Дъщерите на Костотрошача

4

Рики Валънтайн седеше, преметнала десния си крак върху левия, и бавно полюшваше стъпало, докато се взираше в мрачните сиви очи на Морт Кракър. Голямата четвъртита глава на заместник-директора беше увенчана с къса военна подстрижка, която му придаваше вид на по-благовиден събрат на Франкенщайн, но без белези.

Разговорът в стаята беше зациклил. Ако последните документи, които адвокатът на защитата беше представил, минеха пред съда, Фил Суицър, известен като Костотрошача, като нищо щеше да излезе на свобода след две седмици и всички щяха да се вторачат в прокурора, тикнал го зад решетките.

Бъртън Уелш, който в момента беше прокурор на Остин до голяма степен тъкмо заради шумно прокламираното съдебно преследване на Костотрошача две години по-рано, ги гледаше от мястото си до прозореца, вдигнал едната си ръка на кръста и поглаждайки с другата брадичката си, сякаш чоплеше някаква мисъл.

Би трябвало на пангара да е Уелш, но пък Рики беше главният следовател по случая от страна на ФБР. На нея много повече, отколкото на прокурора, се дължеше залавянето и осъждането на Костотрошача. Щеше да има предостатъчно материал за критично разглеждане, ако папката върху бюрото на шефа съдържаше истината.

— Е? — попита Уелш.

— Ами… — Кракър последователно измери с поглед двамата, — имаме проблем.

Макар да не беше пряко отговорен за разследването, недоглеждането във връзка със случая от страна на Морт Кракър нямаше да бъде простено. Да не споменаваме известния факт, че Кракър на практика поднесе на тепсия случая на Бърт Уелш, с когото се познаваше още от правния факултет на Тексаския университет.

Тук, в тази стая седяха тримата служители на закона, за които като нищо можеше да се окаже, че са пъхнали невинен човек зад решетките и дори нещо по-лошо — че вероятно са допуснали сериен убиец да продължи да взема жертви, старателно прикривайки следите си.

— Нали не намекваш, че вярваш на тези глупости — обади се Уелш, удряйки с дебелия си пръст по стената. — Този тип е виновен колкото бременна монахиня. Затова го осъдихме и затова лежи в затвора. — Прекоси стаята и се приближи до Рики. — Ти водеше разследването, досието му е дебело половин метър.

Рики се изправи, понеже се чувстваше неловко в сянката му. Уелш носеше ушит по поръчка син костюм, който прикриваше мускулестото му тяло, но близо двуметровият ръст издаваше силата му. Редом до него високата метър и петдесет и пет Рики приличаше на мишчица.

Тя застана до прозореца, откъдето се дръпна той.

— Знаеш не по-зле от мен, че кръвните проби от последната жертва свързаха всички улики и скрепиха цялото дело.

Кракър облегна лакти върху масата.

— Те, според тях, били изфабрикувани. Защитата щяла да докаже, че кръвната проба е същата, която сме пуснали през базата данни, и че така сме прекъснали веригата на уликите. Както вече казах, имаме проблем.

— Да допуснем, че това тяхно доказателство свърши работа — обади се Уелш и седна на освободения от Рики стол. — И в двата случая Суицър е виновен като самия дявол.

Рики кимна.

— Вероятно, но това няма да ни помогне в Апелативния съд. Не може да бъде съден два пъти за едно и също престъпление. Ако не намерим друга жертва, която да свържем със случая, здравата сме загазили.

— Разбирам правния проблем — изстреля в отговор Уелш, — но ако смяташ, че просто ще седя със скръстени ръце и ще чакам той да убие още някой, преди да предприема нещо, значи не ме познаваш. Когато новината се разчуе, градът ще откачи.

Костотрошача, получил прозвището си от Рики, понеже убиваше жертвите си, като им трошеше костите, без да разкъсва кожата, бе оставил след себе си общо седем жертви — до една на показ, в спокойни тексаски квартали от Ел Пасо до Остин, където беше убил последните две жени, преди да го заловят.

В случай че човека, когото бяха пратили в затвора, наистина беше Костотрошача.

— Не твърдя, че сме заловили не когото трябва — каза Рики. — Просто изтъквам пред какво предизвикателство сме изправени.

Уелш сподели истинската си тревога:

— Надявам се не се налага да обяснявам отново какво означава всичко това за мен, Морт. Лично за мен.

— Професионалният и личният залог е много висок за всички ни — отговори Морт. — Това не променя проблемите пред Рики.

— Не се дръж покровителствено с мен. — Прокурорът си пое дълбоко дъх. — На карта е заложено много повече от Костотрошача и неговите жертви. Опитвам се да управлявам цял един град. Последното нещо, от което градът се нуждае, е създаването на още паника заради подобен случай. Медиите ще превърнат всичко в сензация и ще манипулират милиони хора, които не мислят с главите си. Преди да се опомним, ще затворят училищата и хората ще се изпокрият по домовете си. Както се случи във Вашингтон заради онзи снайперист.

— Аз пък мислех, че кметът управлява града — обади се Рики. — Той знае ли вече?

Мъжът я стрелна с гневен поглед.

Полека, Рики.

— Разбира се, че знае. Имам пълната му подкрепа.

— За какво?

— Не бъди толкова наивна. Трябва да приключим тази история. В името на всички ни, в името на града, в името на справедливостта за милиони, а не само за един човек.

Рики не беше сигурна, че го разбира правилно. Винаги беше смятала Уелш за бик, готов да стъпче всеки, който се изпречи пред него на арената, но никога не беше гледала на него като на човек, готов да наруши законите, които е избран да налага.

Шефът й се облегна на стола си и крадешком я стрелна с поглед.

— Всички сме единодушни, че трябва да се справим с проблема както подобава — предпазливо се обади той. — Посветили сме повече от две хиляди работни часа на случай, целящ да изправи един престъпник пред съда. Никой не предлага да го пуснем на свобода. Само че сме изправени пред доказателства, които подкопават позицията ни. Не можем просто да ги пренебрегнем.

Уелш стовари дланта си върху ръкохватката на стола.

— Тогава ми намерете още улики!

Рики се зачуди дали да не го попита какво има предвид под „намерете“, но се сдържа.

— Трябва да има нещо, с което да им затворим устата. Друга кръвна проба, която в лабораторията може би не са догледали, ДНК, на която не сме обърнали внимание, понеже сме разполагали с необходимото. Каквото и да е!

Шефът й разпери длани:

— Рики?

Следователката бързо прокара през главата си подробностите по случая, заемал всяка минута от живота й две години по-рано.

Първата жертва на Костотрошача беше намерена в Ел Пасо, Тексас. Седемнайсетгодишната Сюзан Картър, изчезнала, след като излязла да се разходи във вторник вечерта, накрая се бе появила в една изоставена плевня. Полицията веднага се обърна към ФБР за съдействие и Рики беше федералният агент, прикрепен към случая.

Гледката на насиненото и изпотрошено тяло на Сюзан, проснато на земята в кръг от свещи, бе кошмарът, който нощем терзаеше Рики цяла година. Макар Сюзан да беше изчезнала от седмица, данните от аутопсията, свързани с кръвонасяданията, отоците и разлагането на плътта, сочеха, че е била мъртва по-малко от трийсет и шест часа преди да я открият. Заключенията на екипа криминолози от далаския клон на Бюрото създаваха само бледа представа за мъченията на Сюзан през четиридневния й плен при похитителя.

Убиецът адски се беше постарал да чупи костите на жертвата си една по една, без да оставя дори драскотина по кожата й, като най-вероятно беше започнал от пръстите и после се беше насочил към по-големите кости. Единствената кръв на местопрестъплението беше от охлузванията по китките и глезените й, причинени от въжетата.

Нямаше данни за сексуално насилие. Единствените телесни течности бяха на жертвата. Никакви косми, никакви влакна, никакви отпечатъци.

Направиха отливки на следите от гумите, където беше паркирало превозно средство, и на отпечатъците от ботуши, оставени без никакъв опит да бъдат прикрити. Конопеното въже беше най-обикновено, а също и колчетата за палатка, към които беше привързано тялото. Явно убиецът се беше отбил в супермаркета и беше платил в брой. Нищо не можеха да проследят.

Впоследствие лабораторният анализ им показа, че съдейки по положението и дълбочината на следите от гумите, най-вероятно търсят пикап форд F-150, какъвто карат сигурно половината американци. Ботушите номер четирийсет и четири бяха марка „Брахма“ и бяха толкова разпространени в Тексас, колкото и белият трън.

Значи си имаха работа с убиец мъж, с тегло приблизително от осемдесет и пет до сто килограма, обут с ботуши „Брахма“ и каращ пикап форд F-150. Полезна, но не особено конкретизираща информация. В Република Тексас всички носеха ботуши, караха пикапи и можеха да изпеят „Дикси“2 по памет.

Макар мотивите за престъплението да не бяха ясни, Рики първа предположи, че са изправени пред имитация на разпъване на кръст, заимствана от традицията на римляните да чупят костите на разпънатите, за да ускорят смъртта им. Костите на Исус не са били строшени при разпятието — необичайна подробност, предречена от пророк Исая и често изтъквана от християните сред доказателствата, че Исус е месията.

Така или иначе, съзнаваха, че са изправени срещу човек с остро психическо разстройство, който търсеше възмездие или изпитваше извратено задоволство да стига до такава крайност без ясна причина. Мотивът ли? По-скоро яростта, а не търсенето на удоволствие, беше причината за това наглед ритуално убийство. Убиецът не фигурираше в базата данни на ФБР за особено тежки престъпления, а психологическият му профил представяше съвсем нов случай за изследване на мотивацията. Не сексуална, но хищна. Не кървава, но изключително жестока. Това убийство беше плод на старателно планиране, а в Мрежата нямаше нищо, което да им помогне за създаването на профила на толкова сериозно престъпление с неясен мотив.

Трийсет и девет дни по-късно втората жертва на Костотрошача беше открита в Лъбок, Тексас, на около четиристотин и петдесет километра североизточно от първото местопрестъпление. Този път в жилищен блок. Убиецът се движеше. Търговски пътник с второ аз, или дълбоко антисоциална личност?

Отново момиче, Хедър Нюландър, тринайсетгодишна. Нямаше следи от гуми или от ботуши, но екзекуцията беше извършена точно по същия начин като първата. Вече имаха движещ се сериен убиец.

Третата жертва намериха в Абилин, Тексас, на около двеста и трийсет километра югоизточно от Лъбок, два месеца по-късно. Снимки на изпотрошеното тяло на младата Айлийн Рондърс някак стигнаха до пресата. Само за двайсет и четири часа новината за Костотрошача се разпространи из цялата страна, а Тексас се скова от ужас.

Вече имаха три убити млади момичета по път, който ясно водеше на изток, към големите градове на щата Тексас. Картите, които показваха по телевизията, изглеждаха така, като че ли чумата бавно и методично пъпли на изток. Изключително зловещо чудовище, неуловимо за ФБР, трошеше костите на невинните деца на щата Тексас.

Разбира се, това звучеше пресилено, но според виждането на Рики, не твърде много.

Четвъртата жертва беше намерена в Мансфийлд, близо до Форт Уърт. Петата в Уейко, на юг.

Последните две в Остин, Тексас. Бранди Луис, деветнайсетгодишна продавачка в универсален магазин на ъгъла на шосе 71 и Бий Кейв Роуд, и Линда Оуенс, четиринайсетгодишна ученичка в девети клас на католическото училище „Сейнт Майкъл“.

Остин реагира подобаващо — с негодувание. Със страх. С настойчив призив към кмета, губернатора, ФБР, полицията и към всеки гражданин да предприемат нещо. Каквото и да е, само да спрат тази лудост.

Сега, докато стоеше в кабинета на Кракър и размишляваше над миналото, Рики се запита дали прокурорът не беше сторил точно това. Или по-точно, дали не беше подхвърлил онази едничка капка кръв, открита в косата на Линда Оуенс, като средство да залови и да махне от улицата заподозрения от всички извършител.

Рики провеждаше разследването си методично, както десетките други разследвания през десетте години, откакто работеше във ФБР. Вече си беше изградила стабилна репутация в Бюрото като мотивиран следовател, който никога не се отказва.

Само че случаят с Костотрошача я изтощи до краен предел. Уелш имаше право — разполагаха с цяла папка доказателства, уличаващи Фил Суицър, но само кръвта беше категорично доказателство. Само кръвта поставяше Суицър на местопрестъплението — и то само на последната жертва. А сега кръвната проба беше поставена под съмнение.

Суицър се появи в радара на Рики, когато полицията откликна на оплаквания от съседи за вонята откъм караваната му в Уейко. Там отриха четирийсет и седем годишен мъж, който живееше сред навалица от котки, шест от които беше удушил. Смущаващо, но в никакъв случай не и връзка с Костотрошача.

Рики беше по-заинтригувана от факта, че той караше пикап форд от 1978 г. с гуми „Бриджстоун“, които отговаряха на следите, намерени на три от местопрестъпленията на Костотрошача. Понеже Суицър носеше и четирийсет и четвърти номер ботуши, чиито следи съвпадаха със следите на местопрестъпленията, фактът се оказа достатъчен той да оглави списъка на ФБР със заподозрените.

Обискът на караваната разкри страстта му към библиите и към снимките на майка му, починала година по-рано. Всички улики съвпадаха с новия психологически профил, създаден в базата данни за тежки престъпления на ФБР.

Нямаха обаче преки доказателства за движението на Фил Суицър през предишната година. Проблемът се усложняваше допълнително, поради факта че Суицър е глухоням и отказва да съдейства при разпит под каквато и да било форма. Рики успя да убеди местните сили на реда да не го подвеждат под съдебна отговорност за крайна жестокост и нареди да го наблюдават денонощно.

В деня на убийството на Линда Оуенс наблюдението над Суицър се бе провалило по все още неизяснени причини. Немарлива полицейска работа. Или агент, който беше работил нехайно с камерата. Но когато откриха капка кръв в косата на жертвата, евентуалната причина за престъплението принуди Суицър да даде кръвна проба на ФБР.

Шест часа по-късно разполагаха с улика. Кръвната проба, взета от Фил Суицър, съвпадаше с капката кръв, намерена върху жертвата.

Бяха намерили Костотрошача.

Четири месеца по-късно съдебен състав от дванайсет съдебни заседатели обяви Фил Суицър за виновен за особено жестоко убийство и го осъди на смърт.

— Някакви идеи? — изтръгна я от размисъл Кракър.

Тя поклати глава:

— С изключение на кръвта…

Не това искаше да чуе Уелш.

— Хайде стига, нали не искаш да кажеш, че…

— Всички останали улики са косвени, знаеш го не по-зле от мен — сряза го Рики и даде воля на раздразнението си от неговата настойчивост.

Прокурорът се изправи и закрачи към дъбовата библиотека на отсрещната стена, вдигнал ръце на хълбоците си.

— Прибрахме един сериен убиец от улицата. Убийствата секнаха, когато го тикнахме на топло. Целият свят знае, че сме хванали когото трябва. — Обърна се и изгледа и двамата. — А вие твърдите, че не можем да извадим още едно доказателство, което да го остави там, където му е мястото, така ли?

— Ти си прокурорът, ти ни кажи — отговори Кракър.

— Казвам ви. Трябват ми доказателства и ми трябват през следващите две седмици.

— Приключихме случая, Бърт.

— Ами възобновете го! Съсредоточете се над другите убийства. Нужно ми е достатъчно, за да убедя съдията да ми позволи да задържа Суицър като важно за делото лице, докато построим друго обвинение. Вие сте от ФБР, така че делото вече е федерално. Да, обжалват, затова хайде да съберем достатъчно улики срещу този тип, за да може съдията да отхвърли обжалването. Забраната да бъде съден два пъти за едно и също престъпление важи само ако го оправдаят. Да не му даваме тази възможност.

От гледна точка на разума предложението на прокурора изглеждаше напълно смислено, но всички знаеха, че съдебните процедури невинаги следват здравия разум. Уелш искаше невъзможното.

Рики зададе въпроса, който явно никой не изгаряше от нетърпение да повдигне:

— Ами ако наистина сме тикнали зад решетките не когото трябва?

— Не сме.

— И още по-лошо — ако кръвта действително се окаже подхвърлена от член на нашия екип? Адвокатите на Суицър намекват за дело, от което бихме пострадали много сериозно.

Упоритият поглед на прокурора каза всичко. Точно така! Не можем да го допуснем.

— Мисля, че всички сме наясно с положението — заяви Кракър. — Хайде да подновим разследването, Рики.