Човекът със сините кръгове

Вечерта всички се върнаха в Париж. В управлението цареше оживление и възбуда. Човекът с кръговете, когото Деклер и Маржелон едва удържаха на един стол, бълваше ругатни и смъртни заплахи.

— Чувате ли го? — попита Данглар на влизане в кабинета на Адамсберг.

Адамсберг по изключение не си драскаше, а дописваше, прав до стената, доклада си до съдебния следовател.

— Чувам го — отвърна той.

— Иска да ви пререже гърлото.

— Знам, приятелю. Би трябвало да извикате Матилд Форестие. Тя ще иска да узнае какво е станало със земеровката, разбираемо е.

Данглар зарадвано отиде да се обади по телефона.

— Няма я — каза той, като се върна. — Чух се само с Рейер. Нервира ме този Рейер. Непрекъснато кисне в дома й. Матилд е отишла да изпрати някого, който заминава от Северната гара в девет часа. Скоро щяла да се прибере. Рейер добави, че не била във форма, че гласът на кралица Матилд потрепервал и да сме минели по-късно да пием по чаша с нея, за да я разсмеем. Но с какво можем да я разсмеем?

Адамсберг втренчено гледаше Данглар.

— Колко е часът? — попита той.

— Осем и двайсет. Защо?

Адамсберг грабна сакото си и тичешком излезе от стаята. Данглар го чу да му нарежда да прочете доклада, докато го няма, скоро щял да се върне.

На улицата Адамсберг спря едно такси.

Стигна до Северната гара в девет без четвърт. Все така тичешком мина през големия портал, като в същото време си палеше цигара. Грубо спря Матилд, която тъкмо излизаше.

— Бързо, Матилд, бързо! Тя заминава, нали? Не ме лъжете, за бога! Сигурен съм. На кой перон? Кой номер е перонът?

Матилд мълчаливо го гледаше.

— Кой перон? — извика Адамсберг.

— Майната ви! — каза Матилд. — Вървете на майната си, Адамсберг! Ако ви нямаше, тя може би нямаше непрекъснато да заминава.

— Откъде сте толкова сигурна? Тя си е такава! На кой перон е, за бога?

Матилд не искаше да му отговаря. Но каза:

— На четиринайсети.

Адамсберг я заряза и отново затича. Големият гаров часовник показваше девет без шест минути. Пое си дъх, като приближи до четиринайсети перон.

Камий беше там. Разбира се. Носеше черна фланела и черен клин. Приличаше на сянка. Стоеше с изправена глава и гледаше неизвестно какво, може би очите й обхващаха цялата гара. Адамсберг познаваше този неин маниер — да се опитва всичко да види наведнъж, без непременно да очаква нещо. Пръстите й стискаха цигара.

Която в следващия миг захвърлиха надалеч. Камий винаги бе имала красиви жестове. И с този сполучи. Вдигна куфара си и тръгна по перона. Адамсберг се затича, изпревари я и се обърна. Камий се блъсна в него.

— Ела — каза той. — Трябва да дойдеш. Ела. Един час.

Камий го гледаше развълнувано, точно както си бе представял, че би го гледала, ако я бе догонил, преди да се качи в таксито.

— Не — отсече тя. — Върви си, Жан-Батист.

Камий не вървеше стабилно. Адамсберг добре си спомняше, че в нормално състояние Камий винаги създаваше впечатление, че ей сега ще се завърти или ще се изтърси. Малко като майка си. Сякаш пазеше равновесие върху дъска, прехвърлена през пропаст, а не вървеше по земята като всички останали. Сега обаче Камий наистина залиташе.

— Камий, да не паднеш? Кажи ми.

— Няма, няма.

Камий остави куфара, протегна ръце над главата си, сякаш за да докосне небето.

— Виж, виж, Жан-Батист. На пръсти и с вдигнати ръце. Видя ли? Не падам.

Камий се усмихна и отпусна ръце с въздишка.

— Обичам те. Остави ме сега да замина.

И хвърли куфара през отворената врата. Изкачи трите стъпала и се обърна — тънка, чернокоса. Адамсберг не искаше да приеме, че ще прекара още само няколко секунди в съзерцание на това лице на гръцки бог и египетска проститутка.

Камий поклати глава.

— Много добре знаеш, Жан-Батист. Обичах те и това не можеш просто да го издухаш. Мухите — да. Мухите отлитат, като духнеш. Мога да те уверя, Жан-Батист, че по нищо не приличаш на муха. Боже мили! Ни най-малко. Но да продължавам да обичам човек като теб, аз лично нямам кураж. Прекалено трудно е. Обърква ме. Никога не знам къде си, къде разхождаш душата си. Това ме безпокои и ме кара да се чувствам самотна. Освен това и моята душа все се разхожда. И така всички непрекъснато се безпокоят. Боже мили, но ти знаеш всичко това, Жан-Батист.

Камий се усмихна.

Затвориха вратите, влакът полека потегли, чу се как напомнят на пътниците да не хвърлят предмети през прозорците. Да, Адамсберг знаеше всичко това. А то може да те нарани или убие. Влакът заминаваше.

Един час. Поне един час, преди да умре.

Затича се след влака и се хвана за перилото.

— Полиция — каза на контрольора, който се готвеше да се развика.

Мина през половината влак. Откри я легнала на кушетката си, подпряна на лакът. Не спеше, не четеше, не плачеше. Влезе и затвори вратата на купето.

— Знаех си — каза Камий. — Винаги съм знаела, че си досадник.

— Искам да полежа един час до теб.

— Но защо един час?

— Не знам.

— Още ли имаш този навик? На всичко да казваш „не знам“?

— Не съм изгубил нито един от навиците си. Обичам те, искам да полежа до теб един час.

— Не. После ще ми е много мъчно.

— Права си. На мен също.

Постояха така известно време.

Влезе контрольорът.

— Полиция — повтори Адамсберг. — Разпитвам госпожата. Не пускайте никой да влиза. Коя е следващата гара?

— Лил, след два часа.

— Благодаря — каза Адамсберг и се усмихна на контрольора, за да не го обиди.

Камий бе станала и гледаше преминаващия покрай прозореца пейзаж.

— Това се нарича злоупотреба с власт — каза Адамсберг. — Съжалявам.

— Един час, казваш? — попита Камий, опряла чело в прозореца. — Мислиш ли, че всъщност имаме някакъв избор?

— Не, честно казано, не мисля — отвърна Адамсберг.

Камий се притисна до него. Адамсберг я прегърна като в съня с хотелския прислужник. Хубавото в това купе бе, че прислужника го нямаше. Нямаше я и Матилд да го събуди.

— До Лил всъщност има два часа — каза Камий.

— Един за теб и един за мен — пресметна Адамсберг.