Фатално отклонение

Глава 4

Във вторник сутринта преди зори заръмя и ситният дъжд продължи да вали, докато хората се събираха пред баптистката църква, изчаквайки търпеливо да им посочат къде да седнат за погребалната служба. Леденият дъжд беше първият предвестник на есента в окръг Крес и се стичаше в яките на чакащите опечалени, докато църковните настоятели, облечени в мрачни черни костюми, въвеждаха хората в църквата и се мъчеха да решат как да настанят всички.

Алин Старнс се насочи със сериозно изражение към групата момчета и момичета, сгушени под чадърите на тревата пред църквата. Прегърна две момичета, които вече плачеха. Момчетата стояха настрани и изглеждаха неловко с вратовръзките си. Всички ученици от гимназията бяха официално освободени днес и Алин си каза, че половината от жителите на окръг Крес са дошли тази сутрин да присъстват на погребението. Стомахът й се беше свил. Измъчи се, докато реши какво да облече. Нямаше никакви черни дрехи, тъй като майка й смяташе, че черният цвят е твърде претенциозен. Накрая се спря на една морскосиня официална рокля, която според майка й беше подходяща. За Алин беше много важно да даде израз на съчувствието си към Грейсън. Тя не познаваше Мишел много добре. Мишел беше някак свита и приятелките й не бяха толкова известни, колкото компанията, с която се движеше Грей. Но сърцето на Алин се свиваше, само като си помислеше какво нещастие е да загубиш сестра си. Тя дори не можеше да си представи такова нещо.

Като чу за убийството, се уплаши толкова много, че не можа да се обади по телефона. Отчаяно искаше да помогне на Грейсън, да го утеши, но мислеше, че няма да може да намери подходящи думи. Най-накрая събра целия си кураж и отиде с колелото да го види. Той й отвори вратата с подплашен, дебнещ поглед и сърцето я заболя за него. Опита се да го заговори, но той влезе в стаята си, седна на ръба на леглото и започна да си играе с радиото, гледайки разсеяно, без да я вижда, все едно че беше съвсем сам. Нейното младо тяло се стремеше с всички сили да го докосне, сякаш беше пръчка за откриване на подпочвена вода, а той — подземен поток, но не можеше да стигне до него. Грейсън гледаше пред себе си и барабанеше с пръсти в такт с музиката. Когато се върна у дома неутешима, майка й каза, че всеки по свой начин преживява скръбта.

Сега Алин стоеше сред приятелите си и търсеше с поглед сред тълпата любимата руса коса, но не я видя. Докато се оглеждаше, забеляза, че едно красиво момиче с тъмна, лъскава като тюленова кожа коса се беше присъединило към групата на младежите. Алин я позна. Беше новото момиче тази есен, Емили Кроуел, която се беше преместила от Чикаго. Изглежда се чувстваше неловко и не на място. Хубаво е, че е дошла, помисли си Алин. Извини се на приятелките си и отиде при нея. Каза си, че в ден като този човек трябва да си даде сметка колко кратък може да бъде животът и колко важно е хората да бъдат добри едни към други.

Службата трябваше да започне в десет, но тъй като имаше много хора, на пътеките и в преддверието на църквата бяха поставени допълнителни столове, където службата можеше да се слуша по високоговорител. От кухнята в сутерена се разнасяше миризма на топла шунка и варени зеленчуци, които жените приготвяха за присъстващите на погребението. Погребалният звън от камбанарията сякаш призоваваше всички да побързат.

На задната седалка в колата, спряла срещу църквата, Лили, Пинк и Грейсън наблюдаваха мълчаливо. Катафалката беше пред тях. През замъглените прозорци те видяха как пред църквата спира дълъг, сребристосин кадилак с тексаски номер, от който слязоха по-големият брат на Пинк, Хейнс, и жена му Елна. Предишната вечер, когато Хейнс и Елна пристигнаха в тяхната къща, Хейнс носеше каубойски ботуши от щраусова кожа и златен пръстен с тюркоаз, голям колкото орех. Хейнс Бърдет беше забогатял от своя автомобилен бизнес в Хюстън. Той, Елна и трите им деца живееха в голяма къща с отопляващ се плувен басейн и беседка. Пинк рядко се виждаше с брат си, но всяка среща с него му се отразяваше зле, помисли си Лили. Няколко дни след срещата той натрапливо говореше колко умен и преуспяващ е Хейнс, след което задължително изпадаше в депресия.

— Гледай с какво яке е — каза Пинк. — Това е велур. Не вижда ли, че вали?

Има ли значение, помисли си уморено Лили, но не каза нищо. Това й се стори толкова банално. Гледаше как Хейнс изпреварва Елна по стълбите на църквата. Във взетата под наем кола, която спря зад кадилака, Лили видя майка си, Джо Ивлин, и втория си баща Рон Хенкъл. Бяха дошли със самолет от Флорида, където живееха в жилищен комплекс в Кокоа Бийч. Както винаги Джо Ивлин беше с безупречна фризура и тоалет. Хората често я ласкаеха, като й казваха, че са я взели за сестра на Лили, и Джо Ивлин никога не се усъмняваше в искреността им. Рон държеше внимателно един чадър над русата глава на жена си, докато двамата изкачваха стълбите. Хората по някакъв начин успяха да се поберат в малката църква и Шърли Линч, погребалната агентка на Фелтън, реши, че е време да тръгват. Тя извървя разстоянието от катафалката до колата на семейството и почука на прозореца.

— Мисля, че трябва да тръгваме — каза тихо тя. — Готови ли сте?

Пинк погледна Лили, която седеше неподвижно, цялата в черно.

— Скъпа?

Лили кимна.

Шърли Линч тупна с ръка по капака на колата, сякаш да ги окуражи, и се върна при катафалката. Шофьорът обърна бавно пред входа на църквата, след това слезе да отвори задната врата. Лили гледаше как изваждат ковчега и как през това време се събират младежите, които щяха да го носят.

Бяха се отказали от бдение. Ковчегът беше останал затворен през цялото време. Не защото фаталните удари бяха обезобразили главата на Мишел. Кръв почти нямаше. А и Шърли умело и старателно прикри раните. Смъртта беше причинена от вътрешни разкъсвания. Но въпреки че се гордееше с козметичното си изкуство, Шърли ги беше посъветвала, внимателно и простичко, както само тя умееше, да оставят ковчега затворен. „Хората са любопитни“, беше казала тя, свивайки рамене. „Такава е човешката природа.“

Съветът на Шърли се оказа излишен. Лили предварително реши, че няма да позволи да оглеждат детето й.

— Хайде да вървим — каза Пинк. Слезе от колата и подаде ръка на Лили.

Грейсън, с изопнато и непроницаемо лице, изглеждаше все така прекрасен с тъмния си блейзър и с русата коса, която се открояваше на фона на сивото небе. Той прекоси улицата с родителите си и тримата зачакаха пред стъпалата на църквата, докато младежите вдигнаха ковчега и го понесоха нагоре. Отвътре долетя тъжната мелодия на „Скъпи спомени“, подета от треперещи гласове.

Лили бе приковала поглед върху ковчега, но усети, че Грейсън пристъпва нервно до нея и ядосано мърмори нещо. Отначало се опита да не му обръща внимание, но думите му, отекващи като равномерен уличен шум, я извадиха от унеса й. Тя обърна безизразното си лице към него и каза:

— Какво има?

— Какво си въобразяват, че правят тук? — попита Грейсън. — Не мога да повярвам.

Лили се обърна и погледна. Семейството на Рони Лий Партин се приближаваше към църквата. Братът на Рони Лий, Дуайт, облечен с неделните си дрехи, подкрепяше възрастната си майка, Ора. Жената на Дуайт, Деби, която беше малко по-голяма от Мишел, вървеше до тях с наведени очи, придържайки светлолилавата си мушама, която не можеше да прикрие корема й, издут от бременността. Семейство Партин, включително и Рони Лий, когато не беше в затвора, живееше заедно в един фургон извън града. Много хора ги смятаха за бели отрепки, въпреки че Дуайт имаше прилична работа като доставчик на мебели, нищо че не бе получил добро образование. Дуайт беше едър млад мъж с добродушен характер. За разлика от брат си никога не бе имал неприятности със закона и повечето хора в града го харесваха. Сега водеше семейството си към вратата на църквата с мрачна решимост. Направи се, че не чува думите на Грейсън, макар че жена му уплашено вдигна очи.

— Каква наглост — каза Грейсън. — Да дойдат тук.

— Тихо, Грейсън — каза Лили.

Дуайт Партин почервеня, но преглътна думите. Сред хората пред църквата настъпи мълчание. Пинк, който се ръкуваше с двама мъже, се обърна точно когато синът му се отдалечи от Лили.

Грейсън се запъти към Дуайт Партин и застана на пътя му. Дуайт хвана здраво слабата ръка на майка си и погледна Грей в леденосините му очи.

— Нямаш място тук — каза Грейсън. — Ако не беше брат ти, сестра ми щеше да е жива.

Сред хората премина тих възглас на изумление.

— Грейсън, спри — каза настоятелно Лили.

Момчето обаче продължи упорито да стои пред Дуайт Партин.

— Чу какво казах — продължи Грейсън.

Дуайт не отговори. Майка му се опита да го дръпне встрани, но Грейсън пристъпи да им препречи пътя.

— Пинк, доведи го тук — каза Лили.

Но Пинк гледаше сина си като хипнотизиран и в същото време малко уплашен. В този момент Джордан, майка му, мис Беси Хил, и по-голямата му сестра, Джени Рей, която беше дошла с автобуса от Чатануга, приближиха към групата неспокойни хора. Мис Беси веднага пристъпи към по-възрастната Ора Партин, хвана я за ръка и тихичко й заговори. За миг Грейсън се обърка от близостта между двете възрастни жени, които спряха да му обръщат внимание.

Джордан зашепна в ухото на Грейсън.

— Хайде да се опитаме да не създаваме неприятности — каза той.

Грейсън обърна към него красивото си, пребледняло от гняв лице.

— Не се опитвай да ми казваш какво да правя.

Шерифът Ансли, току-що пристигнал със сина си, пристъпи напред. Тайлър, който имаше притеснен и нездрав вид, остана назад. Тъмната му разрошена коса падаше върху яката на скъсаното му кожено яке.

— Какъв е проблемът? — попита Ройс.

Пинк стоеше до Грейсън.

— Няма никакъв проблем. Хайде да влизаме — каза той на сина си.

Грейсън се обърна към шерифа с разтреперан глас:

— Не им е тук мястото след всичко, което брат му направи.

— Казах ти, че не трябва да идваме — проплака Деби Партин.

— Ш-ш-т… мълчи, Деби — каза Дуайт. — Той не знае какво говори.

— Запази обвиненията за себе си — каза строго Ройс на Грейсън. — Тези хора са дошли тук да засвидетелстват уважение. Остави ги на мира.

Пинк хвана Грейсън за ръката и го задърпа.

Грейсън изгледа гневно Дуайт Партин, после оправи ръкава на сакото си, където Пинк го беше хванал.

Лили усети, че зъбите й тракат, докато ги наблюдаваше. Причината беше отчасти в дъжда, който шареше като студен пръст по гърба й. Но основното бяха нервите й, които трептяха като изопнати струни на цигулка, и тя положи всички усилия, за да се стегне. Беше отказала да вземе успокоително. В главата й се въртеше смътната мисъл, че е наложително да почувства всичко, да остане нащрек, да изстрада всичко, сякаш това по някакъв начин щеше да я задържи по-близо до Мишел. Сега, след като изтормозеното семейство Партин изкачваше решително стълбите на църквата, тя изпита странно чувство на съжаление към тях. Голям кураж им е трябвал, за да дойдат днес тук. Сигурно знаят какво говорят хората за тях.

Пинк говореше тихо с шерифа, докато последните хора влизаха в църквата. Лили забеляза как Алин Старнс неохотно пристъпва към стъпалата, без да отмества от Грейсън очи, изпълнени с нежно съчувствие, докато накрая червената й коса изчезна в тъмното преддверие. Ройс Ансли се обърна към сина си и му хвърли навъсен и многозначителен поглед, който сякаш тласна напред непослушното момче към треперещата Лили.

— Съжалявам, мис Бърдет — измърмори Тайлър.

Ройс не сваляше очи от сина си, докато кимаше на думите на Пинк.

Лили погледна тъжно момчето с болнав цвят на кожата, с ръце, пъхнати в джобовете на джинсите. Той се държеше сприхаво, почти грубо, но в същото време от него се излъчваше някаква тъга, която свиваше сърцето й. Да загубиш майка си, когато си още толкова малък, оставя дълбока рана, помисли си Лили. Сигурно му е ужасно трудно да присъства на още едно погребение. На тази възраст децата по начало се плашат от погребения. Тя протегна ръка и стисна неговата. Ръката на Тайлър беше леденостудена. Той се стресна от допира с Лили и я погледна със страх в тъмните, зачервени очи.

— Няма нищо, Тайлър — каза бързо тя. — Благодаря ти, че дойде.

Момчето отмести поглед. Кимна бързо на Грейсън и на Пинк и се оттегли зад баща си.

— Хайде да влизаме — каза Пинк.

Хората, струпали се в преддверието, направиха път на семейството да мине. Лили с облекчение се отпусна на силната млада ръка на Грейсън и двамата закрачиха бавно към предните места в църквата. Докато сядаше, погледна през пътеката и видя Джордан, седнал между майка си и Джени Рей.

Погледите им се срещнаха и между двамата премина нескрита сянка на тъга. Лили веднага отмести очи към Беси. Старата жена едва стигаше до рамото на Джордан. Взираше се с насълзени, отслабнали очи в програмата на църковната служба, която държеше в ръце. Лили усети, че докато я гледа, сълзите й пак напират. Беси беше истинска баба на Мишел — глезеше я, шиеше й рокли, позволяваше й да помага в кухнята. Тя беше бабата, която Джо Ивлин никога не пожела да бъде. Като я видеше, Лили си спомняше за собствената си баба.

Пинк се въртеше на мястото си.

— Колко много народ — каза той.

Лили долови гордостта в гласа му и веднага разбра за какво си мисли. Познаваше го твърде добре. Той се надяваше, че Хейс ще бъде впечатлен. Искаше брат му да мисли, че събралото се множество отразява по някакъв начин авторитета на Пинк в окръга. Лили прехапа устни, за да не каже нещо злобно. Той просто си е такъв, помисли си тя. Нищо не може да се направи.

Погледът й отново се насочи към ковчега — преподобният Дейл Лътръл се изправи на амвона. Той беше прехвърлил шестдесетте. Беше кръстил Лили и нейните деца и много от хората, които седяха в църквата. Започна службата с познатия искрен глас. Лили чуваше хората около себе си на приливи и отливи, но продължаваше да има странното усещане, че е сама в тиха стая. Само тя със своето дете, затворено завинаги в ковчега.

Изведнъж забеляза, че Грейсън, който седеше до нея, си поглежда часовника, после тихичко въздъхва и отново отправя поглед към олтара. Лили тръсна глава и го изгледа. Усети как сърцето й подскача от възмущение.

— Да не би да ти е скучно? — прошепна тя ядосано. — Бързаш ли за някъде?

Грейсън се дръпна назад и я погледна, сякаш учуден от въпроса й.

— Стига, мамо. Всичко това е като лош сън. Съжалявам, но искам да е свършил. Не мога да повярвам, че действително се случва.

Той е прав, каза си тя. Това е някакво мъчение да седиш тук, да гледаш ковчега и да знаеш, че това е краят. Усети, че Грейсън протяга ръка. Стисна ръката му и на устните й трепна огорчена, бегла усмивка.

— Когато ни се случи нещо такова — продължаваше преподобният Лътръл, — ние изпитваме гняв. Питаме се: „Защо Господ позволи това да се случи на нашето семейство?“. Искаме някой да плати за това. За ужасното нещо, което се е случило на нашето скъпо дете. Приятели мои, не мога да ви кажа защо, тъй като Господ следва неведоми пътища. Но ще ви кажа следното. Докато изпитвате омраза, ще страдате. Отмъщението не е отговорът. Опрощението е отговорът. Трябва да се научим да прощаваме, защото дотогава никога няма да намерим спокойствие в живота си. Мишел е намерила покой. Това дете… — За миг гласът на свещеника секна, но той мълчаливо изчака, докато се успокои. От всички краища на църквата се чуваше сподавен плач. — Това дете седи с Бога сега. Седи спокойно до него, един от неговите ангели, и ни нашепва, че трябва да простим.

Сълзите на Лили заляха студените й ръце. Притисната между съпруга и сина си, тя плачеше за себе си, за пустотата в живота си без своята Мишел. От лявата й страна едрото тяло на Пинк се разтърсваше от ридания. Отдясно сухата ръка на Грейсън стискаше нейната до болка.