Дъщерите на Костотрошача

17

Сутринта след ежеседмичния си сеанс с отец Хортънс Райън стана рано и се почувства по-свеж от всякога след отвличането си в Ирак. Още по-важно според него беше, че бе напълно съсредоточен — мозъкът му отново работеше. Беше в състояние да разсъждава относително прецизно дори над собственото си мисловно състояние.

В осем часа си приготви закуска за пръв път, откакто живееше в апартамента. Препече си две филийки пълнозърнест хляб, сложи резен авокадо върху всяка и седна на масата, за да се наслади на храната, придружена с висока чаша мляко.

В ретроспекция преживяното през последните няколко месеца му се струваше напълно смислено. След като беше прекосил долината на смъртта и се беше изкачил на планината отвъд нея, разкрилата се оттам гледка беше доста интересна. Ето какво се беше случило:

Първо: По принуда беше попаднал в положение, което не можеше да контролира, и беше преживял ужас, от който дори сега целият настръхваше.

Второ: Беше успял да избяга, но едва след като пред очите му умряха деца, отчасти поради отказа му да пожертва собствената си съпруга и дъщеря.

Трето: Преживяното беше променило из основи отношението му към собствената му дъщеря Бетани и към безсмисленото покосяване на живота на невинни хора.

Четвърто: След като една седмица се бе държал възможно най-стоически във военната болница, бе преживял емоционален срив, заради който военните го бяха пуснали в дълъг отпуск.

Пето: Беше се втурнал към къщи, за да оправи отношенията си със Селин и с Бетани, но беше установил, че е закъснял. Беше навредил на Бетани и това съвсем разбираемо я беше направило сляпа и глуха за всяко негово желание за помирение, а Селин беше открила любовта в обятията на друг мъж.

Шесто: Все още страдащ от емоционален срив, Райън беше изгубил самообладание и беше нападнал този човек, с което не беше постигнал нищо, освен да даде на двете всички основания по законов път да го изключат от живота си с ограничителна заповед.

Райън разсеяно зарея поглед към синьото небе в рамката на прозореца вдясно, докато отхапваше ъгълчето на втората си препечена филийка с авокадо.

Седмо: Цели два месеца му бяха нужни, за да изпълзи от безнадеждността, която го беше обзела, след като близките му го бяха отхвърлили, но предишната вечер, отдаден на дълбок размисъл, най-накрая беше успял да се освободи напълно от емоционалните връзки, които изсмукваха живота му.

Беше почти цял. Променен наистина, но отново можеше да функционира.

Предишния следобед към шест му се обади отец Хортънс и му съобщи, че е предал плика на Бетани, че тя е извадила снимката от плика, погледнала я за момент, а после му я върнала и попитала кой е човекът на снимката. След това го подминала без нито дума повече.

Дъщеря му безцеремонно го беше отхвърлила.

Бившата му съпруга беше влюбена в друг.

Е, в такъв случай, Райън беше направил всичко по силите си. Преди месец щеше да пропълзи обратно в пашкула си и да потъне в едно от затъмненията, в които съзнанието му търсеше покой. Но вече беше достатъчно стабилен, за да обмисли премерено всичко.

Разбира се, винаги щеше да обича дъщеря си. Само че проблемът вече не беше негов. Той трябваше да се върне към действителността. Щеше да се погрижи Бетани да е подсигурена финансово и щеше да възобнови собствения си живот.

Реши още същия ден да замине за Сан Антонио и да си потърси подходящо жилище, в което да се премести.

Райън изплакна чашата, остави я в съдомиялната и извади ключовете за тойотата „Камри“, която беше купил предишната седмица. Сребриста, на прилични километри, достатъчно мощна за предпочитанията му.

Пътуването до Сан Антонио му отне четири часа, защото беше решил да мине по магистрала 281, по заобиколен път през планинската област в централната част на щата, и да влезе в града от запад. Краят на октомври беше по-хладен и след проливните дъждове в края на лятото възвишенията бяха яркозелени на фона на синьото небе.

И тогава, потънал в мисли за околния пейзаж, Райън разбра, че наистина е намерил себе си отново. На няколко пъти му се прииска да имаше мобилен телефон, за да звънне на отец Хортънс и да му каже, че е завил зад ъгъла — много по-уверено, отколкото си бяха давали сметка вчера — обаче още нямаше мобилен.

Сан Антонио си беше какъвто го помнеше. Запъти се на изток и бавно прекоси с колата кварталите около Форт Сам Хюстън. Знаеше, че няма да се задържи дълго, ако дойде тук, затова търсеше жилища на месечен наем, каквито тук имаше много. Въобще не се интересуваше дали кварталът е хубав, този път щеше да живее сам.

Вече беше седем часа вечерта, когато Райън Еванс спря тойотата си на паркинга на хотел „Хауърд Джонсън“ до шосе I-35, взе си стая за една нощ и се оттегли, за да гледа някой платен филм — нещо, което не беше правил повече от две години.

Заспа в първите десет минути.

На следващата сутрин Райън се събуди от почукването на камериерката на вратата на хотелската си стая. Отметна завивките и осведоми служителката, че не е готов.

Десет часа? Беше спал като заклан.

Изправи се, протегна се и се почувства необикновено спокоен. Слънчева светлина обля стаята, когато дръпна зелените завеси. Очакваше го нов ден и той в никакъв случай нямаше да му донесе разочарование, Райън вече беше преодолял най-лошото, което можеше да му поднесе животът.

Дори смъртта, помисли си той. Беше се изправил пред нея и вече не изпитваше страх.

През следващите два часа си взе дълъг горещ душ и се наслаждаваше на всяка хапка от пържените яйца с бекон, които си поръча в закусвалня „Денис“ до хотела. Изпи четвъртата си чаша кафе, плати на касиерката шестнайсет долара, остави още пет бакшиш и се запъти обратно към тойотата си.

Двата съседни жилищни комплекса му допаднаха, взе молби за настаняване и от двата и увери управителите, че ще се обади. Не го пришпорваха, но и в двата комплекса имаше свободни жилища, които те гледаха да отдадат под наем възможно най-бързо.

Пътуването му обратно до Уейко не се отличаваше с нищо особено освен с характерен ритъм, който се оказа великолепен фон, за да може Райън пак да поразмишлява ясно, след като отново беше способен да го прави.

Селин беше в обятията на друг мъж.

Бетани се превръщаше в млада жена с бляскаво бъдеще, която щеше да благоденства в задоволената и преситена среда в Северна Америка.

Той, от друга страна, беше аутсайдер и нямаше нито любим човек, нито бляскаво бъдеще на това място, където не беше нито желан, нито нужен.

Мъничко го заболя от тази мисъл, но вече беше достатъчно здрав и разбираше, че няма нищо лошо в емоциите, стига да не пречат на здравия разум.

Апартаментът му с нищо не беше пострадал от това, че беше останал празен два дни. Запали осветлението, хвърли ключовете си на плота и си взе още един душ. Малцина разбират ползата от това да повишиш температурата на тялото си с горещ душ около един час преди лягане. Тялото компенсира въздействието, като забавя функциите си, за да се охлади, което често води до сънливост и здрав сън.

Извади сиво долнище на анцуг и черна фланелка, после седна да прегледа кабелните канали. Нищо не привлече вниманието му. Новините не го интересуваха, освен ако терористи не събореха още някой небостъргач. Вечерните сапунки, както ги наричаше, също не струваха. Спря на канал „Дискавъри Сайънс“, където имаше предаване за предизвиканите от новите технологии промени в методите на криминологията.

Това му се стори изключително интересно. Но когато предаването приключи петнайсет минути по-късно, започна съвсем не толкова интересно предаване за строителството на „Титаник“.

Райън се почувства сънен след горещия душ, изключи телевизора, наля си чаша вода и се запъти към спалнята.

Отметна завивката и тъкмо щеше да се пъхне между хладните чаршафи, когато си спомни, че не е проверил телефонния секретар за съобщения. Понякога не ги проверяваше с дни и дори със седмици, а Хортънс все го укоряваше за това.

Но в десет вечерта едва ли имаше значение. Щеше да провери секретаря, когато се събуди.

Райън се пъхна в леглото и въздъхна дълбоко. Беше спал много през последните два месеца, но тези часове, когато бягаше от съзнанието си, бяха неговото избавление от действителността. Сънят, който тялото му изискваше сега, вече бе потребност на здрав и много активен ум.

Заради пронизителния звън на телефона следващата сутрин настъпи по-бързо, отколкото му се искаше. Претърколи се от леглото и се спусна към кухнята, като забеляза мимоходом, че вече е осем и четвърт. Телефонът обаче престана да звъни още докато Райън беше във всекидневната.

Така или иначе беше време да става.

Който и да бе, не си беше дал труда да остави съобщение. Отиде в кухнята, включи кафеварката и напълни каната с филтрирана вода. Червената лампичка на телефонния секретар примигваше.

Значи все пак имаше съобщение, така ли?

Вгледа се по-внимателно — 4 съобщения.

Четири ли? Откакто живееше в апартамента, беше получил общо пет съобщения. Остави каната, която пълнеше, в мивката, избърса си ръцете и натисна копчето за прослушване.

Първото съобщение беше от отец Хортънс, който звучеше сериозно обезпокоен: „Моля те, Райън, ако си там, вдигни телефона. Спешно трябва да говоря с теб“. Кратко мълчание и после: „Гледай новините. Обади ми се при първа възможност“.

Новините? Никога не беше чувал Хортънс да говори толкова напрегнато.

Райън остави секретаря да работи и чу второ съобщение от отец Хортънс, който настояваше Райън да му се обади незабавно. Бързо отиде във всекидневната и пусна Си Ен Ен.

Резултати от футболните срещи.

Същото беше и на „Фокс“ — някакъв репортаж за мечка, която нападнала репортера, който я снимал…

Водещите новини. Пак спорт. Обаче водещите новини течаха като надписи в долната част на екрана.

Мислите на Райън бяха приковани върху новината, която току-що бе прочел на екрана. Костотрошача беше направил нов удар. Или защото освободеният от затвора наистина е Костотрошача, или защото убиецът вече не иска да се крие зад чужда самоличност.

Отец Хортънс му звънеше, за да поговори с Райън и да му попречи да реагира пресилено.

Въздъхна дълбоко — добрият отец просто не разбираше колко много беше напреднал Райън през последните дни. Не само не се интересуваше особено от връзката на този Костотрошач със своите мъчения в пустинята, но освен това се бе отърсил от вината, която го обвързваше с преживяването.

Беше се отказал от Бетани.

Във водещите новини говореха за Майкъл Джексън. Райън гледа минутка в очакване долу на екрана отново да тръгне текстът на новината за Костотрошача, в случай че е пропуснал нещо.

Трето съобщение от Хортънс, оставено предния ден следобед. Същото съдържание. Трябваше да му звънне и да го успокои.

Ето, отново тръгна текстът на новината: Убиецът, известен като…

Телефонният секретар пусна записа на четвъртото съобщение — мек и тих глас откъм кухнята: „Здравей, татко. При мен е момичето, което смяташ за своя дъщеря“.

Райън рязко завъртя глава към кухнята.

След кратка пауза гласът продължи: „Казва се Бетани и вече е моя. Ти я създаде за седем дни, сега ти давам същото време да я спасиш. Ако смяташ, че можеш да я уловиш, последвай ме там, където лети гарванът… Сам, татко“.

Щрак.