Бягай и не бързай да се връщаш

XXXV

Адамсберг сви към Монпарнас и излезе на площад Едгар Кине. След четвърт час Бертен щеше да удари гръмотевичния си вечерен гонг.

Бутна вратата на „Викингът“, чудейки се дали нормандецът ще посмее да го сграбчи за яката като клиента от миналата вечер. Но Бертен не помръдна, докато Адамсберг се пъхаше под корабния нос и сядаше на масата си. Не помръдна, но и не поздрави и излезе, щом комисарят се настани. Адамсберг разбра, че след две минути целият площад ще знае, че ченгето, прибрало Дамас, е в кафенето, и че всички съвсем скоро ще се нахвърлят върху него. Точно това му трябваше. Може би дори тази вечер по изключение наемателите на Декамбре щяха да се възползват от топлото ястие на Бертен. Постави мобилния си телефон на масата и зачака.

След десет минути в кафенето нахлу враждебна група, водена от Декамбре, след когото влязоха Лизбет, Кастийон, Льогерн, Ева и още няколко души. Единствен Льогерн сякаш приемаше ситуацията с известно безразличие. Потресаващите новини отдавна не го потрисаха.

— Сядайте — почти заповяда Адамсберг и вдигна глава, за да изгледа агресивните физиономии, които го ограждаха. — Къде е малката? — попита той за Мари-Бел.

— Болна е — глухо отвърна Ева. — Лежи. Заради вас.

— Седнете и вие, Ева — каза Адамсберг.

За един ден лицето на младата жена се бе променило и по него се четеше неподозирано количество омраза, лишавайки го от старомодната прелест на меланхолията. Вчера то бе трогателно, днес бе заплашително.

— Освободете Дамас, господин комисар — каза Декамбре, нарушавайки мълчанието. — Сбъркали сте адреса. Дамас е миролюбив, нежен човек. Никога не е убивал, никого.

Адамсберг не отговори и се отправи към тоалетната, за да се обади на Данглар. Двама души да наблюдават дома на Мари-Бел на улица Конвансион. После се върна на масата си и седна срещу стария ерудит, който високомерно го гледаше.

— Пет минути, Декамбре — каза той и вдигна ръка с разперени пръсти. — Ще ви разкажа една история. И не ме е грижа дали ще ви е интересно. Смятам да разказвам. А когато разказвам, аз си имам свой ритъм и свои думи. Понякога успявам да приспя помощника си.

Декамбре вирна брадичка и се умълча.

— През 1918 г. Емил Журно, по професия вехтошар, се завръща жив и здрав от войната през четиринайсета.

— Много важно — обади се Лизбет.

— Мълчи, Лизбет. Нека разказва. Дай му шанс.

— Четири години на фронта без нито една рана — продължи Адамсберг. — Отървал се като по чудо. През 1915 година вехтошарят спасява живота на своя капитан, като го измъква ранен от неутралната зона. Преди да го евакуират в тила, капитанът подарява пръстена си на редник Журно в знак на признателност.

— Комисарю, не сме тук, за да си разказваме истории от доброто старо време. Не ни баламосвайте. Тук сме, за да говорим за Дамас.

Адамсберг изгледа Лизбет. Тя беше бледа, а той за пръв път виждаше черна кожа да побледнее. Биеше на сиво.

— Само че историята на Дамас е именно стара история от доброто старо време — каза Адамсберг. — Нататък. Редник Журно не е загубил деня си напразно. Пръстенът на капитана е с диамант, по-голям от лещено зърно. През цялата война Емил Журно не го сваля от пръста си, като обаче го обръща с камъка навътре, за да не му го свият. През 18-а го демобилизират и се връща при мизерията си, но не продава пръстена. За Емил Журно пръстенът е спасителен и свещен. Две години по-късно в квартала избухва чума и поразява цяла улица. Но пощадява семейство Журно — Емил, жена му и шестгодишната им дъщеря Клемантин. Хората наоколо мърморят, обвиняват ги. От лекаря, който посещава квартала, Емил научава, че диамантът предпазва от чума.

— Вярна ли е тази глупост? — попита Бертен от бара.

— Вярна е в книгите — отвърна Декамбре. — Продължавайте, Адамсберг. Много го проточихте.

— Предупредих ви. Ако искате новини от Дамас, ще ме слушате да го проточвам до края.

— Новините са си новини, все едно дали са стари или нови, дълги или къси — отбеляза Жос.

— Благодаря, Льогерн — каза Адамсберг. — Обвиняват Емил Журно, че управлява чумата, дори че може би я разпространява.

— През оная работа ни е този Емил — каза Лизбет.

— Той е прадядото на Дамас, Лизбет — сопна й се Адамсберг. — Една нощ заплашеното от линчуване семейство Журно напуска квартала Оптул с детето на гърба на бащата, преминавайки през сметищата, където агонизират заразените плъхове. Диамантът ги пази. Успяват да се приютят живи и здрави у един свой братовчед в Монтрьой и се връщат в стария си квартал едва след края на драмата. Тук вече са се сдобили с добро име. Някога ненавиждани, сега те са герои, смятат ги за господари на чумата. Чудотворното им оцеляване се превръща в тяхна вехтошарска слава и в техен девиз. Емил окончателно се влюбва в пръстена си и във всички истории за чума. След неговата смърт дъщеря му Клемантин наследява пръстена, славата и историите. Омъжва се и гордо възпитава дъщеря си Розлин в култ към силата на семейство Журно. Тази дъщеря се омъжва за Елер-Дьовил.

— Много се отклонихме май — измърмори Лизбет.

— Напротив, приближаваме се — каза Адамсберг.

— Елер-Дьовил? Авиационният индустриалец? — попита Декамбре малко стреснато.

— Ще стане такъв по-късно. По онова време е младеж на двайсет и три години, амбициозен, интелигентен, буен и обзет от желание да види света в краката си. Той е бащата на Дамас.

— Дамас се казва Вигие — каза Бертен.

— Това не е истинското му име. Дамас се казва Елер-Дьовил. Той израства между един груб баща и една разплакана майка. Елер-Дьовил пердаши жена си, бие и сина си и седем години след раждането му на практика напуска семейството си.

Адамсберг хвърли поглед към Ева, която рязко наведе глава.

— А малката? — попита Лизбет, която започна да проявява интерес.

— Не говорят за Мари-Бел. Тя е родена доста след Дамас. Дамас се крие винаги, когато може, у баба си Клемантин в Клиши. Тя утешава детето, насърчава го и му вдъхва сили, набивайки му в главата славните подвизи на рода Журно. След шамарите и след бягството на бащата за Дамас известността на семейство Журно остава единственият източник на сила. Когато навършва десет години, бабата тържествено му поверява пръстена с диаманта и с него и властта да командва бича божи. Това, което е било само игра на война за детето, пуска корени в душата му и се превръща в забележително средство за отмъщение, все още символично. Преоравайки пазарите в Сент Уан и Клинянкур, бабата натрупва внушително количество трудове за чумата от двайсета година, нейната чума, и за всички останали, които подхранват семейната епопея. Можете и сами да си представите. По-късно, когато поотраства, Дамас започва и сам да намира утеха в жестоките описания на черната чума. Те не го плашат, точно обратното. Той притежава диаманта на Емил, героя от войната и героя на чумата. Описанията облекчават страданията му, те са естественото му отмъщение за проваленото му детство. Спасителният му пояс. Следите ли мисълта ми?

— Не виждам връзката — каза Бертен. — Това нищо не доказва.

— Дамас навършва осемнайсет години. Той е слабоват, недобре сложен, недорасъл младеж. Става физик, вероятно за да задмине баща си. Вече е високообразован латинист, вещ познавач на чумата, свръхнадарен учен и има призрак в главата си. Решава да се отдаде на аеронавтиката. На двайсет и четири години открива метод за производство на лека като гъба стомана, при който рискът от пропукване намалява със сто процента — не разбрах всичко. Не мога и да ви кажа защо, но тази стомана е от изключително значение за авиационната индустрия.

— Дамас е открил нещо? — изумено попита Жос. — На двайсет и четири години?

— Точно така. И с намерение да го продаде скъпо. Но един тип решава нищо да не плаща и чисто и просто да вземе насила формулата от Дамас. Той изпраща шестима мъже, шест диви звяра, които го унижават, измъчват и изнасилват приятелката му. Дамас пропява и в една вечер загубва гордостта си, любовта си и откритието си. И славата си. Месец по-късно приятелката му се хвърля през прозореца. Преди близо осем години, по време на процеса срещу Арно Елер-Дьовил, Дамас е обвинен, че той е хвърлил момичето от прозореца, и е осъден на пет години затвор, откъдето излиза преди малко повече от две години.

— Защо не е казал нищо на процеса? Защо се е оставил да го опандизят?

— Защото ако ченгетата хванели мъчителите му, Дамас оставал с вързани ръце. А той искал да си отмъсти, на всяка цена. По онова време не е бил в състояние да се пребори с тях. Но след пет години е вече съвсем друг. Кльощавият Дамас излиза от затвора с петнайсет кила мускули, не желае повече никога през живота си да чува за стомана и е обсебен от мисълта за реванш. В затвора не е трудно да бъдеш обсебен от някаква мисъл. Това дори е единственият начин да оцелееш. Когато излиза, навън го чакат осем души за убиване — шестимата мъчители, момичето, което ги е придружавало, и поръчителят. През петте години старата Клемантин търпеливо е вървяла по следите им, насочвана от Дамас. Сега вече двамата са готови. За да убие, Дамас естествено разчита на семейната сила. На какво друго? Петима си платиха през тази седмица. Остават трима.

— Това не е възможно — каза Декамбре.

— Дамас и баба му направиха пълни признания — каза Адамсберг, поглеждайки го в очите. — Седем години подготовка. Плъховете, бълхите и старите книги са у бабата в Клиши. Кремавите пликове също. И компютърът. Целият арсенал.

Декамбре поклати глава.

— Дамас не е способен да убива — повтори той. — Или ей сега си хвърлям престилката на съветник по нещата от живота.

— Давайте, правя си колекция. Данглар вече си сдъвка ризата. Дамас си призна, Декамбре. Всичко. Освен имената на трите оставащи жертви, чиято предстояща смърт очаква с радост.

— Каза, че ги е убил? Лично?

— Не — призна Адамсберг. — Каза, че заразените с чума бълхи са ги убили.

— Ако историята е вярна, не мога да го виня — каза Лизбет.

— Идете да го видите, ако искате, Декамбре, него и неговата „Мане“, както я нарича. Ще ви потвърди всичко, което ви разказах. Идете, Декамбре. Идете да го чуете.

На масата настъпи тежка тишина. Бертен бе забравил да удари гонга. В осем и двайсет и пет той стреснато фрасна с юмрук тежката медна плоча. Чу се зловещ гръм — подходящо заключение на жестоката история за доброто старо време на Арно Дамас Елер-Дьовил.

Час по-късно несмилаемата информация беше горе-долу усвоена и Адамсберг се тътреше по площада със заситения и успокоен Декамбре.

— Това е, Декамбре — казваше Адамсберг. — Нищо не може да се направи. Аз също съжалявам.

— Тук нещо куца — каза Декамбре.

— Вярно е. Нещо куца. Пепелта.

— А, и вие сте се досетили.

— Огромен гаф според един вещ чумолог — промърмори Адамсберг. — А и не съм сигурен, Декамбре, че тримата останали за убиване ще се измъкнат.

— Дамас и Клемантин са зад решетките.

— Въпреки това.