Човекът сянка

22

Бони се събужда, пищейки, по средата на нощта.

Това не е детски писък. Това я воят на човек, затворен в стая в Ада. Бързам да цъкна лампата до леглото. Изпадам в шок, когато виждам, че очите ѝ още са затворени. Аз винаги се събуждам, когато започна да пищя. Бони пищи насън. Хваната е в капана на кошмарите си. Може да даде глас на страховете си, но не може да избяга от тях.

Сграбчвам я и я разтрисам силно. Пищенето спира, очите ѝ се отварят, но тя продължава да мълчи. Още чувам писъците ѝ в главата си. Цялото ѝ тяло трепери. Притискам я силно до себе си, не говоря, само я галя по косата. Тя се свива в прегръдката ми. Съвсем скоро се поуспокоява. И заспива отново.

Откъсвам се от нея колкото се може по-внимателно. Изглежда толкова спокойна. Заспивам, докато я гледам. За първи път от последните шест месеца сънувам Алекса.

— Здрасти, мамо — казва ми тя и ми се усмихва.

— Какво става, пилешко дупе? — питам аз. Първия път, в който я нарекох така, тя се смя толкова много, че главата я заболя, а очите ѝ се насълзиха. Наричах я така от тогава насам.

Тя ме поглежда с добре познатия ми сериозен поглед. Онзи, който едновременно ѝ отива и не. Не ѝ отива, защото е прекалено малка за него. Отива ѝ, защото показва коя е тя. Нежните кафяви очи на баща ѝ ме гледат от луничавото лице, появило се чрез смесването на моите и неговите гени. Луничките, разбира се, са изцяло нейни. Мат се шегуваше, че пощальонът имал лунички и вероятно ми е донесъл специалната си пратка, ха-ха-ха.

— Тревожа се за теб, мамо.

— Защо, миличка?

Очите ѝ са толкова тъжни. Прекалено тъжни за възрастта ѝ, прекалено тъжни за тези лунички.

— Защото ти липсвам изключително много.

Поглеждам към Бони и отново връщам вниманието си на Алекса.

— Какво ще кажеш за нея, скъпа? Съгласна ли си с всичко това?

Събуждам се, преди да успее да ми отговори. Очите ми са сухи, но сърцето ми препуска в гърдите. Трудно ми е да дишам. След малко се успокоявам. Обръщам се. Бони спи, а лицето ѝ е спокойно.

Отново заспивам, докато я гледам, но този път не сънувам нищо.

Сутрин е. Гледам се в огледалото, а Бони гледа мен. Обличам си най-хубавия официален тоалет. Мат го наричаше моя „убийствен костюм“. Все още ми стои чудесно.

Месеци наред не обръщах никакво внимание на косата си. Ако правех нещо с нея, то беше да прикривам белезите си. Някога я носех пусната и обемна. Сега съм я сресала ниско до главата си. Бони ми помогна да си направя конска опашка. Вместо да крия белезите си, аз акцентирам върху тях.

Странно е, мисля си и се гледам в собствените си очи. Наистина не изглеждам чак толкова зле. О, да, това обезобразяване. Шокиращо е. Но… не изглеждам като извадена от шоу с изроди. Чудя се защо не съм забелязала това досега, защо съм имала чувството, че съм ужасно грозна. Може би защото носех толкова много отвращение вътре в себе си.

Харесва ми каква съм. Изглеждам силна. Изглеждам твърда. Изглеждам застрашителна. Всичко това съвпада с настоящия ми мироглед. Извръщам се от огледалото.

— Какво мислиш? Добре ли изглеждам?

Кимане, усмивка.

— Да тръгваме, скъпа. Имаме да посетим някои места днес.

Бони ме хваща за ръката и двете излизаме.

Първата спирка е кабинетът на доктор Хилстед. Обадих му се предварително и той ни чака. Когато пристигаме, убеждавам Бони да остане при Имелда, рецепционистката на психотерапевта. Тя е латиноамериканка, съвсем открита жена и очевидно Бони оценява топлотата и безцеремонността, които лъхат от нея. Разбирам я. Двете с нея ненавиждаме съжалението. Просто искаме да се отнасят нормално с нас.

Влизам и доктор Хилстед става, за да ме посрещне. Изглежда опустошен.

— Смоуки. Искам да ти кажа колко много съжалявам заради случилото се. Не исках да се случва така.

Свивам рамене.

— Да, няма проблем. Бил е в дома ми. Гледал ме е, докато спя. Предполагам, че ме е следил доста изкъсо. Едва ли си можел да го предотвратиш.

Психотерапевтът изглежда шокиран.

— Бил е… в дома ти?

— Аха. — Не поправям употребата му на той. Фактът, че той всъщност са те, си остава информация в рамките само на екипа. Това е нашето асо в ръкава.

Доктор Хилстед прокарва ръка през косата си. Изглежда потресен.

— Това е доста смущаващо, Смоуки. Занимавам се от много време с подобни случаи, но винаги от втора ръка. Сега е първият път, в който участвам в действителност.

— Така се случва понякога.

Вероятно спокойствието в гласа ми привлича вниманието му. За първи път, откакто съм пристъпила в този кабинет, той наистина ме поглежда. Вижда промяната и като че ли тя събужда отново лечителя в него.

— Защо не седнеш?

Разполагам се в едно от кожените кресла срещу бюрото му.

Той ме гледа и размишлява.

— Ядосана ли си ми, че скрих от теб балистичния доклад?

Клатя глава.

— Не. Имам предвид… бях. Но разбирам какво си се опитвал да направиш, и мисля, че си бил прав.

— Не исках да ти казвам, преди да се уверя, че си готова да го чуеш.

Дарявам го с вяла усмивка.

— Не знам дали бях готова, или не, но вече знам.

Той кима.

— Да, виждам промяната в теб. Разкажи ми за нея.

— Няма много за казване — отвръщам и свивам рамене. — Удари ме здраво. За момент не можех да повярвам. Тогава си спомних всичко. Как застрелях Алекса. Как се опитах да гръмна Кали. Почувствах се така, сякаш всичката болка, която изпитвах през последните шест месеца, ме удари изведнъж. Припаднах.

— Кали ми каза.

— Важното е, че когато се събудих, не исках да умра. Почувствах се зле заради това. Виновна. Въпреки това не исках да умра.

— Много добре, Смоуки — отговаря с тих глас доктор Хилстед.

— Не е само това. Беше прав за екипа ми. Те са моето семейство. И те са преебани. Съпругата на Алън има рак. Кали преживява нещо, за което не иска да говори с никого. Осъзнах, че не мога просто да им обърна гръб. Обичам ги. Трябва да съм при тях и да им помагам, ако имат нужда от мен. Разбираш ли?

Той кима.

— Да. Трябва да си призная, че се надявах точно на това. Не на нещастието на екипа ти. Надявах се да излезеш от вакуума, в който живееше. Надявах се срещата с тях да ти напомни за единственото нещо, заради което си струва да живееш.

— Кое е то?

— Дългът. Той е движеща сила при теб. Имаш дълг към тях. И към жертвите.

Този отговор ме хваща неподготвена. Защото осъзнавам, че е изключително точен. Може би никога няма да се излекувам напълно. Може да се събуждам с писъци до сетния си час. Но докато приятелите ми имат нужда от мен, докато чудовищата продължават да убиват, трябва да се навъртам наоколо. Нямам друг избор.

— Проработи — признавам аз.

Докторът се усмихва нежно.

— Радвам се.

— Е, добре — въздишам аз. — На прибиране от Сан Франциско имах доста време за размисъл. Знаех, че има едно нещо, което трябва да направя. Ако не го сторех, значи бях свършена. Още днес щях да си подам оставката.

— Какво беше това нещо? — пита ме той. Мисля, че знае. Просто иска да го кажа на глас.

— Отидох на стрелбището. Взех си един глок, за да видя дали ще мога да стрелям с него. Дали ще успея да го хвана в ръка, без да припадна.

— И?

— Всичко си беше на мястото. Сякаш никога не си беше тръгвало.

Психотерапевтът преплита пръсти и ме поглежда.

— Има още, нали? Изглеждаш коренно променена.

Поглеждам го в очите — мъжа, който се опитваше да ми помогне през всичките тези месеци. Осъзнавам, че уменията му да помага на хора като мен приличат на невероятен танц, на смесица от хаос и прецизност. Знае кога да се отдръпне, кога да залегне и кога да атакува. Знае как да събере пъзела на разума. Успя да ме накара да искам да преследвам отново серийни убийци.

— Вече не съм жертва, доктор Хилстед. Не мога да се изразя по-просто. Не е необходимо да се обяснявам с много думи. Така е. Точка. — Облягам се назад на мястото си. — Имаш голяма заслуга за това и искам да ти благодаря. Ако не беше ти, сега можеше да съм мъртва.

Усмихва се. Поклаща глава.

— Не, Смоуки. Не мисля, че щеше да си мъртва. Радвам се, че смяташ, че съм ти помогнал, но ти си родена да оцеляваш. Не мисля, че щеше да се самоубиеш, ако се стигнеше дотам.

Може би да, може би не, мисля си.

— Сега какво следва? Да не би да ми казваш, че повече нямаш нужда да идваш? — Въпросът му е искрен. Не оставам с впечатление, че вече е решил какъв трябва да бъде правилният отговор.

— Не, не казвам това. — Усмихвам се. — Странно, ако ме беше попитал преди година дали бих отишла на психиатър, щях да направя някакъв подигравателен коментар и да се почувствам по-силна от хората, които имат нужда от такъв. — Клатя глава. — Вече не е така. Все още имам проблеми, които трябва да решим. Приятелката ми умря… — Поглеждам го. — Знаеш ли, че дъщеря ѝ е при мен?

Доктор Хилстед кима, изглежда изключително сериозен.

— Кали ме запозна с онова, което ѝ се е случило. Радвам се, че си я взела. Вероятно се чувства много самотна в момента.

— Не говори. Само кима. Миналата вечер пищя в съня си.

Психотерапевтът потръпва. Никой разумен човек не се наслаждава на болката на едно дете.

— Предполагам, че ще ѝ е необходимо доста време, за да се оправи, Смоуки. Може да не проговори години наред. Най-доброто нещо, което може да се направи сега, е онова, което вече правиш — просто да си до нея. Не се опитвай да ѝ говориш за случилото се. Още не е готова. Съмнявам се през следващите месеца да е.

— Наистина? — Гласът ми е някак си безличен. Очите на доктора са мили.

— Да. Виж, най-важното за нея сега е да знае, че е в безопасност и че ти ще бъдеш до нея. Да осъзнае също, че животът продължава. Детското ѝ доверие в основните неща — родителите ѝ да са до нея, безопасността на дома — е разклатено. По много личен и ужасен начин. Ще ѝ е необходимо известно време, за да възвърне това доверие. — Поглежда ме преценяващо. — Трябва да си наясно с това.

Преглъщам, кимам.

— Бих препоръчал да ѝ дадеш малко време. Да я гледаш, да бъдеш до нея. Мисля, че ще разбереш кога е настъпил правилният момент да поговорите. Когато дойде… — Очевидно се колебае, но само за миг. — Когато дойде, ела и ми кажи. Ще се радвам да ти препоръчам психотерапевт, при когото да я заведеш.

— Благодаря ти. — Хрумва ми нещо. — Какво ще кажеш за училище?

— Трябва да почакаш. Психическото ѝ здраве е основната ни цел. — Доктор Хилстед се намръщва. — Трудно е да се каже какво ще се случи там. Чувала си клишето, което между другото е самата истина: децата са много жестоки. Може би в един момент ще се оправи и ще е готова за сложността на социалните взаимоотношения в училище или — свива рамене — може да е необходимо домашно обучение, докато завърши. Поне засега мога да кажа, че това е най-малкият ти проблем. Важното е да я накараш да се чувства добре. Ако имаш нужда от моята помощ, ще бъда насреща.

Залива ме облекчение. Пътеката ми е посочена, не е необходимо сама да я избирам.

— Благодаря ти. Искрена съм.

— Какво ще кажеш за себе си? Как ти се отразява тя на твоето състояние?

— Чувствам се виновна. Щастлива. Виновна, че съм щастлива. Щастлива, че съм виновна.

— Защо е цялото това противоречие? — Гласът му е тих.

Той не твърди, че противоречието е нещо лошо. Кажи ми защо, гласи въпросът му.

Потърквам челото си.

— Мисля, че „защо не“ е по-точният въпрос, док. Изплашена съм. Алекса ми липсва. Тревожа се, че мога да се проваля. И какво ли още не.

Психотерапевтът ми се навежда напред, напрегнат е. Хванал се е за нещо и не иска да се откаже от него.

— Охлади страстите, Смоуки. Разбирам, че съществуват много фактори. Има много причини да си емоционална. Но погледни на ситуацията от друг ъгъл, от такъв, който можеш да приемеш.

Изведнъж всичко ми се изяснява, просто ей така.

— Проблемът е, че за мен тя е и не е Алекса.

Точно това е, толкова е просто. Бони е моят втори шанс да имам дъщеря. Но тя не е Алекса, защото Алекса е мъртва.

В крайна сметка не всяка истина е добра. Някои истини носят болка. Някои от тях са началото на едно тежко изкачване. Истината ме кара да се чувствам празна. Като камбана, която бие насред празно поле.

Ако успея да се справя с тази истина, нещата ще се променят. Но това е доста тежка и неприятна работа, която ще ме нарани.

— Да — успявам да отвърна. Гласът ми е пресипнал. Взимам се в ръце и успявам да изгоня болката. — Добре. Нямам време за това точно сега. — Думите ми звучат грубо. Добре. Имам нужда от гнева си. Имам нужда от онази част от мен, която е твърда.

Доктор Хилстед не е обиден.

— Разбирам. Просто искам да намериш време и да поработиш над това, което ти казах.

Кимам.

Той се усмихва.

— Да се върнем на първоначалния ми въпрос: какво смяташ да правиш сега?

— Смятам — отвръщам с леден глас, който идва от дъното на душата ми — да се върна на работа. И да намеря човека, убил Ани.

Доктор Хилстед ме гледа един дълъг, дълъг миг. Погледът му ме пронизва като лазер. Преценява ме, обмисля дали е съгласен с решението ми. Преди да ми отговори, знам какво е мнението му, защото бърка в чекмеджето си и изважда от него глока ми. Все още е в плика.

— Знаех, че ще чуя нещо подобно, затова го приготвих за теб. — Килва глава на една страна. — Всъщност дойде при мен точно за него, нали?

— Не — отвръщам с усмивка на лице, — но той е една от причините. — Сграбчвам пистолета и го прибирам в дамската си чанта. Ставам и се ръкувам с доктор Хилстед. — Също така исках да видиш, че съм по-добре.

Той задържа ръката ми малко по-дълго от необходимото. Усещам нежната душа на този човек, виждам я в очите му.

— Ще бъда тук, ако имаш нужда да поговорим отново. По всяко време.

Изненада — сълзи. Смятах, че съм приключила с тях. Може би това е нещо хубаво. Не искам да съм безчувствена към добротата, независимо дали идва от непознат, или от приятел.