Дъщерите на Костотрошача

14

Два месеца по-късно

Знаеха го с името Алвин Финч не защото това беше истинското му име, макар че наистина беше, а просто защото минаваше за Алвин Финч.

Някои го наричаха Костотрошача.

Други пък го наричаха с други имена в зависимост от това къде се намираше или какво правеше, но нито едно от тях не му беше достатъчно интересно, за да му обръща внимание, когато е сам на онова място на пълен покой и страх, където се намираше и сега. В онова прекрасно и ужасно състояние, когато раят и адът се сблъскват в главата му.

След почти две години, изпълнени със спокойни нощи и със съзнанието, че е осъществил кръстоносния си поход и е останал невредим, без нито една драскотина по снежнобялата си кожа, Алвин започваше да усеща тревога.

Мисията му открай време беше болезнено ясна. От една страна, наказваше бащи, всички бащи, защото до един бяха бащи на лъжата. Никой не знаеше как да обича дъщеря си истински, като него.

От друга страна, Алвин търсеше идеалната дъщеря, която да го обича напълно всеотдайно, както той обичаше самия себе си. И понеже не можеше да намери такава дъщеря, беше убил всички момичета и изпитваше задоволство, че поне бе успял да накаже бащите им.

После властите обвиниха друг човек за неговата мисия и той си взе отпуск, но знаеше, че ще възобнови диренето си в подходящия момент.

Растящото му безпокойство се бе насочило към онова място на съвършен покой и страх преди три седмици, когато беше направил откритието, което щеше да го терзае, докато си намери дъщеря, или умре.

Алвин Финч разтвори червения халат, който носеше цяла сутрин, и проследи с поглед как дрехата се свлича край стъпалата му на купчинка. Новият Алвин, отслабнал с десетина килограма заради безмилостните тренировки, предизвикани от несекващия поток новини, че населението на страната затлъстява с всеки изминал ден, застана пред голямото огледало в банята. Искрящите му сини очи, красиви на фона на бялата кожа, огледаха с обич отражението. Очите бяха неговият прозорец към небето, напомняха за ангелската му природа. Късо подстригана руса коса покриваше скалпа му — така му беше по-лесно да я поддържа.

Подстригваше косата си всяка сутрин. Освен това като част от ритуала бръснеше тила, брадичката и бузите си, а също така скубеше всяко щръкнало косъмче от ноздрите, ушите и веждите си. От врата нагоре беше толкова безукорно подкастрен, колкото бе в човешките възможности.

А от врата надолу беше съвършен. Абсолютно неповторим.

Психологическият му профил от ФБР, отпечатан по вестниците, беше почти безукорен, но той и не очакваше друго. Беше направил пълно статистическо проучване на белите мъже, които тежат приблизително деветдесет и пет килограма, високи са метър и осемдесет и носят обувки номер четирийсет и четвърти, и беше установил, че такива има колкото щеш.

Сатана.

Костотрошача, Алвин Финч и Сатана — тези три думи пораждаха в съзнанието му онова място на покой и страх. Неговите имена.

Странното в пъкъла беше, че съдържа частица от рая или поне от нещо, което прилича на рай. Там имаше покой, в обителта на съвършения страх. Или по-точно, той намираше своя покой в техния съвършен страх. За Алвин това бе единственото райско кътче на земята.

Алвин Финч имаше млечнобяла кожа, почти безукорна във всяко възможно отношение. Мека и нежна като на жена, но по-гладка, понеже той не допускаше никакви косми, а предпочиташе редовно да се бръсне и епилира, както и понеже редовно се мажеше с лосион, още откакто бе взел от майка си първото бурканче с бял лосион за тяло „Нокзима“ преди повече от трийсет години.

Алвин обичаше две неща и високо ценеше три. Обичаше безукорната кожа, защото тя придаваше идеален външен вид. Обичаше пеперудите, защото те имаха безукорна кожа.

Обожаваше сапун, много, много сапун.

Алвин пристъпи под душа и се изкъпа, без да бърза, като използва шест дози неароматизиран течен сапун, за да насапуниса цялото си тяло четири пъти и да го изплакне. Изми косата си три пъти, както постъпваше обикновено, когато се намираше на онова място на покой и страх, където беше сега. Когато топлата вода в четиристотинлитровия му бойлер стана хладка, той затвори душа и се подсуши, преди да излезе върху пода от плочки.

Огледалата бяха замъглени от пара, а той искаше да зърне отново гладката си чиста кожа, затова избърса стъклото с чиста кърпа, а после със сешоара го подсуши напълно.

Отново се взря в отражението си, като обърна специално внимание на белия си корем — не можеше да се избави от една лека тлъстина, колкото и коремни преси да направеше. Така наречените паласки. От всичко друго обаче остана доволен.

Взе синьо бурканче с лосион за тяло „Нокзима“ от тоалетната масичка, топна четири пръста в крема и размаза превъзходния балсам по ръцете си, без да откъсва поглед от отражението си в огледалото. Кожата му настръхна от вълнение, докато Алвин разнасяше балсама, загледан в гърдите си, и докато после постепенно се придвижваше надолу, за да омекоти глезените и стъпалата си.

След като овлажни цялата си кожа, той подряза ноктите на краката си, както правеше всеки ден, без изобщо да бърза и почиствайки всяка дребна нечистотия под ноктите. С хартиена кърпичка събра отрязаните парченца, сви я на топка, изхвърли я в тоалетната и пусна водата.

Доволен от чистотата на тялото си, той навлече чифт широки спортни панталони и карирана кафява риза. В Ел Пасо и на други места из западните щати, беше носил шапка, но тук, в града, беше установил, че каквато и представа да имаше за себе си местната общност, в действителност много малко хора слагаха шапки. Носеха работни обувки, спортни панталони и кафеникави карирани ризи.

Алвин влезе в спалнята си и спря до леглото. Никога не вдигаше щорите и предпочиташе настолните лампи пред силното слънце, което увреждаше кожата. В момента и двете лампи отстрани на леглото бяха изключени, но въпреки това той виждаше лицата от стената, които го наблюдаваха, затова спря и ги остави да му се полюбуват.

Снимките на стената вече бяха повече от сто — все лица на млади момичета, които гледаха към обектива на фотоапарата и нямаха нито едно петънце или пъпка по кожата си.

Всички бяха кандидатки в един или друг момент. Потенциални дъщери. Алвин се нуждаеше от дъщеря — това беше манията му. От съвършена дъщеря, която да го обича, както заслужаваше да бъде обичан. Не в сексуален смисъл, разбира се. Само хора с болен мозък падаха толкова ниско. И повече заслужаваха да ги смачкаш, отколкото комарите или мухите.

Начинът му на действие беше простичък — след като претърси света за кандидатки за негова съвършена дъщеря, той избра само най-добрите.

От тях пък беше взел само няколкото, които след задълбочено трайно проучване прецени и като достъпни, и като отговарящи на високите му критерии. Седем. Беше си взел седем, обаче подложени на изпитание, нито една не се бе оказала достойна.

Изправен пред провала им, Алвин беше убил и седемте. След като ги разобличеше, просто не можеха да го лъжат. Но имаше и още нещо — той знаеше, че заслужава поне някакво удоволствие заради цялото си усърдие.

Трябваше да им чупи костите една по една, докато вътрешното кървене най-накрая не ги принудеше да пуснат духа на живота да отлети.

Беше поставил малка червена точка в горния десен ъгъл на снимките на момичетата, които беше убил. Макар че вече нито една не отговаряше на изискванията, му беше приятно да го гледат и дори се зачуди дали да не си свали ризата.

Лицето на новата дъщеря нахлу в съзнанието му и той се извърна от стената с недостойните. Алвин беше разумен човек, напълно способен да владее потребностите си, дори потребността от дъщеря, затова когато полицията приписа неговите жертви на друг извършител, той реши да си даде продължителна почивка.

Преди три седмици обаче този период бе най-неочаквано прекъснат от една-единствена снимка — все едно някой запокити граната в неговия свят. Уелш, този противен лицемер, беше подновил разследването, след като бяха освободили Суицър.

Естествено, Алвин следеше с подновен интерес всеки техен ход. Беше научил много, и не на последно място за човек, който твърдеше, че се е натъкнал на свързан с Костотрошача убиец в Ирак. Някой си капитан Райън Еванс, който явно беше изгубил разсъдъка си по време на инцидента. Баща.

Това обаче беше само частица от всичко, което беше узнал Алвин. Райън Еванс не беше обикновен баща. Той беше баща на най-невероятната дъщеря, чието място в сърцето, мислите или дома на Райън беше кощунствена несправедливост.

До края на деня, в който се натъкна на момичето, Алвин вече знаеше, че с почивката му е свършено. Беше открил момичето, което щеше да го обича като баща, и никакво въздържание не можеше да го разубеди.

Приближи се до горната част на леглото, вдигна възглавницата и измъкна снимката. Това момиче щеше да стане дъщерята на Алвин Финч. Вече нищо друго нямаше значение освен ослепителното създание, което го гледаше от голямата лъскава снимка в дясната му ръка. Щеше да си я вземе, да смаже всеки натрапник, който дръзнеше да се нарече неин баща, и щеше или да спечели всеотдайното й обожание, или да я убие.

Алвин пъхна снимката под възглавницата си и излезе от стаята, опитвайки се да успокои треперещите си ръце.

В дневната беше тъмно, макар извън апартамента да беше ден. Светна лампата до компютъра си и установи, че е малко след пладне. Пътуването щеше да му отнеме час и половина, а трябваше да пристигне след залез. Нямаше за къде да бърза. Беше чакал две години, можеше да почака още един час.

Алвин ненавиждаше две неща. Три му бяха особено противни. Мразеше хората. А най-вече мразеше нечистоплътни жени с красиви лица и кожа.

Мразеше майките и бащите.

Майките, понеже ненавиждаше собствената си майка, която го направи такъв — колкото и грижливо да се обичаше, Алвин се и ненавиждаше.

Бащите, понеже до един се преструваха и бяха неспособни да обичат дъщерите си така, както беше способен да ги обича той. Както трябваше да го обича собствената му майка.

Ако зависеше от Алвин, щеше да подреди всички майки и бащи в една редица и да им изпотроши костите, за да им даде да се разберат.

Приготви сандвич със сирене и го изяде бавно с голяма чаша студено прясно мляко. Живееше в този апартамент малко по-малко от два месеца, но беше предплатил наема за шест и беше обяснил на хазяина, че често пътува и не иска да допусне грешка и да пропусне да плати навреме.

Не беше сигурен колко дълго ще отсъства, когато замине утре сутрин. Седмица, месец, може би повече. Знаеше само, че чакането скоро ще свърши. Подготовката на всяко място, караваната, пикапът, начинът, по който щеше да отвлече следващата си жертва…

Алвин преглътна последния залък от сандвича си с глътка мляко, изплакна чашата и се увери, че входната врата е заключена. След това обиколи тъмния апартамент и провери дали всичко е наред, преди да излезе през задната врата и да слезе в гаража.

Беше продал пикапа форд преди две години, когато бяха приписали стореното от него на Фил Суицър, който нямаше достатъчно мозък дори да изяде купа мюсли, без да олее брадичката си с мляко, камо ли да убие седем жени, без да им нарани кожата. Паркираният в момента в гаража пикап беше син, съвсем същия като онзи, който беше използвал преди. Трябваше да разберат, че бащата се е върнал, че им е отмъкнал дъщерята под носа. Нищо друго нямаше да изпрати посланието му толкова явно, колкото следите от гумите на пикапа и от ботушите му.

Час и четирийсет и пет минути бяха нужни на Алвин да стигне до покрайнините на града. Спря на паркинга пред един супермаркет на ъгъла на шосе 71 и Бий Кейв Роуд, полегна настрани и се опита да си почине.

Само че го изпълваше прекалено силно очакване и през следващите два часа по-скоро се бореше с предизвиканите от вълнението тръпки, отколкото спеше. Това конкретно пътуване беше само тренировка, но той приемаше тренировките изключително сериозно. Ако всичко минеше добре, утре щеше да се върне и да изпълни мисията безукорно. В армията беше научил някои неща, които сега се оказваха много полезни, а от тях най-важно беше планирането.

В шест часа влезе в магазина и купи два лимона, кутия готово суши и два литра нискоалкохолна бира „Мъг“.

Слънцето бавно потъваше зад хоризонта на запад и тъй като не му се чакаше още един час, Алвин запали форда и пое по шосе 71 към Саутуест Паркуей. Спря на булевард „Бартън Крийк“, целият настръхнал от приятно очакване.

А когато паркира пикапа и се промъкна на позиция близо до къщата, откъдето ясно се виждаше спалнята на момичето, целият беше плувнал в пот. Отдавна беше установил колко е противно да мажеш с лосион потна кожа — ставаше като рибешка. Затова извади кърпата, която си носеше в раницата, внимателно съблече ризата си, попи потта, втри малко лосион в поохладената си кожа, почувства се освежен и отново навлече ризата.

Вече можеше да се настани и да изчака до полунощ, преди да се приближи до прозореца и да надникне вътре.

Наблюдаваше къщата още откакто преди три седмици реши, че трябва да я отвлече. Фактът, че прокурорът Бъртън Уелш явно се беше заиграл с майката на Бетани, беше приятна изненада, която би могла да усложни плановете на Алвин, но само по много приятен начин.

А фактът, че още един човек се натискаше да й бъде баща, беше още по-покоряващ. Часът бе ударил. Това беше, усещаше го с мозъка на костите си.

Две неща вълнуваха Костотрошача повече, отколкото бе в състояние да опише с думи, всъщност три неща пораждаха тръпки по гръбнака му.

Умолителните викове на момиче за милост.

Лосион за тяло „Нокзима“.

Хрущенето на строшени кости под кожата.