Фатално отклонение

Глава 14

На следващата сутрин, вече на светло, Лили внимателно премисли подозренията си. Размишляваше, докато оправяше леглата и разтребваше кухнята. И продължаваше да вижда смисъл в тях.

Доколкото знаеше, в живота на Мишел нямаше момчета. За Лили тя си беше малко момиченце. Но все пак беше достатъчно голяма, за да изпита любов и макар че двете си споделяха много проблеми, Мишел имаше и склонността да бъде потайна, да се отдава на размисли.

От убийството до сега Лили не бе намерила сили да влезе в стаята на Мишел. Бренда извади дрехите за погребението, които Лили й описа. Шерифът претърси стаята, откъдето изнесе листове хартия и други предмети, но през цялото време Лили остана отвън в коридора. Като си мислеше за това сега, си даде сметка, че шерифът може би е стигнал до същото предположение. Не го беше изказал гласно, но вероятно мислеше точно така. Ето какво е търсел в стаята на Мишел. Някаква следа за съществуването на приятел.

Но ако там имаше някаква следа, разсъждаваше Лили, тя може да е останала невидима за шерифа. Може да е нещо, което само една майка би разпознала. В края на краищата кой по-добре от нея познава Мишел?

На Лили й беше ясно, че ще трябва да влезе в стаята и да я огледа, за да се успокои. Но пред вратата се поколеба, обзета от страх. Само надеждата, че ще получи някакъв отговор, я накара да сложи ръка на дръжката и да я натисне.

Отвори вратата на стаята и влезе вътре. Мебелите, миризмата и всичко останало направо я зашеметиха. Розовата рокля все още висеше на вратата на гардероба. Разтреперана, тя седна на леглото и приглади с ръка покривката, оставяйки спомените да нахлуят в главата й. Безвъзвратността, жестокостта, несправедливостта разкъсваха сърцето й, но тя остана на мястото си. След известно време се почувства по-спокойна. Каза си, че е тук, за да намери нещо, макар че не беше сигурна какво е то.

За разлика от много свои връстнички Мишел нямаше албуми със снимки и изрезки от вестници и не си водеше дневник. Може би защото дневникът е предназначен за несериозни неща, помисли си Лили, а Мишел бе прекарала толкова много дни от живота си в болнични стаи с игли, набодени по ръцете, и надвесени над нея лица в зелени маски. Може би е знаела, че никога няма да иска да чете за това. Седнеше ли да пише, пишеше само домашните си. Толкова усилия трябваше да полага, за да не изостава от другите.

Лили взе внимателно учебниците от бюрото и ги прелисти. Видя Мишел, старателната ученичка, на която нищо не се удаваше с лекота, приведена над книгите, сбърчила чело. Отвори тетрадката й. Мишел беше изключително прилежна. По страниците нямаше драсканици, глупави рисунки, нямаше признаци на нетърпение, на отклонение на вниманието. Лили остави тетрадката и взе албума на випуска. Мишел трябваше да завърши през юни с випуска от тази година. Но заради продължителни отсъствия беше записана в по-долен клас. Въпреки това си беше купила албума на випуска и много от старите й съученици бяха написали по нещо в него. Посвещенията се отличаваха с любезна безличност. На едно сладурче. На едно симпатично момиче. Желая ти късмет и не забравяй нашата класна стая. Не забравяй физкултурния салон.

Никъде не пишеше: Не забравяй нашата среща, вечерта на хумора, танците в училище. Тя не беше участвала в такива събития. Те й предстояха, но някакъв луд я беше убил.

Лили сложи обратно албума на лавицата и огледа стаята. Всичко тук беше прибрано и подредено. Няма ли някаква скрита страна в живота на това дете, помисли си Лили. Отвори гардероба и пребърка джобовете на дрехите. Отвори всички кутии за обувки и видя, че във всяка от тях има по един чифт обувки. Отвори шкафа, повдигайки грижливо сгънатите дрехи, навитите колани, подредените бижута. Провери механично какво има в най-долното чекмедже и изведнъж ръката й попадна на нещо издуто под купчината памучни пуловери. Пъхна по-дълбоко ръката си и го извади. Беше книжна торбичка с изрисувани хаванче и чукче и емблемата на дрогерията на Флъд. Лили отвори торбичката и извади малка играчка — кученце с клепнали уши, каквото обикновено се подарява на двегодишно дете. На врата на кученцето все още висеше малък златен медальон от хартия, но на него не беше изписана цена, а и от торбичката, след като я изтърси, не изпадна касова бележка. Лили огледа играчката, въртейки я в ръка. Мишел нямаше слабост към играчки, помисли си тя. Може да я е купила за някое познато дете. Клекнала пред шкафа, Лили се опита да си представи за кого Мишел би могла да купи подарък. И докато безуспешно се мъчеше да състави списък на подходящи деца, й хрумна друга мисъл. Може би играчката беше подарък за Мишел. Може би таен обожател я беше купил за нея. Може би обожанието в някакъв момент се бе превърнало в омраза.

Сложи играчката обратно в торбичката. Твърде невероятно е, каза си тя. Просто се хващам за нещо, за каквото и да е, за да си обясня едно престъпление, което е необяснимо. Прочете името на дрогерията върху торбичката. Вероятно съществува някакво съвсем просто обяснение за играчката, пъхната в чекмеджето. Но няма вреда, ако се опитам да разбера какво е то, каза си тя.

Приготви се да излезе и отиде с колата до центъра на Фелтън. Паркира на Мейн стрийт, прекоси площада и спря пред дрогерията на Флъд. Щом отвори вратата и влезе в магазина, едно звънче нежно пропя. Русото момиче, което работеше при Бомар, стоеше зад щанда за козметика и оправяше сламената си коса с дръжката на гребен, като в същото време изучаваше лицето си в едно от кръглите наклонени огледала, поставени върху щанда. Без да вдига поглед от огледалото, тя попита:

— Мога ли да ви услужа с нещо?

Лили веднага се смути и скри торбичката зад гърба си. Момичето нямаше да може да си спомни кой е купил детска играчка някога, неизвестно кога. Тъй като нямаше касова бележка, датата не можеше да бъде уточнена. Лили се престори, че разглежда поздравителните картички, за да има някакво обяснение за присъствието си в магазина. С чувство за изпълнено задължение момичето зад щанда започна да изпробва сенките за очи.

Лили пристъпи към щанда за играчки и загледа наредените животни, сякаш те можеха да говорят и да й дадат отговора, който търсеше. Дълги редици кръгли пластмасови очи я гледаха безизразно от мъхестите лица. Трябва да се върна вкъщи, каза си Лили, тази идея е глупава.

— Лили, как си, мила моя?

Лили се стресна. Не беше чула Бомар, приближил се до нея с гумените си подметки. Набръчканото му лице светна в усмивка над карираната папийонка, която носеше.

— Бомар.

— Кимбърли обслужи ли те? — попита строго той, поглеждайки продавачката, която изведнъж се бе заела да пренарежда парфюмите на щанда.

— Аз просто разглеждах — отвърна смутено Лили.

— Е, смятам, че моментът е подходящ за поднасяне на поздравления — каза той.

— Какви поздравления? — погледна го объркана Лили.

— Сега излиза, че развалям изненадата — каза Бомар.

— Каква изненада? — попита Лили.

— Вече няма как да не ти кажа — продължи весело възрастният човек. — Търговската камара имаше заседание тази сутрин в Сизлър Стейк Хаус и всички гласуваха Грейсън да получи една от техните награди за изявени лидерски качества, които ще бъдат връчени на банкета другия петък.

— О, това е прекрасно — каза Лили. — Той много ще се зарадва.

— Ами, заслужава го, нали разбираш. Той е добро момче.

— Благодаря, Бомар.

— Всъщност аз го предложих — каза гордо аптекарят.

— Това е много мило от твоя страна.

Бомар сви рамене и потри ръце.

— Радвам се, че го направих — каза той. — А сега с какво мога да услужа на дамата?

Лили се поколеба, защото не искаше да помрачава хубавата новина за Грейсън, но си помисли, че ако някой знае нещо за играчката, това е само Бомар Флъд. Извади от торбичката кученцето. Погледна го и го показа на аптекаря.

— Знам, че ще ти прозвучи налудничаво, Бомар, но опитай се да ме изтърпиш.

— Разбира се, че ще се опитам.

— Преглеждах нещата на Мишел и намерих това в чекмеджето й, все още в торбичката. Продаваш ли такива играчки? Тук не виждам такова нещо.

Бомар погледна с присвити очи кученцето и кимна.

— О, да — каза той. — Разбира се. — После притеснено попита: — Искаш да я върнеш ли?

— О, не — извика Лили, — божичко, не. — Идеята да върне играчката прозвуча толкова ужасяващо, че в сравнение с нея това, което беше намислила, й се стори безобидно. Затова каза по-уверено: — Не, просто се опитвам да разбера откъде я има. Искам да кажа, от кого я е получила. Ако е била подарък.

Бомар тъжно я погледна и каза:

— Лили, ще се вслушаш ли в съвета на един стар човек да не се задълбочаваш в такива неща? Не е здравословно.

— Бомар, не че се задълбочавам. Просто се опитвам да разбера дали в живота на дъщеря ми не е имало някой, за когото ние не знаем. Някое момче, което може да я е харесвало. Което после може да й се е ядосало. Да й е имало зъб за нещо.

Аптекарят изведнъж разбра за какво намеква тя.

— Някое от тия деца? — попита невярващо той. — О, не.

— Някой я е убил — каза ядосано Лили. — Защо да не е някое от тия деца?

— Добре, чакай малко. — Аптекарят сложи ръце на кръста и загледа намръщено пода. — Тя идваше понякога тук след училище, като другите деца. Обикновено с приятелките си. Нямаше приятел. Сигурен съм в това.

— Нямаше, знам — каза Лили.

Бомар взе играчката от ръцете й и я погледна.

— Честно да ти кажа, Лили, не помня кой е купил това.

Лили въздъхна.

— Малко вероятно е човек да помни такова нещо — каза тя.

— Помня обаче — продължи Бомар, сочейки с мършавия си пръст главата на кученцето, — че един следобед тук стана гюрултия заради тези животни. Децата се заядоха нещо с едно от момчетата. С Тайлър Ансли. Някой го видял, че се заглежда в играчките и всички ожесточено се нахвърлиха върху него. Помня, защото ми направи много странно впечатление. Тайлър винаги се държеше много враждебно и грубо. Така или иначе, той взе да ги ругае и аз трябваше да го изведа навън, преди да е изпочупил всичко. — Бомар поклати глава. — Това нещастно момче. Надявам се, че ще му е по-добре във военното училище. Макар че навсякъде ще бъде неудачник. Не мога обаче да си спомня този ден Мишел беше ли тук, или не. Може и да е била. Просто не знам.

Лили загледа играчката. Тайлър Ансли. Изведнъж си спомни бейзболния мач в Деня на основателите. Мишел беше толкова възмутена, че всички се отнасят несправедливо към Тайлър.

— Бомар, виждал ли си ги някога двамата заедно? — попита замислено тя. — Мишел и Тайлър?

— Ами, май съм ги виждал да говорят няколко пъти — каза той. — Но Тайлър е много стеснителен с момичета. Да ти кажа ли, мисля, че тя може би го харесваше. Мисля обаче, че той не проявяваше интерес. Никак не ми е приятно да говоря така за това момче, защото баща му ми е приятел, но единственото, което го интересуваше, бяха наркотиците. Не че някога е откраднал нещо. Не ме разбирай криво. Само че си отварях очите на четири, когато той беше тук.

Бомар замълча достатъчно дълго, за да забележи, че лицето на Лили пребледня.

— Чакай малко — каза той. — Не започвай да си въобразяваш разни неща за Тайлър. Тук съм не от вчера и съм много добър познавач на човешкия характер. Това момче не може и муха да убие. Той си има своите проблеми, но не е такова момче.

— Благодаря, Бомар — каза Лили. Изведнъж усети, че главата й се замая. — Много съм ти признателна, че ми отдели толкова време.

— Говоря сериозно, Лили. Само не започвай да си въобразяваш разни глупости. Разбираш ли ме?

— Да — каза тя, отстъпвайки към вратата, стиснала книжната торбичка.

— Пази се — поръча й Бомар. — Ще се видим всички на банкета.

Лили го погледна неразбиращо.

— Банкетът на Търговската камара. Наградата на Грейсън.

— Точно така — каза тя. — Ще се видим…

— В петък — добави Бомар.

— В петък.

Звънчето на вратата пропя и Лили бързо се озова на улицата.

Като излезе от дрогерията, Лили се качи в колата и потегли. Повече от час кара безцелно, потънала в мисли. Когато шофьорът на един пикап й даде сигнал с клаксона, разбра, че не следи достатъчно внимателно пътя. Огледа се и установи къде се намира. Не беше далеч от Кристъл Лейк. Трябваше да спре някъде, да помисли, да си събере мислите. Пое към езерото, влезе в празния чакълест паркинг пред магазинчето за рибарски принадлежности, което до пролетта щеше да остане затворено в делнични дни, и паркира колата.

През голите храсти и останалите необрулени ярки листа по дърветата се виждаше сребриста ивица от трептящата повърхност на езерото. Цял живот Лили идваше на това място, когато трябваше да мисли за нещо важно. Като деца двете с Бренда играеха край езерото с камъни, жаби и клонки, а след това идваха тук на разходка и си говореха за момчета. Двамата с Джордан се къпеха тук на лунна светлина през най-красивите летни нощи. Дойде тук сама, когато се опитваше да реши трябва ли да приеме предложението на Пинк. Дойде тук и седна под едно дърво да се помоли, преди да заведе Мишел в Питсбърг за операция, защото по някакъв начин усещаше, че Бог присъства най-силно край езерото в сравнение с което и да е друго място в целия окръг. Веднъж дойде тук с Пинк, когато той учеше Грейсън да лови риба.

Като слезе от колата, Лили тръгна по пътя край една поляна с лавандула и оттам през малка горичка излезе на брега. Крачеше край езерото, от време на време се навеждаше, вземаше камъче и го хвърляше по гладката повърхност на водата, а вълните леко се разплискваха край нея. От другата страна имаше мотел с къщички, виждаха се и два фургона, но иначе мястото беше тихо и спокойно.

На Лили никак не й беше спокойно. Стигна до дълъг дървен кей. Отиде до края му, седна и провеси крака надолу. Нивото на водата беше спаднало и не стигаше до краката й.

Държеше мъхестото кученце в ръка и се взираше в грозноватото му безобидно лице. Тайлър Ансли, каза си тя. Не е възможно. Той имаше много проблеми. Всички в града знаеха това. Но не беше убиец. В никакъв случай. Тя го познаваше, откакто се бе родил. Беше млад, объркан и ядосан на целия свят. Но не и лош. Нито зъл. Беше просто непокорен, но това щеше да отмине.

А Ройс Ансли й беше приятел. Един от най-свестните мъже, които познаваше. Той не можеше да отгледа убиец. И тогава през главата й мина една неприятна мисъл. Нали казват, че най-много грехове вършат децата на онези, които все поучават другите. Може би същото се отнася и за сина на шерифа. Може би Ройс търси убиец, който ще се окаже собственият му син.

В следващия миг обаче й мина още по-лоша мисъл. Може би той вече знае. Ами нали изпрати момчето във военно училище само два дни след смъртта на Мишел? Не, каза си тя, това е невъзможно.

Легна на кея и усети как по гърба й се разнася лека топлина от дървените дъски. Закри очите си с ръце, но лицата на Ройс и Тайлър стояха заплашително пред нея. Може би момчето има склонност към насилие и Ройс знае това. Известно е, че Тайлър има проблеми с наркотици и алкохол. Може би е убил Мишел, а после е признал на баща си и е поискал от него да го прикрива.

Изправи се. Не, повтори си тя. Няма причина. Не виждаше смисъл в това. Ако мотивът беше сексуален, щеше да разбере. Но Мишел не беше докосната в това отношение. Просто нямаше причина. И освен това, ако Ройс искаше да опази сина си, защо тогава настояваше, че Рони Лий Партин е невинен? При положение че Рони е такъв заподозрян, върху когото спокойно можеш да хвърлиш вината, и никой нищо няма да каже.

Лили отново взе играчката и нетърпеливо я запремята в ръцете си. Това беше чудовищна мисъл. И на какво можеше да се позове? На едно кученце-играчка, подобна на милиони други. На изневеряващата памет на един собственик на дрогерия, който си пъха носа навсякъде? И какво ако Мишел е харесвала Тайлър Ансли, а той не е отговорил на чувствата й? Означава ли това, че момчето трябва да бъде заподозряно в убийство?

Край езерото беше все още светло, но Лили си даде сметка, че отдавна седи тук и че над града сигурно вече пада мрак. Изправи се на крака, изтощена от обърканите си мисли, прекоси кея и излезе на пътя при колата. Както предполагаше, небето притъмняваше до виолетово-синьо. Хвърли играчката на седалката до себе си и потегли към къщи.

Когато пристигна, завари Пинк да мие колата на светлината на лампата на задната веранда. Потръпна, като видя кофите със студена сапунена вода.

— Не е ли малко късно за това? — попита тя.

— Ами нали трябва да сме тип-топ за петък — отговори Пинк и даде знак на Лили да отстъпи, насочвайки за последен път маркуча към капака на двигателя.

— Защо? — попита Лили.

Пинк спря водата, но продължи да държи маркуча като жезъл, присвил очи на светлината на лампата, за да види по-добре стичащите се струйки.

— Сигурно не си чула — каза гордо той. — За нашия син.

— О, да, наградата на Търговската камара. Чух. Ходих днес в дрогерията на Бомар.

— И какво ще кажеш?

— Много се гордея с него — отговори Лили.

— Гордееш се с него? — каза Пинк, клатейки глава. — Аз пък ти казвам, че това е голямо признание за нас. Той е нашата надежда за бъдещето, Лили.

— Знам — каза тихо Лили.

С мека кърпа в ръка Пинк затърка някакво петно на предното стъкло.

— Знам, че е лудост да мия колата късно вечер, но трябва да свърша много неща до петък. Обещах да му купя костюм за банкета. Като си помислиш, едно момче на неговите години трябва да има костюм.

— Да, сигурно е така — каза Лили и погледна играчката в ръцете си.

— Мисля, че нещата в нашето семейство започват да се оправят — каза Пинк. — Трябва просто да подкрепяме усилията на нашия син и да оставим миналото. Мисля, че тази награда е добър знак.

— Може би — прошепна Лили.

— Какво, какво е това в ръцете ти? — попита Пинк. — Защо всъщност си ходила при Бомар днес?

Лили отвори уста да отговори, но Пинк се наведе да вземе пастата за лъскане. Скрит зад предния калник, той извика:

— Знаеш ли, че Бомар го е предложил?

Лили знаеше, че той не иска да слуша. Знаеше, преди да изрече и дума, че той ще се ядоса. Беше толкова зает да мисли за хубавите неща, които може да намери в живота. Да мисли за Грейсън. И, разбира се, беше прав. Имаше неща, за които трябваше да са благодарни. Неща, за които да са щастливи. Но въпреки това тя заговори:

— Намерих това в стаята на Мишел — каза бавно Лили — и мисля, че може би го е купила за Тайлър Ансли.

Пинк се изправи, хванал пастата в една ръка и кърпата — в другата. Въпреки хладната вечер по лицето му се стичаше пот от усилието.

— Какво каза? Какво за Тайлър Ансли?

Лили безпомощно го погледна. Какво за него, помисли си тя. Едно момче, което познаваха, откакто се е родило. Дете на техен приятел. Тя се помъчи да си представи как обяснява, че той може да е убиец. Убиецът на Мишел. Дори на нея й се струваше абсурдно. Но някой беше убил Мишел. Може да е бил Тайлър.

— Мисля, че Мишел го е харесвала — каза настоятелно Лили.

Пинк я изгледа.

— И какво от това? — попита той предпазливо. — Какво от това?

— Пинк — започна Лили, — мислиш ли, че е възможно той…?

— Какво той? — попита нетърпеливо Пинк.

— Той да я е убил — не издържа Лили.

— Е, това вече е върхът! — изкрещя Пинк.

Тя стреснато го погледна. Макар че на светлината на лампата не се виждаше целият, Лили видя, че той гледа уплашено играчката, сякаш се страхуваше, че кученцето ще оживее в ръцете й.

— Пинк, какво има? — попита тя. — Изглеждаш странно.

— Аз изглеждам странно — каза ядосано той. Взе с кърпата от пастата и започна нервно да лъска колата. — Браво. Аз, а не ти с твоите странни идеи.

Тя го изгледа, докато той лъскаше колата.

— Пинк, ти същото ли си мислиш… — попита бавно тя.

— Не ставай глупава, Лили.

— Познавам те, Пинк. Мислиш, че може да съм права.

Пинк се надигна и размаха кърпата срещу нея.

— Чу ли поне една думичка от това, което ти казах за нашето семейство?

— Пинк, това няма просто да изчезне от само себе си — продължи тя.

Пинк отново се разкрещя.

— Не можеш ли за една минута поне да спреш да мислиш за това — извика той — и да проявиш малко интерес към собственото си семейство? Трябва ли всичко аз да върша? Може ли да разчитам на малко помощ от теб?

Вратата се отвори и на верандата застана Грейсън с бутилка кола в ръка. Лили виновно го погледна.

— За какво сте се развикали и двамата? — попита той. После се взря в тъмното към родителите си. — Татко, колата ли миеш по това време?

Лицето на Пинк се отпусна, като погледна сина си.

— Стягам я за петък — каза той. — Не искам да ходиш на банкета с мръсна кола. Нали си един от наградените!