Човекът със сините кръгове

Няколко минути преди Лил Адамсберг се облече в тъмното. После бавно облече Камий. И двамата не бяха весели.

— Довиждане, любима — каза той.

Погали косите й, целуна я.

Не погледна към потеглящия влак. Остана на перона със скръстени ръце. Усети се, че е забравил сакото си в купето. Представи си, че Камий го е облякла, че ръкавите й стигат до края на пръстите, че е хубава така, че е отворила прозореца и гледа навън в нощта. Но вече не беше във влака, за да знае каквото и да е за Камий. Искаше да походи, преди да отиде в хотела до гарата. Някой ден отново щеше да види малката си любима. Един час. Да кажем, поне още един час, преди да умре.

На рецепцията му предложиха стая с изглед към релсите. Каза, че му е все тая и че иска да се обади по телефона.

— Данглар? Адамсберг е. Льо Нермор под ръка ли ви е? Не спи? Чудесно. Кажете му, че засега нямам намерение да умирам. Не. Не ви се обаждам за това. А за модното списание, за статиите на Делфин льо Нермор. Прочетете ги още веднъж. После прочетете книгите на великия византолог. Ще разберете, че тя е писала книгите. Само тя. Той само е събирал документацията. Благодарение на тревопасния си любовник Делфин рано или късно е щяла да се освободи от робството. Льо Нермор е бил наясно. Накрая е щяла да проговори. Тогава всички са щели да узнаят, че великият византолог никога не е съществувал и че тази, която е мислила и писала вместо него, е била съпругата му. Всички са щели да узнаят, че е бил нищожество, жалък тиранин, нещастен крадец. Това е бил мотивът му, Данглар, нищо друго. Кажете му, че е нямало смисъл да убива Делфин. Нека да се пука от яд.

— Защо толкова злъч? Къде сте? — попита Данглар.

— В Лил. И никак не ми е весело. Ама никак, приятелю. Но ще ми мине. Ще ми мине, сигурен съм. Ще видите. До утре, Данглар.

Камий пушеше в коридора с ръце, натикани в сакото на Жан-Батист. Не искаше да гледа през прозореца. След известно време щеше да напусне Франция. И щеше да се опита да запази спокойствие. Щом мине границата.

Легнал на тъмно в хотелската стая, Адамсберг чакаше да дойде сънят с ръце на тила. По едно време запали лампата и извади бележника си от задния джоб. Не че бележникът щеше да му помогне. Но все пак.

Написа с молив: „Легнал съм да спя в Лил. Изгубих сакото си“.

Спря, помисли. Вярно, че си бе легнал да спи в Лил. После добави: „Но не спя. Лежа в леглото и мисля за живота си“.