Дъщерите на Костотрошача

12

Райън подаде на шофьора на таксито две двайсетачки и слезе на булевард „Бартън Крийк“. На пощенската кутия с дебели цифри пишеше 1300, адреса, на който се бяха преместили Селин и Бетани след като той беше мобилизиран последния път. Това беше.

Бяха минали шест дни, откакто за пръв път си даде сметка колко отчаяно му се иска да се втурне към къщи и да прегърне жена си, и мигът беше настъпил.

В Остин беше горещо през август, но не неприятно горещо, не и след двете години на Райън в пустинята, където през горещия сезон температурите редовно бяха около петдесет градуса. Хладен бриз близна потния му тил. Щурци…

Липсваха му щурците. Непрестанното цвърчене на насекомите, потулени сред гъстия листак, което дразнеше мнозина.

Райън пристъпи към алеята, която се спускаше към голяма бяла къща, почти невидима откъм пътя зад облаци зеленина. Средиземноморска архитектура, с голям навес пред двойната остъклена врата.

У дома.

Мисълта отлетя толкова бързо, колкото и нахлу в съзнанието му. Всъщност къщата долу изобщо не приличаше на дом. Откакто пристигна в Съединените щати, десетки пъти се опитваше да се свърже със Селин — на мобилния й телефон, който знаеше, че тя непрекъснато носи със себе си. Не отговаряше на обажданията му.

Няма проблем, просто беше уплашена. Объркана. Вече сигурно беше научила поне някои подробности относно нервния му срив и вероятно си беше спомнила първия път, когато той беше рухнал по време на най-обикновена тренировка. Когато Селин узнаеше колко дълбоко го е засегнало преживяването в пустинята, объркването й щеше да изчезне. Ако имаше нещо, което Райън познаваше особено добре, това беше човешката психика и реакции. Невидимите функции на мозъка.

Затова беше тук Райън — за да покаже на Селин как се бе променило собственото му съзнание. Как най-сетне вижда всичко кристално ясно.

Зад него прозвуча клаксон и той плъзна невиждащ поглед по черния мерцедес, който беше възроптал, без да му обърне внимание.

Отново впери поглед в къщата. Затова беше тук. За да поправи всичко. Да признае угризенията си. Да ги помоли за прошка. Бог да му е на помощ. Дано!

Райън тръгна по алеята. Сърцето му биеше лудешки и щурците пееха, но краката му пристъпваха безшумно и крадешком се промъкваха обратно в света, от който беше избягал преди много години. Не беше толкова глупав, че да не предвижда трудности около сдобряването със Селин и с Бетани, но беше готов да се просне в нозете им, ако трябва.

Никога не би изрекъл и една гневна дума към Селин.

Щеше да й купува каквото иска, колкото и да му струваше.

Щеше да й поднася закуска в леглото, да пере дрехите и да й се усмихва влюбено от другия край на стаята. И рози, щеше да изпълни света й с рози, с толкова червени и розови рози, че съседите да го помислят за луд, какъвто вероятно беше.

А що се отнася до Бетани… През последните шест дни беше плакал безмълвно, докато излизаше от вцепенението си, ходеше до кафенето, прекарваше там времето между четирите отделни изслушвания, лежеше в леглото си късно нощем, качваше се на самолета, наблюдаваше от прозореца океана ниско долу, слизаше от АС-130, преметнал през рамо чувала си, разговаряше с психиатъра във Военноморската болница в Бетесда и накрая докато летеше към дома си в Остин, където беше имал добрината да отседне в хотел.

Вече пред къщи, щом си помисли за Бетани, сълзи отново парнаха очите му и той примигна и си обеща да не допусне емоциите да му попречат, когато влезе вътре.

Тази мисъл го накара да се закове на половин метър пред вратата. Не, Райън, недостатъкът ти беше, че бягаш от емоциите. Покажи им чувствата си, покажи им какво изпитваш.

Беше решил обаче да не търси съчувствието на близките си. Подробностите около отвличането му в Ирак не биваше да играят никаква роля в старанието му да ги спечели отново. Беше ги изгубил преди инцидента заради онова, което беше сторил или… не беше сторил. Сега щеше сам да ги заслужи отново.

Райън пристъпи и натисна звънеца с несигурна ръка.

Дълбоко от вътрешността на къщата се разнесе гласът на Селин:

— Вратата е отворена, ангелче!

Бетани. Беше го взела за Бетани.

— Аз съм — обади се той пресипнало.

— В кухнята сме!

Две мисли се стрелнаха в главата му. „Ние“ означава, че Бетани е с нея. Бяха в кухнята и го чакаха. И беше нарекла него „ангелче“ — нежното обръщение, което някога използваше за него, а сега беше запазено за Бетани.

Окрилен от неочаквания си късмет, Райън се вмъкна вътре и тихо затвори вратата зад гърба си. Селин се смееше в кухнята.

— Не, шоколад, глупаче. Прави чилито по-пикантно. Довери ми се, ще ти хареса.

Застана на изтривалката от вътрешната страна на вратата и остави гласът й да отмие страховете му. Ако можеше просто да постои тук и да послуша как съпругата му разговаря с дъщеря му за нещо толкова ежедневно като готвенето на чили.

Селин продължи да говори и да обяснява какъв вкус придава шоколадът. Райън нямаше представа, че е превърнала готварството в хоби.

Мина през дневната на път за ярко осветената кухня, като си мислеше на всяка крачка, че трябва да произнесе речта си точно каквато я беше репетирал, никакви отклонения. Освен това трябваше да изрече всичко, преди Селин да успее да реагира.

Пристъпи в сводестия вход и застана там с карираната си риза и отпуснал ръце покрай тялото си. Селин се беше надвесила над печката с черпак в едната ръка и подложила другата си шепа отдолу, докато духаше храната и приготвяше мъничко за опитване.

Долу бълбукаше чилито.

— Здравей, Селин.

Сините й очи се стрелнаха нагоре и тя замръзна.

На Райън му се искаше да се спусне към нея и да я вдигне на ръце, но съзнаваше, че не бива просто да нахълта в живота й без нейното пълно съгласие. Той я беше изоставил. А сега щеше да плати каквато цена се наложи, за да я спечели отново.

— Извинявай, опитах да ти се обадя.

Тя бавно свали черпака.

Сега. Трябваше да го каже сега, преди тя да успее да реагира.

Къде е Бетани?

Налагаше се Райън да говори веднага и той го стори:

— Много съжалявам, моля те да ми простиш. Аз съм виновен за всичко. Всичко стана заради мен. Бях истински глупак, че те напуснах. Моля те, моля те да ме приемеш отново.

Не го беше планирал точно така. Тя все още беше застинала над чилито. Защо беше толкова изненадана? Нали току-що го беше повикала? А и къде беше Бетани?

— Кой те пусна? — попита Селин.

— Аз…

Погледът й се стрелна наляво и в този миг Райън усети, че явно е изтълкувал всичко погрешно. Проследи погледа й към мъж, застанал до масата. Едър мъж с тъмна коса, сресана назад от полегатото чело, който го наблюдаваше нехайно, пъхнал едната си ръка в джоба на черните си официални панталони и поставил другата върху дървената маса. През дясното му рамо беше преметната домакинска кърпа.

— Райън, запознай се с Бърт Уелш — остро каза Селин. — Бърт, това е Райън.

Къде беше Бетани? Райън се озърна.

Бърт прекоси стаята, обхвана с ръка талията на Селин и прониза Райън с твърд поглед.

— Къде е Бетани?

Мускулчетата на челюстите на Селин се издуха под кожата.

— Моля те, Райън, моментът не е подходящ. Не усложнявай нещата повече.

Той вдигна ръце слисан.

— Не, не е така. Ти не разбираш. Аз сгреших. Аз… Аз трябва… Върнах се…

— Не ми казвай, че не разбирам. Този разговор вече сме го водили. Но вече край. Искам да си тръгнеш.

— Това беше преди петнайсет години. Оттогава не се е случвало.

— Така ли? Мислиш, че си се самоотлъчил за седмица, но мен ако питаш, изобщо не се върна. Всичко свърши. Напусни къщата и, за бога, не забърквай Бетани в тази каша. Няма да допусна да я нараниш повече, отколкото вече си го сторил.

Думите го блъснаха болезнено в гърдите и дъхът му секна. Опита се да изрече нещо, да я увери, че никога не би наранил Бетани. Че идва, за да оправи нещата.

Но успя да продума само едно:

— Не…

— Мисля, че тя се изрази съвсем ясно, Райън — обади се Бърт. — Излез оттук или ще те изхвърля. Вече изясни ли ти се?

— Аз… — Той не помръдна. — Това е моят дом.

— Майко?

Райън се завъртя, когато чу гласа на Бетани. Тя стоеше в дневната, облечена с джинси и фланелка „Найки“. Видя приликите с четиринайсетгодишното момиче, което бе прегърнал за сбогом преди две години, но тази Бетани, която го гледаше слисано в момента, вече бе много далеч от предишната хлапачка.

Беше се превърнала в млада жена. Такава беше станала Бетани — красивото бебе, което двамата със Селин осиновиха преди шестнайсет години. Неговата дъщеря.

Обичаше я повече, отколкото подозираше.

Бетани дълго стоя, вперила безмълвен поглед в него. Райън не намираше нужните думи — нито към Селин, нито към мъжа, с когото се беше сближила, още по-малко към Бетани.

— Здравей, ангелче — промълви той.

— Не съм ти ангелче, Райън — отвърна тя и погледна към Селин през вратата.

— Бетани…?

Какво би могъл да й каже? Тя не му се притече на помощ. Бяха настроили горкото момиче срещу него.

— Моля те…

— Години наред лежах будна нощем и слушах как Селин плаче, преди да заспи — каза Бетани. — Това няма да се промени, като просто щракнеш с пръсти.

— Просто си върви, Райън — обади се Селин. — Не усложнявай нещата повече.

Стаята се завъртя край него. Беше очаквал трудности, но чак толкова… Те чисто и просто го убиваха!

И сякаш за да затвърди убеждението му докрай, здравенякът Бърт се приближи до него, ухаещ на афтършейв.

— Виж, Райън, мисля, че бяха съвсем ясни. Търпението на хората си има предел, нали ме разбираш?

Райън се поколеба, измъчван от нерешителност. И преди беше изпадал в подобно, наглед безизходно положение, но решимостта да се справи никога не го напускаше. Знаеше, че единственият начин да спечели, е да ги надхитри.

Затова се обърна, мина бавно покрай Бетани, излезе от вратата и пое нагоре по алеята, като през цялото време си повтаряше, че всичко е наред, че всичко ще се оправи. Утре.

Утре щеше да оправи всичко.

Райън прекара безсънна нощ в мотел „Супер 8“, на ъгъла на шосе 290 и Ламар, потънал в прозрението, че нищо от уменията, които бе придобил в армията, не можеше да му бъде от полза в този свят. Логиката, макар и полезна, нямаше особено голяма тежест.

Тук ставаше дума за сърдечни дела. Просто трябваше да убеди Селин и Бетани, че не е същият човек, когото познаваха от преди. И че дори тогава не е бил чак толкова ужасен, не изцяло. Имаше вина, задето ги бе пренебрегвал, но не от зло сърце — сърцето му винаги е било добро.

И в двата случая трябваше да ги накара да му повярват, а вярата е свързана със сърцето. Убеждаването обаче в крайна сметка се свежда до логиката и разума. Трябваше да измисли как да го постигне — задача, за която умът му, колкото и да бе напрегнат след категоричното отхвърляне, бе идеално подготвен.

В малките часове, докато цял Остин спеше, Райън стигна до извода, че за да убеди Селин и Бетани в достойнствата си, трябва най-напред да отстрани главната пречка за общуването си с тях.

Мъжът на име Бърт Уелш, който ухаеше на афтършейв. На зазоряване Райън лежеше, загърбил сърдечните си терзания, и кроеше как да се справи с Бърт.

Стана в седем часа, взе си душ, облече сини памучни панталони и бяла риза и се възползва от безплатната закуска на първия етаж — кафе, кроасани, конфитюр и сок. В седем и четирийсет и пет хвана такси, което го откара до библиотека „Джон Хенри Фолк“ на улица „Гуадалупе“.

— Почакайте ме двайсет минути, ако не се върна, задръжте рестото. — Остави на шофьора трийсет долара и влезе в библиотеката.

Бърт Уелш се оказа човек, с когото Райън реши, че би могъл да се разбере. Юрист. Всъщност беше прокурор на окръг Травис.

Райън се взираше във файла, който му изрови търсачката „Гугъл“ и искрицата надежда, в която упорито се бе вкопчил през нощта, се разгоря. Не само щеше относително бързо да открие Бърт, но и щеше да му е по-лесно да апелира към здравия му разум, отколкото ако си имаше работа с по-слабо образован човек. Най-малкото юрист на толкова висок обществен пост щеше да е принуден поне да разгледа разумния му иск.

Мислите му се върнаха към Бетани — как стоеше царствено и го наблюдаваше с блеснал поглед. Тя поне щеше да разбере силния му копнеж да възстанови връзката с дъщеря си.

Райън набързо прегледа вестникарската статия за избора на прокурора и погледът му спря върху една дума, оцветена различно и дадена като линк.

Костотрошача.

Прочете абзаца, в който се намираше линкът. Явно Бърт Уелш дължеше избирането си за прокурор до голяма степен на съдебното дело срещу Фил Суицър, известен още като Костотрошача, за когото се смяташе, че е убил седем момичета, като е натрошил костите им, без да накърнява кожата, макар да го осъдили по обвинението само за едно убийство.

Последното момиче било ученичка в училище „Сейнт Майкъл“. Не беше нужно човек да е гений, за да се досети, че Селин се беше запознала с Бърт там, в училището на Бетани, докато Райън беше далеч и спасяваше света.

Затвори очи и затърси тъничка нишка надежда. Трябваше да се обясни с този мъж. Уелш несъмнено щеше да го разбере, след като научеше какво е преживял самият Райън в плен на другия костотрошач там, в пустинята.

Разпечата страницата, сгъна я прилежно, пъхна я в джоба си и излезе от библиотеката.

Сградата на административната управа на окръг Травис, в която работеше прокурорът, се намираше на Единайсета улица, на няколко пресечки от „Гуадалупе“. Плати на таксито, мина под знамето на Тексас отдясно и под американското знаме отляво и влезе през стъклената врата.

Отне му двайсет минути да намери фоайето пред кабинета на Бърт на третия етаж. Възнамеряваше да почака, ако се наложи — рано или късно Уелш щеше да се появи в кабинета си, а ако Райън извади късмет, това щеше да се случи още днес.

И най-вече трябваше да остане спокоен. Стоеше като привидение в ъгъла и чакаше да се появи онзи. Последното, което можеше да си позволи пред очите на всички, беше да се срине физически.

— С какво мога да ви помогна?

Служителката на рецепцията седеше зад черешовото си бюро, вдигнала към него поглед над тесните си очила. Брук Силвърстийн, гласеше златистата табелка до зелената лампа.

— Ами… да. Бих искал да се срещна с прокурора.

— Имате ли уговорена среща?

— Да, имам. Не е записана, но той ме очаква. Не уточнихме конкретен час. Той тук ли е?

— Как се казвате?

— Предайте му, че го търси Райън Еванс. — И додаде, за да впечатли по-скоро секретарката, отколкото прокурор: — Капитан от военноморското разузнаване. Кажете му, че е много важно да говоря с него.

Очите на Брук проблеснаха само за миг и Райън ясно разбра, че се е издигнал от „как да се отърва от този тип“ до „хм, интересно“.

— Заповядайте, господине, седнете.

Тя вдигна телефона, докато Райън се настаняваше в един от четирите тапицирани стола, разположени около лампи за четене. Устните й се движеха. Жената стрелна с очи третата врата без никаква табела от дясната си страна, после погледна към Райън над очилата си.

И той прочете в погледа й отхвърляне. Явно получаваше порция нареждания по телефона. Разкарай този маниак от кабинета ми. Повикай охраната. Постарай се в никакъв случай да не ме доближава на публично място.

Да, спокойно. Щеше да остане напълно спокоен. Само че нямаше да пропилее шанса да изиграе картите си. Уелш беше пречка, затова трябваше да се изправи лице в лице с него и да го убеди.

Вместо да остане на мястото си, Райън стана и се запъти отривисто към третата врата без табелка.

— Господине, почакайте, моля… Нямате право да влизате там! — Тонът на Брук потвърди правотата на догадката му.

Завъртя топката, отвори широко вратата, видя Бърт, седнал на бюрото си, и бързо се заключи вътре с него.

— Само няколко думи, господине.

Бърт говореше по телефона, несъмнено със секретарката си. Остави слушалката върху лостчето и се изправи. Облечен с черен костюм, с разкопчана яка на ризата, разкриваща мускулестите му гърди, Бърт Уелш изглеждаше още по-импозантен, отколкото го помнеше Райън.

На вратата похлопаха с юмрук.

— Сър?

— Остави ни за момент — провикна се Уелш.

— Благодаря ви, няма да ви задържам.

— Надявам се — каза Бърт, забол стоманения си поглед в Райън. — Стъпили сте върху много тънък лед.

— Опитвам се да привлека вниманието ви. Имам право на това. Спите с жена ми.

— Така ли? Бях в дома на Селин, защото тя се страхуваше за живота си.

Този коментар беше неочакван. Уелш се преструваше. Би трябвало.

— Селин ми каза, че сте преживели няколко трудни седмици — заяви прокурорът и пристъпи напред, пъхнал ръка в джоба си, — но всъщност важното е, че съпругата ви иска развод. Досега ви е било все едно, предлагам така да остане и занапред. Това няма нищо общо с вас. Върнете се на бюрото си във флота, станете адмирал или каквото там трябва, залавяйте терористи, вършете си работата. Само стойте далеч от Селин и от Бетани.

Райън трябваше да впрегне всичките си сили, за да се удържи и да не се разтрепери.

— Тя… тя не разбира.

— Какво да разбира? Че сте загубеняк?

— Не разбира какво ми се случи — успя да поясни Райън. — Дайте ми възможност да обясня поне на дъщеря си. Моля ви, трябва да проумеете какво съм преживял. Бях пленен от бунтовници, които ме принудиха да наблюдавам страховити неща. Не съм същият човек, който бях, когато заминах.

— Но заминахте, нали? Такъв е бил изборът ви. Точно както сега ще напуснете кабинета ми, преди да ви изхвърля.

— Човекът, който ме държеше в плен, сравни Съединените щати със сериен убиец — каза Райън. — С Тед Бънди. Нали вие осъдихте Фил Суицър? Костотрошача?

Уелш застина.

— Убиецът, който си играеше с мен, който изби всички онези деца в подземието, където ме държаха затворен, твърдеше, че просто прави онова, което е правил Костотрошача. Че аз съм като Костотрошача. Че съм Костотрошача. Че всички ние сме като Костотрошача.

Успя да привлече вниманието на прокурора. Всъщност Калид беше дал за пример Тед Бънди, а не Костотрошача, но всъщност те бяха едно и също, а Костотрошача беше много по-тясно свързан с прокурора.

— Вие сте пъхнали Костотрошача зад решетките. Значи знаете какво са преживели родителите на момичетата, които той е убил. Моля ви — завърши Райън тихо и умолително, — моля ви, не ми отнемайте дъщерята.

— Не успях да спра Костотрошача — каза Бърт Уелш. — Фил Суицър е бил освободен от затвора днес сутринта.

В момента Райън не даваше пет пари. Пристъпи по-близо до прокурора.

— Ще направя каквото искате, само ми помогнете да изкупя вината си пред Бетани.

— Обичам ги, Райън. Обичам и двете и предпочитам да ви видя да изчезвате завинаги, отколкото да допусна да ги нараните отново. Ако съзнавате кое е най-доброто за вас, просто ще се обърнете, ще напуснете този кабинет, ще подпишете документите за развода, когато ги получите, и ще намерите начин да се върнете в Ирак, където можете да свършите нещо полезно.

Райън усети как по тила му се разливат горещи вълни, обаче успя да запази безукорно самообладание, съзнавайки, че така трябва.

Приближи се до стената, свали картината на едър кафяв жребец, отиде до прозореца към Единайсета улица и запокити картината в стъклото. Рамката се натроши и той хвърли накъсания кон на пода. Съзнаваше, че постъпва детински, но не му хрумнаха по-добри варианти.

Завъртя се и установи, че Бърт се е обърнал, за да го наблюдава, но иначе не е помръднал от мястото си.

— Съжалявам, само се опитвах да привлека вниманието ви.

Без дори да кимне или с нещо да покаже, че го е чул, мъжът, който възнамеряваше да му отнеме съпругата и дъщерята, преспокойно му обърна гръб и натисна едно копче на телефона.

— Брук, моля те, незабавно изпрати охраната в кабинета ми. И звънни в полицията…

Само това успя да каже Бърт, понеже междувременно Райън мина по килима зад него, сграбчи го за бялата яка и с повече сила, отколкото допускаше, че притежава, го вдигна от пода. Телефонът издрънча на бюрото и Бърт изпъшка, когато се стовари по гръб на килима.

Райън се надвеси над него, обкрачил главата му.

— Извинявай. Извинявай, обаче ти не ме слушаш. — Дишаше задъхано и учестено и от прилива на чувства, и от физическото напрежение. Бърт беше едър мъж.

Той изруга и понечи да повдигне глава. Едва тогава Райън се досети, че е допуснал непоправима грешка. Обзет от паника, беше направил нещо, което несъмнено щеше да превърне този мъж в негов заклет враг.

А сега Бърт, който беше много по-едър от него, се канеше да се изправи на крака и да го осакати.

Райън притисна с коляно гърдите на Уелш и отново рязко го долепи към килима. Размърда крак така, че пищялът му да се вреже в гърлото на Бърт. По-едрият мъж стисна крака му и се опита да го избута, но Райън имаше предимство. Може и да не беше морски пехотинец, обаче знаеше как да убива без оръжие. А за един кратък миг Райън наистина силно искаше да убие този човек.

Отново задумкаха по вратата, но този път с настояването да отвори незабавно.

Райън сведе лице и заговори ниско и остро:

— Тя е моя дъщеря!

— Отворете вратата!

Тряс! Рамката се разби под напора на удара.

И тогава, докато прокурорът се мяташе под него с червено като домат лице, Райън възвърна разума си. Дръпна се от него и се изправи точно когато вратата отхвръкна и се отвори.

— Не мърдай! — Служител от охраната с изваден пистолет и се целеше в Райън.

Той вдигна ръце.

— Спокойно. Просто си говорим.

— Сложи ръце на главата си!

Може и да беше възвърнал разума си, но още не беше измислил разумен начин на действие.

— Той спи с жена ми.

— Ръце на главата!

Трима охранители застанаха срещу него в полукръг с блеснал поглед, все едно бяха спипали терорист, който се кани да взриви цялата администрация на окръг Травис. Райън обаче беше просто мъж, осъзнал колко много обича дъщеря си. Опитът му да постигне своето бе продиктуван от обич, не беше терористична мисия.

— Сложи си ръцете на тила преди да съм ти пръснал мозъка! — изкрещя пазачът.

— Той се опитва да ми отмъкне дъщерята — обясни Райън и вдигна ръце на главата си.