Фатално отклонение

Глава 20

В мрака на мъгливата вечер слабо осветените скупчени сгради в джорджиански стил на Военното училище приличаха на крепост, издигната сред хълмовете на Северна Каролина. Джордан подмина табелката, на която пишеше, че училището е основано през 1887 г., изкачи бавно хълма и се спусна по алеята за коли, докато стигна паркинга до квадратния вътрешен двор.

Наближаваше седем часът и той беше уморен от пътуването, но искаше да изпълни веднага задачата си. Беше нервен и неспокоен, защото не знаеше как ще се справи с момчето. Смяташе, че е най-добре веднага да пристъпи към целта. Пред централната сграда в средата на зелена площ, до едно оръдие от Първата световна война се издигаше американското национално знаме. Джордан прецени, че това е мястото, където може да намери някой началник. Двама курсанти в сиви униформи минаха забързани край него с наведени глави. По поляните шумоляха сухи листа, но иначе наоколо беше тихо. Джордан изкачи стълбите на централната сграда, влезе вътре и се огледа. Дървената мебелировка от стар махагон блестеше като лъснати офицерски ботуши дори на слабата светлина в преддверието. Сградата изглеждаше безлюдна, но той видя една стрелка, която сочеше към кабинета на коменданта и с облекчение забеляза, че оттам идва светлина. На секретарското бюро в чакалнята нямаше никой. Облицованите с ламперия стени бяха украсени с грамоти, имаше и лавици, на които бяха изложени военни архиви и албуми на випуските на училището още от 30-те години. Вратата на вътрешния кабинет беше отворена и като се приближи към нея, Джордан забеляза табелката: полковник Джеймс Прейвет. Почука на вратата. Когато един рязък глас му разреши да влезе, той подаде глава и видя загорял мускулест мъж по риза и с очила в сребърни рамки, които бяха в тон със сресаната му назад сребриста коса. Когато вдигна очи, стъклата на очилата му проблеснаха.

— Извинявайте, че ви безпокоя, полковник Прейвет — каза Джордан.

— Няма нищо, влезте. Занимавам се с изостанала писмена работа.

Докато се представяше, Джордан нямаше как да не забележи, че бюрото на полковника е съвършено празно с изключение на две спретнати папки и една семейна снимка в рамка.

— Какво мога да направя за вас? — попита полковникът.

— Ами, дошъл съм да видя един от вашите възпитаници. Казвам се Джордан Хил.

Полковникът рязко кимна.

— Съжалявам, но ще трябва да дойдете утре сутринта. Денят за посещения тук е неделя. Вие член на семейството ли сте?

Джордан се поколеба.

— Приятел на семейството — каза неопределено той. — Всъщност става дума за нещо важно. Наистина ще бъде много добре, ако мога да говоря с този млад човек тази вечер.

— Да не би някой от семейството внезапно да се е разболял? — попита строго полковникът.

Джордан се почувства като войник, когото са смъмрили. И не се опита да излъже.

— Не, но за мен въпросът е изключително спешен. Смятам, че това момче може да има важна информация във връзка с едно сериозно престъпление…

— Полицай ли сте? — поиска да разбере полковникът.

— Не, сър — призна Джордан, давайки си ясна сметка колко неугледно изглежда с въздългата си коса и със сакото, което все още излъчваше уханието на Лили.

— Това учебно заведение се крепи на правила и на дисциплина, мистър Джордан. Най-важното е примерът, който даваме на нашите курсанти. Недалеч оттук има много хубав мотел, където отсядат повечето от семействата, когато идват на посещение. Елате утре, мистър Хил — каза полковникът, отправяйки бегла, студена усмивка на Джордан.

Отказът беше окончателен и Джордан разбра това. Разбра също, че е по-добре да не настоява повече пред полковника. За миг съжали, че не е помислил как да заобиколи официалните инстанции.

— По кое време утре? — попита хладно той.

— По всяко време след девет. С кой курсант искате да се видите?

Аха, каза си Джордан. Значи все пак споменаването за престъпление му е направило впечатление. Проявява любопитство.

— Името на курсанта е Тайлър Ансли, сър.

Веждите на полковника се извиха над сребърните рамки. Пресегна се към пакета „Кемъл“ на бюрото и измъкна цигара с едната си ръка. Джордан търпеливо изчака, докато я запали и всмукне от нея. Полковникът кимна.

— Знаех си, че нещо не е наред там — каза той. — Отдалеч надушвам, когато някой младеж е загазил в нещо.

Джордан не отговори нищо. Ако полковникът искаше да получи информация, трябваше да наруши правилата. Военният веднага разбра какви са неизречените условия и се замисли. След това поклати глава.

— Елате утре, мистър Хил.

Джордан му благодари сдържано и излезе. Щом се озова в квадратния вътрешен двор, огледа ядосано сградите на училището. Възможно беше някоя от тях да е приютила убиеца на дъщеря му. Но ако се опиташе да установи коя, без да е получил разрешение от полковника, охраната щеше да го изхвърли от района на училището и нямаше да го допусне отново утре сутринта.

Умората внезапно надделя и мисълта да си почине през нощта му се стори много привлекателна. Не можеше да повярва, че тази сутрин беше във вилата си в окръг Грийн. Сякаш цял месец бе изминал, а не една нощ, откакто се бе обадил на Лили и бе решил да дойде тук.

Примирен, че ще трябва да изчака, се качи в колата и се спусна към мотела, за който полковникът бе споменал. Дадоха му стая с грапав килим в тюркоазенозелен цвят и кафява карирана покривка на леглото. Извади тоалетните си принадлежности и се изми в банята, оглеждайки набързо измъченото си лице в огледалото.

След като вече беше в стаята, не искаше нищо друго, освен да спи, но реши да устои на изкушаващото легло и се запъти към ресторанта на мотела, преди да го затворят. Излезе от стаята, заобиколи сградата и стигна до централната й част, като през цялото време мислеше за срещата си с полковника. Възрастният военен не се изненада, като чу, че Джордан търси Тайлър. Точно обратното, това по някакъв начин сякаш бе потвърдило собствените му съмнения. Дявол да го вземе, каза си Джордан. Не му оставаше нищо друго, освен да изчака до сутринта. Тогава щеше да пипне момчето и да разбере каквото го интересуваше.

Джордан отвори двойната врата и като прекоси малко фоайе, влезе в ресторанта. През фоайето от салона се долавяха приглушените звуци на оркестър за кънтри музика и той се зачуди възможно ли е някой да свири в празно заведение. На паркинга имаше само две-три коли.

Той се настани на един светъл дървен стол с извита облегалка пред ъглова маса и огледа ресторанта, който беше почти празен. Видя млада изтерзана двойка с бебе, сложено на висок стол, и две двойки на средна възраст, които си допиваха кафето, докато мъжете се шегуваха с една добродушна келнерка. На две маси през него възрастен мъж и жена разучаваха листа с менюто и го обсъждаха. Когато келнерката застана до масата им, Джордан разбра от приятелския им разговор, че двамата са местни хора, дошли да се възползват от рекламираната вечеря за възрастни граждани. Специалното меню от пържена риба и макарони се предлагаше за три долара, ако се представеше рекламен купон от местния вестник.

Келнерката любезно се извини на възрастната двойка и дойде на масата на Джордан. Той погледна бедното меню и си поръча „Джак Даниелс“ с лед и пържола. Докато келнерката се отдалечаваше да изпълни поръчката му, възрастната жена я повика да се върне на масата й.

Усмихна се на младото момиче и осеяното й с бръчки лице се оживи.

— Искам и една доматена супа тази вечер, мила.

— Това е допълнително. Не влиза в тази вечеря — обясни келнерката.

Старата жена погледна тревожно съпруга си и намръщено сведе очи към листа с менюто.

— Супата не е ли включена в менюто? — попита старият човек.

— Понякога — отговори търпеливо младата келнерка. — Тази седмица обаче не е. Един долар допълнително за супата.

Те не могат да си го позволят, внезапно осъзна Джордан, докато ги наблюдаваше.

Старият човек вдигна гордо поглед от листа и каза:

— Донесете на жена ми една доматена супа.

Но жена му вече клатеше глава.

— Не, скъпи, не. Наистина не искам. Винаги преяждам, като дойдем тук. Ако ям супа, няма да имам място за пудинга.

— Сигурна ли си? — попита съпругът с нотка на облекчение в гласа си.

— Напълно — отговори тя.

Джордан се зае с хляба, за да не излезе, че подслушва. Не искаше старият човек да види съжалението в очите му. Някога сигурно е обещавал, че ще й свали звезди от небето, помисли си той. А ето докъде са стигнали. Не може да й предложи една доматена супа. Погледна виновно към питието, което келнерката му поднасяше. После чу, че възрастната жена се смее, и когато вдигна очи, видя, че тя леко побутва мъжа си по жилавата ръка над лакътя, сякаш закачливо го мъмри за някакво скандално изказване.

Джордан отпи замислено от чашата. Съжалявам ги, защото не могат да си позволят една доматена супа, каза си той. Но двамата ще се приберат заедно у дома, доволни от прекараната вечер. Може би ще седнат в кухнята да си говорят за внуците, а после ще заспят заедно в старото си легло.

Келнерката постави пържолата пред него, но той нямаше апетит. Насили се да хапне малко, а когато приключи и излезе от ресторанта, оркестърът в съседната зала беше във вихъра си. Видя двете двойки на средна възраст да излизат оттам, очевидно след кратък престой. Друга вечер сигурно би влязъл в салона да изпие едно питие, за да мине времето, но сега не беше в настроение да наблюдава сериозните усилия, които полага местният оркестър. Знаеше, че музикантите ще се стараят много, защото мечтаят да се измъкнат от Бовил, Северна Каролина и да станат известни. Знаеше какво означава да гледаш с презрение на обикновения живот и да изгаряш за слава.

Върна се бавно в стаята си и затвори вратата. Празното помещение му припомни как се връща у дома, в своя апартамент. Никой няма там, дори домашно животно няма. Понякога мислеше да си вземе куче, но не искаше да поема отговорност. Както и да се ожени повторно. Винаги смяташе, че ще го направи, но все му се струваше, че не си заслужава усилията и усложненията, които ще настъпят, ако иска да промени живота си, да отвори място в него за някой друг.

Мишел непрекъснато му говореше за това. Дойдеше ли му на гости, все го питаше защо пак не се ожени. И в редките случаи, когато поканеше някое момиче на вечеря в Китайския квартал или на кино, Мишел започваше да превъзнася момичето, още докато то беше там, а после, когато се върнеха у дома — да го засипва с хиляди въпроси. Джордан се усмихна, припомняйки си това. Понякога, все едно че тя беше възрастният човек, а той — обърканият младеж. Поглеждаше го многозначително и му казваше, че един ден ще намери подходящото момиче. Веднъж той я попита: „Защо си се забързала толкова много да ме жениш?“. А тя му каза: „Защото не искам да си сам, когато аз не съм тук“.

Усмивката на Джордан се стопи и очите му се наляха със сълзи.

— Не трябва да мисля за нея — каза високо той в празната стая.

Включи телевизора и започна безцелно да сменя програмите. После го изключи. Беше изтощен от умора, но неспокоен. Беше пътувал с прекъсвания целия ден, с кола от окръг Грийн до летище Кенеди, после от Нашвил до Фелтън, и най-накрая беше изминал дългата петчасова отсечка до Военното училище. Даде си сметка, че е смазан от напрежението на изминалия ден и затова сега е толкова нервен и разтревожен. Но щеше да спи леко, защото знаеше, че на сутринта ще се изправи лице в лице с Тайлър.

Погледна телефона и си помисли за Лили. Сигурно вечеря с Грейсън и Пинк и се опитва да си намери някаква работа, докато чака да чуе от него новини. Тази вечер наистина нямаше причина да й се обажда. Седна на ръба на леглото и погледна телефона. Изведнъж си я представи така, както изглеждаше тази сутрин, с намокрена, накъдрена от дъжда коса, сгушила се в неговото спортно сако. Винаги се изумяваше колко непокътната изглежда. Все едно че животът изобщо не беше я засегнал.

Мислейки сега за това, остана поразен, като си припомни с каква лекота беше взел решението да ги напусне — Лили и Мишел — преди толкова много години. Някакъв агент в Нашвил беше видял снимката му, накара го да пее и предложи да му уреди прослушване за участие в един мюзикъл в Ню Йорк. За Джордан това беше просто чудо. Шанс да се сбъднат всичките му мечти. Любовта беше прекрасно, но обикновено нещо в сравнение с тази златен шанс.

Каза си, че трябва да го направи, просто да го направи, за да може острата болка бързо да премине. Иначе цял живот щеше да съжалява. Затова замина, получи ролята и не след дълго се озова в Калифорния за снимки в един телевизионен сериал. Но болката, която наистина беше остра и пронизваща, се оказа също така продължителна и тлееща. Опита да живее с други жени, но с тях се чувстваше като кух, нощем сънуваше Лили и бебето, а сутрин посрещаше слънчевия калифорнийски ден с натежала от страх душа. И една сутрин, след като бе изкарал особено мъчителна нощ, най-накрая разбра, че това, което иска, е да му бъде даден друг шанс.

Щом в главата му влезе тази мисъл, започна да му се струва, че всъщност това е било намерението му през цялото време. Провери какъв е графикът на снимките, запази си билет за връщане у дома и започна да си представя как много скоро отново ще се съберат с Лили и как той отново ще я спечели. Три седмици по-късно, точно два дни преди заплануваното пътуване, получи писмо от майка си, която му пишеше, че Лили се е омъжила повторно. Че е станала съпруга на Пинк Бърдет.

Джордан вдигна телефонната слушалка и я задържа в ръката си. Скоро, каза си той, няма да има никаква причина да й се обаждам. Мишел си отиде. Тази история ще бъде изяснена и двамата ще бъдем на хиляди километри един от друг без нищо, което да ни свързва. Няма да има какво повече да си кажем. Тази вечер поне разполагам с благовиден предлог да я потърся. Натисна бутона за външна линия.

След първото иззвъняване Пинк отговори.

— Пинк, Джордан е.

— Какво искаш? — попита троснато Пинк.

Джордан се зачуди дали Лили му е казала за Тайлър. И за неговото пътуване до Военното училище. Сигурно вече е казала. Но Пинк явно не беше в настроение да обсъжда това.

— Може ли да говоря с Лили за малко?

— Няма я — каза Пинк. И не даде никакви обяснения.

— Е, добре. Ще й предадеш ли, че съм се обаждал?

Пинк замълча, сякаш набираше скорост да каже нещо, но накрая каза само:

— Да. Довиждане.

— Довиждане. — Джордан затвори телефона. Поради някаква причина беше щастлив, че Лили я няма вкъщи. Не виждаше никаква логика в това, но просто така се чувстваше. За миг му хрумна абсурдната мисъл, че може би е решила да го последва. Погледна вратата, сякаш очакваше тя да почука на нея, после поклати глава, изумен за пореден път от собственото си глупаво въображение. След малко се изправи с въздишка и реши отново да види какво има по телевизията.