Фатално отклонение

Глава 16

Събуди се и се почувства като човек, който е препил. Главата й, натежала като олово, щеше да се пръсне, очите й смъдяха от сълзите, които изглежда бе изплакала в съня си. Отначало се стресна, като видя, че се намира в непозната стая, после си спомни. Мишел. И Тайлър. С усилие се изправи в леглото.

От кухнята се разнасяше миризма на кафе. Погледна часовника си. Наближаваше десет и половина. Зачуди се защо Пинк още не е отишъл на работа. Може би я чакаше да се разберат за снощи. Мисълта да говори с него, особено сега, когато се чувстваше толкова зле, я плашеше. Но това беше най-малкият й проблем. Какво щеше да прави с Тайлър?

Отвори вратата на стаята на Мишел и повлече обутите си с чорапи крака към кухнята. На кухненската маса седеше Джордан Хил и пиеше кафе.

— Боже мой — извика тя. — Какво правиш тук?

Джордан не можа да се сдържи и се усмихна, като видя сплъстената й коса, смачканите дрехи и лицето с размазан грим.

— Сутрин винаги си била красива — каза той.

— Дявол да те вземе, Джордан, попитах те какво правиш в кухнята ми.

— Ти какво мислиш, че правя? — отвърна сериозно той. — Аз, за разлика от теб, не можах да заспя, след като ти се обадих снощи. Станах в зори, слязох от планината с колата и хванах първия полет за Нашвил. После дойдох с кола до тук. Задната врата беше отворена. — Той й предложи чаша кафе. — Още е топло. Току-що пристигнах.

Лили загледа втренчено голямата чаша в ръцете му.

— Хайде — подкани я той. — Винаги си харесвала как правя кафе.

Лили пое чашата с треперещи ръце и почувства, че парата от кафето отпуска смъдящите я клепачи и опънатата кожа на челото. След малко отпи, после пренесе чашата до прозореца, греейки ръцете си на нея, и се загледа в сивия дъждовен ден.

— Много драматична постъпка от твоя страна — каза тя. — Добре си си избрал професията. Винаги си имал склонност да драматизираш. — Тя се обърна към него и леко му се усмихна, после отпи пак от кафето. — Чувствам се като човек, който е направил от мравката слон. Бях обезумяла, когато ми се обади снощи, но сега на дневна светлина в нищо не съм сигурна. — Тя уморено разтри челото си. — Тайлър е добро момче. Познавам го, откакто се е родил. Не е лошо момче.

— Започни от началото — каза Джордан. — Разкажи ми всичко едно по едно.

Лили въздъхна и се опита да събере мислите си. После бавно започна да говори. Когато стигна до вечерята и до разговора с преподобния Дейвис, Джордан я прекъсна.

— Чакай — каза той. — Чернокож, нали? Едър човек. Възрастен. С посивели бакенбарди.

— Същият — кимна тя.

Джордан стана и закрачи из кухнята.

— Аз го видях, Лили. В деня, когато си тръгвах, той излизаше от канцеларията на шерифа.

— Нали ти обясних, че е говорил с шерифа.

— Да, но искам да кажа, че аз влязох точно когато той излизаше. Въпреки това обаче, когато попитах Ансли има ли нещо ново, някаква нова информация, той каза, че няма. Направо отрече.

— Сигурно ще каже, че това е поверително. Работа на полицията.

— Трябва пак да говорим с този проповедник, Лили.

— За какво? — попита тя. — Казах ти какво ми каза.

— Ще му покажем снимката на Тайлър в албума. Ще разберем дали това е момчето, което е видял. — Той погледна Лили, която се бе облегнала на умивалника, сякаш й бе призляло. — Съгласна ли си?

— Да — отговори тя. — Само нека се преоблека. — Тръгна към спалнята, после спря и се обърна. — Джордан, ами ако е той? Какво ще правим тогава?

— После ще мислим за това. Сега ще измия чашите — каза той и изплакна на чешмата двете големи чаши, а после ги остави да съхнат.

Лили се обади на Лорета да разбере къде е пасторът, качиха се във взетата под наем кола и Джордан подкара през мъглата, спуснала се над полята край града. Седнала до него, Лили притискаше до гърдите си албума на випуска.

— Дъжд, дъжд и пак дъжд — каза Джордан. — Това е Тенеси през есента. И през зимата.

— Сигурно е така — отвърна Лили. — Аз почти не го забелязвам вече. Помниш ли пътя до Бел стрийт?

— Разбира се — каза той. — Мисля, че още помня всички пътища в окръга. Всъщност в планината, където е къщата ми, вали много дъжд. Само че през зимата по-често преминава в сняг.

— Мишел ми разказа как сте се возили на шейна миналата зима.

— Беше чудесно — отвърна замислено Джордан.

Повече не говориха, докато стигнаха дома на семейство Уокър.

Къщата изглеждаше тиха и безлюдна. За миг Лили се уплаши, че Лорета не е успяла да предупреди хората. После видя, че Клара Уокър отваря предната врата и поглежда към колата им.

Лили и Джордан притичаха под дъжда до верандата и Клара ги покани вътре. Преподобният Дейвис седеше във всекидневната и прелистваше библията си.

— Благодаря ви, че се съгласихте да ни приемете, преподобни Дейвис — каза Лили. — Това е моят… това е бащата на Мишел, Джордан Хил.

Всички си стиснаха ръцете, после Клара Уокър се наведе към Джордан и поверително му каза:

— Във вторник следобед, когато съм у дома, обичам да гледам вашето предаване. Много е хубаво.

Джордан приглади мустаците си, усмихна се и благодари. После се обърна към седналия в креслото човек.

— Отче, съпругата ми казва, че сте съобщил на шерифа, че сте видял един младеж при Трите арки в нощта, когато дъщеря ни е била убита.

Пасторът предпазливо кимна. Лили отвори уста да каже „бившата ми съпруга“, но реши, че няма смисъл. Човекът сякаш бързаше да се отърве от тях.

— Бихте ли погледнали тази снимка, за да ни кажете това ли е момчето, което видяхте? — попита Джордан.

Лили кимна на Джордан и отвори албума. Подаде го на възрастния свещеник и посочи снимката на Тайлър. Ефраим Дейвис разгледа мълчаливо снимката. На Лили й се струваше, че всички в стаята чуват как тя преглъща.

Старият човек вдигна очи от снимката.

— Ансли — каза той. — Същото име като на шерифа.

— Това е синът на шерифа — потвърди Джордан.

Двамата мъже продължително се изгледаха.

После преподобният Дейвис сведе поглед и затвори албума. Подаде го на Лили и каза:

— Не съм сигурен.

— Но вие сте го видели — възпротиви се Лили.

— Видях един младеж — каза проповедникът. — Възможно е да е било това момче. Но беше тъмно и светлините на фаровете ми просто минаха над него.

— О, моля ви — извика Лили. — Вие сте единственият, който знае, който може да ни помогне. Трябва само да кажете истината.

Старият свещеник стана от стола и погледна ядосано Лили.

— Точно това правя, госпожо. Изобщо не исках да ходя при шерифа и да му казвам каквото и да било. Но съвестта не ми даваше покой и затова постъпих така, както трябва. Но нямам намерение да обвиня в убийство младеж, който може да е невинен, само защото съм погледнал една снимка с размери на пощенска марка. Аз съм стар човек и не виждам много добре.

Джордан даде знак на Лили да замълчи, тъй като тя изглеждаше готова да отправи нова молба.

— Благодаря ви, че ни отделихте от времето си — каза учтиво Джордан.

— Няма нищо — отвърна сдържано проповедникът.

Клара Уокър ги изпрати до верандата. Те забързаха към колата, качиха се в нея и затвориха шумно вратите.

— Значи, това е — каза Лили. — Сега и ти ще започнеш да мислиш, че си въобразявам.

— Не — отвърна Джордан. — Мисля, че си права.

Тя загледа мрачния му профил, докато той включи двигателя и подкара колата. Не го попита къде отиват. Струваше й се по някакъв странен начин, че е съвсем естествено да бъде с него, да го остави той да поеме нещата. Колата се движеше през гори и селски пътища и само свистенето на гумите по хлъзгавия мокър паваж съпровождаше мислите им. Тя не се изненада, когато той сви по коларския път към стария каменен мост с арките. Мокри клони плющяха по колата, която подскачаше по изровения път. Накрая спряха до едно празно място. Оттам се виждаше неравната купчина камъни, които изграждаха моста, и дългите мокри листа на върбата, надвиснали над тях. Тясната река, която течеше долу, изглеждаше като тъмна пукнатина в земята. Джордан изключи двигателя и двамата останаха да седят все така умълчани. Лили продължаваше да притиска до гърдите си албума на випуска.

В колата миришеше на влажните им дрехи, на косите им, на одеколона на Джордан, на нейния парфюм. Погледите им се срещнаха, почти крадешком, и двамата отместиха очи.

— Какво правим тук? — попита Лили.

— Мислим.

Лили кимна и загледа моста. Взе да трепери. Джордан свали сакото си и я наметна с него въпреки протестите й, че няма нужда от това. После и двамата отново отправиха поглед към моста.

— Във всичко това има логика. Наистина има — каза най-накрая той.

— Знам — съгласи се Лили.

— Само че не знаем защо. Иначе във всичко има логика.

Лили се обърна към него.

— Благодаря ти, че дойде, Джордан.

Джордан сви рамене, без да я погледне.

— Е, време беше да дойда — каза той.

— Опитвам се да говоря с Пинк, но той се държи с мен като че ли съм луда за връзване. Все повтаря, че трябва да оставим на шерифа да свърши тази работа. Но как да оставим на шерифа, ако синът му е направил това? Знам, че Ройс е добър човек. Но опрат ли нещата до децата ти…

Джордан се обърна към нея с широко отворени очи.

— Може би Пинк знае, че е Тайлър, но шерифът го притиска да мълчи.

— Не ставай смешен. Това е невъзможно — каза Лили. Но веднага си спомни как Пинк се уплаши, когато тя спомена за Тайлър.

— Защо? Ройс може и да го е заплашил.

— О, помисли малко, Джордан. Тебе шерифът може ли да те накара да мълчиш? Дори със заплахи. Не е възможно.

— Добре. Права си — отвърна Джордан.

— Ти не си даваш сметка колко много Пинк обичаше Мишел. Той трепереше за нея. Как може изобщо да кажеш такова нещо?

— Добре, не се ядосвай — каза Джордан. — Не съм искал да подценя Пинк. Мислех си да не би шерифът да заплашва живота му или нещо такова.

— Ройс не е такъв човек — каза Лили.

— Знае ли някой какъв човек е? — попита замислено Джордан.

Лили облегна глава на седалката, а Джордан отвори вратата и слезе от колата. Загледа мъгливото небе, после, навел глава, пъхнал ръце в джобовете си, закрачи по моста и спря под върбата, където беше убита Мишел.

Известно време Лили го наблюдаваше, сякаш той не беше с нея. Години наред, след като се омъжи за Пинк, когато хората я питаха за Джордан, тя казваше, „Не го мразя. Жал ми е за него“. Това беше добър отговор. Показваше, че всичко в живота й е наред и че Джордан е този, който е загубил. И това наполовина беше истина. Тя не го мразеше. Нямаше време да го мрази. Отначало трябваше да се грижи за Мишел, после за Пинк и за Грейсън. Нямаше време да разсъждава за Джордан. Но винаги когато помислеше за него, когато го погледнеше, както сега, отпуснал глава, привел рамене под дъжда, все една и съща мисъл минаваше през главата й: Как можа да ме оставиш? Ние бяхме всичко един за друг.

Сякаш чул мислите й, той се обърна към нея и я загледа със сериозно лице. Тя отвори вратата на колата и тръгна към моста. Закрачи неохотно по камъните и спря до Джордан.

Той обърна гръб на върбата и обходи с присвити очи тихото място край реката.

— Какво се е случило тук? — каза той.

Лили се загърна плътно със сакото му.

— Мислиш ли, че пасторът излъга? Мислиш ли, че позна Тайлър?

Джордан поклати глава.

— Мисля, че не искаше да направи грешка. — Двамата загледаха пак безлюдното място, порутения мост от сиви камъни, мътната река. — Тя не би дошла тук сама. Сигурно е имала среща с него. — Той пристъпи от крак на крак. — Добре. Мисля, че следващата стъпка е ясна.

Лили избърса дъждовните капки от лицето си с опакото на ръката си и каза:

— На мен не ми е ясна.

— Ще отида да се видя с Тайлър Ансли.

— И после какво? — попита тя уплашено.

— Няма смисъл да ходя при Ройс, ако той го прикрива. Но ако хвана Тайлър неподготвен и се направя, че знам повече, отколкото в действителност знам, може и да успея да науча нещо от него.

— Вярно е — промълви тя.

— Трябва само да сме сигурни, че Ройс няма да разбере. За да не предупреди Тайлър, че съм тръгнал да се срещна с него.

— Повярвай ми, няма да разбере — каза мрачно Лили. — Кога тръгваш?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Следобед. Колкото по-малко хора знаят, че съм в града, толкова по-добре за нас. Той е във военното училище, нали?

Лили кимна.

— Ще те закарам у вас. Мисля да не се обаждам на майка си. Ще ми зададе един милион въпроси.

— Ами ако признае? Какво ще правим тогава? — попита Лили.

Двамата се втренчиха един в друг, ужасени от мисълта да се срещнат с убиеца на дъщеря им.

— Веднага ще го предам на полицията. Ройс няма да може да се намеси — каза решително Джордан.

Лили прехапа устни.

— Ужасно е да отправиш обвинение към един млад човек. Може би той няма нищо общо с това.

— Тогава нищо няма да му стане от няколко въпроса, Лили. Хайде, ще те закарам у вас — подкани я той.

Като стигнаха до нейната къща, тя се огледа, за да се увери, че никой не ги е забелязал, и слезе. Съблече спортното сако и му го подаде. И почти веднага започна да трепери.

— Ще ми се обадиш, нали? И бъди внимателен — каза тя.

— Прибирай се вътре — отвърна той, кимайки. — Не искам да измръзнеш.