Фатално отклонение

Глава 23

Макар че поръча на регистрацията на мотела да го събудят по телефона, Джордан почти беше привършил с бръсненето, когато телефонът в стаята му иззвъня. Вдигна слушалката, готов лаконично да благодари, но чу мъжки, заповеднически глас да изрича името му като команда.

— Да? — намръщи се Джордан.

— Полковник Прейвет се обажда.

— Добро утро, полковник — каза изненадано Джордан.

— При вас ли е курсант Ансли? — нетърпеливо попита полковникът с обвинителен тон.

— При мен? Не, разбира се, че не е — отговори Джордан.

— Снощи вие го търсихте — заяви полковникът.

— Да, така беше. И вие ми казахте да дойда тази сутрин. Точно се готвех да тръгна.

Последва кратко мълчание.

— Току-що ме информираха, че снощи курсант Ансли не се е прибрал в общежитието. Знаете ли къде се намира в този момент?

— Дявол да го вземе — избухна Джордан, но веднага побърза да се извини. — Полковник, казахте ли му, че съм дошъл тук, за да се видя с него?

— Не, не съм. Не съм виждал курсант Ансли от няколко дни.

Къде, по дяволите, е отишъл, замисли се Джордан. Това не е просто съвпадение. Откъде е знаел, че аз ще дойда?

— Мистър Хил! — чу се настоятелният глас на полковника.

— Идвам при вас — каза Джордан. — Чакайте ме след десет минути.

Затвори телефона, приготви се, освободи стаята за броени секунди и докато изминаваше с колата краткото разстояние по шосето до Военното училище, умът му трескаво работеше. На блестящата утринна светлина училището изглеждаше по-неугледно, но не толкова строго. Дори на Юг военните училища не се радваха на покровителство и благоденствие както едно време. Джордан паркира колата и тръгна забързано към сградата на администрацията, като едва забелязваше момчетата в спретнати униформи по пътя си. Може би е старият пастор, помисли си той. Може би той е съобщил на шерифа, че двамата с Лили сме били при него. А шерифът се е обадил на сина си и му е казал да се скрие, докато си отида. Възможно е. Само че Джордан просто не можеше да си представи, че преподобният Дейвис ще направи такова нещо. Старият човек изобщо не искаше да се забърква в тази работа. Защо ще се обажда на шерифа, когато може просто да си замълчи? Нямаше логика.

Полковник Прейвет седеше на бюрото си и говореше спокойно по телефона, когато Джордан застана на вратата му леко запъхтян. Полковникът му даде знак да влезе и да седне.

Джордан седна на предвидения за посетители стол и започна нетърпеливо да свива и отпуска пръстите на ръцете си, докато полковникът водеше приятелски разговор за празника на училището. Най-накрая затвори телефона и погледна Джордан.

— Е? — каза Джордан.

— Очевидно е извън района на училището — отговори полковникът с равен глас, който с нищо не издаваше припряната нервност на предишното му обаждане.

Джордан едва се сдържа да не изругае.

— Откога го няма?

— Според съквартиранта му не се е върнал снощи след вечеря. Той е решил, че Тайлър има разрешение за излизане. Твърди, че Тайлър бил силно разтревожен от едно телефонно обаждане вчера следобед. И тъй като твърдите, че момчето не е при вас…

— Не е при мен… — прекъсна го ядосано Джордан. — Искам да говоря с този съквартирант.

— Смятам, че това не е необходимо — каза полковникът с благ глас. — Твърде вероятно е курсант Ансли да е прекарал нощта с някоя млада дама в града. Имали сме такива случаи. Не виждам причина за излишна тревога.

— Как се казва съквартирантът му? Къде мога да го намеря? — не отстъпваше Джордан.

— Вижте какво, мистър Хил. Това е въпрос на дисциплина за училището и за семейството на момчето. Съжалявам, че ви въвлякох в това. Нямаше да ви се обадя, ако не си бях помислил, че отсъствието на курсант Ансли без разрешение може да е свързано с вашето идване тук снощи. — Зад очилата очите на полковника изглеждаха студени и сиви като риби.

— О, свързано е, полковник. Може да се обзаложите на военния си чин, че е свързано — каза остро Джордан. — Трябва да говоря с това момче и да разбера кой се е обадил на Тайлър и какво знае момчето за това.

— Не мога да позволя да тормозите учениците ми, сър — каза полковникът. — Ясно ли е? Всички се тревожим къде е момчето.

Джордан изгледа полковника и разбра, че трябва внимателно да подбира думите си. Пред него не седеше човек, който щеше да се огъне пред заплахи и гневни изблици, а човек, който спазва правилата и е убеден, че всеки трябва да уважава властта и да се придържа към закона. Въпреки непреклонността си обаче той оставяше у Джордан впечатлението, че е добър човек, който брани възпитаниците си. И се тревожеше за Тайлър независимо от спокойното си държане. Иначе защо ще стои в кабинета си в неделя сутрин? На Джордан му се искаше да размаха юмрук на този стар военен, но знаеше, че не това е начинът да го предразположи.

— Полковник — започна той. — Напълно разбирам вашата позиция. И нямам никакво желание да тормозя този млад човек. Но ми е крайно необходимо да намеря Тайлър Ансли. Ако това момче може да ми посочи някаква следа… полковник, мога ли да ви гласувам доверие?

Ето го пак това любопитно пламъче в очите. Има нещо човешко под военната закалка, помисли си Джордан.

— Може да се окаже полезно — каза полковникът.

— Сър, дъщеря ми, единственото ми дете — започна Джордан — неотдавна беше убита. — Изчака шокиращите думи да стигнат до съзнанието на слушателя му. Полковникът се стресна, че той толкова открито сваля картите си. Джордан кимна към снимката на бюрото. — Виждам, че имате семейство, сър. Сигурен съм, че разбирате какъв удар е това за мен.

Полковник Прейвет кимна.

— Ужасно съжалявам — каза мрачно той.

— Имам основания да смятам — продължи внимателно Джордан, — че Тайлър Ансли може би разполага с информация за това престъпление. Изключително важно е за мен да говоря с него.

— Струва ми се, че това е случай за полицията — каза полковникът.

— Съгласен съм с вас — отвърна Джордан. — И… с жена ми се обърнахме многократно към шерифа. Но, както знаете, шерифът е баща на Тайлър.

— Разбирам. — Полковникът владееше изражението на лицето си, но Джордан все пак забеляза, че челюстта му някак се стегна. Полковникът взе пакета „Кемъл“ от бюрото и извади една цигара. Явно мислеше върху думите на Джордан. Накрая въздъхна. — Мистър Хил, познавам Ройс Ансли от години. Служил е при мен в Корея.

Джордан усети, че надеждите му се изпаряват.

— Когато доведе тук Тайлър, аз го приех заради старото ни познанство, макар и да бях убеден, че не трябва да го правя. Виждах, че момчето има проблеми. И долавях напрежение между тях двамата. Но имам голямо доверие на нашата учебна програма. Ние наистина можем да помогнем на едно момче, ако то положи усилия. — Полковникът всмукна дълбоко от цигарата и замислено загледа семейната снимка на бюрото си. — Понякога обаче, когато едно момче има за баща човек като Ройс Ансли, който представлява… закона и който е много строг… тогава е съвсем лесно такъв баща да се почувства опозорен.

Джордан кимна, но замълча, чудейки се накъде водят тези думи. Полковникът дръпна пак от цигарата си, после внимателно я остави в чистия пепелник на бюрото си.

— Добре — каза той. — Ще ви разреша да говорите с момчето, но ще дойда с вас, за да съм сигурен, че няма да злоупотребите с привилегията, която ви давам.

— Благодаря, сър.

Двамата прекосиха мълчаливо двора до Джаксън Хаус, общежитието, където живееше Тайлър Ансли. Курсантът зад бюрото във фоайето на сградата отдаде чест на полковника, който отвърна на поздрава и кимна. Една двойка на средна възраст, облечена в най-хубавите си празнични дрехи, изникна на площадката на стълбите, придружена от сина си, който вървеше сковано между двамата. Майката бършеше очи с носна кърпичка. Синът отдаде чест на полковник Прейвет, а лицето на бащата грейна в усмивка.

— По тези стълби — каза полковникът.

Стъпките им отекваха по железните стъпала, докато се изкачваха към третия етаж. Джордан забеляза, че жилавият полковник взема лесно стъпалата, макар че беше пушач. Покритият с линолеум под на общежитието не бе застлан с килими, затова присъствието им изпълваше с шум коридора. Полковникът почука на една от вратите и каза:

— Курсант Фредерикс, аз съм полковник Прейвет. Отворете.

Вратата веднага се отвори от едно момче с ръбеста глава и тревожен поглед в очите:

— Да, сър.

— Курсант Фредерикс, това е мистър Джордан Хил. — Полковникът произнесе по южняшки провлачено малкото му име. — Мистър Хил, курсант Фредерикс.

Джордан стисна влажната ръка на момчето.

— Мистър Хил желае да ви зададе няколко въпроса за курсант Ансли и аз искам да му съдействате, като му кажете каквото знаете, за да получи той нужните отговори.

— Да, сър.

Джордан пристъпи в мразовитата стая, тясна като килия, и направи място на полковника. Полковникът поклати глава.

— Аз ще направя набързо една проверка на общежитието — каза той и погледна многозначително Джордан. — Ще се върна при вас след няколко минути.

— Благодаря, полковник. — Джордан насочи вниманието си към курсанта, изправен сковано до вратата. — Всичко е наред. Свободно — каза той. — Защо не седнеш?

Момчето седна с облекчение на края на леглото си и загледа Джордан. Половината от стаята, която принадлежеше на Фредерикс, беше прибрана и подредена. В другата половина, която беше на Тайлър, цареше бъркотия. На бюрото бяха натрупани листове хартия, от шкафчето се подаваха дрехи. Джордан отиде при бюрото на Тайлър и седна на стола с лице към момчето.

— Полковникът ми каза, че Тайлър изобщо не се е прибрал снощи — започна той.

— Точно така, не се прибра.

— Изненада ли се, че го няма?

— Помислих, че има пропуск — сви рамене момчето.

— Чух нещо за някакво телефонно обаждане — продължи Джордан.

— Вие полицай ли сте? — попита момчето.

— Не — каза Джордан. — Аз съм… приятел на семейството. Той страхуваше ли се от полицаи?

— Мисля, че баща му е шериф.

— Шериф е. Какво беше това телефонно обаждане?

— Предадоха му, че трябва спешно да се обади на някого. Не знам на кого. След като се върнахме от строева подготовка. Помислих си, че е някакъв спешен семеен въпрос и затова е трябвало да се върне у дома или нещо такова.

— Не ти ли каза кой го е търсил?

— Той изобщо нищо не ми казва — отвърна Фредерикс. — Не си говорим много. На мен това не ми пречи.

— Не ти е симпатичен — каза Джордан.

Момчето сви рамене и погледна внимателно Джордан, сякаш се опитваше да разбере дали ще се втурне да защитава Тайлър.

— Ами, той е малко странен.

— Как така странен? — попита Джордан.

— Не знам. Просто странен — каза момчето, отбягвайки погледа му.

Знаеш и то много добре, помисли си Джордан. Но не казваш.

— Значи не ти е споменал кой го е търсил? Или защо? Или къде отива?

— На мене — не — поклати глава момчето.

— Да знаеш някой, на когото би казал? — попита Джордан. — Може би си има приятелка в града? Друга нощ изчезвал ли е така?

При тези думи Фредерикс тихичко се изсмя.

— Какво толкова смешно има? — попита Джордан.

— Нищо — отвърна момчето. — Той е затворен. Повечето от момчетата странят от него. Вижте на бюрото му — предложи Фредерикс. — Може би съобщението е още там. За това кой го е търсил.

— Писмено съобщение? — попита с надежда Джордан, като се извъртя на стола и взе да раздига хартиите по бюрото.

— Да — каза Фредерикс. — Връчват ти го долу на пропуска, когато се прибереш.

Джордан бързо разрови листовете хартия, сред които имаше неподредени учебни записки, някакво изцапано меню на местно заведение за скара и какви ли не други драсканици. Искаше да седне и да изчете всяка една страница, за да открие поне нещичко за Тайлър и Мишел, но знаеше, че времето му е кратко. Полковникът нямаше да се бави. А на бюрото нямаше никакви съобщения за телефонни обаждания. Преобърна книгите, струпани както дойде, но от тях не изпаднаха никакви хартийки.

Отвори чекмеджето на бюрото и се обърна към Фредерикс:

— Споменавал ли ти е някога името Мишел?

— Момиче? — попита на свой ред курсантът. Ухили се и поклати глава.

Джордан надникна в чекмеджето и зарови в него.

— Изобщо не се интересува от момичета — каза насмешливо Фредерикс.

В същия този момент Джордан повдигна някакъв празен плик. От него изпадна една снимка и се плъзна на дъното на чекмеджето. Снимката беше измачкана, с прегънати ъгълчета, сякаш е била държана в ръце и разглеждана много пъти. Беше снимка на момче с отметната назад руса коса, с ясни и знаещи очи, с устни, извити в доволна усмивка.

Джордан измъкна снимката и се взря в нея. Грейсън. Погледна към Фредерикс, който завъртя очи и отново сви рамене.

— Има още една такава, която е залепена отвътре на куфара му.

Джордан продължи да гледа втренчено снимката. Това, което казваше момчето, беше съвсем ясно, само че нямаше никакъв смисъл.

Фредерикс видя объркването, изписано по лицето на Джордан, и добави:

— Държеше я в учебниците си и се преструваше, че чете, но, като го погледнех, виждах как прокарва пръст по нея и просто я съзерцава. Тръпки ме побиват от това, че живея в една стая с него. И знам какъв е. Страх ме е да не вземе да си въобразява разни неща за мен.

Джордан стоеше зашеметен. Тайлър и Грейсън. Разбира се, че беше възможно. Но каква беше ролята на Мишел във всичко това? Не виждаше никакъв смисъл. Само че това момче тук нямаше никакво основание да лъже. Абсолютно никакво. Джордан разгледа още веднъж снимката, после я пусна в джоба си. И се изправи, но краката му се разтрепериха.

— Загазил ли е? — попита Фредерикс.

— Нямаш ли представа къде може да е отишъл? — пренебрегна въпроса му Джордан.

— Ами, ако е разбрал, че е загазил, сигурно е поискал да отиде колкото се може по-далеч оттук.

— Да, може би — каза разсеяно Джордан.

— Не исках да ви стресна — каза дружелюбно Фредерикс. — Никой не би допуснал подобно нещо. Изглежда такъв мъжкар и толкова агресивен.

Джордан погледна момчето.

— Записват ли се долу обажданията по телефона? Мислиш ли, че има някакъв дневник?

Фредерикс поклати глава.

— Не знам. Може да попитате.

Джордан кимна.

— Ако полковникът се върне, кажи му, моля те, че съм слязъл долу.

— Ще му кажа — отвърна Фредерикс.

— Благодаря за помощта — добави Джордан.

— Няма нищо. Надявам се, че ще го намерите. Само не го връщайте тук.

Джордан огледа коридора, но полковникът не се виждаше. Затрополи по стълбите към първия етаж и се насочи към дежурния курсант. Момчето, което явно го смяташе за гостенин на полковника, любезно му се усмихна.

Отвръщайки с усилие на усмивката, Джордан попита:

— Бихте ли ми направили една услуга?

— Стига да мога — отвърна с готовност момчето.

— Имате ли дневник, в който записвате телефонните обаждания за курсантите, които живеят тук?

Момчето го погледна внимателно, но все още готово да услужи на гостенина на полковника.

— Да. Защо?

— Искам да разбера кой се е обадил вчера на един от вашите курсанти. Полковникът каза да ви питам. — Беше му неприятно да злоупотребява така, след като човекът се бе опитал да му помогне, но сега не беше време за подобни скрупули.

Момчето го погледна очаквателно.

— Вчера. Оставено е съобщение за един от вашите курсанти — Тайлър Ансли — да се обади на някого. Можете ли да ми кажете кой го е търсил?

Момчето извади дневника и взе да го прелиства. Джордан се обърна да види дали полковникът вече не идва. После се опита да разчете какво пише в тетрадката, докато момчето обръщаше страниците.

— Не мога да го намеря — каза то.

— Вероятно е било късно следобед или рано вечерта — каза припряно Джордан. Чу, че някой енергично слиза по стълбите. — Намерихте ли го? — По челото му бе избила пот.

— Ето го — възкликна курсантът. — „Обадете се на мистър Бърдет.“ Пише да се обади на мистър Бърдет в службата му. Не вкъщи. А ето и номера. — Момчето вдигна очи към Джордан. — Искате ли да си запишете номера?

— Мистър Хил, какво правите с дневника? — Полковникът беше вече във фоайето и се приближаваше с широки крачки.

Курсантът погледна объркано първо полковника, после Джордан.

— Искате ли номера? — попита притеснено той, като затвори тетрадката.

— Не — отговори Джордан, отдръпвайки се от бюрото. — Не е нужно.