На другия ден Данглар излезе от дома си с книга на Льо Нермор в ръка — „Идеология и общество по времето на Юстиниан“, издадена единайсет години по-рано. Само това бе намерил в библиотеката си. На четвърта корица имаше кратка ласкателна биография със снимка на автора. Льо Нермор се усмихваше — беше по-млад, имаше равни зъби, иначе беше грозноват. Вчера Данглар бе забелязал един тик, присъщ на пушачите на лула — Льо Нермор потупваше зъбите си с лулата. Банално наблюдение, би казал Шарл Рейер.

Адамсберг го нямаше в управлението. Сигурно вече бе отишъл у любовника. Данглар остави книгата на бюрото на комисаря с ясното съзнание, че иска да го впечатли със съдържанието на библиотеката си. Което беше безсмислено, защото, както Данглар вече знаеше, Адамсберг се впечатляваше от малко неща. Е, толкова по-зле.

Тази сутрин Данглар имаше само едно желание — да узнае какво се бе случило през нощта в дома на Матилд. Маржелон, който издържаше на нощни дежурства, го очакваше, за да му докладва, преди да отиде да си легне.

— Беше доста оживено — каза Маржелон. — Наблюдавах къщата до седем часа сутринта, както се бяхме разбрали. Морската дама не излезе. Загаси лампата в дневната към дванайсет и половина и в спалнята половин час по-късно. Обаче старата Валмон се прибра, залитайки, в три и пет. Вонеше на алкохол, та се не траеше. Попитах я какво й се е случило и тя се разциври. Не е много забавна бабката. Голяма досадница! Доколкото разбрах, чакала поредния си годеник цяла вечер в една бирария. Годеникът не дошъл, тя си пийнала за кураж и заспала на масата. Управителят я събудил и я изхвърлил навън. Мисля, че се срамуваше, но беше прекалено пияна, та си разказа всичко. Не успях да узная само името на бирарията. То едва разбирах за какво ми говори. А и право да си кажа, повдигаше ми се от нея. Хванах я за ръка и я заведох до вратата й. Там я оставих сама да се оправя. А сутринта излезе с куфарче в ръка. Позна ме и не се изненада. Обясни ми, че обявите „ей дотук“ й били дошли и заминавала за три-четири дни в Бери у своя приятелка шивачка. Нищо не може да се сравни с шиенето, добави.

— А Рейер? Излиза ли?

— Излиза. Официално облечен към единайсет вечерта и се прибра все така елегантен, потропващ с бастуна си, в един и половина сутринта. Можех да задавам въпроси на Клеманс, тя не ме познава, но не и на Рейер. Той щеше да ме познае по гласа. Така че останах скрит и само отбелязах кога излиза и кога се прибира. Впрочем и без това нямаше да ме види, нали така?

Маржелон се засмя. Ама наистина беше тъп.

— Свържете ме с него по телефона, Маржелон.

— С Рейер?

— С Рейер, разбира се.



Шарл се изсмя, като чу гласа на Данглар, и Данглар не разбра защо.

— Чувам по радиото, че имате нови грижи, инспектор Данглар — каза Шарл. — Чудесно. И пак с мен ли се захващате? Нищо друго ли не ви хрумва?

— Къде ходихте снощи, Рейер?

— Да свалям мацки, инспекторе.

— Къде да ги сваляте?

— В „Нуво пале“.

— Някой може ли да потвърди?

— Не може! Добре знаете, че в тези нощни заведения има прекалено много хора, за да ви забележат.

— Кое ви разсмива, Рейер?

— Вие ме разсмивате! Обаждането ви ме разсмива. Милата Матилд, която не може да си държи езика зад зъбите, сподели с мен, че комисарят я посъветвал да стои мирно през нощта. Заключих, че очаквате някаква патаклама. И сметнах, че това ми дава отлична възможност да изляза.

— Но защо, за бога? Да не си мислите, че така ми улеснявате задачата?

— Не съм имал такова намерение, инспекторе. Тормозите ме от самото начало на тази история. Реших, че сега е мой ред.

— С други думи, излязохте, за да ни създавате затруднения.

— Може да се каже, да, защото така и не забърсах мацка. Радвам се да науча, че съм ви създал затруднения. Наистина се радвам, да знаете.

— Но защо? — пак попита Данглар.

— Но защото това ме крепи.

Данглар затвори ядосано. Освен Матилд Форестие никой не беше стоял мирно през нощта в къщата на улица „Патриарш“. Изпрати Маржелон да спи и реши да провери какво Делфин льо Нермор е завещала на сестра си. Два часа по-късно разбра, че всъщност няма завещание. Делфин льо Нермор не бе оставила никакъв писмен документ. Има такива дни, когато всичко върви наопаки.

Данглар закрачи из кабинета си и за пореден път си помисли, че тази скапана звезда Слънцето ще избухне след четири или пет милиарда години и че така и няма да разбере защо това избухване толкова го натъжава. Би дал живота си Слънцето да си остане цяло след пет милиарда години.



Адамсберг се върна към обяд и му предложи да отидат да обядват. Което не се случваше често.

— Лошо му се пише на византолога — рече Данглар. — Заблудил се е, или ни лъже за наследството — няма завещание. Тоест всичко остава на съпруга. Ценни книжа, хектари гора и четири сгради в Париж, без да броим къщата, в която живее. Той самият няма и стотинка. Само заплатата си на преподавател и правата от продажбата на книгите му. Представете си, че жена му е искала да се разведат. Всичко е щял да изгуби.

— Точно така е било, Данглар. Срещнах се с любовника. Онзи от снимката. Вярно е, че има гигантски размери и незначителен мозък. Освен това е тревопасен и се гордее с това.

— Вегетарианец — предположи Данглар.

— Именно, вегетарианец. Ръководи рекламна агенция с брат си, който също е тревопасен. Работили са заедно през цялата вечер до два часа през нощта. Братът потвърждава. Така че има алиби, освен ако братът не лъже. Но любовникът изглежда толкова отчаян от смъртта на Делфин. Насърчавал я е да се разведе не защото Льо Нермор му е пречел особено, а защото искал да освободи Делфин от това, което нарича тирания. Изглежда, че Огюстен-Луи продължавал да я кара да работи за него, да изчита и преписва ръкописите му, да подрежда бележките му, а Делфин не е смеела да му се противопостави. Обяснявала, че това я уреждало, че така „главата й работела“, но любовникът е сигурен, че не е било толкова безобидно и че се е бояла до смърт от мъжа си. Но вече се била почти решила да поиска развод. Или най-малкото да поговори за това с Огюстен-Луи. Не знаем дали го е направила. Във всеки случай конфликтът между двамата мъже е вън от съмнение. Любовникът не би имал нищо против да се отърве от съпруга.

— Всичко това може и да е вярно — каза Данглар.

— И аз така смятам.

— Льо Нермор няма алиби за трите нощи на убийствата. Ако е искал да се отърве от жена си, преди тя да се разбунтува, може да се е възползвал от възможността, която му е предоставял човекът с кръговете. Не е смелчага, сам ни го каза. Не си пада по риска. За да натопи маниака, извършва две случайни престъпления и така създава впечатление за серия. После убива жена си. И готово. Ченгетата издирват човека с кръговете, а него оставят на мира. След което пипва наследството.

— Доста прозрачен капан. Трябва наистина да ни взима за глупаци.

— От една страна, сред ченгетата има толкова глупаци, колкото и навсякъде другаде. От друга страна, подобен план би харесал само на посредствен ум. А Льо Нермор не изглежда посредствен. Но човек може от време на време да оглупява. Случва се. Особено когато крои планове, ръководен от емоциите си. А Делфин льо Нермор какво е правела навън в този час?

— Любовникът казва, че е трябвало да си стои вкъщи вечерта. Учудил се, когато се прибрал и не я е заварил. Помислил, че е отишла да си купи цигари в денонощния магазин в Бертоле. Често го правела, когато свършела цигарите. По-късно си казал, че може би мъжът й отново я е извикал за нещо. Не посмял да се обади у Льо Нермор и си легнал да спи. Аз го събудих сутринта.

— Льо Нермор може да е видял кръга, да кажем, към полунощ. След което е извикал жена си и я е заклал на място. Струва ми се, че Льо Нермор е затънал до гуша. Какво мислите по въпроса?

Адамсберг ръсеше трохи хляб около чинията си. Данглар, който се хранеше крайно благоговейно, усети, че му се свива сърцето.

— По въпроса за Льо Нермор? — отвърна Адамсберг, като вдигна глава. — Нищо. Мисля по въпроса за човека с кръговете. Би трябвало вече да знаете това, Данглар.

Загрузка...