Фатално отклонение

Глава 22

Още от дете Лили обичаше звука на църковните камбани в неделя сутрин, които разнасяха мелодията на старите химни из целия град. Те винаги й създаваха усещането, че живее в най-спокойното, защитено от опасности място на света. Но тази нощ се въртя в леглото за гости на Бренда, без да може да заспи чак до зори, а на сутринта звънът на църковните камбани я събуди рязко като звън на будилник.

Стана, изми се и машинално се облече. Като мина тихо по коридора, погледна в кремавата спалня, мебелирана в стил Мария Антоанета, и видя, че Бренда още спи. Лежеше спокойно, отпусната върху крилата на съня. Да можех и аз да отложа настъпването на този ден толкова успешно, каза си Лили. Но не ми остава нищо друго, освен веднага да го посрещна.

През цялата дълга нощ беше мислила за всичко — за брака си, за децата си, за непоносимото положение, в което се намираше. А когато първите слънчеви лъчи осветиха стената, изпадна в трескава възбуда. Беше взела едно-единствено решение и възнамеряваше веднага да го осъществи. Отиде в кухнята, облече си палтото и взе чантата, оставена на плота. Преметна я през рамо и тя тежко увисна. Колко съм изтощена, помисли си пак Лили. Взе ключовете за колата от кухненския плот, огледа се и после тихо излезе от къщата.

Беше прохладна сутрин в Тенеси, окъпана от роса, с голи дървета и мразовит изглед, ясна и тиха, като се изключат няколкото птици. Щом тръгна по алеята към колата си, видя черния олдсмобил, паркиран пред къщата. Пинк тежко се бе отпуснал на волана.

Лили се поколеба, смятайки, че може би трябва да говори с него. Натежалата болка на лицето й напомни, че не иска да говори. Приближи се до колата си и отвори вратата колкото е възможно по-внимателно, с надеждата, че той няма да я чуе. Но Пинк внезапно се изправи, сякаш лекото отваряне бе пистолетен изстрел, и я видя. Измъкна се от олдсмобила и забърза към нея.

— Лили, чакай малко.

— Не вдигай шум — каза рязко Лили, когато той я приближи. — Бренда още спи.

— Трябва да поговорим — каза Пинк. Дрехите му бяха смачкани, а очите — подпухнали след прекараната в колата нощ, но Лили подозираше, че се беше утешавал с уиски.

— Не искам да говоря сега — каза тя.

— О, стига, скъпа — отвърна той и протегна ръка, сякаш да я прегърне.

Лили се дръпна от него.

— Стой по-далеч от мен — каза тя.

— Скъпа, искам само да ти кажа колко много съжалявам. Нямах намерение нещата да излязат от контрол, както стана — продължи да настоява Пинк. — Никога преди не съм се държал така с теб. Знаеш го много добре.

— И това може да послужи за извинение ли? — попита рязко тя.

— Не — отговори енергично Пинк. — Знам, че сбърках. И ти обещавам, че това никога вече няма да се повтори. Никога. Сега обаче недей да бързаш толкова. Всъщност къде отиваш?

— Трябва да говоря с един човек — каза тя.

— Ами, хайде, ще те закарам — каза той.

— Аз сама ще се закарам.

Пинк хвана ръката й и се опита да я притисне в своята ръка, но Лили я измъкна.

— Искам просто да сме отново заедно. Ти, и аз, и Грейсън. Както би трябвало да е. Както би искала Мишел.

Лили настръхна, като го чу да се позовава на паметта на дъщеря й.

— Само да си посмял — извика тя. — Недей да споменаваш името й пред мен. О, господи, какво ли ще си помисли тя за нас? Остави ме, Пинк.

Пинк я погледна объркано, а после — ядосано, осъзнавайки, че извинението му не е постигнало желания ефект.

— Казах, че съжалявам.

— Чух те.

— Това е просто една синина, защото се развика. Къде отиваш сега?

Лили го погледна с измъчени очи.

— Отивам да се видя с Ройс. Неговият син е убил моята дъщеря, не помниш ли?

— Виж какво, Ройс не може нищо да направи. Вече сме взели решение — каза неотстъпчиво Пинк. — Защо трябва отново да се ровим в това?

— Вие сте решили, не аз. Единственото, което аз знам, са лъжи и още лъжи.

Пинк поклати невярващо глава и удари с длан по капака на колата.

— Нищо, което правя, не е достатъчно за теб. Цял живот се опитвам да бъдеш доволна и за какво е всичко това накрая? За да се обърнеш срещу мен. И срещу нашия син.

— Пинк, не се обръщам срещу теб. Ти си моето семейство. Ти и Грейсън… вие сте всичко, което имам на този свят. Но това е убийство, Пинк. А не някаква шега. Вие всички се правите, че нищо не се е случило. Нашата дъщеря е убита!

— Значи това е просто отмъщение, така ли? — попита Пинк. — Защото не сме се посъветвали с теб. Затова сега ще почнеш да вдигаш шум. Точно заради това не исках да ти казвам.

— О, правилно, Пинк — каза саркастично Лили. — Съвсем правилно. На мене не може да ми се има доверие за такова нещо. Ти просто вземаш най-важното решение в живота ни и през цялото време лъжеш на поразия. А аз трябва да съм ти признателна. Трябва да ти благодаря.

Пинк я погледна неотстъпчиво.

— Недей да се правиш на толкова високонравствена. Аз мислех за бъдещето на Грейсън. Някой трябваше да помисли. Какво си представяш, че ще му се случи, ако това нещо се разкрие?

— Не знам — каза Лили.

— Точно така. Не знаеш и не те е грижа. Няма значение, че ще му провалиш живота, стига да можеш да си отмъстиш на Тайлър. Макар че Мишел е мъртва и нищо, което правим сега, не може да й помогне. Просто винаги си я обичала повече от Грейсън.

Лили искаше да възрази, да отвърне нещо злобно, но отговорът й се бавеше. Думите на Пинк я зашеметиха като неочакван удар. Вярно ли е това? Мишел винаги беше ранимото, нуждаещото се дете. Обвързано с нея. Грейсън беше отхвърлил помощта й, още когато проходи. И може би това наистина я беше засегнало малко. Може би се беше насочила към детето, което имаше най-много нужда от нея. Но не беше честно да се каже, че обичаше единия повече от другия. Обичаше ги и двамата, по различен начин. Те бяха нейни деца, нейни рожби. Нямаше защо да доказва любовта си пред когото и да било. Но въпреки това думите на Пинк я накараха да се почувства виновна. И не искаше той да разбере това.

— Съжалявам, че възприемаш нещата така, Пинк — каза студено тя. Протегна ръка към дръжката на вратата, но Пинк я дръпна от колата.

Тя се обърна вбесена към него и му се озъби:

— Пусни ме.

Той отпусна ръката й. Тя се освободи от него и влезе в колата. Извади ключовете и се опита да запали двигателя с разтреперана ръка. Пинк се поколеба, после се пресегна и се опита да измъкне ключовете. Лили извика и вдигна стъклото на прозореца. Пинк измъкна бързо ръката си, за да не премаже прозорецът китката му. Лили успя да запали двигателя, натисна газта и подкара колата. Даде на заден ход и освободи ръчната спирачка. Като погледна в огледалото, видя, че съпругът й е застанал зад колата.

Тя свали стъклото и подаде глава навън.

— Махни се от пътя ми, Пинк — каза тя.

— Не можеш да направиш това — извика Пинк. — Не можеш просто така да провалиш живота на всички ни.

— Не се опитвам нищо да провалям. Но отивам да говоря с Ройс Ансли. Още сега. — Тя рязко натисна съединителя и докосна педала на газта. Колата тръгна назад.

— Хайде, блъсни ме — извика той. — Защо не ме блъснеш?

Тя натисна клаксона, но той стоеше неподвижно, препречвайки пътя на колата с отпуснатото си, застаряващо тяло.

Тя го гледаше и не можеше да повярва.

— Махни се от пътя — извика тя. — Тръгвам.

— Тръгвай — извика той. — Не ме интересува.

И в този миг тя разбра, че той казва истината. Готов беше да го направи. В пагубното си желание да брани Грейсън беше готов да застане на пътя на една кола. Тя не знаеше дали сърцето й се сви от съжаление, от отвращение или от състрадание.

Включи на скорост и колата подскочи напред. Завъртя рязко волана, даде заден ход и с пълна скорост се понесе по смарагдовозелената безупречно поддържана поляна на Бренда, оставяйки бразди от гумите в тревата около алеята. Пинк изкрещя нещо след нея, но тя отново вдигна стъклото, за да не го чува.

Ройс Ансли живееше на тиха улица в облицована с камък къща, построена след Първата световна война от някой завърнал се войник, по модел на френска ферма. Лили паркира в алеята и си спомни как изглеждаше занемарената сега фасада, когато Лулин беше жива. Тогава около вратата се виеха рози, а цветната градина нямаше равна на себе си в цял Фелтън.

След като съпругата му се разболя от рак и умря, късо подстриганата кестенява коса на Ройс посивя за една нощ и той сякаш никога не можа да се съвземе. Беше се оженил късно и след време, когато хората взеха да му подхвърлят, че трябва да започне да излиза с някоя жена, той винаги отговаряше по един и същ начин: „Приключих със съпругите“. Но начинът, по който казваше това, звучеше като „Приключих с живота“.

Лили прогони чувството на състрадание, което винаги бе изпитвала към него. Застана пред входната врата, удари по нея със старото желязно чукало и зачака. Чу стъпки и вратата се отвори. Ройс Ансли, все още по хавлия, я изгледа с уморените си очи. Сякаш не бе изненадан, че я вижда.

— Мислех, че може би си ти — каза той. — Влез.

Лили затвори вратата и го последва във всекидневната.

— Имаш ли нещо против да се облека? — попита той.

Лили се изкушаваше да му възрази. Искаше й се да го унижи, да го накара да се изправи пред нея в този уязвим вид, в който се намираше. Това не беше човекът, когото бе уважавала през всичките тези години. Той беше лъжец и закононарушител. Но поради някаква причина, която не можеше да разбере, искаше да бъде справедлива към него.

— Върви — каза рязко тя.

— Благодаря. Чувствай се като у дома си.

Лили кимна и огледа стаята, докато Ройс го нямаше. Кой може да се почувства тук у дома си, помисли тя. Стаята беше подредена, всичко си беше на мястото. Но жълтите завеси сякаш не бяха докосвани от години. Лили видя, че Ройс не е преместил нито една вещ, дори пепелника, след смъртта на Лулин. Спомни си как беше дошла тук с Джордан, когато той играеше в училищната пиеса „Нашият град“. Лулин им поднесе чай и разказа на Джордан за постановките, които беше гледала на Бродуей. Лили помнеше как светеха очите на Джордан и как тя не беше разпознала опасността, криеща се в този блясък. Изпитваше единствено удоволствие, че учителката му има толкова високо мнение за него, че той е толкова щастлив от това. Тогава Лулин беше бременна с Тайлър. Тогава къщата пак беше подредена. Но също и приветлива с цветята и порцелановите чаши за чай. Представи си сега колко потиснат се е чувствал Тайлър, докато е раснал в такава къща, след като майка му е умряла. Къща, където властват смъртта и редът.

— Готово — каза Ройс, като се върна в стаята, затягайки колана на цивилните си панталони. — Слушам те, Лили.

— Обади ли ти се Пинк? — попита язвително тя.

— Да. — Отривистият отговор показваше готовността му да посрещне нейната атака. А тя нямаше намерение да го разочарова.

— Откакто се помня, Ройс, винаги съм те уважавала. Винаги високо съм те ценяла. Ако някой ми беше казал, че си способен на такова нещо…

Той не се опита да заеме нападателна поза. Седна тежко на един стол с протрита брокатена тапицерия и се втренчи в сватбената снимка на масата до себе си. Жената и мъжът от снимката, не съвсем млади, но все още наивни, му се усмихваха.

— Не знам как мога да ти обясня това — измърмори той.

— Не можеш — каза рязко Лили. — Не съм дошла за обяснения или за извинения. Дотук ми дойде от извинения.

Ройс мрачно погледна как прекарва ръка през гърлото си, сякаш го реже. После поклати глава.

— На Пинк беше идеята да скрием това от теб. Каза, че ще бъдеш толкова разстроена за Мишел, че няма да можеш да разсъждаваш. Аз не смятах така, но от друга страна, нямаше добро решение. Противно ми беше да те лъжа, Лили. Не очаквам да ме разбереш, но искам да ми повярваш.

Лили не смяташе да го успокоява, че ще изпълни желанието му.

— Значи — продължи непреклонно тя, без да обръща внимание на молбата му, — двамата с Пинк решавате нещо, а сега всички сме омотани в тези лъжи. И какво ще правим?

— Не знам — каза Ройс.

Стана от стола и отиде при бюрото в ъгъла. Лили изведнъж забеляза кобура му на бюрото и сърцето й подскочи от страх.

— Ройс, недей! — извика тя.

Ройс видя къде гледа и се намръщи. После обърна към нея очи, изпълнени с тъга.

— О, Лили, мислиш ли, че съм звяр?

— Не знам какво да мисля — каза тихо тя.

Той взе една снимка в рамка на Тайлър и я загледа. После я върна на бюрото.

— Как можа, Ройс? — попита Лили. — Цял живот си бил полицейски служител. И затова смяташ, че стоиш над закона, така ли?

Ройс въздъхна.

— Обичаш ли сина си, Лили?

— Само недей с тия приказки — каза нетърпеливо тя. — Пинк достатъчно ми ги пробутва и повече не ги издържам. Господ знае, че не искам синът ми да бъде нито арестуван, нито подложен на публично унижение. Аз съм му майка. Искам да го опазя. Също както ти искаш да опазиш Тайлър. Но в случая не става дума за счупен прозорец. Или дори за открадната кола. Това е убийство. Дъщеря ми беше лишена от живот. Затова не ми пробутвай тия приказки дали обичам сина си. Всички обичаме децата си. Но кое е най-доброто за тях? Това е въпросът сега.

— Не, точно обратното — каза той. — Не съм сигурен в тази обич. Не знам какво трябва да изпитва един баща към сина си. Когато мисля за Тайлър… Лили, ще бъда откровен с тебе…

— Крайно време беше — каза тя.

— Аз всъщност не исках да имаме деца. Никога не съм се оправял с деца. С игрите им и така нататък. А и бях по-стар от повечето бащи. Но тя беше толкова щастлива с Тайлър. — Той посочи разсеяно сватбената снимка. — Направо душата си даваше за него. Аз стоях настрани от него повечето време. Наказвах го, когато това се налагаше. Като порасна достатъчно, за да ходи на лов, да спортува и да прави други неща, от които аз разбирам, се оказа, че не проявява интерес. Майка му я нямаше и аз не знаех какво да правя с него. Беше потаен, враждебен, непокорен. Нито веднъж не сме говорили, без да се скараме. Той вечно имаше неприятности — в училище, навсякъде. Пиеше. Знаех това. И само господ знае какво още правеше. Преди година от портфейла ми взеха да изчезват пари. Разбрах, че краде от мен. Предупредих го… заплаших го… полза нямаше. Той олицетворяваше всичко, което аз ненавиждах.

Лили седеше притихнала и го наблюдаваше. Ройс се облегна и я погледна в очите.

— Когато намерих Мишел онази нощ, и бейзболната бухалка… Това прекрасно дете… После открих момчетата и те ми казаха какво се е случило. Исках да удуша сина си със собствените си ръце. Всичко в мен се бунтуваше срещу това да прикривам Тайлър. Всичко, което чувствах или в което вярвах. Ако Пинк не се беше появил точно тогава… Не, това няма да го кажа. Няма да се оправдавам с Пинк за греховете си. Но ето какво ще ти кажа. Не го направих нито за Тайлър, нито за себе си. Направих го за нея. Защото тя го обичаше.

— Ясно — каза рязко Лили. — Значи това е всичко. Тайлър отива във военно училище. А моята дъщеря отива по дяволите. Ами какво ще стане със следващото невинно момиче, което го ядоса?

— Мисля, че това училище е най-доброто място за него. Моля се там да успеят да го оправят.

Лили почти не вярваше, че може да бъде толкова непоколебима. Все едно че Мишел беше жива, а тя отново се бореше да я спаси.

— Той е убил дъщеря ми — заяви тя. — Мястото му е в затвора.

— Справедливост, значи — въздъхна Ройс.

— Да. Така е — каза Лили.

— Око за око — продължи Ройс.

— Няма смисъл да се изнудваме, Ройс. Аз съм заложила не по-малко от теб. Да не би да си мислиш, че не се терзая от това? От мисълта да разоблича съпруга си, сина си. Не знам какво да правя. Но как да оставя Тайлър да се измъкне просто така? Той трябва да бъде наказан за това.

— Искаш ли да умре заради това, Лили?

— Не ставай мелодраматичен, Ройс. Нито един съд няма да осъди на смърт едно седемнайсетгодишно момче заради пиянски… отказвам да го нарека нещастен случай. Непредвидена случка. Дори и в Тенеси това няма да стане. Но може да отиде за известно време в затвора и аз мисля, че трябва да отиде. Военното училище не е наказание.

— Разбирам — каза Ройс. — Но това, което ти трябва да разбереш, е, че като отиде в затвора, Тайлър ще бъде убит. От други затворници. Ще бъде убит, защото е мой син. Защото през годините съм хвърлил в затвора много от тия момчета. Ще трябва през цялото време да го държат в единична килия, но това няма да му спаси живота. Ще го пипнат. Имат си най-различни начини.

Лили се отпусна на мястото си и стисна облегалката на канапето.

— Затова се съгласих да мълча — продължи Ройс. — Защото знам, че той ще умре там, а причината, поради която ще умре, съм аз. Ти може би смяташ, че той заслужава да умре, но аз лично не мога да осъдя собствения си син на смърт.

Не е справедливо, каза си Лили. Не искам да слушам. Но умът й бясно действаше и тя веднага осъзна, че това, което Ройс казва, е вярно.

— Разбираш къде е проблемът — каза Ройс.

Тя разбираше. Проблемът беше, че животът или смъртта на Тайлър сега бяха в нейни ръце. А тя не искаше да е така.

— Лили — продължи сериозно Ройс, — не виждам никакъв добър изход. Но те моля да проявиш милост и да пощадиш живота на сина ми. Въпреки че той не е пощадил живота на твоята дъщеря, поради което няма никаква причина ти да проявяваш милост.

— Може би няма да го изпратят в затвора — възрази плахо Лили.

— Защо да не го изпратят? Това е Тенеси. Тук отиваш за двайсет години в затвора, защото са те хванали с марихуана. А той заслужава да бъде в затвора, както ти казваш. За всеки е ясно. За съжаление обаче това, което ти трябва да решиш, е заслужава ли той да умре?

Лили го изгледа втренчено.

— Знаеш какъв избор съм направил аз. Но все пак той е моя плът и кръв.

Лили вдигна очи към посивялата глава на шерифа и почувства, че я обзема безнадеждност. Не беше справедливо. Отговорността беше твърде голяма. Едно е да изпратиш момчето в затвора, друго е да му уредиш убийството. И в същото време да разсипеш собственото си семейство. Господ знае какво може да стане с Грейсън и с Пинк, помисли си тя. Може и в затвора да попаднат. Бяха лъгали. Бяха прикрили углавно престъпление. Грейсън е навършил шестнайсет години. Достатъчно голям, за да бъде даден под съд. Тя не можеше да издържи само при мисълта, че може да му се случи такова нещо. И то за какво? За това, че се е опитал да защити Мишел по един жалък начин?

А Мишел? Кой да застане на нейна страна, ако не майка й? Ще остане ли убийството й потулено, неотмъстено, сякаш тя е някакво животно, блъснато от кола на магистралата? О, детето ми! Сърцето й се сви от мъка по изгубената дъщеря. Тя какво би искала да направя?

И още докато си задаваше този въпрос, си припомни как Мишел носеше протестни ленти срещу смъртното наказание. Кървящото сърце, наричаше я Пинк. Лили никога не приемаше това на сериозно, защото Мишел беше малка и закриляна, така че какво можеше да знае тя за престъпници, за убийства и за жертви, които искат отмъщение? Но сега, мислейки си за това, осъзна, че Мишел е знаела много добре какво значи смъртна присъда. Прекарала по-голяма част от краткия си живот от болница в болница, тя се бе подготвила за решителна среща със смъртта. Смъртта бе кръжала много ниско над главата й.

Тежест притискаше гърдите на Лили. Не беше справедливо, че трябва да избира. От едната страна беше убитото й дете, а от другата — живият й син, синът на Ройс. За кого да мисли първо — за живите или за мъртвите? И ако запази тайната, ако всички те запазят тайната, няма ли в края на краищата да се терзаят от това?

— Ще помислиш ли още малко? — попита Ройс.

Лили сковано се изправи.

— Не мога да проумея всичко това — каза тя.

Ройс кимна и съчувствено каза:

— Знам. Изглежда, че каквото и да решим, не можем да спечелим. Нали?

Двамата се спогледаха със страх.