Дъщерите на Костотрошача

24

Райън влезе в Остин под прикритието на мрака, признателен за проливния дъжд, на който вероятно се дължеше лекотата, с която бе успял да пристигне до местоназначението си незабелязано.

Сигурно вече беше съобщено за кражбата на черния таурус, но никой не беше свързал публично автомобила с него. Дори да го търсеха, той нямаше нищо против в тази тъмна и бурна нощ.

Прекрасно знаеше къде отива, тъй като вече два пъти беше ходил там два месеца по-рано, преди ограничителната заповед да го принуди да напусне града. Ограденият комплекс се намираше в западната част на Остин, в квартал, наречен Спениш Оукс. Учуди се, че кодът за достъп, до който се беше докопал, все още беше валиден. Така или иначе, той просто щеше да последва някоя друга кола и да влезе.

Паркира под едно дърво на цяла пресечка от голямата бяла колониална къща, и се плъзна надолу в седалката, за да почака. Дъждът плющеше по покрива и по предното стъкло на колата — гръмогласна какофония, която заглушаваше свистенето на гумите по мократа настилка. Не че имаше значение, беше се решил. Времето на прецизното планиране и старателното изпълнение вече беше много зад него.

Дъждът беше на негова страна. Дързостта на предстоящото начинание беше на негова страна. Бързината беше на негова страна. Пистолетът му беше на негова страна.

Времето беше против него. Здравият разум беше против него. Законът беше против него. Моралът беше против него.

Не можеше да направи нищо друго, освен да се притаи и да подканя ума си да надвика гласовете, които го призоваваха да прояви предпазливост и които не спираха да звучат в главата му.

Към десет часа дъждът отслабна достатъчно, за да може да види прекрасно кадилака, който спря на алеята и после се скри зад автоматичната врата на гаража. Райън изчака още два часа, преди да кресне и на последното предупреждение, което лаеше в главата му, да млъкне, запали тауруса и спря до тротоара, по който се стигаше до входната врата.

Извади пистолета си, освободи предпазителя и излезе на ръмящия дъжд.

Без да си прави труда да се огледа, той отиде до входната врата и опита да я отвори. Заключена, естествено. Вдигна яката си, приведе рамене и удари с металната дръжка на пистолета стъклото.

То се строши и се посипа вътре на пода. Дъждът приглуши звука, но не изцяло. Райън се пресегна вътре, завъртя резето, отвори вратата на фона на силен сигнал, предшестващ включването на алармата.

Шмугна се надясно, понеже реши, че голямата врата там води към спалнята. Само че се оказа тъмен кабинет.

Предупредителният сигнал за алармата ускори тревожното си пиукане. Всеки момент щеше да се раздрънчи.

Вода се стичаше от Райън по плочките, докато свърна във втория коридор и този път стигна до голям вътрешен двор, който водеше към другото крило на сградата. Гумените му подметки скърцаха на всяка крачка, а внезапният рев на алармата, разнесъл се отвсякъде, разби на пух и прах всяка надежда, че може и да се промъкне незабелязано.

Влетя в голямата спалня точно когато силуетът в леглото с балдахин се разбуждаше от сън. Мъжът беше твърде слисан, за да реагира както трябва, и Райън нахлу, докато все още имаше предимство.

Тикна дулото на пистолета в лицето на мъжа, грабна го за яката и го измъкна от леглото.

— Млък!

Онзи дори не беше гъкнал, но Райън въпреки това го предупреди. И отново. Защото така прикриваше колко се срамува.

— Нито звук!

Дулото на пистолета вече беше разцепило устната на Уелш, но той успя да проговори и да се възпротиви, както можеше да се очаква:

— Какво, за бога…

Райън го халоса по главата.

— Казах да мълчиш!

Помъкна прокурора и го избута напред, към собствената му дневна, където алармата беше направо оглушителна.

— Излизай, ако ти е мил животът.

Уелш беше облечен с тънка памучна пижама, но беше бос. Залитна през входната врата, блъскан от Райън, но спря, когато се изправи пред дъжда.

— В колата!

Мъжът стоеше приведен, сякаш не беше сигурен какво да направи, затова Райън му помогна. Срита го с коляно в кръста:

— Мърдай!

Онзи изстена от болка и тръгна.

— В колата!

Бърт Уелш беше все още замаян от внезапното нападение, но беше едър мъж и нямаше дълго да приема това безобразие безропотно. Не и без помощта на Райън.

Той се стовари на предната седалка, вече ругаейки гневно. Нито следа от унижение и готовност за сътрудничество, както се беше надявал Райън.

Пресегна се, грабна по-едрия мъж за черната коса, издърпа главата му извън вратата на колата и стовари пистолета върху слепоочието му с всичка сила, доколкото успя в това тясно място.

Прокурорът се отпусна тежко в несвяст. Райън го натика в купето, затръшна вратата и бегом заобиколи колата.

Дотук беше успял заради бързината си, не защото пипаше фино, така и сега не се постара да го направи. Зави рязко и бързо и прелетя през улиците като стрела.

До него облеченият в пижама баща на лъжата се беше отпуснал, облегнат на вратата. Още при първото споменаване на това прозвище Райън разбра, че Костотрошача много внимателно беше подбрал Бетани. Това беше нещо много повече от отмъщение заради самохвалството на прокурора, който се кълнеше, че го е изправил пред съда.

Трошача знаеше, че двамата с Райън са на еднакво мнение поне по отношение на едно: Уелш беше надут лъжец, който нямаше никакво право над Бетани. Беше баща на лъжата и от всички хора, които Трошача можеше да натрапи на Райън за жертви, този предизвикваше у него най-малка вътрешна съпротива.

Наложи се да намали на изхода от магистралата и да изчака да го отворят, но успя да поеме по шосе 71 преди първата полицейска кола да прелети край него и да се устреми към Спениш Оукс.

Прокурорът застена и Райън се пресегна да го халоса още веднъж по главата. Просто не можеше да допусне онзи да му създава неприятности, докато бягаше от града.

На североизток по Седемдесет и първа и после право на изток по Двайсет и девета, пътуването до Менард щеше да му отнеме два часа, ако действаше бързо.

И Райън се задейства. За десет минути излезе от града и отново вдигна сто и петдесет. Беше го обзело неистовото желание колкото може по-скоро да заведе мъжа, когото беше отвлякъл, в каквато там дупка им беше приготвил Костотрошача. Не знаеше какво ги очаква, освен че ще трябва да троши костите на Уелш, но засега отказваше да мисли за последствията.

Прокурорът се размърда отново трийсет минути след като бяха излезли от Остин. Човешката глава може да понесе ограничено количество удари и тъй като главата на прокурора вече беше изтърпяла два, третият можеше да се окаже фатален.

— К’во… к’во — заваляно избъбри той. Главата му се олюляваше безконтролно на шията, докато се опитваше отново да дойде в съзнание.

Райън подпря на кръста си пистолета, насочил дулото към гърдите на Уелш.

— Не ми давай извинение да те застрелям. Той те поиска жив или мъртъв, а аз бих предпочел да си мъртъв.

Не беше вярно, но единственият начин Райън да мине през всичко това беше да не прави никакви компромиси. Засега бе заровил чувствата си надълбоко и ако отново допуснеше някое от тях на повърхността, по-добре да беше гняв, отколкото внезапно мъчително угризение.

Мъжът го изгледа любопитно, преценявайки пистолета, сякаш не беше сигурен дали е истински.

— Какъв… какъв е смисълът на това?

— Да не искаш пак да те ударя?

Прокурорът огледа пътя. Райън реши, че той явно обмисля отвличането. Този тип беше здравеняк и грубиян и нямаше да бъде лесен затворник.

Сякаш за да потвърди подозрението му, Уелш се намръщи:

— Е, сега вече загази. Този път наистина здравата загази.

Това откритие или вдъхна на прокурора смелост, или целеше да изплаши Райън. Но за него фактът, че наистина е загазил, изобщо не беше новина.

— Имаш ли представа колко полицаи ме търсят в този момент?

— Повече, отколкото търсят мен ли? Няма значение, няма да намерят и двама ни до сутринта.

— А тогава какво ще стане?

— Тогава ФБР ще тръгнат по указанията, които им оставих. Ще ни намерят.

Прокурорът явно не успяваше да смели това откровено признание. Започна да примигва в мрака.

— Ще се предадеш ли?

— Още не.

— А какво ще правиш? Това няма да ти се размине…

— Да виждаш някакви ченгета? Струва ми се, че вече ми се е разминало.

— Ще ни намерят. Аз съм прокурорът…

— Обичаш ли я?

— Какво?

— Обичаш ли Бетани?

— За това ли става дума? Захвърляш живота си на вятъра, понеже спя със Селин?

— Обичаш ли ги?

Прокурорът забави отговора си малко, но после заговори тихо и прегракнало:

— Кълна се, че никога повече няма да се доближа до тях. Само ме пусни. Няма да повдигам обвинения, няма да кажа нищичко…

Райън отново го фрасна по слепоочието. Прокурорът се отпусна безжизнен на предната седалка.

Извади синята бележка и я закрепи в пролуката над радиото:

Магистрала 29 пресичаше магистрала 83 южно от Менард. Успяха да стигнат до там в два през нощта. Двулентовите пътища бяха празни, а дъждът отдавна беше престанал и се бе превърнал в мъгла.

Райън зави надясно по магистрала 83, остави зад гърба си тексаското градче Менард и се насочи на юг в мрака.

Тук нямаше улично осветление. Нямаше и звезди, които да огреят мократа земя. Светеха само фаровете му, а когато се приближи до маркера за десетия километър на юг, Райън реши, че прекалено бие на очи, затова угаси и фаровете.

Вече се плъзгаше по асфалта насред безмълвен мрак, който го притесни още повече. Пусна радиото. Тихият и мелодичен глас на Карън Карпентър, който пееше „Благословени са децата и зверовете“, изпълни тъмнината.

Огледа полето от двете страни. Човекът, когото наричаха Костотрошача, държеше Бетани затворена тук някъде, но никой случаен минувач не би се досетил. Хората не обичат много-много да се вглеждат в обратната, мрачната страна на живота. Това обаче не променя грозотата, а само позволява на поддръжниците на мрака да убиват, осакатяват и изнасилват на спокойствие.

Мелодичният глас на Карпентър внезапно му се стори някак неуместен, затова Райън изключи радиото и продължи да шофира в тишина.

Спря тауруса на маркировката за единайсетия километър. Отдясно черен път водеше право на изток. Зелената табела, окачена леко под ъгъл, оповестяваше, че това е Ландърс Лейн. Успя да прочете белите букви на светлината на луната, която се опитваше да просветне между разкъсващите се буреносни облаци.

Райън остана в колата на разклона за няколко дълги мига. Изтри дланите си в панталона и погледна към Бъртън Уелш — мъжа, съблазнил съпругата му, докато самият той беше в пустинята.

Чакълът под гумите изпука, когато зави и пое по Ландърс Лейн. От двете му страни имаше високи царевични стебла. Пътят завиваше наляво — на юг — и той тръгна по него, следейки с поглед километража. Оказа се обаче ненужно, понеже голямата превключвателна подстанция изникна от земята точно където трябваше и Райън веднага разбра, че е пристигнал.

По проводниците с високо напрежение, които излизаха от станцията, бяха накацали гарвани. А някъде под тези проводници имаше помещение. Стар склад, останал празен известно време в очакване да приеме някого тази нощ.

И тогава я видя — табелата върху оградата покрай подстанцията. Несръчно нарисувана червена стрелка сочеше надясно, където на фона на нощното небе се очертаваше висока чакълеста могила.

Насочи колата към могилата и установи, че отвъд нея земята хлътва в голяма яма. Намираше се в подстанцията, но тук имаше и стар ров за добив на чакъл. Или пък открита мина.

Складът беше вкопан в склона на могилата. Райън различи бетонната фасада на заключената постройка, а на дървената врата беше нарисуван силует на птица.

Гарван.

Рики Валънтайн се стресна и се събуди, все още в плен на съня си за един слънчев ден в Сейнт Джон на Вирджинските острови. Беше прекарала там две седмици след ареста на Фил Суицър, припичаше се безгрижно на слънце възможно най-далеч от жежкото лято в Тексас. Разхождаше се по брега и посещаваше разни местенца, които се грижеха за туристите, като продаваха прекалено скъпи джунджурии, или предлагаха различни водни спортове, а през цялото време Костотрошача беше навестил мислите й само няколко пъти. Удивително бе как смяната на обстановката се оказваше в състояние да изпразни съзнанието от най-тъмните му и мрачни мисли.

Часовникът върху нощното шкафче на Рики показваше 2:43 с големи червени цифри. Телефонът й продължаваше да звъни. Вече не беше на Карибите и Трошача не беше зад решетките.

— Ало?

По гласа на Марк отсъди, че той явно отдавна е буден.

— Извинявай, че звъня по това време, Рики, но се случи нещо. Някой е проникнал с взлом в къщата на Бъртън Уелш и той изглежда е изчезнал.

Информацията се завъртя шеметно в главата на Рики.

— Изглежда?

— Ами, живее сам, а съседите казват, че се прибира и излиза по всяко време, така че от полицията не са сигурни дали не се е скатал някъде другаде.

— Но?

— Но по входната врата има следи от проникване с взлом и явно е спал на леглото си. Колата му още е в гаража.

Рики седна в леглото.

— Значи е отвлечен. Кога е станало?

— Почти преди три часа…

— Какво? — Тя хукна към банята, щракайки лампите пътьом. — Защо научавам чак сега?

— Прокурорът си пада женкар и явно някой в управлението е решил, че сигурно е свързано с жена, това е. Ако оповестиш публично, че Уелш е изчезнал, а се окаже, че е при някоя капризна любовница… нали се сещаш. Заема висок административен пост.

— Добре, изпрати ми адреса. Идвам.

— Трябва да му го признаем на този тип — пипа здравата.

Наистина пипаше здравата. Ако извършителят беше Райън Еванс и ако Райън Еванс наистина беше убиецът, явно се беше върнал, за да отвлече мъжа, когото обвиняваше за разпадането на семейството си. Досега не им беше известно Костотрошача да е отвличал мъже, но обстоятелствата му бяха предоставили идеалната възможност.

Рики си помисли, че в цялата история се крие някаква иронична прелест. А после сама се укори за тази нелепа мисъл.

— Нарушава собствения си модел и ескалира. Нали разбираш какво означава това, Марк.

— Че дъщерята е все още жива.

— Точно така. Въвлича и Уелш. Намерим ли Уелш, ще намерим и момичето. Някакви следи?

— Полицейски патрул си спомня черен форд седан на шосе 71, когато пристигал в отговор на повикването. По онова време на пътя нямало много коли.

Бяха съобщили за кражбата на черен форд „Таурус“ и го бяха включили в инструкциите за издирването заедно с още стотина превозни средства, които Еванс би могъл да използва за бягството си.

— Нищо друго?

Рики нахлузи джинсите си, притиснала телефона между рамото и ухото си.

— В момента вземат отпечатъци от вратата. Друго няма.

— Намерете този таурус. Пуснете го в целия ефир. Да спират всеки, който кара черен таурус.

— Вече го правят. Само да беше по-светло. Не би могъл да избере по-подходяща нощ.

— Едва ли ще имаме време да чакаме светлината.