Фатално отклонение

Глава 30

Лили притисна якето към гърдите си, сякаш то можеше да я предпази, и загледа сина си.

— Ела тук и седни на стола — каза той.

Лили не мръдна от мястото си.

— Грейсън — каза тя с треперещ глас, — остави веднага този пистолет там, откъдето си го взел, а аз ще се опитам да забравя, че всичко това се е случило. Веднага.

Грейсън се усмихна, но очите му гледаха жестоко.

— Съжалявам, мамо — каза той. — Не е трябвало да го оставяш там.

Бесен гняв обзе Лили. Тя пристъпи към Грейсън, но той опря пистолета в гърдите й без да трепне.

— Върни се назад. Да не мислиш, че се шегувам? — извика той.

В този миг тя разбра, че той не се шегува. В очите му нямаше нерешителност, нямаше колебание да отстъпи, да се престори, че всичко е било игра. Стомахът й се преобърна, а подът под краката й сякаш бе станал от пясък. Седна на стола, който той посочи.

— Сама си си виновна — каза той. — Сама си го навлече. Преструваш се, че искаш всичко да е наред, да е нормално, а всъщност искаш да ми докараш неприятности. Признай си — настоя той. — Само се чудеше как да ме натопиш. И още при първата възможност, какво правиш? Нямаш търпение да ме замъкнеш в полицията. Да ме стъпчеш в калта.

— Да те стъпча в калта? — повтори изумена Лили. — Грейсън, аз се страхувам за живота ти. Не искам някой да ти направи нещо лошо. Грейсън, остави този пистолет. Нищо от това, което казваш, не го мислиш. Остави пистолета и ще поговорим. Моля те.

— Ще поговорим! — възкликна Грейсън. — Ти само това правиш, цяла вечер. Но всъщност поучаваш. Подлагаш ме на разпит. Мишел това, Мишел онова. Какво се случи? Ти къде беше? Кой беше там? Колко пъти кихна Тайлър? Какво значение има това? Кого го интересува? Всичко е приключило. Свършено е. Забравено е. Но не. Ти трябва да говориш за това, да говориш и да говориш. Господи. Сега пък искаш да говориш за Тайлър, нали така? Какво му се е случило на горкия Тайлър? Искаш на целия свят да разкажеш за това. Какво е направил лошият Грейсън на горкичкия малък Тайлър? Човек ще си каже, че не аз, а той ти е син.

Моят син, повтаряше си тя, без да спре. Като че ли тази мисъл беше някакво заклинание и то щеше да я предпази от думите, които той хвърляше по нея като камъни. Моят син. Тя поклати безпомощно глава.

— Ти си този, за когото съм загрижена. Само ти. На теб се опитвам да помогна. Знам, че не го възприемаш така, но това е истината.

— Лъжеш — каза той. — Знаех, че не бива да ти се доверяваме. Казах на татко от самото начало. Той искаше да ти каже всичко за Мишел. Беше готов да дойде тук и всичко да ти изпее. Не можеше да мисли ясно, защото беше превъртял. Затова трябваше да го предупредя. Знаех, че ще застанеш на нейна страна, защото винаги така правиш. Тя ти беше като галено кученце, само джафкаше из краката ти. Аз обаче не съм ничие галено кученце. Няма да се подчинявам и да се водя по акъла на хора, които не са интелигентни като мен. Хора, които нито по външност, нито по акъл могат да се мерят и на малкия ми пръст. Не е редно да го правя.

Лили гледаше сина си. Вътрешно потръпваше като от удар при всяка негова дума и искаше да заглуши самолюбивата безмилостна тирада, която чуваше. Откъде идва всичко това, зачуди се тя. Винаги ли го е имало?

Той видя отчаянието в погледа й и кимна иронично.

— Знам какво си мислиш. Че съм самонадеян, нали? Естествено, че така ще мислиш, защото си прекалено ограничена да допуснеш, че може да е истина. Сега, като разсъждавам, виждам колко е логично, че предпочиташе Мишел. Тя беше по-обикновена и простодушна. Много повече твой тип.

Докато говореше, той размахваше пистолета, и Лили го следеше с поглед, сякаш беше извиваща се змия. На него му доставяше удоволствие да държи оръжие, доставяше му удоволствие, че е хванал някого и че го измъчва. Но тя не трябваше да обръща внимание на думите му, а да запази спокойствие. Да се държи като възрастен човек. Да се опита да го успокои.

— Грейсън — започна Лили колкото се може по-спокойно. — Съжалявам, че си мислиш, че съм предпочитала сестра ти. Тя просто боледуваше. Аз ви обичам и двамата повече, отколкото можеш да си представиш, а сега ти си всичко, което ми е останало…

— О, не ме интересува — прекъсна я нетърпеливо Грейсън. — Според мен не е кой знае каква привилегия да бъда предпочитан от тебе. По-скоро е бреме.

— Толкова ли ме мразиш? — не се сдържа Лили, макар че в мига, в който думите излязоха от устата й, осъзна, че отговорът на въпроса й е съвсем очевиден. Та той държеше насочен срещу нея пистолет. Заплашваше живота й.

Грейсън изненадано я погледна.

— Не — каза той, сякаш искрено желаеше да я успокои. — Общо взето си доста добра майка. Не мога да кажа, че си изключително добра, но не си и изключително лоша. Трябва да кажа, че се справяш добре. Готвиш добре, къщата е чиста и все още изглеждаш доста млада за годините си.

Безстрастната му преценка я прободе като нож в сърцето. Би предпочела омразата. Ставаше й съвършено ясно, макар и да не можеше истински да го проумее, че никакви емоционални молби няма да го трогнат. Все едно че за него беше непознат човек, когото той случайно е срещнал на улицата.

Лили потръпна и пое дълбоко дъх.

— Грейсън. Какво искаш от мен? — попита тя.

Грейсън стисна устни и поклати тъжно глава.

— Нещо, което се страхувам, че просто не мога да получа. Твоята преданост. Нужно ми е да знам, че мога да ти се доверя. Но виждам, че това просто не е възможно.

От очите на Лили неволно рукнаха сълзи и Лили ядосано ги избърса с ръка.

— Как смееш? — каза тя. — Опитах се само да направя нещо, което смятам, че е най-доброто, защото те обичам.

— Виждаш ли — каза той. — Просто не можем да се разберем. Ти винаги ще ми пречиш. Винаги ще ме спъваш в името на майчината любов. Трябва да се отърва от теб.

Да се отърва от теб. Прозаичната заплаха я разтърси като електрически удар, но когато разтърсването премина, тя изпита не толкова страх, колкото съжаление и срам. Нейният собствен син. Той е луд, каза си тя.

Не искаше да остане жива нито миг повече, след като вече знаеше това, но в същото време волята за оцеляване надделя. Страхът се възвърна и я накара да бъде нащрек. Кажи му нещо, помисли си тя. Говори му, докато Пинк се върне.

— Баща ти ще се прибере всеки момент — каза тя.

— Точно това чакам — отговори спокойно той. — Тогава ще мога да кажа, че той те е убил.

Лили втренчено го изгледа.

— Ами всички знаят, че се карате. Целият град е видял, че ти е насинил лицето. Ще кажем, че е било малко или повече нещастен случай. Аз ще обясня, че съм се опитал да го спра. В очите на хората това ще изглежда разбираемо. Татко ще поеме вината. Той ще направи всичко за мен — каза Грейсън.

Лили не можеше да го погледне в лицето. Ушите й бучаха, сякаш ураган ревеше в тях. Погледна пистолета. Стани, спусни се и го вземи от него, каза си тя. Ако те убие, какво от това? За какво ти е да живееш?

Но седеше като закована на стола, парализирана от усилието да избере какъв да бъде последният миг от живота й. Грейсън гледаше през прозореца.

— Я виж кой идва — каза той и открехна предната врата, като държеше ниско пистолета. — Влизай. — Отстъпи назад, отвори вратата и Пинк влезе в къщата.

— Затвори я — нареди Грейсън.

Пинк затвори вратата, обърна се и видя Грейсън, насочил пистолета срещу Лили. В първия миг устата му се отвори, очите му се разшириха и той отскочи назад. Веднага обаче се съвзе и възприе спокойна и безразлична поза, сякаш, връщайки се у дома от работа, най-естественото нещо беше да свари сина си с насочено срещу майка си оръжие. Единственото, което го издаваше, беше потта, избила по цялото му лице.

Лили видя и разбра, че Пинк полага неимоверно усилие да запази тази невъзмутима поза и му се възхити. В същото време думите на Грейсън зловещо кънтяха в главата й. Татко ще направи всичко за мен.

— Какво става тук? — попита Пинк сина си. — Какво е това?

— Тя го започна. Нея питай — каза Грейсън.

— Питам тебе — отговори ядосано Пинк. — Откъде взе този пистолет?

— Тук беше — каза Грейсън, сочейки с поглед камината.

— Какво е търсил там? — поиска да разбере Пинк, сякаш виновен в случая беше пистолетът.

— Не знам — каза Грейсън.

— На Бренда е — прошепна Лили. — Сложила го е в чантата ми.

Пинк поклати глава и въздъхна.

— Бренда — каза той. — Трябваше да се досетя. Добре, Грейсън. Дай ми го. И ми кажи какво става.

Лили видя гневния пламък в очите на момчето, презрителната насмешка към авторитета на баща си. Но Грейсън изглежда се размисли. Продължи да държи пистолета и заговори поверително. На своя съюзник, на своя приятел.

— Тя мисли, че аз съм убил Тайлър. Заплаши, че ще отиде в полицията и ще каже.

— Какво? — извика изумено Пинк и се обърна към Лили: — Никога не съм чувал по-безумно нещо.

— Той ми каза, че го е убил. Хванах го в лъжа и той призна — каза Лили.

— Не съм казал. Тя си го измисли — извика Грейсън.

— Лили, сигурно не си разбрала какво е казал. Това направо е възмутително. Всички знаят кой е убиецът. — Пинк погледна Лили с разочарование в очите. — Защо пак започваш, Лили? — попита той. — Нали се опитваме да върнем семейството към нормален живот, а ти изведнъж започваш да говориш такива неща. Какво трябва да направи той, за да се докаже пред тебе? Защо винаги трябва да мислиш най-лошото за това дете?

Малката надежда, която Лили бе изпитала при връщането на мъжа си, се стопи. Той се караше на нея и очевидно не се смущаваше от факта, че Грейсън е насочил пистолет срещу майка си. Сякаш беше омагьосан от сина си. Вярата му в него беше сляпа, непоколебима. Готов беше да повярва, че жена му лъже, само и само да остане непокътнат ореолът около неговия син.

— Пинк, когато ти се обади, той вече знаеше, че тялото на Тайлър е в кладенеца — каза упорито тя. — Когато взех да го разпитвам, той каза, че е убил Тайлър за отмъщение.

Пинк сбърчи чело и прехапа устни.

— Отмъщение. Това по бих могъл да го разбера. — Той се обърна към Грейсън. — Това ли е станало?

— Не — каза Грейсън след моментно колебание. — Тя го измисли.

Пинк погледна единия, после другия.

— Някой тук лъже. Сигурна ли си, Лили? Сигурна ли си, че не си въобразяваш нещо?

— О, господи, Пинк — извика Лили, извръщайки лице от него.

— Само недей да се държиш така, сякаш аз съм виновен — настръхна Пинк. — Връщам се и чувам две различни истории. Просто се опитвам да разбера.

— Не виждаш ли какво прави той? — извика Лили.

— Защитава се — каза Пинк. — Слушай, Лили, защо не излезеш за малко? Иди се разходи или нещо друго. Ние с Грейсън ще се разберем.

— Чакай, чакай малко — извика Грейсън. — Задръж. Тя никъде няма да ходи.

— Нямаме нужда тук от нея — каза Пинк. — Ще обсъдим заедно нещата. Ще ги премислим.

Ако беше някой друг, който и да е, помисли си Лили, това щеше да бъде хитър номер, направо героично усилие от негова страна да я освободи. Да я освободи и да поеме нещата. Тя обаче знаеше, че не е така. Нямаше такова нещо. Това беше отдавна познатият модел на техния живот. Тя се вгледа в благоразположеното лице на Пинк, чудейки се откъде идва тази негова блажена слепота. Едно обаче беше ясно. Грейсън нямаше да приеме плана му.

— Не. Тя ще остане тук — каза Грейсън.

— Виж какво, мойто момче — започна търпеливо Пинк, — не ти се сърдя, че си разстроен. След като са те обвинили по този начин. Разбираемо е. Но не може просто така да вземеш пистолет и да го насочиш срещу някого. Първо, опасно е, и второ, създава погрешно впечатление.

— Татко, не мога да я пусна. Тя веднага ще хукне при шерифа и ще му каже, че аз съм убил Тайлър и че съм я заплашвал с пистолет.

— Няма, гарантирам ти — каза Пинк. — Това е семеен въпрос, само между нас тримата. Нали така, Лили?

Страх я беше да отговори, да се опълчи срещу заредения пистолет, но не можеше да преглътне.

— Вече не е така — каза тя.

— Видя ли? — извика Грейсън.

— Дявол да го вземе, Лили. Това семейство не е ли вече достатъчно съсипано? Трябва ли да продължаваме? Нали се разбрахме, че сами ще разрешаваме проблемите си?

— Това беше преди — каза глухо тя. Двамата се съюзяваха срещу нея, готвеха се да я премахнат. И тя вече се беше прежалила.

— Чакай малко — каза изведнъж Пинк, присвивайки очи. — Чакай малко. Мисля, че започвам да разбирам нещичко. — Той изгледа злобно жена си. — Кажи ми, че греша. Кажи ми, че не е така. О, боже мой. Нищо чудно… Всичко е заради Джордан Хил, нали? Страхуваш се, че него ще арестуват за това и си решила да намериш друг изход. Господи, чудно ли е тогава, че Грейсън се държи по този начин?

— Пинк, имай милост — извика Лили. — Мислиш ли, че бих обвинила собствения си син, за да прикрия когото и да било?

— Виж какво, Лили — каза Пинк, притискайки ръце в гърдите си. — Не знам какво би направила. Ти си загадка за мен. Добре. Но това е моят син. Моето момче. И няма да допусна нито ти, нито някой друг да го набеждава и обвинява. Ако не можеш да го обичаш, толкова по-зле за тебе.

— Не става дума за обич… — извика Лили, но той й обърна гръб. Махна с ръка като регулировчик, сякаш да даде път на Грейсън.

— Добре, мойто момче. Дай ми пистолета. Всичко ще се оправи.

— Тя ще им каже, че аз съм го убил — извика Грейсън. — Ще каже на шерифа.

— Не се тревожи за нея. На никого нищо няма да каже. Повярвай ми.

Грейсън поклати глава.

— Не, не можем да й имаме доверие. Ще каже на шерифа.

— А ние ще му кажем, че лъже — обясни търпеливо Пинк. — Той ще разбере, че тя лъже. Каквото и да разправя, аз ще се заема с този въпрос.

— Татко — каза Грейсън и гласът му прозвуча почти нежно. — Не можем да рискуваме. Тя и Джордан Хил ще се изправят срещу мен и теб. Джордан Хил е важна клечка. Показват го по телевизията. А ти имаш само един нищо и никакъв дребен бизнес. Ще повярват на него. А той ще каже каквото тя поиска да каже. Трябва да знаеш, че и двамата само търсят начин да ни видят сметката.

— Виж какво — изпъчи се Пинк, — мене може и да не ме показват по телевизията, но смятам, че имам някакво влияние в този град. А така или иначе, не виждам какво друго можем да направим.

— Мисля, че не можем да ги оставим да се измъкнат просто така. Мисля, че най-доброто решение е тя да бъде случайно убита. С този пистолет.

Лили почти се зарадва, че най-накрая той го каза. Вдигна бавно глава и погледна Пинк, сякаш искаше да каже: „Ето. Сега разбираш ли?“.

Пинк погледна изумено Грейсън, после жена си. Челюстта му увисна, той примигна няколко пъти, сякаш в момента се събуждаше, и пак погледна сина си с толкова дълбоко огорчение, каквото Лили никога не бе виждала. Сълзи на жалост напълниха очите й, като го гледаше. Беше заложил всичко на това дете. Сега трябваше по някакъв начин да вмести тази заявка за убийство в идеалното въплъщение на своите надежди и мечти — своя син.

— Грейсън — каза най-накрая Пинк с треперещ глас, — знам, че не говориш сериозно всичко това за майка ти. Ти си просто разстроен.

— Татко — започна енергично Грейсън, — обмислил съм го. Няма да е толкова трудно. Първо, пистолетът е на Бренда, така че Бренда ще трябва да признае, че той е бил у мама.

Пинк гледаше втренчено Грейсън като вцепенен, с объркан, уплашен поглед в очите.

— Недей да казваш нищо повече, мойто момче.

— Защо не ме изслушаш? — настоя Грейсън. — Планът е добър. Казваме, че вие двамата сте се скарали и тя е насочила пистолета срещу теб. Нищо по-естествено от това ти да се опиташ да й го вземеш и тогава той изгърмява и толкова. Нея просто няма да я има, нали разбираш.

Пинк се разтрепери, а лицето му, обикновено зачервено, пребледня. Лили зарови лице в ръцете си, представяйки си собствената си екзекуция.

Пинк се изкашля.

— Грейсън, всички понякога се увличаме и си въобразяваме, че искаме да направим нещо лошо на хората, които са ни направили лошо. Това е просто безобидно… безобидно нещо. Просто… просто е нещо, което всеки прави. То нищо не значи.

— Можем да го направим, татко — каза твърдо Грейсън. — Ти и аз. Никой никога няма да разбере.

— Добре — каза рязко Пинк. — Стига вече с тези глупости. Дай ми пистолета. Никой никого няма да стреля.

— Ей, чакай малко — каза Грейсън. — Аз мислех, че двамата с теб се поддържаме. Ти винаги така си казвал.

— Така е — каза Пинк, избягвайки погледа на сина си. — И ти казвам, че ще се погрижа за всичко. Никой няма с пръст да те докосне. Обещавам ти.

Грейсън присви очи и след това бавно заклати глава.

— Не ми ги разправяй тия, татко. Защо си мислиш, че можеш да се погрижиш за всичко? Ти нямаш никакъв авторитет в този град. Ти си никой. Нямаш дори нова кола. Защо да повярват на теб, а не на нея?

Лицето на Пинк почервеня при тази безмилостна оценка.

— Това си е мой проблем — каза той. — Виж какво, аз съм ти баща. Ще правиш каквото ти кажа.

— Недей да спориш с него, Пинк — каза Лили с тих, предупредителен глас.

Пинк гневно я погледна, сякаш възмутен, че тя взема неговата страна.

— Не се бъркай — каза отвратен той. Очите му бяха изпълнени с ненавист към нея, сякаш само тя бе изцяло виновна за този провал.

— Не ми го пробутвай това „аз съм ти баща“ — каза Грейсън. — Какво ще стане с всичките ми планове и с бъдещето ми? Ти си този, който все разправяш какъв прекрасен живот ни чака.

— Така ще бъде — извика Пинк. — Ще бъде така, както винаги сме го говорили.

— Няма, ако я оставиш да ме изпрати в затвора. Знаеш ли, че през всичките тези години каквото и да направех, ти все си приписваше заслугите. Все слагаше ръка на рамото ми, за да излезеш и ти на снимката във вестника, все мазните ти пръсти бяха върху спортните ми трофеи, та да изглежда така, че каквото и да направя, все ти да си в основата на нещата. Спечеля ли мач, все едно че ти си треньорът. Когато хората кажат, че съм красив, ти засияваш, сякаш е твоя заслуга. А и когато изглеждаш най-добре, пак не можеш да се сравняваш с мен — заяви презрително Грейсън. — Виж сега какво ще ти кажа. Тези неща съм ги приел. Приписвай си заслугите. Но дай да играем честно. Сега ти трябва да поемеш вината. Твой ред е.

Грейсън вдигна пистолета и тръгна към Лили. За миг Пинк остана като вцепенен, сякаш думите на Грейсън бяха изсмукали всичките му сили и той не можеше да помръдне. Но след малко изведнъж се спусна между Грейсън и майка му.

— Грейсън — каза умолително той през сълзи. — Може и да не ме цениш много. А може и всичко, което казваш, да е така. Не знам. Аз се гордея с тебе. А ти изглежда не се гордееш много с мен… — Гласът на Пинк пресекна, той замълча, погледна встрани и целият се разтрепери. — Но мога да се погрижа за това, Грейсън — продължи той. — Ще ти докажа какъв съм. Просто ми дай този пистолет и ще ти покажа.

Протегна умолително ръка, но Грейсън вдигна глава като животно, подушило опасност.

— Какво е това?

Лили също го чу. Беше като шум от затваряща се врата на кола.

— Вятърът е — каза тя.

— Има ли някой тук? — попита Грейсън.

Пинк сякаш не чуваше шумовете отвън, нито виждаше възбудата на сина си. Пристъпи и разтърси Грейсън за ръката.

— Трябва да ми дадеш този пистолет, мойто момче — продължи да настоява той. — Трябва да ми имаш доверие. Повярвай ми, ще видиш, че съм прав. Имай ми доверие. Моля те, мойто момче, моля те. Направи го заради мен. Аз мога да те спася.

— Трябваше да разбера, че ще се окажеш много слаб — каза Грейсън.

Лили видя презрението в очите на Грейсън, когато баща му посегна несръчно към пистолета в ръката му. Тя скочи от стола.

— Не, Пинк, недей — извика умолително тя. — Върни се назад.

Но Пинк не спря. Беше изцяло съсредоточен в задачата си.

Широкото му наскърбено лице изразяваше упоритост. Грейсън се поколеба за момент, но това беше всичко.

— Пречиш ми — каза той.

— Пинк, остави го — извика Лили, знаейки истината. — Ще те застреля.

Гласът й беше заглушен от изстрела. Лили изпищя и се втурна към мъжа си. Пинк се задържа прав за миг с широко отворени очи, пълни с невинна изненада. Притисна кървавата рана на гърдите си, а Грейсън вдигна димящия пистолет. Пинк протегна ръка и се устреми към изпънатата, неотстъпваща фигура на сина си. Грейсън направи гримаса и се дръпна встрани, а Пинк падна, първо на колене, после на пода.

В следващия миг предната врата силно се блъсна. Джордан Хил се втурна в стаята и се хвърли върху Грейсън, който не го видя веднага, и го повали. Пистолетът падна от ръката му, докато двамата се бяха вкопчили един в друг. Грейсън дереше, риташе и бясно се дърпаше от Джордан, който, макар и ловък и по-тежък от момчето, едва удържаше ожесточената му съпротива.

Лили изпищя, после пак изпищя, като видя на вратата Ройс Ансли с насочен пистолет. Шерифът погледна към тялото на Пинк, погледна Лили, после се завъртя бавно в полукръг към момчето, което Джордан беше повалил на земята.

В този миг Лили разбра по очите му какво намерение има.

Тя пропълзя по пода и закри сина си с тяло.

— Не, Ройс — извика тя. — Не го убивай. Недей. Моля те.

Ройс Ансли се поколеба, изкушен да отмъсти. После прибра пистолета в кобура.

— Добре — каза той.

Прекоси стаята и изправи грубо Грейсън на крака. Джордан най-охотно го пусна. Отиде при Лили и я хвана за ръка. Тя силно стисна неговата ръка и се вкопчи в него. След малко го пусна и пристъпи към Пинк. Коленичи до него и опипа пулса му. После, клатейки глава, докосна нежно безжизненото му лице и заплака. Джордан приклекна до нея и затвори очите на Пинк, застинали в изненада.

— Да вървим — каза Ройс и поведе Грейсън, вече с белезници, към вратата. Черните очи на Ройс искряха от стаена ненавист на изпитото му лице, докато приближаваше към тялото на Пинк.

— Умрял ли е татко? — попита Грейсън по детски тъжно.

Лили вдигна глава и го погледна, бършейки очите си.

— Да, Грейсън. — Джордан й помогна да се изправи. Тя цялата трепереше.

— Не съм искал да го застрелям — каза Грейсън. — Татко сграбчи пистолета и той просто гръмна. Беше нещастен случай, честна дума.

Тя не се извърна от него. Погледна го право в очите и каза:

— Не, не беше. — Гласът й не трепна. Прозвуча твърдо и търпеливо, сякаш поправяше детска грешка. Грешка, която трябваше да се поправя отново, и отново.