Човекът със сините кръгове

Наложи се да чака още два дни, сякаш човекът с кръговете си спазваше правилото да не работи в края на седмицата. Във всеки случай той отново грабна тебешира чак в понеделник.

Един патрулиращ полицай откри синия кръг на улица „Кроа Нивер“ в шест часа сутринта.

Този път Адамсберг придружи Данглар и Конти.

Беше пластмасова фигурка на къпещо се бебе, не по-голяма от палец, която се губеше в огромния кръг и правеше потискащо впечатление. Каквато беше и целта, каза си Адамсберг. Данглар явно мислеше същото.

— Този кретен ни предизвиква — рече той. — Да огради човешка фигурка след онзиденшното убийство… Кой знае колко време му е трябвало, за да намери тази кукла, освен ако сам не я е донесъл. Което впрочем не би било честно.

— Не е кретен — каза Адамсберг, — ами гордостта му е наранена и се опитва да завърже разговор.

— Разговор ли?

— Да общува с нас, ако предпочитате. Издържа пет дни след убийството, повече, отколкото смятах, че ще издържи. Променил е маршрута си и е станал неуловим. Обаче започва да говори, да казва: „Знам, че е имало убийство, не се боя от нищо и ето ви доказателството“. И тъй нататък. Сега вече няма причина да спре да говори. Тръгнал е по наклонената плоскост. Разговорливата плоскост. Вече не е достатъчен сам на себе си.

— Има нещо необичайно в този кръг — каза Данглар. — Не е направен като предишните. Почеркът е същият, няма съмнение. Но е подходил по друг начин, какво ще кажеш, Конти?

Конти поклати глава.

— Предишните кръгове — продължи Данглар — бяха очертани наведнъж, все едно че се е придвижвал в кръг и е рисувал, без да спира. А тази нощ е направил два полукръга, които се съединяват, сякаш първо е нарисувал единия, после другия. Не вярвам да е изгубил рутината си за пет дни.

— Вярно — усмихна се Адамсберг. — Проявил е небрежност. Веркор-Лори ще я намери за много интересна и ще е прав.

На другата сутрин Адамсберг се обади в управлението веднага щом се събуди. Човекът бе нарисувал поредния си кръг в Пети район, на улица „Сен Жак“, кажи-речи на две крачки от улица „Пиер и Мари Кюри“, където бе удушена Мадлен Шатлен.

Разговорът продължава, помисли си Адамсберг. Нещо като: „Нищо няма да ми попречи да начертая един кръг близо до мястото на убийството“. И ако не е начертал кръга си на самата улица „Пиер и Мари Кюри“, то е просто проява на деликатност, на добър вкус. Човекът явно е изискан.

— Какво има в кръга? — попита Адамсберг по телефона.

— Намачкана магнетофонна лента.

Докато слушаше обясненията на Маржелон, Адамсберг преглеждаше пощата си. Погледът му бягаше по писмо от Кристиан, богато на страст и бедно на съдържание. Напускам те. Егоист. Не желая да те виждам. Гордост. И тъй нататък на шест страници.

Хубаво, ще видим довечера, каза си той, убеден, че е егоист, но и установил от опит, че хората, които наистина ви напускат, не се хабят да ви пишат писма от шест страници, а се измъкват без много приказки, както бе направила малката му любима. Както и че онези, които се разхождат с подаваща се от джоба дръжка на пистолет, никога не се самоубиват — нещо подобно беше казал един поет, чието име не знаеше. Следователно Кристиан щеше да се завърне с множество изисквания. Предстояха усложнения. Докато беше под душа, Адамсберг си обеща да не бъде прекалено противен и да не забрави да помисли по въпроса довечера, ако се сетеше.

Определи среща на Данглар и Конти на улица „Сен Жак“. Намачканата магнетофонна лента приличаше на купчина черва, изложени на сутрешното слънце в средата на големия кръг, този път очертан наведнъж. Данглар — дълъг, уморен, с почти руси, отметнати назад коси — го гледаше как се приближава. Неизвестно защо — дали заради уморения си вид, или заради изражението си на победен мислител, неспособен да отговори на съдбовните въпроси на човечеството, или заради начина, по който сгъваше и разгъваше голямото си неутолено и примирено тяло — но тази сутрин Данглар изглеждаше трогателен. Адамсберг изпитваше желание да му каже още веднъж, че го харесва, наистина. Понякога той с голяма лекота правеше кратки сантиментални изявления, които смущаваха другите поради непривичното си за възрастни хора простодушие. Нерядко казваше на някого, че е красив, дори да не беше вярно и колкото и дълъг да бе периодът на безразличие, през който преминаваше.

В момента Данглар — в безупречен костюм и с ум, обсебен от някаква тайна грижа — стоеше, облегнат на една кола, и подрънкваше с монетите в джоба на панталона си. Финансови затруднения, помисли си Адамсберг. Данглар му бе признал за четири от децата си, но Адамсберг бе дочул от колеги, че всъщност са пет, че всички те живеят в три стаи и разчитат само на заплатата на своя безграничен баща. Но никой не съжаляваше Данглар и Адамсберг не правеше изключение. Немислимо бе да съжаляваш подобен тип. Доколкото очевадната му интелигентност образуваше около му зона с радиус от два метра, в която всички внимаваха какво говорят, Данглар предизвикваше желание по-скоро за предпазливо наблюдение, отколкото за жестове на подкрепа. Адамсберг се питаше дали „моят приятел философът“, на когото Матилд непрекъснато се позоваваше, за да се опише, поражда подобна зона и с каква амплитуда. Приятелят философ явно знаеше немалко за Матилд. Може би беше присъствал на вечерята във „Вкусния бульон“. Да научи името му, адреса му, да отиде да го види, да го разпита — малка сенчеста полицейска маневра от онези, по които Адамсберг не си падаше особено, но този път изпитваше желание да изпълни лично.

— Имаме свидетел — каза Данглар. — Беше вече в управлението, когато тръгнах. Чака ме, за да даде пълни показания.

— Какво е видял?

— Към дванайсет без десет е видял дребен слаб мъж, който го е задминал тичешком. Сетил се за него, като чул новината по радиото сутринта. Описа възрастен мъж, мършав, бърз и плешив, с чанта под мишница.

— И толкова?

— Сторило му се, че след него остава лека миризма на оцет.

— На оцет? Не на гнила ябълка?

— Не. На оцет.

Настроението на Данглар се беше подобрило.

— Хиляда свидетели, хиляда носове — усмихна се той, размахвайки дългите си ръце. — Хиляда носове, хиляда диагнози. Хиляда диагнози, хиляда спомени от детството. За един гнила ябълка, за друг оцет, а утре за трети — мускатово орехче, боя за обувки, компот от ягоди, талк, стаен прах, билкова запарка, кисели краставички… Човекът с кръговете отделя мирис на детство.

— Или мирис на кухненски шкаф — каза Адамсберг.

— Защо на кухненски шкаф?

— Не знам. Миризмите от детството не идват ли от кухненските шкафове? Шкафовете са задължителни. В тях всички миризми се смесват и се получава едно цяло, нещо универсално.

— Май се отклонихте — каза Данглар.

— Не съм.

Данглар разбра, че Адамсберг отново започва да плава, да се отдалечава кой знае всъщност от какво, във всеки случай да разхлабва и без това халтавите структури на логиката си, затова предложи да се прибират.

— Аз няма да дойда с вас, Данглар. Снемете показанията на свидетеля с оцета без мен. Аз искам да си поговоря с „приятеля философ“ на Матилд Форестие.

— Мислех, че случаят с Матилд Форестие не ви интересува.

— Интересува ме, Данглар. Съгласен съм с вас, че тя ни се пречка в краката. Но не ме тревожи истински.

Данглар тъй или инак мислеше, че прекалено малко неща тревожат истински комисаря, затова отмина репликата му. Макар че всъщност историята с голямото кретенско лигаво куче и последствията й сигурно продължаваха да го тревожат истински. И може би други подобни неща, които нищо чудно да научеше някой ден. Вярно, че това му действаше на нервите. Защото колкото повече опознаваше Адамсберг, толкова по-неуловим ставаше той, непредвидим като нощна пеперуда, чийто тежък, луд и ефикасен полет уморяваше ловеца. Но му се щеше да заеме това от Адамсберг, тази неточност, тази приблизителност, тези изплъзвания, при които погледът му ту агонизираше, ту пламтеше и ви караше да желаете да се отдръпнете или да се приближите до него. Мислеше си, че с погледа на Адамсберг би могъл да види как нещата затрептяват и изгубват разумните си контури, както правят дърветата в лятната мараня. Че тогава светът би му изглеждал не толкова безмилостен, че би престанал да се мъчи да го опознава до последните му граници и до точките, които дори не се виждаха в небето. Че би бил не толкова уморен. Но единствено бялото вино му даряваше тази кратка и — не си правеше илюзии — изкуствена ведрост.