Дъщерите на Костотрошача

36

Алвин Финч, наречен още Костотрошача, искаше две неща, а за да се сдобие с три, беше готов да отреже собствените си ръце.

Дъщеря, понеже Бетани беше семето на живота му и всичко, което беше красиво у него.

Да разбие сърцето на един баща, който след като бъде отхвърлен, ще се окаже принуден да живее ужасен живот, съзнавайки провала си.

Да строши костите и на двамата, ако не успееше да спечели обичта на Бетани.

Естествено, щеше да й позволи да изрази тази обич по нови начини — може би тя щеше да започне да троши кости заедно с него, докато двамата търсят други дъщери.

Алвин остана спокоен, както винаги, докато трошеше кости, само че този път му беше по-трудно от преди да контролира удоволствието си. Идеята, която беше нараствала вътре в него, сега бе пред очите му, осветена от пламъка на лампата.

Намести мъжа върху кръста с главата надолу, после привърза глезените на разкрачените му крака към рамката, като прокара въже през дупка, която беше пробил за целта във всяко дървено блокче. Освен това привърза ръцете му за долната част на рамката на кръста и залепи устата му с лепенка.

След това накара Бетани, неговата Божия клетва, да го свести, тя изгледа мрачно разпнатия и после го зашлеви, за да го върне в съзнание.

Бащата вече висеше със зачервено лице и изхвръкнали очи, безмълвен заради лепенката, но вътрешно сигурно крещеше. И то толкова силно, че би могъл да изплюе дробовете и червата си.

Ето какво беше научил Алвин Финч: можеш да натрошиш костите на някого, но е много по-добре да разбиеш сърцето му.

Достатъчно е да се каже, че той бе разбил сърцето на бащата.

Доволен, взе чука, облегнат на стената, и се приближи към дъщерята, която гледаше безизразно кръста. Подаде й чука.

Тя го пое с дясната си ръка и си помогна с лявата, макар да беше силно подута. Чукът беше по-дълъг от ръката й, а черната метална глава беше дебела колкото прасеца й. Интересна гледка беше крехкото момиче, стиснало огромния чук.

Кимна й насърчително и показа ниското столче, което беше приготвил до главата на мъжа.

— Аз ще държа крака му да не мърда.

Тя само го гледаше отнесено. Да не би да искаше да се откаже?

Доза адреналин се стрелна в кръвта му и той усети как вратът му неочаквано се загрява. Ако тя се откажеше сега, Алвин не отговаряше за болката, която щеше да причини на нейния скелет. Никой съдник не можеше да го обвини за онова, което щеше да стори на бащата. Щеше да натроши или да напука всяка кост — не само онези по крайниците, които бе възможно да счупи, а всичките до една. Ако тя го предадеше сега…

Дъщерята се отдалечи от него и се покачи върху столчето с чука в ръце.

Гневът му отшумя, както се отронват сухите есенни листа. Всъщност дори съжали, че се е усъмнил. Как можеше да се съмнява в такава прелестна дъщеря, която се съгласяваше с него за всичко, макар да се наложи да счупи три от пръстите й, за да я убеди в правотата си?

Алвин бързо отиде до кръста, стисна босото дясно стъпало на Райън и го повдигна, за да има предостатъчно място, на което тя да стовари удара.

— Точно по петата. Трябва да замахнеш силно с чука и да го стовариш равно, иначе ще се плъзне. Не удряй мен.

Тя държеше чука през рамо и се взираше в петата.

— Петата — повтори Бетани като ехо.

— Само петата.

— И ще го оставиш жив?

— Вече се договорихме.

— Не мога да убия никого. Не съм такава.

— Не още. Само петата, обещавам ти, дете мое.

Последните две думи прозвучаха неловко, но с течение на времето щяха да се плъзгат от устата му като мед. А след време тя щеше да го умолява да чупи всички кости на всеки техен пленник.

Разбира се, беше обмислил вероятността вместо това Бетани да насочи удара към главата му, и сега, докато стоеше до нея, тази тревога отново се обади. Тя беше малка хитруша. Току-виж опитала. Той поне така би постъпил, а тя толкова приличаше на него.

— Почакай.

Той се наведе и взе дългото метър и половина въже, останало след като беше вързал Еванс. Бързо го уви около пръстите на крака му и отстъпи назад, като дръпна стъпалото настрани, за да не може бащата да развали удара на дъщерята.

Вече стоеше малко зад нея, така че бе невъзможно да го удари по главата.

Тя го изгледа безизразно.

— Хайде, не забравяй да замахнеш с всичка сила.

Тя отново се обърна към бащата. Той се опитваше да каже нещо изпод лепенката, но тя не му обърна внимание и вдигна чука.

В очите й имаше сълзи, но зъбите й бяха решително стиснати. Ръцете й трепереха, но чукът беше тежък, а и лявата й ръка не беше напълно във форма. Освен това нанасянето на първия удар винаги беше най-трудно. Три месеца му бяха нужни от мига, в който реши да убие майка си, за да събере смелост да й натроши костите.

Плака при всеки удар.

— Всичко е наред, дете мое. Ще свикнеш. Аз съм тук, зад теб.

Тя дълго държа чука над стъпалото му и трепереше толкова силно, че надали щеше да съумее да удари правилно. Нямаше да уцели и щеше да изгуби решимостта си.

Трябваше обаче да замахне! Трябваше да строши петата му! Алвин не беше сигурен дали някога е искал нещо толкова силно, колкото копнееше Бетани да строши петата на Райън пред очите му.

Сведе поглед. Бащата беше притихнал и беше затворил очи. Щеше да приеме съдбата си, понеже съзнаваше, че вече е изгубил дъщеря си. Можеха да правят с него каквото си поискат.

По-късно, след ден или след месец, не знаеше точно кога, Алвин щеше да отиде в дома на бащата и да го убие. Днес обаче искаше само да разбие сърцето му.

И да спечели изцяло обожанието на Бетани.

— Замахни! — нареди й той.

От устата на момичето се отрони тих и страховит вой и Алвин започна да се паникьосва.

— Замахни! Замахни, противна малка свиня! Замахни!

И Бетани замахна с чука.

Бетани чувстваше едновременно толкова слабо, колкото да не е напълно безчувствена, и толкова силно, колкото изобщо някога помнеше да е чувствала. Звучеше невъзможно, но когато замахна с чука, съзнанието й сякаш се разцепи на две.

Част от него крещеше ужасена от ставащото.

Друга част крещеше от ярост.

Обаче част от Бетани искаше да направи само онова, от което Алвин щеше да остане доволен. Онова, което щеше да го направи мил към нея, макар тя да долавяше смътно, че не би трябвало да чувства нещата по този начин. Заемаше неговата страна, макар някъде дълбоко в себе си, където се криеха мислите, да съзнаваше, че този човек е чудовище.

Предпочиташе да е чудовище и да е с него, отколкото да е мъртва и да не е никъде.

Затова, когато Алвин й кресна да замахне, тя едновременно се ужаси и се почувства длъжна да замахне с чука с всички сили.

Той се стовари силно върху плътта на петата и отскочи.

Хрус.

Нещо се беше счупило.

Тя дишаше тежко от усилието. Райън беше неподвижен, само на някои места тялото му рязко потръпваше като току-що заклано прасе.

Да, нещо със сигурност се беше счупило.

Силата напусна краката на Бетани и тя отстъпи назад, за да запази равновесие, но твърде късно си спомни, че е стъпила върху столче. Костотрошача я хвана и я изправи, преди да падне.

Той се хвърли към тялото на кръста и бързо огледа петата.

— Ти успя. — Гласът му беше развълнуван и доволен. — Мисля, че успя.

Бетани се взря отвратена към баща си. Беше престанал да трепери и тя помисли, че е припаднал. Лицето му вече изглеждаше спокойно. Беше проснат върху дървената рамка, ризата му се беше свлякла и отдолу се беше показал коремът му и щръкналите ребра. Дишаше кротко.

Беше дошъл да я спаси. Беше дошъл да я прегърне. А тя го отблъскваше и не проумяваше какво и защо трябва да направи.

Взираше се в лицето му, когато той внезапно отвори очи и ги впери право в нея. Бетани примигна, а когато отново го погледна, очите му вече бяха затворени.

Но в този миг тя съзря баща си. Не човекът, който я беше зарязал заради флота. Не човекът, който не обичаше Селин. А човека, готов да умре, за да й бъде баща. Да я прегърне и отново да оправи всичко в живота й.

Тя обаче беше избрала. Единственият начин да оцелее в света на Костотрошача, беше да стане като Костотрошача — човекът, готов да убива, за да й бъде баща.

Бетани се приближи до гърнето, в което пишкаше, и повърна. Коремът й беше празен, затова изхвърли само горчива жълтеникава течност.

После отиде до леглото, легна с лице към стената и затвори очи. Това е адът, каза си.

А Алвин Финч наистина беше Сатана.