Дъщерите на Костотрошача

10

Семенцето, покълнало в съзнанието на Райън, след като беше свалил гарда по време на психиатричната атестация, беше пораснало през деня и през нощта, докато спеше, и когато се събуди на следващата сутрин, само една мисъл изпълваше съзнанието му.

Бетани. Селин. Трябваше да се обади на Селин и да й разкаже всичко. После трябваше да се махне. Да напусне пустинята. Да излезе от войната.

Вече не беше годен да участва в тази война.

Когато се върна в болницата, треморът беше изчезнал почти напълно — чувстваше се много стабилен. Не забелязваше нищо нередно с разсъдъка си. Беше минал през атестацията с нагласата, че това е просто поредната игра, която трябва да спечели, за да стане отново какъвто е бил преди, а всъщност накрая беше проумял, че вече не е същият като преди.

Райън поръси със захар резен грейпфрут и го лапна. Обикновено избягваше розовия плод заради стипчивия вкус, който оставяше в устата му. Днес обаче засмука сладкия нектар заедно с горчивото бяло месо и установи, че контрастът му действа освежаващо.

Отхапа от препечената филийка и се загледа към празното легло отстрани. Бяха изнесли войника, който снощи почина там. Ефрейтор Бил Таунли от Юта, който беше на бойното поле само шест дни, преди противопехотна мина да откъсне и двата му крака. Бил разказа на Райън историята си и му обясни, че ще се върне у дома при жена си и двете си деца веднага щом бъде възможно да го преместят.

Белите чаршафи бяха сменени и сгънати безукорно в очакване на следващия пациент.

Безукорни като Райън. През по-голямата част от живота си той беше стоически компютър в ъгъла, приемаше данни, после пресмяташе, правеше разбор, раздробяваше данните, преди да ги изпрати обратно под формата на доклад, въз основа на който да действат другите. Превъзходна машина, високо ценена заради своята ефикасност. Беше спасил живота на мнозина, беше печелил свобода и беше пример за подражание.

Само че това беше старата му същност. В някои отношения вече беше нов човек. Предишната му личност беше умряла в подземието на Калид заедно със седемте деца. Новото му аз възкръсна предния ден по време на мъчителната психологическа атестация.

Беше безкрайно признателен на доктор Нюман.

Райън съзнаваше, че не е онзи, за когото се е мислел, и сега трябваше да разреши мъчната задача кой е всъщност, а я проумяваше истински само отчасти.

В частта, засягаща ролята му на баща.

За пръв път от много години Райън смяташе, че може би отново изпитва любов. Истинска любов, основана на огромно обожание, а не само на скучните изисквания на дълга.

Обичаше Бетани с обич, която кара хората да постъпват неразумно. Честно казано, не обичаше Селин, но много искаше да се научи. Разбира се, никоя от двете не знаеше какво е преживял Райън през изминалата седмица. Тази информация беше деликатна и той щеше да има правото да я сподели едва когато приключеха с първоначалното разследване, а дори тогава — само ако сметнеха, че е уместно да споделя, което не бе сигурно.

Вратата изскърца и се отвори. Джули влезе усмихната, черните й обувки потракваха на всяка стъпка по излъскания линолеум на пода. Беше казала в десет, а още бе едва девет.

Райън бутна подноса настрани, пусна крака на пода и се изправи. Тя не обърна внимание на другите пациенти, които я наблюдаваха. Повечето имаха много по-сериозни физически рани от повърхностните наранявания на Райън и той изпитваше вина, задето заема едно от четирийсет и осемте легла в отделението. Допускаше обаче, че решението на командването да го държат под наблюдение, докато увреденото му съзнание си почива, се бе оправдало при атестацията. Така или иначе, нямаше търпение да си тръгне оттук завинаги.

— Добро утро, Райън — поздрави го Джули, когато се приближи. — Виждам, че си готов.

— Да, госпожо.

— Добре, защото подранихме. Позвънихме на съпругата ти преди малко, за да открием къде е, и разбрахме, че вечерта в осем часа централно време има неотложен ангажимент, който не иска да отмени. Уредихме да си бъде вкъщи сега.

— Нали… нали не сте й казали нищо?

— Не. Само, че е важно да разговаряш с нея. Както помоли, оставихме на теб да й съобщиш новината. Съпругата ти не знае нищичко.

През нощта беше репетирал думите десетки пъти и беше решил най-напред да обясни на Селин мъчението, през което беше преминал, а после да й съобщи новата си позиция по отношение на нея и на Бетани. Тя нямаше да му обърне внимание, ако й говори за обич и за нежност, щеше да приеме това за празни думи, които й сервира, когато му е угодно. За да я накара да разбере, че се е променил истински, Райън трябваше най-напред да й помогне да си представи поне мъничко страданието, което е преживял.

А Бетани… ангелчето…

Надяваше се тя да го приеме с отворени обятия, както му се искаше. Както му беше нужно.

— Добре — каза той и мина покрай Джуди.

Отдръпна се, за да й направи път, и я последва от отделението към телефонната кабина пред командния център на болницата.

— Значи командването разреши?

— Телефонния разговор ли? Да.

— Връщането ми у дома.

— О, да. Въз основа на препоръките на д-р Нюман. Той иска да се срещне с теб в десет, след телефонния разговор, за контролен преглед.

— Кога? Кога може да си замина?

— Ако той разреши, до три дни.

Не би трябвало да се учудва на кълбото от облекчение, което се търкулна по гръбнака му, обаче още не беше свикнал с новия си аз. Явно признателността му беше очевидна, понеже Джули се усмихна.

— Сигурно е приятно.

— Кое?

— Да си обичан толкова. Изпитвам завист.

— Наистина ли?

Тя изви вежди:

— Не конкретно към съпругата ти, не исках да прозвучи така. Но да, наистина. Личи си, че много обичаш съпругата и дъщеря си. Сигурно е приятно.

— Невинаги е било така — успя да каже само Райън.

— Войната променя всички ни, капитане. Бъди благодарен, че се прибираш у дома невредим.

Съвсем вярно.

Влязоха в помещение с телефонни кабинки покрай двете стени, около половината от които бяха заети от войници, моряци, морски пехотинци и летци, които се обаждаха у дома по една или друга причина. Джули го поведе към една от кабинките в далечния край, където щеше да разполага поне с малко уединение.

— Имаш половин час, капитане. — Усмихна му се и се отдалечи.

— Ти ли разговаря с жена ми?

— Аз — обърна се тя. — Не се притеснявай, чака на телефона.

— Благодаря ти, Джули.

Явно й беше забавно.

— Няма за какво, Райън.

Той се настани на металния стол, вдигна черната телефонна слушалка и набра кода на страната, на щата и номера в Остин. Телефонът звънна шест пъти, преди да го отпрати към гласовата поща. Поздрави го резкия запис на гласа на Селин.

Свързали сте се с дома на Селин и Бетани Еванс. Звъннете ни на мобилните или оставете съобщение. Бииииип.

— Ало? — Тя не вдигаше. — Селин?

Никой не вдигна, затова Райън съобщи на секретаря, че ще набере отново, и затвори.

Завъртя глава и видя, че Джули поглежда назад на излизане от стаята. Беше му казала на домашния, не на мобилния. За всеки случай той набра номера на мобилния телефон на Селин.

Нахаканото й съобщение — позвънете отново, ако държите — му напомни колко независима бе станала Селин през годините. Което беше хубаво, само дето беше станала такава, понеже не можеше да разчита на него.

Вече обезумял, Райън набра отново домашния си номер. Размести последните две цифри. Изруга и опита отново.

Беше топло и той се потеше, но не затова едва чуваше звъна на телефона.

— Ало, Селин?

Тя вдигна. Огромна признателност заля Райън и за миг бе неспособен да продума.

— Ало?

— Селин?

— Райън, ти ли си?

— Да… да, ало, Селин? — Слушалката трепереше в ръката му, но той бързо овладя тремора, като облегна лакът на масата. — Райън е, скъпа.

— Говорех по другия телефон, когато звънна, извинявай. Доста време мина, нали? Май за последен път говорихме преди месец, нали?

— Месец ли? — Толкова отдавна ли беше? — Ами, да… лоша работа. Аз…

— Много неща се случиха през този месец — каза тя. — Бетани получи корицата на „Ют Нейшън“.

— Наистина ли? Корицата?

— Моля те, кажи ми, че знаеш какво означава това, Райън?

Той обърна гръб към стаята. Нямаше никаква представа за какво говори жена му. Може би организация, която се казваше „Ют Нейшън“, беше предложила на Бетани някаква работа. Наистина не можеше да се досети.

— Селин…

— Тя работи като модел, това поне помниш ли?

— Модел ли? Ще я снимат за корицата на списание ли?

— На каталог за младежки дрехи.

— О! О! — Не се сещаше какво друго да каже, затова го повтори отново: — О!

— Защо не й се обадиш да й го кажеш лично?

— Веднага ще й звънна. Може би ще кажа на нея. Искам да кажа, ще й съобщя… — В гърдите му нахлу прилив на чувства и прекъснаха думите му. Подпря челото си с ръка и здраво стисна телефона с другата, задавен от собствените си угризения.

— Като се замисля, може би е по-добре да не го правиш.

Какво? Какво се опитваше да му каже тя? Отказваше да разсъждава над каквито и да било отговори на този въпрос.

— Селин? — Откъде да започне? — Селин, скъпа, трябва да ти кажа нещо. Миналата седмица ми се случи нещо.

— Чакай малко. — Линията заглъхна за малко, после Селин се върна. — Извинявай. Джейни и глупавите й котки. Няма значение.

— Коя е Джейни?

Селин не отговори веднага.

Нещо в мълчанието беше много по-изразително от думите й. Дори не познаваш приятелките ми. Но нали той тъкмо затова се обаждаше! Щеше да поправи всичко.

— Селин… Заловиха ме…

— Защо го правиш, Райън? — попита тя по-тихо.

— Това се опитвам да обясня. Те… Бях на мисия…

— Моля те, Райън, замълчи за момент. Говориш несвързано.

Какво правеше тя? Лицето на Райън пламна. Какво правеше тя? Трябваше да мине по същество.

— Селин, прибирам се у дома.

— Вече не мога… — Тя замълча, после настоя да си изясни: — Какво значи „прибирам се у дома“?

— Значи, че се прибирам у дома. Това се опитвам да ти кажа. Конвоят, в който се намирах, попадна под обстрел и ме отвлякоха някакви бунтовници. Не беше много… беше тежко.

— Кога?

— Преди седмица.

Тя се поколеба.

— Съжалявам. Добре ли си?

— Да, вече съм добре.

— Нараниха ли те?

— Не. — Реши да премълчи подробностите, за да не я натоварва. Трябваше да започнат на чисто, а не да потъват в емоционалния хаос на миналото. — Добре съм. Беше страшничко, но всичко се оправи. Това ми помогна да се опомня. — Тя не отвърна, затова Райън добави: — Да си спомня кой съм всъщност.

— Напоследък не е лесно човек да бъде американец.

— Не, имам предвид кой съм у дома. Съпруг. Баща.

Тя мълчеше.

— Селин, знам, че нещата помежду ни не вървят, но искам да променя това.

Тя продължаваше да мълчи. Не откликваше.

— Селин, прибирам се у дома.

— Твърде късно е — отговори.

— Как така твърде късно? Никога не е твърде късно.

— Кога се връщаш?

— Казаха след три дни. Може би ще минат пет, преди да пристигна в Остин.

— Не може да го направиш — тихо каза тя. — Не сега.

В този момент той разбра, че Селин е влюбена в друг. Разбра го по тона й, а също и заради дългия и противен наниз от нейните любовни истории — беше длъжен да го разбере и той го разбра. Но не изпита гняв към нея. Само печал. Заради тях двамата.

— Селин, моля те, не разбираш. Нещата се промениха.

— Е, тук също се промениха, Райън — каза тя по-категорично. Съзнаваше, че завръщането му у дома застрашава живота, който си беше изградила в Остин. — Не можеш просто да цъфнеш тук, все едно нищо не се е случило.

— Права си, права си. Аз… — Отчаяно затърси думи да й обясни, но те бяха затрупани от годините на мълчание. Затова изтърси изречението, което беше репетирал най-дълго след вчерашния разпит. — Обичам те, Селин.

— Не. — Гласът й преряза вените му. — Не можеш просто така да дойдеш и да паднеш на колене след толкова много време. Истината е, Райън, че не съм сигурна дали искам да бъдем заедно по-нататък. Знам, че сигурно ти звучи жестоко в такъв момент, и искрено съжалявам заради онова, което си преживял, но трябва да приемем истината един за друг.

— Нямаш представа какво съм преживял.

— А ти нямаш представа какво съм преживяла аз през всичките тези години. Не вярвам, че ме обичаш. Всъщност съм сигурна. Дори не ме харесваш.

— Селин, моля те, не може да говориш така! — Но всъщност можеше.

— Работата е там, че в действителност никога не си искал да бъдеш с мен.

Райън си даде сметка, че всъщност тя се опитва да му каже, че не го обича, че не иска да е с него, но като стоварва всичко отгоре му, оневинява самата себе си с това признание.

Райън се облегна на металния стол, усещайки стегнат възел в корема. Всичко се беше объркало. Тя не разбираше. Проумееше ли, щеше да промени мнението си. Сам си го беше навлякъл на главата, сега трябваше да се оправя. Не можеше да я вини.

— Селин, прибирам се у дома. Моля те, ще се върна след пет дни. Тогава ще поговорим и ще ти обясня всичко. Ще оправим нещата, нали?

— Не разбираш, Райън. Не искам да оправяме нещата. Слушаш ли ме?

— Бетани…

— Не смей да говориш за Бетани! Отдавна си я изоставил.

Светът се завъртя пред очите му. Тя не можеше да схване.

— Всичко свърши — заяви Селин. — Проумей го, Райън. Този път край. Искам развод.

Най-сетне отново беше способен да диша.

— Моля те, Селин… ти… не разбираш.

— Разбирам, че мога да бъда обичана от някой, който ме обича истински, не само ми изпраща чек.

Думите й бяха като остриета и Райън се опита да приеме болката, която му причиниха. Беше победил Калид, нали? Щеше да надвие и Селин.

Щеше отново да спечели любовта й.

Щеше отново да спечели обичта на Бетани.

— Сбогом, Райън.

Мислите за дъщеря му предизвикаха пареща болка, която започна да затваря съзнанието му. Треморът се възобнови, а това не беше добре, не и пред всички офицери наоколо. На всяка цена трябваше да се овладее.

Щеше да спечели отново обичта на Бетани, ако ще това да е последното, което ще направи.

Усети, че отсреща е настанало мълчание.

— Селин?

Тя обаче беше затворила.