Фатално отклонение

Глава 7

Един помощник на шерифа, когото Лили не познаваше, седеше, качил крака върху бюрото на Ройс, и изучаваше последния брой на списание „Оръжие и муниции“.

— Шерифа го няма — каза провлачено младият мъж в отговор на нетърпеливия въпрос на Лили.

— Къде е? Трябва веднага да говоря с него.

— Извън града е — каза помощникът.

— Извън града! — извика Лили. — В този окръг се подвизава на свобода един хладнокръвен убиец, а шерифа го няма. Защо не е тук?

Младият човек изведнъж се досети, че Лили е майката на убитото момиче и свали краката си от бюрото. Каубойските му ботуши отекнаха глухо в пода.

— Помощник-шерифът Ренолдс е дежурен, госпожо — почтително каза той. — Отиде да обядва в закусвалнята. Но съм сигурен, че ще може да ви помогне.

— Надявам се — отговори ядосано Лили. В безсилието си тя тръшна вратата зад гърба си и излезе от сградата.

Хората кръстосваха главния площад на Фелтън, в града цареше обичайната делова атмосфера. Купувачи влизаха и излизаха от позанемарените магазини около площада. Двама младежи седяха в основата на статуята на Андрю Джаксън пред съда, тъпчейки листата на дивото грозде, които обвиваха статуята. Е, да, в града говореха за убийството. Лили знаеше това. Всеки път, когато се разминеше с познати хора и настъпеше мълчание, знаеше, че тема на разговор е била смъртта на дъщеря й. Скоро обаче това щеше да се превърне просто в клюка на града, в събитие, което някога ги е потресло. За тях то не бе свързано с нищо неотложно. Както и за шерифа. Техният живот не се е променил веднъж завинаги, помисли си Лили и усети, че сълзи на гняв напират в очите й. Пое дълбоко въздух и се успокои. Не можеше да чака шерифа. Щом само Уолас Ренолдс е на разположение, ще отиде при него.

Лили прекоси площада към закусвалнята, като пътьом надникна в аптеката на Флъд. Бомар вероятно беше излязъл, защото зад щанда стоеше само продавачката. Тя говореше с един клиент и през цялото време поглеждаше в огледалото зад машината за безалкохолни напитки, проверявайки съсредоточено грима си. Лили продължи и отвори вратата на закусвалнята. Блъсна я познатата тежка миризма на престояли пуканки, сладникави бонбони и стари картонени кутии. Видя Уолас Ренолдс на бара, където обядваше, и забърза към него.

— Уолас, трябва веднага да говоря с теб — започна тя направо.

Помощник-шерифът остави сандвича си и я погледна изненадано.

— Мис Бърдет — измърмори той, бършейки уста, — не трябва ли да стоите вкъщи?

— Защо трябва да стоя вкъщи, Уолас? — попита Лили. Помощник-шерифът беше четири години по-млад от нея, но се държеше някак нравоучително с хората, поради което те се чувстваха задължени да му дават обяснения. — Дойдох да говоря с шерифа, но той изглежда е заминал — каза възмутено тя.

Уолас побутна сивкаво парченце маринована бамя в чинията си и избърса ръце в салфетката.

— Не е заминал за удоволствие, госпожо. Тръгна тази сутрин да заведе сина си във военното училище в Северна Каролина.

— Тайлър? — Лили трябваше да седне на високия стол до помощник-шерифа. — Как така? Той никога не е споменавал такова нещо.

Уолас Ренолдс поклати глава.

— Между нас да си остане, мис Бърдет, ама това момче му създава само неприятности. — Уолас направи движение с ръка, сякаш поднасяше бутилка към устата си. — Нали разбирате какво искам да кажа.

Лили сковано кимна.

— Знам — каза тя. — Но военно училище… — Спомни си как изглеждаше Тайлър на погребението — раздърпан, с помътнял поглед. Преди няколко години, след като Лулин умря, Лили се зарече, че ще се опита да помогне. Няколко пъти покани на вечеря Ройс и Тайлър. Но Тайлър беше толкова мълчалив и стеснителен дори с децата, че Ройс сякаш едва успяваше да сдържи яда си към момчето. На всички им ставаше неловко и затова Лили спря да ги кани. Сега си помисли, че е трябвало пак да опита. Очевидно двамата са стигнали дотам, откъдето връщане назад няма.

— Военното училище ще бъде най-добре за него — каза Уолас. — Ще го стегне. Но както и да е, вие искахте да говорите с шерифа. Какъв е проблемът?

Лили прехвърли вниманието си от проблемите на шерифа към своите. Не можеше да чака той да се върне.

— Уолас — започна тя, — разполагам с важна информация. Един човек — не мога да ти кажа кой е, затова въобще не ме питай — ми каза някои неща, които доказват, че Рони Лий Партин не е виновен за смъртта на дъщеря ми.

Уолас се усмихна тъжно на Лили и побутна внимателно с пръст бежовата пластмасова чиния.

— Мис Бърдет — каза той с покровителствен тон, — мисля, че някой си прави лоша шега с вас. Рони Лий Партин е отявлен престъпник и по мое мнение вашата дъщеря се е изпречила на пътя му в много лош момент и е станала негова жертва. Убеден съм, че успеем ли да задържим Партин, това значи, че сме хванали убиеца.

— Ами хайде, задръжте го тогава — каза Лили и тикна към него листа хартия, на който Деби беше написала с печатни букви един адрес в Кентъки.

Уолас взе листа и го погледна подозрително.

— Откъде имате това?

— Обясних ви, че не мога да кажа. Получих го от един човек, който знае, че Рони Лий не е убил Мишел и иска да го докаже.

Уолас загледа мрачно адреса.

— Доколкото разбирам, шерифът никога не е вярвал, че Рони Лий е убиецът — каза Лили.

Уолас сви рамене.

— При цялото ми уважение, госпожо, но шерифът е погълнат от собствените си проблеми, преуморен е, а и годините му не са малко. Може и да не е в състояние да прецени.

— Той просто казва нещо смислено — настоя Лили. — Рони Лий Партин не е имал никаква причина да убие дъщеря ми.

— Мис Бърдет — продължи Уолас, клатейки глава. — Трябва да попаднете сред тези хора, за да разберете какви са. На тях не им е нужна причина, за да извършат нещо. Най-основателната причина за тях е да изпият бутилка уиски, просто защото им се пие. Знаете ли — продължи той разпалено, — че преди по-малко от три седмици арестувахме братята Бойнтън? Знаете ли обаче защо? Защото си поделили бутилка уиски, след което излезли с лодката на Бъди Бойнтън в езерото Кристал, като си взели ловджийските пушки, и започнали да стрелят по всичко, което се движело по брега. Смятали, че това е чудесно забавление.

— Значи може би Бъди Бойнтън е убил дъщеря ми — каза Лили. — Не разбирате ли какво казвате? Може да е бил всеки, който се е налял с бутилка уиски.

— Чакайте, не се разстройвайте — каза сухо Уолас.

Лили раздразнено въздъхна, докато келнерката, пълничко момиче, с високо вдигнати изрусени къдрици, се приближаваше към тях.

— Ще искате ли нещо друго?

— Сметката — каза Уолас. Погледна първо листа, после Лили. — Ако наистина намерим Партин на този адрес, ще трябва да ни кажете кой ви е дал това.

— А вие ще трябва да откриете убиеца — сопна се Лили.

Уолас стана от високия стол пред бара.

— Ще държа връзка с мистър Бърдет или с вас.

— Добре — каза хладно Лили. Знаеше, че заместник-шерифът се е засегнал, но това не я интересуваше. По-добре щеше да бъде, ако беше говорила с Ройс, но време за губене нямаше. Не я интересуваше какво мисли Уолас Ренолдс. Ройс щеше да благодари за информацията и да се зарадва, че Рони Лий Партин ще отиде пак зад решетките. Нищо чудно, каза си тя, че Деби се страхува да говори с тях. Та те се отнасят с теб като с престъпник, само защото се опитваш да помогнеш.

И, разбира се, нищо чудно, че Уолас отхвърля тези нови сведения. Защото те означават, че всичко трябва да започне от самото начало. Няма убиец, няма информация. Защо не се намери още някой, който да съобщи нещо, както направи Деби. И докато си мислеше това, Лили се сети, че вероятно може да направи и нещо друго.

Лили чу тревожната нотка в гласа на Пинк, който извика:

— Лили, върнах се. Къде си?

— Тук съм — извика тя.

Пинк застана на вратата и предпазливо погледна, сякаш се страхуваше да види в какво състояние е Лили.

— Влизай — каза Лили. Тя седеше с кръстосани крака по средата на пода върху килимче, плетено на една кука, което беше изработила през зимата, когато Мишел лежеше в болницата с пневмония, а тя стоеше при нея. На пода лежаха албуми със снимки, а всички по-нови снимки на Мишел бяха извадени и струпани в скута на Лили.

— Какво правиш, скъпа? — попита с подкупващ глас Пинк, все едно че говореше с обезумял човек, който не знае какво прави. — Няма защо да подреждаш тия снимки сега. Нека да си стоят тук. — Той клекна до нея и взе да затваря албумите.

— Недей — каза тя. — Трябва ми снимка на Мишел.

— За какво ти е? — попита отчаяно той.

Малко й дожаля за него. Той явно се тревожеше за душевното й състояние, а тя може би му беше дала основание за това. Той, разбира се, никога нямаше да я попита направо, Пинк изпадаше в ужас заговореше ли някой за чувствата си и с течение на годините Лили се научи да приема това. Той изразяваше обичта си с подаръци, щом започнеха да обсъждат някой въпрос пускаше телевизора, и бягаше от всякакви спорове, като се качваше в колата и правеше няколко кръгчета.

— Всичко е наред — успокои го тя. — Трябва ми за вестника. Пинк, идвах днес в службата ти.

— Знам — каза той. — Намерих бележката ти на вратата. Какво има?

— Ами, говорих с Уолас Ренолдс. Исках да се видя с Ройс, но той не е в града. Записал е Тайлър във военно училище. Ти знаеше ли?

— О, да. Той ми каза, че ще заминава — отговори Пинк.

— Така ли? Пред мен никога не е споменавал такова нещо.

— Сигурно е смятал, че си имаш достатъчно тревоги. Това момче му създава само неприятности — каза раздразнено Пинк.

— Както и да е, но това, което ще ти кажа, ще те шокира. На мен поне така ми подейства.

— За какво говориш? — изгледа я Пинк.

Лили му разказа за срещата си с Деби Партин. Докато говореше, Пинк стана от пода и седна на края на дивана, който беше в един стил със старото му ниско кресло. Взе албума в скута си и прокара пръсти по релефния надпис на корицата.

— А тези снимки? — попита той.

Лили се изправи и седна на страничната облегалка на ниското кресло.

— Ще изпратя най-хубавата й снимка във вестника и ще подканя хората, които имат някаква информация, да ни се обадят. Хората, които не искат да ходят в полицията. Като Деби Партин. Разбираш ли какво ти казвам? — Тя сложи ръка на рамото на Пинк. — Сигурно ще се намери още някой. Някой, който знае и в този момент се разхожда из града. Но го е страх да отиде при шерифа.

Пинк седеше мълчаливо, а гърдите му се повдигаха и отпускаха, сякаш се опитваше да регулира дишането си.

— Това е кошмар — прошепна най-сетне той. — Безумен кошмар. — Поклати глава и прокара осеяната си с лунички ръка през оредяващата си коса. — Защо на нас трябваше да ни се случи това? — Рязко се изправи и към пода полетяха лъскави снимки. Прекоси стаята и отвори прозореца. — От колко време стоиш тук затворена? — попита той.

— Пинк, трябва да направим нещо — каза Лили.

— Какво можем да направим? — обърна се той към нея. — Трябва да оставим шерифа да се оправя с това.

— Не ме ли чу какво казах? Не те ли интересува? — попита настоятелно тя.

— Това, че детето ми е убито ли? — извика Пинк и широкото му лице почервеня. — Ти как мислиш? Как може да ме питаш такова нещо?

— Прав си, Пинк. Съжалявам. Прав си.

— Не може ние да търсим убиеца. Боже мой. Какво повече от това да направя, за да не се разпадне семейството ни? Връщам се у дома със страх какво ще намеря. Със страх, че ще си превъртяла. Ти почти не ядеш. Не спиш. Остави полицията да си върши работата. Трябва да започнеш да се грижиш за себе си, Лили. А какво ще кажеш за Грейсън? Ами за мен?

— Аз съм у дома — чу се глас от кухнята.

Пинк извърна глава стреснато. Лили погледна намръщено купчините снимки, които държеше.

— Тук сме, мойто момче — извика Пинк.

Грейсън се появи на вратата на стаята и погледна родителите си.

— Какво правите? — попита той.

— Грей — започна решително Лили. — Може би ще ни помогнеш. Изглежда, че онова момче Партин в края на краищата не е убил Мишел. Може би е някой друг. Някой, който не я е харесвал например, можеш ли да се сетиш за такъв човек? Някой, който й се е ядосал за нещо.

Грейсън се сепна.

— Не знам — каза той.

— Опитай се да помислиш, скъпи. Някога да ти е споменавала нещо такова? — продължи да настоява Лили.

— Откъде знаеш, че не е Партин? — попита Грейсън.

— Това е дълга история — намеси се Пинк. — Все още няма никакви доказателства. Как беше училището днес?

— Страхотно — отговори Грейсън. — Предложиха кандидатурата ми за заместник-председател на ученическия съвет.

— Това е прекрасно, мойто момче — възкликна Пинк. — Ще се отрази в характеристиката ти. И ако спечелиш тези избори, догодина ще се кандидатираш за председател.

— Мисля, че имам добри шансове — каза Грейсън. — Изборът е след две седмици, а всички в училище ми съчувстват заради Мишел.

— Грейсън! — извика Лили. — Как може да говориш така? — Думите му й подействаха като плесница през лицето.

Грейсън се стресна от тона на майка си.

— Какво има? — попита той.

— Той мисли като политик — намеси се успокояващо Пинк. — Човек трябва да бъде реалист в тези неща, Лили. Хората може да гласуват в подкрепа на някого и когато изпитват съчувствие към него.

Лили изгледа и двамата.

— Това ли е всичко, което си мислиш за смъртта на Мишел? Че тя ще ти донесе гласове в едни училищни избори?

Грейсън поклати недоумяващо глава.

— Разбира се, че не, мамо. Просто бях горд, че са издигнали кандидатурата ми. Споменах го, само защото мислех, че и за теб ще бъде гордост, че ще се зарадваш. — Той огледа стаята с разпилените снимки на сестра си. — Смятах, че ще искаш да помислиш и за нещо друго, но може би съм сбъркал. Съжалявам, че те ядосах с това.

— Тя не е имала предвид такова нещо — побърза да го увери Пинк.

— Грейсън — започна Лили с треперещ глас, — нямах предвид, че това, което казваш, не е важно. Но да говориш за смъртта на сестра си така, сякаш си извадил с нея някакъв късмет…

— Извинявай — каза Грей. — Исках само да кажа, че много хора в училище я обичат и може би точно заради това ще гласуват за мен. Ако това не е правилно, съжалявам. Това е всичко, което исках да кажа. Не съм допускал, че можеш да го приемеш по друг начин.

— Е, може би съм те разбрала погрешно — каза уморено Лили.

— Стига, стига — намеси се Пинк. — Всички сме уморени. Всички сме изнервени.

— Аз имам събрание тази вечер — каза Грейсън. — Ще си направя сандвич. Или ти си приготвила нещо? — Той погледна очаквателно Лили и добави: — Ако искате, да направя и за вас?

Лили изпита познатото чувство на вина. Беше забравила всичко покрай разкритията за Рони Лий Партин. А и нямаше апетит. Но това не й даваше основание да пренебрегва по този начин тях двамата.

— Чакай, мойто момче — каза Пинк. — Аз ще изтичам до „Селска кухня“ да взема малко риба и царевични питки. Един път може и ние да седнем да ядем заедно. — Грейсън стоеше на вратата. Пинк разбра по очите на Лили, че тя пак се е унесла в мислите си. — Моля те, Лили — каза раздразнено той. — Всички трябва да ядем.

Лили погледна безпомощно съпруга си.

— Не ми е приятно да седя там — каза тя. — И да гледам празния й стол…

— Грейсън — извика Пинк. — Вземи стола на Мишел и го занеси в гаража. Хайде.

— Да, добре — отговори Грейсън.

— Грей — каза Лили. Момчето спря и я погледна. — Не съм искала да ти проваля деня. Прекрасно е, че са предложили кандидатурата ти. Наистина така мисля.

Грей скептично повдигна едната си красива вежда, но гласът му прозвуча предпазливо:

— Е, радвам се.

Лили погледна съпруга си.

— Пинк, не съм имала намерение да му преча. Просто начинът, по който го каза, ми прозвуча ужасно.

Пинк погледна часовника си и каза:

— Трябва веднага да тръгна, ако искам да взема риба. Трябва да сложим нещо на масата за вечеря.

Не иска да говорим за това, помисли си Лили. Никога не иска. Иска само цялата тази грозна история да изчезне. Но тя никъде не може да изчезне. Лили погледна купчината снимки в краката си и изведнъж почувства, че е безкрайно изтощена. После ще ги прибера, каза си тя. Чу, че Пинк затръшна задната врата. Изправяйки се с мъка на крака, тя реши да отиде в кухнята и да извади чиниите за вечеря. Щом той се върнеше с рибата, щяха веднага да седнат да вечерят.

Лили тръгна към кухнята и стигна до вратата точно в момента, когато столът на Мишел изчезваше, а краката му оставяха черни следи по плочите, по които Грейсън го влачеше.