Дъщерите на Костотрошача

8

Рики Валънтайн бавно крачеше покрай двете маси, върху които старателно бе подредила купчините с доклади и снимки от досието на Костотрошача. Бяха подредени в седем колони, по една за всеки от случаите по реда на разследване. На стената отзад висеше карта на Тексас, върху която беше очертан пътят на Костотрошача от Ел Пасо до Остин.

Минаха четири дни, откакто Кракър я помоли отново да се зарови в старите папки по случая, който преди две години я беше смазал, и през половината от времето Рики крачеше ли крачеше. Плъзгаше ръка по масата, разглеждаше всички доказателства, всеки доклад, всяка снимка с намерението да изтръгне дори най-дребна улика, която са пропуснали преди.

Задачата й беше проста: да задържи Суицър зад решетките, защото всички знаеха, че той е Костотрошача. Да спаси прокурора. Да не допусне един убиец да продължи да троши кости.

Да убеди уликите да й разкрият нещо ново.

Само че уликите не й съдействаха.

Марк Реснър, партньорът й по случая, се облегна на бюрото си, навил ръкавите на бялата си риза, почукваше с молив по дланта си и я наблюдаваше.

— Лъвицата дебне — тихо отбеляза той.

Тя го погледна и видя, че той се усмихва.

— Такава ли съм? В момента се чувствам по-скоро като змия…

— Ето на това му викам нагледен образ.

— … която се плъзга през тази противна мръсотия.

— Престани, Рики. И двамата сме преглеждали всичко по сто пъти. На масата няма нищо ново.

Тя отмести поглед към черния широк прозорец. Намираха се на третия етаж и гледаха към голяма тухлена сграда, която препречваше нощните светлини на града. От стъклото я погледна собственото й отражение. Зловещо. Черната й коса се беше сляла с мрака и бе останало само лицето с кафявите очи, които се взираха в нея.

Само като си помисли човек, че съдбата на Костотрошача беше в ръцете на тази дребничка трийсет и пет годишна жена. Странна работа.

— Нещо против да пуснеш щорите?

Марк отиде до прозореца и пусна белите щори.

Не беше въпросът само за съдбата на Костотрошача. Беше и за съдбата на още жертви, ако Трошача отново нанесеше удар. И на прокурора, ако Суицър бъде освободен. И на хората, когато разберат, че убиецът, накарал цял Тексас да се скове от ужас, не е зад решетките.

— Мисля, че си прав, Марк — каза тя и отново насочи вниманието си към купчините с папки. — Тук няма нищо ново. — Отиде до края на масата, взе една папка с надпис „Кръвна лаборатория“ и се запъти обратно натам, откъдето беше дошла, барабанейки с пръсти по папката. — Не мога да спра да си мисля…

Обаче не беше сигурна как да изрази мисълта си. Тази натрапчива мисъл бе кръжала в главата й през целия следобед и привечер, но Рики я пропъждаше, понеже задачата й беше да намери нови улики, а не да предъвква старите.

— Кръв? — попита Марк, оглеждайки папката. — Кръвната проба е потвърдена в три различни лаборатории.

— Да, знам, кръвта е на Суицър, а изследваният материал и в двата случая явно е от първоначалната проба.

— Но според теб не е достатъчно убедително.

— Не и от наша гледна точка. Обаче възможната грешка е толкова малка, че съдията сигурно ще допусне новите доказателства и ще обяви предишното дело за невалидно, и двамата го знаем. Затова сме тук.

— Но… — продължи Марк очаквателно.

Рики си пое дълбоко въздух и избяга в средата на стаята, без да вдига поглед от масата. Спря, протегна напред папката с кръвните изследвания и я пусна.

Кафеникавата папка се приземи на пода с едно тихо „туп“.

Рики вдигна ръце на хълбок и кимна към масата:

— Какво виждаш?

Марк застана до нея и се вторачи в купчините, в картата, във всичко с надпис „Костотрошача“ в архива на ФБР.

— Да не искаш да кажеш, че Суицър не е Костотрошача? — попита той. — Знам как ти изглежда, обаче…

— Не, Марк. Просто ми кажи какво виждаш. Какво знаеш за папките върху масата?

— Те описват прецизно всички подробности за седем убийства, извършени от Костотрошача. Доклади на криминалисти, лабораторни изследвания, събрани и анализирани улики, разпити, поведенчески профили, снимки. Да продължавам ли?

— Виждаш ли Трошача?

— Виждам Трошача.

— Виждаш ли Суицър? Само предвид нещата върху масата — виждаш ли Суицър?

— Да, струва ми се.

— Е, аз не съм сигурна, че го виждам, Марк. — Тя отстъпи вдясно, облегна едната си ръка на другата и разсеяно завъртя сребърния кръст върху ключицата си. — Сега, две години по-късно, ако наистина извадя кръвните проби от купчината, няма да мога да заявя със сигурност, че убиецът от тези папки е човекът, когото тикнахме в затвора.

— Е, това ще отмине. Убийствата спряха.

— Ти не би ли престанал да убиваш, ако научиш, че друг е обвинен за стореното от теб?

— Не, ако бях сериен убиец, не бих престанал. Знаеш, че убийци като Костотрошача се зареждат от играта. Нямаше да устои на шанса да се изфука с деянията си, особено след като обществеността е въздъхнала облекчено, когато уж е бил заловен.

— Така изглежда. Само че психологическите профили са само осведомени догадки. Те са хипотези относно престъпници. Не е ли поне възможно Костотрошача — убиец, за когото не е задължително да изпитва удоволствие от убийствата — да е по-умен? След като е убил седем човека — числото на пълнотата в много религиозни цикли — той е изпълнил дълга си към Бог и му се е разминало. Или пък продължава да убива, но заравя телата в очакване на деня, когато отново ще излезе пред очите на обществеността.

— Възможно е, но при тези убедителни доказателства…

— Махни кръвта — тя се приближи до масата, вдигна още една дебела папка и я хвърли върху килима, — махни психологическия профил. Какво виждаш сега?

— Това не е ново, Рики. Мислехме, че сме заловили когото трябва още преди да се появи кръвта.

— Просто следи мисълта ми. Сега виждаш ли Суицър на масата? След като махнахме кръвта и профила?

— Той е бял, тежи деветдесет и пет килограма, носи четирийсет и четвърти номер обувки… все неща, които знаем за Костотрошача.

— И за още няколкостотин хиляди американци.

— Освен това имаме и нежеланието му да отрече.

— Не е признание.

— Мъртвите котки…

— Не са мъртви момичета.

— Няма алиби за нито едно от убийствата.

— Не е като да го снимаш, надвесен над телата.

Той се намръщи, но в сините му очи проблесна искра. Рики излизаше с русия агент от Мисисипи много преди случая с Костотрошача, но двамата бяха решили, че любовната връзка само ще усложни работата им. После той се ожени за Гъртруд, красива брюнетка от родния му град Билокси.

Рики беше имала дузина кратки връзки през последните десетина години, но не бяха много мъжете, способни да се справят с „агент, който гледа в тунел“, както я описваше Марк. Рики наистина прекалено задълбаваше в работата си. Не че не искаше сериозна връзка, просто не беше жена, която ще преследва мъж, освен ако не е извършил углавно престъпление и не заслужава да прекара остатъка от живота си зад решетките.

Следователката не беше най-добрата компания в спалнята.

— Наистина ли се връзваш на това?

— Просто казвам. — Рики се приближи до него, обърна се лице към масата и скръсти ръце. — Не е задължително пред нас да е Фил Суицър. Може да е той. Но може и да не е.

— Смяташ ли, че съдебните заседатели ще погледнат така на нещата?

— Зависи от адвоката. Но според мен съдията ще погледне по този начин.

— Смяташ, че сме заловили не когото трябва. Прокурорът ще убеди кмета да организират купон в твоя чест.

— Не твърдя, че не сме заловили когото трябва, Марк. Твърдя, че няма как да сме сигурни, не и без кръвните проби. А ако не можем да сме сигурни, че Костотрошача е в затвора, може би си струва да се замислим над вероятността той все още да е на свобода.

Този път Марк не отговори.

— Ако е така, чака ни още много работа.

Марк се приближи до бюрото и седна.

— Не знам, Рики. Според мен този път грешиш. И ако не намерим още един труп, мисля, че целият свят ще се съгласи с мен.

— Склонен ли си да поемеш този риск? Още една жертва?

— Стига, Рики, това съм аз. Разбира се, че не. Моля те, не ми казвай, че ще изтърсиш същото и пред Кракър. Знаеш колко е близък с прокурора. Ще те разпънат на кръст, ако просто се отдадеш на тази прищявка.

— Още не знам какво ще направя.

— Не го прави. Сториш ли го, няма да те подкрепя.

Тя се вгледа в него, после отиде до стола си, взе си чантата от ъгъла и се запъти към вратата.

— За едно си прав, Марк. На тази маса няма нищо ново. То е на пода.