Дъщерите на Костотрошача

23

Радостта, която беше обзела Райън, когато чу гласа, бе като глътка студена вода за напуканите устни насред безводна пустиня. Беше тих, но съвсем ясен. Като ангелски глас. Нямаше грешка. Костотрошача беше дошъл! Всичко, за което се беше молил Райън, цялото чакане, изпълнените с безнадеждност часове, всичко това беше довело при него Костотрошача и той едва не изкрещя от признателност.

В съзнанието му наведнъж нахлуха всичките начини, по които си беше мечтал да убие Костотрошача. Чупенето, трошенето, стрелбата, ударите — и всичко наведнъж, за да е напълно сигурен, че гласът отзад наистина е мъртъв.

Усети, че трепери. Известно време край него остана тихо и той само седеше и трепереше. После мъжът отново заговори.

— Ако ми доведеш бащата на лъжата, ще ти я върна. На тази бележка съм ти написал някои инструкции и ще я оставя тук. Или ще имаш куража за това, или не, затова ти давам срок само до утре сутрин. Доведи ми бащата на лъжата и ще ти покажа как да му строшиш костите. Или пък… вече знаеш какво, нали?

Бащата на лъжата… бащата на лъжата… Райън нямаше нужда да чете синята бележка, за да се досети кой е бащата на лъжата.

— Да — отговори той.

Не последва отговор.

— Ей?

Отново нищо.

Онзи си беше тръгнал! Райън се обърна и се запъти към издадената скала на десетина метра зад дървото, на което се беше облегнал. Там, върху най-близкия издаден камък, висок около метър и половина, имаше сгънат лист синя хартия. Сърцето му се качи в гърлото, когато си помисли за мъжа, който бе стоял там допреди минута.

Бавно се изправи. После се метна към скалата, грабна листа и хукна към черния таурус.

Намести се зад волана, затръшна вратата и несръчно се опита да разгърне сгънатата бележка с треперещите си ръце.

Почеркът на Костотрошача. Текст, надраскан с разкривени печатни букви:

Седя и се взира в листчето цяла минута, може би две минути, може би пет минути, отчасти понеже знаеше какво се очаква да направи, отчасти защото искаше да даде на Костотрошача колкото време му е нужно, за да се измъкне.

Онзи се връщаше към автомобила си пеша. Ами ако Райън се натъкне на него? Такъв човек нямаше да издаде къде се намира дъщеря му само защото го е спипал в крачка, сигурен беше. Костотрошача щеше да го наблюдава и щеше да я доведе само ако и когато Райън изпълни изискванията му.

Запали колата и забързано даде на заден през един храст, после описа прашен кръг и пое по черния път, по който се излизаше от ранчото „Гарваново гнездо“.

Нито следа от друго превозно средство. Хубаво. Не се нуждаеше от внимание. Не му трябваше ничия друга намеса, освен нарежданията на Костотрошача.

Райън спря до магистралата и се огледа първо наляво, после надясно. Нямаше коли.

Погледна към кръглия часовник на таблото. Десет минути след дванайсет на обяд. Щеше да се стъмни след седем часа.

Натисна педала на газта до пода, изстреля се на черното платно, намести колата между жълтата прекъсната линия и бялата непрекъсната и пришпори тауруса до сто и петдесет. Тук, на запад от Форт Дейвис едва ли имаше много ченгета — не беше близо до Остин, където все още беше обществен враг номер едно. Няколко пътя водеха към Остин и ФБР щеше да заварди всички тях и да чака Костотрошача с широко разтворени обятия.

Трябваше да навакса колкото може повече време. След като три дни бе седял неподвижно, поривът на вятъра му звучеше като божи глас, който величествено се разнася от небето, за да го спаси.

По това време на годината в Тексас беше сухо, почти пустинно. Навел глава, стискаше силно волана и се запъти право към обятията им. Изобщо не възнамеряваше да се предава, не и сега, когато вече разполагаше със средството да спаси Бетани.

Мина един час, когато най-сетне реши да намали, и то понеже се размина с полицейска кола в отсрещното платно. Явно ченгетата в Тексас не спираха автомобили, движещи се със сто и петдесет.

Райън прошепна благодарствена молитва, намали на сто и трийсет и полетя на изток. По радиото съобщиха, че наближава буря. На хоризонта се скупчваха черни облаци.

Впери поглед в пътя отпред и отново вдигна на сто и четирийсет.

Какви ги вършиш, Райън? Не може да го направиш!

Внезапно осъзна с пълна сила колко ужасно нещо го караше да направи Костотрошача.

Не може да го направиш…

Но нима имаше избор? Костотрошача държеше в плен Бетани.

Гръмотевицата разтърси телефонната кабина. Райън инстинктивно наведе глава, когато едри дъждовни капки заваляха по стъклото. Буреносните облаци бяха затулили слънцето рано и бяха ускорили настъпването на нощта, но още един час щеше да има слаба светлина, преди над планинската област да се възцари пълен мрак. Държеше в ръка слушалката и слушаше как от отсрещната страна телефонът звъни. Притисна слушалката по-близо до ухото си, за да чува по-добре.

Потоци вода разкривяваха гледката му към хоризонта на запад.

Вдигни, отче. Моля те, вдигни.

Ако пътят беше само три часа, щеше да успее да го извърши, преди съвестта му да има време да се замисли над нравствените последици от онова, което предстоеше. Невежеството е блаженство, само че безкрайните часове и размишленията бяха нарушили това блаженство.

Бавно ужасът от онова, което се канеше да стори, го погълна и той установи, че трябва да направи предварителна изповед — не заради себе си, а заради Бетани, ако всичко се обърка.

— Ало?

По линията насред пукането се разнесе и гласът на свещеника.

— Ало?

— Отче?

Дълга пауза.

— Райън…

— Чуйте ме, отче. Трябва да ме изслушате. Аз съм беглец и знам, че ФБР вече се е свързало с вас. Военните вероятно са ви стиснали за гушата…

— Замълчи, Райън. Почти не те чувам. Поеми си дълбоко въздух.

Вдиша дълбоко през носа и после бавно изпусна въздуха. Започваше опасна игра с това обаждане на Хортънс.

— Все още ли мога да разговарям с вас, отче? Имам нужда да поговоря с някого.

— Разбира се, че можеш. Но трябва да знаеш, че командването ме притиска. Съдействат изцяло на ФБР. Според тях случващото се е пагубно за имиджа им.

— Нужно ми е малко време. Опитвам се да намеря дъщеря си и се нуждая да ми спечелите малко време. Ако се обадите на ФБР и им съобщите за този разговор, тя ще умре.

Отец Хортънс не отговори.

— Разбирате ли какво ви казвам? Животът й е в моите ръце, а сега ще бъде и във вашите.

— Ние можем да ти помогнем, Райън. Не можеш да поемеш сам цялата тежест.

— Говорих с него, отче. Той ме откри и разговаря с мен. А сега ще направя нещо, което никой няма да проумее. Но искам вие да ме разберете, отче.

— Какво ще правиш?

Да, Райън, какво ще правиш?

Загледа се към дъжда, който струеше по стъклото като сълзи от небето. В гърлото му заседна бучка и за миг му се стори, че и той като Господ ще се разплаче.

— Бог е направил много неща, които са изтълкувани погрешно, нали?

— Райън…

— Избил е цели народи, за да спаси онези, които обича, не е ли така? Ниневия?

— Пощадил е Ниневия.

— Йерихон?

— Моля те, Райън, тази работа не ми харесва. От това няма да излезе нищо добро. Много е важно да се предадеш.

— Колко далеч бихте стигнали, за да спасите дъщеря си, отче?

— Половината щат е по пътищата и те търси, понеже са убедени, че се правиш на дявола. Ти не си и Бог, Райън. Ти си просто човек и си нарушил закона.

— Не е по-различно, отколкото по време на война, отче. Невинните жертви са неизбежни, когато се борим за справедливостта. Освобождаването на пленниците си има цена. Само защото от бомбардировача битката не ти изглежда толкова кървава, това не я прави по-различна от онази, която трябва да водим тук на земята, очи в очи.

— Звучи ми като отчаян опит за оправдание.

— Не съм ли прав?

— Никой няма да разбере твоята логика.

— Няма да ме разбират, както не са разбрали и Бог — отговори Райън. — Онова, което се каня да направя, е в името на дъщеря ми. А ако не ми спечелите малко време, тогава и двамата с дъщеря ми ще умрем.

— Райън, чуй ме…

— Не искам да го правя, отче. — Гърлото на Райън се стегна и се наложи да преглътне, за да продължи с изповедта си. — Познавате ме, това е последното, което бих направил, бил съм там и не го искам, но нямам избор!

Отец Хортънс изчака няколко секунди, преди да отговори. Най-накрая го слушаше внимателно.

— Помисли какво се каниш да направиш, Райън. Дано Бог не допусне да се превърнеш в Костотрошача.

Райън разбираше какво има предвид отецът и това не му помагаше. Глупаво беше постъпил с това обаждане.

— Ако съобщите за това обаждане, и двамата с Бетани ще умрем.

— Колко време ти трябва? — попита свещеникът най-накрая.

— Няколко часа.

— Хм. Може би…

— Трябва ми категоричен отговор.

— Тогава да. Ще ти дам няколко часа и после ще се обадя на ФБР.

— Кажете им да търсят на единайсет километра южно от Менард. Той ще наблюдава. Трябва да стигна до изгрев. Ако те отидат преди зазоряване, всички ще умрем.

Отсреща цареше мълчание.

— Отче, обещайте ми.

— Какво се каниш да сториш, Райън?

Райън затвори.