Дъщерите на Костотрошача

30

Две бяха причините, поради които Райън в крайна сметка не се огъна и не каза на Рики Валънтайн, че Костотрошача ще го чака в ранчо „Гарваново гнездо“ в западен Тексас.

Първата: Райън бе сигурен, че въпреки добрите си намерения ФБР не можеха да спасят Бетани.

Втората: имаше шанс самият той да го направи. Колкото и слаба да бе вероятността, докато впрегнеше съзнанието си в тази работа, щеше да запази разсъдъка си, тялото си, всичко, съсредоточено единствено над старанието да предостави на тази вероятност място да расте.

Беше научил, че не е способен да строши костите на невинен човек, за да спаси дъщеря си, но своите кости можеше да строши до една, само и само да я спаси.

При други обстоятелства на Райън никога не би му хрумнало, че железните окови предоставят някакъв шанс, но сега размишляваше над тази възможност още от мига, в който го преместиха в килия в централното управление и щракнаха белезниците на китките му.

Килията му беше една от петте, предназначени за временни затворници, а не каквито беше виждал по телевизията — с койка, тоалетна и мивка. Стената откъм коридора се състоеше от стоманени решетки, а останалите три стени във всяка килия три на три метра бяха бели и бетонни. В най-отдалечения ъгъл имаше единично легло, а закрепена за китката на затворника верига не му позволяваше да стигне до решетките.

— Защо е тези верига? — попита той двамата пазачи, които го придружиха до килията.

— За да не избягаш при мама — ухили му се единият.

Другият се придържаше по-стриктно към протокола:

— В килиите затворниците са оковани през цялото време. Ако ти се ходи до тоалетна, викаш ни. Заставаш с лице към стената, ние влизаме, слагаме ти белезници, сваляме веригата, водим те до тоалетната и те връщаме. — Сложи една кофа на пода и му нареди: — Ако ти се пикае, пикай тук — не сме ти санитари.

Пазачите го блъснаха безцеремонно в килията и прикрепиха веригата към лявата му китка с помощта на широка два сантиметра и половина стоманена пластина, която се заключваше.

Привършваше строителството на нови съоръжения, в които всеки затворник щеше да има собствена тоалетна, а междувременно използваха система, която Райън изпробва десет минути след пристигането си.

— Какво има?

— Трябва да отида до тоалетната.

— Току-що влезе. Защо не отиде преди да те вкараме в килията? А сега искаш да те мъкна до кенефа и да те чакам да се мотаеш, така ли?

— Освен ако не искаш да си свърша работата тук.

Пазачът, нисък оплешивяващ мъж, който обичаше да върви с ръка върху четирийсет и пет милиметровия си пистолет на кръста, изруга.

— Длани на стената.

Райън се обърна към стената и опря на нея двете си ръце, докато онзи отваряше вратата на килията.

— Ръцете зад гърба, една по една.

Той се подчини. Белезниците бързо щракнаха на китките му и веригата беше отключена. Стовари се на пода със силно дрънчене.

— Обърни се.

Заведоха го в тоалетната, където последва друга поредица операции, но той размишляваше за килията си. За оковите.

Пет минути по-късно отново беше вързан за тях.

Докато беше окован, нямаше как да се измъкне от килията. А щом му свалеше веригата, пазачът вземаше други предпазни мерки, така че затворникът нямаше шанс да го победи в евентуална схватка.

Райън седеше на койката, взираше се в дебелата стоманена гривна около китката си и в съзнанието му изплува рисунката на Костотрошача. На нея имаше една кост, която придържаше палеца, трапецовидната кост. Потърка я и усети очертанията й под плътта си.

Успееше ли да счупи трапецовидната кост, ръката му щеше да се свие с около два сантиметра. Беше го разбрал от рисунката на онази стена. Можеше да се наложи да счупи и някоя от метакарпалните си кости, за да успее да промъкне длан през гривната на оковите.

Ако понесеше болката, имаше огромен шанс да изненада пазача и да му отмъкне оръжието.

Странна мисъл споходи Райън, докато седеше на леглото и умуваше как да строши собствените си кости. Сигурно Костотрошача вече бе причинил същото на дъщеря му. В известен смисъл му се струваше оправдана болката от чупенето на собствената си лява ръка, за да има поне някаква надежда да отиде при нея.

Най-малко това можеше да направи. И знаеше как да го постигне. Тук, използвайки леглото като инструмент, веригата и тежестта на собственото си тяло, може би щеше да успее да си счупи костите.

Идеята го завладя изцяло.

— Това не ми харесва. — Рики надигна бутилката бира „Корона“ сякаш да отпие, но вместо това само я размаха, за да подчертае думите си. — Прилича ми на ареста на Фил Суицър. Обстоятелствата отговарят, мотивът отговаря, всичко отговаря, но човекът не е който трябва.

Марк Реснър поклати глава:

— Може и да не е той Костотрошача, но е виновен, нали? Съгласен съм с Кракър, градът незабавно се нуждае от виновник зад решетките, дори да не е онзи, когото преследвахме преди две години.

Седяха в „Тетъл Тейл“, кръчма на Четвърта улица в центъра на Остин, в която през почивните дни имаше места само за правостоящи заради музиката на живо и студентите от намиращия се наблизо Тексаски университет. Днес самотното пиано свиреше на по-малобройна и по-зряла публика.

Вдясно от тях стрелките на високия метър и половина старинен часовник показваха почти полунощ. Дори през работните дни Остин, Тексас, световната столица на живата музика, не спеше. Двамата с Марк обаче спяха и се бяха уговорили да не остават след полунощ.

— Знаеш, че прокурорът ще даде всичко от себе си, за да лепне цялата вина на Еванс. И понеже така и така се заговорихме за това, прокурорът постъпи по същия начин и предния път.

— По кой начин? Подхвърлил е кръвта като улика?

Тя отпи и остави бутилката, без да си направи труда да му отговори.

— Проблемът е, че нищо не елиминира Еванс. Сто пъти прегледах свързаните с Костотрошача улики, с които разполагаме — местата, времето, докладите на криминалистите — нищо не оневинява Еванс. Дори телефонът, който намерихме в каменната кариера. Обажданията са от друг мобилен в същия район. Възможно е сам да си е звънил.

— Но?

— Но… ти ми кажи, след като го погледнеш в очите.

По лицето на Марк бавно се разля иронична усмивка.

— Да не би да харесваш този тип?

— Моля те, както сам каза, той е виновен. — Тя отново вдигна бутилката, завъртя я между ръцете си и отлепи ъгълчето на етикета. Изпитваше… уважение. Със сигурност не беше нищо романтично.

Марк се облегна назад.

— Трябва да признаеш обаче, че има нещо изключително привлекателно в баща, отчаяно решен да спаси дъщеря си.

— Ако допуснем, че той прави точно това — уточни тя.

— Нима не го твърдиш?

Рики въздъхна и се облегна назад в същата поза като неговата.

— Имаше нещо в очите му, когато разговарях с него в хотелската му стая преди два месеца. Тъкмо беше проснал на пода прокурора, което честно казано не ме притесни особено, а бракът му се разпадаше. Имаше стотици причини да бъде бесен. А той просто ридаеше. Сърцето ми се късаше.

— Значи според теб той казва истината.

Рики се взря в партньора си за миг. До неотдавна в нощ като днешната щеше да потърси утеха в обятията му. Но вече беше сама, точно като Райън.

Отмести поглед от Марк и се загледа към пианиста.

— Ако трябва да заема нечия страна, да. Според мен той казва истината. Според мен е отвлякъл Уелш, понеже му е казано, че не го ли направи, дъщеря му ще умре.

— А ние грешим, като не приемаме версията му.

— Ако съм права, да — отново го погледна Рики.

— Е, скоро ще разберем, нали?

— Защо?

— Когато намерим тялото на момичето, патологът ще ни каже дали костите й са били счупени преди или след като сме арестували Райън Еванс. Ако имаме късмет, ще можеш преспокойно да направиш извода, че тя е убита след ареста на Еванс и да го оневиниш поне за това. Но все пак ще трябва да се разправяш с прокурора.

Перспективата беше отвратителна, но вярна. Фактът, че си седяха тук и си клатеха краката, докато Бетани все още беше неизвестно къде, накара Рики за пореден път да прокълне проклетата си работа.

— Ако Райън не е Костотрошача, съдебните заседатели ще го оправдаят за онова, което е причинил на прокурора. И след всичко, което е преживял, сигурно ще го осъдят на пробация или ще му наложат кратка присъда, но никой няма да натика един изтерзан баща в затвора за твърде дълго, не и пред погледа на всички други бащи, чиито дъщери са убити от Костотрошача. Когато цялата тази история приключи, той ще е обществен герой номер едно.

— Доста сериозно „ако“.

— Кое?

— Ако не е Костотрошача.

Тя остави полупразната бутилка на плота и погледна телефона си, да не би да не е чула някое обаждане заради шума.

— Нищо ли?

— Не. Той обаче твърди, че убиецът му е дал време до сутринта. За няколко часа можем да отидем до всяка точка на щата. А той разполага с време до три или четири сутринта, за да спази срока.

— Какво би могло да се промени от сега до три през нощта? Защо не ни каже сега, ако изобщо възнамерява да ни каже нещо?

— Ние може да се променим — обясни му Рики. — Можем да променим мнението си. Прокурорът може да размисли. След като оставих Еванс, изложих всичките си съображения защо трябва да му дадем последен шанс, като му закачим предавател, и Кракър обеща още веднъж да запознае Уелш с доводите ми.

— Няма начин, не и след това показно представление пред пресата днес следобед. Уелш вече се е устремил към следващите избори.

Колкото и да беше потискащо, никой не можеше да го оспори.

Рики извади пет долара бакшиш и остави банкнотата на масата.

— Тогава да се надяваме на обаждане от Еванс преди четири часа сутринта. Трябва да поспя.

— Скоро говорила ли си с някой от участъка? Той буден ли е?

— Преди половин час, точно преди да дойда тук. Да, беше буден. Просто си седял. Тръгваш ли?

— Ти върви, аз ще си допия бирата. Обади ми се, ако научиш нещо.

Рики тръгна по Четвърта улица към ресторант „Тралъкс“, където един служител беше паркирал колата й. Подаде квитанцията си на момчето и позвъни в участъка, докато чакаше. Вдигна Джонсън, един от пазачите от нощната смяна, и той се съгласи да отиде да провери набързо.

Върна се след трийсетина секунди и потвърди, че Еванс все още е буден и е легнал, но едва ли скоро ще заспи.

— Защо?

— Просто така изглежда — втренчил се е в тавана, сякаш той всеки момент ще се срути. Поти се като прасе.

— Поти ли се?

— Цялата му риза е мокра.

Тя се навъси. Така. Потял се. Може пък да промени намерението си.

Рики пристигна в апартамента си в дванайсет и четирийсет, звънна на Кракър за последно, да не би пък да й вдигне, и седна пред телевизора за да изпусне малко парата, понеже той не вдигна.

Прегледа дигиталния си рекордер и погледа малко шоуто на Летърман, после си събу обувките, легна в ъгъла на дивана и остави изтощението постепенно да я тласне към съня. Щяха да й се обадят, беше им оставила всичките си телефонни номера.

Летърман все още се хилеше на монитора, когато Рики сепнато се събуди от дълбок сън половин час по-късно. Два часът. Грабна мобилния си от масичката.

— Да?

— Агент Валънтайн?

— Той проговори ли?

— Моля?

— Еванс! Еванс проговори ли?

— Ами, не… госпожо, не. Обаждам се от името на заместник-директора Кракър. Ще изчакате ли на линия?

— Кракър ли? Разбира се.

Кракър? В два сутринта? Значи прокурорът се беше съгласил. Ако е така, трябваше да побързат. Тя притисна телефона към ухото си и започна да се обува.

Изпусна телефона. Вдигна го от килима и го долепи до ухото си.

— Ало?

Нищо. После в ухото й прозвуча познатият глас на Кракър.

— Рики?

И веднага разбра, че нещо не е наред. Изправи се.

— Какво има?

— Рики, аз съм в дома на Бърт Уелш. Бог да ми е на помощ, не знам как допуснахме да се случи.

— Кое?

— Той е мъртъв. Изглежда като дело на Костотрошача.

Сърцето й подскочи, за миг сякаш спря и после продължи да тупти равномерно.

— Мъртъв ли е?

— Намерен е преди няколко минути след анонимно обаждане за убийство в къщата му.

— Как е намерен? Откъде знаете, че е бил Костотрошача?

— Намерихме го на леглото му, вързан за пръчките, гол. Всички кости по крайниците му са счупени. Боже, прилича на… — Плътният глас на Кракър му изневери.

— И няма кръв?

— Не. Няма кръв освен от главата, където е бил ударен, за да загуби съзнание. Дано да е бил в безсъзнание.

От внезапното прозрение краката й омекнаха като гумени.

— Райън ни предупреди, че това ще се случи.

Мълчание.

— Той ни предупреди, че Трошача иска смъртта на Уелш. Баща на лъжата, нали? Когато Райън не е успял да изпълни изискванията му, той лично се е заел с Уелш, а после се е обадил, защото иска да го намерим. Не иска да приписваме неговите дела на Райън.

— Той е мъртъв, Рики. За бога, прокурорът на Остин, Тексас, току-що е бил жестоко убит по същия начин като жертвите, за които се кълнеше да отмъсти. И се е случило под носа ни! Имаш ли представа как изглежда тази работа?

Рики обаче не даваше и пет пари как изглеждало нещо на някого. Една-единствена мисъл изпълни главата й, само една.

— Ами Райън?

— Той е заключен в…

— Обадихте ли се там?

— Той е в килия, Рики.

— Но проверихте ли? — попита тя толкова настойчиво, че едва не разтресе телефона.

Мълчание.

— Не. Най-напред звъннах…

— Ще ви се обадя. — Тя прекъсна разговора. Бързо прегледа списъка с последните си обаждания, намери каквото търсеше, и позвъни.

Телефонът звънна седем пъти и никой не вдигна. Тя затвори, провери дали е набрала вярно номера и позвъни отново. Този път служителката вдигна след десетото повикване.

— Изчакайте, моля. — И толкова. Жената рязко прекъсна линията и я остави да чака. Рики запаса пистолета си и тръгна към колата. Запали и излезе на улицата. Още не я свързваха. Изруга и отново позвъни на Кракър.

— Кракър.

— Нуждая се от помощта ви. Имате ли друга линия за връзка с участъка на Осма улица? Централата не отговаря.

— Как така не отговаря?

— Там става нещо и искам да ме свържете! — кресна тя.

— Задръж.

Той я остави на изчакване. Рики пое по булеварда и се отправи на юг. В два часа сутринта магистралата беше почти празна, затова тя наду до сто и петдесет. Съгласно законите на щата превишаването на скоростта над сто и петдесет километра в час изискваше нарушителят веднага да бъде изпратен в затвора. Тя и бездруго се беше запътила натам.

Измина километър и половина, преди отново да чуе гласа на Кракър на фона на телефонен звън:

— Рики?

— Тук съм.

— Провеждам конферентен разговор. Само този номер имам, така че…

— Четиринайсета улица, временен арест, моля изчакайте…

— Тук е Марк Кракър, ФБР. Как се казваш, синко?

— Сержант Джоузеф Спинели.

— Добре, Джоузеф. Трябва да говоря с някой от шефовете ти.

— Аз… За инцидента ли става дума?

— Какъв инцидент?

— Извинете, но тук е същинска лудница. Един затворник избяга от килията. Ударил пазача и успял да офейка, преди да се включи алармата. Началникът на нощната смяна…

— Кой затворник? — попита Рики.

— Еванс — отговори полицаят. — Дето отвлякъл прокурора.

Разбира се. Какво друго да очакват! Рики натисна педала на газта още малко.

— Кога?

— Преди около половин час — отговори Спинели.

— От този момент местопрестъплението е част от федерално разследване — строго разпореди Кракър. — Отрежете достъпа. Чувате ли ме, сержант Спинели? До половин час ще пристигне екип криминолози. Никой нищо да не пипа. Разследването вече е федерално.

— Шефът иска да говори с вас, сър.

— Свържи ме.

— Един момент. — Сержантът шумно остави слушалката.

— Рики?

— Вече пътувам натам, сър. Кажете им, че ще пристигна след десет минути.

Рики държеше оковите в облечената си с ръкавица ръка и бавно ги разглеждаше, обмисляйки трескаво историята, която й разказаха. Марк Реснър току-що бе пристигнал, след като тя го събуди с новината.

Един криминолог вече снемаше отпечатъци, но много въпроси оставаха без отговор и трябваше да бъдат проучени. Всички знаеха какво се беше случило.

Знаеха кой е затворникът, лично го бяха тикнали в килията.

Знаеха, че е успял да се измъкне от оковите. Знаеха, че повикал пазача, понеже искал да отиде до тоалетната. Знаеха, че Джонсън откликнал на молбата, строго следвал разпоредената процедура и влязъл в килията едва след като затворникът бил застанал до стената, а окованата му ръка се виждала съвсем ясно.

Знаеха, че Еванс е надвил Джонсън и той изпаднал в безсъзнание, преди да успее да натисне алармата. След това затворникът взел оръжието на пазача и униформата му и успял да излезе от сградата, преди друг пазач да отиде да търси Джонсън и да го открие в килията по боксерки.

Знаеха, че Райън е взел ключовете на Джонсън и че една бяла хонда е изчезнала от паркинга отзад.

Не знаеха обаче къде е отишъл Райън.

Нито как е успял да се измъкне от веригите.

Марк се взираше в стоманената гривна в ръцете на Рики.

— Трябва да измислят по-ефикасен начин да оковават затворниците.

— Това е само временно. Тук не държат затворници често, само при специални случаи по молба на прокурора.

— Специални случаи ли? Такъв ли е нашият човек?

— Те така му викат, не аз. — Тя завъртя черната верига и се опита да пъхне ръка в тесния отвор, но не успя. Може би с малко вазелин…

— Еванс не беше дребен. Ръцете му бяха доста по-големи от моите.

— Има само един начин да се е измъкнал.

— Счупил си е палеца.

— Най-малко.

Тя подаде веригата на Марк.

— Ето на това му викам всеотдайност.

— На него май започва да му харесва.

Рики го погледна:

— Нищо не е по-далеч от истината. Според мен нищо на света не го ужасява повече от мисълта, че костите на дъщеря му може да бъдат натрошени. До такава степен, че е готов да строши собствената си ръка заради нищожния шанс да спаси момичето.

— Е, това е едното тълкувание.

— Бил е тук, окован във вериги, когато Костотрошача е убил Уелш. Райън Еванс е баща, готов на всичко, за да спаси дъщеря си. Това е единственото тълкувание.

Марк кимна, съгласи се и пусна гривната на леглото, където тя издрънча върху веригата.

— Върнахме се на изходна позиция — каза той.

— Една хонда „Акорд“ се носи с огромна скорост някъде по страничните пътища. Поне не е черна.

— Кой знае защо ми се струва, че това няма значение. На сутринта хондата вече няма да я има, а Еванс ще е при Костотрошача.

Тръпки я побиха при тази мисъл.

— Бог да му е на помощ.