Човекът със сините кръгове

В понеделник сутринта задържаха Огюстен-Луи льо Нермор и го подложиха на непрекъснати разпити. Данглар не скри от него, че е заподозрян.

Адамсберг оставяше Данглар безмилостно да преследва целта си. Възрастният човек изглеждаше неспособен да се защитава. Всеки негов опит да се оправдае биваше осуетяван от острия език на Данглар. Но в същото време Адамсберг виждаше, че на Данглар му е жал за жертвата му.

Самият той не изпитваше нищо подобно. От първия миг бе възненавидял Льо Нермор и не искаше за нищо на света Данглар да го попита защо. Затова си мълчеше.

Данглар разпитва задържания дни наред.

От време на време Адамсберг влизаше в кабинета му и гледаше. Ужасен, притиснат до стената от обвиненията, които се сипеха отгоре му, старецът се разпадаше пред очите му. Вече не знаеше как да отговори и на най-простите въпроси. Не, не знаел, че Делфи не е оставила завещание. Открай време бил убеден, че всичко ще бъде наследено от сестра й Клер. Харесвал Клер, тя имала три деца и сама се борела с живота. Не, не си спомнял какво е правил в нощите на убийствата. С ледено изражение Данглар го засичаше — вечерта на убийството на Мадлен Шатлен дежурната в аптеката видяла Льо Нермор да излиза от дома си. Сразен, Льо Нермор обясняваше, че е възможно, че понякога излизал вечер да си вземе цигари от автомата. „Махам хартията и пълня с тютюна лулата си. С Делфи винаги много сме пушили. Тя се опитваше да ги спре. Аз не. Прекалено ми е самотно в тази голяма къща.“

И отново некоординирани жестове, отново нерви, само нещо в погледа все още устояваше. От преподавателя в Колеж дьо Франс не бе останало почти нищо, само един стар човек, който изглеждаше свършен и се съпротивляваше в разрез със здравия разум, за да избегне очевидно неизбежната присъда. Може би хиляди пъти бе повторил: „Но няма как да съм аз. Аз обичах Делфи“.

В четвъртък изпадналият в паника Льо Нермор едва се държеше на краката си. Данглар му съобщи, че съдебният следовател е изискал да се повдигне обвинение. Настана дълга пауза, през която Льо Нермор мълча, както преди няколко нощи в дома си, сякаш опитвайки се да претегли всички „за“ и „против“. И пак както тогава Адамсберг направи знак на Данглар да не се намесва под никакъв предлог.

След което Льо Нермор каза:

— Дайте ми един тебешир. Син тебешир.

И понеже никой не помръдна, той добави настоятелно:

— Побързайте. Поисках ви тебешир.

Данглар излезе и донесе тебешир от шкафа на Флоранс. Там имаше всичко.

Льо Нермор се изправи предпазливо като човек на края на силите си и взе тебешира. Застанал срещу бялата стена, той размисли още няколко мига. После много бързо написа с големи букви: „Виктор, Виктор, какъв позор, защо излязъл си от вас във този късен час?“.

Адамсберг не помръдна. Очакваше това още от вчера.

— Данглар, идете да потърсите Мьоние — каза той. — Мисля, че е в сградата.

Докато Данглар го нямаше, човекът с кръговете обърна лице към Адамсберг и го загледа.

— Добър ден — каза Адамсберг. — Отдавна ви търся.

Льо Нермор не отговори. Адамсберг се взираше в неприятното му лице, което след признанието си бе възвърнало част от твърдостта.

В стаята влезе графологът Мьоние, следван по петите от Данглар. Той разгледа едрите букви, които покриваха цялата дължина на стената.

— Хубав спомен за кабинета ви, Данглар — промърмори той. — Да, това е почеркът. Няма как да се изимитира.

— Благодаря — каза човекът с кръговете и върна тебешира на Данглар. — Ще донеса и други доказателства, ако искате. Бележниците ми, часовете на нощните ми излизания, картата на Париж с нанесените кръстчета, списъка ми с предметите, каквото пожелаете. Знам, че едва ли мога да се надявам на това, но бих искал да не се разчува. Бих искал студентите ми, колегите ми никога да не научат кой съм аз. Предполагам, че не е възможно. Сега всичко се е променило, нали така?

— Точно така — съгласи се Данглар.

Льо Нермор стана, беше се посъвзел, и прие една бира. Заразхожда се из кабинета от прозореца до вратата, като многократно минаваше покрай рисунката си.

— Нямах избор, трябваше да ви кажа. Имаше твърде много улики срещу мен. Сега е различно. Досещате се, че ако бях искал да убия жена си, нямаше да го направя в един от собствените ми кръгове, без дори да преправя почерка си. Дано да сте съгласни с мен.

Той сви рамене.

— Сега вече не мога да се надявам на онова място в Академията. И няма смисъл да подготвям лекциите си за догодина. В колежа няма да ме искат и това е нормално. Но истината е, че нямах избор. Предполагам все пак, че съм сменил посоката на мислите ви. Вие трябва да разкриете останалото. Кой ме е използвал? Още от първия труп, намерен в един от кръговете ми, се опитвам да разбера кой ми е поставил този отвратителен капан. Много се уплаших, когато чух за първото убийство. Вече ви казах, че не съм по-смел от когото и да било. Дори, за да бъда честен, по-страхлив съм от когото и да било. Блъсках си главата, мъчех се да разбера. Кой бе направил това? Кой ме бе проследил? Кой бе поставил тялото на онази жена в моя кръг? И ако пак начертах един кръг няколко дни по-късно, то не беше, за да ви предизвиквам, както пишат по вестниците. Не, далеч не. Беше с надеждата да забележа кой ме следи, да разпозная убиеца и да се оневиня. Няколко дни ми трябваха, за да се реша на това. Колебаех се — сам в нощта, с убиеца подире ми, какъвто съм плашлив… Но знаех, че ако ме откриете, нямам никакъв шанс да избегна обвиненията в убийство. Убиецът го беше планирал — да платя вместо него. Битката беше между него и мен. Първата истинска битка в живота ми. В този смисъл не съжалявам за нищо. Единственото, което не можех да си представя, е, че ще посегне на собствената ми жена. През цялата нощ след посещението ви се питах защо е направил това. Имаше само едно обяснение — полицията още не ме беше разкрила, а това проваляше плановете на убиеца. Тогава е решил да убие моята Делфи, за да стигнете до мен, за да ме арестувате и да го оставите на мира. Може би е това, а?

— Може би — каза Адамсберг.

— Но той греши. Защото който и да е психиатър ще ви каже, че съм си с акъла. Умопомраченият би могъл наистина да убие два пъти и накрая да посегне и на жена си. Не и аз. Аз не съм луд. И никога не бих убил Делфи в някой от кръговете ми. Без тези проклети кръгове тя щеше да е жива.

— Ако сте с акъла си, защо ги чертаете тези проклети кръгове?

— За да си присвоя изгубените неща, за да ми бъдат признателни. Не, не обяснявам добре.

— Така е, не разбирам — каза Данглар.

— Толкова по-зле — сви рамене Льо Нермор. — Ще се опитам да го напиша, може би ще е по-лесно.

Адамсберг се сети за описанието на Матилд: „Човече, жадно за власт, каквато не притежава. Как ли ще се справи?“.

— Намерете го — подхвана Льо Нермор отчаяно. — Намерете убиеца. Смятате ли, че ще успеете? Смятате ли?

— Ако ни помогнете — каза Данглар. — Например виждали ли сте някой да ви следи, когато сте излизали?

— Не съм виждал нищо достатъчно ясно за вас за съжаление. В началото, преди два или три месеца, понякога ме следеше една жена. Това беше много преди първото убийство и не ме притесни. Иначе жената ми се струваше странна, а и симпатична. Имах чувството, че ме насърчава, ей така, отдалеч. Отначало не й се доверявах, но после ми беше приятно да ме следи. Какво да ви кажа за нея? Мисля, че беше тъмнокестенява, доста висока, като че ли хубава и не съвсем млада. Не бих могъл да ви дам повече подробности, но беше жена, сигурен съм.

— Да, познаваме я. Колко пъти я видяхте?

— Над десет.

— А след първото убийство?

Льо Нермор се поколеба, сякаш споменът му беше неприятен.

— Да — каза той, — на два пъти видях някого, но не беше брюнетката. Друг беше. Тъй като се уплаших, обърнах се само веднъж и се отдалечих веднага щом начертах кръга. Нямах кураж да осъществя плана си, тоест да се върна и да го настигна, за да видя лицето му. Беше… дребен силует. Някакво странно същество, неокачествимо, нито мъж, нито жена. Виждате ли, нищо не мога да ви кажа.

— Защо винаги носите чанта със себе си? — намеси се Адамсберг.

— В нея са ми документите — отвърна Льо Нермор. — След като очертаех кръга, се отправях възможно най-бързо към метрото. И бях толкова нервен, когато седнех, че имах нужда да чета, да се заровя в бележките си, да се почувствам отново преподавател. Не знам как да ви го обясня. Сега какво ще правите с мен?

— Може би ще ви освободим — каза Адамсберг. — Следователят едва ли би рискувал да направи съдебна грешка.

— Естествено — обади се Данглар. — Сега всичко се промени.

Льо Нермор явно се чувстваше по-добре. Поиска цигара и я изпразни в лулата си.

— Чиста формалност — каза Адамсберг, — но бих искал въпреки всичко да огледам дома ви.

Данглар, който никога не бе виждал Адамсберг да се занимава с формалности, го изгледа неразбиращо.

— Както желаете — съгласи се Льо Нермор. — Но какво ще търсите? Казах ви, че нося всичките доказателства.

— Знам. Вярвам ви. Но не търся нещо определено. Междувременно ще трябва да повторите всичко с Данглар, за да запишат показанията ви.

— Бъдете откровен с мен, господин комисар. Какво рискува човекът с кръговете?

— Според мен нищо особено — каза Адамсберг. — Не сте дигали шум, не сте нарушавали обществения ред в буквалния смисъл на думата. Това, че сте подсказали на някого идеята за убийство, не ви засяга. Никой не носи отговорност за идеите, които би могъл да внуши на другите. Манията ви е причинила три смърти, но вината не е ваша.

— Не съм искал. Съжалявам — прошепна Льо Нермор.

Адамсберг мълчаливо излезе от кабинета и Данглар му се ядоса, че не се е отнесъл към човека по-мило. А бе виждал как комисарят умело печели симпатиите на непознати и дори на глупаци. Докато днес към стареца не прояви и най-малката доброта.