Бягай и не бързай да се връщаш

XXXVIII

В седем и половина вечерта Адамсберг стъпи на площад Едгар Кине. Както обикновено, не бързаше, но се чувстваше значително по-лек отколкото преди петнайсет дни. По-лек и по-празен. Влезе в хотелчето на Декамбре, в малкия кабинет, пред който върху скромна табела се четеше: Съветник по нещата от живота. Декамбре беше на поста си с все така бледо лице, но с отново изправен гръб, и говореше на един развълнуван червендалест шишко, седнал срещу него.

— Я гледай — каза Декамбре, като хвърли поглед на Адамсберг, после на сандалите му. — Хермес, пратеникът на боговете. Нещо ново?

— Мир над града, Декамбре.

— Изчакайте ме малко, Адамсберг. В момента работя.

Адамсберг се отдалечи от вратата, като пътьом долови част от възобновения разговор.

— Този път окончателно се развалиха — казваше мъжът.

— Може да се поправят.

— Развалиха се.

Десетина минути по-късно Декамбре покани Адамсберг в кабинета си и му предложи още топлия стол на предшественика му.

— За какво ставаше дума? — попита Адамсберг. — Някакви уреди? Храни?

— За отношения. Двайсет и седем пъти разваляни и двайсет и шест пъти поправяни отношения с една и съща жена. Рекордьор сред клиентите ми. Наричат го развал-поправ.

— И какво го съветвате?

— Никога нищо. Опитвам се да разбера какво всъщност искат хората и да им помогна да го постигнат. Това е да си съветник. Ако някой иска да си разваля отношенията, помагам му. Ако на другия ден поиска да ги поправи, помагам му. А вие, господин комисар, какво искате?

— Не знам. И ми е все едно.

— Тогава не мога да ви помогна.

— Не. Никой не може. Винаги е било така.

Декамбре се облегна на стола си и леко се усмихна.

— Не бях ли прав за Дамас?

— Бяхте. Добър съветник сте.

— Той не можеше да убива истински, уверен бях. Не искаше да го прави наистина.

— Видяхте ли го?

— Влезе си в магазина преди час. Но не вдигна решетките.

— Слуша ли новините?

— Закъсня. През седмицата вечерното издание е в осемнайсет и десет.

— Пардон. Не ме бива много по графиците и датите.

— Няма лошо.

— Понякога има. Уредих за Дамас лекар.

— Добре сте направили. Той падна от облаците на земята и това никак не е приятно. Горе няма нищо, което да се развали и да не може да се поправи. Затова се подвизаваше там.

— Лизбет?

— Веднага го посети.

— Аха.

— На Ева ще й домъчнее.

— Няма как — каза Адамсберг.

Замълчаха.

— Виждате ли, Дюкуедик — подхвана комисарят, като премести стола си, за да седне срещу него, — Дамас е лежал пет години за престъпление, което не е извършил. Днес е на свобода за престъпления, които си е въобразявал, че е извършил. Мари-Бел бяга заради убийства, което е наредила да се извършат. Антоан ще бъде съден за убийства, които са му нареждали да извърши.

— Истинската и привидната грешка — меко каза Декамбре. — Интересува ли ви темата?

— Да — каза Адамсберг и погледна Декамбре в очите. — На всеки може да се случи.

Декамбре издържа погледа му няколко мига, после поклати глава.

— Не съм докосвал онова момиченце, Адамсберг. Трите момчета я бяха награбили в тоалетната. Развъртях се като луд, вдигнах малката и я изнесох оттам. Свидетелите обвиниха мен.

Адамсберг кимна.

— Така ли мислехте?

— Да.

— Тогава и от вас ще излезе добър съветник. По онова време вече бях почти импотентен. И за това ли се досетихте?

— Не.

— А сега ми е все тая — каза Декамбре и скръсти ръце. — Или почти.

В този миг на площада отекна гръмотевицата на нормандеца.

— Калвадос — обяви Декамбре, като вдигна пръст. — Топло ястие. Не е за изпускане.

Във „Викингът“ Бертен черпеше наред в чест на Дамас, чиято уморена глава почиваше на рамото на Лизбет. Льогерн стана от мястото си и стисна ръката на Адамсберг.

— Пробойната запушена — каза Жос. — Вече няма „особени“. Продажбата на зеленчуци си възвръща първото място.

— В природата — каза Адамсберг — прекалено често пренебрегват изключителните качества на тиквата.

— Точно така — сериозно потвърди Жос. — Виждал съм тикви да се надуват като балони само за две нощи.

Адамсберг се приближи към шумната група, която започваше да вечеря. Лизбет му подаде стол и му се усмихна. Адамсберг изпита внезапно желание да се притисне до нея, но мястото беше вече заето от Дамас.

— Ще заспи на рамото ми — каза Лизбет, посочвайки Дамас с пръст.

— Нормално, Лизбет. Още дълго има да спи.

Бертен тържествено положи допълнителна чиния пред комисаря. Топлото ястие не е за изпускане.

Данглар бутна вратата на „Викингът“, когато вече сервираха десерта, облакъти се на бара, остави Пухчето в краката си и направи дискретен знак на Адамсберг.

— Нямам много време — каза Данглар. — Децата ме чакат.

— Някакви неприятности с Юрфен? — попита Адамсберг.

— Никакви, Ферез отиде да го види. Даде му успокоително. Той послушно го взе и сега си почива.

— Отлично. Накрая всички ще заспят тази вечер.

Данглар поръча на Бертен чаша вино.

— Вие не искате ли?

— Не знам. Може би ще ида да походя малко.

Данглар изгълта половината чаша и погледна котето, свито върху обувката му.

— Расте, а? — каза Адамсберг.

— Да.

Данглар допи чашата си и безшумно я остави на бар плота.

— Лисабон — каза той и остави пред комисаря сгънато листче. — Хотел „Сао Хорхе“. Стая 302.

— Мари-Бел?

— Камий.

Адамсберг усети как тялото му се напряга, сякаш за да окаже съпротива на внезапен сблъсък. Здраво скръсти ръце и се облегна на бара.

— Откъде знаете, Данглар?

— Наредих да я проследят — отвърна Данглар и се наведе, за да вдигне котето или за да си скрие лицето. — От самото начало. Като някакъв мръсник. Никога не трябва да разбере.

— Кой я проследи? Ченге?

— Вилньов, преди работеше в пето управление.

Адамсберг седеше неподвижно, впил поглед в сгънатия лист.

— Ще има и други сблъсъци — каза той.

— Знам.

— А може и да…

— Знам. Може и да.

Адамсберг продължаваше да гледа белия лист, без да мърда, после бавно протегна ръка и го взе.

— Благодаря, Данглар.

Данглар намести котето под мишницата си и излезе от „Викингът“, като махна с ръка за довиждане, без да се обръща.

— Колега ли ви е? — попита Бертен.

— Пратеник. На боговете.

Когато на площада стана съвсем тъмно, Адамсберг, облегнат на платана, разтвори бележника си и откъсна една страница. Размисли, после написа Камий. Изчака за миг и добави Аз.

Начало на изречение, помисли си. Не е зле.

След десет минути, тъй като продължението на фразата не идваше, сложи точка след Аз и сгъна листа около монета от пет франка.

След това бавно прекоси площада и пусна дарението си в синята урна на Жос Льогерн.