Деветдесет дни в Червено море

Раждането на една идея

Стоим и гледаме пъстрия свят на кораловото море. Стрелкат се риби с пищна окраска — зашеметяващо разнообразие от форми, цветове и начини на поведение. Точно пред нас, между пипалата на една коралова актиния, без да се стесняват от присъствието ни, се суетят „клоуни“. Две „четиризъбки“ си оспорват хапката, а „зебрата“ не се поддава на опитите ни да я сплашим. Затова пък ято страхливи „юнкери“ се шмугва бързо в защитния клонак на коралите. „Таралежът“ нагълтва вода и като бодлива топка се понася по течението. Яркочервените костури, готови всеки миг да побягнат, следят движенията ни от скривалищата си, а мурената, почти отегчена, се прозява в своята пещера. Над кораловобелия под чудновато нашарени зеленушки ни кимат за поздрав и се гушват в пясъка. „Панцерът“ прогонва натруфения „император“ от владенията му, „пеперудите“ човъркат с острите си муцуни в пукнатините на коралите — движение и багри с неописуема красота!

В същност това е само частица от действителността, защото между нас и тези истински морски бижута има стъкло — дебелото стъкло на аквариума.

Краят на ноември е. Ние — Герхард, Карл-Хайнц, Хорст и аз посрещаме в Морския музей на Щралзунд Юрген, капитана на кораба „Едгар Андре“, който е поел шефство над нас. Показваме му как неговите бивши питомци, здрави и читави, лудуват в басейните на аквариума.

Само преди няколко дена бе пристигнала телеграма: „Носим около 130 риби-хирурзи, риби-пеперуди, мурени, мероу и други коралови риби от Червено море + пристигаме неделя + нужен незабавен транспорт + поздрав капитана.“

Още в началото на обратния преход екипажът ни бе съобщил телеграфически, че уловът е добър. Оттогава постоянно се информирахме за координатите на „Едгар Андре“. Затова и всичко в нашия аквариум бе своевременно пригодено за приема на животните: съдовете за пренасяне бяха готови, кислородните бутилки — напълнени, в басейните за карантина от няколко дена циркулираше прясна морска вода, подновени бяха медикаментите за профилактика.

Когато се качихме на борда, всичко бе както винаги. В каютата на капитана цареше оживление, тъй като, едва дочакали след маневрата за приставане разрешение за свободен достъп, посрещачите се изсипаха от трапа. Много от тях се стекоха при капитана. И сред тази навалица — ние с нашите пластмасови бидони, термоси и кислородни бутилки. Остана ни точно толкова време, колкото да поздравим Юрген с „добре дошъл!“ и набързо да го разпитаме: „Какво уловихте? Къде са рибите? Обработени ли са с медикаменти? Кои не се понасят помежду си? Всякаква храна ли приемат? Какво им давахте? В кои каюти се намират този път аквариумите?“

Бързо и без усложнения приехме рибите. Фантастична колекция! Аквариумът в средата на офицерския салет приличаше на пулсиращ кът от риф. Доста ловкост и умение са били необходими, за да се уловят чевръстите обитатели на рифа, да се пренесат живи до аквариума на кораба и да се запазят невредими в продължение на седмици или дори месеци до завръщането в Рощок.

И какво бе учудването ни, когато неколцина моряци дойдоха да ни кажат, че и в техните каюти има аквариуми. Уловът, грижата и наблюдението на кораловите риби се бяха превърнали във всекидневно занимание за екипажа.

Това бе в неделя. Днес е вторник и Юрген е вече при нас в музея, за да нагледа бившите си храненици. Сега най-сетне имаме време да побъбрим на професионални теми. Почти след всяко плаване се заседяваме по цели часове, за да изслушаме разказите на моряците за подводните им приключения и наблюдения. Чрез тези разговори опознахме много рифове, най-благоприятните райони за подводна работа, пристанищата, времето на престоите, даже имената и привичките на търговските агенти и посредници на нашето параходство. Това, че в подобни случаи винаги ни е трудно да се разделим, положително се дължи не само на професионалния интерес: всеки морски биолог таи копнежа поне веднъж в живота си сам да почувствува красотата на подводния свят около кораловия риф.

Често бяхме обсъждали възможността за провеждане на експедиция до кораловите рифове. Това чудесно, представляващо научен интерес жизнено пространство, играе значителна роля в естествения дом на морето — то не биваше да липсва и в нашия музей. А за да бъде експозицията убедителна, се нуждаехме от много експонати и, разбира се, от точно познаване на живота в рифа. Налагаше се сами да провеждаме наблюденията, да се спускаме под вода, да ловим риба и да събираме корали. Досега ни възпираше разходът на средства и време, но ако искахме да осъществим плановете си, не биваше дълго да отлагаме експедицията. Как обаче да реализираме намерението си?

И така — стоим пред стъклените витрини на аквариума — капитанът на „Едгар Андре“ и ние, биолозите от Морския музей в Щралзунд. Умуваме около поведението на рибите-пеперуди в отделни райони, когато Юрген слага ръка на рамото ми и казва: „Човек трябва сам да види и преживее всичко това, то не може да се опише. Ако искате да осъществите плановете си, някои от вас трябва да дойдат с нас в Червено море!“

Юрген се заема сериозно да ни агитира: Суецкият канал отново е отворен, рейсът ще продължи само три месеца — и понеже в пристанищата на Червено море винаги дълго се чака, ще има достатъчно време за спускания под вода и колекциониране, през лятото може без големи трудности да вземат и една експедиционна група на кораба, екипажът ще ни помага, пък и той има какво да научи от нас, Юрген разговарял вече с параходството, няма никакви възражения.

— Какво, най-много три месеца ли трае сега един рейс? — питам аз.

#- Е, да, приблизително толкова. В никакъв случай обаче пет, шест или осем месеца.

Звучи примамливо. Но как ще стане в действителност? Какви биологични задачи можем да си поставим? Оправдана ли е загубата на толкова време? Всички тези неща трябва да изясним теоретически поне един път. И още начаса, наведени над картата на Червено море, започваме да обсъждаме възможностите за провеждане на експедицията. В кои пристанища ще се спира? На колко дни за подводни спускания може да се разчита? Може ли да използваме целия ден за работа? Какво е разстоянието от външния рейд или от пристанището до рифа? Необходими ли са собствени лодки? Ще разполагаме ли с достатъчно сладка вода за изплакване на уредите? Какъв ток има на борда? Къде ще работи препараторът? Можем ли да използваме хладилника? Каква е температурата на водата около рифа? През кои месеци видимостта във водата е най-добра? Кога се очаква бурно море? Има ли смисъл да ловим с въдица? Отрупваме Юрген с въпроси и на всеки от тях той дава компетентен, конкретен отговор.

Крайният резултат: на лице са идеални условия за отдавна планирания от нас научен подход. Трябва да използваме удобната възможност, пък и важните начинания не бива дълго да се отлагат — иначе нищо не излиза от тях.

Така приемаме предложението на Юрген и решаваме през следващата година да тръгнем с него в Червено море. Но кога ще бъде възможно това? Най-напред „Едгар Андре“ ще иде в кораборемонтния завод, веднага след това ще се отправикъм Източна Африка. Ще се завърне чак през май. Това ще рече, че трябва да се приготвим за заминаване в края на май, началото на юни. За подготовка остават само шест месеца. Отсега нататък всеки ден трябва да се използва рационално.

През следващите два дена засядам до телефона, разговарям с отговорни служби, с генералната дирекция на параходството, с предприятията, които ще ни помогнат да попълним екипировката, съветвам се с биолози и водолази, които вече са работили сред рифове. От всички страни откликът е положителен. Намеренията ни придобиват ясни очертания.

Една седмица по-късно Юрген ни посрещна на борда на своя кораб, за да ни запознае с конкретните възможности за работа. Преброждаме целия кораб и се изненадваме колко много място имало на един десетхилядитонен кораб! Това е тъкмо добре дошло за нас. Разсейват се и последните съмнения, връщане назад няма, стрелките сочат само напред.

Годината изтича. Навън — студ и мраз, но ние не го усещаме, защото мислите ни са вече в тропиците. Припрени разговори, трескава възбуда и някоя и друга чаша червено вино разпалват духовете, лицата ни горят. Имаме основание да се радваме.

Най-важните инстанции са дали съгласието си и аз вече мога официално да посоча шестчленния състав на експедицията: биолозите Герхард, Карл-Хайнц, Хорст и аз, препаратора Едвард и опитния водолаз и подводен фотограф Йохен, по професия журналист.

Устройваме малък празник, нещо като спускане на кораб на вода. И както е обичаят в такива случаи — звънват чашите. Първата наздравица е за капитана, който даде решителния начален тласък. Правилна бе неговата идея и тя дойде тъкмо навреме. Втората наздравица е за всички моряци, учреждения и хора, които ни обещаха подкрепа, а с третата чаша се чукваме за успешното протичане на АКРОПОРА 76 — нашата първа експедиция в Червено море.