Човекът със сините кръгове

Жан-Батист си легна рано. Дори успя да отпрати съседката си отдолу — според него без да я обиди. А сутринта бе поискал да я види спешно, за да смени посоката на мислите си, като ги насочи към друго тяло. Вечерта вече единственото му желание бе да заспи възможно най-бързо, без момиче до себе си, без книга в ръка, без мисли в главата.

Когато през нощта телефонът иззвъня, разбра, че се беше случило, че вече нямаше да тъпче на едно място, че някой се е разтърчал — и някой е мъртъв. Обаждаше се Маржелон. Намерили бяха жестоко заклан мъж на булевард „Распай“, на пустата отсечка към площад „Данфер“. Маржелон беше на мястото с екип от управлението на Четиринайсети район.

— Кръгът — попита Адамсберг, — как изглежда кръгът?

— Тук си е кръгът, господин комисар. Добре очертан, сякаш онзи хич не е бързал. Надписът наоколо също е цял. Все същият — „Виктор, Виктор, какъв позор, защо излязъл си от вас във този късен час?“. Засега не знам нищо повече. Чакам ви.

— Идвам. Събудете Данглар. Кажете му да тръгва веднага.

— Може би не е нужно да будим всички?

— Той ми трябва — каза Адамсберг. — Вие също останете.

Добави това, за да не го обиди.

Адамсберг навлече някакъв панталон и някаква риза, както забеляза Данглар, пристигнал няколко минути преди него. Ризата бе закопчана едно към гьотере, както казваше баща му, та докато оглеждаше тялото, Адамсберг се опитваше да я закопчее правилно, като най-напред напълно я разкопча, без да си дава сметка, че се съблича и облича на булевард „Распай“ пред полицаите от местното управление, които мълчаливо го наблюдаваха в три и половина през нощта. Както при всички случаи, когато усещаше, че комисарят ще стане обект на сочни коментари, Данглар изпитваше желание да го защитава със зъби и нокти. Но в момента нищо не можеше да направи.

Така че Адамсберг спокойно дозакопча ризата си, загледан в тялото, което се оказа по-осакатено от тялото на Мадлен Шатлен, поне така изглеждаше под светлината на прожекторите. Гърлото беше така дълбоко прерязано, че главата почти се бе обърнала назад.

Данглар, който се чувстваше замаян като пред трупа на Мадлен Шатлен, избягваше да гледа натам. Гърлото беше слабото му място. Само при мисълта, че може да носи шал, изпадаше в паника, сякаш шалът можеше да го задуши. Не обичаше и да се бръсне под брадичката. Така че сега гледаше в обратната посока, към краката на мъртвия, единият насочен към думата „Виктор“, другият към думата „час“. Поддържани обувки, класически модел. Погледът на Данглар проследи издълженото тяло, огледа кройката на сивия костюм, церемониалната жилетка. Възрастен лекар, реши той.

Адамсберг гледаше тялото от другата страна, откъм гърлото на стареца. Устните му бяха свити в гримаса на отвращение, отвращение от ръката, прерязала това гърло. Мислеше за идиотското лигаво куче. За нищо друго. Колегата от местното управление се приближи и му подаде ръка.

— Комисар Лувие. Не сме се срещали досега, Адамсберг. Поводът не е приятен.

— Да.

— Сметнах за необходимо веднага да ви уведомя — настоя Лувие.

— Благодаря ви. Кой е господинът?

— Мисля, че е пенсиониран лекар. Поне ако се съди по чантата за спешна помощ, която е носел. На седемдесет и две години е. Казва се Жерар Понтийо, роден е в Ендр, висок е метър седемдесет и девет, така пише в личната му карта.

— Не можехме да попречим на това — поклати глава Адамсберг. — Не можехме. Второто убийство беше предвидимо, но неизбежно. Всички парижки полицаи да се съберяха, нямаше да го предотвратят.

— Знам какво си мислите — каза Лувие. — Случаят беше във вашите ръце от убийството на Шатлен насам и извършителят не е заловен. Следва рецидив. Никога не е приятно.

Така е горе-долу, помисли Адамсберг. Знаеше, че ще има второ убийство. Но нито за миг не се бе надявал, че може по някакъв начин да го предотврати. На някои стадии от разследването не може да се направи друго, освен да се чака да се случи непоправимото, за да се извлече от него нещо ново. Адамсберг не изпитваше угризения. Но му беше жал за този проснат на земята изискан и мил възрастен човек, който бе заплатил за безсилието му.

Призори отнесоха тялото с фургон. Конти дойде да направи снимки на утринната светлина, като смени колегата си от Четиринайсето управление. Адамсберг, Данглар, Лувие и Маржелон се настаниха на една маса в кафене „Рутен“, което тъкмо бе отворило.

Адамсберг седеше мълчаливо и масивният му колега от Четиринайсето смутено се взираше в премрежените му очи, изкривената уста и рошавите коси.

— Този път няма смисъл да разпитваме съдържателите — каза Данглар. — „Ар“ и „Рутен“ затварят рано, преди десет. Човекът с кръговете знае къде има пусти места. Наблизо беше кръгът с умрялата котка, на улица „Фроадво“, близо до гробището.

— Но това е в моя район — забеляза Лувие. — Не сте ме предупредили.

— Нямаше убийство, нито дори произшествие — отвърна Данглар. — Дойдохме само от любопитство. Впрочем не сте прав, тъй като информацията получих от ваш колега.

— А, така ли — каза Лувие, доволен, че все пак е бил в течение.

— Както предишния труп — намеси се Адамсберг от края на масата — и този не излиза извън кръга. Така че е невъзможно да се каже дали извършителят е човекът с кръговете, или само са го използвали. Все тази двусмисленост. Ловко.

— Следователно? — попита Лувие.

— Следователно нищо. Според съдебния лекар смъртта е настъпила около един часа сутринта. Малко късно според мен — заключи той след кратка пауза.

— Тоест? — попита Лувие, който не се предаваше.

— Тоест след затварянето на метрото.

Лувие замълча в недоумение. Данглар прочете по лицето му, че се отказва да задава повече въпроси. Адамсберг попита колко е часът.

— Почти осем и половина — отвърна Маржелон.

— Идете да се обадите на Кастро. Към четири и половина го бях помолил да направи някои справки. Трябва вече да е готов. Побързайте, докато не си е легнал. Кастро не се шегува с времето за сън.

Когато се върна, Маржелон рече, че справките не са показали кой знае какво.

— Така си и мислех — рече Адамсберг. — Кажете все пак.

Маржелон зачете бележките си.

Доктор Понтийо няма досие. Вече са уведомили сестра му, която живее в семейната им къща в Ендр. Изглежда, че тя е единствената му роднина. Към осемдесетгодишна е. Доктор Понтийо е от семейство на земеделски стопани. Социалното му издигане като че ли му е отнело цялата налична енергия. Фразата е на Кастро — уточни Маржелон. — Накратко, останал си е ерген. Според портиерката на сградата, в която живее, и с която Кастро е говорил, не се среща с жени и изобщо около него няма нищо особено. И това го добави Кастро. Живее на същото място от трийсет години, кабинетът му е на третия етаж, жилището на втория, портиерката го познава открай време. Казва, че бил мил и услужлив, и непрекъснато плаче. Резултат — нищо, никакво облаче, сдържан, спокоен, еднообразен живот. Това…

— Това го добави Кастро — прекъсна го Данглар.

— Портиерката знае ли защо докторът е излязъл снощи?

— Повикали го при дете с температура. Вече бил пенсиониран, но някои от старите му пациенти често му искали съвет. Тя предполага, че е решил да се прибере пеш. Обичал да ходи пеш заради здравето си, разбира се.

— Не се разбира — каза Адамсберг.

— Нещо друго? — попита Данглар.

— Нищо друго — отвърна Маржелон и прибра записките си.

— Безобиден квартален лекар — заключи Лувие, — белоснежен като предишната жертва. Май сценарият е един и същ.

— Има все пак една голяма разлика — каза Адамсберг. — Една огромна разлика.

Тримата мъже мълчаливо го загледаха. Адамсберг драскаше с една изгоряла клечка кибрит по края на хартиената покривка.

— Не я ли виждате? — попита той, очевидно без всякакво намерение да ги дразни.

— Явно не бие на очи — каза Маржелон. — Каква огромна разлика?

— Този път убитият е мъж — обясни Адамсберг.