Човекът със сините кръгове

В продължение на няколко дни нищо не се случи. Адамсберг отново прие в леглото си съседката от долния етаж, Данглар възобнови уморените си юнски следобеди. Единствено пресата се вълнуваше. Поне дузина журналисти се сменяха на тротоара пред управлението.

В сряда Данглар пръв изгуби търпение.

— На главите ни се е качил — изръмжа той. — Нищо не можем да направим, да намерим и докажем. Стоим тук, дремем и го чакаме да измисли нещо. Нищо друго не се сещаме да направим, освен да чакаме нов кръг. Непоносимо е. За мен е непоносимо — уточни той, след като хвърли поглед на Адамсберг.

— Утре — каза Адамсберг.

— Какво утре?

— Утре сутрин ще има нов кръг, Данглар.

— Да не сте врачка!

— Няма да се връщаме на този въпрос, вече говорихме. Човекът с кръговете има план. И както казва Веркор-Лори, изпитва потребност да изложи пред всички мислите си. Няма да остави да мине цяла седмица, преди да се изяви. Още повече че пресата говори само за него. Ако начертае кръг през тази нощ, Данглар, можем да очакваме убийство следващата нощ, в четвъртък срещу петък. Този път ще трябва да хвърлим повече хора поне в Пети, Шести и Четиринайсети район.

— Защо? Убиецът не е длъжен да бърза. Досега не го е правил.

— Сега е различно. Разберете, Данглар. Ако човекът с кръговете е убиецът и ако отново начертае кръг, значи има намерение пак да убие. Но знае, че вече трябва да бърза. Вече трима свидетели са го описали, без да броим Матилд Форестие. Скоро ще можем да направим портрет-робот. Това го има във вестниците и той го знае. Знае, че не може да продължава дълго по този начин. Методите му са твърде рисковани. Така че, ако иска да довърши започнатото, не трябва да се бави.

— А ако убиецът не е човекът с кръговете?

— Това не променя нещата. И той няма много време. Човекът с кръговете може да се уплаши от двете убийства и да излезе от играта по-рано от предвиденото. Затова трябва да побързаме, преди маниакът да е спрял.

— Възможно е — каза Данглар.

— Много е възможно, приятелю.

Данглар не мигна през цялата нощ. Как можеше Адамсберг да чака така безгрижно и как си позволяваше да прави предвиждания? Никога не си служеше с факти — такова впечатление оставяше у хората. Четеше данните за жертвите и заподозрените, които му представяха, но почти не ги коментираше. Вятърът го вееше неизвестно накъде. Защо намираше за толкова важно, че втората жертва е мъж? Защото така отпадаше хипотезата за сексуално убийство?

За Данглар това не беше изненада. Той отдавна мислеше, че някой използва човека с кръговете с ясно определена цел. Но нито убийството на Шатлен, нито убийството на Понтийо изглеждаха да са от полза някому. Те сякаш служеха само да потвърдят версията за „серийни убийства“. Затова ли трябваше да очакват още едно? Но защо Адамсберг продължаваше да мисли за човека с кръговете? И защо го бе нарекъл „приятелю“? Данглар се умори да се върти в леглото. Освен това бе станал вир-вода, та си помисли дали да не отиде до кухнята и да се освежи с останалото в бутилката. Винаги гледаше пред децата да оставя малко в бутилката. Само че утре Арлет щеше да забележи, че си е кръкнал през нощта. Добре де, нямаше да е за пръв път. Щеше да се намуси и да каже: „Адриен — често го наричаше Адриен, — ти си едно прасе“. Колебаеше се главно защото от нощното пиене сутрин адски го болеше глава, въртяха го всичките стави и го гонеше жесток махмурлук, а утре сутринта трябваше да е във форма. В случай че се появеше нов кръг. И за да организира патрула за следващата нощ, нощта на убийството. Досадно беше да се поддава по този начин на смътните усещания на Адамсберг, но във всеки случай бе по-приятно, отколкото да се бори срещу тях.

И човекът очерта кръга. На другия край на Париж, на малката уличка „Мариета Мартен“, в Шестнайсети район. От местното управление не ги уведомиха веднага. Не бяха в течение, тъй като дотогава в района не се бяха появявали сини кръгове.

— Защо в нов квартал? — попита Данглар.

— За да ни покаже, след като е вилнял в околностите на Пантеона, не е толкова ограничен, та да се подчинява на твърдо установени правила, и че може и да е убиец, обаче е свободен човек и владее цялата територия на столицата. Нещо такова — промърмори Адамсберг.

— Добре ни разхожда — каза Данглар, забил пръст в челото си.

Не беше издържал през нощта. Довърши бутилката и дори отвори нова. От ударите на железния лост в главата му почти губеше зрението си. А най-много го тревожеше това, че Арлет не му каза нищо на закуска. Но Арлет знаеше, че в момента има грижи, че е притиснат между почти изпразнената си банкова сметка, невъзможното разследване и дестабилизиращия характер на новия комисар. Може би не искаше и тя да му досажда. В такъв случай не знаеше, че Данглар обича да му казва: „Адриен, ти си едно прасе“. Защото тогава беше сигурен, че е обичан. Просто, но истинско усещане.

В средата на начертания с един замах кръг имаше душ на лейка от червена пластмаса.

— Трябва да е паднало от онзи балкон там — каза Данглар и вдигна глава. — Ама че древно нещо. И защо е оградил точно това, а не например пакета от цигари на два метра оттук?

— Чели сте списъка, Данглар. Той никога не огражда летящи предмети. Билет от метрото, лист хартия, хартиена кърпичка или каквото и да е, което вятърът може да отвее през нощта. Иска да е сигурен, че нещото в кръга ще е там и на сутринта. Което ни навежда на мисълта, че той вече не се интересува от собствения си образ, а от „съживяването на нещото в себе си“, както би казал Веркор-Лори. Иначе не би изключил по-преходните предмети, които са не по-малко важни от другите от гледна точка на „метафоричното възраждане на тротоарите“… Но от гледна точка на човека с кръговете едно празно търкало, намерено сутринта, би било обида за творческата му личност.

— И този път няма да има свидетели — каза Данглар. — Наоколо пак няма киносалон, нито отворена до късно кръчма. И хората от квартала имат навик да си лягат рано. Дискретен е човекът с кръговете.

Данглар притиска челото си с пръст чак до обед. След това се почувства по-добре. Следобеда се зае да организира заедно с Адамсберг допълнителния контингент от патрулиращи полицаи, които щяха да обикалят Париж през нощта. Данглар клатеше глава със съмнение и се чудеше доколко е удачна тази мярка. Но признаваше, че Адамсберг бе познал за тазсутрешния кръг.

Към осем вечерта всичко беше готово. Но територията на града бе толкова голяма, че наблюдаваните от един полицай райони бяха твърде широки.

— Ако е достатъчно ловък, ще се измъкне, това е очевидно — каза Адамсберг. — А той е достатъчно ловък.

— А не би ли трябвало да наблюдаваме и къщата на Матилд Форестие? — попита Данглар.

— Би трябвало — отвърна Адамсберг. — Само ако обичат, да внимават да не ги забележат.

Изчака Данглар да излезе и се обади на Матилд. Помоли я да стои мирно тази вечер и да не се опитва да бяга или да следи някого.

— Ще ми направите услуга — уточни той. — Не се мъчете да разбирате. Знаете ли дали Рейер си е вкъщи?

— Предполагам — каза Матилд. — Не ми принадлежи, не го надзиравам.

— А Клеманс с вас ли е?

— Не. Както обикновено, Клеманс потегли, като се подхилваше, на някаква обещаваща среща. Винаги е едно и също. Или чака човека до някое време в кръчмата и той не идва, или идва, но си тръгва веднага, щом я забележи. И в двата случая се връща съсипана. Лоша работа. Не би трябвало да прави това вечер, после я налягат черни мисли.

— Хубаво. Стойте спокойно до утре, госпожо Форестие.

— Опасявате ли се от нещо?

— Не знам — отвърна Адамсберг.

— Както винаги — каза Матилд.