Дъщерите на Костотрошача

7

Момчето седеше на стола срещу Райън и се взираше в стената с кръглите си очи, които отдавна бяха престанали да плачат. Тъмничарите бяха вързали ръцете на момчето зад гърба му, а глезените бяха пристегнати към краката на стола с найлонова корда. Потта бе отмила проточените следи от сълзи по бузите му.

Камерата примигваше в червено. Снимките на Калид се блещеха към Райън над рамото на момчето.

Такова беше положението.

Само че тези думи не описваха дори бегло реалността, понеже истинските неща се развиваха в съзнанието им. В съзнанието на Калид, на младежа и на Райън.

По-ясно от всичко останало Райън разбираше, че не може да допусне психиката му да се срине. Знаеше, че ако позволи на Калид да моделира реакциите му, ще направи каквото арабинът иска, а това в конкретния случай най-вероятно означаваше да причини смъртта на Селин и Бетани.

Съвсем очевидно беше как Калид ще опита да повлияе на съзнанието му. Що за човек би стоял да гледа как заради него избиват невинни жертви, без да се терзае мъчително? Този ужас в крайна сметка щеше да го прекърши.

Обаче единственият начин да спаси Ахмед беше да предложи в замяна живота на собствената си съпруга и на дъщеря си.

Сходството между случващото се с Райън и войната се налагаше от само себе си. Калид имаше право — по време на война загиват невинни жертви в името на по-голямата цел. За да посечеш дракона, се налага да убиеш и няколко дребни животинки, които ти се изпречат на пътя. Невинни жертви. Колкото и да опитваш да убедиш сам себе си, че невинните не са напълно невинни, в крайна сметка те са нечии дъщери, синове и съпруги и наистина нямат вина.

Като Ахмед.

Единствената разлика между невинния арабин, вързан за стола пред Райън, и невинните, загинали от пусната върху сградата бомба, беше, че едното се случваше лице в лице, а другото — от разстояние.

Калид възнамеряваше да въвлече в преживяването лично Райън, а с помощта на камерата — и света.

Главоблъсканицата беше нерешима. Райън обаче отдавна беше научил, че всеки код може да бъде разчетен. Дори невъзможно трудните шифри. Беше посветил целия си живот на тази цел. Беше спасил хиляди хора, като правеше нещо, което малцина можеха или искаха да направят. Това знаеше със сигурност.

Знаеше също, че единствената му надежда да спечели тази игра е изцяло да изключи чувствата си, за да съумее да се съсредоточи над предизвикателството, пред което беше изправен. Огромно изпитание беше да го направи в присъствието на ридаещия на стола си Ахмед, но през повечето време Райън успяваше.

Не му помогна фактът, че този път Калид беше оставил на масата часовник. Тиктакането неспирно му напомняше, че разполагат с ограничено време.

Погледна към малкия бял будилник и видя, че са минали три часа. Оставаха още три.

— Какво ще стане сега? — попита момчето на арабски за стотен път.

Райън го изгледа безизразно. Ако момчето научеше, че той говори езика му, щеше да продължи както през първия половин час да го умолява, да иска обяснение, да пита за майка си, да обяснява, че просто отишъл за дърва, както го помолил баща му.

Тази информация беше безполезна и само отслабваше решимостта на Райън да владее ума си.

Затвори очи и отново съсредоточи мислите си, обходи проблема от всички страни, както беше постъпвал многократно досега.

Първо: Играта на Калид се градеше върху убеждението, че ако на американската публика бъде представен видеозапис как американски офицер умолява да умрат неговите съпруга и дъщеря, за да спаси живота на невинни иракски деца, някои от които зрителят вижда изпотрошени на пода, хората ще ревнат възмутено и ще настояват безсмисленото избиване на деца да бъде прекратено, независимо кой е виновникът. Райън смяташе, че Калид донякъде има право. Особено ако на филма се виждаше как убиват съпругата и дъщеря му. Хората щяха да се вбесят на терориста, но посланието му щеше да бъде чуто.

Второ: За да осъществи мисията си, Калид трябваше да принуди американски военен да отправи въпросната молба, като го изправи пред заплаха, точно каквато беше избраната.

Трето: Така замислената игра се градеше върху предположението, че Райън се тревожи дали арабските деца ще умрат не по-малко, отколкото се бои дали ще умрат съпругата и дъщеря му.

Четвърто: Играта изискваше той да участва в нея. Ако не беше в състояние да го прави или бъдеше убит, щеше да стане непотребен за Калид. Мъртвец не може да отправя молба пред камера.

Пето: Играта зависеше от камерата. Тази, която в момента се блещеше срещу тях.

Шесто: Играта зависеше от това дали Райън изобщо го е грижа, че жена му може да умре.

Райън се спря, за да обмисли отново този въпрос, тъй като той за втори път изникваше в съзнанието му. В действителност наистина не беше сигурен, че предаността му точно към тази жена е по-голяма, отколкото към каузата, заради която бе тук. Или към Ахмед. Особено ако към Ахмед се присъединеше още едно дете. Момиченцето Мириам.

Шестте основни съображения, които очерта мислено, съдържаха общо двайсет и седем променливи и той вече беше разгледал всяка една от всевъзможни ъгли, но сега отново се зае с някои от по-очевидните решения на главоблъсканицата.

Решението, което най-силно биеше на очи, беше да промени намерението на Калид. Твърде невероятно, но в тази игра на надхитряне Райън би могъл да изиграе няколко свои коза и поне да позабави противника си. Естествено, щеше да опита.

Би могъл да се опита да избяга. Не беше особено вероятно да успее, но Райън премисли десетина възможности — до една бяха въпрос на късмет. Не преливаше от оптимизъм.

Можеше да опита да извади себе си от уравнението или като се самоубие, или като предизвика убийството си. Може би при опит за бягство. Щеше да се нуждае от известна изобретателност и от малко късмет, но би го направил, ако се наложеше.

Би могъл и просто да пожертва Селин.

Отново се стъписа от това хрумване.

Мислите му се върнаха осемнайсет години назад, когато двамата със Селин се ожениха. Тя весело бе влетяла в компютърния отдел на Офис Депо, и бе приела помощта му, за да си избере лаптоп за новата си работа в рекламна агенция. Работата се оказа някаква щуротия, свързана с телемаркет, и Селин напусна две седмици по-късно.

Искрата, припламнала помежду им в Офис Депо, се превърна в шеметен романс и в брак четири месеца по-късно. Да, наистина най-голямата грешка в живота му.

За броени седмици Райън си даде сметка, че се е оженил за невероятно придирчива жена, която бързо превърна липсата на лична реализация в убеждението, че появата на дете ще й донесе удовлетворение. Тъй като не можеше да ражда в резултат на объркан аборт, когато била на осемнайсет, настояваше да си осиновят. Райън се съгласи — вероятно едно от най-добрите му решения за осемнайсетте години брак.

Бетани влезе в живота им една година по-късно, а Райън винаги я бе чувствал като своя родна дъщеря.

За нищо на света не би изложил Бетани на опасност. Знаеше го. Отказваше дори да си помисли за подобно нещо, независимо на какви разсъждения почиваше то. Може и да беше вярно, че я беше изоставил, когато тя се нуждаеше от него най-силно, но все още й беше баща и все още я обичаше, както баща обича дъщеря си. Как би могъл баща да се откаже от детето си?

Обаче Селин…

Не. Не, не би могъл да се понася след това.

Но пък кой твърдеше, че ще му се наложи да се понася? Ами ако Калид се съгласи и отказът му от Селин всъщност спаси Бетани и Ахмед?

Не. Не можеше.

Тогава какво?

Ами трябваше да престане да обмисля невъзможни за него варианти и да се съсредоточи над изпълнимите, колкото и да са слабо вероятни.

Хрумна му нова мисъл. Каква беше истинската стойност на едно дете?

Отвори очи и изгледа изпитателно Ахмед, който пък наблюдаваше него. Катраненочерната му коса беше разчорлена, под бакенбардите му имаше прасковен мъх — първото младежко окосмяване по лицето му. Беше обут с изцапани къси панталони, вероятно една от малкото дрехи, които притежаваше.

На зелената му фланелка имаше изображение на Арнолд Шварценегер с тъмни очила, а отдолу пишеше „Терминатор“.

Затвори очи и прогони този образ. Струваше ли животът му повече от живота на това момче? Как изобщо прикачваш конкретна стойност на човешкия живот?

Калид правеше всичко, защото беше изгубил сина си, момче като Ахмед, и вярваше, че единственият начин да спаси много други е да пожертва него. Вярваше, че такава е Божията воля.

А сега Калид искаше Райън да изиграе ролята на Бог. Ако допуснем, че изобщо има Бог, който прави избор като този, как би постъпил? Ще пожертва ли едно дете?

Спаси Ахмед.

Мислите започнаха да го връхлитат едновременно. Зави му се свят и му причерня пред очите. Ами ако не можеше да спечели тази игра? Ако нямаше начин да спечели?

Пулсът му внезапно се ускори, а дишането му се учести — издайнически признаци на пристъп на паника. Райън няколко пъти вдиша и издиша дълбоко през носа. Не свърши работа. Трябваше да се стегне, да проясни съзнанието си и да се заеме с трите възможности, които му се струваха най-смислени.

Манипулация.

Бягство.

Самоубийство.

Вратата се отвори четири минути след изтичането на шестте часа и Калид влезе заедно с двамата мъже, които бе видял в началото. Носеха кърпи, около десетина или повече, и тежък чук.

Светът изчезна от погледа на Райън за втори път през последните шест часа. Кръвта шурна по вените му, напомпана от мощните удари на сърцето. Гърдите му се стегнаха, за да ограничат дишането, а очите му, макар отворени, за миг престанаха да виждат.

Веднъж в Турция беше получавал пристъпи на паника, без да има никаква явна причина. Лекарят заяви, че сигурно са свързани с хранителния му режим.

Внезапно целият закопня да се разкрещи от ярост. Само че ако се огънеше сега, щеше да провали каквито и да било шансове да победи Калид в собствената му игра.

Зрението му бавно се възстанови.

Момчето бърбореше през сълзи. Три думи отекваха в съзнанието на Райън. Манипулация. Бягство. Самоубийство. В този ред, ако може.

— Ще ти предложа сделка — каза той.

— Аз вече ти предложих. Не съм склонен да обсъждам нищо друго.

— Да съм казал, че моята сделка е различна от твоята?

Мъжът бавно раздвижи схванатия си врат.

— Положението ти не позволява да се правиш на умник, Кент. Сигурно вече си обмислил всеки възможен изход от този сценарий и си осъзнал, че единственият шанс за теб е да правиш каквото ти казвам. Това е сделката и точка.

— Тогава ще се съглася на твоята сделка. Ще ти дам името и адреса на жена си.

Калид изви вежда:

— Така ли? За да спасиш това момче?

— Нали това искаше?

Разбира се, щеше да му даде напълно грешен адрес, който със сигурност не съществува. Улица в Сан Антонио, която знаеше, че свършва до номер 1200. Селин и Бетани се бяха преместили в Остин, когато Райън замина за последното си пътуване. Не искаше в никой случай Калид да припарва близо до тях.

— Не. Казах — на жена ти и на детето. Не само на жена ти.

Изискването беше неочаквано и Райън се поколеба. И точно това колебание бе груба грешка, знаеше го. Току-що беше дал на този тип да разбере, че наистина има дете.

Калид се усмихна.

— Благодаря ти. Надявах се, че имаш дете. Трябват ми и двете.

— Ако ти дам едното, всъщност ти давам и двете, нали?

Калид застана зад момчето, разви сиво тиксо от една ролка и го залепи върху треперещите устни, без да откъсва очи от Райън.

— Изкушавам се дали да не те оставя да го слушаш как пищи, но се боя, че аз няма да го понеса.

— Ще ти кажа къде са! — бързо се обади Райън, изгубил контрол.

— Чувства. Това е добре, Кент. Защото ми е нужно нещо повече от адреса на съпругата и на дъщеря ти… Имаш дъщеря, нали?

— Не е твоя работа. — Пръстите му вече трепереха.

— Още по-добре. — Кимна на мъжете, които се приближиха и коленичиха от двете страни на момчето. — Искам да погледнеш в камерата, да кажеш истинското си име и чина си и след това да ме умоляваш да убия жена ти и дъщеря ти, за да спасиш това дете. Искам светът да види всичко.

— Ще ти кажа имената им и…

— Веднага, Кент. Как е истинското ти име?

Отново започна да му причернява и целият се разтрепери. Беше неволно и Райън се помъчи да се овладее. Трябваше да накара мъжа да продължи да говори.

— Добре. Печелиш. Извратена свиня. Капитан Франк Барнс.

— Адрес?

— Хюстън Уей, номер 1400.

— Град?

— Сан Антонио, Тексас.

Калид извади радиостанция от джоба си и съобщи адреса по микрофона.

Мъжете накараха момчето да коленичи пред металния стол и наместиха ръката му на ръба.

На Райън му се доповръща. Умът му бързо прехвърли какви варианти му оставаха.

В момента за бягство не можеше да става и дума.

Самоубийството вече щеше да му отнеме прекалено много време, ако допуснем, че изобщо успее да го направи.

Радиото изпращя. Много бързо. Бяха минали броени секунди. Явно бяха планирали всичко до последната подробност.

— Адресът не съществува — каза глас на арабски.

— Моля те… добре. Дайте ми още минутка! — изкрещя Райън, макар да не възнамеряваше да се поддава на чувствата.

— Гледай! Искам да гледаш какво причини. Не можеш да си скриеш главата в пясъка като всички останали американци! Гледай какво причини твоето решение!

— Моля те…

Калид отмести поглед към един от хората си.

— Счупи му костите.

Нещо прещрака в главата на Райън. Усети го как се откъсва и пада като завеса на сцената.

Веригите, с които беше вързан, му отпускаха само петнайсетина сантиметра за действие, но той не даваше пет пари. Трябваше да предприеме нещо, каквото и да е. Затова се метна напред с всички сили и изкрещя безсловесния си протест.

Едва се отлепи от седалката, когато веригите го спряха.

Чу момчето да пищи през тиксото. Но по-силно от писъка чу онзи звук.

Тихото „хрус“ на костта, която се чупеше в плътта, звук, който би преследвал зловещо и най-студеното сърце.

Изхрущяването запокити Райън в мрака и той изпадна в несвяст.

Когато Райън отново се свести в мъжделивата светлина, първото нещо, което установи, беше, че металният стол, на който беше седял Ахмед, е празен. Огледа се наляво и надясно, нямаше никого.

Значи си го беше въобразил? Заля го вълна на облекчение, тутакси последвана от разсъдливост.

Не. Беше чул изхрущяването. Калид просто беше отвел момчето. В какво състояние, Райън дори не смееше да си помисли.

Изпълниха го мъчителни угризения. Да, угризения за момчето Ахмед. Но и още по-силни заради собствената му дъщеря. Заради Бетани.

Вече беше почти напълно сигурен, че в края на това кошмарно изпитание Бетани щеше да е или мъртва, или без баща, и се учуди на болката, която изпита заради втората възможност. Не защото се страхуваше от смъртта — той всъщност вече беше мъртъв. А защото сега осъзна, че в действителност Бетани отдавна е без баща.

Той я беше изоставил.

Какво си въобразяваше?

Ами Селин? Да, и съпругата му! Можеше ли да я вини, че се нуждае от любов, след като собственият й съпруг никога не беше до нея?

Останал му беше само един изход — самоубийството. Нямаше друг избор, освен да сложи край на живота си и на тази лудост. Това беше единственият начин да спаси семейството си и други деца като Ахмед, които касапинът Калид смяташе да доведе.

Още нещо се беше променило. Ръцете му.

Райън погледна надолу и примигна. Бяха увили ръцете му с кърпи и ги бяха привързали стегнато отстрани за стола. Първата му мисъл беше, че се канят да натрошат неговите кости.

Но после забеляза, че са привързали и краката му към стола. Бяха го лишили от възможността да се движи. Недодялан, но ефикасен начин да му попречат да среже китките си на веригите.

Бяха се постарали да го предпазят от самоубийство.

В корема на Райън се заплете възел. Калид познаваше психиката му. Беше поставил Райън в безизходно положение, което не можеше да завърши с бягство в смъртта.

Зад него се разнесе тихо хлипане. Завъртя глава и видя две неща, които врязаха ледена тръпка в тила му. Първото беше мъртвото, жестоко осакатено и разкривено тяло на Ахмед на пода зад стола му.

Второто беше петнайсетинагодишно момиче в другия ъгъл, с вързани ръце и крака и кафяви очи, вперени в Райън през дългата твърда коса.

Мириам.

Мили Боже. Мили Боже, прости ми…