Дъщерите на Костотрошача

29

Бетани седеше напълно неподвижно, вперила поглед в резето на вратата, което изтрака и после бавно се повдигна. Усещаше в ушите си ускорения ритъм на сърцето си и отново се зачуди дали да не легне, в случай че похитителят й е човек, който се гневи от всичко, което излиза извън рамките на безусловното покорство. Ако е така, тя щеше да бъде покорна.

Или пък беше човек, който уважава силата.

Силата, реши Бетани, и остана да седи неподвижно с лице към вратата, докато тя бавно се отваряше.

Мъжът, който влезе, беше висок, с късо подстригана коса и дълбоко хлътнали очи, които не се виждаха на слабата светлина, процеждаща се от пролуките в ъглите. Носеше широки панталони, от онези с допълнителни джобове на бедрата, а ризата му беше подпъхната вътре — най-обикновена памучна риза като тези на механиците или на портиерите.

Само че човекът, който я гледаше от отворената врата, не беше механик, освен ако не смяташ лекарите за механици, което в известен смисъл е вярно.

Това беше Костотрошача. В известен смисъл и той беше ортопед като д-р Джонсън, който й намести ключицата преди две години, защото беше паднала, докато слизаше от коня. И макар ръцете на Бетани да трепереха в скута й, тя възнамеряваше да се отнася към него с уважение, каквото би проявила към всеки друг лекар.

— Много мило, че най-накрая се появи — каза тя.

Гласът й прозвуча напрегнато и видимо емоционално, но само толкова успяваше да контролира тялото си.

— Нещо против да смениш стаята?

Въпросът я свари неподготвена, затова се изправи и отговори с единственото, което й хрумна:

— Добре.

Мъжът отстъпи встрани и й подаде ръка:

— Хвани ме за ръка.

Тя се приближи до него, поколеба се само за миг, после пое голямата му ръка. Беше мека и хладна, не като ръцете на мъжете, които си изкарват прехраната, като местят камъни и косят ливади.

Бетани заговори, преди да успее да обмисли думите си:

— Ръцете ти не са каквито очаквах.

Той само я изгледа.

Тя очакваше тази среща с огромно нетърпение, понеже знаеше, че единствената й надежда да оцелее зависи от това дали ще съумее да промени него, себе си, или и двамата. Ето защо се зае да изпълнява каквото си беше намислила прекалено ентусиазирано. Той щеше да разгадае намеренията й и веднага да ги обяви за манипулация!

— Меки са. На такова място не очакваш да срещнеш човек, който ухае на лосион и има меки ръце.

— Благодаря ти — каза той.

Стисна ръката й здраво, но не насила, и я изведе от стаята, после тръгна по коридора, покрай бетонните стълби в дъното и към една врата най-отзад.

— Можеш да се облекчиш в тази тоалетна. Водата не се пуска, ще трябва аз да се погрижа по-късно. Махнал съм всичко, което би могла да използваш като оръжие, затова всички дребни приспособления от тоалетната липсват. Но поне ще останеш насаме. — Отвори вратата и тръгна по коридора, където се обърна и я погледна. — Моля те, не се бави.

Тя влезе в малка приземна баня, осветена от пукнатина във вратата. До стената имаше керамична тоалетна, която изглеждаше и миришеше така, като че ли неотдавна е била почистена с белина. В помещението нямаше нищо друго освен пакетче хартиени кърпички. Дори седалката на тоалетната беше махната.

Костотрошача беше не само много чист, но и много предпазлив човек.

Бетани опита да се облекчи, но ръбът на тоалетната чиния беше студен, а бъдещето й бе несигурно, затова не успя да се отпусне. Все пак, ако се позабавеше, за да уринира, щеше да му покаже, че не се чувства твърде неудобно и съумява да поддържа основните си телесни функции. Вече беше започнала да осъществява връзка с него, като демонстрира уважение и сила. Ако успееше да се облекчи сега, това само щеше да й помогне.

Затова се постара да запази спокойствие и най-накрая успя да се изпишка.

Доволна, че все още притежава силата на духа да продължи, взе пакетчето с хартиени кърпички и излезе в коридора. Той я чакаше търпеливо в дъното.

— Имаш ли нещо против да ги взема? — попита Бетани с кърпичките в ръка.

— Не. Твоята стая е онази в края. Вратата е отворена.

Мисълта да се премести в друга стая, особено в такава, която той вече нарича „твоята стая“, беше ужасяваща. Обаче Бетани се завъртя на пети и влезе в помещението, без да покаже с нищо, че се страхува.

Мъжът влезе след нея и й посочи метално легло покрай отсрещната стена.

— Седни на леглото.

Тя се подчини. Той отиде до лампата, която висеше от дебела греда на тавана, запали фитила и духна кибритената клечка. Жълтеникавата светлина прогони мрака от ъглите на стаята.

Мъжът затвори вратата, заключи с катинар и пъхна ключа в джоба си. Стаята беше два пъти по-голяма от другата, в която Бетани бе живяла през последните няколко дни, но иначе много приличаше на нея — като се започне от леглото и се стигне до пръта, който се издигаше в средата от пода до тавана. Същите стени, същият таван, нашарен от кафяви корени, които бяха или мъртви, или умираха.

Единствената разлика беше странното кръстовидно съоръжение, закрепено на стената вляво от нея. Дървени блокчета, които изглежда бяха залепени или заковани за бетона отзад. Между блокчетата имаше разстояние и те образуваха обърнато Y с кръстовиден елемент отгоре. Не беше сигурна какво е това — най-вероятно беше останало от нещо, което преди е било вградено в стената.

— Казвам се Алвин — представи се мъжът.

Тя отново се обърна към него и видя, че той стои, пъхнал и двете си ръце в джобовете на панталоните.

— Някои хора ме наричат Костотрошача. Освен това обичам да си мисля, че съм Сатана. Можеш да ме наричаш Алвин или Сатана, но моля те, не ме наричай Костотрошача. На хартия изглежда добре, обаче не ми харесва как звучи.

Това е, помисли си Бетани. Моментът най-сетне беше настъпил. Все още не знаеше какви са плановете му, но те едва ли вече имаха значение. Онова, което имаше значение, беше тя да намери начин да осъществи връзка с това чудовище. Със Сатаната. С Алвин.

Предстоеше й да сключи сделка с дявола, а той стоеше пред нея с ръце в джобовете и ухаеше на лосион.

Бетани остана права.

— Какъв лосион използваш?

— Нокзима — отговори той и извади ръце от джобовете си.

— Никога не съм го чувала.

— Майка ми го използваше. Подари ми първото бурканче, когато бях още дете. Използвам го до ден-днешен. Има лечебни свойства и поддържа кожата ми гладка. Майка ми ми се подиграваше, понеже кожата ми не беше гладка като нейната, но след като започнах да се мажа с този продукт, положението се промени. Обаче не сме тук, за да разговаряме за лосиони, нали, Бетани?

— Не, вероятно не.

— Знаеш ли защо те доведох тук?

— За да ми строшиш костите.

— Значи все още не разбираш. — Той замълча, леко смръщен. — Или пък и ти си глупава като другите. Ако се окаже, че си глупава, ще се наложи да ти строша костите.

Бетани бавно се приближи към металния кол, който подпираше тавана, и го хвана, за да запази равновесие.

— Алвин, според мен ти знаеш, че не съм глупава. Просто съм в неизгодно положение. Не може да се каже, че съм била поканена тук. Вече много дни чакам да дойдеш и да ми обясниш. Откъде да знам защо си ме довел, след като не ми казваш?

Той я наблюдаваше с хлътналите си очи, все още с ръце в джобовете. Беше виждала хиляди мъже като Алвин на улицата, в мола, по трибуните на футболните стадиони, но изобщо не им беше обръщала внимание. Обаче в очите на този човек имаше нещо мрачно, нещо много тревожно.

Ако го беше срещнала на някой стадион и го беше погледнала право в очите, несъмнено щеше да потръпне и със сигурност никога не би забравила този поглед.

В него се спотайваше бездънно зло. Зениците му пропадаха в пъкъла. Името Сатана наистина му подхожда, помисли си Бетани, и не успя да овладее още една тръпка. Ръката й на стоманения прът обаче остана спокойна, крепеше я и Бетани се съмняваше, че той ще разбере колко я плаши присъствието му.

Трябваше да прекъсне безмилостния му поглед.

— Е? Ще ми кажеш ли защо ме доведе тук?

— Ако не си глупава, ще се досетиш.

— Много мислих и не мога да разбера защо някой ще отвлича непознат от леглото му посред нощ и после ще го заключи в мазе, където да чака да му строшат костите.

Прозвуча като обвинение и Бетани побърза да смени тона, когато долови грешката си:

— Поне така си помислих отначало. После си дадох сметка, че вероятно ме познаваш. Вероятно имаш основателна причина да постъпиш така. Не си луд, който действа на посоки. Ти имаш съвсем конкретен план и си убил няколко момичета, следвайки този план.

Той не продумваше. Може би Бетани бъбреше повече, отколкото трябва. Искаше да го накара той да проговори. Трябваше да усеща, че той е свързан с нея, за да може в крайна сметка, колкото и да е невероятно, да се откаже от намерението си да й натроши костите и да я убие.

— Искам да разбера, Алвин. Наистина искам. Никое от останалите момичета не го е направило, но аз наистина искам да разбера, преди да умра.

Ръцете на мъжа висяха отстрани на тялото му, като че ли не беше сигурен какво да прави с тях. Заговори тихичко:

— Другите убих бързо. Досега вече половината им тяло щеше да е натрошено и те щяха да се усукват на пода, мъчейки се да дишат. Ти обаче — вдиша той през носа и преглътна мъчително — си различна. Надявам се да го разбираш.

Той трепереше. Стоеше на метър и половина от нея, гледаше я с искрящите си сини очи и целият трепереше досущ като самата нея.

Мъж и момиче, лице в лице в това мазе, които трепереха мълчаливо.

— Знаеш ли какво означава името ти? — попита той.

Знаеше от часовете по теология в училище „Сейнт Майкъл“. Произхождаше от Елизабет.

— Моят Бог е клетва за вярност — отговори тя.

— А баща ти спази ли клетвата си?

Заместваше взаимно баща и Бог.

— Не.

— Майка ми също ме предаде. Мразя майките. Мразя бащите. Те всички са лъжци.

— Значи все пак помежду ни има нещо общо. — Той беше престанал да трепери, а тя се беше разтреперила отново, но пък много ясно беше усетила, че не бива да го заплашва, като се опитва да поеме контрол над каквото и да било, включително над разговора.

Той дълго се взира в нея, сякаш се опитваше да прецени доколко е искрена.

— Харесват ли ти очите ми? — попита Алвин.

Бяха красиви и много плашещи едновременно.

— Красиви са.

— И твоите. Харесвам сини очи.

Тя неволно потръпна.

— Искаш ли да ми видиш кожата? — попита той.

Бетани беше поразена най-силно от факта, че не се страхува в негово присъствие. Изпитваше някакво странно облекчение, че е с него. Беше много по-добре от несигурността, която я преследваше от дни. Да стои тук с Алвин й носеше необяснима утеха. Знаеше, че ще приеме част от него, и това се оказа не толкова ужасяващо, колкото си беше представяла.

Човекът пред нея сега беше нейното средство да оцелее. Беше нейният спасител. Алвин беше единствената й надежда за живот и тя се вкопчи в него, както вероятно правеше и той.

— Да. Да, Алвин. Бих искала да видя кожата ти.

Той започна да разкопчава ризата си, а когато приключи и с последното копче, съблече дрехата, сгъна я на четири и я положи на земята.

Кожата на Алвин Финч беше бяла. Бледо и прозирно бяло, под което личеше мрежата от сини подкожни вени по раменете и по ръцете му. Гърдите му бяха гладки и изглеждаха силни, но не като гърдите на културистите.

Много неща в този миг можеха да накарат Бетани да се разплаче. Беше пленница на мъж, който бръснеше цялото си тяло, мажеше се с лосион и отвличаше момичета, за да им строши костите. Мъжът току-що беше свалил ризата си и я наблюдаваше с най-страшните очи, в които бе надзървала. А ето че вече се доближаваше до нея. Бавно като Стивън Хил на онази първа и последна среща, когато се беше опитал да й се нахвърли.

Само че плачът изобщо не влизаше в намеренията й.

Алвин Финч спря на около метър от нея, свел поглед и дишащ равномерно. Тя не желаеше да надникне в очите му и вместо това се загледа в гърдите, които бяха на нивото на очите й.

Лосионът му миришеше едновременно сладникаво и на лекарство, а кожата му сякаш сияеше на светлината на пламъка.

Бетани беше чела книга за жена, която се влюбила във вампир, и сега в главата й се завъртяха картини от това съблазняване. Не изпита обаче изкушение да опита забранения плод.

Усещаше единствено отвращение.

По едната й буза се търкулна сълза. Плачеше ли? Не бива да плаче! Не пред него. Тъмните вени, очертани под кожата му, сякаш бяха пълни с нещо черно, не с червена кръв. Гърдите му се издигаха и спускаха, гладки и избръснати, и за един кратък миг тя се почувства принудена да пресегне и да го докосне, но страхът прогони този импулс.

— Харесва ли ти? — тихо попита мъжът.

Не, не искам да ми харесва.

Объркване загриза мислите й. Бетани преглътна и каза онова, което знаеше, че иска да чуе той.

— Да.

— Помислих си, че може да се уплашиш.

— Така би трябвало, нали?

— Почти съвършена е. Другите се плашеха от мен.

В гласа му имаше печал, но освен това тя сякаш долови и съвсем лек гняв. В този миг си каза, че вероятно разбира Алвин Финч по-добре.

Намираше се в присъствието на силен човек, за когото отнемането на човешки живот не представляваше проблем. Сатана, както сам се беше нарекъл.

Само че той беше толкова окаян, колкото и самата тя. Финч искаше само да бъде нужен. Обичан. А когато нямаше нито едно от двете, прибягваше до убийство, за да потуши болката си.

Точно както един тийнейджър се опитва да превъзмогне болката, че е отхвърлен, като си пререже вените. Хората правеха много откачени неща, за да бъдат желани.

— Как може някой да се плаши от кожата ти? — попита тя.

Той просто дишаше. Бетани не биваше да допуска грешката да звучи покровителствено, като майка.

— Когато си отвлякъл тези момичета от домовете им и си ги завързал, те не са били в състояние да реагират разумно — отбеляза Бетани. — Всичко ги е плашело.

— Или са завиждали.

Тя вдигна ръка, видя, че трепери, и отново я свали.

— Може ли да я докосна?

Той се поколеба за миг, преди да реши.

— Да. Да, искам да я докоснеш.

— Ръцете ми треперят. Непривично ми е, нервна съм.

— Така е по-добре.

Тя пресегна треперещата си ръка и докосна плътта над дясното му зърно. Беше студена и учудващо гладка, когато прокара пръсти по кожата.

За един шеметен миг Бетани изпита по-скоро удивление, отколкото страх. Не разсъждаваше ясно, навярно поради твърде дългото си пленничество. Помисли си, че усеща неочаквано удоволствие от допира до кожата на Алвин, понеже той вече е пречупил съзнанието й.

Че той троши кости, но и не само кости. Прекършваше и волята на хората и явно вече бе започнал да бърника и в нейното съзнание. Тя усещаше ума си като астероид, привлечен от невидимо, но мощно магнитно поле в безкрайния мрак.

Бетани обаче не се противопостави на притеглянето.

— Какъв лосион каза, че използваш?

— Нокзима — повтори той.

Тя си каза, че помежду им има връзка. Той я беше избрал, а сега и тя посвоему го избираше. Седемте момичета преди нея не бяха откликнали така.

Прокара пръсти по кожата му, разсеяна от откритието, че не изпитва отвращение от усещането. Във властта на този мъж беше да й подари живота или да й го отнеме и за миг тя насочи мислите и чувствата си към неговата власт да я спаси.

Вдигна другата си ръка, откликвайки на силното си желание да плъзне ръце по широките му гърди и да го придърпа към себе си. Да моли за милост. Да се закълне, че ще остане негов другар.

Изпитваше смесени чувства и се мразеше, задето изобщо се чувстваше привлечена към него, но освен това съзнаваше, че на карта е заложен животът й.

Затова постави двете си ръце на гърдите му и бавно ги плъзна встрани.

— Майка ти явно е разбирала от тези неща.

Той не отговори веднага, може би изненадан от смелостта й.

— Тя имаше много красива кожа — каза. — Убих я.

Бетани усети тревожна тръпка. Разбира се, ето това беше. Алвин Финч завиждаше на майка си и на нейната кожа. Тя го е карала да се чувства зле заради недостатъците му. Тъй като не можеше да изглежда като нея, той дори бе вдигнал ръка да я убие и го правеше отново и отново с всяко момиче, което убиваше.

Ето затова се наричаше Сатана. Алвин беше Сатана, изпаднал в немилост пред онзи, който му беше дал живот.

В лицето на Бетани беше намерил човек, който разбираше това предателство, е… може би не в онази степен, която го беше тласнала към толкова силна ярост.

— Баща ти заслужава ли да умре? — попита я той.

Бетани се взря в очите му и позволи на стаения в тях мрак да я притегли.

— За мен той вече е мъртъв.

— А заслужава ли да бъде мъртъв за теб?

— Никога не е бил до мен. Като малка го виках, а него все го нямаше и не ме чуваше. За мен той отдавна е мъртъв.

— В такъв случай би ли му строшила костите?

Не й допадаше посоката, в която я водеше той, но беше безсилна да се съпротивява. Тук, насаме с Костотрошача, след като докосна кожата му и разбра яростта му, Бетани имаше чувството, че може да бъде жестоко откровена.

— Старая се да не мисля за него.

— Защо? Защото събужда у теб гняв ли?

— Да, отчасти заради това. Не ми харесва какво изпитвам, когато мисля за него.

— Какво изпитваш?

— Тъга — сви рамене тя.

— Гняв?

— Да, и малко гняв.

— Задето те е изоставил?

— Да.

— В такъв случай би ли му строшила костите?

Искаше той да престане с въпросите, затова отговори онова, което той искаше да чуе.

— Да.

— Тогава знаеш как се чувствам.

Смая се, когато видя, че по дясната му буза се стича сълза. Помежду им имаше връзка. Със сигурност не беше правил това с другите момичета.

Насърчена и дори мъничко обнадеждена, Бетани бавно плъзна ръцете си към гърба му и усети как кожата му настръхва.

— Какво искаш от мен, Алвин? — тихо попита тя.

Той дишаше учестено и плътта му трепереше под връхчетата на пръстите й.

— Какво ще те направи щастлив? — попита тя.

Той вдигна ръце, стисна китките й силно като менгеме и ги дръпна от тялото си. Взря се в китката й, във вътрешната страна на дясната й китка, където се беше порязала.

— Какво е това? Ти… ти си се порязала?

Внезапният му гняв я ужаси.

— Мръсна уличница, порязала ли си се?

— Не…

— Как можа да го направиш?

— Аз… — Какво можеше да каже? Усети гореща сълза да се стича по бузата й.

Алвин я погледна и изражението му се смекчи.

— Никога не бих допуснал да ти се случи това. Никога не бих те оставил сама, за да изпитваш такава болка.

Дишането му се нормализира и хватката около китките й отслабна.

— Ако го направиш отново, ще счупя всяка костица на тялото ти.

— Няма.

Той целият трепереше.

— Искам да ми бъдеш дъщеря.

После Алвин Финч се обърна, излезе от стаята и заключи вратата зад себе си, оставяйки прилежно сгънатата си риза на пода.

Бетани се приближи до леглото, отпусна се бавно върху тънкия дюшек и се разплака.