Човекът със сините кръгове

На другата сутрин Матилд видя Шарл Рейер на долния етаж, наведен към вратата си. Всъщност тя се попита дали не чака нея, дали не се преструва, че не намира ключалката. Обаче когато мина покрай него, той не каза нищо.

— Шарл, през ключалките ли гледате?

Шарл се изправи и обърна към нея лицето си, което изглеждаше зловещо в сумрака на стълбището.

— Вие ли, кралице Матилд, се шегувате така жестоко?

— Аз, Шарл. Изпреварвам ви. Нали знаете стария принцип: „Ако искаш мир, готви се за война“.

Шарл въздъхна.

— Добре, Матилд. В такъв случай помогнете на бедния слепец да вкара ключа в ключалката. Още не съм свикнал.

— Ето тук е — каза Матилд, насочвайки ръката му. — Готово, заключено е. Шарл, съставихте ли си мнение за ченгето, което дойде снощи?

— Не. Не слушах разговора ви, а и трябваше да развличам Клеманс. У Клеманс ми харесва това, че е пълна откачалка, а съществуването на пълни откачалки ми се отразява благотворно.

— Днес имам намерение да проследя една мъжка откачалка, която неизвестно защо се интересува от митичната ротация на слънчогледовите стъбла. Това може да ми отнеме цял ден и цяла вечер. Затова, ако нямате нищо против, бих искала да се видите с онова ченге вместо мен. На път ви е.

— Какви ги вършите, Матилд? Вече постигнахте целта си — а каква ли е тя — като ме накарахте да дойда да живея у вас. Искате да ми сменяте очите, после ми тропосвате вашата Клеманс за цяла една вечер, сега пък ме изпращате при полицай… Защо изобщо ме издирихте? Какво смятате да правите с мен?

Матилд сви рамене.

— Прекалено много въпроси задавате, Шарл. Просто се срещнахме, това е всичко. Когато не става дума за подводна биомаса, аз се поддавам на поривите си, без много да му мисля. Обаче като ви слушам сега, си казвам, че не би било зле от време на време и да му мисля. Така не бих си проваляла сутринта заради някакъв слепец в лошо настроение, в когото се препъвам, докато слизам по стълбите.

— Извинявайте, Матилд. Какво искате да кажа на Адамсберг?

Шарл се обади в службата си, за да предупреди, че ще закъснее. Искаше най-напред да отиде до управлението заради кралица Матилд, да й услужи, да й направи удоволствие. Да се опита довечера да се държи мило, да й каже, че разчита на нея, че с удоволствие й е направил услуга. Не искаше да отблъсне Матилд, това бе последното нещо, което желаеше. Искаше засега да се държи за Матилд, да не я изпуска, да се опита да не се обърне, за да я цапардоса. Да продължи да я слуша как говори каквото й дойде наум, да чува дрезгавия й глас и разказите за живота й на въжеиграч на път да си разбие мутрата, не е зле да й подари някакво бижу довечера, за да й достави удоволствие, златна брошка например, не, не златна брошка, а пиле с тарос, тя положително предпочита едно хубаво пиле с тарос, да я слуша да си говори ей така, наизуст, победоносно, да заспи вечерта, опиянен от хладкото шампанско, не бива да му сменят очите, не бива да я цапардосва, трябва да й купи едно вкусно пиле с тарос и да я напои с шампанско.

Вероятно вече бе наближил управлението, но не беше сигурен, разбира се. То не фигурираше сред сградите, чието местоположение бе установил със сигурност. Трябваше да пита. Шарл вървеше бавно и колебливо прекарваше края на бастуна си по тротоара. Щеше да се изгуби на тази улица, несъмнено. Защо Матилд го бе изпратила тук? Започваше да изпитва огромна умора. А появеше ли се огромната умора, след нея идваше и яростта, разпространяваше се на смъртоносни пристъпи от дъното на стомаха до гърлото му, за да изпълни след това целия му мозък.

По същото време и Данглар наближи управлението. Чувстваше се зле, яко го цепеше главата. Видя исполинския слепец, закован недалеч от входа, лепнал на лицето си изражение на високомерно отчаяние.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Данглар. — Да не сте се изгубили?

— А вие? — отвърна Шарл.

Данглар прекара ръка през косата си.

Гаден въпрос. Дали се беше изгубил?

— Аз не — каза той.

— Напротив — настоя Шарл.

— Що не си гледате работата? — сопна се Данглар.

— А вие що? — рече Шарл.

— По дяволите — каза Данглар. — Оправяйте се сам.

— Търся полицейското управление.

— Работя в управлението. Ще ви заведа. За какво ви е управлението?

— За човека с кръговете — отвърна Шарл. — Трябва да се видя с Жан-Батист Адамсберг. Той ви е началник, нали?

— Чиста истина — каза Данглар. — Но кой знае дали е дошъл. Може още да се рее някъде. Идвате да му съобщите нещо или да се посъветвате с него? Защото е добре да знаете, че началникът никога не дава съвети, все едно дали сте му ги поискали, или не впрочем. Тъй че, ако сте журналист, по-добре идете при колегите си, ей там. Цяла банда се е събрала вече.

Междувременно стигнаха до входната врата. Шарл се спъна в едно стъпало и Данглар го подкрепи. Шарл усети как към мъртвите му очи зад очилата се надига бързотечен гняв. Каза бързо:

— Не съм журналист.

Данглар се намръщи и прекара пръст по челото си, макар да знаеше, че главоболието няма да му мине, ако го натисне с пръст.

Адамсберг беше дошъл. Данглар не можеше да каже, че се е настанил на бюрото си, нито дори че е седнал. Комисарят просто се беше поставил там, твърде лек за големия фотьойл и твърде наситен за светлия бяло-зелен декор.

— Господин Рейер иска да говори с вас — обяви Данглар.

Адамсберг вдигна очи и остана по-поразен и от вчера от лицето на Шарл. Матилд беше права — хубостта на слепеца бе изумителна. А Адамсберг се възхищаваше от красотата на другите, макар да се бе отказал да я желае за себе си. Не си спомняше впрочем някога да е искал да бъде на мястото на някой друг.

— Останете, Данглар — каза той. — Отдавна не сме се виждали.

Шарл потърси пипнешком фотьойл и седна.

— Матилд Форестие — обяви той — няма да може да ви придружи довечера на метростанцията „Сен Жорж“, както ви е обещала. Това е съобщението, което трябваше да ви предам.

— И как си представя, че ще позная човека с кръговете, след като само тя го е виждала?

— Ще ви кажа как — усмихна се Шарл. — Помоли ме да я заместя, защото според нея човекът оставя след себе си лека миризма на гнила ябълка. Каза, че трябвало само да чакам с вирнат нос, да дишам дълбоко и съм щял да бъда първокласно куче, специализирано по гнилите ябълки.

Шарл сви рамене.

— Разбира се, и дума не може да става. Понякога тя е прекалено нелюбезна.

Адамсберг изглеждаше притеснен. Беше се обърнал настрани, подпрял крака на пластмасовото кошче и положил лист хартия на бедрото си. Имаше вид на човек, който всеки миг ще започне безгрижно да си рисува, но Данглар усещаше, че не беше така. Лицето на Адамсберг бе по-мургаво от обикновено, носът — по-остър, зъбите се стискаха и отпускаха.

— Да, Данглар — каза той тихо. — Нищо не можем да направим, ако госпожа Форестие не води хорото. Според вас не е ли странно?

Шарл понечи да си тръгне.

— Не, господин Рейер, останете — каза Адамсберг със същия тон. — Неприятно ми е да ви кажа, но сутринта имах едно анонимно обаждане. Един глас ме попита: „Чели ли сте статията, която излезе преди два месеца във вестник «Пети район в пет страници»? Като я прочетете, господин комисар, попитайте онези, които знаят, за какво става дума“. И затвориха. Е, ето го вестничето, намерих го. Клюкарско издание, но има доста читатели. Вземете, Данглар, прочетете ни статията, горе на страница втора. Знаете, че чета лошо.

— Което означава — каза Данглар, като остави вестника на масата, — че лицето, което ви се е обадило, е узнало за убийството вчера или тази сутрин и веднага се е свързало с вас. Очевидно — бързак, който при това май не си пада особено по госпожа Форестие.

— И после? — попита Адамсберг, все още седнал настрани и все още помръдващ челюсти.

— После означава, че благодарение на тази статия много хора отдавна са научили, че госпожа Форестие си има някои малки тайни. И биха могли да пожелаят и те да ги узнаят.

— Защо?

— В най-добрия случай, за да ги продадат на някой вестник. В най-лошия — за да се отърват от тъща си, да я оградят с кръг и да я припишат на новия парижки маниак. Тази мисъл може и да е споходила някои прости и измъчени глави, прекалено страхливи, за да поемат риска от открито престъпление. Откривала им се е чудесна възможност, само е трябвало да се запознаят с навиците на човека с кръговете. С няколко чаши в стомаха Матилд Форестие е била идеалният информатор.

— И после какво?

— И после можем например да се запитаме по каква случайност господин Шарл Рейер се е настанил у Матилд няколко дни преди убийството.

Данглар си беше такъв. Не се смущаваше да изтърсва подобни фрази точно пред хората, които обвиняваше в нещо. За себе си Адамсберг знаеше, че е неспособен да бъде толкова директен, и намираше за полезно, че Данглар не се страхува да засегне някого. Страх, поради който комисарят често казваше каквото и да е, само не истината. А за ченге това даваше непредвидени и невинаги добри резултати.

След това в кабинета настана дълга тишина. Данглар все още притискаше с пръст челото си.

Шарл бе очаквал капан, но не успя да скрие изненадата си. В тъмнината, която го обгръщаше, си представяше насочените към него погледи на Адамсберг и Данглар.

— Отлично — каза накрая той. — Наемател съм на госпожа Форестие от пет дни. Сега знаете точно колкото и аз. Нямам желание да ви отговарям, нито да се защитавам. Нищо не разбирам от тъпия ви случай.

— Нито аз — каза Адамсберг.

Това подразни Данглар, който би предпочел Адамсберг да не признава незнанието си пред Рейер. Комисарят бе започнал да драска върху коляното си. Което също не харесваше на Данглар — Адамсберг да стои ей така, пасивен и небрежен, без да задава никакъв въпрос, който да му позволи да поизясни нещата.

— И все пак — настоя Данглар, — защо пожелахте да живеете в нейната къща?

— Мамка му — ядоса се Шарл. — Тя дойде в хотела ми и ми предложи апартамента!

— Но вие седнахте до нея в кафенето, не е ли така? И вие й казахте, че си търсите жилище.

— Ако бяхте сляп, щяхте да знаете, че не съм способен да разпозная някого на тротоара пред кафенето.

— Смятам ви за способен да вършите сума ти необичайни неща.

— Хайде стига — прекъсна ги Адамсберг. — Къде е Матилд Форестие?

— Следи някакъв тип, който вярва в ротацията на слънчогледите.

— Добре, след като нищо не знаем и нищо не можем да направим, да оставим това — каза Адамсберг.

Този аргумент съвсем отчая Данглар. Той предложи да издирят Матилд, за да узнаят повече веднага, да поставят пост пред дома й, който да я чака да се върне, да прескочат до Океанографския институт.

— Не, Данглар, няма да правим нищо подобно. Тя ще се прибере. Затова пък трябва да поставим постове довечера на метростанциите „Сен Жорж“, „Пигал“ и „Нотр Дам дьо Лорет“, като им опишем човека с кръговете. За всеки случай. И след това да чакаме. Човекът, който мирише на гнила ябълка, ще продължи да чертае кръгове, това е неизбежно. Така че ще чакаме. Но нямаме никакъв шанс да го забележим. Той ще смени маршрута си.

Данглар стана от мястото си и захвана да прави вълнообразни движения из стаята.

— Но какво ни интересуват кръговете му, ако не той е убиецът? — каза той. — Човекът с кръговете! За какво ни е този нещастник? Трябва ни онзи, който го използва!

— На мен ми трябва човекът с кръговете. Така че продължаваме да го търсим.

Данглар съвсем се потисна. Щеше да му е нужно много време, за да свикне с Адамсберг.

Шарл долавяше напрежението в стаята. Усещаше смътното объркване на Данглар и нерешителността на Адамсберг.

— Между другото, господин комисар — каза Шарл, — кой от двама ни се придвижва слепешката?

Адамсберг се усмихна.

— Не знам — каза той.

— Заради тази история с анонимното обаждане предполагам, че ще трябва да остана на ваше разположение, както се казва — продължи Шарл.

— Какво да ви кажа — рече Адамсберг. — Във всеки случай с нищо няма да попречим на работата ви. Не се безпокойте.

— Не се безпокоя за работата си, господи комисар.

— Знам. Просто казвам.

Шарл чу шум от плъзгащ се по хартия молив и предположи, че комисарят рисува, докато говори.

— Не знам как един слепец би могъл да извърши убийство. Но съм заподозрян, нали?

Адамсберг направи уклончив жест.

— Да кажем, че зле сте избрали момента, в който да се настаните у Матилд Форестие. Да кажем, че по една или друга причина наскоро сме се интересували от нея и от това, което знае, ако не е скрила нещо впрочем. Данглар ще ви обясни. Данглар е неимоверно интелигентен. Човек си отпочива, като работи с него. Да кажем също, че сте малко по-зъл, отколкото би трябвало, което не улеснява нещата.

— Защо мислите така? — попита Шарл и се усмихна — със зла усмивка, отсъди Адамсберг.

— Госпожа Форестие ми каза.

Шарл за пръв път като че ли се разтревожи.

— Да, тя ми каза — повтори Адамсберг. — „Зъл е като куче, но ми харесва.“ Вие също я харесвате. Защото Матилд действа на хората благотворно, кара очите им да блестят като излъскани. Така им действа. Виж, Данглар не я харесва, вярно е. Сърди й се по причини, които сам ще ви обясни. Дори се изкушава да й навреди по някакъв начин. Намира за странно, че Матилд дойде в управлението и ми разказа за човека с кръговете и с гнилата ябълка доста преди убийството. И е прав, много е особено. Дори гнилата ябълка е особена. Тъй или инак не ни остава друго, освен да чакаме.

Адамсберг пак започна да рисува.

— Тъй, тъй — каза Данглар. — Не ни остава друго.

Не беше в добро настроение, когато изпрати Шарл до улицата.

Отново тръгна по коридора, като си мърмореше нещо с все още опрян в челото пръст. Ами да, сърдеше се на Матилд заради тялото си във формата на кегла, защото знаеше, че Матилд е от ония жени, които не биха спали с тела във формата на кегли. Затова му се щеше да е виновна за нещо. А и тази история със статията идваше съвсем навреме. Със сигурност щеше да заинтересува малките. Обаче след грешката с девойката от бижутерийния магазин се бе заклел да работи само с доказателства и факти и с нито една от гадостите, които ви се мотаят из главата. Така че трябваше да внимава с Матилд.