Дъщерите на Костотрошача

3

Гласът отекна някъде в окрайнините на съзнанието му като високоговорител сред тътнеща тълпа, който се извисява над какофонията, за да бъде чут, макар и с мъка:

— Събуди се… събуди се…

Към гласа се присъедини и картина — Райън и по-малкият му брат Пийт стоят всеки със своя уейкборд, готови да се втурнат в отдръпващите се води. Пийт загина в автомобилна катастрофа преди десетина години… наистина ли беше толкова отдавна?

Може би и той самият беше мъртъв.

— Събуди се! Събуди се!

Нещо го удари по бузата и парещото усещане го измъкна от тътнещата тълпа и го запокити на самотно и тъмно място.

— Събуди се!

Още една силна плесница прогони мрака. Пред очите му стана червено и Райън се чу да стене.

— Да? Ще се присъединиш ли към нас най-сетне?

Споменът за обстрела озари съзнанието му като бомбена експлозия. Джиповете бяха улучени… той оцеля… сержантът оцеля… раниха го и той изпадна в безсъзнание…

Беше жив и се намираше в компанията на някакъв човек, който говореше английски със силен арабски акцент.

— Отвори очи.

Клепачите му потрепнаха и очите му се отвориха в мъжделиво осветена стая. Подробностите се наместиха в главата му — простички факти, очертаващи картината, която подлежеше на тълкуване само в своята цялост. Все още никакви заключения, нямаше нужда от прибързана преценка. Повече войници загиваха заради слабо разузнаване, отколкото от куршуми.

Бетонни стени. Стара дървена врата. Няма прозорци. От дясната му страна метална маса, отрупана с документи. Седи на стол, ръцете му са вързани отзад. От тавана виси слаба крушка със зелен метален абажур. Точно пред него на стената е окачена празна коркова дъска.

В стаята имаше трима араби, облечени с мръсни кафеникави панталони и ризи. Двама се бяха облегнали на стената и държаха автомати „Калашников“-АК47. Третият, вероятно говорещият, крачеше точно пред Райън, положил едната си ръка върху кобура на пистолета и отпуснал другата отстрани на тялото си.

Явно беше пленник, ако се съди по тримата терористи, които го държаха затворен или в подземието на някоя сграда, понеже не виждаше прозорци, или под земята, което беше по-вероятно.

Райън размърда ръце, по-скоро чу, отколкото усети веригите около китките си, и отново застина неподвижно. Да се каже, че не му пука, щеше да е твърде пресилено, но отказваше да допусне страхът да го завладее.

Беше жив — много по-добра съдба, отколкото на останалите. Или пък не? Щяха или да го изтезават, за да изкопчат от него каквото успеят — мисъл, която той прогони — или да го използват като средство за политически шантаж и накрая да го убият.

Мъжът, който го бе шамаросал, се наведе съвсем близо, сякаш се кани да го фрасне с глава — май беше роден за бияч, а не за мислител. Райън беше доста едър мъж — тежеше около стотина килограма, беше висок метър и осемдесет, а службата във флота го задължаваше да се поддържа във форма, но никога през живота си не беше нанасял или понасял удар.

— Чуваш ли ме?

Дъхът на мъжа миришеше на дезинфектант. Като повечето хора от Близкия изток той ценеше чистоплътността много повече от типичния западняк — дори тук, в пустинята, стига да не е бил навън достатъчно дълго, за да го откарат до някой град, мъжът най-вероятно се къпеше всеки ден. Райън усещаше как от него още лъха мирис на сапун.

Опита се да продума, но от пресъхналата му уста не се отрони нито звук, затова се прокашля и пробва отново:

— Да.

— Добре.

Онзи се приближи и носът му се озова на сантиметри от носа на Райън. Имаше брада и червена карирана чалма, която категорично го изпращаше в лагера на хората, прибързано наричани от мнозина „екстремисти“. Само че нагласата на близкоизточния човек не се подава на толкова лесна категоризация. Имаше десетки идеологии, всяка със собствена дълга история, всяка със собствени оплаквания и разбираема гледна точка, ако погледнеш на света през съответните очила.

— Наричай ме Калид. А докато не науча истинското ти име, аз ще ти викам Кент. Вие, американците, сте раса от супермени, нали така?

Един от мъжете зад гърба му изломоти на арабски: „А ние сме Лекс Лутър“1. Другият се изхили.

Ако не знаеха името или чина му, нямаше откъде да разберат, че Райън поназнайва арабски.

Калид — макар че това явно не беше истинското му име — се отдръпна и хвана ръцете си зад гърба.

— Ако се чудиш какво стана с другите ти приятелчета, мъртви са. Успяхме да те измъкнем, преди да пристигнат хеликоптерите. Сега си сам тук с нас и можем да правим с теб каквото си поискаме. Това тревожи ли те?

— Да — отговори откровено Райън.

— Хубаво. Тогава нямам нищо против да те осведомя, че възнамеряваме да те разтревожим още повече. Много повече, бих казал, съдейки по относително безгрижния ти вид.

Мъжът говореше правилен английски без британски акцент, а това подсказваше, че вероятно е учил в университет от Бръшляновата лига в Съединените щати. Може би Харвард или Станфорд. Не беше чудно, че е образован, но беше много необичайно толкова ценен човек да участва в елементарен удар извън Фалуджа.

Което пък означаваше единствено, че мисията му не е замислена като елементарен удар.

По лицето на Калид се прокрадна лукава усмивка.

— Какъв си ти, Кент? Офицер от разузнаването? От спецчастите? А? Защо в очите ти няма страх? Или пък си глупав. Не си запознат с методите, с които си го връщаме на главорезите, нахлули в земите ни.

Преценката на мъжа донякъде окуражи Райън, макар да знаеше, че онзи го манипулира.

— Тук си с определена цел, Кент. Ти си нашето рекламно лице, чрез теб ще отправим послание към света. Но за да го направим, трябва да те пречупим. Мисията ни е толкова важна, че ще използваме всички възможни средства да го постигнем. Ако си толкова интелигентен, колкото изглеждаш, вероятно знаеш, че вече сме започнали. Съзнаваш ли го?

— Да.

— Добре. Този бункер е на десет метра под земята и е далеч от всякакви населени места, така че вашите шпиони няма да забележат никакво движение. Никой няма да те намери, никой няма да чуе виковете ти. Ще ти се прииска да бяхме насочили РПГ-то право към джипа ти, ясно?

— Мина ми през ум.

— Хубаво. Значи можеш и нещо повече от „да“. Кент, би ли ми казал защо си тук, в моята страна?

Райън се поколеба, обмисляйки с какви възможности разполага. Можеше да мълчи и да ускори неизбежното трошене на кости, електрошоковете или всякакви други техники за изтезание, доведени до съвършенство в тази пустиня. Или пък можеше да предизвика мъчителите си с надеждата да ги разтакава, докато търси варианти. Избра второто.

— Изпълнявам заповеди — отговори.

— Да, не се съмнявам. Аз също. В крайна сметка има ли значение кой от нас се справя по-добре? Ще бъдат ли спасени човешки животи? Ще бъде ли спечелена свободата?

— Не знам.

Мъжът закрачи напред-назад, все още сключил ръцете си на гърба като военен следовател от филм за Втората световна война.

— Тогава нека ти помогна да проумееш няколко неща. За миг си представи, че си Бог. Че наистина става дума за теб и за твоите чада — посочи той към външната стена, докато говореше. — Можеш ли да разсъждаваш относно Бог, или си атеист като мнозина свои сънародници?

— Да.

— Да, атеист си, или да, вярваш в Бог?

— Вярвам в Бог.

— И вярваш, че той обича чадата си. Всичките си чада.

— Да.

— Кажи ми тогава как се чувства Бог, когато погледне надолу към земята и види тази твоя война.

— Ако допуснем, че Бог изпитва чувства, не се съмнявам, че тя го тревожи.

— Ако ти беше Бог, Кент, как щеше да се чувстваш? Моля те, опитай се да влезеш в ролята.

Райън огледа помещението. Единственият изход беше през дървената врата, но този факт изобщо не го обезсърчаваше. Беше прикован към мястото си — не можеше да избяга от тази дупка. Разполагаше само с разсъдъка си и трябваше да го ангажира активно.

— Съсредоточи се, ако обичаш.

Райън отново погледна към разпитващия.

— Сигурно бих се чувствал притеснен.

— Защо? Защо ще се чувстваш притеснен? Защото избиват чадата ти?

— Да. — Обаче всъщност не усещаше никаква емоционална връзка с онова, което този човек искаше да му внуши.

— Значи и ти като мен поне в известен смисъл си натъжен заради войната?

— Да, но и аз като теб имам дълг към онези, на които съм се врекъл да служа предано.

— Значи си предан на хората, не на Бог?

— Напоследък Бог не е издавал никакви заповеди — отбеляза Райън.

— А ако беше, щеше ли да следваш неговите заповеди, или щеше да следваш човешките заповеди?

Райън не отговори. Знаеше какво цели този мъж, но подходът му беше безсмислен, понеже за разлика от много мюсюлмани, които бяха убедени, че изпълняват Божията воля в политиката, Райън вярваше, че Бог е твърде далеч, за да се съобразява с него по този въпрос.

— Всъщност всичко, което се случва тук, в пустинята, води обратно към Бог — заяви Калид. — Виждам обаче, че ти не следваш Божията воля като мен. Така и предполагах. Затова няма да си направя труда да те манипулирам, като те призова да спазиш Божията воля. Ще се наложи да прибягна до първоначалния ни план и да изпитам твоята собствена воля. Нещо против?

— Всъщност не.

— Прям си и това ми допада. Ще разберем точно колко си прям. — Кимна към мъжа по-близо до вратата, който вдигна резето, поговори тихичко с някого навън и изчезна в тъмния коридор. Тунел.

— Може да отнеме няколко дни, от теб зависи, но накрая ще възприемаш света така, както го възприемаме ние.

Войникът се върна с камера и статив. Залости вратата и се зае да наглася статива.

— Ще те снимаме, за да покажем на света какво сме научили тук днес. Дано не си против. Искаме само истината, нищо повече. Не ни интересува чинът ти, нито личният ти номер — ти с радост ще ни ги кажеш, преди да приключим. Повече ни интересува сърцето ти. Сърцето на Бог, ако допуснем, че още си в образа.

Тъничка студена тръпка се спусна по гръбнака на Райън. Разпитът беше приел обрат, който, въпреки приликите със стотиците случаи в кариерата му, изглежда беше съвсем различен, като се започне от думите, с които си служеше Калид.

Погледна към разпитващия, който сега пак се усмихваше.

— Не сте ли наснимали вече достатъчно американски войници, които заклеймяват войната?

— Да, наснимали сме. Не ни е нужно и ти да го правиш.

Тогава какво?

Възцари се плашещо мълчание, докато войникът с камерата старателно постави статива, нагласи камерата отгоре, пъхне касета и включи щепсела в разклонител.

— Горивото за генератора ще ни стигне за три дни. Ако отнеме повече време, ще презаредим. Аз обаче не се притеснявам, че ще останем без гориво, а без нещо друго. — Погледна към оператора, който гледаше през визьора. — Готови ли сме?

Мъжът кимна.

— Включвай.

Само по червената лампичка пролича, че камерата е пусната.

Калид се приближи до масата, събра купчина листове и няколко габърчета и пристъпи към корковата дъска. Зае се да забожда на дъската големи фотографии в спретната редица.

Снимки на разрушени сгради, бетонни купчини, тутакси разпознаваеми като развалини след експлозии. Бяха заснети от земята, а някои бяха леко размазани, сякаш фотографът е бързал.

Райън беше виждал огромен брой кадри от войната, достатъчно, че да притъпят сетивата му за всичко, освен за най-лошото. Обаче нещо в тези снимки силно го смути.

И тогава забеляза: едва различими сред бетонните късове на руините се виждаха откъснати и разкривени крайници. Свидетелство за затиснати и смазани под тежестта на рухналите сгради тела.

Калид спокойно продължаваше да забожда снимки на стената, една по една, докато не подреди дванайсет снимки в две редици по шест. Последните осем бяха близки планове и на тях се виждаше прашна ръка, щръкнала от празното място между няколко големи каменни блока. Тънка ръчичка към телце на момче или на момиче на по-малко от десет години, затрупано под тонове камък. Три различни снимки на тази ръка, счупена над лакътя на детето, увиснала безжизнена и прашна, но не кървава.

Райън забеляза и други крайници в пукнатини между останките. Все на деца — забелязваш го само при по-внимателно вглеждане, а после ти се набива на очи, сякаш купчините развалини дори не съществуват. Коремът му се сви.

Калид се обърна и се отмести настрани.

— Тези познати ли са ти, Кент?

Познати ли му бяха? Не, не бяха.

— Господин Кент?

— Ами… не. Не са.

— Разбира се, че не са. Твоите снимки са правени високо във въздуха, където случайните жертви са безопасно скрити от очите на широката публика. — Калид си пое дълбоко въздух, устната му потрепери. — На мен обаче тези снимки са ми познати, понеже аз съм ги правил. Ако се вгледаш внимателно, ще видиш ръката на дъщеря ми на третата снимка отляво долу. Следващите две също са на Софи. А на третата е кракът на сина ми.

Очите на мъжа се присвиха почти незабележимо и той се отмести вдясно.

— Едното дете беше на седем, другото на девет години, когато вашите бомби се изсипаха от небето и разрушиха съседния апартамент на жилището, в което бях изпратил уж на сигурно място жена си и четирите си деца. Всички загинаха в онзи ден. С натрошени кости и премазани. Трудно ми е да си представя колко ги е боляло.

Райън не знаеше как да реагира на явното страдание на този мъж.

— Ще те оставя малко пред тези снимки, Кент. Искам да гледаш децата ми. Божиите чада, които лежат проснати и натрошени на земята, и искам да усетиш болката им… както Бог усеща болката. А когато го направиш, ще се върна и ще продължим нататък. Става ли?

За пръв път, откакто се беше свестил, Райън се почувства като риба на сухо.

Калид наведе глава и излезе от стаята. Райън остана сам пред мигащата червена лампичка на камерата и снимките на невинните жертви от експлозиите.