Хайдут - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Inconnu(e) (Начало книги) #1

Токораз Исто

© автор: Токораз Исто© издател: Стоян Цветкашки. : Христина Шопова: Владимир Фриш, Стоян Цветков, Алпер Мюмюн. : Йорданка Цветкашка: Христина Шопова: “Студио Пиксел” ООДhttp://4eti.me ™http://ekni.ga™ISBN 978-954-25-0131-2 www.dadao.org

Ei романите си “Ятаган и Меч”, “Тангра”, “Артур” и “България” авторът разказва живата българска история. Токораз Исто е единственият български писател, който разкрива в дълбочина истината за древната българска религия - тангризма. В книгите е описана скритата, премълчавана и често манипулирана наша история, но не по скучния и недостъпен начин, използван в училищата и от историческата ни наука. Авторът ни отвежда във времена на слава и умело успява да ни накара да се влюбим в историята ни.

Пеглогията “Ятаган и Меч” е най-голямото изследване на еничарския корпус правено досега. Еничарите, кои са те? Какви са били българите еничари? Изследване на считаните за най-добри воини в света. Това е книга за родовата памет на българите. Книга която, ако прочетете, никога няма да забравите.

Романът “Тангра” на Токораз Исто е най-големият исторически проект писан в България. Той е плод на многогодишни проучвания и изследвания на автора не само върху българската, а и върху световната история. Запознайте се с живота на първия български ювиги кан Авитохол. Научете тайната, която се крие зад името на легендарния владетел Атила, от когото са се страхували всички народи. Тайна, която е била пазена толкова дълбоко, че никой не е посмял да произнесе и която има връзка с българите.

В поредицата “Артур” приключението и животът на Авитохол този път се пренасят в Британия, по земите на келтите-друиди. Ще научите защо някои автори твърдят за Артур, че е крал на сарматите (българите) от владетелския род Дуло, каква е връзката на рицарите на кръглата маса с тиуните и “хранените хора” на българските кане, кой е мечът на всички владетели Ескалибур.

В сагата “България” е разказана историята за създаването на Златна България (днешна България) от времето на Албури - бащата на Кубрат, до последния кан на първата Дуло династия - Севар. Разказани са много неизвестни факти за историята на България, които няма откъде другаде да бъдат научени.

www.orendabooks.com

В памет на баба ми Стефана Атанасова Хаджипеткова (Аскерова) и на дядо ми Атанас Иванов Хаджиянев (Бракмов).

Посвещавам тази книга на всички воини, които вървят по Пътя на българското бойно изкуство Да Дао.

редактори: Христина Шопова, Владимир Фриш

предпечаг: Христина Шопова

печат: студио “Пиксел” ООД

ISBN 978-954-25-0132-9 © Всички права запазени

Издаването на гази книга се подпомага от

www.dadao.org

Токораз Memo

ЯТАГАН И МЕЧ

исторически роман в пет части

трета част

ХАЙДУТ

ИЗДАТЕЛСТВО

Пловдив

2009

Ill том “Хайдут

/ глава “Боляровия хан “

БОЛЯРОВИЯ ХАН

След няколко пъргави скока се оказа на ръба на брега. Реката долу не беше голяма и пълноводна. Обли камъни се подаваха над водата, която лениво се процеждаше между тях. Той беше един от първите, които стигнаха до ръба на брега. Тъй като беше много по-млад, лек и пъргав от останалите мъже, а и изгаряше от най-голямо желание да докопа беглеца, той пръв скочи във водата. Ударът във водната повърхност, а след това и в камъните отдолу, беше много силен. Пръските бяха толкова високи, че го измокриха целия, а със сигурност изпръскаха и мъжете, стоящи горе и колебаещи се дали да скочат. Още не се беше съвзел от удара и не беше възвърнал стабилността си, когато зад себе си чу ударите от скоковете на другите мъже във водата. Явно неговият пример им беше подействал, защото те го последваха. Пръските от много по-тежките мъже се вдигаха до небето и падаха върху главата му като дъжд.

В този момент видя този, когото преследваха. Той имаше известна преднина, но сега, незнайно защо, се беше обърнал и ги наблюдаваше. Затича се напред, искаше пръв да стигне до него и да го защити или по някакъв начин да го предпази. Все още не беше решил по какъв начин, но беше сигурен, че ще измисли как, само преди това трябваше да го достигне. Човекът ги гледаше. Той чуваше как тежките стъпки на мъжете го следваха. Повсчето от тях бяха гневни и с извадени оръжия в ръцете си, но много от тях участваха в гонката по скоро като авджии*, защото бягащият човек беше събудил ловния им инстинкт. Вниманието му само за миг се отвлече от стъпките на преследвачите и когато пак го насочи напред, момчето вече го нямаше. Да, то беше изчезнало без никаква следа, като че ли се беше изпарило. Той се затича бързо напред и само след миг едва се задържа на краката си, за малко не се оказа там, където преди малко беше изчезнал преследваният. Едва успя да се закрепи на хлъзгавия ръб на пропастта. Пред краката му се откриваше бездна. Иначе тихата и спокойна дотук река, изведнъж рязко се спускаше надолу, а водите й се разпрашаваха и се превръщаха в гъста бяла мъгла, която му пречеше да види къде беше паднало скочилото преди малко момче и какво се беше случило с него. Той беше сигурен, че момчето е мъртво.

Скоро тичащите след него мъже с усилия се спираха зад него. Той изпита известно притеснение, защото някой от гях можеше без да иска да го побутне и той да полети надолу - към гибелта си. Инстинктът го накара да отстъпи крачка назад.

*авджии - ловджии, ловци

Токораз Memo

Ятаган и Меч

Всички преследвачи застанаха на ръба на водопада и гледаха надолу. Те разпалено обсъждаха това, което преследваното от тях момче беше направило. Хайката беше сформирана набързо и тарторите в нея не бяха изявени достатъчно. Все пак по-старите мъже, за които се смяташе, че имат повече опит, водеха потерята. Единият от тях каза:

- Кой ще скочи във водопада?

- Не виждаме дъното, не знаем какво има отдолу. Може да е плитко и да се пребием. По-добре да не скачаме - отговори друг.

- Как ще го проследим? - попита пак първият.

- Той се е пребил. Мъртъв е, това е ясно. Какво има да го преследваме?

- Докато не открием трупа, няма да прекъснем преследването!

По всичко си личеше, че една част от преследвачите са разколебани и вече искаха да се прибират и само малка част от тях бяха решени да преследват беглеца докрай. Той разбра, че организацията на хайката е много слаба. Въпреки че участваше в нея, той имаше собствена задача и трябваше да се справи сам. Без повече да слуша обърканите спорещи тартори, той се втурна вдясно. Водопадът беше издълбал корито, което лежеше някъде там долу. От двете страни то беше обградено с високи скатове, които рекичката от стотици години беше прорязвала и сега тя течеше някъде там, на няколко човешки боя разстояние под него. Всеки опит да скочи от толкова високо, щеше да струва живота му. Той тичаше по единия скат на рекичката. На пътя му се изпречваха храсти и дръвчета, въпреки това на няколко пъти поглеждаше надолу. Никъде нс се виждаше и следа от човек, но продължаваше да бяга, колкото сили има. Няколко потераджии се втурнаха след него. Те го последваха съвсем машинално. На моменти го застигаха и той ясно чуваше тежките им стъпки, които чупеха съчките, нападали по земята. Тичаше бързо и се опита да вземе преднина. Никога преди това не беше идвал тук и не знаеше как продължава рекичката. Все някъде скатовете трябваше да се снижат и тогава той щеше да разбере какво се е случило с преследвания. Момчето или се беше пребило и тялото му лежеше обезобразено върху камъните и плитчините, или беше удавено и реката щеше довлече тялото му. А ако се е спасило, трябваше да мине от тук. Нямаше как да се измъкне от друго място от този капан. Така преследвачите мислеха да пресекат пътя на беглеца. Той не вярваше, че беглецът въобще е оцелял, но все пак това наистина трябваше да се докаже. Докато продължаваше да тича, откъм гърба си дочу изстрел. Рязко спря. Опита се да надзърне и да види какво става там долу. За съжаление няколко храста му пречеха да види водопада. Не смееше да стъпи на самия ръб, за-щото се притесняваше да не би почвата по ръба да е подкопана, да се откърти и да се пребие, падайки долу. Остана загледан надолу. За всеки

Ш том “Хайдут

/ глава “Боляровия хан “

случай се беше хванал за жилавия клон на един от храстите, порасъл на ръба. Тогава го видя. Той тичаше приведен. Беглецът, който преди малко беше преследвал по петите, наистина беше скочил в бездната на водопада и беше оцелял. Сега мъжете, застанали на ръба горе, стреляха по него. Чуха се още няколко изстрела и той видя облачетата, които се появяваха близо до краката на бягащото момче. Пръстите му започнаха да се хлъзгат по клона и той повече не можеше да остане така. Миг преди да се изтегли обратно видя как тичащото момче тежко се подхлъзна и се строполи на земята. Беше сигурен, че е паднал от подхлъзване или препъване, а не от куршум, защото много добре беше видял всичко. Издърпа се към “по-здраво” място и бързо пое надолу по посока на потока. Тичаше по-бързо от останалите. Сега отново имаше смисъл да тича, защото беше видял, че момчето е още живо. Трябваше да изпревари останалите, за да се опита да го спаси. Мина доста време преди да намери пътечка, която стръмно се спускаше надолу. Единственото място, към което можеше да води пътечката, беше реката долу. Влачейки се по задник, се спусна надолу. Коритото на реката беше доста широко и открито. От двете страни се извисяваха бреговете - високи и отвесни. Той беше сигурен, че това е най-близкото до водопада място, по което можеше да се спусне към коритото на реката. От спускането дланите на ръцете му бяха ожулени, а треви и тръни бяха нажулили краката му там, където потурите му се бяха вдигнали нагоре и бяха открили кожата му. Той беше сигурен, че има преднина пред беглеца. Това означаваше, че със сигурност удареният при падането по облите камъни, ако вече не беше застрелян, тича срещу него и между тях двамата няма никого. За негово съжаление мъжете, които го следваха, също сс спуснаха, тътру-зейки се по пътеката и пльоснаха във водата. Всички те бяха турци от едно близко село - Касъмово (днес Моминско). Те участваха в хайката почти случайно, за разлика от останалите участници в потерята, които имаха истински мерак да убият или да заловят беглеца. Това бяха българи и живееха в най-близкото село до Боляровия хан - Катърли (днес Боянци). Той не беше от Катърли, а от Боляровия хан и не искаше потерята да залови беглеца, а по-скоро искаше да му помогне да избяга. Турците не знаеха всичко това и веднага го избраха за временен водач.

- Води ни! Води ни! - казваха те и гака, без да иска, той се оказа водач на една част от хайката, тази, която се опитваше да пресрещне беглеца. Като командир, нареди турците един до друг, за да не пропуснат човек между себе си. Накара ги да приберат пушките и пищовите и да извадят ятаганите си. Някои от тях се съпротивляваха.

- Не е въоръжен, трябва да го хванем жив! Разбрахте ли, жив?!

Токораз Memo

Ятаган и Меч

От дете беше израснал с българчета и турнета и горе-долу знаеше езика им. Трябваше да запази живота на беглеца, а после щеше да мисли как да го спаси. Най-много се притесняваше да не би някой да гръмне беглеца от страх или от притеснение. Така, с ятаганите, поне щеше да има време да се намеси.

След като нареди турците, даде заповед и те бавно тръгнаха нагоре по реката, вървейки към водопада. Най-добре би било, ако беглецът някак си беше успял да ги изпревари и сега им беше в гръб. Той обаче знаеше, че това нямаше как да се е случило. Мъжете напредваха бавно. Той нарочно се опитваше да ги забави. По този начин искаше да даде някакъв шанс на беглеца, макар и сам да не знаеше какъв. Той ги караше да претърсват и най-малките скрити места. И в този момент го видя. Вдясно имаше един малък ушмулен храст. Момчето стоеше там, като се опитваше да се прикрие зад недостатъчните листа. Той извика, спря мъжете, застана пред тях и разпери двете си ръце. После накара изумените турци малко да се върнат и да се пръснат настрани, обхващайки цялото поречие. Внимателно се обърна и без да предизвиква вниманието на турците се опита да погледне към храста. Денят вече преваляше и тук долу, в ниското, мракът вече беше започнал да се сгъстява. Наложи се да се взира, но момчето вече го нямаше. Нямаше дори силует. Беглецът или беше успял да се прикрие, или беше избягал, връщайки се към пръскалото. А може би се беше разтворил във въздуха? Учудването му растеше. Той се приближи внимателно към храста, за да огледа отблизо какво беше станало. Ако очите му не го лъжеха, човекът беше стоял там. Само за миг се усъмни в очите си. Дали не му се беше привидяло, или беше видял някакви игри на сенките? Не знаеше какво да мисли. Приближи се до храста, наведе се и огледа земята, намери няколко парцалчета от бял ленен плат. Явно очите му не го бяха излъгали, беглецът наистина беше седял тук. Издаваше го и мокрото петно върху камъните под храста. Трябваше да бъде внимателен, защото преследваният беше като диво животно, притиснато в ъгъла, и можеше да бъде много опасен. В момента в който оглеждаше мястото, вдигна глава и забеляза тесен кръгъл отвор, голям точно колкото да се провре човек през него. Дупката зееше точно пред него. В първия момент се отдръпна. Преследваният можеше да се е скрил в нея и по някакъв начин да го нарани. Той се загледа, но нищо не виждаше. Нямаше съмнение, че беглецът се беше шмугнал в дупката. Подаде глава и надзърна вътре, но нищо не видя. Дори не можеше да разбере дали дупката е плитка, или дълбока, дали е отвор на голяма пещера, или е тесен тунел. Дръпна се назад. Накара турците да запалят огън, а той направи факла и отиде да освети отвора на пещерата. Опита се да види нещо, но не успя. В този момент

Ill том “Хайдут “

/ глава “Боляровия хай

към неговите хора се присъедини и останалата част от преследвачите. Един от водачите го видя, докато гледаше към отвора и се приближи към него. Той беше българин.

- Тук ли се е наврял? - попита той.

- Не знам! - отговори момчето и продължи да осветява отвора с факлата.

- Чакай! - каза мъжът и със силната си ръка го отмести от отвора. После, за негов ужас, насочи цевта на пистолета и стреля. Той вече беше огледал входа. Ако помещението беше пещера, за намиращия се вътре не беше имало никаква опасност, но това беше тесен кръгъл отвор, който продължаваше навътре като коридор. Ако вътре нямаше преграда, чупка, разширение или завой, момчето вече беше мъртво или поне ранено. Той усети, че трябва решително да се намеси.

- Чакай, не стреляй! Аз ще вляза и ще го извадя! - без да даде време на мъжа да осъзнае какво казва, изпреварвайки го, преди да е “изпразнил” в отвора пушката си, той се пъхна вътре. Влезе с главата напред, като в ръката си държеше горящата факла. Димът от нея бързо изпълни отвора е дим и остра миризма. Отворът продължаваше навътре, все така тесен. Чак сега си даде сметка, че самият той представлява чудесна мишена - с факла, която го осветява и с главата напред. Ако беглецът беше жив и имаше оръжие, можеше всеки момент да го убие. Скоро почувства, че се задушава. Трябваше бързо да излезе, ако не искаше да се задуши. Пое няколко пъти въздух. Няколко мъже му подадоха факли, но той ги отблъсна.

- Без светлина! Ще се задуша!

- Как ще виждаш? - попитаха го те.

- Ще опипвам - като каза това, Яне отново се мушна в отвора с главата напред. Димът се беше разнесъл и вече само миришеше, но не го задушаваше. Това означаваше, че или пещерата е много дълбока, или има някакви тунели и става течение. За да се движи напред, опипваше пода и стените на дупката, подобна на улей, но освен това разчиташе и на силното си зрение. Стените бяха гладки и излъскани. Явно от тук беше текла вода и беше шлифовала всичко. От много години беше учен да вижда и да се справя много добре в тъмното - тъй като през деня всички от семейството му работеха на къра или се занимаваха с работа по хана, единственото време, в което можеше да се бори и да поддържа пехливанските традиции на рода си, беше през вечерта, а понякога и до късна нощ. Така, когато трябваше да се бори, това ставаше в пълен мрак и при тези занимания се разчиташе на волята на небето, ако има луна и звезди. Не беше лесна работа да се бориш, когато около теб е пълен мрак, и така той се беше научил да вижда в тъмното като котка. Сега, когато се напъха в дупката, разчиташе на това си умение. Но мракът бе

Токораз Memo

Ятаган и Меч

ше толкова плътен, че абсолютно нищо не виждаше, въпреки че държеше очите си широко отворени. Пълзеше бавно и опипом. Търсеше някакъв страничен коридор или поне разширение. Знаеше, че е прекрасна мишена, но нищо не можеше да направи. Колкото по-навътре навлизаше, притеснението му намаляваше. Той вече беше почти сигурен, че преследвачите няма да успеят да заловят и наранят беглеца, но пък сега се притесняваше да не станс жертва на грешка. Преследваният, за един ден само, беше преживял ужасни неща и сигурно първо щеше да го убие и после да види кой е. В този мрак със сигурност нямаше да го познае. Най-накрая стигна до ръба. Отначало с лицето си усети някаква промяна, нещо като полъх, каго че ли долови пространството пред него с някакво свое ново сетиво. После с пръстите си напипа ръба на зеещата пред него пропаст. През цялото време беше опипвал стените на каменния улей, в който пълзеше, но никъде не беше открил страничен коридор, дупка или дори разширение, в което евентуално би могло да се скрие момчето. Човекът, мушнал се преди него в дупката, би могъл да бъде единствено в пропастта. Остана още малко до ръба. Имаше някаква надежда, че той може да се е скрил и да виси над пропастта. Ако беше така той нямаше да може дълго да издържи. Опипа ръба на пропастта, като протягаше ръка докъдето можеше да стигне. Разчиташе, че беглецът можеше да се е заловил за някакъв зъбер и да виси над пропастта. Нищо обаче не откри. Нямаше и следа от него. Там долу, в бездната, се чуваше шум от вода. Най-накрая се убеди, че беглецът вече не е тук. “Дано се е спасил!” - с тази мисъл и надежда той запълзя назад.

Когато излезе, вдиша дълбоко от чистия, прохладен, вечерен въздух. Въздухът вътре беше застоял и още миришеше на дим. Освен това чувството, че лежи в подножието на огромна планина, като че ли го задушаваше. Останалите мъже от потерята му помогнаха.

- Няма ли го? - питаха потераджиите. - Видя ли го?

- Няма го. Със сигурност вече не е жив! - той каза това, но не искаше думите му да са истина. Искрено желаеше момчето някак си да се е спасило, макар че сам малко вярваше.

- Дано е пукнал в мъки! - каза някой от мъжете, но не можеше да види кой, защото всички се бяха скупчили около него и не можеше да различи лицата им.

Стисна юмруци. Момчето което преследваха му беше мило. Как смееше някакъв червей да го обижда? Той беше лъв и би разкъсал всички тези гащници, които бяха просто селяни и само оръжието и тяхната численост им вдъхваха смелост. Като единици те бяха нищо и той много добре знаеше това. А и много добре знаеше какво представлява момчето, което преследваха.

Ill том “Хайдут “

I глава “Боляровия хан

- Да се разотиваме! - каза той. - Той е мъртъв! Няма смисъл да оставаме повече!

Думите му бяха посрещнати с одобрение. Повечето мъже. особено турците, зашумяха и започнаха да се подготвят за тръгване.

- Стойте! - извика пак същият глас. - Няма да си тръгнем от тук, до-като не видим трупа на беглеца. Докато не сме сигурни, че е мъртъв, до-като не открием доказателство за това, няма да си тръгнем!

В този момент турците се възпротивиха. Така скоро се стигна до спор между предводителите на турците и българите. Препирнята беше доста разпалена и се чуваха отделни реплики и възклицания. Мина доста време преди да се вземе някакво решение. А то беше, че който иска си тръгва, а който иска остава. Всички турци се приготвиха за тръгване, а българите събраха клони и дръвчета и запалиха огън. Той искаше да се прибира, но се замисли дали няма да е по-полезен на беглеца, ако остане с преследвачите. Със собствените си очи беше видял къде бе попаднал той - в самия пъкъл. За съжаление едва ли беше жив. Никога нямаше да открият трупа му. Сигурно беше мъртъв. Тази мисъл все по-упорито се загнездваше в съзнанието му. Не искаше да види тялото на беглеца, ако го открият, но ако останеше можеше да види само това. Така той взе решение и малко след като турците тръгнаха обратно към родното си село и той си тръгна. Разстоянието до Боляровия хан не беше голямо, но вървеше в тъмното, а и най-накрая трябваше да се изкачи по един баир. Така, когато потропа на вратата на хана, вече беше късно посред нощ. Скоро дочу мърморене и една светлина се появи, (виж карта 4, стр. 674)

- Кой е? - попита баба му отвътре.

- Бабо, аз съм, Яне - той се опитваше да приглуши гласа си, за да не буди роднините си и ако имаше гости, отседнали в хана.

- Яне, ти ли си бе? - за всеки случай попита пак баба му.

- Аз съм, бабо. Аз съм.

Баба му явно позна гласа му, защого чу как тя вдигна голямото дървено резе, което залостваше портите на хана.

- Ха, влазяй де! - подкани го тя.

Той безшумно, като сянка, се промъкна през процепа, който се беше образувал при открехването на портата.

- Много окъсня бе, Яне. К’во стана?

- Нищо, бабо, после ще разкажа.

- Ха, влазяй, влазяй - подкани го пак баба му.

Големият хан се намираше пред него. Той беше едно голямо помещение с миндери по края. Имаше много маси и столове, а в дъното - голям дървен тезгях. След като хората се нахранеха и пийнеха на масите, те лягаха направо на миндерите покрай стената и спяха. Под миндерите

Токораз Memo

Ятаган и Меч

имаше място и ако стоката им беше по-малка, можеха да я държат там. Така сигурността им беше най-голяма. Семейството на Яне не спеше в хана. Отстрани беше построена къща от две кирпичени стаички. Едната беше по-тясна и пред нея имаше нещо като малък чардак. Покривът беше със стари турски цигли и продължаваше и над малкия чардак. За да се подпира покривът, отпред на чардака беше поставена дебела, дървена колона. Дървото беше черно - времето го беше полирало и оцветило така. Любимото нещо на децата беше да се хващат за гази колона и да се въртят. Когато беше по-малък, той обичаше да опира нослето си в колоната и така чувстваше мириса на смола и далечни магически места. Дървото беше от ливански кедър, донесено от страни, където въздухът мирише на тамян, смирна, тежки парфюми, пустиня, море и на момичета, танцуващи в ефирни копринени воали. Когато той вдишваше миризмата на дървото, си представяше това и си спомняше приказките на дядо му за далечни земи, юнаци и магии.

Сега обаче той нямаше време да мисли за всичко това. Зави надясно към къщичката, в която живееше семейството му. Те явно бяха надзъртали през прозорците и го бяха видели, защото когато тръгна натам в прозорчетата и зад пердетата вече се виждаха светлини. Баба му креташе пред него със светилник в ръка. Отначало мина покрай чимшира, а после, когато мина покрай колоната, той я потупа и с радост усети мекото топло дърво, което като човек го очакваше и радостно го посрещаше. После влезе в лявата стаичка, където спяха майка му, баща му, той и брат му. Дядо му и баба му спяха в съседната стаята.

- Много по нощите бе, сине! Защо не остана да преспиш някъде? - каза баща му. Всички в къщата спяха направо върху пода. Отдолу постилаха няколко черги и така се натъркалваха направо върху пода от не-печена глина. Отгоре се завиваха с няколко одеала. Чергите бяха парцалени. Тях баба му ги тъчеше на големия стан. който се намираше в обора при животните. Те бяха шарени и не се тъчеха от прежда, а от парцали. Така чергата се оцветяваше в цветовете на парцалите, от които беше изтъкана.

Сега, за да посрещне момчето, цялото домочадие се беше разшетало. Завивките се навиваха около възглавниците и така се отваряше цялото пространство на стаята. Иззад вратата баба му извади една ниска, кръгла, дървена маса. Тя беше от цяло дърво. Държеше се зад вратата, за да не заема място и се вадеше само когато семейството се събираше около нея, за да се храни. За да могат да седят и да се хранят около паралията, така се наричаше масичката, хората сядаха на ниски, малки, трикраки столчета. Сега веднага извадиха и столчетата. Докато момчето се умие и се изтупа от праха по пътищата, дядо му и баща му вече бяха

Ill том “Хайдут

1 глава “Боляровия хай “

седнали около паралията, а майка му и баба му приготвяха да го нагос-тят, за да покажат, че не напразно са извадили масичката.

- Сядай, сядай, сине! - каза баща му и побутна към него едно от ниските столчета.

Това движение беше странно и той се учуди. За пръв път те го подканяха да седне до тях. Досега винаги той и брат му бяха сядали от противоположната на мъжете страна, така че от тях ги разделяха жените. Сега, за пръв път, баща му му предлагаше да седне до тях. Той се почувства странно, когато седна до по-старите мъже в семейството. Почувства се някак неудобно, като че ли столчето беше по-твърдо от друг път. Баба му му поднесе една паница чорба и голям сух комат хляб. За гостите в хана се готвеше всеки ден и често част от тази храна оставаше и за вечерта. Тя се запазваше за пътниците, които можеше да пристигнат късно през нощта. Въпреки че досега не чувстваше глад, сега, когато седна и се успокои, и вкуси от приятния аромат на претоплената гозба, момчето огладня. По всичко си личеше, че семейството му с нетърпение очаква да им разкаже за случилото се, но никой не го прекъсна да се нахрани добре. Едва накрая дядо му попита:

- Какво стана? Разказвай!

- Нищо - момчето се чудеше откъде да подхване разговора.

- Кажи, жив ли е брат ти? - майка му не се стърпя и попита направо това, което ги интересуваше.

Друг път това би предизвикало сгълчаване и недоволството на мъжете, но сега те като че ли не забелязаха тази проява на неуважение. Той разбра, че трябва да отговори първо на този въпрос. Даде си сметка, че сам не знаеше какво да мисли. Според него брат му не можеше да е жив. Сам той беше видял и почувствал подводната река. Нямаше човек който да оживее в онзи подземен ад. Но в същото време в него все още живееше надеждата, че може би беглецът е жив. Самият той много добре познаваше коравия характер, силата и гъвкавостта на брат си. Със собствените си очи беше видял как той беше скочил във водопада и как беше оцелял. Онова беше точно толкова невъзможно, колкото да оцелее и в подводната река. Сега той стоеше пред семейството си и не знаеше какво да каже. През целия иът до Боляровия хан беше мислил какво да им каже и дори беше подготвял думите с които да го направи. А сега стоеше като глупак и нищо не можеше да измисли.

- Жив ли е брат ти? - нетърпеливо, отново попита майка му. Тя като че ли усещаше, че синът й е изпаднал в някакво странно вцепенение и искаше да му помогне да излезе колкото се може по-скоро от него.

- Да, не, не знам! - той беше объркан.

Токораз Memo

Ятаган и Меч

За да внесе яснота и да разбере объркания отговор на сина си, баща му каза:

- Открихте ли мъртвото му тяло?

- Нс! - този отговор беше много по-лесен за момчето.

- Значи не сте открили тялото му? - продължи баща му. - Тогава защо мислиш, че е мъртъв?

Яне вече се беше окопитил.

- Мисля, чс тялото на бате никога няма да се намери!

При тези думи майка му силно изхлипа и се хвана за сърцето. Явно чак сега тя осъзна мисълта, че след като преди години беше загубила най-големия си син е загубила и средния.

- Какво означава това? - попита баща му.

- Преди да изчезне от погледа ми, брат ми се навря в една дупка. Опитах се да го следвам по петите и да му помогна, но стигнах до ръба на дупката, а там бате го нямаше.

- Къде беше?

- Мисля, че е паднал в една дупка и се е удавил в подводната река, която тече долу.

При тези думи майка му се сви и от нея остана само една сянка. Като че ли някой я беше ударил. Баба му се втурна да я подкрепи, а след това двете излязоха навън. Дядо му и баща му слушаха с каменни изражения на лицата.

- Къде беше тази дупка? - попита дядо му.

- Надолу, по течението на реката.

- Коя река, Сушица или Мечка река?

- Сушица. Малко след Дяволското пръскало.

Мъжете приеха съобщението и с нищо не издадоха, че са го разбрали. От следващия въпрос той разбра какво се върти в главите на по-старите мъже от рода.

- Можеш ли да ни заведеш при дупката? Помниш ли я?

Момчето само кимна с глава.

- Там обаче останаха потераджиите от Катърли. Те бяха много по-насгьрвени и упорити от турците от Касъмово.

- Турците прибраха ли се?

- Да, прибраха се.

- Знаеш, че турците нс обичат да замръкват по чужди места и къщя - поясни дядо му, обръщайки се към баща му.

След това мъжете започнаха да се приготвят за път. Те много добре знаеха, че жените и без това няма да им дадат мира, докато не тръгнат. Двамата по-възрастни мъже яздеха коне, а на него му се падна да язди едно едро сиво магаре - Марко, силно не по-малко от кон. Точно над

Ill том “Хайдут”

I глава “Боляровия хан “

предните крака, върху гърба си Марко имаше черна шарка като резка, която показваше, че магарето произлиза от онези силни, степни животни и носи в себе си тяхната кръв. Марко беше яко животно. То теглеше каруца натоварена повече от тези, теглени от коне. Сега обаче на Марко му бяха сложили самар, върху който седеше момчето. Магарето ситнеше и хубаво разклати вътрешностите му и това, което беше ял.

Още по тъмно мъжете бяха при Дяволското падало*. Скриха животните и започнаха да дебнат мъжете от потерята, които бяха налягали близо до огньове, запалени по коритото на реката. Следите от обилна вечеря бяха нахвърляни навсякъде около огньовете.

Болярови изчакаха сутринта. Момчето знаеше кои са баща му и дядо му и беше сигурен, че ако решат да атакуват и цялата потеря няма да успее да ги спре. Но явно по-старите решиха, че сега това не е нужно. Веднага след пукването на утринта мъжете станаха и се приготвиха за тръгване. Водачите на потерята се опитаха да накарат няколко от мъжете да се напъхат в дупката, но те категорично отказаха и така скоро цялата потеря тръгна да си ходи. Оставиха само двама въоръжени мъже да пазят на входа на дупката. Така, ако случайно беглецът беше вътре и излезете, те щяха да го заловят. Болярови се скриха и изчакаха потерята да мине покрай тях. После легнаха така, че да могат да наблюдават двамата мъже, които пазеха входа. По всичко си личеше, че те правят това без никакво желание. Тъй като беше още ранна утрин, мъжете бяха наметнали на раменете си ямурлуци и пушеха тютюн. Докато баща му и той лежаха, дядо му стана и отиде някъде. Отначало той помисли, че отива по нужда, но скоро, за негова голяма изненада, видя дядо му долу, в коритото на реката. Той поздрави стъписаните пазачи. Те бързо се изправиха и насочиха пушките си към него. Двамата мъже се снижиха. По всичко си личеше, че не знаят какво да направят, дали да се разкрият, или да се спотайват. Тъй като баща му се прикри в тревата, младото момче направи същото. Скоро се чу шум от борба. Двамата надзърнаха, за да видят какво се случва и видяха как най-възрастният мъж от рода се справя с двамата въоръжени мъже. След като видяха търкалящите се по камъните мъже, двамата с баща му побягнаха надолу към реката. Докато стигнат долу, мъжете вече бяха добре завързани, а устите им - запушени. След това момчето придружи баща си, а после и дядо си, до дупката. И двамата искаха да огледат тесния тунел и да проверят думите на Яне. Беше почти обед, когато Болярови отвързаха стражите и си тръгнаха. Връщането беше мъчително. Никой не смееше да заговори. Като че ли чак сега те осъзнаваха какво се беше случило. Когато се

*падало-водопад, пръскало

Токораз Memo

Ятаган и Меч

прибраха в хана, и тримата бяха гладни и уморени. По намръщените им лица жените разбраха, че не бива да питат. Когато се наядоха, жените вдигнаха храната и трохите, но оставиха паралията. Дядо му прикани всички да се съберат около нея.

Когато всички от рода се събраха и седнаха, баща му започна:

- Преди време най-големият ми син, а сега и вторият беше повикан при Господ. Мисля, че това са случва, защото тук, където живеем, няма черква и Бог отнема децата ни, като на еретици или езичници. Затова в памет на децата си ще съградим черква и ще живеем в почит към господа наш Исус Христос.

Бог поиска нашия син и не ще го видим вече, и няма никога да има гроб. И за да не умре като караконджул и душата му да не се скита, ще построим черква, която да подслони душата му.

От този момент нататък Петко, както и най-големият ни син, става мълчан човек. От този момент нататък вече няма да споменаваме Петко. Бог го повика при себе си и животът му беше кабил* на бога. От този момент нека се държим така, все едно Петко не е живял, не е бил раждан и никога не го е имало.

В този момент майка му пак изхлипа, като че ли да напомни за себе си и да внесе някаква живинка и състрадание. Иначе всички Болярови бяха като изсечени от камък. Явно баба му и дядо му много пъти бяха преживявали подобни неща. И баща му навярно неведнъж беше губил свои братя и роднини. Яне не знаеше, но по всичко си личеше, че това е така. Майка му, горката, беше дошла от друг род. Дали преди да дойде тук е знаела къде попада? Дали би се съгласила, ако знаеше, че децата й ще станат кабил на тази Болярова война, в която всеки мъж трябваше да води битките си? Той се замисли, че ако някога има жена преди това трябва да я предупреди кой е той, кои са Болярови и каква може да бъде участта на децата им. И ако жена му можеше да има избор, неговият избор вече беше направен от момента в който се беше родил. Може би не жена му беше за оплакване, а той самият.

- Сега единственият ни наследник оставаш ти, Яне - каза баща му и се обърна към него. - Пази се, сине! В теб е нашата надежда и само ти можеш да продължиш рода ни! Сега ти остана единственият Боляров - после баща му се обърна към останалите, насядали около масата. - Трябва да пазим Яне и да не допускаме Болярови да изчезнат! От този момент това е нашата задача! Той е нашата надежда!

Утре ще направим панихида и първа копка за черква. Сега ще изберем място.

* кабил - жертвоприношение

Ill том “Хайдут “

I глава “Боляровия хай

С това събранието на семейството приключи. Всички станаха бавно, а старите колене на дядо му тъжно изпукаха. Баба му каза:

- Иване, Яне ще идва ли с вази?

- Че що да не дойде, нека дойде!

Така тримата излязоха от хана и тръгнаха към баира и Долната чешма. Навън вече се здрачаваше. Баща му и дядо му не говореха, те като че ли вече имаха някакъв план и сега само го осъществяваха. Яне беше щастлив, защото вече няколко пъти старите мъже го слагаха да сяда до тях на масата, като равен. Освен това сега го взеха със себе си. Явно времето, за което беше копнял и очаквал толкова дълго, беше настъпило. Той вече беше мъж и мъжете го допускаха до себе си. Радостта му беше толкова голяма, че заглушаваше болката от скорошната загуба на брат му. Всъщност той още не можеше да приеме и да повярва, че брат му е мъртъв. Постоянно му се струваше, че това е за малко, може би само за този ден и утре брат му щеше да се появи отнякъде. Това му пречеше да изпита истинска скръб. “Защо да скърбя, когаго утре Петко ще се появи отнякъде и ще се чувствам глупаво, че въобще съм си мислил, че е умрял?!” - мислеше си момчето.

Тримата мъже слязоха по баира. Точно до чешмата имаше малка полянка, закътана в баира. Дядо му и баща му спряха и огледаха мястото.

- Тук ще бъде! - казаха двамата мъже едновременно.

Яне веднага разбра, че мястото за черквата е избрано. Той също се огледа и веднага разбра, че това е най-подходящото място.

- Ще я съградим така - каза дядо му и посочи, - амвонът трябва да бъде към Кьоравата чешмичка, а Долната чешма - към входа на черквата.

- За да не се види и да не дразни турците, ще я вкопаем в земята. Така турците няма да я видят и можем да я построим без разрешение - каза баща му.

- Трябва да я строим много бързо, за да не ни усетят.

- А ако все пак турците дойдат? - попита баща му.

Дядо му се замисли:

- Ще кажем, че черквата е стара, строена преди много години.

- Трябва да намерим поп! Тате, ти нали имаш приятел поп, ще може ли да го повикаш за утре? - каза баща му.

- Утре трябва да тръгнем още по мръкнало.

След този разговор тримата мъже се прибраха. Двамата с дядо му легнаха да спят, защото беше рсшено утре да тръгнат рано, а баща му и жените помагаха да се свършат ежедневните задължения, за да може да са свободни за утрешната служба.

На сутринта Яне и дядо му оседлаха коня и Марко и тръгнаха на път. Те вървяха към най-близкия манастир, намиращ се до хана. Това беше

Токораз Memo

Ятаган и Меч

най-големият манастир в равнината. След няколко часа и след като минаха през Избеглий, а после и през Арапово, те се изправиха пред стените на манастира “Света Неделя”. Той се намираше на югоизток от Боляровия хан, близо до полите на планината. Стените на манастира бяха непристъпни като кале. Яне остана отвън и се наслаждаваше на масивните стени. Представяше си, как вътре е пълно с християнска войска, а той, с орлово перо в шапката си, предвожда тази войска срещу гурците. Така се беше размечтал, че не забеляза, как дядо му излезе, придружаван от един поп, а зад тях се движеше още един по-млад манастирски послушник. Дядо му и по-старият монах вървяха напред, а той и послушникът - зад тях. Тъй като поповете бяха без коне, той трябваше да води за поводите коня на дядо си и Марко. Послушникът, който се казваше Инокентий, носеше дисаги пълни с някакви попски неща, нужни за литургията. Яне се опита да поговори с младия поп, но разговорът не потръгна и така двама вървяха и мълчаха. Единственото, което Яне успя да разбере, беше името на стария монах, а то беше Пафнутий.

Когато стигнаха до хана, баща му вече беше довел няколко зидари и строители. Тъй като в близките села в равнината мъжете строяха къщите си от кирпич, не се намираха майстори, които да строят е камък и да съзиждат черкви или манастири. Знаеше се, че най-добрите строители с камък в района са дюлгерите от Бачкьой (днес Бачково). Това беше голямо българско село, намиращо се близо до Станимака*, но нагоре в планината, по течението на река Чая. Там, в недрата на Родопа планина, от хилядолетия се строеше с камък и беше нормално тамошните дюлгери да строят най-добре с камък. Майсторите от Бачкьой, подобно на тези от Самоков, обикаляха и строяха къщи, сараи, черкви и манастири из цялата Родопа планина, а и из цяла България, (виж карта 2, стр. 672)

Сега, когато Яне гледаше мъжете, силните им тела, мазолестите ръце и белите ризи, нямаше съмнение, че това са каменоделци и дюлгери от Бачкьой. Тъй като баща му едва ли беше имал време да отиде до Бачкьой, той сигурно ги беше пазарил в Станимака.

Докато попът и помощникът му бяха заети със службата и осветяваха мястото, където щеше да бъде издигната черквата, вниманието на Яне беше привлечено от дюлгерите. Попът го изведе от съзерцанието му, като го поръси със студена свстена вода, в която топеше чимшир, правейки кръстен знак над главата му. Това накара Яне да се намръщи и да подскочи.

Животът в Боляровия хан беше монотонен и скучен. Гаден, тежък, изнурителен селски труд, от сутрин до залез. Кърска работа до пълно

*Станимака - днес Асеновград, в Боляровия хан казват на Станимака Станимъка

Ill том “Xaitdvm

I глава “Боляровия хан

изтощение. Нямаше нищо по-трудно на земята от кърския труд, който отнема цялото време и изцежда всички сили и мечти на хората. Работеше се отчаяно и припряно, като че ли от това зависеше не благосъстоянието, а животът на хората. Кърската работа беше като месомелачка, която смила хората и изхвърля само една изцедена, мръсна и ненужна дрипа. Този труд превръщаше човека в роб и впрегатно животно. Умора? Селяните бяха горди хора и никой от тях не си признаваше умората. Всеки работи до пълно изтощение, защото така е научен от дете, да не се оплаква… работи се до смърт. Почивка? Невъзможно, трябва да се работи! Никой никога не трябва да спира! Тези, които се предават, са обречени. Ще почиваш след като умреш, но докато си жив няма време за почивка! Земята? Тя е най-голямото богатство. Всеки селянин, с цената на мизерия, лишения и глад, се опитва да закупи малко земя, която да прибави към бащиния си имот и така да го увеличи, за да може семейството му да оцелее. Така бяха постъпвали неговите предци, така трябваше да постъпи и той.

Селяните са честни, груби, прями и много силни хора. Тежкият живот ги учеше да живеят просто и да си помагат един на друг. Те притежават житейска мъдрост, на която би могъл да завиди и най-големият мъдрец. Неговите предци, дядо му и роднините му бяха хора, които излъчваха достолепност. Държанието им беше такова, че изискваше уважение и не търпеше никакво възражение. Думата, казана от тях, беше закон. Един поглед беше достатъчен, за да разбереш всичко, което се изисква от теб. Въобще не се стигаше до там нещата да се казват. Неведнъж по-младите бяха поставяни на мястото им само с една дума или жест. Да общуваш с по-старите хора от рода беше награда и Яне осъзнаваше това. Но ге не се държаха дистанцирано и не се опитваха да изглеждат мъдри. Мъдростта беше тяхно естествено състояние. Те работеха наравно с младите, бяха там където и той, но даже не можеше да си представи, че може да е равен с тях. Той винаги помнеше какви са неговите предци. Баща му беше силен и твърд човек, но неговият гняв се разбиваше като вълна в остра скала, когато се срещнеше със собствения си баща. Така той и брат му още от деца знаеха, че ще станат като баща си, но искаха да бъдат като дядо си. Баща му работеше много и често беше на гурбет и по други задачи. Затова в началото дядо му ги гледаше. А и момчетата избягваха да се мяркат пред очите на майка си и баща си, защото те бяха млади, много дейни и винаги им намираха някаква работа. Докато дядо му и баба му бяха подобри и повече ги щадяха. С тях те разговаряха много повече и с удоволствие слушаха техните разкази.

Плодородна беше земята около Боляровия хан. Божията благодат се беше изляла над нея. Както в древните библейски времена, по времето

Токораз Memo

Ятаган и Меч

на фараоните, и тук, както в Египет, селяните гледаха по три реколти на една и съща земя. А водите на Чая, Сушица и Черкезина бяха впрегнати да напояват богатата земя. Тя обаче искаше труда и потта на селяните. Роби бяха те, роби на тази земя.

Освен ежедневната кърска работа Яне помагаше и в хана. Един ден той отново беше изпратен от баба си да налее вода от Долната чешма. Докато наливаше вода в стомната, гледаше дюлгерите. Строежът на черквата напредваше. Силните, корави мъже, с белите си ризи привличаха погледа му. Той гледаше мускулите, които изпъкваха под ризите им, докато мъжете носеха големите камъни за строежа.

- Какво правиш? - гласът на някакъв мъж, който незабелязано се беше приближил към него, го стресна.

- Нищо! - стъписа се Яне.

- Какво зяпаш? - каза мъжът и се приближи още повече.

Стомната отдавна вече се беше напълнила и водата преливаше от отвора и чучура й. Яне се наведе и взе стомната в ръка, а мъжът смъкна ризата си. Тялото му беше потно и лъщеше на слънцето. Той започна да се мие под чучура. Младото момче беше виждало тялото на баща си. Баща му беше силен мъж, който цял живот беше работил и се беше борил. Целият им род бяха пехливани. Силни бяха всички мъже в Боляровия род. Дори дядо му, макар и стар, беше силен и със стегнато тяло. Този мъж обаче беше наистина много силен.

- Какво ме гледаш, бе? - каза мъжът. - Я отиди ми донеси един бял пешкир!

Гласът на устата* беше властен и Яне му се подчини. Отиде и потърси бял пешкир, след което му го подаде. Мъжът се избърса и закачливо разроши косата му. Яне дръпна главата си, не беше свикнал да се задяват с него.

- Ей, малкия, нещо много си серт**?!

Останалите мъже бяха свършили работа и явно се готвеха за обяд. Те се засмяха на шегата на своя майстор. След това всеки един от тях отиваше, миеше се на чешмата и се избърсваше в пешкира. През това време мъжете продължаваха да се шегуват с младежа. Те бяха бригада, работеха заедно от години и се познаваха много добре. Сега всички се радваха и се възползваха от това да се пошегуват с младото момче.

В следващия момент мъжът силно хвана Яне за врата и се опита да го задържи. Само за миг момчето като че ли полудя. Той цял живот се беше борил и сега това движение му беше познато. Баща му и дядо му го бяха учили какво да прави, ако някой го хване по този начин за вра

*уста - майстор

**серт - зъл, остър, кибритлия

Ill том “Хайдут

/ глава “Боляровия хан

та. Яне се опита да се изплъзне. Дялането на камъни беше направило ръката на мъжа силна и корава. За да го задържи, той стисна врата на момчето още по-силно. Яне продължаваше да се бори. Той беше учен да се бори и можеше да прави това до пълно задушаване. Не можеше да определи дали ръката на непознатия уста беше посилна от тази на баща му или на дядо му. Старите мъже от рода все пак го бяха учили и винаги бяха стискали само колкото беше нужно. Явно за мъжа беше много важно да го задържи и той стисна с всичката сила, на която беше способен. Въпреки това Яне продължаваше движението си, а това още повече затягаше хвата на устата. Гневът на момчето растеше, но не му достигаше сила да разкъса силния захват. Той го караше да се задъхва, а това само утежняваше положението му. Още миг и щеше да се отпусне, и да подвие крак. Гневът не помагаше. В този момент Яне усети, че трябва да действа по друг начин. Съпротивата явно не помагаше. Тогава през помраченото му съзнание мина една мисъл. Не трябваше да се съпротивлява. Трябваше да използва силата на натиска на мъжа. Решението беше просто и гениално. Той веднага разбра какво трябва да направи. Миг преди да изгуби съзнание и да изпадне в помрачение, тялото му сработи. Главата, макар и вече в безсъзнание, беше свършила своето, сега беше ред на тялото, което беше много добре тренирано. Може би затова бяха многогодишните изнурителни тренировки, за случай като този. Сега тялото му направи това, за което беше учено през цялото това време. Той не беше в съзнание, за да види, но мъжът и всички останали видяха всичко. Тялото на момчето, което досега се опитваше безрезултатно да се изплъзне, изведнъж се гмурна надолу, по посока на натиска на мъжа. Мъжът беше изненадан. Той опита да пусне тънкото, все още неукрепнало, вратле на момчето, но в този момент то задържа ръката на мъжа за врата си. Изненадата беше голяма. Уста Манол - така беше името на мъжа, беше дръпнат силно надолу. Той загуби равновесие, тъй като не очакваше това. Тегленето надолу беше много силно. Момчето го повлече с цялата тежест на тялото си и в същото време го препъна. Манол най-накрая успя да освободи ръката си, но вече беше твърде късно. Той вече беше политнал, препъна се в падащото тяло на момчето и падна тежко, претърколвайки се. Изненадата у всички мъже беше огромна. Манол беше изумен и унизен. Той скокна, искаше да даде урок на малкия момчиляк, който го беше направил за смях и го беше накарал да се въргаля по тревата. Досега всичко беше шега, но сега той щеше да даде урок, че той - майстор Манол, не тьргш такива работи. Гневният мъж се надвеси над момчето. Мъжете отначало бяха изненадани, но сега повечето от тях се смееха и започнаха “да хвърлят” шеги и закачки на своя уста. Чудо невиждано се беше случило, някакво мла

Токораз Memo

Ятаган и Меч

до момче, което явно отстъпваше по сила на техния майстор, беше успяло да го събори. Всички те бяха изпитвали силата и коравата десница на майстора. Той обичаше да се бори и те често ставаха жертви на желанието му да побеждава, както и на гнева му. Сега те бяха радостни, защото някакво момче беше успяло да го постави на мястото му. Все пак за тях всичко това беше игра.

Манол стоеше надвесен над момчето, но то не помръдваше. Лежеше все така неподвижно и безпомощно. Изведнъж ядът на майстора изчезна. Сам не знаеше какво се беше случило с него. Явно неочакваната съпротива на момчето го беше предизвикала. Всичко беше започнало като игра, а сега момчето лежеше безжизнено на земята. “Дано не е мъртво!” - мисълта се мярна само за миг в главата на уста Манол. Не искаше да мисли какво ще стане, ако момчето е мъртво. Хората от хана ги бяха приели добре, хранеха ги, бяха обещали много добри пари, ако издигнат черквата. Какво беше направил? Коравият мъж се наведе над момчето. По лицето му не беше останала и следа от онзи силен, самонадеян мъж, който преди малко се шегуваше. Сега той искаше само едно, всичко това да се размине без последствия. В този момент момчето се раздвижи. Манол беше най-щастливият човек. Всичко се беше разминало.

Майсторът помогна на момчето да се изправи. Мъжете гледаха Яне с възхищение. Той беше победил, макар че за малко щеше да заплати с живота си. Това предизвика тяхното признание и уважение.

- Уплаши ни бе, момче! - каза уста Манол вече много по-спокоен.

От този ден нататък Яне извоюва правото си да работи на строежа на черквата. Дядо му и баща му отначало се дърпаха, но настоятелността на момчето ги принуди да се съгласят. Уста Манол също нямаше избор и се съгласи да го приеме да работи на строежа.

Всички мъже от бригадата го приеха много добре. Момчето наистина беше много чевръсто и не отказваше никаква работа. Скоро то стана всеобщ любимец. Работата му се харесваше и на уста Манол. Майсторът отначало му поръчваше много работа и то тежка. Първото нещо, което Яне вършеше, беше да разтоварва волските коли, пълни с големи сиви плоски каменни плочи. Това беше най-тежката работа. Каменните плочи бяха тежки и ръбести и нараняваха ръцете му. Беше му много тежко, но той не се оплакваше. Мъжете бяха благодарни, че момчето им помага и то в най-тежката работа.

Когато нямаше волски каруци с камъни за разтоварване, Манол научи Яне как с един уред, подобен на тясна тесла, да цепи камъните. Отначало той се справяше много зле. Чапата* ту се измяташе и го удряше,

*чапа - уред, подобен на тясна мотичка, който служи за копаене на камениста почва и за цепене на камъни

Ill том “Хайдут

I глава “Боляровия хан

ту не можеше да влезе в камъка. И така той обяви война на тежките сиви плочи. Те бяха изедническата войска, а той, въоръжен е чапа в ръка, се изправи срещу тях. Битката беше тежка и неравна, отначало успехът беше на страната на камъните, но с времето той изгради майсторство и с все по-голяма лекота се справяше с тежките плочи. В края на първия ден на дланта му, с която държеше чапата, не беше останала кожичка. За да продължи, навиваше на ръцете си парцали, които сменяше, кога-то се напояха е кръв. Усещането беше много неприятно, но въпреки това момчето не се отказваше. Мъжете го гледаха, нищо не казваха и само си намигаха. Те все повече го харесваха, уважаваха характера му и това, че се бори и мълчи.

Работата с чапата беше наистина много тежка и изморителна. Ръката му се беше схванала и всеки момент можеше да изпусне чапата и тя да излети, и да удари някого. Яне полагаше големи усилия, за да продължи работата си. Вечер, когато се прибираше, лягаше и веднага заспиваше. Беше толкова уморен, че понякога заспиваше още преди да успее да се нахрани. Спеше като заклан, без да сънува. Един ден майка му каза на баща му:

- Не е ли още малък за толкоз тежка работа? Дюлгерската работа е тежка, а Яне е още малък и слабичък!

Баща му само се усмихна и нищо не каза, но не спря момчето. Дюлгерите бързаха. Черквата трябваше да се построи колкото се може по-бързо, за да не могат турците да спрат строежа й.

Отначало Яне мислеше, че каменните плочи, които отлюспва от блоковете, еа за строежа на черквата. Мина доста време преди да разбере, че строежът на черквата се прави със здрави обли камъни. Тях бачковските дюлгери товареха от коритото на Чая. Те ги возеха до тук, някъде от Станимака или още по-отвисоко от планината, откъдето винаги бяха вземали камъни за строежите си.

Каменните плочи, които той откъсваше от каменния блок, бяха за покрива на черквата. Това изпълни Яне с гордост. Минаха няколко дни преди да насече всички каменни блокове. С времето и когато ръката му заздравя, той си даде сметка, че работата, която беше вършил, съвсем не е била тежка, а по-скоро въпрос на майсторство. След няколко дни можеше, с премерен и точен удар, да отцепи цялата плоча по широчината на блока. Точно когато изгради това умение, блоковете свършиха. Явно голямата купчина от сиви, каменни плочи щеше да бъде достатъчна за покриване на цялата черква.

В следващите дни Яне продължи да помага и отново вършеше най-тежката работа. Помагаше в разтоварването на волските каруци с обли речни камъни. Макар че бяха по-малки от каменните блокове, те бяха

Токораз Memo

Ятаган и Меч

много по-тежки. Отначало Яне работеше с бяла риза, но след като я изцапа започна през деня и в най-големия пек да работи гол до кръста. Слънцето прежуряше тялото му и то загоря. От тежката работа мускулите му набъбнаха. По ръцете му се появиха твърди, обли мускули, каквито досега не беше имал. Сам той усещаше колко е нараснала силата му. Мускулите му, както и черквата, растяха с дни. И двете много го радваха. Отначало издълбаха и поставиха темелите на основите. После строежът бавно започна да се издига. Едната част от черквата щеше да бъде вкопана в баира. Така, погледната отгоре, от нея щяха да се виждат само широките сиви каменни плочи на покрива. Освен разтоварване на облите камъни и постоянното им местене от една купчина на друга, негова работа беше и да отнесе камъка до майстора зидар, който с хоросан го слепваше за строежа. Всеки обед работниците спираха, измиваха се, избърсваха се с бял пешкир и сядаха да обядват. Хранеха се бавно и пиеха от чистата ледена вода на Долната чешма. После се изпъваха да починат. Някои мъже дремваха, други се изтягаха, но мълчаха или тихичко разговаряха, за да не пречат на останалите. Така строителите, освен че си почиваха, пропускаха най-топлото и прегарящо слънце през деня. По знак на устата всички ставаха и продължаваха работа. След почивката всички работеха много по-добре и така наваксваха голямата почивка. Работата продължаваше до мръкване, след което мъжете събираха инструментите си и на сюрия се прибираха в хана, където вечеряха и веднага заспиваха. Сутринта се ставаше по мръкнало, миене, леко хапване и сюрията отново тръгваше към строежа. Ако се налагаше да се пази нещо на строежа, се оставяха двама мъже, които спяха там, въоръжени с дървени, двуроги вили и брадви.

Още докато Яне цепеше камъните, майсторите привършиха строежа на черквата и самият Манол започна да ги реди. Той го правеше с голямо майсторство, като нареждаше камъните за покрива в съвършени форми. Яне се изпълваше с гордост и възхищение, като гледаше колко хубаво се получава. Момчето осъзнаваше, че неговият принос е минимален и все повече се уверяваше в майсторството на уста Манол. Кога-то погледнеше как покривът вече добиваше завършен вид, Яне имаше усещането, че всичко е съвършено. Той му заприлича на люспите на змия, толкова точно и хубаво бяха поставени каменните плочи. Беше сигурен, че дъждът ще се отича по тях и стотици години тс няма да пропуснат влага.

Мъжете бяха весела компания. Тежък беше дюлгсрският труд, далеч от родното село. Шегите и закачките бяха начинът дюлгерите да си починат, да забравят за близките си и това, че са далеч от тях и по-бързо да минава времето. Уста Манол винаги беше в центъра на събитията, а

Ill том “Хайдут”

I глава “Боляровия хан “

за съжаление на Яне, повечето шеги в началото бяха за негова сметка. Въпреки това мъжете помнеха първия ден и не прекаляваха. Макар млад и чужд. Яне беше успял да си извоюва уважението им и те се съобразяваха с него. Те помнеха добре каква воля им беше показало момчето и не смееха да го настройват срещу себе си. Яне беше щастлив от вниманието на мъжете. В хана много често отсядаха хора от най-различни краища на Империята и той познаваше почти всички народи, но за пръв път работеше толкова дълго време е хора от другаде.

Дюлгерите от Бачкьой бяха специални хора. За да оцеляват и да могат да си говорят без другите да ги разбират, всички строители от това малко село си бяха изработили специален език. Така, където и да се намираха хората, идващи от това село, можеха да се познаят. Този език дюлгерите използваха при строеж или при пазарене и така можеха да си обменят информация, без другите да разбират. Отначало този език много учуди Яне. Бачкьой се намираше навътре в планината, но все пак не беше толкова далеч от Боляровия хан, така че едва ли можеха да говорят на чак толкова различен диалект. Но когато чу как дюлгерите разговарят помежду си разбра, че това е език от който не разбира нищо. Отначало мъжете непрекъснато говореха така и той чувстваше, че говорят за него и го обсъждат. Всеки път, когато някой мъж кажеше нещо, като го гледаше, всички прихваха в смях. Това започваше все повече да го дразни. Един ден Яне каза на майстор Манол, че иска да го научат на този език, за да може да разбира всичко, което мъжете си говорят. Уста Манол обаче отказа, защото този език бил таен и никой нямал право да учи на него хора, които не са от планинското село.

Друго нещо, което различаваше планинците от хората, които Яне досега познаваше, бяха песните. Как пееха само строителите! Запееше ли един и всички го последваха. Бавни, протяжни и тъжни бяха песните, които пееха мъжете. В тях се разказваше за планината, за тежкия труд, далеч от родното село. Песните на планинците бяха много по-различни от тези на хората от равнината. Те веднага допаднаха на момчето и скоро мъжете, смеейки се, откриха, че когато пеят, момчето толкова се заслушва, че чак спира да работи. Това послужи за повод отново да го подложат на подигравки и шеги.

По някое време се наложи строежът на черквата да спре. В края на лятото тялото на Яне беше станало много силно, загоряло и почти черно от слънцето. Работата остави отпечатък върху него.

Една вечер баща му каза:

- Утре ще ходя до Бачковския манастир. Яне, ти ще ме придружиш!

Така на другия ден баща му се метна върху гърба на един кон, а Яне върху гърба на Марко и бавно тръгнаха към Станимака. Макар че за ни

Токораз Memo

Ятаган и Меч

къде не бързаха, след сахат време двойката навлезе в града. Станимака или “Българският Йерусалим” беше голям град, разположен в устието на река Чая. Тук реката слизаше от Родопа планина и се разливаше в равнината на Тракия. Реката - от бърза, пенлива и планинска, се забавяше, успокояваше и се превръщаше в спокойна равнинна ленива река, преди да се влее в много по-голямата си сестра Марица. Селяните и хората от Боляровия хан наричаха града Станимъка, защото имаше легенда, че някога един български цар, който бранил крепостта, чиито руини още се извисяваха над града, когато му се наложило да отстъпи калето, се обърнал към майка си, която лежала болна в краката му с думите: “Стани, мъ-ко, да ходиме!” или “Стани, майко, да ходиме!” Така според хората от там идваше името Станимъка и те го произнасяха с “ъ”вместо с “а”. Станимака беше израснал точно там, където това се било случило. Градът беше подслонен на завет, в ждрелото на река Чая. Тук зимата никога не беше сурова, тя беше мека и с малко сняг, защото реката носеше от юг топлия беломорски ветрец. Затова тук смокините оцеляваха и можеха да дадат плод, който всички познаваха. Гроздето също растеше много добре. От него станимаклии правеха прочутото си вино мавруд. То беше гъсто, силно и ароматно, събирайки в себе си сока на станимашката земя, слънцето на Тракия и твърдостта на Родопа планина.

Лятото в Станимака беше много по-хладно, отколкото знойния пек на Тракийската равнина. Тук, особено привечер, се спускаше хладен въздух от Родопите, който идваше заедно с чистите, кристални, ледени води на реката. Благодатна беше природата тук. Бог като че ли беше излял рога на изобилието си над този град. Благословени бяха хората, които живееха тук. Понякога те разбираха какво е Станимака чак след като го напуснеха и когато се връщаха още повече обичаха и ценяха града си. Може би затова тук като с магнит бяха привлечени хора от всички националности в Империята. В Станимака живееха много гърци, толкова много, че бяха почти колкото българите. Имаше турци, помаци, арнаути и цигани, които на катуни се заселваха в покрайнините на града, уж само за малко, а понякога не си тръгваха с години или оставаха завинаги. Българите в този голям град бяха от околните планински села, които слизаха към равнината в търсене на препитание и по-добър живот. Говореше се, че някога в Родопа планина живеело тракийско племе и всички в него били жреци на своята религия. Те били силни, горди и потайни. Сред тях живели хора, надарени с дарбата да предсказват и да виждат бъдещето. Племето не пускало никого да мине през планината и спирало всички нашественици. Тъй като все пак им се налагало да контактуват с останалите племена, от които вземали храна и всякакви други стоки, в замяна те им пророкували. Така те решили и из

Ill том “Хайдут

1 глава “Боляровия хан

брали едно място, в което племето да контактува с останалите племена и народи. Скоро то станало духовен център. Там, където отделните оракули правели предсказания, били издигнати храмове. Това племе се наричало беси. Постепенно на това място се заселили хора и така се образувал градът. Някои хора твърдяха, че това станало много по-късно и че първите хора, заселили Станимака, още очакват бесите да се върнат и да направят своите предсказания. Други смятат, че това са наследници на тези беси и останалите племена. По-късно, когато християнството заляло тези места, на мястото на всяко езическо светилище изникнал християнски храм. Така днес Станимака беше градът, в който имаше най-много храмове. Макар да не беше голям колкото Филибе, Едирне или Стамбул в него, освен джамиите, имаше около сто параклиса и седем черкви. Но не само станимаклии посещаваха храмовете. В определени дни от годината към тях се стичаха множество поклонници от всички, дори и отдалечените, краища на Българско. Затова наричаха Станимака “Българският Йерусалим”. Въпреки че Станимака се намираше до най-големия град в българските земи - Филибе, беше успял да се запази и много малко от гражданите му се преселваха към по-голе- мия, богат и привлекателен град.

Градът се простираше от двете страни на реката. Чая беше широка и сега не беше пълноводна, но през пролетта буйните й мътни потоци заплашваха да залеят къщите. Затова освен диги, коритото на реката беше изградено от камък и така тя биваше озаптена и удържана в коритото си. Няколко моста свързваха едната част на града с другата. Яне и баща му продължиха напред по чаршията на града. Когато минаха покрай първия мост, който се извиваше над реката, Яне спря и го гледа дълго като омагьосан. Така изостана доста от баща си, но гледката го беше омаяла. Когато настигна коня на баща си, той вече беше спрял пред един хан. Момчето пое поводите на животните, а баща му влезе вътре. Явно баща му имаше някаква работа тук. Забави се доста преди да излезе, а лицето му беше намръщено и някак угрижено. Без да каже нито думица, баща му пое поводите на коня и потегли. Яне се метна на гърба на Марко и забърза след баща си.

Двамата мъже продължиха по чаршията. На едно място, вече към своя край, тя продължаваше през един от поредните мостове над реката. Така скоро мъжете стигнаха в подножието на една голяма скала. Под нея, в самия край на града, се бяха скупчили множество малки къщур-ки със ехлупени покриви и обши дворчета, от преплетени тръни. Това беше тази част от града, която се намираше най-навътре в планината. Тя беше покрай пътя за Бачкьой, Пашмакли и Ахъчелеби (днес Бачково, Смолян и Девин) и по река Чая. Сега баща му се движеше по тясната

Токораз Memo

Ятаган и Меч

камениста уличка и спря едва когато стигна до последната къща. Той слезе от коня и отново подаде поводите му в ръцете на момчето.

- Мръдни някъде натам! - каза той на Яне. - И се прави, че пасеш конете! Ако забележиш нещо, свирни!

Яне пое поводите и пусна коня и магарето да пасат, а той гледаше преминаващите и слизащи отгоре каруци е мулета и катъри, натоварени е големи препълнени дисаги. Някъде оттук бяха камъните, е които строяха тяхната черква. Към Бачковския манастир, на празника на Светата майка Богородица, се стичаха хора от цяла Тракия и България. Понякога върволицата от чакащи волски и други каруци от Бачкьой стигаше чак до най-горните къщи на Станимака. Яне седеше на един камък, е едното си око гледаше двете животни, а е другото зелените скатове на планината и си мечтаеше. Сега неговите мечти бяха насочени към планината, подобна на кале. Той си представяше как води дружина от юнаци - негови акрани*, а той е страшен хайдутин и владее цялата планина.

Появяването на баща му го стресна. Младежът не успя да го види в първия момент и не можеше да определи колко време баща му се беше забавил в къщата. Сега се забърза да хване животните, които свободно пасяха и от крачка на крачка се бяха отдалечили от него. С радостното предчувствие, че скоро си тръгват, Яне събра животните. В ръката си държеше двата повода. Подаде повода на коня на баща си и го погледна, но вместо светлина и усмивка, на лицето му все още се бяха скупчили тъмни облаци. Отново без да каже нищо баща му яхна коня. Яне веднага го последва, но вместо към равнината двамата мъже тръгнаха в обратна посока. Те навлизаха все повече и повече в дебрите на планината, като се движеха по пътя, който се виеше покрай реката. Скоро изпревариха един катер е камили, който лениво се движеше към сърцето на планината. Следващото село, към което вървяха, беше Бачкьой.

Пътят се извиваше покрай реката. Беше слушал много за пътуванията на семейството му до Бачковския манастир. От майка си знаеше, че и той е ходил в манастира още като дете, но едва сега Яне правеше това е ясно съзнание. Той гледаше планината е широко отворени очи. Пътят се движеше в ниското, покрай планината. Яне гледаше нагоре към скатовете и околните върхове. Докато навлизаха в планината, разбра, че през целия си живот беше мечтал да дойде тук. През цялото време някаква сила го беше теглила насам. Той като че ли познаваше тази планина и дебрите й го притегляха, като прегръдката на майка. Яне обичаше тази планина и сега срещата му е нея беше като среща със стар поз

*акран - набор, връстник

Ill том “Хайдут “

I глава “Боляровия хан

нат, с когото не се е виждал от много време. Той предчувстваше, че животът му ще бъде свързан по някакъв начин с тази планина, но по какъв той сам не можеше да си обясни.

Скоро мъжете навлязоха в Бачкьой, но не останаха, а преминаха през селото. При завоя на реката баща му посочи наляво и му показа Бачковската обител “Света Богородица” - вторият по големина манастир в Българско след Рилската света обител.

Без да спират мъжете излязоха от селото и продължиха да навлизат в дебрите на планината. След един завой на пътя баща му спря.

- Ти ще останеш тук! - каза той. - Искам да пазиш конете и да ме чакаш! Колкото и да се забавя, искам да ме чакаш! Ако стане тъмно, запали огън!

След като каза всичко това, баща му извади от своя силяхлък един нож и го затъкна в пояса на момчето. Гърдите на Яне се издуха и той, в собствените си очи, изведнъж стана голям и значим. В последно време той беше щастлив, защото все по-често баща му и дядо му се отнасяха към него все едно, че вече е голям мъж. Сега жестът на баща му също потвърждаваше това. Но нещата на спряха до тук. След ножа баща му извади от силяха си и един табанджия пищов, и го затъкна в пояса на Яне, но така, че късата част на елека да го скрива. Момчето стоеше безмълвно, но беше приятно изненадано. След това баща му пое нагоре по склона и съвсем скоро, само тук-там силуетът му се мяркаше сред зелените клончета на букаците. Гордостта така беше изпълнила гърдите на момчето и то беше толкова впечатлено и гордо, че не можеше да седне, а обикаляше като мечка в клетка. Докосваше инкрустираната топка на дръжката на пищова и сърцето му подскачаше от вълнение. Ходеше и се молеше някой пътник да се отклони от пътя и да го види, така запасан с пищов и нож. Веднага всички щяха да разберат колко важен и голям е станал. А може би някой щеше да се опита да открадне коня и магарето или да иска да премерят сили. Като се сети за това Яне бръкна и бързо извади пищова. Беше виждал как по-старите мъже стрелят. Тежкото оръжие “легна” в ръката му. Тази тежест го успокояваше и преливаше някаква странна сила в тялото му. Усещането да държи оръжие в ръка много му хареса. След малко засрамен прибра пищова. Не искаше някой да го види как си играе, като малко дете, с оръжието. Прибра пищова и вече много по-спокойно зачака връщането на баща си. Той хем искаше баща му да се върне и да се прибират към Боляровия хан, хем му беше драго и мечтаеше за още миг, прекаран с втъкнати пищов и кама в пояса си.

Мина доста време. Той гледаше внимателно натам, накъдето беше изчезнал баща му. Най-накрая баща му се появи. Отначало се мяркаше елекът му и чак след това се появи той, в целия си ръст. Бавно и вели

Токораз Memo

Ятаган и Меч

чествено се спускаше от склона. Веднага след като го забеляза Яне стана и започна да стяга животните за езда. Досега те бяха пуснати да пасат свободно. Тревата тук, в клисурата, беше сочна и зелена и животните с удоволствие започнаха да пасат. В равнината вече не беше останала зелена трева и в последно време животните пасяха прегоряла трева или сено. Сега пасяха от тревата, примесена с билки. Тук горе в планината беше най-силното и хубаво сено за животните.

Докато баща му слезе по склона, Яне вече беше оседлал животните и беше готов за потегляне. Баща му носеше някакви кожени дисаги, подобни на чанти.

Двамата мъже се прибраха в Боляровия хан късно посред нощ. Баща му не му взе веднага ножа и пистолета, а му ги остави чак докато двамата не влязоха в хана. Майка му видя втъкнатото оръжие в пояса на момчето и хвърли към баща му унищожителен поглед.

Яне не разбра нищо за онзи ден, но след него строежът на черквата продължи с пълна пара. Беше сигурен, че майка му е говорила с баща му заради оръжията, които беше носил, защото след това баща му веднага си ги беше взел.

С времето Яне всс повече свикваше с тежкия зидарски труд. Той все така продължаваше да работи с групата на Манол, но вечер, когато се прибираше, вече не падаше в леглото като подкосен, а отново поднови заниманията си с пехливанлък. Отзад зад хана, на хармана, започнаха отново да се събират с баща му и дядо му. Харманът беше широко отъпкано място, върху което се вършееше житото. Снопите жито или ръж се нахвърляха на земята, отгоре им се влачеше широка, дебела дъска, в която бяха набити червени кремъчни камъни, същите тези, които се удряха в чакмака и се получаваше искра. После някакво животно - кон, магаре, вол или катър, теглеше това дърво, което се наричаше диканя. Животното или се въртеше в кръг, или беше управлявано от някой човек, стъпил на диканята. Така, когато животното и диканята започнеха да мачкат и насичат житото, то се отделяше от класа. При това се вдигаше много прах, който проникваше навсякъде и щипеше по цялото тяло. След като свършеха работа, харманът оставаше свободен почти през цялата година. И тъй като той беше равен, трамбован и доста твърд, върху него момчетата и мъжете от Боляровия род се упражняваха в борба.

Макар да се наричаше с турското име пехливанлък - от пехливан, което означава борец, българската борба и това, което в Боляровия род се предаваше през годините като техники, беше много по-различно от турската и от всички други борби. Борбата при българите, както и при турцитс, беше на особена почит. Не минаваше събор или народно празненство без момците да се поборят и да премерят сили помежду си. Няма

Ill том “Хайдут

I глава “Боляровия хан

ше българин, който да не се е борил. Борбите по празниците винаги бяха съпроводени от музиката на кавали, гъдулки, гайди и тъпани. Понякога, преди битките, певици пееха песни и разказваха истории за известни български пехливани. След започване на схватката, публиката - развълнувана от събитието, се впускаше разпалено да подкрепя своя пехливанин. Всички оживено му подсказваха къде да хване, какво да направи и го предупреждаваха, когато виждаха, че противникът му готви изненада. Някои дотолкова се вживяваха, като че ли сами участваха в борбата.

Понякога хората по цяла година чакаха, за да присъстват на следващия сблъсък между двама изявени пехливани. Историите за някои от схватките се разказваха дълго след като борбата беше завършила. Песни се пееха за най-изявените имена сред борците. Повсчето “шампиони” произлизаха от изявени пехливански родове. В тях децата още от малки се учеха да се борят. Техниките и хватките се предаваха от поколение на поколение. Разбира се, понякога в борбите побеждаваха и самоуки борци, надарени с изключителни умения или качества.

Болярови, наред с няколко други рода, бяха сред най-известните пехливани в България. Доколкото Яне знаеше, пехливанските борби бяха популярни повече на юг от Балкана, особено на югоизток от Филибе. Имаше един род, с когото Болярови “воюваха” от поколения наред. Това бяха Бимбелови от Пашакьой. Всъщност това сигурно беше най-известният пехливански род. За разлика от тях те бяха богати и се бяха разпрострели и из околните села на Пашакьой (днес Болярово). Още от малки децата от Болярови знаеха, че някога трябва да се изправят срещу някого от Бимбелови и затова още от деца се готвеха за тази борба, но преди това трябваше да надвият всички в района на Станимашко.

Мъжете от неговия род се учеха да се борят на харман, макар че борбите щяха да се водят на трева, която беше много по-мека. Така щяха да се научат да са силни и смели, защото не го е страх този, който е хвърлян на земя по-твърда от камък и твърд като камък става такъв борец. Макар още младеж, Яне знаеше имената на всички хватки в борбата. Досега винаги дядо му му казваше какво да прави, а ако баща му се включваше, то беше само за да се побори с него. Сега обаче за пръв път Яне се упражняваше сам, без брат си и промяната веднага дойде. Той не можеше да разбере дали тя е заради думите на баща му, че вече е сам, но веднага я усети. Досега дядо му и баща му винаги го бяха учили на общи техники, а сега започнаха да му показват хватки, които знаеха само Болярови. Това бяха хватки, измислени от техните деди, които им бяха помагали да побеждават и да оцеляват. Двамата по-възрастни мъже настояваха Яне да научи всичко дословно и не му позволяваха никаква

Тикораз Memo

Ятаган и Меч

промяна или интерпретация. Мина доста време преди момчето да разбере защо изведнъж всички станаха толкова сериозни. Това вече не беше игра. Докато останалите техники или се знаеха от всички, или бяха в арсенала и на други пехливани, техните, Боляровите хватки, се знаеха само от тях и тяхно задължение беше да ги предадат на поколенията и то непокътнати. Яне разбра, че така както сега по-възрастните мъже учеха него, така след време той щеше да учи своите синове, и то без да им позволява каквато и да е промяна. И много по-сложни, и с много повече мурафети бяха тези техники.

Когато се занимаваше с пехливанлък, Яне забравяше за времето и за това, че има друг свят, освен на алая. Толкова му беше интересно, че понякога не усещаше кога е станало посреднощ. Тогава се измиваше на ведрото с вода, което измъкваше сам от дълбокия бунар и си лягаше. Тежката работа през деня и борбата посреднощ оставиха отпечатък върху тялото му. Постепенно започна да се чувства все по-уморен. Не можеше да прекъсне с борбата, толкова интересно му беше всичко, но вече едва намираше сили да носи и сече камъните. Добре че черквата беше към завършване. От ден на ден тя израстваше все повече и повече. И когато вече оставаше само покрива и завършителните работи, на Яне започна да му става все по-леко, а и баща му се включваше да помага.

Имаше и още една причина, поради която Яне толкова упорито се упражняваше в борба. Той искаше някой ден да пребори уста Манол. Мъжът все още беше по-силен ог него, но Яне знаеше, че още повече е заякнал и вече има сили да се мери с него. За момчето беше ясно, че единственото в което отстъпва на майстора зидар е силата, затова се подлагаше на този изнуритслен труд. Сам той вече можеше да напипа кръглите си като топки и твърди като камък мускули на ръцете. Уста Манол щеше да му падне. Предният път го беше повалил, но скоро вече нямаше да може да го направи. Яне все още копнееше за разплата, заради “солените” шеги на майстора. Този ден обаче не дойде. Една сутрин, както си слизаше по баира към черквата, забеляза каруца, на която мъжете, с които толкова много време беше работил, товареха инструментите си.

- Какво става? Уста, къде сте тръгнали? - Яне питаше с вълнение в гласа, след като беше тичал надолу по баира.

- Аааа, Яне? - Манол му говореше, но така че всички да чуват. - Готови сме, построихме черквата, точно така, както се бяхме разбрали с баща ти. Той ни плати щедро за труда и сега се прибираме. Тази вечер най-после ще си бъдем по къщята.

- Но, няма ли да останете? - Яне беше потресен. Въпреки че сам виждаше, че черквата е завършена, той не можеше да повярва, че майсторите, с които се беше сприятелил, ще си тръгнат толкова скоро и така внезапно.

Ill том “Xaiidym “

1 глава “Боляровия хан “

- Тръгваме си! - усмихна се с широката си усмивка майсторът и показа всичките си бели зъби. Слънцето блестеше в русата му къдрава коса. Толкова му беше приятно да работи с цялата група от Бачкьой.

- Няма ли да се поборим? - Яне знаеше, че устата обожава да се бори и няма да откаже такава покана.

Сега обаче мъжът не обърна внимание на думите на момчето, а продължаваше да товари каруцата. Явно толкова се беше задълбочил в това което правеше, че говореше с Яне без дори да повдига глава.

Момчето, което отначало беше искало реванш, изведнъж разбра, че иска да задържи майсторите или може би да тръгне с тях. Изненадан от себе си той каза:

- Може ли да дойда с вас?

Чак сега думите му подействаха на мъжете, те вдигнаха глави и изненадани го изгледаха.

- Ти пита ли баща си? - поинтересува се майсторът.

- Не, не съм.

- Тогава ходи да го питаш, ако искаш да дойдеш!

- А вие ще ме вземете ли със себе си, ако ме пуснат нашите?

- Първо питай! - каза Манол.

Този отговор даде криле на Яне. Никога досега не се беше замислял, че някога ще може да напусне хана. Той знаеше всичко тук. Не искаше цял живот, като баща си и дядо си, да прекара на едно място, в непрекъснато блъскане на земята. Сега тичаше нагоре към хана. Още от входа видя дядо си.

- Дядо, дядо, ще ме пуснете ли да отида с майсторите? Искам да строя черкви с тях!

- Какво? Ти пита ли баща си?

- Не, не съм го питал.

- А сигурен ли си, че искаш до тръгнеш с дюлгерите? Тежка е тяхната работа и далеч от дома.

- Да! - Яне отговори категорично, въпреки че само допреди малко даже не се беше замислял върху това.

В този момент от къщата излезе майка му и тъжно зави, точно така, както когато беше загубила братята му. Тя явно беше чула разговора с дядо му.

- Иване, Иване… - виеше на умряло майка му.

Само след миг разтревоженият му баща излезе от обора. Ръцете му бяха изцапани със ярма и плява, явно току що беше хранил животните. Викът на жена му го беше привлякъл и гой идваше да види какво лошо се е случило.

- Какво, ма? Какво пак е станало?

Токораз Memo

Ятаган и Меч

Все така, с навити ръкави, изпод които се подаваха силните му ръце, той идеше към къщата. Майка му се беше проснала на земята и все така виеше. Яне изпита жал към тази жена, която беше загубила синовете си и сигурно би се втурнал да й помогне, да я подкрепи и вдигне от земята, ако не знаеше, че причината за тази мъка беше той самият. Сега обаче той се нуждаеше от смелост, за да се изправи срещу баща си. Баща му явно осъзна, че от майка му нищо няма да разбере и се обърна към най-възрастния от мъжете на Боляровия род.

- Какво става, тате?

- Нищо, Яне иска да те пита нещо…

Яне така и си остана в хана. Той дълго тъгува за уста Манол и за неговата група от дюлгери. Момчето помнеше селото, от което идваха строителите, и си представяше какво щеше да бъде, ако го бяха пуснали да замине с тях.

Отначало се чувстваше много зле, но с времето позабрави и отново се отдаде на тежка работа и занимания с борба. Колкото и да работеше през деня, не беше така уморен, както когато работеше на строежа, затова сега се отдаде на борбата. Една вечер Яне се изправи срещу баща си. Той искаше да му докаже колко е пораснал и че вече е достатъчно голям, за да взема сам решенията за живота си. Отначало момчето даде съпротива, баща му натисна и така постепенно се сбориха с всичка сила. След малко и двамата дишаха тежко и Яне видя, че баща му се напряга докрай, той вдигна Яне във въздуха и с всичка сила го удари в земята. Харманът беше отъпкан и много твърд. За миг пред очите на момчето причерня. Боляровият начин на борене беше характерен с това, че при хвърлянията целта не беше само да се хвърли, а човекът да се вдигне високо над главата и след това със сила да се удари в земята. Българската борба, за разлика от турската пехливанска борба, беше суха. Турските борци се бореха след като обилно намазваха телата си със зехтин. Това правеше захвата много труден и се отразяваше на техниките. В турската борба беше много трудно да се направи силно хвърляне и по-скоро се получаваше събаряне. При българската борба мъжете се събличаха голи до кръста и се бореха. Така хвърлянията ставаха посилни, чисти, а борбата - побърза и по-технична. Техниките на Боляровия род бяха по-силови. При тях се наблягаше на удара на човека в земята. Яне вече познаваше особеностите на хвърлянията на неговия род. Това бяха много трудни и силови хвърляния.

Сега баща му го хвана и го вдигна високо. Яне опита да се съпротивлява, но не успя. Ударът беше силен и момчето за миг загуби съзнание. Когато дойде в съзнание, баща му беше натиснал главата му към земята и го задушаваше. Момчето знаеше, че баща му е човек с биволски

Ill том “Хайдут

I глава “Боляровия хан

нерви и може винаги да се самоконтролира. Пехливанлъкът обаче беше научил и него да запазва съобразителност и да не губи присъствие на духа, пред каквато и да е трудност. Яне знаеше, че баща му не го натиска със злоба и никога такъв пехливанин няма да си позволи да вложи емоции в борбата. Борбата беше връзката на човек е Бог. Тя беше като молитва на умиращия, без надежда, без съжаление, без емоции и чувства, искрена и чиста. Борбата беше свещена за Боляровия род. Яне знаеше всичко това, но силата на татковата му ръка така го стискаше, че вратът му пращеше. Това го накара да се притесни. Ако баща му действаше под емоции, той би имал шанс, но срещу човек с хладен ум и решимост нищо не можеше да направи.

Някъде отдалеч дочу гласа на дядо си, който умоляваше баща му да го пусне. Знаеше, че това няма да помогне и баща му със сигурност щеше да направи това, което бе решил. Дядо му нямаше да се намеси в борбата, защото това би означавало неуважение и обида. Това беше последната му мисъл преди отново да загуби съзнание…

Следващите дни не можеше да тренира. Цялото му тяло го болеше и беше натъртено. Една вечер дядо му го вдигна от постелята и каза:

- Ставай, трябва да продължиш да се бориш!

- Но, дядо, всичко ме боли!

- Ще се бориш облечен! - каза дядо му е нетърпящ възражение глас.

После дядо му намаза тялото му е някакъв топъл зехтин. Яне помисли, че ще му показват техники на турската мазна борба. Това обаче не се случи. След като го намаза с претопленото дървено маело*, което със сигурност имаше някакви горчиви билки в себе си, му подаде дебела дреха с къси ръкави. Тази дреха беше къса и се връзваше с връв за кръста. Яне беше виждал турците да носят такава дреха. Тя се наричаше джепкен. Момчето облече джепкена и в следващите дни се бореше облечен с него. За да му партнират, дядо му, а и баща му, също обличаха джепксни. Така борбата ставаше много побърза и беше много удобно да се налага захват. Освен това захватите ставаха много силни и трудно се разкъсваха. Така воденето за хвърляне ставаше много по-лесно, а и техниката на вдигане и удряне на човека в земята ставаше много по-добре и по-лесно.

Въпреки че борбата беше много популярна сред българите, помнеше се, че тя винаги е била част от една цялостна бойна система. Дядо му още от дете му беше обяснявал, че след унищожаването на Българската държава се е наложило бойните умения да се прикрият, а наяве да остане само борбата, която да обединява българите и която относително лесно можеше да се прикрие като народно занимание.

*дървено масло - зехтин

Токораз Memo

Ятаган и Меч

Един от начините да се запазят бойните традиции бяха бойните игри. Българчетата от векове играеха различни игри. Никой не подозираше, че те са измислени още от древните времена за поддържане на бойна форма и умения. Такава беше играта чирек. При нея състезателите подхвърляха една къса пръчка, а с друга се опитваха да я ударят във въздуха и да я запратят колкото се може по-надалеч. Това тренираше удара и точността на момчетата. Други игри бяха прескочи кобила, татарска борба, чилик, циганска борба. При тях момчетата развиваха сила и се учеха да се борят. Всичко това ги подготвяше за битка. Разбира се, тези упражнения помагаха и за кърската работа, защото ги правеха силни и издръжливи.

Любимата игра на децата от Боляровия род беше така нареченият маймунски бой. Двете момчета ги окачваха на една върлина, която беше поставена на доста голяма височина върху две “магарета”. После момчетата се закачаха с ръце и крака за върлината и започваха да се борят, така както си висят на нея. Целта беше да събориш другия на земята. Височината не беше малка и ударът беше доста силен. Двете момчета трябваше да са много пъргави и се движеха по хоризонталната върлина, като се закачаха с колене и с ръце. Най-добре беше да се качиш върху другия или поне да закачиш част от тялото си за него и да му тежиш. Тази игра много уморяваше момчетата. Те бяха толкова пъргави и добри, че понякога се изпускаха е ръце и увисваха безпомощно с телата си, борейки се по този начин. Сега, когато Петко го нямаше, Яне вече нямаше с кого да се упражнява в маймунски бой.

Разбира се, децата играеха и на много други игри. Едва по-късно Яне разбра, че игри, които му се бяха стрували наивни, всъщност имаха много по-дълбока цел и помагаха за изграждане на качества, които по далечен и невидим на пръв поглед начин се отразяваха на бойната подготовка.

Не мина много време и черквата беше нацяло завършена и изографисана. Отново изпратиха Яне да повика отец Пафнутий от Араповската света обител, който освети черквата и отслужи в нея първата света литургия. Тъй като Боляровия хан беше много малък, не можеше да има собствен поп за черквата. Затова с проигумена се разбраха ключът от черквата да остане в Болярови, а на големите християнски празници от Араповската обител да изпращат поп, който да отслужва литургия. На първата литургия, за официалното освещаване, от Бачкьой специално пристигна и майстор Манол. Сърцето на момчето трепна. Яне дълго говори с дюлгера и го разпитва, но през цялото време помнеше сълзите на майка си и твърдите думи на баща си. Тъй като докато говореше с майстора, Яне на няколко пъти забеляза погледа на баща си, той се отдръпна, защото не искаше пак да го затворят в плевника. По някое време дядо му го повика. И докато другите пируваха в хана, включително и проигуме-

Ill том “Хайдут

I глава “Боляровия хан “

нът Пафнутий, дядо му излезе от голямата порта на хана, прекоси пътя и тръгна по пътеката, която водеше към баира и към черквата. Старецът вървеше напред, е твърда и уверена стъпка. Въпреки пълния мрак, той вървеше с убедеността на човек, минавал хиляди пъти по тази пътека. Без да пита Яне следваше най-стария мъж от рода. Някакво усещане му подсказваше, че се случва нещо сериозно и че сега не бива да пита, за да не развали специалността на момента. Двамата се спуснаха по баира и се изправиха пред мрачния силует на съвсем новата черква. Дядо му извади ключа за черквата. Вратата беше ниска и тясна, но все пак се отваряше с две тесни крила. Въпреки че беше дървена, от дебели здрави талпи, беше обкована с желязо. Нямаше никакво съмнение, че дядо му се е подготвил и е планирал всичко, което се случваше. Въпреки мрака, той успя доста бързо да отключи вратата. Отвори, доколкого може, двете крила на вратичката, приведе се и потъна в най-тъмния мрак, който Яне беше виждал. Той стоеше пред вратичката и като омагьосан гледаше черната паст, що зееше в недрата на храма. Тя му приличаше на входа на преизподнята. Мина доста време преди да чуе отчетливите щракания на чакмак. Не след дълго в черквата се разля светлина. Отначало тя беше слаба и несигурна, но постепенно разсея мрака в помещението и освети пътя пред краката на момчето. Тя беше като път, който се простря пред него и като че ли го притегляше да тръгне по него. Така Яне влезе в черквата. След като влезе и се изправи, той се прекръсти. Макар отскоро да имаха черква, той вече беше научил, че всеки път щом влезе в христов храм трябва да се прекръсти, а на излизане не бива да излиза с гръб към амвона, а с лице и отново трябва да се прекръсти.

Когато пристъпи в храма, дядо му вече беше запалил няколко свещи, които беше поставил в двата масивни свещника, а в ръка държеше другаЗ и с възхищение оглеждаше изографисаните стенописи, които още не бяха изсъхнали. Личеше си възхищението и дори благоговението, с което оглеждаше украсата на светия храм. Черквата беше сбъдната мечта на всички мъже от рода на Боляровите. Това, така или иначе, трябваше да се случи и дядо му беше щастлив, че е станало докато той все още е жив. Отляво на входа имената на него и сина му бяха изписани с големи букви, като ктитори на храма. Ако не с друго, поне с това щеше да остане в паметта на наследниците си.

Мина доста време, а старецът все така оглеждаше храма, без да каже нищо. Отначало Яне очакваше нещо да се случи, но с времето реши, че дядо му го е взел само като придружител, да не е сам или да му помогне при връщането и качването по баира.

Тъй като нямаше какво да прави, Яне също взе запалена свещ от свещника и подобно на дядо си започна да разглежда стенописите. Някои от

Токораз Memo

Ятаган и Меч

сцените му бяха познати. Беше слушал много истории от дядо си и сега се опитваше да познае коя библейска история е зографисана на стената.

Най-накрая дядо му застана отпред, пред иконостаса, точно в центъра на черквата. Иконостасът и амвонът бяха вдигнати с ниско стъпалце, което в средата беше огънато в красива дъга. Цялата настилка беше от големи красиви мраморни плочи. Скъпият камък като че ли излъчваше някакъв хлад и благородство. Яне беше забелязал, че на определени места в стената дюлгерите бяха вградили специални керамични съдове, подобни на гърнета. Тяхната цел беше да увеличат акустиката и сега, когато дядо му заговори, гласът му - усилен и оттласнат от стените и каменния под, звучеше някак странно и задгробно.

- Яне. ела тук! - каза той, а черквата странно усили гласа му и му придаде някаква дълбочина. За миг момчето забрави, че стои пред дядо си. Струваше му се, че чува някакъв поп или това е гласът на самия Бог. Застана пред най-възрастния от Болярови. Дядо му взе свещта и я мушна в свещника, така че да осветява цялата черква. Яне стоеше пред дядо си и като че ли останалият свят беше престанал да съществува. Най-близкото място с хора беше Боляровия хан. Черквата беше закътана под баира, така че по никакъв начин не се чуваше шум или дори намек за човешко присъствие. Дебелите каменни стени и това, че половината черква беше вкопана в земята, спомагаха за тази тишина.

- Яне! - започна дядо му.

Момчето веднага разбра, че така очакваната сериозна част, беше настъпила.

- Знаеш, че сега ти си последният младеж останал от нашия род. Всички ние разчитаме на теб да продължиш рода на Боляровите. Не е важно само да имаш дете. Да бъдеш Боляров означава да получиш не само кръвта, но и възпитанието на нашия род. Запомни, няма Боляров който да не е пехливан! Ние винаги сме се славели като най-добрите борци и воини. Така, ако имаш мъжка рожба, където и да те отведат пътищата на живота, помни, че трябва да го обучиш на нашата борба! Учи го на останалите хватки, но най-накрая задължително го научи на нашия начин и му кажи откъде идва! Помни още, че да бъдеш Боляров означава да бъдеш българин. Нашият род е стар български род и ние не можем да бъдем никакви други, освен българи. И не се жени за жена, която не е истинска и чиста българка! Нашите предци винаги са спазвали това. Ти също си длъжен да запазиш чистотата на нашата кръв!

Яне знаеше, че не бива, когато говори по-възрастен човек, да го прекъсва, но един въпрос се заби в главата му като пирон и не му даваше мира.

- А, дядо, ако се влюбя в небългарка?

Ill том “Хайдут

I глава “Боляровия хай

По това как го погледна старецът му стана ясно, че не е трябвало да го прекъсва.

- Няма такова нещо като любов! - сурово отвърна старецът. - Ти си мъж и боец и никога не поставяй жена наравно с теб! Това, което наричат любов, е начин някаква жена да ти се качи на главата. Жената трябва да ражда деца, да помага на мъжа и винаги да знае мястото си. Никога не допускай жена да ти се качи на главата! Това не може да се случи на истински воин! Никога не допускай да бъдеш мекушав! С това как ще се справиш с жена си ще покажеш колко си твърд и дали наистина си достоен пехливан. Запомни, няма такова нещо като любов! Ти ще си избереш жена и от теб ще зависи каква ще е тя. Помни, трябва да бъде добра, послушна и българка!

Думите на дядо му не му харесаха и той не беше съгласен с тях. Толкова често беше слушал песни за епичната любов между юнак и хубавица. Досега гой винаги беше мислил по този начин за бъдещата си жена. Нямаше съмнение, че той ще стане юнак и най-силен пехливанин, а жена му ще бъде най-личната мома. Не беше мислил откъде ще я намери, но винаги така беше мислил за нея и себе си.

Дядо му явно реши, че е губил достатъчно време да му обяснява нещо толкова незначително и продължи:

- Освен българин и пехливанин истинският Боляров трябва да бъде и християнин! Това е задължително за нас! То е от времето, когато преди много години сме били принудени да се изселим от Търнов и да дойдем тук. Тогава сме направили това, за да запазим народностга и вярата си. Помни, ние винаги сме били православни християни и никога католици, и всякакви други! Няма друго християнство, освен православното. Бачковската и Араповска обител са тези, около които се въртим. От този ден тази черква трябва да стане наш духовен център. И нека от този момент всеки Боляров бъде кръстен, и получава причастие в тази черква! Нека тук да проплакват нашите наследници и тук да ги опяват! Искам да бъда първият на когото това да се случи! Избрал съм си място, където да ме погребете! Слушай сега какво ще ти кажа! Искам да ме погребете горе на баира, над черквата и малко вдясно - като каза това старецът му посочи с ръка къде иска да бъде гробът му.

- Цял живот съм живял като воин! Обичах свободата и простора и никой не ме победи, и не преклоних глава пред никого! Искам да лежа в суха земя, по-близо до небето и простора! Погребете ме горе на баира и нека това бъде гробището на Боляровия род! И където и да ходят Боляровите, нека се връщат тук и бъдат погребани тук, до нашите кости и да ни разказват къде са били, какво са преживели и че достойно са живели! Чуваш ли, момче?

Токораз Memo

Ятаган и Меч

- Да! Да! Чувам! - явно дядо му беше доловил, че за миг се беше разсеял. Когато старецът се убеди, че момчето се откопчи от собствените си мисли, продължи:

- Ние винаги сме се държали далеч от хора от други вери! Никога не се доверявай на чифути*, дръж се далеч от читаци**! Закълни се тук и сега, че никога няма да измениш на православието и на Христос! Ако трябва умри, но не сменяй вярата си!

Яне клекна на коляно, както му показа дядо му, и се закле да спазва всичко, в което дядо му го закле.

Когато се изправи, дядо му каза:

- Ако ние с баща ти не успеем, намери отнякъде една стара и скъпа икона и нека тя да украси храма, за да има къде да поставят ръце заклеващите се Болярови!

Яне беше щастлив. Не можеше да повярва, че всичко това се случва на него. Винаги беше усещал, че родът му не е обикновен, но сега беше удовлетворен, защото нещата се бяха оказали точно такива, каквито беше очаквал. Той винаги беше знаел, че е Боляров, но сега за пръв разбра колко е различно и отговорно да бъдеш такъв.

- На колко години ставаш? - попита дядо му.

- На единадесет - отговори момчето.

- Скоро ще станеш мъж. Вече трябва да започнеш да разбираш живота. Трябва да уважаваш старите хора, особено тези от рода на Боляровите и да почиташ земята, защото тя е наша майка. Скоро ще тръгнеш по своя път…

- Какъв път! - прекъсна го грубо момчето. - Не ме пускат да изляза до Станимъка. Майка ми и баща ми никога няма да ми разрешат да тръгна, накъдето и да е.

- Не ти говоря за път за вървене. Говоря ти за бойния ти път.

Яне се беше опитал да привлече дядо си за съюзник срещу майка си и баща си, но удари на камък.

- Скоро трябва да си готов да защитиш честта на нашия род.

- Какво? - на Яне му се стори, че не чува добре.

- Знаеш, че в самите поли на планината, близо до Станимъка, се намира една местност. Знаеш ли как се казва?

- Да! - сърцето на Яне трепна. - Казва се Четиридесетте извора.

- Четиридесетте извора. А знаеш ли как се произнася това на турски?

Момчето вдигна рамене. И да знаеше, сега не се сещаше.

- На турски Четиридесетте извора се казва Кърк панар. Чувал ли си за Кърк панар?

*чифут - пренебрежително название на евреи

**читак - обидно название на турчин или мюсюлманин

Ill том “Хайдут “

I глава “Боляровия хан

Яне отново вдигна рамене. Той наистина беше чувал това име, но сега не можеше да се сети откъде. Свещта все така светеше, а двамата - дядо и внук, стояха в центъра на новопостроената черква на Болярови.

- Слушай историята на пехливанските борби и Кърк панар! Борбите на Кърк панар ог години се провеждат на територията на Виран теке. Това е изоставено теке по пътя от Едирне към Тракия - пътят на Мустафа паша*. Виран теке се намира близо до Хаскьой (днес Хасково). Намира се на два-три дни път от тук. Легендата разказва за това как през 1346 година османският султан Орхан Гази - синът на Осман и втори турски султан, нахлул в Европа. Първата земя в която стъпил била Тракийската низина в България. Тогава султанският брат Сюлейман паша предвождал елитна армия от турски воини, които, като окупационен корпус, преминали от Анадола в Рум. Техният поход минавал през няколко византийски крепости, които те превзели. Сред тях била и Домуз хисар. Битките се провеждали в местностите Ахир Капи Кайри или Ахиркьой Медоу. Там била отседнала армията. За да поддържат войниците своята бойна форма, в свободното време се борели. В тези борби най-добри винаги се откроявали братята Али и Селим Пехливан. Един ден двамата братя се борили много дълго, от първи зори до вечерта. Сюлейман паша решил да сложи край на това тяхно съперничество. Затова решил незавършеният двубой от тази година да продължи по-късно - на годишния пролетен фестивал. На победителя султанският брат Сюлейман обещал да подари къси кожени гащи - киспет, за мазна (слей) борба. Денят настъпил. Битката започнала от ранните часове на деня и продължила цяла нощ, осветявана от факли и свещи. Двамата братя се вкопчили в епична битка. Те били толкова добри, че никой от двамата не успял да спечели двубоя. Така останали вкопчени, докато и двамата не умрели от изтощение. Въпреки молбите на своите приятели да прекратят тази самоубийствена борба, те се отнесли с пренебрежение към смъртта и предупрежденията им. Така двамата братя загинали непобс-дени, като най-силните воини и най-добри пехливани в света. От този ден Сюлейман паша решил да сформира елитна армия, в която да участват всички най-силни мъже и победители в тези борби. Това били най-могъщите воини в света. Те се упражнявали толкова много, че достигали до границите на своите възможности и дори някои от тях губели живота си в тренировките.

Двамата братя били погребани под едно смокиново дърво. За да си личи къде е гробът им, приятелите им закачали на дървото кожения киспет, обещан от Сюлейман паша. След година, когато групата се връща

*пътят на Мустафа паша - днес по този път е прокарано така нареченото Цариградско шосе. Българите са го наричали Цариградски път

Токораз Memo

Ятаган и Меч

ла от похода, преминала отново по същите места. За да изразят своето уважение и преклонение пред подвига на братята Али и Селим, те посетили това място - Ахиркьой, но вместо погребални камъни, те открили бурни потоци от бликаща чиста вода, точно там, където били погребани двамата братя. Затова тази местност била наречена Кърк панар (Четиридесетте извора).

След това псхливански борби започнали да се провеждат на много други места в Османската империя. Това ставало ежегодно, обикновено по време на мюсюлманския свещен месец Рамадан, когато правоверните постели през деня. а през вечерта се борели. Борби се провеждали и по времето на съборите, които били в различни дни за различните селища. На сватбите също се провеждали инцидентни борби в чест на младоженците. Главното място, на което веднъж в годината се събирали всички шампиони, било едно поле до Самона и село Ахиркьой, но никой не знае какво е Самона и къде се намира. Днес много села претендират, че тяхното село се казва Самона или че това е землище близо до тяхното село.

Гърците, тези безсрамни крадци и лъжци, дълго време се опитват да докажат, че Самона е в Гръцко и че турската пехливанска борба всъщност е гръцка. Това обаче не е така. Гърците са слаби и мързеливи, подкупни и коварни. Никога не допускай да ти казват каквото и да е!

Самона не е Гръцко, най-вероятно това е Виран теке в България. Нашият род знае, че Кърк панар се намира съвсем близо до Мустафа паша (днес Свиленград). Това е така, защото се знае, че още преди идването на Орхан в Тракия там са се провеждали борби. И мястото е било точно там, встрани от пътя, свързващ Филипополис (днес Пловдив, Фили-бе) и Адрианополис (днес Одрин, Едирне), в местността Бурдипта. Селището било наречено Бурдипта още от времето, когато българите пристигнали в тази земя и то продължило да съществува и след като Сюлейман паша пристигнал тук и утвърдил Османската империя.

Има спор къде точно се намира Самона. Някои смятат, че Самона е някъде около Кърк панар. Други предполагат, че става въпрос за Четиридесетте извора около Станимъка. Аз също не знам, но навсякъде където има Кърк панар се провеждат пехливански борби. Това са турнири на различно ниво и на всички тях ходят различни пехливани. Смята се, че най-добрите борци в Империята са в Източна Тракия, около Странджа и Източните Родопи и Едирне, а Станимъка е западният център на пехливанството. Това са двата центъра на пехливанството. Именно тази земя е дала най-добрите пехливани в света. Разбира се, понякога се ражда добър пехливанин и в други земи, но основните пехливански родове са именно от тук. В Едирне елеите се печелят от турските пехли

Ill том “Хайдут

I глава “Боляровия хап

вани. Там доминират пехливаните от училища в Едирне и Стамбул, пехливаните на султана, везирите и бейоветс, които се събират от цялата Империя и дори от Анадола. В съперничеството се намесват и пехливаните еничари, чиито център и основни казарми са именно в Едирне, и българи от земите около Хасково и Узунджово, Странджа и Източните Родопи, и Мустафа паша (днес Свиленград). Именно той е наследникът на Къркпанарските стари борби. Най-известният род пехливани от тази област се нарича Бимбалови. Та тези Бимбалови са нашите най-големи съперници и врагове. Смята се, че те произлизат от рода на прочутия Момчил войвода - цар на Родопите. Бимбалови* са голям род. Не се знае точно от кое село произлизат, но ги има в Пашакьой, Папаскьой** и Ичме (от Ичме е Стефан Караджа). Бимбалови са най-добрите пехливани в Източната част. Ние сме най-добрите пехливани в Станимашко и Филибелийско. От години водим борба с Бимбалови, за да се разбере кои са най-добрите българи пехливани. Ти си следващият ни борец. Скоро ще трябва да отидеш да се бориш на Къркпанарските борби и да победиш Бимбалови на тяхна територия. Ти трябва да получиш най-го- лямото звание за всички пехливани още от времето на братята Али и Селим - башпехливан на Къркпанарските борби. Но преди това трябва да участваш и да победиш в борбите, които се провеждат в Кърк панар до Станимака.

- Какво? - трепна Яне.

- Да, след по-малко от месец трябва да си готов да се бориш елей борба.

- Ще се боря ли? - с надежда в гласа попита момчето.

- Не само, че ще се бориш, но ще ти се наложи и да победиш. От утре сутрин започваме да се готвим, че нямаме много време!

- Готов съм! - извика момчето. Нещата бяха много подобри отколкото беше очаквал. Той щеше да се бори на борбите. Той беше Боляров. Зад него щяха да застанат дядо му и баща му. Чувстваше се готов да се бори и да се изправи пред когото и да е. Той щеше да стане най-големи- ят пехливан в Империята. Някой ден щеше да завоюва званието башпехливан.

От тази вечер започна подготовката му. Момчето беше щастливо, за-щото получи от дядо си киспет. Това бяха тесни кожени гащи от най-високо качество на кожата. Мазната борба беше много по-различна от на

*бел. на автора - пехливанският род, за който става дума, се е наричал Бимбелови, но може би в някои райони на страната е бил известен като Бимбалови. Това е родът дал най-много пехливани в българската история. Сред тях е Стефан Караджа, роден в село Ичме. Авторът много добре си спомня как дядо му нарича Бимбелови Бимбалови, затова от тук нататък Болярови наричат Бимбелови по този начин.

**днес Попово, от това село именно произлиза националният герой Индже войвода, за когото се смята, че също е от Бимбеловия род

Токораз Memo

Ятаган и Меч

чина по който досега се беше борил. Тя беше много по-статична от българската суха борба. Тъй като тялото беше мазно, трябваше да се наложи стабилен захват. Нямаше друг начин това да се направи, освен с цели ръце и притискания или захват на киспета. Ако искаше да наложи захват, за да “изчисти” мазнината от тялото на противника, дядо му и баща му го научиха да прави ръката си като вендуза, а след това да удря шамар в тялото на врага. Така мазнината “избягваше” и беше много по-лесно да се хване тялото. Този шамар трябваше да се направи много силно. Той се наричаше еленси. Дядо му го заведе до дървения стълб, който подпираше покрива на кирпичената къща в която живееха и го накара на него да тренира своя удар. Този стълб беше от ливански кедър и беше квадратен, а не объл, както Яне беше виждал на други къщи. Отначало това му се стори много интересно, но дядо му каза, че трябва да нанася всеки ден по сто шамара с едната и сто шамара с другата ръка. След няколко дни биене на шамари ръцете на Яне се разраниха. Баба му ги превърза и ги наложи с билки, като мърмореше срещу дядо му, но момчето продължи всеки ден, след заниманията си по пехливанска борба, да бие своите еленси. “Ще събори къщата!” - непрекъснато мърмореше и недоволстваше старата жена.

През деня Яне работеше, а вечер отзад на хармана започваше заниманията си с мазна борба. Баща му също се намазваше със зехтин. Мазната борба беше много по-бавна и зависеше много повече от силата, отколкото от техниката или бързината. При нея почти нямаше възможност да се изпълни амплитудно хвърляне и се получаваха по-скоро поваляния. От строежа на черквата и работата при уста Манол ръцете, а и цялото тяло на Яне, бяха заякнали. Мускулите му бяха изпъкнали и бяха станали твърди като каменни топки. Въпреки силата, която чувстваше, елейната борба беше толкова уморителна, че в края на упражненията той нямаше сила да хване каквото и да е. За да поддържа силата си, той поиска разрешение от дядо си и баща си и всеки ден започна да пренася една купчина от големи обли камъни, от тези, които се използваха за градежа на бунари. Така единият ден той пренасяше камъните от едно място на друго, а на другия ден ги връщаше обратно.

Отначало турският начин на борба му беше скучен, защото при него не можеше да използва бързината си, с която беше свикнал да печели. Трябваше да държи здраво и да побеждава чрез издръжливост. За да увеличи силата на удара си, през деня Яне започна да върши още нещо - цепеше дърва. Сутрин с баща си местеха огромни дървени трупи. После на две дървени “магарета” ги режеха на талпи с помощта на бичкия*. Рязането с бичкия беше трудна работа. Тя изискваше не само сила и

*бичкия - голям трион за двама души

Ill том “Хайдут

I глава “Боляровия хан “

бързина, но и синхрон. Беше много важно движението да се синхронизира с дишането. Това беше много важно и при борбата, така че много му помагаше. След обяд баща му го оставяше и той сам, с една тежка брадва, цепеше трупчетата, които сутринта бяха нарязали. Цепенето на дърва беше тежка работа. Тя изискваше сила и бързина, но и издръжливост, и прецизност. Дядо му постоянно го учеше как трябва да сече. Трябваше при всеки удар да издиша и да стяга не само ръцете, а и корема си. Рязането и сеченето на дърва се оказа много по-трудно, отколкото си беше представял. Мина доста време преди да се научи. Тогава работата започна да му харесва. Иначе техниките на мазната борба въобще не го затрудняваха. От българската борба и по-специално от Боляровия начин, той знаеше всички хвърляния. Отначало не подозираше, че бързината може да му свърши работа в пехливанската борба. Дядо му и баща му обаче бяха измислили начин как той да употреби вродената си бързина. Яне упорито тренираше разкъсване на захват и опит от статичен захват да направи мощно, експлозивно хвърляне.

Докато сечеше дърва, започна да се пече на слънце. Колкото и да излагаше тялото си на палещото слънце, то не изгаряше, а добиваше златист загар. По-късно разбра, че това е било от дървеното масло, с което се мажеха при борба. За да измие мазното от кожата си, понеже нямаха хамам, всяка вечер преди да легне Яне се къпеше е вода от бунара. Но студената вода не отмиваше мазното, затова се налагаше да се търка с голям домашен сапун. Чак сега разбра защо истинските пехливани след всяка борба се къпят с топла вода в хамам.

Краят на месеца наближаваше, а той все така упражняваше своето еленси. Веднъж Яне продължи цяла вечер да удря шамари на дървения стълб. Докато удряше си пееше на ум една песен, която беше чул от дюлгерите. Удряше и удряше. От ударите пръстите му изтръпваха. Не усещаше нищо, но продължаваше да удря. Дядо му и баща му се радваха на неговата самоотверженост и упоритост. Вярно, че когато удареше еленси на баща си, се чуваше силно изплющяване, а после кожата му се зачервяваше и на другия ден ставаше синьо. Баща му твърдеше, че синът му има много силен шамар и че пръстите му са станали като железни, но Яне продължаваше да се упражнява. Удряше и удряше…

- За да претендираш за пехливан, трябва да можеш е един удар, е едно плясване на еленси, да повалиш кон на земята - това му каза баща му една вечер преди да започне да удря шамари на дървената колона.