Дъщерите на Костотрошача

31

Нощта беше тъмна, нощта беше студена, нощта беше ад там, отпред, отвъд обсега на фаровете, зад следващия завой, в „Гарваново гнездо“. Райън натискаше до дупка педала на газта, здраво стиснал волана с дясната си ръка, и горещо се молеше да не е закъснял.

Болката пулсираше нагоре по ръката му от костта до палеца, която беше счупил. Беше подпъхнал веригата между рамката на леглото и една от пречките, така че цялата тежест на тялото му да падне върху палеца, когато се дръпне рязко назад, но въпреки това костта беше издържала два неуспешни опита.

Когато най-сетне изпука и се строши, той припадна от болка.

Припадна още веднъж, докато опита да измуши строшената си ръка от гривната на оковите. Но успя и след петминутен отдих, за да дойде на себе си, нави веригата около китката си, за да изглежда, че все още е привързан към нея, и повика пазача.

Ако все пак има нещо хубаво в това да строшиш кост на ръката, то е, че отокът е ограничен, тъй като около палеца има много по-малко плът, отколкото край други кости като лъчевата или бедрената.

Лявата му ръка все още беше отекла, сякаш беше на човек, по-тежък от него с петдесет килограма, и пулсираше, както се тресе парен влак, запъхтян нагоре по хълма, но в сравнение с истинското му терзание болката беше поносима.

Никакво увреждане на нервите не можеше да се сравни с ужаса, който го измъчваше, докато хондата се носеше право на запад по празните пътища преди зазоряване.

Десетина възможни сценарии съскаха като змии, повечето стрелваха навън зловещите си езичета, за да му подскажат, че тя вече е мъртва. Че Бетани, детето, което беше пренебрегвал, всеотдайно отдаден на кариерата си, лежи мъртво и обезобразено в някоя дупка.

А ако беше жива — в което Райън в крайна сметка успя да убеди себе си, ако не поради друга причина, то защото Костотрошача бе обзет от толкова маниакално желание да тормози него и дъщеря му, че едва ли щеше да приключи бързо — най-вероятно беше сериозно ранена. Обезобразена за цял живот. Може би онзи трошеше костите й дори сега, докато Райън пришпорваше колата на границата на възможното.

Вече беше решил, че ако полицията го открие, преди да стигне до „Гарваново гнездо“, няма да спира преди Форт Дейвис, където щеше да се предаде и да настоява да говори с агента от ФБР Рики Валънтайн относно начина, по който ще изминат последните няколко километра до мястото на срещата. До ранчото „Гарваново гнездо“.

Затворен часове наред в колата само с мислите си, Райън се отдалечи още повече от спокойното и разсъдливо състояние, което би му помогнало по време на криза. Неведнъж не успяваше да сдържи сълзите си и понеже беше сам и нямаше какво друго да прави, освен да шофира, ги остави да се стичат на воля по бузите му. Но пък започнаха да му пречат да кара с висока скорост, затова изтри очи, стисна зъби и преглътна страха си.

По небето откъм изток се появи съвсем бледа сивкава ивица, когато той остави Форт Дейвис зад гърба си и отново натисна газта до дупка.

Когато се отклони по черния път към ранчото, хоризонтът вече бледнееше, обаче Райън все още се нуждаеше от фарове, за да вижда напред. Какво беше казал Костотрошача — като започне да просветлява, или на зазоряване? Така или иначе, нито просветляваше, нито разсъмваше. Все още беше преди зазоряване.

Райън намали, докато минаваше под извитата като арка табела на ранчото „Гарваново гнездо“ — беше успял да се добере дотук незабелязано. Само още стотина метра. Вече сериозно започваше да се притеснява, че е закъснял.

Отиде с колата на същото място, където беше стоял преди два дни, изключи двигателя и фаровете и впери поглед в мрака.

Отвори и стъпи в пръстта между вратата и автомобила. Слаби нощни шумове, щурци, ветрец, един-два гущера. Охлаждането на двигателя на колата.

Само че нощта му звучеше пусто и внезапно го обзе паника при спомена за предишното му дълго чакане. Заобиколи колата и огледа периметъра на лагера.

— Има ли някой?

Само тишина.

— Тук съм!

Само че Костотрошача едва ли щеше да се покаже, да се ръкува с него и да освободи Бетани за добро поведение. Какво изобщо си въобразяваше?

— Ей? Тук съм, за бога!

Гласът му отекна в нощта и едно гущерче от дясната му страна побягна, но изглежда нищо друго не забеляза присъствието на отчаяния баща.

Райън отпусна юмруци и се запъти към същото дърво, под което бе чакал предният път. Застана там и се огледа, оплетен от безредните мисли, които се въртяха в главата му, след като повече от двайсет и четири часа не беше мигнал.

Нищо повече не можеше да направи. Нищо.

Бавно седна на мястото си, облегна ръце върху коленете си и се отпусна изтощен. Пое си няколко пъти дълбоко въздух, за да опита да успокои нервите си, но нищо не можеше да възпре осезаемото пулсиране на дланите и ръцете му.

Нищо освен съня, а той не смееше да заспи сега. Онзи каза на зазоряване и времето вече наближаваше. После щеше да стане топло и Райън отново щеше да остане сам, подчинен на прищевките на онзи мъж, който може би го наблюдаваше и в момента, или пък беше решил да се забави още ден-два, или пък никога да не дойде.

И какво щеше да прави Райън тогава? На кого щеше да се довери? Какво гениално решение можеше да вземе, освен да чака и да чака, докато накрая — след ден, след седмица — най-сетне не приеме ужасната истина, че Бетани вече я няма? Или докато не откриеха Бетани някъде…

Никой баща не би могъл да направи повече. Ничие съзнание не бе способно да издържи още…

Тогава го връхлетя ударът — като изникнал от мрака локомотив. Стовари се върху главата му изотзад и достатъчно силно, за да угаси светлината в съзнанието му и тялото му да се стовари на земята като заклано животно.