Бягай и не бързай да се връщаш

XXV

Адамсберг разчиташе, че неделята и сведената до сирашки порцион преса ще поукротят огъня. Последните изчисления от предишната вечер го бяха притеснили, но не и учудили — между четири и пет хиляди сгради с четворки в Париж. От друга страна, в неделя парижани можеха на воля да се занимават с вратите си и цифрата да се увеличи драматично. В крайна сметка всичко зависеше от времето. Ако на този 22 септември се окажеше хубаво, хората щяха да хукнат вън от града и историята можеше и да позаглъхне. В случай на лошо време, настроението им щеше да спадне и вратите да пострадат.

Адамсберг погледна към прозореца щом се събуди и още преди да е станал. Валеше. Закри очите си с ръка и твърдо реши да се чупи от работа. Дежурният екип знаеше как да го намери, ако сеячът бе ударил през нощта въпреки засилената охрана на първоначалните двайсет и пет сгради.

След като взе душ, комисарят се изтегна облечен на леглото си и зачака с втренчен в тавана поглед и блуждаещи мисли. В девет и половина стана и си каза, че бяха победили поне на един фронт — сеячът не беше убил никого.

Тръгна за уговорената предишния ден среща с психиатъра Ферез, който го чакаше на кея край остров Сен Луи. Не му харесваше идеята да се затвори с него в кабинета му, заклещен на някакъв стол, и го бе убедил, че могат да се видят навън и да съзерцават водата, докато разговарят, Ферез нямаше навик да се подчинява на прищевките на пациентите си, но Адамсберг не му беше пациент, а колективната емоция, породена от човека с четворките, го занимаваше от самото начало.

Адамсберг отдалеч забеляза Ферез — много висок, леко прегърбен мъж под голям сив чадър, с квадратно лице, високо чело и череп, обточен с венец от бели коси, които проблясваха на дъжда. Запознал се бе с него преди две години на вечеря, чиито домакини вече не помнеше. Със своята деликатна флегматичност, сдържана приветливост и дискретна студенина, която умееше да превръща в искрено внимание, ако поискаха това от него, този човек бе променил лекото предубеждение на Адамсберг към професията на психиатъра. Комисарят бе започнал да се съветва с Ферез, когато интуицията му за човешкото функциониране достигнеше границите на медицинската компетентност.

Адамсберг нямаше чадър, поради което пристигна на срещата наквасен до кости. За убиеца и за маниите му Ферез знаеше само от пресата, затова изслуша допълнителните подробности, дадени от комисаря, без да сваля очи от него. Зад безизразната маска, използвана от лекаря по професионален рефлекс, светеше внимателен и ясен поглед, прикован в устните на събеседника му.

— На мен ми се струва — каза Адамсберг след три четвърти час говорене, по време на което лекарят не го прекъсна нито веднъж, — че трябва да се изясни защо прибягва до чумата. Не е същото, както ако би използвал някоя банална идея, позната на всички, като например…

Адамсберг замълча, за да намери точните думи.

— Като например някоя модна тема, която не би учудила никого…

Отново замълча.

Формулирането на нещата с точни думи понякога го затрудняваше, Ферез не се опита по никакъв начин да му помогне.

— Като например апокалипсиса в края на хилядолетието или някакъв фантазъм за геройство.

— Да — потвърди Ферез.

— Или пък дежурните вампирски, Христови, соларни истории. Всички те, Ферез, биха могли да служат за отчетлива самозаблуда на убиец, който не желае да се чувства отговорен за действията си. Отчетлива в смисъл на разбираема за всеки, съвременна. Човекът би се представил за Господаря на приливите. Пратеникът на слънцето или на Великия всемир и всеки веднага би разбрал, че е превъртял или се е оставил някоя секта да му промие мозъка. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Продължавайте, Адамсберг. Защо не се приютите под чадъра ми?

— Благодаря, скоро ще спре да вали. Но с тази чума сеячът излиза извън своя век. Той е анахроничен, „смешен“, както казва помощникът ми. Смешен е, защото се е изгубил във времето, защото въпросната чума се появява в нашето като динозавър в игра на кегли. Сеячът не е в играта, извън класацията е. Все още ли съм ясен?

— Продължавайте — повтори Ферез.

— Макар че, колкото и да е демодирана, чумата му успява да пробуди исторически страхове, които се оказаха далеч не така абстрактни, както би могло да се предположи, но това е друга тема. Моята тема е разминаването на убиеца с времето му, неразбираемият му избор на сюжет, на какъвто никой, абсолютно никой друг не би се спрял. И точно това неразбираемо трябва да схванем. Не казвам, че не съществуват няколко души, които из основи изучават въпроса, разбира се, от историческа гледна точка. Дори познавам един от тях. Но поправете ме, ако греша, Ферез, колкото и да е погълнат един човек от предмета на изследванията си, този предмет не би могъл дотолкова да го обсеби, че да стане двигател на серия от убийства.

— Така е. Предметът на изследване остава извън инстинктивната личност, особено ако се е появил в зряла възраст. Става дума за дейност, а не за нагон.

— Дори ако тази дейност се превърне в идея фикс?

— Да.

— В такъв случай сеячът не е направил своя избор, подтикван от интелектуални мотиви, нито по силата на някаква случайност. Не е човек, който си е казал: „Хайде, да се спрем на бича божи, ще има страхотен ефект“. Не е зевзек, нито мистификатор. В никакъв случай. Между сеяча и избраната тема няма дистанция. Той страстно вярва в нея. Рисува своите четворки с истинска всеотдайност, затънал е до гуша в работата си. Използва чумата инстинктивно, независимо от отсъствието на адекватен културен контекст. Все едно му е дали ще го разберат или не. Той нали се разбира. Използва я, защото така трябва. Дотук съм стигнал.

— Хубаво — търпеливо каза Ферез.

— Щом я е докарал дотам, значи чумата е у него и играе фундаментална роля. Значи става дума за…

— За семейството му — довърши Ферез.

— Точно така. Съгласен ли сте?

— Несъмнено, Адамсберг. Защото няма друга възможност.

— Добре — каза Адамсберг, насърчен и вече усетил, че що се отнася до речниковия проблем, най-трудното е зад гърба му.

— В началото — подзе той — си мислех, че може да е хванал болестта като дете в някоя далечна страна, откъдето и чувството, че е неоправдан, травмата, знам ли. Но това не ме задоволи.

— После? — насърчи го Ферез.

— После си блъсках главата, за да се сетя как детството на един човек би било съсипано от драма, завършила в началото на XVIII век. Единственото логично заключение бе, че сеячът е на двеста и шейсет години. Това също не ме задоволи.

— Не е зле. Би бил интересен пациент.

— А после научих, че през 1920 година в Париж е имало чума. През нашия век, и то не съвсем в началото. Знаехте ли за това?

— Не — призна Ферез. — Честно.

— Деветдесет и шест случая, трийсет и три смъртни, повечето в бедните предградия. И си мисля, Ферез, че семейството на този тип е пострадало, че някои са били отнесени от чумата, прадядото или прабабата например. Че драмата се е вписала в семейната сага.

— Това се нарича семеен призрак — прекъсна го лекарят.

— Чудесно. Вписала се е и така чумата се е просмукала в главата на детето чрез неуморно разказваното от околните изтребление на дедите. За него тя е естествена част от живота му, от…

— Психическото му обкръжение.

— Именно. Тя е спонтанен елемент, а не овехтял исторически факт като за нас. Ще открия името на семейството на сеяча сред трийсет и четирите жертви на чумата от 1920 година.

Адамсберг спря да крачи, скръсти ръце и погледна лекаря.

— Доста сте добър, Адамсберг — усмихна се Ферез. — И сте на прав път. Но добавете все пак към семейния призрак някакво тежко психическо разстройство, което му е позволило да се настани удобно. Призраците гнездят в пробойните на личността.

— Разбирам.

— Страх ме е обаче, че ще ви разочаровам. На ваше място не бих търсил сеяча в поразено от чумата семейство, а в пощадено от чумата семейство. А това са хиляди възможни хора, не само трийсет и четири.

— Защо пощадено?

— Защото вашият сеяч си служи с чумата в качеството й на могъща сила.

— И какво от това?

— Случаят нямаше да е такъв, ако чумата бе победила семейството му. Тогава би я ненавиждал.

— Знаех си, че греша някъде — каза Адамсберг и отново закрачи с ръце на гърба.

— Не грешите, Адамсберг. Просто сте пропуснали една подробност, която не пасва с останалото. Защото ако сеячът използва чумата като могъща сила, то е, понеже някога в миналото тя е дала сила на семейството му. Домът е бил като по чудо пощаден в квартал, където всички други са умирали. И може би семейството скъпо е платило за чудото. Хората лесно се изпълват с омраза към оцелелите, после започват да ги подозират, че притежават тайна сила, да ги обвиняват, че разпространяват болестта. Вечната история. Не бих се учудил, ако семейството е било сочено с пръст, после заплашвано, накрая опозорено. Може би му се е наложило да напусне мястото на драмата, за да не бъде линчувано от съседите.

— Мили боже — каза Адамсберг, като затъпка тревата под едно дърво. — Прав сте.

— Това е само една възможност.

— Единствената. Семейната сага съдържа чудото на оцеляването, после отмъщението и изолацията. Според нея те са се спасили от чумата, нещо повече, покорили са я. И са се гордеели с това, в което са ги упреквали.

— Така става обикновено. Кажете на някого, че е глупак, и той ще ви отвърне, че се гордее с това. Обикновен защитен рефлекс, каквото и да е обвинението.

— Призракът е това, което ги различава от другите, което им дава власт над бича божи. Ето какво неуморно се е повтаряло в семейството.

— Не забравяйте, Адамсберг, че при вашия сеяч трябва да е имало проблеми в семейството — загуба на бащата или на майката, чувство за изоставеност, откъдето произлиза огромна уязвимост. Това е най-вероятната причина, поради която момчето се е вкопчило в единствения му източник на сила — жестоката семейна слава. Несъмнено предъвквана от някой дядо. Драмите се наследяват през поколение.

— Така обаче няма да го открия в гражданските регистри — каза Адамсберг, като продължаваше да тормози тревата. — Стотици хиляди хора не са били засегнати от чумата.

— Съжалявам.

— Все едно, Ферез, помогнахте ми.