Човекът със сините кръгове

Шарл продължи да нервничи през цялата сутрин. Разтрепераните му пръсти с мъка улучваха дупчиците.

Матилд също се ядосваше. Беше изтървала човека със слънчогледите. По най-идиотския начин — човекът просто скочи в едно такси, а тя се озова насред площада пред Операта разочарована и объркана. През транш първи веднага щеше да обърне една наливна. Но през транш втори не трябваше да взема нещата на сериозно. Да проследи някой друг? Който и да е? Защо не? От друга страна, наближаваше пладне, а тя бе близко до службата на Шарл. Можеше да мине и да го покани на обяд. Беше се държала малко грубо с него сутринта, под предлог, че през транш втори може да говори каквото й хрумне, и имаше желание да поправи нещата.

Сложи ръка на рамото на Шарл точно когато той излизаше от сградата на улица „Сен Марк“.

— Гладна съм — рече Матилд.

— Съвсем навреме идвате — каза Шарл. — Всички ченгета на земята мислят за вас. Сутринта е имало нещо като донос срещу вас.

Матилд седеше на пейката в дъното на ресторанта и нищо в гласа й не показваше, че новината я е притеснила.

— Все пак де — настоя Шарл. — Ченгетата спокойно могат да помислят, че вие сте били най-добре поставена, за да помогнете на убиеца. Само вие сте могли да му посочите времето и мястото, където да намери необходимия му кръг. Дори сте напълно подходяща за извършител на убийството. С идиотските си мании, Матилд, ще ни навлечете големи неприятности.

Матилд се разсмя и поръча купища храна. Вярно се оказа, че била гладна.

— Забележително! — възкликна тя. — Непрекъснато ми се случват необикновени неща. Такава ми е съдбата. Тъй че едно в повече или в по-малко… Онзи ден във „Вкусния бульон“, сигурно е било през транш втори, та бях пийнала повече и сигурно съм надрънкала куп дивотии. Между другото нямам много ясен спомен от вечерта. Ще видите, че Адамсберг ще разбере и няма да тръгне да търси невъзможното на края на света.

— Мисля, че го подценявате, Матилд.

— Аз не мисля така — отвърна Матилд.

— Подценявате го. Впрочем много хора го подценяват, но не и Данглар. Нито аз. Знам, Матилд. Гласът на Адамсберг е като сън, люлее ви, омагьосва ви и ви приспива. Умът му приютява далечни образи и нестройни мисли, но е насочен към неотвратимото решение, за което може би само той се досеща.

— Може ли все пак да си хапвам? — попита Матилд.

— Естествено. Трябва да знаете, че Адамсберг не напада, а ви преобразява, заобикаля ви, минава зад вас, отдалечава се, но в крайна сметка ви обезоръжава. Адамсберг не може да бъде нито преследван, нито заловен, дори не от вас, кралице Матилд. Винаги ще ви се изплъзва чрез своята мекота или чрез внезапното си безразличие. Така че за вас, за мен, за който и да е той може да бъде благотворен или смъртоносен като слънце. Зависи как ще се изложите на лъчите му. А за убиеца е ужасяващ противник, да го знаете. Ако аз бях извършил убийство, щях да предпочета ченге, за което мога да се надявам, че ще реагира, ченге, което да не се стича като вода и после внезапно да става твърдо като камък. Адамсберг тече и се втвърдява, устремен към целта си като към устие. И значи вътре убиецът може и да се удави.

— Цел ли? Що за глупост е да имаш цел? Само хлапетата имат цел — каза Матилд.

— Може би иска да открие прословутия лост, с който се повдига светът, или окото на циклона — още едно око, Матилд — където нещата са други, където може би са събрани знанието и крехката вечност. Не сте ли мислили за това, Матилд?

Матилд бе спряла да яде.

— Изумявате ме, Шарл, наистина. Казвате всичко това с апломба и метафорите на свещеник, а сте разговаряли с него само един час тази сутрин.

— Превърнал съм се в куче, Матилд — изръмжа Шарл. — Куче, което чува повече от човеците и подушва повече от човеците. Мръсно куче, което може да измине хиляди километри по права линия, за да се върне вкъщи. Така че и аз знам някои неща, макар да не следвам пътищата на Адамсберг. Толкова са допирните ни точки. Аз се смятам за най-интелигентния човек на тази земя, гласът ми е металически и скърца. За разлика от неговия. Гласът ми реже, усуква, а мозъкът ми функционира като гадна машина и сортира данните и знанието за всичко. От цели и устия не разбирам. Нито притежавам простодушието или силата да си представям, че циклоните имат очи. Отказал съм се от тези глупости, прекалено съм изкушен от злобното желание да отмъщавам, за да се утешавам за безсилието си. А Адамсберг няма нужда да се разсейва, за да живее, разбирате ли ме? И си живее, като впрочем смесва всичко, големите идеи и дребните подробности, впечатленията си и реалността, словото и мислите. Детските вярвания и старческата философия. Вярно е обаче, че е опасен.

— Изумявате ме — повтори Матилд. — Не бих казала, че съм мечтала за син като вас, ако бях, щях да се притеснявам до смърт. Обаче ме изумявате. Започвам да разбирам защо не ви дреме за рибите.

— Сигурно сте права да обичате тези хлъзгави твари с кръгли очи, които дори не могат да ви нахранят. Аз лично не бих се разстроил, ако всичките риби на света измрат.

— Имате дарбата да ми внушавате идеи, невъзможни за транш втори. Дори на вас са ви неприятни, целият сте в пот. Не се тревожете толкова за Адамсберг. Той все пак е мил човек, не е ли така?

— Мил е — съгласи се Шарл. — И казва твърде много мили неща. Това би трябвало да ви притеснява.

— Изумявате ме, Шарл — потрети Матилд.