Фатално отклонение

Епилог

Доктор Карл Лундгрен приключи с бележките си, облегна се на стола и се загледа през прозореца с решетки на кабинета си в мрачния дъждовен следобед. Зимите тук бяха като безкраен, сив, влажен ден, но това не го потискаше. Сигурно беше свързано със скандинавския му произход, сигурно имаше нещо в гените му, което всъщност му позволяваше да се наслаждава на най-мрачния сезон в Тенеси.

Отмести бележките и затърси по бюрото папката, която му трябваше. Нямаше защо да чете съдържанието й. Беше я изучавал толкова пъти през последните три години. Това беше един от любимите му случаи.

Всъщност Карл Лундгрен обичаше работата си в затвора, макар някои хора да смятаха, че в това има нещо ненормално или безчовечно. Имаше много пациенти като практикуващ лекар, но работата в затвора го правеше неспособен да се заема с всекидневните прояви на неврози в обществото. Беше семеен, уравновесен човек, чиято представа за безогледно нарушаване на закона се изразяваше в това, че понякога паркираше колата си много близо до някой пожарен кран. Хората, които срещаше между стените на затвора обаче, силно го привличаха. А затворниците обичаха да говорят с него, защото проявяваше голям интерес към тях и към странния живот, който бяха водили. А това едва ли вреди на някого, окуражаваше се сам той.

На вратата застана човек от охраната и каза на Карл, че в стаята за посетители го чакат.

— Добре — каза докторът. — Идвам веднага. — Отвори папката, която държеше, и отново я прегледа, за да си припомни най-новото в нея преди срещата с майката на затворника. Знаеше, че тя ще зададе много въпроси. Винаги задаваше. Жалко, че той можеше да й обясни толкова малко.

След като затвори папката и я върна в картотеката, Лундгрен излезе от сградата на затворническата здравна служба и мина през няколко врати, които трябваше да бъдат отключени специално за него, докато стигна до помещението за посетители.

Погледна вътре, но не я видя. Двама адвокати разговаряха с клиентите си зад бежово-сивите прегради под зорките погледи на охраната. Карл отиде при кафемашината, пусна четвърт долар и пое картонената чаша с кафе. Погледна часовника си. Трябваше да се срещне с Лили в два и половина. Сигурно е излязла за малко. Като вдигна глава, видя, че идва към него по коридора.

Докато тя се приближаваше и колебливо се усмихваше, пак му направи впечатление, както и първия път, когато се запознаха, колко е красива. Не беше изненадан, като знаеше колко красив външно е синът й. Тези неща обикновено са генетично заложени. От самото начало очакваше с нетърпение да се запознае с нея, защото от дълъг опит знаеше, че не само външността се предава от родители на деца. Много интересно му беше да я опознае, да я изучи, да открие причините, довели до такова отклонение от нормата, каквото беше Грейсън Бърдет. Срещите им през последните три години обаче го объркваха и дори го караха да се чувства безсилен. Тя му беше станала симпатична.

— Здравей, Лили — каза той, протягайки ръка.

Тя се усмихна, поемайки неговата ръка, макар че очите й оставаха все така замъглени от тревога.

— Благодаря, че ме прие днес. Много е важно за мен. Говори ли вече с него?

— Преди малко — кимна Карл. — Съжалявам. Не е променил решението си да не те вижда.

Лили въздъхна и Карл внимателно я поведе към стаята за посетители.

— Със съпруга си ли дойде този път? — попита любезно Карл.

— Да — погледна го Лили. — Най-добрата ми приятелка се жени във Фелтън в края на седмицата. Отседнали сме при свекърва ми за няколко дни.

— Сигурно и за двама ви това е хубаво — каза той.

— Да — промълви разсеяно Лили.

Карл седна и отпи от кафето.

— Извинявай — сепна се той. — Искаш ли кафе?

Лили поклати глава и каза:

— Ако само се беше съгласил да ме види. Веднъж поне…

— Той не иска да идваш. Казва го съвсем сериозно, Лили. Мисля, че излишно се терзаеш, като идваш тук толкова пъти.

Тя винаги се разстройваше, когато дойдеше тук, но днес изглеждаше по-натъжена от обикновено. Лекарят задуха кафето си и загледа съчувствено изтерзаното й лице.

— Знаеш ли, той всъщност е много добре.

— Какво означава това? — попита рязко Лили.

Карл вече я познаваше. Тя беше от онези малко на брой майки, дошли при него тук, зад тези стени, за да чуят истината. Но въпреки това той трябваше да смекчи нещата. По-добре беше тя да не знае някои неща.

— Ами, учи и много бързо напредва с курсовете. Силен е физически, здрав е.

Тя го погледна печално, сякаш приемаше думите му за подигравка.

— Цъфти и процъфтява, така ли?

Карл въздъхна.

— Той е силно момче, Лили. Научил е какви са правилата тук. Ще оцелее. Всъщност ще се справи по-добре от много други.

Лили го погледна с разбиращи, уплашени очи и попита:

— Лекуваш ли го? Има ли някакво подобрение?

Карл остави чашата с кафе и открито я погледна.

— Виждам го от време на време. Но не е на лечение. Той не може да се промени, Лили. Изобщо не смята, че е направил нещо лошо. Ако можеше да бъде лекуван, щеше да бъде в болница, а не в затвора. Не е случай за лечение. Той… прекрасно се е приспособил към обкръжението си. Повярвай ми, че е добре.

— Разбирам какво казваш — отговори тя. — Има само един-единствен начин хората да се справят добре в едно място на насилие, каквото е затворът. Да не говорим за това да цъфтят и процъфтяват.

Карл сви рамене и отпи от кафето.

— О, господи — извика сподавено Лили. — Докъде ще доведе всичко това?

— Като краен резултат ли? — попита Карл. — Вероятно никога няма да излезе от затвора — каза той и погледна сериозно Лили. — Трябва да изпитваш само облекчение от това.

Очите на Лили се наляха със сълзи.

— Не изпитвам нищо. Вече не знам какво да искам. — Тя сякаш се потопи в отчаянието си.

Карл загрижено я изгледа и каза:

— Не е никак лесно, нали?

Лили поклати глава.

— Няма ли сега да ми кажеш защо беше толкова важно да ме видиш днес?

Като навлезе в отклонението за Фелтън и си припомни познатите пътища, Лили се замисли колко скъп винаги й е бил този край. Дори сега, след дълга мрачна зима той беше посвоему красив. Ливадите имаха светлолилав оттенък, а под ниските мостове широката река лениво се виеше към града. От комините на фермите излизаше сив дим, който се стелеше в сивото небе. Сега, както и винаги в спомените й, тук цареше покой.

Продължи по шосето край гробището, където голите клони на дърветата се надвесваха над самотните гробове. Щеше да дойде тук и да донесе цветя за Мишел, а също и за Пинк, преди да си замине на Север. Беси се грижеше за гробовете, когато Лили я нямаше. Лили знаеше, че е глупаво да се занимава с това. За Мишел нямаше никакво значение сложил ли е някой цветя на гроба или не. Но на Лили й беше по-добре като знаеше, че Беси ходи на гроба. Бяха погребали Пинк до Мишел и по някакъв странен начин това също й даваше утеха. Каквото и да беше направил Пинк, тя нито веднъж не се усъмни в обичта му към децата.

Стигна до улицата, която водеше към старата й къща, но предпочете да не минава по нея. Продължи към стария път, който щеше да я изведе при къщата на Ройс Ансли, но подмина и него. Беше разбрала от Бомар Флъд, когато се отби в дрогерията му, че Ройс се е преместил в Хюстън и си е намерил работа там като пазач. Лили се яви като свидетел в негова защита и с облекчение разбра, че не е осъден да лежи в затвора. Той живее в своя собствен затвор, каза си тя. Каквото било, било.

Погледна часовника си. Бренда я беше поканила да й види сватбената рокля, ако се прибере навреме, но Лили не беше в настроение за предсватбено веселие и за женски разговори този следобед. Искрено се радваше за Бренда, която се готвеше да се омъжи за един собственик на ресторант в Нашвил, десет години по-млад от нея. Лили и Джордан веднага го харесаха, като се запознаха с него. А Бренда, въпреки престорените опасения, че на сватбените снимки ще я вземат за майка на младоженеца, никога не беше изглеждала по-щастлива. Лили се усмихна, докато мислеше за старата си приятелка. Ще отида утре, каза си тя. Може би тогава ще се чувствам по-добре.

Като стигна разклонението, което водеше за къщата на Беси, тя намали скоростта, но в последния момент завъртя волана и пое по другия път. Не искаше да се връща в дома на свекърва си. Не искаше да се изправи пред Джордан и пред въпросите, които той непременно щеше да зададе. Разбра, че кара почти машинално към езерото.

Тъй като дърветата бяха голи, през гората се виждаше ясно водата на езерото. Тя приличаше на оловносива коприна, а брегът беше пуст и тих. Лили слезе от колата и тръгна по скърцащата пътека, застлана със студени трошливи листа чак до края на езерото. Влажният въздух се просмукваше през вълненото й палто и я караше да потреперва, докато заобикаляше, за да стигне до кея. Стъпи на потъмнелите дъски и се огледа. Изведнъж сякаш я заобиколиха всички нейни призраци.

Поколеба се за миг, после стигна бавно до края на кея и седна. Дъските под нея бяха студени и влажни и тя се загърна плътно с палтото си. Не трябва да седя тук, каза си тя. Не бива да настивам. Бременна съм.

Нещо повече от подозрение я беше накарало да отиде на преглед в Манхатън. Два пъти вече й се беше случвало и можеше да различи първите леки симптоми. Днес, преди да тръгне за затвора, спря пред една телефонна кабина и се обади в Ню Йорк. Лекарят радостно потвърди, разсейвайки всяко съмнение, всяка надежда, ако имаше такива от нейна страна.

Един ястреб се изви над езерото, после се устреми нагоре и изчезна от погледа й. Лили наблюдаваше със завист полета му. Чувстваше се слаба, прикована към земята, неспособна да посрещне онова, което й предстоеше. Джордан щеше да бъде щастлив, като разбере. Тя знаеше това. Искаха да се опитат да имат семейство, но някакъв таен глас вътре в нея й нашепваше: „Не, никога вече!“.

Лили въздъхна и загледа унило спокойните, познати води на езерото. Винаги гледаше на езерото като на кристално кълбо, съдържащо отговорите, от които се нуждаеше. Но днес водите му бяха тъмни и матови под надвисналото небе. „Грейсън. О, Грейсън“, прошепна тя. Само за него мислеше, откакто заподозря, че е бременна. Мислеше как прекарва живота си в затворническа килия и я проклина, ако изобщо се сеща за нея.

Припомни си разговора с доктор Лундгрен. Каза му, че се чувства отговорна за това, което се е случило с Грейсън. Че по някакъв начин вината е нейна. И сподели най-голямото си опасение — че ще има друго дете и може да предизвика отново същия кошмар.

Карл внимателно й бе отговорил. „Имаш друг съпруг, а и обстоятелствата са много различни. Никога няма напълно да разберем как се появяват тези разстройства, но мисля, че няма защо да се страхуваш. Ще ти дам най-добрия съвет, който мога. Не се старай прекалено много да бъдеш идеалният родител на това бъдещо дете. Когато изпиташ страх, отпусни се малко. Дай си почивка. Извлечи някакво удоволствие от преживяването. Не можеш да направиш нищо, за да промениш нещо у Грейсън. Знам, че звучи жестоко, но той не може да бъде спасен. От клинична гледна точка е точно така. Повярвай ми. Изпращай му пари за разходите, които има тук, пиши му, ако искаш. Може би един ден ще се умилостиви и ще се съгласи да те види. Но няма какво друго да направиш за него. Изживей собствения си живот, Лили, и не се страхувай.“

Лили въздъхна и поклати глава. Лесно е да се каже, но не и да се направи. Никога не можеше да обясни на лекаря или на когото и да било, че е много уплашена и смята, че не заслужава да има пак дете. Едното й дете е мъртво, а другото ще живее до края на живота си в затвор. Няма право да опитва отново, няма основание да вярва, че този път ще се справи по-добре, че детето й няма да страда от нейното майчинство.

Лили потръпна на влажния въздух. Знаеше, че трябва да стане и да си тръгне. Да отиде и да каже на Джордан новината, че ще си имат бебе. Че и на него му е даден още един шанс.

Спомни си, когато му каза навремето, че е бременна. Бяха толкова млади и толкова наивни и се изплашиха, когато им се случи за първи път. Той се опита да бъде смел и да я успокои, каза, че всичко това е прекрасно, защото те все едно искат да се оженят. И тогава се роди Мишел, толкова красива и толкова болна.

Какво би си помислила тя за всичко това, ако знаеше, зачуди се Лили. И сякаш в отговор на въпроса й сияещото, засмяно лице на Мишел проряза като слънчев лъч мрачното небе над езерото. Не, каза си Лили, почти ядосано, ти беше болна и преживя толкова страдания. Но лъчезарният образ не изчезваше. Той засия и стопли Лили. Тя знае, помисли си Лили. Тя е някъде горе, на небето, и знае. И е щастлива заради нас. Лили стисна устни и преглътна сълзите си. Нямаха край сълзите й за нейното отишло си дете. Нейното прекрасно, чудесно момиченце с добро, любящо сърце. Тя също е твое дете, каза си Лили. Как смееш да го отричаш? Създала си дете, по-добро от което не е имало.

Шум от затваряща се врата на кола отекна над смълчаното езеро. Лили се обърна и видя през голите дървета един бледосин форд. Колата на Беси. Джордан бе тръгнал да я търси.

Тя се изправи и се почувства малко виновна, защото знаеше, че той се тревожи за нея. Не му беше приятно, че ходи сама в затвора, но тя винаги настояваше да е сама. И сега, след като не се беше върнала направо у дома… Взря се през дърветата и го забеляза, че идва по пътеката, вдигнал яката на коженото си яке, за да се предпази от студа. Джордан я видя в същия миг и й махна. Лили също му махна. Тревогата на лицето му премина в усмивка.

— Намери ме — извика тя.

— Видях колата — извика също той.

Вървеше към нея, изминаваше разстоянието покрай езерото, с разкопчано яке, с разрошена от вятъра сивееща коса. Лицето му светеше, докато бързаше да стигне до нея, да бъде с нея. Винаги знаеше къде да я намери. Винаги е знаел.

Ето, идва баща ти, помисли си тя. И за миг се поколеба дали говори на Мишел, или на бебето, което носеше. И на двете, реши тя. Сложи леко ръка върху детето в себе си. Ето го, идва да ни вземе и да ни заведе у дома.

И докато крачеше по кея, не можеше да не се усмихва, като го гледаше. Той имаше такова желание да я пази, да я закриля. Щеше да обича много това бебе, този втори шанс. И двамата щяха да го обичат. Щом вярваше, че всичко ще е наред, значи беше спечелила половината битка.

— Разтревожих се — каза той. — Закъсня.

— Не се тревожи. — Тя протегна ръка да срещне неговата ръка. — Ела по-близо, скъпи. Имам една хубава новина.