Бягай и не бързай да се връщаш

XXXIV

Изкачиха се по стара, засипана с боклуци алея, която водеше до порутена къщурка с разнебитена дървена пристройка. Лек дъждец кротко се сипеше върху керемидения покрив. Лятото беше прогизнало от влага, септември също.

Адамсберг посочи покрива и каза:

— Комин. Дърва. Ябълки.

Почука и вратата им отвори висока и яка старица с едро сбръчкано лице и прибрани под забрадка на цветя коси. Имаше много тъмни очи, които безмълвно изгледаха четиримата агенти. След което извади цигарата от устата си и изрече:

— Ченгета.

Не беше въпрос, а категорична диагноза.

— Ченгета — потвърди Адамсберг, прекрачвайки прага. — Клемантин Курбе?

— Лично — отвърна Клемантин.

Старицата ги въведе в дневната си и поизтупа дивана, преди да ги покани да седнат.

— И жени ли има вече в полицията? — попита тя и презрително изгледа лейтенант Елен Фроаси. — Е, няма да ви кажа браво. Не мислите ли, че има достатъчно мъже, дето си играят на войници, та да им подражавате? Нищо друго ли не ви идва наум?

Клемантин въздъхна и се отправи към кухнята, откъдето се върна с поднос с чаши и чиния със сладкиши.

— На хората им липсва въображение — заключи тя, като постави подноса върху малка масичка с покривка пред облечения с дамаска на цветя диван. — Варено вино и тиганици с каймак. Искате ли?

Адамсберг я гледаше учуден, запленен от едрото й, съсипано от времето лице. Керноркян направи знак на комисаря, че не би се отказал от тиганиците. Погълнатият в колата сандвич не го беше заситил.

— Ха така — каза Клемантин. — Само че каймак вече не се намира никъде. Млякото им е чиста водица. Затова слагам сметана, това е положението.

Клемантин напълни петте чаши, отпи от вареното вино и ги загледа. Запали цигара и отсече:

— Хайде стига глупости. За какво сте дошли?

— Арно Дамас Елер-Дьовил — започна Адамсберг, вземайки си тиганица.

— Арно Дамас Вигие с извинение — каза Клемантин. — Той така предпочита. Името на Елер-Дьовил не се споменава под този покрив. Ако толкова ви е зор, вървете да го казвате на друго място.

— Той внук ли ви е?

— Хей, красавецо — каза Клемантин и вдигна глава към Адамсберг. — Да ви изглеждам такава глупачка? Ако не знаехте, нямаше да сте тук, нали така? Как са тиганиците?

— Вкусни са — обяви Адамсберг.

— Превъзходни — увери я Данглар и наистина мислеше така. Всъщност не беше ял такива вкусни тиганици поне от четирийсет години и усещането го изпълваше с неуместно удоволствие.

— Стига глупости — каза старата жена, която все още стоеше права и преценяващо изучаваше четиримата мъже. — Нека само да си сваля престилката, да загася газта, да предупредя съседката и идвам с вас.

— Клемантин Курбе — каза Адамсберг, — имам заповед за обиск. Най-напред ще огледаме къщата.

— Как ви беше името?

— Главен комисар Жан-Батист Адамсберг.

— Жан-Батист Адамсберг, нямам навика да излагам на опасност живота на хората, които не са ми направили нищо лошо, дори да са ченгета. Плъховете са на тавана — каза тя, като посочи с пръст нагоре, — триста двайсет и два плъха, плюс осем мъртви, покрити с изгладнели бълхи, до които ви съветвам да не се приближавате, или не гарантирам за живота ви. Ако искате да си заврете носа там, най-напред дезинфектирайте. И не си блъскайте главата — горе ги отглеждам, а машината, на която Арно пише писмата си, е в малката стая. И пликовете също. Нещо друго да ви интересува?

— Библиотеката — каза Данглар.

— И тя е на тавана. Но първо трябва да минете покрай плъховете. Четиристотин тома, това говори ли ви нещо?

— За чумата?

— За какво друго?

— Клемантин — меко каза Адамсберг, като си взе още една тиганица. — Бихте ли седнали?

Клемантин намести едрото си тяло в едно кресло на цветя и скръсти ръце.

— Защо ни казвате всичко това? — попита Адамсберг. — Защо не отричате?

— За кое? За чумните бълхи?

— За петте жертви.

— Жертви, друг път — каза Клемантин. — Палачи.

— Палачи — потвърди Адамсберг. — Инквизитори.

— До един да изпукат. Колкото повече изпукват, толкова повече Арно се връща към живота. Те му отнеха всичко, изравниха го със земята. Арно трябва да се съживи. А това не е възможно, докато онзи троскот расте по земята.

— Той не умира сам, онзи троскот.

— Щеше да е прекалено хубаво. Троскотът е по-жилав и от магарешкия трън.

— Трябвало е да се помогне, нали, Клемантин?

— И то доста.

— Защо чумата?

— Семейство Журно са господари на чумата — рязко каза Клемантин. — Никой да не посяга на семейство Журно.

— Иначе?

— Иначе семейство Журно му изпраща чумата. Ние сме господари на големия бич.

— Клемантин, защо ни разправяте всичко това? — повтори Адамсберг.

— Вместо какво?

— Вместо да мълчите.

— Нали ме намерихте? А малкият е зад решетките от вчера. Така че край на глупостите, всичко е ясно. Какво би се променило, ако мълча?

— Всичко — каза Адамсберг.

— Нищо — каза Клемантин с жестока усмивка. — Работата вече е свършена. Схващате ли, комисарю? Свършена. Врагът е заразен. Следващите трима ще пукнат до една седмица, каквото и да се случи, тук или другаде. Твърде късно е да се спасят. Работата е свършена. Смятайте и осмината за мъртви.

— Осем ли?

— Шестимата мъчители, жестокото момиче и поръчителя. За мен са осем. Не знаехте ли?

— Дамас отказва да говори.

— Нормално. Не може да проговори, преди да е сигурен, че работата е свършена. Така се бяхме разбрали, ако пипнат един от двама ни. Как го открихте?

— По диаманта му.

— Той го крие.

— Все пак го видях.

— Аха — каза Клемантин. — Вие знаете много неща за бича божи. Това не го предвидихме.

— Опитвам се да уча бързо.

— Но твърде късно. Работата е свършена. Врагът е заразен.

— С бълхи?

— Ами да. Всички имат бълхи. Вече са заразени.

— Кажете имената им, Клемантин.

— Как не, та да ги спасите. Такава им е съдбата и те трябва да си я понесат. Да не са посягали на човек от семейство Журно. Те го унищожиха, комисарю, него и момичето, което обичаше и дето скочи от прозореца, горкото дете.

Адамсберг поклати глава.

— Вие ли го убедихте да си отмъсти, Клемантин?

— Всеки ден говорехме за това в затвора. Той е наследник на прадядо си и на пръстена. Арно трябваше да се съвземе като Емил по време на епидемията.

— Не ви ли е страх от затвора? За вас? За Арно?

Клемантин се плесна по бедрата.

— Затвор ли? Шегувате се, комисарю. Момент, ние с Арно не сме убили никого.

— Кой тогава?

— Бълхите.

— Да пуснеш заразени бълхи е все едно да стреляш по някого.

— Момент, те не са длъжни да хапят. Бичът божи се стоварва, над когото си те. Ако някой е убивал, то това е бог. Да не би да смятате да го отведете и него?

Адамсберг се взря в лицето на Клемантин Курбе — ведро като лицето на внука й. И разбра откъде идва почти непоклатимото спокойствие на Дамас. И двамата се чувстваха дълбоко невинни за петте извършени и трите запланувани убийства.

— Стига глупости — отсече Клемантин. — Сега, като си поприказвахме, тръгвам ли с вас или оставам?

— Ще ви помоля да ни придружите, Клемантин Курбе — каза Адамсберг и стана. — За да дадете показания. Задържана сте.

— Това е добре — кимна Клемантин и на свой ред стана. — Така ще мога да видя малкия.

Докато Клемантин раздигаше масата и изключваше газта, Керноркян обясни на Адамсберг, че не се натиска да обискира тавана.

— Те не са заразени, сержант — каза Адамсберг. — За бога, къде според вас тази жена би намерила чумни бълхи? Тя мечтае, Керноркян, всичко е само в главата й.

— Ама друго казва — мрачно възрази Керноркян.

— Тя се занимава с тях всеки ден. И не е болна от чума.

— Семейство Журно не боледува от чума, господин комисар.

— Семейство Журно си има призрак и той няма да ви стори нищо, имате думата ми. Той напада само онези, които са се опитали да унищожат някой от тях.

— Нещо като семеен отмъстител?

— Именно. Вземете проба от пепелта и я изпратете в лабораторията с отметка „спешно“.

Пристигането на старицата в Бригадата предизвика почти сензация. Тя носеше голяма кутия, пълна с тиганици, които весело показа на Дамас, като спря пред килията му. Дамас се усмихна.

— Не се безпокой, Арно — каза му тя, без да се опитва да говори тихо. — Работата е свършена. Всички до един имат бълхи.

Дамас се усмихна още по-широко, взе кутията, която тя му подаваше през решетките, и спокойно седна на леглото.

— Подгответе за нея килията до тази на Дамас — нареди Адамсберг. — Донесете матрак от склада и я настанете възможно най-удобно. Тя е на осемдесет и шест години. Клемантин — каза той, обръщайки се към старицата, — стига глупости, заемаме ли с показанията, или сте уморена?

— Заемаме се — твърдо каза Клемантин.

Към шест часа вечерта Адамсберг излезе да походи с глава, натежала от разкритията на Клемантин Журно, по мъж Курбе. Слушал я бе два часа, после събра бабата и внука. Вярата им в предстоящата смърт на тримата последни мъчители нито за миг не се разколеба. Дори когато Адамсберг им обясни, че времето между пускането на бълхите и смъртта на жертвите е прекалено кратко, за да може едното да е следствие от другото. Този бич е винаги на разположение и на заповедите на бог, който го изпраща и го прогонва, когато пожелае, отвръщаше Клемантин, безупречно цитирайки „особената“ от 19 септември. Дори когато Адамсберг им показа отрицателните резултати от анализите, доказващи, че бълхите са абсолютно здрави, дори когато разположи пред очите им снимките със следите от удушаване, вярата им в насекомите оставаше непоклатима и особено вярата им, че тримата мъже ще умрат съвсем скоро, единият в Париж, другият в Троа, третият в Шателро.

Комисарят препуска по улиците повече от час и спря пред затвора „Санте“. Горе един затворник бе подал крака си през решетките. Винаги се намираше някой, който да си подаде крака и да го разклати във въздуха над булевард Араго. Не ръка, а крак. И не обут, а бос. И той като него искаше да крачи навън. Адамсберг се взря в крака и си представи как краката на Клемантин и на Дамас се полюляват под небето. Не мислеше, че са толкова луди, освен когато изпаднеха под влиянието на своя призрак. Когато кракът внезапно се прибра в килията си, Адамсберг разбра, че съществува и трето лице все още на свобода, съоръжено с плъзгаща се примка и готово да довърши започнатото дело в Париж, Троа и Шателро.