Фатално отклонение

Глава 17

Като се прибра вкъщи, Лили влезе в стаята и се преоблече с дебел пуловер и панталони. Беше си сложила хубава плетена рокля за срещата с пастора, все едно че отиваше на църква. Роклята беше мокра от дъжда и тя я окачи да изсъхне. Погледна се в огледалото на тоалетката. От влагата тъмната й коса непослушно се бе накъдрила.

Почувства облекчение сега и странно спокойствие. Джордан беше тръгнал да се види с Тайлър и може би да открие истината. Ако можеше, и тя би отишла с него, но Тайлър сигурно щеше да се стресне, като я види, а и Пинк за нищо на света не би я пуснал да тръгне с Джордан. Толкова години бяха минали, а той все подозираше Джордан в нещо. Може би този път най-накрая щеше да се увери, че мотивите на Джордан са почтени.

Спомни си как беше реагирал Пинк, когато Джордан за първи път й се обади — тогава Мишел беше на шест години — и попита ще може ли да види дъщеря си и евентуално да я покани да му гостува понякога, когато оздравее. Всъщност самата тя отначало прие хладно тази идея. Но майката на Джордан, Беси, която беше неуморна като баба от самото раждане на Мишел, се застъпи за сина си и Лили склони. Години наред Пинк мърмореше или мълчеше в дните, когато Джордан идваше да вземе Мишел, а Лили виждаше, че и Мишел изпитва вина за това, че държи на „новия“ си баща. Тя наистина държеше на него и Лили настоя, заради доброто на Мишел, Пинк да не показва по този начин недоволството си. И Пинк се научи да живее с него. Както се научиха и всички те.

Единственият път, когато избухна, беше няколко години след като Мишел започна да гостува на баща си. Тя беше на дванадесет години. Джордан я покани да отиде при него в Ню Йорк и й изпрати билет за самолета. Закараха Мишел на летището в Нашвил, но Грейсън плака през цялото време, защото не заминаваше и той. Мишел разказа за това на Джордан и следващия път, когато трябваше да му гостува, Джордан се обади и предложи да изпрати билети и за двете деца, за да отидат двамата заедно.

Лили потръпна, като си спомни сцената, която беше последвала. Мишел ентусиазирано съобщи хубавата вест на любимото си малко братче и Пинк побесня. Стените на спалнята се тресяха, докато той вилнееше. „Само да ти даде знак, и ти си готова да се върнеш при него“, крещеше той, а тя го умоляваше да не повишава глас. „Взе дъщеря ми, а сега иска да му дам и сина си. Никога, никога няма да ми вземе сина. Чуваш ли?“

Лили смяташе, че целият град е чул, но хората бяха достатъчно възпитани да си мълчат. Грейсън разбра, че е по-добре да не плаче, когато изпита разочарование. Въпросът повече не беше повдигнат.

Да, помисли си нервно Лили, на Пинк никак няма да му хареса, като разбере. Може би ще каже, че той е трябвало да отиде. Усети, че започва да я измъчва тъпа болка в тила само като си представи, че трябва да му каже. Но Пинк няма право да се сърди, успокои се сама Лили. Та той дори не иска да чуе за нейните страхове за Тайлър. Беше твърдо решен да се довери изцяло на шерифа. Значи някой трябва да помогне. И ако Джордан иска да се включи в издирването на убиеца на дъщеря си, може ли някой да го обвинява за това?

Лили въздъхна. Знаеше кой ще го обвинява. Но все пак смяташе, че няма как да избегне това. Трябваше да каже на Пинк. Може би, помисли си тя, ако му го кажа по подходящ начин, той ще разбере. Двамата не са някакви хлапаци, та да се надпреварват кой е по-привързан към децата си. На всички им е ясно, че преследват по-важна цел.

Въоръжена с тези силни аргументи, тя си облече палтото и реши да говори с Пинк преди увереността й да се изпари. Качи се в колата и подкара към града.

Офисът на Пинк беше на втория етаж в една сграда на площада. Долу имаше магазин за обувки за по-възрастни клиенти. Младите хора ходеха в търговския център да си купуват маратонки и обувки с ярки цветове и високи токчета. Този магазин предлагаше обувки тип Червен кръст — здрави, удобни и вечни, тъй като бяха лишени от всякакъв стил. През оплисканата от дъжда витрина Лили махна за поздрав на собственика Бен Дювал и отвори страничната врата към стълбището. Стъпалата извеждаха на дълъг коридор, покрит с износен линолеум на кафяви петна. Първият офис вляво беше на един адвокат на име Алвин Бикърс. Зелената врата беше затворена, а отвътре не идваше никаква светлина, която да освети матираното стъкло и изписаното с черни букви име Г-Н АЛВИН БИКЪРС, АДВОКАТ. Сигурно е в съда, а може би работи вкъщи, помисли си Лили, подминавайки вратата. Алвин не беше вече млад и сега изглежда идваше по-рядко в офиса си в студени дъждовни дни. Следващата врата беше на мъжката тоалетна, а отсреща — на дамската. Последната врата вляво беше на Пинк. Потъмняла бронзова табелка гласеше ГРЕЙСЪН БЪРДЕТ, НЕДВИЖИМИ ИМОТИ, НОТАРИУС. Докато наближаваше отворената врата на Пинк, гумените подметки на Лили тихо проскърцваха по стария линолеум. Тя влезе в стаята и се огледа. На предното бюро нямаше никой. Рийба Нънли, домакиня, която неотдавна взе изпита за посредник в търговия с недвижими имоти и си изкара стажа, идваше понякога да поема телефонните разговори и да посреща клиентите. В замяна на това Пинк й даваше да използва част от офиса и телефонния секретар за контакти с бъдещи клиенти. Бюрото на Пинк беше зад преграда, която разделяше двете работни места. Лили почука на отворената врата и извика:

— Има ли някой?

Пинк се показа иззад преградата и се изненада, като видя жена си.

— Здравей, скъпи — каза тя.

— Здравей — каза той.

— Къде е Рийба? На обяд ли е?

— Имаше да свърши някои работи.

— Пинк, трябва да поговорим.

— Виж ти. Това е приятна изненада. След като прекара нощта заключена в стаята на Мишел, мислех, че вече не си говорим.

— Изглежда, че просто съм заспала там — отговори Лили. — Честна дума, не съм имала нищо лошо наум.

— Изглеждаш поуспокоена. Това е добър признак.

— В известен смисъл — сви рамене Лили.

— Трябваше да останеш. Комплиментите, които получи нашият син, бяха много внушителни.

— Той ги заслужава — каза Лили.

— Той наистина иска да се гордееш с него. Иска да мислиш за него.

— Аз наистина мисля за него, Пинк. Стига с тия приказки.

— Да, но понякога го показваш по много лош начин. Извинявай — каза Пинк, отиде зад преградата и вдигна телефона, който бе иззвънял. — Бърдет на телефона. С какво мога да ви услужа?

Лили закрачи из стаята и спря пред таблото с нови обяви за недвижими имоти под неясни снимки. Нямаше кой знае колко много за продаване.

— Имате късмет — чу тя Пинк да казва. — Имам точно това, което искате. Съгласен ли сте да се срещнем тук, да речем в четири часа? Става дума за къща-мечта. Точно така. Четири часа.

Пинк излезе иззад преградата и Лили се обърна към него.

— Пинк, трябва да ти кажа нещо. Затова съм дошла тук.

— Добре, кажи — отвърна той и скръсти ръце на гърдите си.

— Джордан дойде тази сутрин.

Месестото лице на Пинк сякаш провисна.

— Виж ти, каква приятна изненада.

— Той се обади снощи, след като се прибрах у дома. Казах му за подозренията си. Изглежда ги е приел сериозно. И е решил да дойде.

Пинк се усмихна безрадостно.

— Когато му кажеш „скачай“, той те пита „колко високо“, така ли?

Лили не обърна внимание на саркастичната му забележка.

— Ходихме при преподобния Дейвис и му показахме снимка на Тайлър. — Тя видя, че при тази думи Пинк настръхна. — Той не можа да каже със сигурност, че е видял именно Тайлър.

— Това е страхотно — отвърна Пинк, взе връзка ключове от една кукичка на дъската зад гърба си и ги запремята в ръце. — Двамата сигурно сте изглеждали много симпатични. Двойка детективи.

— Исках да ти кажа това, в случай че някой ни е видял и ти каже — продължи притеснено Лили.

— О, нищо вече не може да ме изненада — каза Пинк, дрънчейки с ключовете. — Той е готов на всичко, само да е близо до теб, а на теб това ти харесва. Приемаш го с удоволствие.

— Джордан тръгна за военното училище. Ще се опита да говори с Тайлър. Ние продължаваме да мислим, че може да е той.

Пинк хвърли ключовете на бюрото и извика:

— Какво? Какво по дяволите…

— Пинк — прекъсна го Лили. — Ние мислим, че ако Джордан хване Тайлър неподготвен, може би ще научи нещо. Струва си да опитаме.

— О, така ли — каза саркастично Пинк. — Това ли значи „ние мислим“? Ами помисли и за нещо друго. Какво ще каже Ройс Ансли, когато разбере, че обвиняваш сина му в убийство? Няма ли нещо друго в главата ти освен Джордан Хил? Нямаш ли мозък?

— Джордан изказа едно интересно предположение — заяви студено Лили. — Чуди се възможно ли е Ройс Ансли да ти оказва някакъв натиск.

Червендалестото гневно лице на Пинк внезапно пребледня. Той загледа жена си с присвити очи.

— Какво искаш да кажеш? — попита той с тих глас.

Тя веднага се почувства виновна и съжали за думите си.

— Нищо. Той търсеше някакво обяснение. Искам да кажа, че Ройс явно няма да направи нищо. Виж само как набързо отпрати Тайлър във военно училище. А такова нещо въобще не е било предвидено. Джордан просто смята, че ти може да си заподозрял това и дори да си казал нещо на шерифа. Разбери, че той просто се лута и търси да се хване за нещо. Както и всички ние.

Пинк закрачи из стаята, сякаш бе изпаднал в силна възбуда.

— Значи Джордан е готов да каже всичко, само и само да получи каквото иска — каза изумено той. — Обвинява ме, за да представи себе си в добра светлина и ти допускаш той да го прави. Това е неговият шанс в живота. Направо е страхотно. — Пинк сподавено се разсмя.

— Пинк, не става дума за Джордан. Това няма нищо общо с него.

Пинк се обърна към нея с изкривено от гняв лице.

— Само с него има общо. Дошъл е тук, за да те откъсне от мен, а ти си толкова глупава, че му се хващаш. Сигурно вече си забравила как те заряза. Теб и Мишел. Докато тя беше болна.

— Не съм забравила нищо — каза Лили. — Дойдох тук да ти обясня какво се опитваме да направим, но виждам, че ти дори не можеш да ме изслушаш.

— Сигурно трябва да скръстя ръце и да го гледам как ми разбива семейството. Да го оставя да използва смъртта на моята дъщеря като оръжие срещу мен. Точно така. Моята дъщеря. Не неговата. Моята. Аз плащах сметките. Аз стоях нощем край нея. Аз се жертвах за нея. Аз правех това. А сега сър Галахад2 пристига и дъщерята става негова.

— О, хайде да прекратим всичко това, Пинк. Много е дребнаво. Нямаме време за такива неща.

— О, простете, Ваше благородие. След като той те захвърли, ти се съгласи аз да те взема. Нямаш ли поне малко достойнство да не се хвърляш да му целуваш задника в мига, в който той прекрачи вратата?

— Върви по дяволите — извика Лили, обърна му гръб и излетя от офиса. Затръшна вратата и закрачи по коридора, възмутена от съпруга си. Когато отвори вратата към стълбите и заслиза надолу, трепереше от гняв. Стигна до площадката и си наложи да спре.

Облегна се на стената и пое дълбоко дъх. Пинк представяше всичко по толкова грозен и злобен начин, че й призляваше, като го слуша. Но можеше да го разбере. Можеше. Той смяташе, че тя се обръща към Джордан вместо към него. А това беше най-големият му страх. Винаги изпитваше ревност към Джордан. Но може би беше прав за това, помисли си тя, внезапно изпитвайки чувство на вина. Вярно, не беше направила нищо лошо, за което да я обвинява, а и страховете му, че ще го остави заради Джордан, бяха неоснователни. Тя си имаше свой живот. Джордан беше в миналото. Но той беше единствената й голяма любов и споменът за тази любов все още витаеше около нея като леко доловим парфюм. Пинк не беше глупак. Той го долавяше и това го плашеше. Но след като Джордан се върнеше в Ню Йорк, тя и Пинк щяха да продължат да живеят заедно. Пинк нямаше да се поправи. От нея зависеше какви ще бъдат отношенията им.

Лили бавно се обърна и заизкачва стълбите. Върна се обратно по коридора. Няма смисъл да се сърдя, помисли си тя. Вратата на офиса беше притворена, но не плътно затворена. Протягайки ръка да я бутне, тя си даде сметка, че той сигурно се е втурнал навън след нея. Сигурно е излязъл след нея, може би се е опитал да я извика, но думите са заседнали в гърлото му. Обзе я някакво топло чувство към него. Бутна вратата и влезе. Той говореше по телефона зад преградата. Тя искаше да го изненада, затова реши да изчака.

— А кога ще се върне? — чу тя гласа на Пинк. — Ами кажи на шерифа Ансли, че Пинк Бърдет го е търсил и че е много важно да ми се обади. Благодаря, Франсис.

Значи все пак се интересува, каза си Лили. Интересува се повече, отколкото го проявява външно. Сега вече ще вземе нещата в свои ръце. Ще си отстоява правата. Добре тогава, хубаво. Крайно време беше да задвижи работата. Тя почувства прилив на старата обич към съпруга си, който работеше толкова много, толкова безропотно за тях, който даваше всичко от себе си. Искаше да му се извини и да го накара да й повярва. Тя наистина го обичаше. Пинк винаги се стараеше толкова много.

Преди да изрече името му, чу, че той отново набира някакъв номер. После го чу да говори.

— Да, здравейте. Трябва да се свържа с един от вашите курсанти, Тайлър Ансли. Ами, да, сигурен съм, но трябва веднага да му предам нещо. Изключително важно е. Моля ви, кажете му веднага да се обади на мистър Бърдет на този номер. — Пинк продиктува служебния си телефон. — Но не вкъщи. Това е служебният ми телефон. Точно така. В службата ми. Веднага. Спешно е. Добре. Довиждане. — Пинк затвори телефона. Потри енергично потните си ръце и разтри челото си. После се облегна на стола и се завъртя.

Лили стоеше до преградата и го гледаше пребледняла като платно.