Фатално отклонение

Глава 10

С изключение на понеделник вечер, когато се беше съгласила да помогне на Бренда и на Лорета за официалната вечеря на Дъщерите на конфедерацията, Лили си беше вкъщи и чакаше до телефона. През целия ден в понеделник нервите й бяха изопнати, защото беше сигурна, че някой ще види съобщението и ще се обади. Вечерта, когато се върна, Грейсън възмутено каза, че се е обадил някакъв луд, но освен него никой друг не е звънял. Вторник като че ли беше безкраен ден. Телефонът звъня няколко пъти, но нямаше нищо важно и вечерта Лили с изненада установи колко изморително е да седиш и да чакаш. Припомни си дългите часове пред операционните зали, когато единственото, което й оставаше, беше да съсредоточи вниманието и цялата си вътрешна енергия върху нещо, за което не можеше нищо да направи. И да чака присъдата. Във вторник вечерта, когато Грейсън се върна, тя го разпита по-внимателно за телефонното обаждане предишната вечер.

— Откъде си сигурен, че е бил луд? — попита тя и го задържа на масата след вечеря.

— Казах ти — отговори търпеливо Грей. — Беше някакъв чернокож. Не знаеше нищо. Не поиска да си каже името. Обаждаше се, само за да ни тормози. Казах му да се обади на шерифа, ако знае нещо.

— Но нали точно това е въпросът — продължи да настоява Лили. — В случай че някой не иска да отиде при шерифа…

— Лили — намеси се Пинк. — Стига с това, боже мой. Грейсън е постъпил правилно. Казал е на човека да се обади на шерифа. Ако е знаел нещо, ако се е обадил на шерифа, мислиш ли, че нямаше да сме разбрали досега?

— Знам — каза тя. — Знам.

След като и двамата станаха, тя продължи да седи отпусната на стола, втренчила невиждащи очи в неразтребената маса. Прав беше Пинк. Тя се беше хванала за обявата във вестника, сякаш в нея се криеше някаква надежда. Надежда за какво обаче. Дори и някой да се обадеше, това няма да върне детето й. Единственото, което можеше да направи, е да раздигне масата и да си легне.

Когато се събуди на другата сутрин, в къщата беше тихо и тя беше сама. Като боксьор, продължил да се боксира с изцъклени очи и треперещи колене, тя най-сетне лежеше повалена на тепиха. Разбра, че трябва да приеме загубата си.

Дълго време й беше нужно, за да стане. Когато най-накрая се надигна, си наложи да отиде в кухнята и да изяде филийка препечен хляб. После взе душ и си изми косата. След това се върна в спалнята.

Слънчевата светлина влизаше през прозореца на стаята и падаше върху килима с бледозелени и розови фигури, който беше пренесла от къщата на баба си. Погледна към леглото, но отиде при тоалетката и седна пред нея до отворения прозорец. Затвори очи и пое дълбоко свежия октомврийски въздух. Есента в Тенеси никога не беше много хладна, както например в Ню Ингланд. Тези ранни есенни дни излъчваха мека прохлада, а небето през дантелените пердета беше светлосиньо. Лили седеше безшумно, с отпуснати в скута ръце, отдавайки се на загубата си, приемайки я по начин, по който до този момент избягваше да я приеме. Денят беше такъв, че караше човек да се радва, че е жив. Лили избърса сълзите, които се стичаха като в стари улеи по лицето й. След малко разбра какво иска да направи.

Стана бавно и отиде при гардероба. Извади чифт сиви кадифени джинси и ги обу. Забеляза със смътно чувство на изненада, че те висят около тесния й ханш и се въртят в талията. Всички й се караха и настояваха да се храни. За първи път й стана ясно, че сигурно е отслабнала с няколко килограма. Сложи си колан, за да не се смъкват панталоните. След това отиде при шкафа и отвори чекмеджето, където стояха пуловерите. Посегна към най-овехтелия, който имаше, но погледът й попадна на един сапфиреносин памучен пуловер, подарен от Мишел за последния й рожден ден. Той беше голям и обемист, каквито носеха сега младите момичета. Лили никога не би си го купила, но когато го облече, Мишел изръкопляска и Лили трябваше да признае, че много й отива. Мишел с гордост каза, че предварително е знаела това. Лили извади пуловера и го облече.

После седна пред тоалетката и се погледна в огледалото. Никога кожата й не е била по-бледа. Слънчевата светлина осветяваше краищата на тъмната й къдрава коса, докато падащите на вълни по раменете й кичури съхнеха, а и очите й изглеждаха по-светли от обикновено, сякаш слънцето се процеждаше през тях и ги обезцветяваше. Макар че имаше крехка фигура, Лили смяташе себе си за силна личност, за здрав човек. Но жената от огледалото имаше вид на мимолетно създание, като облаче дим, което се разстила. Лили посегна към грима и си сложи малко руж на бузите. Сложи и малко розово червило на устните, но не пипна очите си. Все едно сълзите щяха да размажат грима. Стегна влажната коса с шнола, но някои непослушни кичури останаха да се къдрят по опънатата бледа кожа на слепоочията.

Лили стана от тоалетката и излезе от къщата. Отиде в градината и огледа посърналите летни цветове и ярките, избуяли есенни цветя. Денят беше дори по-прекрасен и уханен, отколкото си представяше. Изнесе градински инструменти от бараката и се върна в градината. Наведе се и започна бавно да реже. Бонбоненорозови, златисти и червеникавокафяви далии и цинии падаха в кошницата й. Няколко бели и тъмножълти рози все още се полюляваха от лекия ветрец. Отряза ги и ги прибави към букета. Изправи се и разтърка гърба си. После влезе в къщата и напълни един буркан от майонеза с вода. Подреди цветята в буркана и върна в бараката ръкавиците, ножиците и кошницата. Избра една лопатка, взе цветята и се запъти към колата, оставена в алеята.

В отсрещната ливада старият кон пръхтеше зад ниската ограда. Лили се поколеба за миг пред вратата на колата. После остави цветята на седалката и прекоси улицата. Отскубна малко трева и протегна ръка към старото животно. Конят вдигна глава над оградата и захрупа тревата от дланта й. Тя прокара пръсти през твърдата грива на коня и притисна леко глава към топлия му нос. От допира студената кожа на лицето й се отпусна. Конят бързо загуби интерес към тревата и се обърна. Лили прекоси обратно улицата и се качи в колата.

Гробището беше само на около три километра с кола, но тихите пътища на Фелтън никога не й бяха изглеждали толкова красиви и спокойни. Тя се отпусна, за да поеме болката, която нахлу в сърцето й. Цветята стояха изправени в буркана на седалката до нея като послушно дете.

Лили остави колата на пътя и мина през желязната порта, която сочеше къде е старото градско гробище. Много отдавна това прекрасно място, закътано сред дървета и заобиколено от нивя и пасища, беше избрано за гробище. Склонът, който водеше към гробовете, беше обрасъл с полски маргаритки и див памук с ярки оранжеви цветове. Лили не беше идвала тук от деня на погребението. Тогава наоколо имаше много хора, а дъждовното време беше заредено с гняв, напрежение и сълзи. Сега, докато вървеше към гроба на Мишел, тя усети спокойствието и с нищо ненарушимата, безкрайна тишина на това място.

Все още не беше стигнала гроба, когато изведнъж видя, че не е сама. Стресна се, защото беше сигурна, че е единствената жива душа тук. Кой знае дали не си беше говорила сама. Но не, Джордан Хил явно не усещаше присъствието й. Беше коленичил до гроба, загледан в белия кръст, който временно бележеше мястото, където щеше да бъде поставен паметник. Сенките на клоните се раздвижиха над приведените му рамене и като се приближи, Лили видя, че той трепери, както е коленичил, макар че времето все още беше меко. Тя не искаше да го стресне, затова тихо изрече името му.

Джордан сковано се изправи на крака и я погледна с блеснали очи над рушащите се каменни паметници. Като видя мъката му, Лили усети, че сърцето й се свива от нещо отдавна забравено. Опита се да си възвърне познатото старо чувство на гняв, но кой знае защо сега това й се стори маловажно. Погледна цветята в буркана и каза:

— Исках да ги сложа на гроба.

Видя, че той преглътна и отмести поглед встрани. После се изкашля и поглади нервно мустаците си.

— Ами, ще се махна да не ти преча — отговори той с дрезгав глас.

— Няма нужда — каза тя. Приближи се до гроба и клекна. Сложи буркана на земята, а след него и лопатката, която стискаше под мишница. — От градината са.

— Много са красиви.

Лили зарови с лопатката в земята. Червената пръст вече беше хванала здрава зимна кора. След малко Джордан коленичи до нея.

— Имаш ли нещо против аз да направя това? — попита той.

Лили го изгледа. После му подаде лопатката, отпусна се назад и закрепи цветята в скута си, а той започна да копае. Тя наблюдаваше как се движат ръцете му и те й изглеждаха по-познати, отколкото лицето му. Когато Джордан се пресегна за буркана и пръстите им се докоснаха, тя толкова силно се стресна, сякаш беше забравила, че те са от плът и кръв. Все едно че ги виждаше в спомените си.

Джордан намести буркана в дупката, която бе изкопал, и я запълни наоколо с пръст. Отстъпи назад и загледа цветята и кръста. После наведе глава. Лили направи същото.

Искаше да бъде тук сама, да поговори с дъщеря си насаме. Смяташе, че присъствието на Джордан ще наруши усамотението й, но не беше така. Каза си молитвите и сърцето й се отпусна. Въпреки всичко, което се бе случило, почувства странно успокоение, че двамата заедно са тук, майката и бащата на Мишел.

Когато Джордан й протегна ръка да се изправи, тя не го отблъсна. Горчивината я нямаше. Той си има своите сълзи, своята мъка, помисли си тя. Позволи му да й помогне да се изправи. Мълчанието между тях беше неловко, но не и враждебно. Джордан я гледаше странно и тя се зачуди да не би пуловерът й да му изглежда прекалено весел, прекалено ярък, защото той беше облечен в мрачни траурни дрехи.

— Сигурно трябва да нося черно — каза тя, — но облякох този пуловер, защото ми е подарък от нея.

Тъгата в лицето на Джордан премина в изненада, той се усмихна и очите му се напълниха със сълзи. На Лили това й напомни за дъга, която се появява, докато дъждът продължава да вали.

— Много добре го е улучила — каза той.

Лили понечи да отговори, но замълча. Вярно че в момента не се чувстваше огорчена, но все още не искаше да говори с него за Мишел. Обърна се и тръгна към колата.

— Искаш ли да те закарам? — попита тя. — Не видях тук друга кола.

— Дойдох пеша от дома на майка ми — обясни той. — Всъщност дойдох да се сбогувам.

— Заминаваш ли? — попита учтиво тя.

— Следобед.

— О-о.

Спуснаха се по склона, излязоха през портата и стигнаха до колата й. Една престаряла кафява костенурка пресичаше бавно селския път на кривите си крака. Джордан отиде при нея, вдигна я и я пренесе на другата страна, докато тя тревожно махаше с крака във въздуха. После се върна при Лили, която се беше облегнала на колата.

— Животът сигурно продължава — каза Лили.

— Така казват — намръщи се Джордан.

— На мен всички това ми повтарят — продължи Лили. — Сигурно малко съм се побъркала, откакто това се случи.

Джордан кимна и попита:

— Има ли някакъв отговор на съобщението във вестника? Някой обади ли се?

— Един луд. Това е всичко.

— Мислех да се отбия при шерифа, преди да замина. Макар че ние двамата никога не сме си били полезни.

— Само ще си загубиш времето — въздъхна Лили. — Единственото, което знаят, е кой не е извършил убийството. А именно, Рони Лий Партин. Аз се опитвам да… все едно, не мога. Не мога да продължавам да мисля за това. Нищо не е в мои ръце. Може би се хващам за убийството, за да не мисля за факта, че Мишел я няма. Трябва да приема, че нищо, абсолютно нищо няма да я върне. Всички ми повтарят това и сигурно са прави.

Джордан пъхна ръце в джобовете си и от гърдите му бавно се отрони дълбока въздишка. Тъмните му вежди се сляха в плътна линия, надвиснала ниско над очите му.

— Лили, знам, че е така. Но въпреки това искам този мръсен тип да бъде хванат и заключен, а ключът да бъде изхвърлен.

Лили вдигна очи към него и с погледа, който си размениха, двамата сякаш се заклеха, че престъплението ще бъде наказано. Тя поклати глава и каза:

— Ако продължавам така, рискувам да си загубя разсъдъка. Не мога да си позволя да полудея. Трябва да мисля за семейството си.

И веднага съжали за думите си. Джордан приведе рамене по начин, който по-ясно от всякакви думи говореше, че е съвсем сам. Той си е виновен за това, припомни си Лили.

Джордан се огледа и каза:

— Знаеш ли, спомням си, че съм идвал тук като момче. В градското гробище. Място, пълно с призраци, през което трябва да минеш в деня на Вси Светии.

Лили кимна, но не каза нищо.

— Може да отидеш някъде далеч оттук, но никъде другаде няма такова място като това. То е в сърцето ти. Непрекъснато срещам хора, които нямат чувство за дом, за мястото, където са израсли. Няма нищо, което ги зове. Докато имах Мишел, чувствах, че част от мен е все още тук. Че принадлежа на това място.

Лили загледа притихналите поля и каза:

— Не знам. Никога не съм била другаде. — Единият й крак се провлачи и във връзките на обувката й се заплете едно димитровче. — Е, не е точно така. Всъщност била съм по летища и по болници в няколко големи градове.

Джордан я погледна така, сякаш очакваше да види, че е ядосана, но в очите й се таеше само далечен спомен.

— Ами, да се връщаме — каза решително тя. — В колко часа е полетът ти?

— В четири. От Нашвил — отговори Джордан. Приближи се до колата и отвори вратата на Лили. После заобиколи и седна до нея.

Лили се обърна и погледна вратата на пустото гробище.

— Тя винаги чакаше с нетърпение да отиде в Ню Йорк да те види. Толкова се гордееше с това. С това, че играеш в телевизионно шоу. Много й харесваше.

— Аз я обичах — каза тихо той.

Лили запали двигателя. Не погледна лицето му.

Преподобният Ефраим Дейвис застана на стълбите на кметството и пое дълбоко свежия въздух. На сърцето му беше олекнало, беше се успокоил, както може да се успокои човек, който е свършил нещо трудно, което е трябвало да свърши, и знае това. Беше изкарал две безсънни нощи след разговора по телефона с онова момче, брата на убитото момиче. Съвестта му го караше да отиде при шерифа, а инстинктът му за самосъхранение го караше да се качи на колата и да се върне в Мемфис.

Докато размишляваше върху проблема, проповедта му остана ненаписана, а енориашите му от Фелтън — неизслушани. Може би през цялото време знаеше какво ще направи. Беше човек, чийто живот бе отдаден на това да върши добри неща, затова заряза закуската си и боязливо и благочестиво отиде при шерифа.

Сега се чувстваше бодър, успокоен и дори овъзмезден. Всъщност оказа се много лесно. Шерифът прояви интерес и се държа учтиво. Явно беше бивш военен, а преподобният Дейвис, като много хора от своето поколение, изпитваше голямо уважение към военните. Този шериф не беше някакъв дебел селяндур. Не, той беше джентълмен, който го наричаше „сър“. Зададе му няколко въпроса и като се ръкува с него, му благодари за информацията. Сега преподобният Дейвис чувстваше, че може да се върне към Божиите дела с чиста съвест. Беше изпълнил дълга си като гражданин и като духовно лице. Ето защо слезе по стълбите едва ли не с подскоци, устремил се към колата си. Беше гладен и особено благоразположен към скарата в „Дупката на Отис“, но този път смяташе да подмине заведението. Искаше да се върне в църквата и да свърши работата, заради която беше изпратен тук. На последното стъпало се размина с красив бял мъж с изсечени черти на лицето, облечен с тъмносиво сако.

— Днес изглежда сте в добро настроение, отче — каза младият мъж, след като двамата за малко не се сблъскаха на стълбите.

— Ами, днешният ден е хубав, синко — отвърна преподобният Дейвис.

Джордан проследи с поглед как свещеникът се качи в един зелен форд, който му се стори някак познат. Ако можех да бъда поне наполовина щастлив колкото стария свещеник, помисли си Джордан. Отвори вратата на кметството и попадна на Франсис Дънам, който му посочи кабинета на шерифа.

— Шерифа обаче го няма — каза Франсис. — Отива на събрание.

— Излезе ли вече? — попита Джордан.

— Мисля, че е в тоалетната — отговори рязко Франсис.

Джордан се поколеба за миг, после тръгна по коридора към мъжката тоалетна и отвори вратата. Бутна междинната врата и влезе вътре. Ройс Ансли вдигаше ципа на панталоните си пред писоара. Шапката му висеше отвън, окачена на една кукичка.

— Шерифе — каза Джордан. — Може ли да те обезпокоя за минутка? — Гласът му изкънтя сред плочките.

— Не може ли малко по-късно? — попита Ройс и застана пред умивалника.

— Не, няма как — отговори Джордан. — Връщам се в Ню Йорк следобед и исках да говоря с теб, преди да замина. А Франсис ми каза, че отиваш на събрание.

Ройс пусна чешмата, нави ръкавите си и сложи малко течен сапун на ръката си.

— Така е.

Джордан видя антипатията в очите на шерифа, който му хвърляше злобни погледи в огледалото над умивалника. Но се направи, че не забелязва нищо и продължи:

— Тревожа се за разследването. Знам, че целият окръг ти е на ръцете и се чудех няма ли да е по-добре, ако наемем частен детектив, който да посвети цялото си време на случая. Нали не искаме да изпуснем следата?

Ройс насапуниса внимателно ръцете си и след това ги изми. Обърна се към Джордан, докато ги изтърсваше, и капчици вода опръскаха ризата му.

— Ти не игра ли ролята на детектив в едно телевизионно шоу преди време? — попита Ройс.

Джордан отвърна на погледа на шерифа, без лицето му да трепне.

— Да, играх. Какво общо има?

— Не говорят ли така по телевизията? Не искаме да изпуснем следата?

Преди Джордан да отговори, Ройс включи сешоара и започна да разтрива ръце под топлата струя въздух. Шумът пречеше думите на Джордан да бъдат чути. Той изчака бръмченето да спре и шерифът да си свали ръкавите.

— Виж какво, шерифе — каза Джордан, — не се опитвам да те засегна. Искам просто някакъв резултат. Убита е моята дъщеря.

Ройс прекоси тоалетната и си взе шапката и сакото. Погледът в сивите му очи се зарея някъде.

— Знаеш ли, мистър Хил, помня деня, когато това дете се роди. Лили получи болки и ми се обади да я заведа в болницата. Ти тогава беше ли вече заминал или точно се канеше да ги изоставиш?

— Бях тук — отговори студено Джордан.

— А, правилно. Изостави ги чак след като разбра какво му има на бебето.

Вратата на мъжката тоалетна широко се отвори и вътре влезе помощник-шерифът Уолас Ренолдс. Той погледна двамата мъже, застанали гневно един срещу друг, и се обърна към шерифа.

— Искаш ли да дойда с тебе, шерифе? — попита той.

— Не, поеми нещата тук, Уолас.

— Добре, ще ги поема. Само да свърша сега една бърза работа.

— Ще се видим отвън — каза Ройс. Бутна междинната врата и Джордан излезе след него.

— Не ме интересува какво мислиш за мен, Ройс — каза Джордан. — Но гледай да хванеш убиеца на дъщеря ми.

— Аз точно това искам — отвърна Ройс с равен глас.

— А аз искам да бъда в течение на нещата — каза Джордан.

— Можеш да се обаждаш по всяко време — заяви иронично Ройс. — Ще бъдеш осведомяван. В момента нямам какво да ти кажа.

Джордан разбра, че е безсмислено да продължава. Този човек го смяташе за отрепка, почти толкова отблъскващо същество, колкото и убиеца, когото търсеха. В този град хората не прощаваха и не забравяха. Беше избягал навремето от отговорността си към болно дете и млада съпруга, за да преследва една мечта. Сега всички врати тук бяха затворени за него. Никакво обяснение не можеше отново да ги отвори. В известен смисъл той разбираше. Не биваше да очаква прекалено много. Беше оставил веднъж съдбата на дъщеря си в ръцете на други хора и сега беше много късно да иска да я поеме в свои ръце. Нямаше друг избор, освен да им се довери. Джордан се обърна и излезе. Двамата с шерифа не си направиха труда да се сбогуват.