Човекът със сините кръгове

Адамсберг караше бързо. Данглар знаеше, че отиват в Монтаржи, и толкова. Лицето на комисаря все повече се напрягаше. Контрастите в чертите му се усилваха и ставаха почти свръхреални. Физиономията на Адамсберг беше като онези лампи, на които можете да променяте яркостта. Много особено свойство наистина. Освен това Данглар не разбираше защо комисарят си е сложил черна връзка върху износената бяла риза. Погребална връзка, завързана накриво. Попита го.

— Да — отвърна Адамсберг. — Тази връзка избрах. Хубав обичай, нали?

И млъкна. Само от време на време поставяше за миг длан върху ръката му. Два часа след като напуснаха Париж, Адамсберг спря колата на един горски път. Тук лятната горещина не се усещаше. Данглар прочете надписа на една табела: Бертранж. Общинска гора. Адамсберг каза: „Стигнахме“, и вдигна ръчната спирачка.

Слезе от колата, пое дълбоко въздух и се огледа, клатейки глава. Разтвори една карта върху капака на колата и с жест повика Кастро, Делил и шестимата от камионетката.

— Ще минем оттук — посочи той. — По тази пътека, по тази и ето по тази. После ще обходим пътеките в южната част. Ще проверим цялата зона около тази горска къща.

Докато говореше, комисарят очертаваше с пръст кръг върху картата.

— Кръгове, винаги кръгове — прошепна той.

Сгъна картата как да е и я подаде на Кастро.

— Пуснете кучетата — додаде.

От камионетката шумно изскочиха шест овчарки. Данглар, който не обичаше особено тези животни, стоеше малко встрани със скръстени ръце, като придържаше краищата на широкото си сако, сякаш за да се предпази.

— Всичко това за старата Клеманс? — попита той. — А кучетата как ще се оправят? Тя не е оставила дори едно парцалче, за да го подушат.

— Имам нещо за тях — каза Адамсберг и взе от камионетката малък пакет, който завря под носа на кучетата.

— Това е развалено месо — каза Делил и гнусливо се намръщи.

— Мирише на смърт — уточни Кастро.

— Така е — потвърди Адамсберг.

Направи знак с глава и групата пое по първата пътека вдясно. Кучетата отпред дърпаха каишките си и виеха. Едно от тях бе изяло парчето месо.

— Ама че тъпо куче — каза Кастро.

— Не ми харесва това — отбеляза Данглар. — Никак.

— Предполагам.

Гората е шумна, когато вървиш през нея. Пукат клончета, жужат насекоми, пеят птички, листата шумят под краката на хората и се разхвърчават под лапите на кучетата.

Адамсберг беше със стария си черен панталон. Вървеше, пъхнал ръце под колана си, преметнал връзката си през рамо, безмълвен, съсредоточен в кучетата. Мина три четвърти час, преди две от тях да се отклонят от пътеката и рязко да завият наляво — там, където вече нямаше път. Трябваше да минават под клоните, да заобикалят дънерите на дърветата. Напредваха бавно, кучетата дърпаха каишите си. Един клон се върна като бумеранг и шибна Данглар по лицето. Заболя го. Кучето, което вървеше начело, най-доброто от кучетата, онова, което се казваше Аларм-Клок, а наричаха само Клок, спря, след като измина шейсетина метра. Завъртя се, вдигна глава, разлая се, после простена и легна на земята с изправена глава, доволно от себе си. Адамсберг замръзна на място и стисна юмруци. Огледа малкото пространство, на което бе легнал Клок — няколко квадратни метра между дъбовете и брезите. Докосна с ръка един счупен преди месеци клон. Мястото на счупването бе обрасло с мъх.

Устните му потръпнаха, както винаги когато беше развълнуван. Данглар бе забелязал тази негова особеност.

— Извикайте останалите — каза Адамсберг.

После погледна Деклер, който носеше чувала с инструментите, и му направи знак да започва работа. Данглар с известно опасение наблюдаваше Деклер, който отвърза чувала, извади мотики, лопати, раздаде ги на момчетата.

От час насам отказваше да приеме, че търсят това. Но вече не можеше да отрича истината — търсеха това.

Отиваме на среща, надявам се, бе казал вчера Адамсберг. И тази черна връзка. Комисарят очевидно имаше слабост към символиката.

После лопатите заработиха с много шум, ужасния шум, който се вдига, когато желязото се удря в камъка. Данглар го бе чувал прекалено често. Купчината пръст, която се трупаше до изкопа, също я бе виждал прекалено често. Момчетата умееха да копаят. Бързо напредваха.

Адамсберг, който не изпускаше изкопа от очи, задържа Деклер за ръката.

— По-бавно сега. Копайте внимателно. Сменете инструментите.

Наложи се да отведат кучетата, тъй като вдигаха много шум.

— Кучетата нервничат — отбеляза Кастро.

Адамсберг поклати глава и продължи да се взира в дупката.

Деклер ръководеше операцията. Сега той полека отстраняваше пръстта с една мистрия. После внезапно отстъпи назад, сякаш го бяха нападнали, и изтри нос с ръкава си.

— Ето — каза той, — ръка. Така ми се струва. Че е ръка.

Данглар направи невероятно усилие да се отлепи от дървото, до което се притискаше, и да се приближи към изкопа. Да, ръка беше. Ужасна ръка.

Един от мъжете отрина ръката, друг главата, трети изрови парчета от син плат. На Данглар му се зави свят. Отстъпи назад, търсейки с ръка мястото, където бе оставил хубавото си дърво, добрия си дъб. Опипа кората, заби пръсти в нея, а пред очите му се мержелееше образът на отвратителния труп с почерняла и втечнена кожа.

„Не трябваше да идвам“ — помисли си той, като затвори очи. Дори не се запита чий е този противен труп, защо го търсеха, къде бяха и защо не разбираше нищо. Знаеше само, че срещата на комисаря се е провалила. Трупът бе престоял в земята месеци. Значи не можеше да е на Клеманс.

Мъжете работиха още час на миризмата, която ставаше все по-непоносима. Данглар не помръдна и на милиметър от дънера на спасителния си дъб. Стоеше с вдигната глава и виждаше само къс небе горе, между върховете на дърветата. В тази част на гората беше доста тъмно. Чу мекия глас на Адамсберг, който казваше:

— Достатъчно. Спираме. Отиваме да пийнем нещо.

Нахвърляха инструментите в единия ъгъл на камионетката и Деклер извади от чувала еднолитрова бутилка коняк.

— Не е много качествен — обясни той. — Но ще ни прочисти малко. По един пръст на човек.

— Забранено, но наложително — отбеляза Адамсберг.

Комисарят се приближи до Данглар и му подаде пластмасовата чашка. Не го попита: „Как сте?“, или: „По-добре ли сте?“. Изобщо нищо не каза. Знаеше, че след половин час Данглар ще е малко по-добре и ще може да ходи. Всички го знаеха и никой не го закачаше. Бяха достатъчно заети със собствените си битки около вонящата дупка.

Деветимата мъже насядаха малко встрани от изкопа, близо до Данглар, който продължаваше да стои прав. Лекарят се повъртя около изкопа, после се присъедини към останалите.

— Е, докторе — попита Кастро, — какво ви говори трупът?

— Говори ми, че това е възрастна жена, между шейсет и седемдесет години… Говори ми, че е била убита, че гърлото й е било прерязано преди повече от пет месеца. Няма да е лесно да я идентифицирате, моите момчета (съдебният лекар често ги наричаше „моите момчета“, като че ли са му ученици). Дрехите са обикновени, скромни, няма да ви помогнат. И имам чувството, че в гроба няма да намерим никакви други лични вещи. Не се надявайте на зъболекаря й. Зъбите й са здрави като моите и вашите, без следа от лечение, доколкото можах да видя. Ето това ми говори, моите момчета. Така че ще ви отнеме време да установите коя е.

— Клеманс Валмон е — тихо каза Адамсберг. — Живуща в Ньойи сюр Сен, на шейсет и четири години. Налейте ми още един пръст коняк, Деклер. Вярно, че е най-обикновен, но е приятен.

— Не! — намеси се Данглар по-живо, отколкото биха могли да очакват, но без да се отмести от дървото си. — Не. Докторът каза, че тази жена е мъртва от месеци! А Клеманс напусна улица „Патриарш“ от жива по-жива преди месец.

— Но аз казах Клеманс Валмон, живуща в Ньойи сюр Сен — възрази Адамсберг, — а не Клеманс Валмон, живуща на улица „Патриарш“.

— И какво? — попита Кастро. — Да не са две? С еднакви имена? Близначки?

Адамсберг завъртя глава, разклащайки коняка в чашата си.

— Има само една — отвърна той. — Една-единствена Клеманс Валмон, убита преди пет или шест месеца. Тази — и той посочи с брадичка гроба. — И е имало някой, който е живял два месеца у Матилд Форестие на улица „Патриарш“ под името Клеманс Валмон. Някой, който е убил Клеманс Валмон.

— И кой? — попита Делил.

Адамсберг извинително погледна Данглар, преди да отговори.

— Мъж — отговори той. — Човекът с кръговете.