Фатално отклонение

Глава 26

— Недей — възпротиви се Беси Хил, като видя, че Джордан взема кърпата, за да избърше чиниите от вечерята. — Почини си. Имал си тежък ден.

— Ей сега ще свърша и двамата ще си починем — отговори той.

Беше казал съвсем малко на майка си за своето неочаквано посещение тук. Беше обяснил само, че Лили го е помолила да дойде и да провери нещо, но от цялата работа нищо не е излязло. Бети разбра, че не му се говори, и се отказа да му задава много въпроси, за което той й беше благодарен.

Беси протегна ръка, влажна от кърпата за съдове, и стисна ръката му над лакътя.

— Съжалявам, че заминаваш тази вечер — каза тя. — Не може ли да изчакаш и да тръгнеш утре сутринта?

Джордан се усмихна и каза:

— И на мен не ми се тръгва, но утре рано имам работа.

Беси продължи мълчаливо да бърше съдовете, докато Джордан се движеше из кухнята и подреждаше чиниите.

— Не гледай толкова мрачно — каза той. — Скоро пак ще дойда.

— Да, ама твоята и моята представа за скоро са различни — отвърна тя леко укорително.

Той знаеше, че е права. Невинаги можеше да се разчита на неговите посещения. Едва през последните няколко години, когато започна да си дава сметка с какво нетърпение очаква гостуванията на собственото си дете, беше преоценил поведението си и беше станал по-внимателен като син.

— Знам, мамо — каза той. — Но намеренията ми са винаги добри.

— Много си зает сега с предаването — отвърна тя. — Знам това.

— Недей да проявяваш чак такова разбиране — подразни я Джордан.

— Знам, че искаш всичко да е наред — каза Беси и взе следващата чиния да я избърше.

Джордан попи с кърпата едно мокро петно на шкафа и погледна някак косо майка си.

— Винаги си ме оправдавала.

— Ами, опитвам се — каза тя.

— Понякога сигурно не е било лесно — измърмори той.

Беси кимна.

— Имаше моменти…

— Например, когато оставих Лили и бебето — каза Джордан.

Беси спря да бърше и наклони глава настрани, припомняйки си нещо.

— Мисля, че тогава бях най-много разстроена заради теб. Да. Няма защо да крия колко огорчена бях. И дълбоко разочарована от теб.

— Да — каза той, — но като отидох в Ню Йорк, ти ми изпращаше по малко пари, чорапи и колетчета. И ми се обаждаше.

— Ами, разбира се — отвърна Беси. — Аз те обичам. Тревожех се за теб. Случилото се с Лили не можеше да промени това. Пък и смятах, че си имал основателна причина да постъпиш така. Предполагах, че на тях ще им бъде по-добре без теб, отколкото с теб, ако цял живот ще ги мразиш и двете, затова че си останал при тях. Понякога хората трябва да следват съдбата си.

— Ами ако съм го направил просто защото съм калпав човек? — попита той.

— Но ти не си такъв — каза простичко тя. — Аз те познавам. — Беси взе кърпата от него и избърса ръцете си. — Само че все си мислех колко е тъжно, защото тя наистина беше момиче само за теб. Малко са хората, които срещат такава любов два пъти в живота си.

Той я погледна в очите, признавайки, че това, което тя казва, е истина.

— Точно така е.

— Хладничко е тази вечер. Ще отида да си облека жилетката — заяви Беси.

— Искаш ли да ти я донеса? — попита той.

— Не знаеш коя да вземеш — отвърна тя, като го побутна леко настрани, и тръгна към спалнята.

Джордан й се усмихна и излезе на верандата. Нощта беше паднала, тиха и звездна, и той се удиви на спокойната самовглъбеност на своя стар роден град. Спомни си колко задушаващо му действаше той едно време. Представяше си, че далеч оттук светът е безкрайно красив. И той беше красив. Но не и по-добър.

Беси се върна във всекидневната, седна на обичайното си място на дивана и взе очилата от масичката. Отвори вестника и се зачете.

Джордан застана на вратата.

— Трябва да се видя с един човек, преди да тръгна.

Беси го погледна въпросително, но той само се наведе и я целуна по бузата.

— Няма да се бавя — добави той. — Искам да тръгна за Нашвил в осем часа.

Джордан се изненада колко лесно намери къщата на Ройс Ансли. Осемнайсет години бяха минали, откакто бе идвал тук за последен път, при това само няколко пъти бе гостувал в този дом. Но гостуванията бяха оставили дълбока следа у него. Тук, в тази къща беше осъзнал за първи път, че е способен, талантлив, че може да търси слава и богатство в света. Беше си тръгнал от тази къща окрилен. Сега зачука по старата дървена врата и една треска се заби в дланта му.

Никой не отговори, вътре къщата остана тъмна. Колата на Ройс я нямаше на алеята. Джордан постоя малко пред вратата, но не долови никакъв признак на живот. Качи се в колата, стигна до центъра на града и паркира на площада. Малко вероятно беше Ройс да е на работа в неделя вечер, но, от друга страна, престъпниците не ограничават действията си само до работните дни, от девет сутринта до пет следобед, каза си той. Изкачи бързо стълбите на съда и се опита да отвори масивната двойна врата, но тя беше заключена. Сградата имаше две странични врати, които Джордан провери, тъй като предполагаше, че Ройс има ключове за тях, но всичко изглеждаше плътно затворено.

Реши, че е най-добре да отиде до окръжния затвор. Там никога нямаше почивни дни и часове и положително щяха да знаят къде се намира шерифът. Прекоси тихия площад и се запъти към сградата на затвора. Бомар Флъд точно затваряше дрогерията, потънала в тъмнина, а една клиентка го обсипваше с благодарности, че е отворил в неделя вечер.

— Как мога да оставя човек без инсулин — каза Бомар, слагайки край на благодарностите й.

— Здравей, Бомар — каза Джордан.

Старият фармацевт се огледа и не можа да прикрие изненадата си.

— О, здравей, Джордан. Какво те води пак насам?

— Търся Ройс Ансли — каза Джордан. — Не си е у дома, няма го и в службата му. Смятах да отида до затвора да проверя там.

Бомар се опита да не издава любопитството си, макар че явно размишляваше не само за местонахождението на Ройс.

— Чакай да видим — каза той. — Днес е неделя. Сигурно е в хотел Уинчестър. Вечеря там всяка неделя. Така е от години.

— Благодаря — каза Джордан.

— Знаеш ли къде е хотелът?

— Разбира се. Много съм ти задължен.

Бомар внимателно го проследи с поглед, докато се качи в колата и потегли. Джордан разбираше, че осигурява храна за разговор на Бомар и жена му Шарлот за цялата вечер. Излезе от града, пресече железопътната линия и пое по хълма към хотел Уинчестър. Внушителният, стар южняшки хотел, някогашна гордост на окръга, беше преживял тежки години. Триетажната тухлена сграда с бял балкон и тераса с колони беше съвсем западнала, когато Джордан беше момче. Но преди няколко години една млада двойка от Атланта го купи и започна бавно да възкресява някогашния му аристократичен чар. Джордан никога не беше опитвал менюто на новите собственици, но майка му твърдеше, че там сервират най-хубавия зелен фасул и най-хубавата баница с тиква в целия окръг.

Доста коли, сред тях и колата на шерифа, бяха паркирани в малкия незастроен парцел срещу улицата, на която се издигаше хотелът. Джордан също остави колата си там и влезе във фоайето. Озова се сред тежки завеси и дантели, сред солидни, претрупани викториански мебели, каквито изглежда са украсявали помещението в някогашните дни на слава. Бюрото на рецепцията беше от махагон, а зад него се виждаха преградките с пощата и съобщенията за гостите. Много от тях бяха празни и ако можеше да се съди по висящите ключове, в хотела имаше твърде малко гости за нощуване, но в ресторанта беше оживено.

Джордан се запъти към собственичката на заведението и точно се канеше да попита за шерифа, когато погледът му се спря на самотна фигура край една ъглова маса. Лампата с ресни, поставена на масата, слабо осветяваше лицето на Ройс Ансли.

— Ще седна при шерифа — обясни Джордан, като влезе в ресторанта и се насочи към масата на Ройс. Едновременно с него пред масата спря една келнерка, понесла плетена кошница с пържени царевични питки. Ройс й благодари и погледна раздразнено Джордан.

— Може ли да седна, шерифе? — попита Джордан.

Ройс внимателно го изгледа.

— По всичко личи, че точно това ще направиш.

Джордан придърпа един стол и седна срещу Ройс. Основата на масата представляваше стара шевна машина. Джордан опря крака на железния педал.

— Трябва да ти кажа някои неща — заяви той.

Ройс изяде една питка и демонстративно избърса мазните си пръсти в салфетката.

— Ами, казвай тогава.

— Нека да говорим откровено — продължи Джордан. — Знаеш, че ходих в училището на Тайлър. Разбрах, че Пинк го е предупредил. Останалото научих от Лили. За смъртта на дъщеря ми и за това, което ти и Пинк сте скалъпили, за да потулите нещата.

На светлината на лампата лицето на Ройс беше много бледо, но той не реагира.

— И макар че много ми се иска да ви видя как ще си изпатите — каза Джордан, — трябва да ти кажа, че се съгласих да мълча и да ви оставя да се оправяте помежду си.

— Мисля, че решението ти да не се замесваш е добро — каза спокойно Ройс.

— Аз съм замесен — заяви студено Джордан. — Става дума за дъщеря ми. Съгласих се на това, защото Лили така иска.

— За съжаление не те възприемам като баща на Мишел — каза Ройс. — Въпреки проявеното напоследък усърдие от твоя страна.

Джордан удари с ръка по масата и царевичните питки подскочиха в кошницата.

— Аз съм й баща, независимо дали това ти харесва, или не. А ти си лъжец. И не ме предизвиквай да се откажа от решението си. — Гостите на ресторанта обърнаха глави към шерифа и неговия сътрапезник.

— Хич не си прави труд да ми показваш колко си ядосан — каза тихо Ройс, когато хората възобновиха разговорите си. — Веднага ще ти кажа, че след всичко, което стана, такива като теб не могат да ме уплашат.

Двамата предизвикателно се изгледаха. После Ройс отпи голяма глътка чай с лед и остави чашата на масата.

— Благодарение на твоята намеса — продължи бавно той — синът ми е избягал от училище и господ знае къде е.

Без да трепне Джордан, каза:

— А, значи е трябвало да стоя настрани и да оставя шерифа да си изпълни задълженията така, както той смята за добре.

— Да, трябваше да стоиш настрани — каза Ройс. — Знам защо си дошъл сега. Мислиш, че не знам ли? Дойде, за да можеш да ми натриеш носа. За да се изкараш герой на цялата история. Обаче аз ще ти кажа нещо, господине. Мнението ми за теб ни най-малко не се е променило. Идваш с гръм и трясък в града, нали си бащата, който е тръгнал да отмъщава, пъхаш си носа навсякъде, където не ти е работа, а сега ще направиш големия жест, като се разкараш оттук. Изобщо не можеш да ме впечатлиш. Ти си цар на разкарванията. Никаква представа нямаш какво значи да си баща. И хич не ме заплашвай с това. Нямаш представа. Как ще имаш, като не можеш да се застоиш на едно място достатъчно дълго, за да я получиш.

— Чакай, чакай малко — извика високо Джордан и побърза да сниши глас като видя, че другите посетители пак се обърнаха към него. — Защо си седнал да се занимаваш с мен? Ти си този, който е злоупотребил с властта си. Ти си този, чийто син е убиец — прошепна той през стиснати зъби.

Очите на Ройс останаха втренчено студени. Отбягна погледа на Джордан и затърси келнерката. След малко отново обърна очи към Джордан.

— Не ти дължа никакво обяснение — каза той. — Можеш да си стоиш тук, докато пукнеш. Нищо няма да получиш от мен. Слушай сега какво ще ти кажа. Синът ми е избягал неизвестно къде, няма към кого да се обърне и всичко това е заради теб и твоята намеса. Един господ знае къде е отишъл. Може и да е напуснал страната. И ако не успея да го намеря, тебе ще те държа отговорен за това.

Джордан се облегна на стола си и каза:

— Ти си просто невероятен. Знам, че най-добрата защита е настъплението, но не смяташ ли, че прекаляваш? Сега ме обвиняваш за изчезването на Тайлър ли?

— Точно това правя, дявол да го вземе — каза мрачно Ройс.

Настъпи неловко мълчание, докато келнерката поставяше пред Ройс подноса с пържена риба и зеленчуци.

— Искате ли нещо? — попита тя Джордан.

— Той си тръгва — каза шерифът.

В този момент на вратата на ресторанта се появи възбуден Уолас Ренолдс и бързо се запъти към масата на Ройс и Джордан.

— Какво има, Уолас? — попита раздразнено Ройс.

— Шерифе — започна помощникът, — току-що ми се обадиха от затвора. Някаква жена видяла човешко тяло във фермата на Милрейни. В кладенеца. Трябва да изпратим спасителен екип там. Някой трябва да отиде и да се опита да го извади.

— Жив ли е човекът? — попита шерифът.

— Не знам. Много е тъмно и не се вижда. Не отговаря обаче.

Шерифът въздъхна и вдигна салфетката от скута си.

— Добре. Обади се на Естис Конрой. Неговият джип има лебедка. Извикай и линейка.

— Извиках — каза Уолас.

Ройс погледна вечерята в чинията си.

— Толкова по-добре. Загубих си апетита. — Погледна сурово Джордан и попита: — Няма ли да си тръгваш вече?

— Тръгвам довечера. И то с радост — каза Джордан.