Човекът със сините кръгове

Отдалечиха се от изкопа, за да дишат по-спокойно. Двама мъже се сменяха да го пазят. Чакаха екипа от лабораторията и комисаря от Невер. Адамсберг седеше с Кастро близо до камионетката, а Данглар отиде да се поразходи.

Разхожда се половин час. Слънцето топлеше гърба му и вливаше в тялото му изгубените сили. Значи земеровката е била човекът с кръговете. Значи той е заклал Клеманс Валмон, после Мадлен Шатлен, после Жерар Понтийо и накрая жена си. Мозъкът му на алчен старец бе изфабрикувал адска механика. Най-напред кръговете. Много кръгове. Докато всички повярват, че си имат работа с психар. Жалък психар, използван от убиеца. И нещата се бяха развили според плана му. Арестуваха го, той призна за кръговете точно както бе решил. Така че го освободиха и всички хукнаха подир Клеманс Валмон. Убийцата, която им бе приготвил. Мъртвата от месеци Клеманс, която напразно щяха да търсят, докато накрая закрият делото. Данглар се намръщи. Прекалено много неща оставаха неясни.

Отиде при комисаря, който мълчаливо дъвчеше парче хляб заедно с Кастро, все така седнал в края на пътеката. Напълнил шепа с трохи, Кастро се опитваше да примами една косерка.

— Защо — попита Кастро, — защо женските птици са винаги по-невзрачни от мъжките? Женските са кафяви, бежови, никакви. Ще речеш, че им е все тая. А мъжките са червени, зелени, златисти. Но защо, за бога? Съвсем наопаки.

— Казват — обясни Адамсберг, — че мъжките имат нужда от всичко това, за да ги харесат. Мъжките все трябва да измислят какви ли не трикове. Не знам дали сте го забелязали, Кастро. Какви ли не трикове. Толкова е уморително!

Косерката отлетя.

— Косерката — намеси се Делил — си има достатъчно работа. Да снася яйца, да ги мъти, нали така?

— Като мен — каза Данглар. — Трябвало е да се родя косерка. Яйцата са ми голяма грижа. Особено последното, което оставиха в гнездото ми, кукувичето.

— Е, да, ама ти не се обличаш в бежово и кафяво — забеляза Кастро.

— О, майната му на всичко — каза Данглар. — Тия зооантропологически клишета не струват много. Няма да разбереш хората, като ги сравняваш с птиците. Какво си мислиш ти? Птиците са си птици и толкова. За какво се занимаваш с тях, когато тук имаме цял един труп и не разбираме защо го имаме? Освен ако ти разбираш?

Данглар усещаше, че не е съвсем адекватен и че при други обстоятелства щеше да се аргументира много по-интелигентно. Но тази сутрин нямаше кураж за това.

— Трябва да ме извините, че не ви казвах всичко — каза Адамсберг на Данглар. — Но до тази сутрин нямах причина да съм сигурен в предположенията си. Не исках да ви увличам в неубедителната си интуиция, която вие щяхте да разбиете на прах с логиката си. Разсъжденията ви ми влияят, Данглар, а до тази сутрин не исках да поемам този риск. Не исках да ми повлияете, защото така щях да се отклоня от следата си.

— Следата на гнилата ябълка?

— Главно следата на кръговете. Ненавиждах тези кръгове. Особено след като Веркор-Лори потвърди, че не става дума за истинска мания. Дори изобщо за мания. Нищо в кръговете не подсказваше за натрапливост. Само приличаше на натрапливост, на общата ни представа за натрапливост. Вие например, Данглар, казахте, че човекът променя маниера си. Понякога рисува кръга наведнъж, понякога на два пъти, понякога дори чертае не кръг, а овал. Мислите ли, че маниакът би си позволил такава волност? Маниакът подрежда вселената си с точност до милиметър. Иначе няма смисъл да си маниак. Манията е измислена, за да организира света, за да му се наложи, за да овладее невъзможното, за да се защити от реалността. Такива кръгове, без дата, без място, без повод, не струват пукната пара. И овалът на улица „Бертоле“ около Делфин льо Нермор беше голямата му грешка.

— Защо? — попита Кастро. — Вижте, вижте! Ето го мъжкия, с жълтия клюн!

— Очертал бе овал, защото тротоарът беше тесен. И последният маниак не би търпял подобно нещо. Щеше да отиде на следващата улица и толкова. И след като овалът бе там, значи е трябвало да е там — по средата, между патрулиращите полицаи, на тъмна улица, удобна за убийство. Не е можел да убие Делфин на друга улица, на булеварда например. Твърде много ченгета имаше наоколо, нали ви казах, Данглар? Трябвало е да се укрие, да извърши убийството на някое сигурно място. И си е рекъл, жалко за кръга, ще бъде по-тесен. Драматичен гаф за човек, който се прави на маниак.

— Онази вечер знаехте ли, че човекът с кръговете е убиецът?

— Знаех, че кръговете са фалшиви.

— Значи добре си е изиграл играта този Льо Нермор. И мен добре ме изигра, нали? Ужасът му, риданията, ах, колко съм раним, и после признанията, и ах, невинен съм. Глупости.

— Чудесно го изигра. И ви заблуди, Данглар. Дори съдебният следовател, който е по рождение недоверчив, реши, че е невъзможно той да е убиецът. Да убие собствената си съпруга в един от собствените си кръгове? Немислимо. Не оставаше друго освен да го пуснем и да му позволим да ни отведе там, където желаеше да ни отведе. До виновния, който сам бе произвел, старата Клеманс. И аз направих точно това. Оставих се да ме отведе.

— Косът намери подарък за косерката — каза Кастро. — Парченце ламарина.

— Не те ли интересува това, за което говорим? — попита Данглар.

— Напротив. Но не искам да си давам вид, че слушам прекалено внимателно, ще заприличам на глупак. Не сте ме наблюдавали, но и аз съм мислил за този случай. Единственото ми заключение беше, че у Льо Нермор има нещо болезнено. Нищо повече. И аз като всички се втурнах да търся Клеманс.

— Клеманс… — каза Адамсберг. — Трябвало му е време, за да я намери. Трябвало е да открие някоя на нейната възраст, с незапомняща се външност и да живее изолирано, та да не се забележи отсъствието й. Старата Валмон е била идеалната жертва, с простодушната си вманиаченост по обявите. Да я прелъсти, да й обещае луната, да я убеди да разпродаде всичко и да се пренесе у него не е било трудно. Клеманс е споделила само със съседите си. Но тъй като те не са й били приятели, не са се обезпокоили от отсъствието й, забавлявали са се със старицата. Годеника така и никой не видял. Горката бабичка отишла на срещата.

— Я гледай, още един кос долетя — възкликна Кастро. — На какво се надява? Косерката го гледа. Сега ще избухне война. Мамка му! Ама че живот!

— Убил я е — каза Данглар — и я е заровил тук. Защо тук? Къде сме всъщност?

Адамсберг протегна уморена ръка наляво.

— За да погребеш някого, трябва да разполагаш със спокойно място. Онази там горска къща е вилата на Льо Нермор.

Данглар огледа къщата. Да, добре го бе преметнал Льо Нермор.

— След което — подзе Данглар — е облякъл дрехите на старата. Не е било трудно. Нали куфарите й са били у него.

— Продължавайте, Данглар. Оставям ви да довършите.

— Ето на — каза Кастро, — косерката отлетя. И изгуби парчето ламарина. Върви после да правиш подаръци. А не, връща се.

— Настанил се е у Матилд — продължи Данглар. — Матилд го е следила. Матилд го е тревожела. Решил е да я наблюдава и да я използва за целите си. Ако възникнел проблем, тя щяла да е идеалният свидетел — познавала е и човека с кръговете, и Клеманс. Вярвала е, че става дума за две отделни същества, и той е правел всичко, за да я убеди в това. Но как е направил онова със зъбите?

— Вие споменахте за почукването на лулата по зъбите.

— Наистина. Значи протеза. Достатъчно е било да изпили някое старо чене. А очите? Неговите са сини, нейните — кафяви. Значи лещи. Барета. Ръкавици. Винаги с ръкавици. Все пак преображението е изисквало време, усилия, дори изкуство. Как е излизал от дома си, облечен като стара дама? Някой съсед е можел да го види.

— Преобличал се е по пътя. Излизал е от къщи като мъж, пристигал е на улица „Патриарш“ като жена. И обратното, разбира се.

— Къде? В някое изоставено помещение? В бараката на някой строителен обект, където е оставял дрехите си?

— Например. Ще трябва да я намерим. Или той да ни каже къде е.

— Барака на строителен обект с остатъци от храна, с мухъл в стария долап? Това ли е? Оттам ли е миризмата на гнила ябълка по дрехите? А защо дрехите на Клеманс не миришеха?

— Те бяха леки. Той ги е носел под костюма си, а баретата и ръкавиците е държал в чантата. Но не е можел да носи костюма си под дрехите на Клеманс. Затова го е оставял по пътя.

— Солидна организация.

— За някои хора организацията стои над всичко. Става дума за сложно убийство, чиято подготовка му е отнела месеци. Започнал е да чертае кръгове четири месеца преди първото убийство. Този педантичен византолог си пада по търпеливата, сръткава работа. Сигурен съм, че тя му е доставила огромно удоволствие. Например идеята да използва Жерар Понтийо, за да ни насъска срещу Клеманс. Съвършеното й осъществяване положително го е очаровало. Както и капката кръв в дома на Клеманс, последната нанесена върху платното мазка преди заминаването му.

— Но къде е той, за бога? Къде може да е?

— В града. Ще се прибере да обядва. Няма за къде да бърза, толкова е уверен в себе си. Такъв сложен план няма как да се провали. Но не е знаел за модното списание. Неговата Делфи си е позволявала някои неща, които не е споделяла с него.

— Малкият мъжкар победи — обяви Кастро. — Ще му дам трохички. Здравата се потруди.

Адамсберг вдигна глава. Екипът от лабораторията пристигаше. Конти слезе от камионетката с всичките си торби.

— Сега ще видиш нещо по-различно от ролка за коса — каза Данглар, след като поздрави Конти. — Но го е направил същият тип.

— Хайде да го намерим този тип — предложи Адамсберг и се изправи.