Хайдут

- Утре добре ли е?

- Да, утре ще се борим.

Вълко направи жест и всички спряха да говорят, викат и да не се слушат. Старецът задържа жеста си и така над мегдана “легна” абсолютна тишина.

- Двамата ще се борят утре на обяд! Тук! - “отсече” той.

Мъжете изкрещяха. Решението беше взето. Утре щеше да се види продължението на историята, засега още нищо не беше ясно. Хората започнаха да се разотиват, говореха и обсъждаха случилото се. Всеки тръгна по свои си дела, но скоро пак се върнаха. Хората, които бяха надошли от съседните села, запалиха огньове направо на мегдана, а скоро, за да не стоят сами, се върнаха и селяните от Пашакьой. Всеки от тях носеше ядене и така цялото село, въобще целият род на Бимбелови, се събра на мегдана. Музиката свиреше, а месото се печеше в жарта на огъня.

Яне хапна леко. Той се чувстваше много изморен. Чуваше музиката от мегдана, лежеше и си почиваше. Буря лаеше почти непрекъснато. И тя като него не харесваше Бимбелови. Мирза се опитваше да накара кучето да млъкне и му се караше. Шведите бяха поздравили горещо Яне, а после го бяха оставили да си почива. Те му носеха храна и някаква горчива ракия, но Яне не искаше нищо, освен да лежи и да спи.

Заспа дълбоко. Когато се събуди, слънцето вече напичаше и топлеше стаята. Яне хапна, пийна вода, а след това си поигра с Буря. Заради

Ill том “Хайдут”

419

III глава “Едирне”

среднощната веселба, хората на мегдана и тези в къщите си още спяха и из селото цареше тишина. Цялото му тяло беше схванато. След като пак хапна, Яне започна бавно да се раздвижва от главата надолу. Кога-то свърши с раздвижването и загряването на тялото си, хората отвън вече се бяха разбудили. Яне имаше нужда от масаж. Спомни си за Емине. Как имаше нужда сега от нейните леки, но в същото време силни пръсти, които да го размачкат. Ако имаше пак възможност, щеше да я избере и отново да прекарат заедно няколко вечери.

Вместо да подготви някакви тактики, Яне седна и запя песента. След това стана и започна да подскача. Чувстваше огромен прилив на енергия. Преди да се бори в Едирне трябваше да посети “Девечи хане” и да вземе от “чудото” на ханджията. Сладкото и ядките му липсваха.

Човекът от Бимбеловите го повика. За пръв път в живота си Яне щеше да се бори на живот и смърт. Досега се беше опитал да не мисли за това и за смъртта, но сега тази мисъл го превзе. Той вече беше убивал, но за пръв път щеше да го направи пред толкова много хора или … да умре. Яне не искаше това, но когато срещу теб човекът се опитва да те убие и ти трябва да правиш същото. Глупаво е да умреш, поради страх от угризения на съвестта. Това не беше християнско, но животът му и без това нямаше нищо общо с християнството. Ето защо Василка го беше учила. Сега щяха да са му нужни всички неща, на които го бяха научили “учителите” му. Той беше готов. Хората този път бяха още повече и много по-екзалтирани. Всички те знаеха, че борбата ще е само една и то до смърт. Вестта се беше разнесла из околните села. Всички хора искаха да станат свидетели на такава борба. От повече от сто години не беше имало борба на живот и смърт. Сега в нея пак щяха да участват най-добрият борец от Болярови и най-добрият борец от Бимбелови. Някой си Яне Боляров - башпехливан, срещу най-страховития пехливанин и хайдут на Бимбелови - Маринчо Страшния.

В този момент Яне го видя. Той наистина изглеждаше страховито. Яне не го гледаше, не искаше и да мисли за това кой от двамата ще бъде мъртъв. Той се затвори в себе си и почувства онази яснота на съзнанието. Отново беше змей!

Зад Марин пристъпваше плахо същество, красиво и грациозно, подобно на кошута. Това беше жената за която съвсем наскоро Марин щеше да се жени. Тя беше наистина много красива, но очевидно и много уплашена. Яне я погледна само за миг и му стана гузно. Ако Яне победеше, той щеше да разплаче тази жена, както и много от хората, които се бяха събрали да гледат борбата.

Борбата беше много тежка. Марин беше наистина много добър пехливан. Уменията и силата му бяха много големи. Яне опита всичко, на

Токораз Memo

420

Ятаган и Меч

което беше способен. Той опита Боляровия начин и дори хватки на Бимбелови, но скоро разбра, че там противникът му е много по-добър, затова реши да победи с бързина. Но силата на Марин беше по-голяма от неговата. Дори Яне да го изпреварваше, мъжът отсреща компенсираше със сила. После реши да промени плана, но Маринчо също много бързо реагираше. Борбата продължи много време. Яне беше участвал в много дълги борби, но тази много се проточи. С времето и двамата мъже губеха сили и накрая на Яне му се струваше, че не прави нищо. Той дишаше тежко и чакаше. Щеше да се възползва от грешката, която Марин Бимбслов щеше да допусне. Противникът обаче беше по-внимателен от него. Той не предприемаше нищо рисковано. Двамата се държаха и се дебнеха, а мъжете около тях крещяха. Това беше най-великата борба, която виждаха и за която бяха чували.

Яне вече нямаше сили да предприеме каквото и да е. Той само държеше и дебнеше, но му се струваше, че само се е облегнал на Марин. Целият се беше превърнал в хищно дебнещо животно. Марин трябваше да сгреши. Той трябваше да го провокира по някакъв начин, но не знаеше как. И най-накрая моментът настъпи. Марин, подкрепян от публиката, въпреки голямата си умора, тръгна в една последна отчаяна атака. Той беше преценил, че Яне вече е много уморен или беше сметнал, че е намалил бдителността си, и атакува. Яне очакваше точно това. Той блокира действията на Марин, а след това го вдигна. Това бяха последните му капки сила и той ги изцеди докрай. Вдигна Марин, а след това с всичка сила скочи заедно с него. Първият пехливанин на Бимбелови не можа да разбере какво става. Той не беше очаквал такава контраатака и беше насочил мислите си изцяло в атаката. Двамата летяха надолу. Яне успя така да извърти Марин, че двамата да паднат върху него. Ударът беше страхотен. За миг самият Яне изгуби съзнание, толкова силно се удариха в земята. Как ли се беше отразил ударът на Марин? При удара в земята. Яне беше чул силно изпращяване, което означаваше, че някой си е счупил нещо. В момента, в който се съвзе и се окопити, това, което го впечатли, беше тишината. Над мегдана беше “легнала” тежка, напрегната тишина. Яне скочи на крака. Марин все още не беше в съзнание. Тежка въздишка се разнесе над мегдана и се чу из цялото село. Мъртъв ли беше Марин? Това беше въпросът, който вълнуваше хората. Яне погледна лицето на момичето, за което скоро щеше да се ожени лежащия на земята пехливанин, и там прочете всичко. А то не беше омраза към него, а мъка, безкрайната мъка на жена, чакаща своя мъж да се завърне. Дали младата жена осъзнаваше, че Марин може да не се върне и никога вече да не я подхване със силната си ръка? Яне стоеше, а тишината беше толкова “дълбока”, че му се стори, че е оглушал. Гледаше

Ill том “Хайдут

421

III глава “Едирне

лежащия мъж и не можеше, а и нямаше сили да се зарадва. Пак ли беше убил?

Скоро Марин се раздвижи. Той беше жив. Яне се зарадва. Ударът беше поет от рамото на Марин и сега той беше жив. но ръката му стоеше странно сгърчена, а от ризата, горе при врата му, се подаваше кост. При падането Яне беше натъртил рамото на Марин и счупил ключицата му.

Докато Яне стоеше на крака и се олюляваше, двама мъже отнесоха стенещия Марин. Яне погледна първо към младата жена, която скоро щеше да стане жена на Марин, а самият шведски крал щеше да й бъде кум. На лицето й имаше светлина и радост. Тя се радваше на това, че гой е жив. След това Яне погледна нагоре към чардака, където прави на крака стояха Вълко, шведският крал и неговият генерал. Той беше победил. Яне почувства прилив на сили в себе си. Той отвори ръце, както крилете на птица и отначало по-бавно, а после все по-бързо, започна да се върти. Чуваше ревовете на Бимбелови, но някак отдалеч. Той летеше над тях и се намираше високо, високо…! Той беше в полет! Той беше орел! Той беше змей!

Беше написал още един от куплетите на песента за себе си.

Бимбелови крещяха от злоба и омраза. Те бяха като ранен в сърцето див звяр, а Яне беше колът забил се в тях. Те искаха неговата смърт. Искаха да избършат унижението, пък било и е цената на престъпление. По-лошо от това едва ли можеше да стане. Те тръгнаха към въртящия се мъж. Не можеха да разберат какво означава това, което той правеше. Не разбираха подиграва ли им се или така си се радва, но сега това нямаше голямо значение. Шведите бързо усетиха какво става, те скочиха и застанаха между стягащите пръстена Бимбелови и Яне. Тук се намесиха Вълко и шведският крал. Старейшината на Пашакьой накара хората си да се успокоят. След което те се разпръснаха, но все още жужаха като ритнат кошер.

- Утре - извика все още от чардака Вълко, - ще бъдеш свободен да си тръгнеш, Яне пехливан! До тогава се чувствай наш гост! И повече не се връщай, защото още веднъж такова нещо няма да изтърпим! - гласът на стареца се носеше над целия мегдан.

- Благодаря за гостоприемството! - отвърна Яне. Той осъзнаваше, че сега трябва да направи така, че цялата тази авантюра за завърши, като се оттеглят и спасят кожата си. - Впечатлен съм ог най-добрите пехливани в Империята! - Яне говореше внимателно, защото думите, които произнасяше, можеха да звучат като истинска похвала, но само леко, ако се усмихнеше или вложеше малко ирония, можеха да прозвучат като най-сериозна обида, а той не искаше това. Яне наистина мислеше това, което говореше. Сам се беше убедил колко силни са пехливаните на

Токораз Memo

422

Ятаган и Меч

Бимбелови. Той изпитваше уважение към тези мъже. Те бяха в разцвета си, многобройни и наистина много добри. А той беше останал единствен от Болярови и дори да ги победеше, бъдещето беше тяхно и Яне осъзнаваше това. Момчето продължи да говори. Той осъзнаваше, че от тези думи зависи дали ще излезе жив от Пашакьой. - Горд съм, че бях тук, сред вас! Че се запознах с Вълко чорбаджи, с Маринчо Бимбела - Старшния, с шведския крал Карл XII и маршал Рендшел! - като каза това, Яне се поклони на тримата мъже, които все още стояха на чардака.

Мъжете, който стояха на чардака се отдръпнаха назад и така се скриха от погледите на стоящите на мегдана мъже. Скоро всички започнаха да говорят за собствените си неща и се разотидоха. Яне тръгна да се прибира към къщата. Мирза го подпираше, но и двамата му познайници - шведите, също му помагаха. Когато стигнаха до портата, Мирза вече беше прибрал Буря. Помощникът му, освен че прибра кучето, предвидливо сложи сено на конете да хапнат. След това сложи софра и четиримата седнаха на нея. Шведите искаха да си тръгват, но заради сигурността им, Мирза настоя да останат.

След като хапнаха и Яне вече си мислеше за почивка и сън, Мирза каза:

- Ставайте и тръгваме веднага!

- Каквооо!? - Яне беше изумен. - Утре ще си тръгнем!

- За нас тук няма да има утре! Ако останем тук, няма да преживеем вечерта! Ставаме и тръгваме!

- Уморен съм!

- Уморен си, но си жив, така че ставай! Утре ще бъдеш отпочинал, но мъртъв! Ще бъдеш най-отпочиналият мъртвец!

- Не сме предупредили домакините си!

Мирза категорично настояваше веднага да тръгнат. Той стегна багажа и въобще не слушаше какво му говори Яне. Шведите чувстваха, че двамата нещо се карат, но не можеха да разберат защо.

Над селото лениво се спускаше мрак. Колкото повече здрачът се сгъстяваше, толкова по-напрегнат и категоричен ставаше Мирза. Той заплашваше Яне, че ще си тръгне сам и ще го изостави. Така най-накрая Яне се съгласи. Двамата се сбогуваха като приятели с Освалд и Ин-гмар. Яне благодари на мъжете за подготовката и за подкрепата. След това всички тръгнаха. Мирза настояваше да се крият, но Яне беше сигурен, че Бимбелови знаят всичко и няма как да се скрият от тях. Ако напуснеха Пашакьой невредими, това щеше да стане, защото Бимбелови така искат.

Скоро двамата напуснаха селото. Мелодията на песента се въртеше в главата му. Той се обърна и в мрака видя светлините на притихналото

Ill том “Хайдут

423

III глава “Едирне

село. Видя мегдана със запалените огньове и осветения чардак на Въл-ковата къща. Той знаеше, че повече никога няма да се върне тук. Беше се разминал на косъм със смъртта и беше направил голяма крачка към легендата за себе си. Двамата поеха по пътя и докато Мирза беше само щастлив, че са отървали кожата си, у Яне имаше и някаква странна тъга. Не бързаха, защото нямаше за къде. Тук, в земите на Бимбелови, други хайдути освен тях нямаше, а те явно искаха Яне да продължи пътя си към Едирне. След два дни двамата щяха да са във втората столица на султана. Там щяха да изчакат началото на борбите, защото до състезанието оставаше малко време. Яне се сети за Хусам. Дали приятелят му вече беше в Едирне? Ако го нямаше, щеше да потърси пехливанска школа, където да може по цял ден да се бори. Пари имаше достатъчно. Сети се за Кая, как миналата година преди борбите се беше молил и отдал на аскеза. Яне реши, че и той се нуждае от пречистване. Докато яздеха, взе решение да се бори през деня, а после всяка вечер да ходи да се моли в някоя православна черква в града.

Токораз Memo

424

Ятаган и Меч

ДИАРБЕКИР

След два дни двамата пътници бавно наближаваха Едирне. Мислите на Яне изцяло бяха заети с това, което предстоеше да направят в града. Той вече беше решил да отседнат в “Девечи хане”, но имаше още толкова много неща, които да направи. Голяма част от мислите му бяха заети с предстоящите борби. Мирза също беше зает с някакви свои мисли, защото от известно време двамата не разговаряха. Зад един ъгъл пред двамата се показа градът.

- Мирза ага, я чакай малко да ти дам нещо!

Докато пътуваха, през цялото време клупът на ортомата беше нахлузен на китката му, защото се притесняваше да не ги нападнат бандити, но сега, когато вече приближаваха града, Яне смъкна ортомата и я прибра в дисагите на коня. Трябваше да върже Буря, защото голямото куче щеше да плаши хората в препълнения град. Градът отново гъмжеше от хора и приличаше на кошер. Дори оттук под минаретата се виждаше прах, подобен на мъгла. Този прах явно беше вдигнат от краката на многото хора, придошли отвсякъде. Яне се сети за Хусам. Сигурно скоро щяха да се видят. До борбите оставаха броени дни. Той беше готов за турнира. Борбите с Бимбелови много му бяха помогнали да се подготви и да влезе в много добра форма за предстоящите борби. Беше видял някои свои грешки и недостатъци. Сега имаше няколко дни, за да ги поправи. Дали на борбите нямаше да му е по-лесно, отколкото беше при Бимбелови в Пашакьой? Яне си спомни как миналата година оръжията не му бяха нужни и му бяха излишни, дори му пречеха. Преди да наближат до Едирне той повика Мирза и му подаде пищова на Кара Тозю и кесиджийската кама.

- Пази ги много добре, да не ги опущомиш?

Мирза нищо не каза, но внимателно ги постави в дисагите си. Той направи това от страх, но и с пренебрежение. Сега, когато предаде оръжията си, Яне беше готов да влезе в града и вече правеше планове за бъдещето, когато от близката гора излязоха десетина конника. Яне ги погледна, в тях имаше нещо странно. Те бяха наредени в редица, явно не пътуваха по пътя. Всички бяха въоръжени до зъби и гледаха лошо към тях. Яне веднага разбра за какво става въпрос. Това бяха бандити. Момчето се сети за златните пари и съкровищата в кожената чанта на Мирза. Дали щяха да искат само парите им? Ако беше така, за тях нямаше никаква опасност. Яне знаеше колко много злато има в пещерите на Велко, затова парите не го притесняваха.

Ill том “Хайдут “

425

IV глава “Диарбекир

Мирза се беше свил от страх. Златото! Златото беше най-важното нещо за него! Яне се притесняваше Мирза да не направи някаква глупост. Искаше да му каже нещо, за да го успокои, но в този момент главатарят извика.

- Стойте! - мъжът говореше на турски и по всичко си личеше, че всички бандити са турци.

Яне се огледа, за да прецени дистанцията и видя, че и отзад също са притиснати от още десетина конника. Те бяха обкръжени.

- Дай им каквото искат! - каза Яне на Мирза.

Бандитите бяха планирали нападението си прекалсно близо до града. Яне прецени, че ако пришпори коня, съвсем скоро ще бъде в града, но пътят му беше пресечен. Така той реши да не рискува, защото, ако побегнеше, щеше да остави Мирза като заложник, а в него освен златото бяха пищова, камата и ортомата му. Освен това бандитите можеха да го прострелят в гръб.

- Не мърдайте в името на падишаха!

Яне щеше да се изсмее. Той беше очаквал всичко друго, но нс и бандитите да ги спират в името на султана. Що за нахалство и странна идея?! Яне се усмихна.

- Вие какви сте? - попита той на турски.

- Ние сме изпратени да отведем някой си Яне Боляров пред кадията на Истанбул.

- Не сте ли бандити? - за Яне беше очевидно, че е точно така, но той попита само за да завърже разговор и да се пошегува с главатаря на бандитите.

- Ние бандити? - човекът беше изумен, но това можеше да е и ирония от негова страна.

Яне не можеше да разбере дали мъжът е сериозен и наистина се чувства обиден, или от своя страна се шегува.

Следващите действия на мъжете още повече изумиха Яне. След като разбраха, че той е човекът, когото търсят, те завързаха ръцете му с въже. Всичко му изглеждаше като шега. Той все още не знаеше какво точно му се случва. Въпреки съпротивата на Мирза, мъжете претърсиха дисагите му. Много се чудеха на ортомата и я хвърлиха на земята. Оръжията не откриха, защото когато намериха чантата със златото и съкровищата, те почти се сбиха помежду си. Най-интересното беше, че дока-то правеха всичко това, около тях минаха няколко пътника, но бандитите не ги закачиха. Всичко това много озадачи Яне. Можеше ли наистина тези мъже да не са бандити, а слуги на кадията? И защо кадията на Истанбул го арестуваше тук, до Едирне?

Мъжете ги обградиха и ги поведоха. Яне беше с вързани ръце и му беше много неудобно, защото се друсаше върху седлото, като чувал с

Токораз Memo

426

Ятаган и Меч

картофи. Мирза даже не беше вързан. Когато стигнаха до Едирне, хората на кадията пуснаха Мирза да си ходи по живо по здраво. Когато той попита за златото си, те така го изгледаха, че той разбра, че ако иска да остане жив, трябва да забрави за златото и съкровищата в чантата. Мирза се опита да каже нещо на Яне, но мъжете му попречиха и така конвоят продължи. Яне опита да говори с хората, но те отказваха да му кажат каквото й да е. След два дни път Яне и конвоят влязоха в Истанбул. Колко различен му се стори този път градът. Предният път беше влязъл тук преди по-малко от година, но тогава беше в свитата на султана, а сега влизаше като задържан. Вече никой не го приветстваше. Хората не го помнеха и не го познаваха, а го гледаха намръщени, защото го вземаха за бандит. Къде беше отишъл Мирза? Дали приятелят му щеше да му помогне? Дали щеше да потърси връзките си в султанския двор и щеше да му осигури бързо освобождение? Беше станала някаква грешка, ужасна грешка, но до няколко дни заптиетата щяха да го освободят и да му се извинят. На следващия ден щяха да започват борбите. Дали щеше да закъснее и да пропусне участие в тях? Това го караше да се притеснява, но в същото време знаеше, че отсъствието му от борбите ще предизвика вниманието на султана и на останалите велможи, пехливани и въобще на всички хора. Как така? Къде беше башпехливанинът ог миналата година? Защо не защитава титлата си? Къде е? Всички тези въпроси щяха да накарат султана и Великия везир да се поинтересуват и да го спасят. А дали това не беше заговор на някои от пехливаните да го премахнат от пътя си? Но кой можеше да има толкова голяма власт? Яне се сети само за двама. Можеше ли причина за неговото задържане да е Кая или Кара Мустафа? Той не можеше да каже. По време на пътуването заптиетата се държаха добре с него. Те знаеха, че той е башпехливан и показваха уважение към него. Турците се отнасяха с голяма почит към башпехливаните и въобще към пехливаните и сега Яне усети това. Спираха, когато той пожелаеше, предлагаха му храна и вода, даваха му да спи на нар, заедно с тях. Яне не можеше да се оплаче, но не беше спокоен, защото можеше да пропусне борбите и да няма възможност да защити титлата си. Това сигурно щеше да бъде първият случай, в който башпехливанин нямаше да се яви да защити титлата си и щеше да се откаже доброволно от нея.

По най-краткия път заптиетата отведоха Яне към централния затвор на Истанбул. Там те го предадоха на тъмничарите и с най-голямо уважение се сбогуваха с него, като му направиха ниско темане. Яне също ги поздрави. Когато го вкараха в килията, която всъщност беше голям кафез, с дебели решетки, Яне поиска по най-бързия начин да се види с кадията.

- Искам по най-бързия начин да видя кадията на Истанбул! - каза той.

Ill том “Хаидут

427

IVглава “Диарбекир

- Хаирсъз, откъде накъде ти ще решаваш кога да видиш кадията на столицата на султана! Кадията ще реши кога да те види!

Яне изтръпна. Трябваше да направи нещо, за да го пуснат до утре. Трябваше му време, за да отиде до Едирне. Той трябваше да се върне там и да победи!

- Искам веднага да извикаш кадията! - извика Яне.

- Куче, как смееш да говориш така с един правоверен?! - извика пазачът и замахна с бича. Оръжието беше с къса дървена дръжка и три къси кожени ремъка, с възли по тях. Той удари Яне през решетката. Болката беше голяма, ремъците се впиха във врата му. Заптиетата се бяха отнесли толкова добре с него, дори не бяха взели дрехите му. Така той беше облечен с елек, ентерия и с голям ямурлук. Единственото място, къдсто турчинът можеше да го удари, беше главата, но той беше сложил каука на главата си. Така ударът можеше да бъде само във врата. Кожените ремъци и възлите болезнено се врязаха в меката му кожа. Яне изтръпна. Тъй като жилата на бича се увиха около врата му, той ги хвана, а след това, за учудване на пазача, ги дръпна. Придърпа дебелия турчин до решетката и тихо, но сурово, му каза:

- Аз съм башпехливан Яне Боляров! Да не си посмял още веднъж да ми посегнеш, защото ще ти отхапя ръката! Разбра ли?! Веднага повикай кадията!

Турчинът изскимтя. Яне го пусна. Пазачът разтри ръката си и няколко пъти се опита да удари Яне, като крещеше:

- Хаирсъз! Гяур, как смееш?!

Няколко други пазачи явно дочуха виковете му, защото се притекоха да видят какво става.

- Дръпна ми бича, кучето! - извика пазачът. Тогава останалите пазачи започнаха да се опитват да ударят Яне с бичовете си. Башпехливанинът се защити много лесно, като само повдигна ръката си в ямурлука. Нито един от пазачите не посмя да отвори решетката на вратата и да влезе при него, така че те скоро се убедиха, че по никакъв начин не му вредят и се отказаха. Последен от всички го остави Махмуд. Това беше човекът, който пръв му посегна. За да го подразни още, Яне извика:

- Ей, Махмуд, извикай кадията!

- Кадията е на борбите в Едирне! - през рамо каза пазачът и излезе.

Едва сега Яне огледа останалите мъже в кауша. Те го гледаха учудени. Сигурно бяха потресени от всичко, което бяха видели. Едва ли някога са мислили, че затворник може да говори по такъв начин с пазач и особено с Махмуд. Дебел, мърляв, зъл и злопаметен човек, който само като ги погледнеше, с малките си приближени свински очички, ги караше да изтръпват. Всички затворници бяха изпитвали злобата и омраза

Токораз Memo

428

Ятаган и Меч

та на Махмуд. Той използваше бича по-често, отколкото езика си. Явно му беше по-лесно да удря, отколкото да говори.

Тази вечер Яне беше прикован към един друг мъж и така двамата трябваше да ходят заедно навсякъде, дори по нужда.

- Здравей, байно! Кой си, откъде си?

- Аз съм дядо Личо от Тетевен! Ковач съм!

- Ха, здравей, дядо Личо! - каза Яне и му подаде ръка.

- Добре си дошел! - каза дядото и се усмихна.

Яне също се усмихна. Стана му леко и приятно. Старецът го беше накарал да се усмихне. Той беше доволен от това, че човекът, с когото бяха на една пранга, е българин. Така можеха да си говорят.

- Как е тук? - попита Яне.

- Добре е синко, но не се карай с Махмуд, защото може да ти вгорчи живота! Тук той коли и беси!

- Исках само да видя кадията.

- Кадията рядко идва.

- Аз съм тук по грешка и за малко! Ако се видя с кадията, веднага ще бъда пуснат на свобода, дядо!

- Погледни всички тези тук - каза дядото и му посочи унилите физиономии на хората наоколо. - Всички те са невинни и са тук по грешка. Всички те смятат, че по някакъв начин ще излъжат кадията и той ще ги пусне.

- Но аз наистина съм невинен!

- За какво си запрян?

- Дори това не знам!

- Като видиш кадията, ще разбереш.

- Но аз утре трябва да съм в Едирне!

- Не бързай! Помисли само, че вместо Едирне може да се окажеш в Диарбекир и то за много години!

Като чу тези думи, Яне обезумя.

- Но как така?

Привечер пазачите дадоха на затворниците по два хляба таин*. Яне попита и разбра, че това ще е дажбата му за целия утрешен ден.

- Два пъти ядем месо! - гордо каза дядо Личо. - В Ихтилията и Ме-терхането има чешма, джамия и църква.

- Какво е това?

- Това са двете главни отделения на Централния истанбулски затвор. Разрешени са свиждания по три сахата на ден. А ако имаш пари, можеш да подкупиш пазачите и така да си живееш не лошо.

Пазачите започнаха да им разсипват някаква гадно миришеща и изглеждаща каша. Яне нямаше паница и пазачите му я сипаха направо в

*таин - тур. дажба

Ill том “Хайдут

429

IV глава “Диарбекир

ръката. Той отърси ръката си от гадното нещо и така кашата му падна на земята. Яне помириса лепкавото нещо, което беше изцапало ръката му. То миришеше ужасно. Придружаван от дядо Личо, Яне се затътри до една стомна с вода, която беше оставена в единия ъгъл на килията. До стомната беше седнал дебел, космат и миризлив човек, а за него беше закачен един малък човечец, с плешива глава. Яне взе стомната и изми ръката си. Ако искаше да пие, понеже го беше страх да пие от чучур-чето, щеше да го направи по оня майсторски начин, на който го беше научил Кара Тозю и по който пиеха всички дюлгери. Яне си помисли с благодарност за мъжете, повечето от които не бяха вече между живите.

- Какво правиш бре, хаирсъз? - извика грубо мъжът. - Тая вода е за пиене! Как така ще я изливаш на земята?

Мъжът се изправи, а слабият човек изстена, явно го заболя. Грубият човек хвана Яне за ръката, така както си държеше стомната. Яне беше готов да се извини, беше осъзнал грешката си. Ако наистина водата беше само за пиене, тя нямаше да стигне и беше недопустимо той да я прахосва като се мие с нея. Мъжът обаче крещеше срещу него. Дядо Личо дръпна синджира на Яне назад. Кракът го заболя, а и за миг го изведе от равновесие, защото мъжът все още го държеше за ръката.

- Сега ще те науча на уважение! - каза мъжът. - Сега ще видиш кой е Герджика!

Мъжът замахна към лицето на Яне.

- Бягай! Бягай! - извика дядо Личо и сам побягна. Той дръпна Яне, кракът му се дръпна и башпехливанинът застана разкрачен. В този момент дойде ударът. Мъжът имаше твърд и тежък юмрук. По всичко си личеше, че често се е бил. Яне не почувства болка от удара, но видя как пада към мръсния под на килията. Ръката му изпусна стомната, която се счупи с трясък. Яне лежеше на земята. Дядо Личо силно дърпаше синджира, с който беше завързан крака му, като че ли за да го издърпа. Мъжът го риташе, а скоро почувства водата от счупената стомна по дрехите си. Подът беше станал хлъзгав и Яне не можеше да се изправи. Водата се беше смесила с праха и нечистотиите по пода. Мъжът го засипваше с ритници. Той го риташе в гърба и бъбреците, в корема и главата. Яне опитваше да се предпази, но все още чувстваше дърпането за крака, а и под него ставаше все по-хлъзгаво. Мъжът все така го риташе ожесточено, а останалите мъже в килията крещяха като обезумели. Скоро до решетката се появи Махмуд. Той видя гърчещия се Яне, но остана безучастен. Яне се чудеше какво да прави. Не можеше да се изправи, всеки опит можеше да му коства загуба на съзнание. Така той остана да лежи на земята, като разчиташе на това, че човекът, който го риташе, ще се умори.

Токораз Memo

430

Ятаган и Меч

Това стана, но понесе много ритници. Мъжът победоносно се оттегли. но после като че ли се сети нещо и отново се върна и го ритна. Ударът “влезе” в бъбреците му. Чак след това тръгна обратно. По пътя дръпна веригата, неговият човек се подхлъзна и падна, а той, без да се съобразява с него, продължи да ходи, като го влачеше по земята. След това запъхтян седна в ъгъла и подпря гръб на стената.

Яне бавно се изправи. Цялото тяло го болеше. Махмуд все така го гледаше. Той знаеше, че ако се опита да отмъсти на Герджика, веднага ще усети бича на надзирателя. Затова се изправи и се опита да се върне на предишното си място. Дядо Личо го гледаше с опулени очи.

- Здрав ли си бе, момче?

- Нищо ми няма! А ти, следващия път като се бия. искам да дойдеш при мен!

- Какво? - старецът беше изумен. - Повече няма да се биеш, нали?

Старецът явно беше уплашен и Яне скоро разбра защо. Махмуд отегчен си тръгна. Хората лакомо поглъщаха прокисналата каша и късаха парченца от хляба, като внимаваха да не изпуснат и трошица на пода. Тогава изведнъж мъжът, който до преди малко го беше ритал, се изправи, тръгна и започва да взема храната от хората. От някои вземаше, а на приятелите си раздаваше. Той стигна до дядо Личо, загреба и отне цялата каша, която старецът не беше успял да погълне. Взе и двата му хляба. Яне не се стърпя, изправи се и изгледа мъжа.

- След малко ще взема и твоето, не бързай! - каза мъжът и се изсмя, а Яне усети зловонния дъх, който се носеше от устата му.

- Върни му хляба! - каза Яне.

- Май ти беше малко?!

- Да, малко ми беше! Нищо не усетих! Това ли ти беше силата?

Лицето на мъжа се зачерви. Той явно не очакваше такъв отговор. Известно време нищо не можа да каже, а само повтаряше:

- Ти!? Ти!? Ще те убияяяяяяяяя! - изкрещя след малко, така че всички в килията изтръпнаха.

Яне го изпревари. Този път той дръпна крака си, така че дядото се спъна и падна. Така беше по-добре, поне нямаше да може да го спъне. Сега вече имаше свобода. Вместо обаче да удари или да хване мъжа, Яне хвана плешивата глава на човека, който беше вързан за Герджика и го бутна на земята. Старият мъж се подхлъзна и падна, а така повлече и Герджика със себе си. Яне хвана тялото на мъжа под мишниците и го вдигна във въздуха. Стисна го с цялата злоба, на която беше способен. Стискаше го с омраза, заради всичко, което му се беше случило, като че ли човекът беше виновен, че Яне се намираше тук. Стискаше и стискаше, докато не почувства, че мъжът се отпуска в ръцете му. Мъжете сега

Ill том “Хайдут

431

IV глава “Диарбекир

не ревяха, а притихнали гледаха какво се случва. Сигурно бяха изумени да видят как младото и слабичко момче държи във въздуха огромното тяло на мъжа и го задушава, като не позволява на краката му да стъпят на земята. Мъжете бяха втрещени, не можеха да повярват, че за толкова кратко време това момче беше успяло да се скара с Махмуд, а сега и с Герджика. Те знаеха, че това не е добре и че момчето сигурно няма да доживее до сутринта. Яне обаче изведнъж извъртя тяло на мъжа, така че то се обърна с главата надолу и го “заби” с всичка сила в каменния под. Чу се силно издрънчаване и мъжът остана да лежи на земята.

Яне помогна на дядо Личо да стане. Подаде му хляба, който Герджика му беше отнел. Старецът беше толкова уплашен, че отказа да го вземе. Яне седна. Беше изморен, а от ударите цялото тяло го болеше. В този момент в килията влезе Махмуд. Яне не беше забелязал кога той беше отворил вратата на килията и беше влязъл вътре. Той се приближи до Яне, който беше подпрял гръб на стената и се опитваше да си почине. Мъжът с яд удари няколко бича по гърба му. Заболя го много. От борбата беше останал само с елек и риза и сега възлите на бича се врязаха в кожата му. Махмуд усети слабостта му и продължи да го удря. Чак след това той повика останалите пазачи, които помогнаха на Герджика. Те изнесоха извън килията тежкото тяло на мъжа. После, доколкото се чу, го отнесоха при хекимин. Яне остана в килията. Кръв беше избила по ризата му.

По някое време съкилийниците започнаха да подканят за нещо дядо Личо. Отнякъде се появи една гайда. Старецът я наду, а след това засвири. Яне се отпусна, душата му като че ли се носеше над меките върхове на Родопите, обрасли с гъсти борове. Яне седеше и гледаше една-две двойки, които бяха станали и въпреки прангите танцуваха, а този танц беше най-тъжният танц на света. В него имаше толкова голям и скрит копнеж за свобода. Движенията на мъжете бяха къси и внимателни, защото всяко по-свободно движение, можеше да нарани краката им. Това беше танц на оковани хора и много мъка, болка и стаена горест имаше в него. И мъжете като че ли забравиха кахърите си, но не съвсем. Яне гледаше към гротескната картина, но нс я виждаше. Неговите мисли се носеха и бяха далеч, над Родопа планина. Той си представяше Буря как тича из поляните. После се сети, че Буря беше останала с Мир-за. Къде ли се намираше в момента турчинът?

Старецът свири дълго, без нито веднъж да повтори песен, макар че на няколко пъти хората го молиха да повтори тази или онази мелодия. Тъй като старецът не можеше едновременно да пее и да надува мундщука, по някое време Яне запя. После помоли стареца да засвири песента за Цо-ню Пехливан, а той запя. Песента не беше родопска, а странджанска, но

Токораз Memo

432

Ятаган и Меч

пак много добре се пееше в акомпанимент на гайда. Мъжете ги гледаха като омагьосани. Яне не можеше да определи от какви народи са те, но сред тях сигурно имаше гърци, араби, кюрди, сърби и арменци. Може би имаше и други. Те слушаха песните и гледаха с широко отворени очи. Най-накрая се умори и млъкна, а дядото продължи. Хората искаха Яне да пее още, но той отказа. Тогава те започнаха да го уговарят за другата вечер. Яне въобще нямаше намерение да бъде тук утре вечер, но въпреки това обеща. Утре вечер, там някъде в Едирне, той щеше да седи на софрата на султана, след като преди това е вдигнал най-големия коч на раменете си и е бил обявен за башпехливан. Беше сигурен, че тогава ще се сети за хората в кауша и за стареца с гайдата. Сега, когато не пееше, Яне слушаше и мислеше. Не искаше свирнята да спира.

Постепенно в затвора настъпи пълен мрак. Дядо Личо спря да свири и скоро из мрака се разнесоха равните дишания и прохъркванията на спящи хора. Яне и дядо Личо бяха легнали по един специален начин, по който лягаха кауците, когато трябваше да спят на твърдата земя, а нямаха възглавки или на какво да поставят главите си. Те лягаха с раменете си един срещу друг и всеки полагаше глава на гърдите на другия, така че ушите им се допираха. Като видяха това, което Яне показа на дядо Личо и останалите го харесаха и налягаха по този начин. Така главите на хората бяха една до друга, а краката им срещу краката на другите. Най-щастлив беше обаче плешивият човечец, който беше закачен на една пранга с Герджика. Сега той бе освободен от своя тиранин и можеше да легне сам.

Яне не можа да спи през цялата нощ. Другата сутрин беше най-тъж- ната за него. Чак сега той започна да проумява, че вече няма да може да участва на борбите в Едирне. Кадията на Истанбул явно беше заедно със султана в Едирне и по никакъв начин нямаше да може да го освободи. За него всичко беше загубено. Вече нямаше как да защити титлата си. Денят му мина без да е на себе си. Беше толкова ядосан, че на няколко пъти едва се сдържа да не скочи и да хване Махмуд през решетките. Той осъзнаваше, че нищо не зависи от пазача на затвора, но вътре в себе си обвиняваше него за всичко, което му се беше случило. Тази вечер дядо Личо пак свири на гайда, но на душата на Яне беше легнала гъста, черна сянка. Чак сега разбра, колко щастлив е бил в последно време. Затвор! Той беше в затвора! Тази вечер осъзна това. Не беше ял през целия ден. Не можеше да хапне и тази вечер, гърлото му се беше свило и не можеше да преглътне каквото и да е. Тази вечер спа, но сънува кошмари. По някое време осъзна, че не спи, а стои в мрака с отворени очи. Някой хъркаше, но Яне дори не го чуваше. Мислите му бяха там, в Едирне, къде-то новият башпехливан е седнал на софрата до султана. Кой ли беше новият башпехливан? Дали отново не се казваше Кая? Дали именно Кая не

Ill том “Хайдут

433

IV глава “Диарбекир”

беше виновен за това, което му се случваше? Какво ли правеше Хусам? Сириецът сигурно го търсеше. Какво ли правеше Мирза? Дали султанът вече не беше разбрал какво се случва и не беше заповядал да го освободят? Дали вестоносецът с тази заповед вече не пътуваше към Истанбул? Тази мисъл го успокои. Всичко щеше да се окаже грешка или може би заговор. Сега, когато вече беше ясно, че той не може да участва в борбите, сигурно щяха да го освободят и щеше да му остане споменът за дните прекарани в затвора. Чудеше се дали да се ядосва, или да се радва, каквото и да беше, утре всичко щеше да свърши.

Едно мислеше Яне, но друго се случваше. На другия ден никакъв кадия не се мярна в затвора. Може би кадията беше останал със султана в Едирне. Яне помнеше, че Втората столица на империята не беше любимо място на Ахмед III, заради брат му. Каквото и да се случеше, кадията можеше да се забави най-много още ден или два. Яне вече беше пропуснал борбите и нямаше за къде да бърза, затова беше много по-спокоен. Беше му ясно, че няма за какво да го осъдят, така че беше спокоен. Султанът щеше да го освободи, та Яне го беше спасил и съвсем доскоро му бяха оказвани почести, като на най-скъп гост.

Кадията се появи чак след два дни, както беше очаквал и Яне. Бяха повикани няколко човека от стражите. Сърцето на Яне пърхаше. Той скочи, когато Махмуд го посочи с бича.

- Ставай, гяур!

Яне въобще не чу какво говори пазачът, а и не го интересуваше. Чудеше се как да реагира след като го освободят, дали да отмъсти на Махмуд, или да махне с ръка и да продължи напред. Докато вървеше, си мислеше и за дядо Личо. Старецът нямаше познати и никой не му идваше на свиждане да го види, да си поговорят или да му донесе нещо за ядене. Яне беше решил да накара Мирза да носи храна на стареца. Освен това се притесняваше, че когато Герджика се върне, може да изкара яда си върху стареца.

Отначало пазачите заведоха Яне до чешмата, където той пи вода и се изми. Чак след това го изправиха пред кадията. Той седеше в голяма зала. Беше седнал на широк миндер, отрупан с много кръгли възглавници. Но кадията не се беше облегнал върху тях и не беше полегнал, а седеше така, че единият му крак висеше. Беше облечен с шарени дрехи и елек, чиито разцепени ръкави висяха над ръцете му. На главата си имаше голям тюрбан. Яне знаеше, че любимото цвете на султана е лалето, а тюрбанът беше любимата му шапка, защото беше кръстена и наподобяваше цвета на лале. Това, което беше под тюрбана, обаче беше по-интересно. Мъжът имаше слабо издължено лице, с тънък, дълъг, гърбав нос. Под носа имаше тънки устни и счупена брадичка, която се подсил

Токораз Memo

434

Ятаган и Меч

ваше от рядка, бяла, проскубана брада. В лицето на турчина имаше нещо отблъскващо. Яне беше принуден да се поклони, защото предвождащите го пазачи го натиснаха надолу.

- Яне ли те викат? - гласът на кадията беше равен и спокоен. Този глас беше като на друг човек.

- Да! - кратко отговори Яне.

- Яне Боляров?

Яне се успокои, кадията явно знаеше кой е. Султанът сигурно вече беше заповядал освобождаването му.

- Да, аз съм Яне Боляров.

- Ти си башпехливанинът, така ли?

- Сигурно вече има нов башпехливанин!? - каза Яне.

- Аха! - турчинът многозначително поклати глава и тюрбанът заплашително се заклати, като че ли всеки момент ще падне.

Гласът на мъжа действаше успокояващо на Яне. Той явно знаеше кой е и по всичко си личеше, че е добронамерен.

- Щом веднъж си станал башпехливан, това остава за цял живот.

Яне се учуди на този отговор и в потвърждение само поклати глава.

- Тези дни цялата Империя говореше за теб!

Яне още повече се успокои, значи все пак е бил обсъждан. Той се чудеше дали да попита кадията за някаква компенсация и дали да се разсърди, че пропусна шанса да защити титлата си. Кадията обаче му направи много добро впечатление. По всичко си личеше, че той е спокоен, уравновесен и правдив човек. Изглеждаше неприятно и отблъскващо, но си личеше, че е умен мъж.

- Ще ме пуснете ли? - попита направо Яне.

- Не мога! Знам, че си спасил живота на нашия превелик владетел, че си много известен, всички пехливани, а и обикновените хора, те защитават. Аз също искам да те пусна, но законът не ми позволява.

- В какво съм обвинен, ага?

- Ох! - изпъшка агата. - Обвинен си в хайдутство и в това, че си бил главатар на банда. Вярно ли е това?

Яне, разбира се, веднага отрече. След това кадията поздрави и с това показа, че разговорът е приключил. Яне остана изненадан. Нищо не беше разбрал. Пазачите го отведоха обратно. За негова изненада те го върнаха в затвора и скоро решетките хлопнаха зад гърба му.

- Какво стана? - веднага попита дядо Личо.

- Нищо, нищо не разбрах.

После той се умълча и дядо Личо разбра, че повече не бива да пита. Яне беше притеснен, че го върнаха зад решетките. Той беше очаквал веднага да го освободят. Когато сподели с дядото и останалите, те му отговориха:

Ill том “Хайдут

435

IV глава “Диарбекир

- Никога не пускат веднага. Ако те пускат или ако те отведат, ще го направят утре зарана.

Тази вечер също беше мъчителна. Различни образи, изречения, миризми и звуци се смесваха в съня му и той не знаеше кое е истина и кое сън.

Рано на другата сутрин в кауша влезе юзбашия, който започна да подритва хората. Ритна по краката и Яне, и дядо Личо. Яне трепна. Чувстваше се толкова близо до освобождаването. Чакането си беше заслужавало. Толкова радостно му беше. Скоро дните и нощите в кауша щяха да са само лош спомен, към който щеше да се връща в разказите си. Дали това нямаше да е един от куплетите на песента за него? Не знаеше. Изведоха ги навън и ги строиха. След това поименно ги извикаха. Яне чу името си и сърцето му трепна. Свободата беше толкова близо. След това обаче, за негово учудване, не го отделиха от групата. “Може би ще освободят всички” - помисли си Яне. Останалите мъже започнаха да се сбогуват. Яне беше в шок. Той все още очакваше да го освободят, но това все не ставаше. Когато всички се сбогуваха, бинбашията се качи на коня, извади сабята си и поведе затворниците. Войници ги пазеха от двете страни. На някои от затворниците бяха закачени табели, върху които беше написано в какво са обвинени. На Яне нищо не закачиха и той отново се обнадежди, но пък не го отделиха от групата, а го поведоха с останалите.

Улиците на града бяха пълни с много народ. Всички те спираха и гледаха затворниците, понякога ги обсъждаха и ги сочеха с пръст. Повечето от гърците се смееха, но на няколко пъти Яне видя просълзените очи на българи и турци. Скоро осъзна, че всичко това е заради него. Хората сочеха него и за него говореха, явно го познаваха. Всичко това продължи, докато цялата група от затворници не стигна до пристанището. Тук суматохата и глъчката се смесваха с цветове и миризми от цял свят. Корабните сирени се сливаха с гласовете на ходжите от минаретата, лодкарите извозваха последните пътници до гемиите и корабите, а повечето затворници, особено тези от тях, които бяха от Истанбул, се прощаваха с близките си, които бяха дошли да ги изпратят.

- Как се казва това пристанище? - попита Яне.

- Саркеджи скеля - отговори му нечий глас.

Яне се обърна и видя, че зад него, окован във вериги, ходеше Герджика.

- Ти от гука ли си? - попита Яне.

Мъжът не отговори, но беше ясно, че отговорът е “Да”. След малко той каза:

- Бях главатар на една от най-големите градски банди в Истанбул.

Чак когато стъпи на кораба, Яне разбра, че няма да бъде освободен и

че сигурно е осъден. Разпита останалите мъже и разбра, че според зако

Токораз Memo

436

Ятаган и Меч

ните на турското правосъдие присъдата се прочита чак щом заточениците пристигнат на определеното за изтърпяване на наказанието място.

Яне за пръв път в живота си се качваше на кораб. Усещането беше странно, подът под краката му се клатеше. Българинът стоеше и като омагьосан гледаше Града на градовете, най-големият град на света, столицата на султана - Истанбул.

Скоро корабът вдигна платна и потегли. Всички затворници бяха възбудени. Мъжете му обясниха, че натам, накъдето са тръгнали, има два пътя и е много важно по кой ще тръгнат. Всички бяха доволни, защото корабът беше тръгнал на юг.

Първият маршрут - този с който се разминаха, беше на север през Черно море до град Самсун и от там пеша през Амасия, ‘Гокат, Сивас, Еледжик и Харпут за Диарбекир.

Вторият маршрут - този по който те се движеха, беше през Мраморно, Егейско и Средиземно море до град Искендерун, а после Билян, Ха-леп, Урфа и Сиверек.

Пътуването по море беше истински отдих за изстрадалите души и тела на затворниците. Яне пак беше лежал малко, но някои от мъжете бяха прекарали месеци в мрачния цариградски зандан, докато чакат да се набере групата за тръгване. Сега чистият морски въздух и свободният режим на кораба бяха за тях като земен рай. На всяко пристанище, на което спираха, пазачите им разрешаваха няколко от тях да слязат и да купят нещо за ядене. Корабът спря през нощта на Алкира, после стигнаха до Амастра, след това спряха и на Ямболи. После Синап и Самсун. Пазачите им за никъде не бързаха. Яне отначало беше в шок, защото мина доста време преди да разбере, че беше осъден и в момента го водеха на заточение. Той все се оглеждаше и очакваше отнякъде да се появи вестоносец, който да отмени присъдата му.

По време на пътуването по море се случваха и интересни случки. Поради много силна буря, корабът акустира в пристанището на Ираклия. Тук лодкарят грък, който трябваше да превози заточениците до пристана, настоя да качи едновременно всичките 11 човека, които искаха да слязат на брега. От страх да не се обърне лодката, заточениците настояваха да бъдат придвижени на два пъти. Препирнята продължи дълго, докато най-накрая към групата не се присъедини Герджика, който не се стърпя и наказа гърка, заради ината му. Яне само гледаше. Освен пазачите с групата беше изпратен и един милязимин*. който да зачисли заточениците. Той се присъедини към групата по време на пътуването. Изненадата за Яне беше огромна, когато видя, че това беше Махмуд. Освен Герджика, сега и Махмуд беше тук. Облаци се събраха над безоб

*милязимин - пазач в затвор

Ill том “Хайдут

437

IVглава “Диарбекир”

лачното небе на Яне. От Махмуд заточениците разбраха нещо, което знаеха и говореха от много време, а именно, че пътуват към Диарбекир. Махмуд поиека подкуп - от всеки човек по 10-20 гроша, за да ги държи по-свободно. Така и стана. След като събраха парите режимът стана още по-лек. На кораба им сваляха веригите. Виждаха единствено екипажа на кораба. Моряците вършеха задълженията си, командвани от разстояние. Капитанът и войниците по цял ден и цяла нощ стояха по каютите си и пиеха или играеха на карти - комар. Понякога, когато се скарваха, виковете им се носеха над цялата палуба. Керванът може би разглеждаше работата си като почивка с разходка. Заточениците спяха в трюма, между балите с товар. Всъщност корабът беше нает само за тях, но така капитанът, бинбашията и милязиминът си поделяха по някоя пара заради превоза на стоки.

Режимът беше толкова свободен, че по някое време пазачите започнаха да викат по някого от тях, който има пари или злато, да играе с тях. Явно им беше омръзнало да въртят парите помежду си. Яне използва времето да почива и да мисли. Времето беше много добро. Лятото все още беше в разгара си. На палубата грееше слънце, но и постоянно полъхваше свеж, ободряващ, морски ветрец. Те стояха с дядо Личо и макар да им беше тъжно, по цял ден се препичаха на слънце, свиреха и пееха. Яне откри, че гайдата не е пригодена само за планините и звукът й, както се носи над родопската шир, така се носи и над морето. Звуците й като че ли бяха създадени за това да се носят над вълните. Силният й звук се смесваше със звука на носа на кораба, който разпенваше сияйната морска шир. Яне слушаше мелодиите на гайдата и си представяше сирени и морски битки. Всичко беше толкова красиво, като приказка. Понякога толкова се размечтаваше, че забравяше, че е затворник и заточеник. Тук не беше лошо. Всички мъже обаче говореха колко зле е в Диарбекир. Герджика вече веднъж беше ходил там и разказваше за мъката, мизерията и за заточеническия живот, а другите мъже слушаха е прималели сърца. Яне също се притесняваше, но какво можеше да направи. Сега се радваше на волния живот, на морето, слънцето и вятъра, а после щеше да му мисли.

Капитанът и пазачите също се чувстваха добре на кораба. Те знаеха, че никой не може да избяга и бяха спокойни. Никой за никъде не бързаше, спираха на всяко пристанище и пътуваха бавно. При най-малкото подозрение за буря се прибираха в някое пристанище или закътан залив и изчакваха бурята да премине. Корабът приличаше по-скоро на увеселителен, отколкото на каторжнически.

И най-хубавото нещо обаче има край и той дойде, когато един късен следобед корабът акустира на пристанището в Искендерун. Пазачите им

Токораз Memo

438

Ятаган и Меч

се бяха стегнали. Бинбашията и Махмуд заведоха всички затворници в мрачното подземие на местния конак. После ги обковаха и ги навързаха с три синджира. Първият минаваше и приковаваше краката на затворниците в глезените, вторият - ръцете в китките, а третият свързваше веригите, които бяха поставени на вратовете на каторжниците. Те бяха навързани по този начин по десетици. Яне беше на единия край на синджира, а Герджика - на другия. Герджика искаше да има отделен синджир с десет човека, но Махмуд вече знаеше за враждата между двамата и нарочно ги завърза за двете страни на един и същ синджир. Дядо Личо беше точно до Яне. Крайните хора, въпреки че бяха най-свободни, трябваше да вървят накъдето тръгнат останалите. По ирония на съдбата, най-лесно беше общуването между Яне и Герджика. Така започна тяхното пътуване. Когато трябваше да пренощуват в някое хане, заточениците се свиваха и спяха в яхъра при мулетата. Тогава пазачите оставаха по няколко дни, ядяха, пиеха и се веселяха. Случваше се с дни да не дойдат дори да погледнат затворниците, камо ли да ги преброят. Яне мислеше за бягство, но не знаеше нито къде се намира, нито накъде да поеме, ако успее да се отскубне от синджира, нито как да разтвори закованите и занитени халки.

Най-накрая стигнаха до град Мезре. Тук спряха и останаха повече дни, защото планината Мехраб беше непроходима, нагоре се беше получило голямо срутване и пътят беше запушен. Керванът изчака местните власти с каруци да разчистят пътя. През това време каторжниците стояха наблъскани в мрачното влажно мазе на конака. Да ги пази беше оставен само един въоръжен войник.

Планът за бягство вече беше узрял в главата на Яне. Той придърпа неговия синджир хора в единия ъгъл. Те се приближиха с пъшкане и викове. Яне знаеше, че като ги дръпне, железните халки ще се впият в глезените, китките и врата им, но искаше да им говори. Герджика най-много се дърпа, но Яне успя и него да притегли. Когато всички се събраха, Яне каза:

- Обърнете се към мене и слушайте!

Мъжете, с изключение на Герджика, се скупчиха и направиха нещо като палатка около Яне, който беше в средата. Гърбовете им бяха обърнати навън, така че никой не можеше да чуе за какво си говорят.

- Опитах силата на халките - продължи Яне. - Много са яки и дебели и не могат да бъдат отворени.

От ковашкия занаят, който беше работил две зими под ръководството на Диньо Циганара, Яне беше научил много за желязото и за металите. Освен това той се беше допитал до дядо Личо, който също беше ковач.

- Не можем да ги разкъсаме! Единственият начин е всички вкупом, така както сме завързани, да избягаме. Съгласни ли сте? Трябва обаче всички да го искаме!

Ill том “Хайдут

439

IV глава “Диарбекир

- Аз съм против! -веднага каза Герджика. - Вярно е, че имаме шанс да ни водят по време на лятото. Доколкото знам досега всички синджири със заточеници са ги водили през зимата и така те не са имали никакъв шанс да избягат, но пък знам какви са наказанията за бягство. Ако ни хванат, а мисля, че те ще ни хванат или ще ни изколят до крак, или ще ни бичуваг.

- Сега е най-удобно да избягаме! - отвърна му Яне.

- Къде ще избягаме? Отвсякъде сме заобиколени от пусти голи планини, а България е на повече от два месеца път пеша.

- Ще изчакаме като ни хвърлят помията, с която ни хранят, и ще тръгнем! Ще ходим бързо, много е важно всички да го поискаме! Ще измислим нещо, нека се възползваме от това, че ни водят през лятото!

- Аз съм против! Няма да мръдна от тук! - високо каза Герджика.

- Добре тогава, когато избягаме ти ще си първият, когото ще освободим, а след това, ако искаш, се върни и отиди на заточение!

Мъжете се разделиха, без да са постигнали разбирателство. Яне осъзнаваше, че успехът на начинанието зависи от единството им, но нищо не можеше да направи.

Скоро им донесоха храната. След като изядоха всичко, макар да беше ужасно на вкус, мъжете се събраха за малко.

- Готови ли сте? - попита Яне.

- Готови! - решително казаха останалите мъже. От одеве те бяха мислили и на всеки един от тях мисълта да избягат му се беше сторила много примамлива. Те не бяха имали достатъчно време да се уплашат, така че всички бяха готови да рискуват. Яне поведе целия синджир, уж по нужда след яденето. Така щяха да заблудят останалите каторжници, закачени на останалите синджири. Той вече беше огледал едно дере, по което, без да бъдат забелязани, да се спуснат, а след това да побягнат. Когато стигнаха до ръба и се изпикаха, Яне попита за последен път:

- Готови ли сте? Тръгваме!

- Аз няма да дойда! - каза отново Герджика.

Яне не знаеше защо едрият мъж е против. Дали наистина го беше страх, или се заяждаше с него? Той си спомняше за събитията в Истанбул и беше сигурен, че Герджика е в много добри отношения с Махмуд. Само така той би могъл да издевателства над останалите затворници. Ако не премахнеха бившия главатар на банда, той щеше да им бъде в тежест и да ги предаде. Без много да мисли, като чу думите на едрия мъж, Яне се приближи до него и с всичка сила му нанесе удар еленси със свободната от синджирите ръка. Отворената му длан попадна точно в ухото на големия турчин. Всъщност Яне дори не знаеше дали Герджика е турчин. В бандите никой не се интересуваше кой от какъв произход

Токораз Memo

440

Ятаган и Меч

е. Градът и това да бъдеш на най-ниското стъпало в клоаката на обществото караха бандитите и бездомниците да забравят род, родина и дори вярата, към която принадлежат.

След удара Герджика подгъна крака и се строполи на каменната земя. Мъжете го подхванаха и го понесоха със себе си. Така, носейки го на ръце, те се спуснаха в дола и побягнаха, доколкото силите им и тежестта на Герджика им позволяваха. Яне беше изчислил, че до другия обяд никой нямаше да ги потърси. Може би вечерта другите заточеници щяха да усетят тяхната липса, но едва ли щяха да предупредят аске-ра за бягството. Сега трябваше да бързат. Герджика много им тежеше. Яне не беше предвидил това. Скоро щеше да се стъмни. През това време трябваше да изминат колкото се може по-голямо разстояние. По най-бързия начин трябваше да отидат колкото се може по-далеч от града. Сега се виждаше и можеха да напреднат бързо. При спускането на нощта щяха да спрат и да откачат първо веригата на Герджика, за да не им тежи като воденичен камък на шиите. После щяха да продължат бягството си. Яне не беше решил дали да останат по-дълго, да опитат всички да се освободят и след това да се пръснат, като всеки се опита по отделно да се спаси, или да останат закачени на веригата още една вечер и да се отдалечат колкото се може по-далеч от града. Чак на втората вечер щяха да се опитат да се освободят и да останат може би заедно, като направят хайдушка дружина. Яне имаше опит с хайдутството и знаеше какво да прави.

Засега всичко вървеше много добре. Хората тичаха и носеха Герджика. Понякога някой се спъваше и падаше, но другите веднага го подкрепяха и го изправяха на крака. Всички мъже, навързани на синджира, като че ли бяха обзети от един дух. По-бързо и по-далеч от омразния ас-кер, който ги водеше в Диарбекир. Те бяха като едно същество, с една обща воля. Отначало им беше много трудно, защото тичаха по склона на ската. Бегълците често се подхлъзваха и падаха, а когато паднеха, се претъркулваха през веригите и така настъпваше голямо объркване. Най-накрая стигнаха до сухото дъно на оврага, който се оказа руслото на пресъхнала река. То беше равно и застлано с обли камъни. Тичането по тях беше много по-лесно. Те не се ронеха като страните на ската и освен това затворниците можеха да се разгърнат и да тичат по-свободно, и много по-лесно носеха ставащото все по-тежко тяло на бившия главатар на истанбулска банда. Мъжете тичаха, но дишането им ставаше все по-тежко. Докато тичаха, не говореха, за да пестят сили, а Яне даваше къси и кратки команди. Той реши да продължат да се движат по дъното на реката. Тук едновременно бяха защитени, скрити от погледите на преследвачите си, ако имаше такива, и в същото време много по-лесно

Ш том “Хайдут

441

IV глава “Диарбекир

се движеха. Тичането продължи. Освен всичко това, тук, на дъното на пресъхналата река, беше най-голяма вероятността да открият вода. Скоро всички почувстваха силна жажда. Кожата на Яне гореше, всички се бяха изпотили. Той беше изял всичката храна, която им бяха дали и се беше напил с вода, но от тичането, усилията и притеснението, отначало потта се стичаше от него като водопад. Сега вече беше топъл, зачервен и тлеещ като въглен, но вода нямаше. Въпреки това продължиха да бягат. По някое време Герджика се размърда. Яне знаеше, че мъжът е достатъчно силен, може да ги спре и да им окаже съпротива или да се развика, затова още преди да се е събудил, го удари още един път в слепоочието и така носенето продължи. Яне усещаше, че вече са далеч ог града. Небето все още беше светло, но изтощението на мъжете беше огромно. Той даде команда да спрат. Всички налягаха по земята и дишаха тежко. Изнурените им тела копнееха за хлад и почивка. По напуканите устни на мъжете беше изписана молбата “Вода!”, но вода нямаше. Все пак почивката им се отрази добре. Като че ли чак сега бегълците осъзнаха какво бяха направили. Някои може би съжаляваха, че така се бяха впуснали през глава. За да не им дава време да се уплашат, Яне ги накара да чукат веригите и да прекъснат веригата на Герджика. Добре че едрият мъж беше накрая на синджира, така не се налагаше да го прекъсват на две места. Синджирът беше много здрав, камъните се трошаха като шекер и след много чукане Герджика все още беше закачен за тях и им пречеше. Синджирът беше дебел, но не беше прекалено закален, за да стане крехък, така че затворниците много се измъчиха. Всички напрягаха сили и се сменяха, щом се изморяха. Падна мрак. Нямаха светлина, но за чукането на синджира светлината от звездите беше достатъчна. Яне насърчаваше мъжете. Той знаеше, че Герджика им е в голяма тежест. Освен това най-важното беше да съхрани духа и вярата на хората. Не биваше да им дава време да осъзнаят какво бяха направили, защото страхът бързо можеше да ги превземе и да ги смрази. Пред хората трябваше да се поставят малки цели и задачи, които те да изпълняват. Не биваше да се замислят за бъдещето или за това в каква ситуация се бяха поставили.

На няколко пъти си помисли дали дядо Личо да не надуе малко гайдата, да посвири на изнурените мъже и да повдигне духа им, но не биваше да се издават. Може би вече ги търсеше потеря, а и чукането с камъните кънтеше доста силно и отекваше в нощната тишина.

Мъжете цяла нощ разбиваха камъни в оковите и чак на сутринта Герджика беше отделен от тях. За да го накара да мълчи, Яне отново му удари еленси в слепоочието и го завърза за коренищата на едно дърво. След това групата, която цяла вечер не беше спала, отново тръгна. Сега

Токораз Memo

442

Ятаган и Меч

движението беше много по-бързо. Яне насърчаваше мъжете, като им говореше, че чак на обед конвоят ще открие тяхното бягство и ще се впусне да ги търси. Дотогава те трябваше да избягат колкото се може по-на- далеч. Скоро Яне изведе мъжете от пресъхналото корито на реката и ги накара да се катерят по един безкраен склон. Там долу, в равното, бяха скрити и много по-лесно се движеха, но бяха като в капан. Те трябваше да сменят долината, по която се движеха. Яне беше водил дружина в планината и сега това много му помагаше. Не искаше, но започна да мисли за своите кауци, за Кара Тозю и Сотир.

Драпането по склона продължи до пладне. Слънцето се беше издигнало и безмилостно напипаше. Долу поне беше сянка, а тук нямаше къде да подслонят голите си глави. Отчаянието малко по малко превземаше мъжете и те все по-трудно ставаха и продължаваха. На няколко пъ-ги на Яне му се налагаше със сила да ги принуждава да станат и да продължат. Дядо Личо беше много зле. Старецът нищо не казваше, но се виждаше, че страда. Очите му бяха хлътнали и почернели, а на мястото на бузите му имаше две дълбоки дупки. Той не можеше да продължи да ходи сам. От краката и ръцете му течеше кръв. От бързането и халките, на останалите мъже също им течеше кръв, но кожата на стареца явно беше по-тънка, защото неговите рани бяха най-лоши. Яне го хвана и го качи на гръб, и така продължи изкачването на баира. С учудване откри колко лек е старият мъж. Когато стигнаха върха, за пръв път се огледаха. Пред очите им се появиха множество подобни дълги гърбове на планини. Докъдето им виждаха очите, гледката беше същата. Никъде не се виждаше равно, река или зеленина. Навсякъде сухи, безплодни, каменисти баири. Сърцето на Яне се сви. Чак сега разбра, че може въобще да няма потераджии след тях. Турците просто щяха да ги изчакат да измрат в тази пустош. Това, което се простираше пред очите им, беше по-страшно и от най-дебелите стени на затвора. Най-големият им враг не беше асксрът, който щеше да ги преследва, а пустинята. Яне проумя, че едва ли ще загинат от аскерски куршум. Сигурно щяха да “пукнат” тук, без вода и храна. Това щеше да бъде мъчителна, дълга смърт, но поне щяха да я посрещнат свободни. Яне говори на мъжете, но те съвсем не бяха така вдъхновени като него. Повечето от тях не искаха да умират свободни, а предпочитаха да живеят в заточение, пък макар и оковани в най-зловещата килия. Те започнаха да го обвиняват. Яне виждаше напуканите им, кървящи, побелели устни и нищо не каза. Той беше Боляров и цял живот така беше учен, но те… те бяха роби. За тях животецът беше най-скъпото нещо. Те бяха готови да се прекланят и да живеят като скотове, само и само да са живи. Яне ги погледна, това не бяха неговите смели кауци, които заради слава, богатство или някаква несправедли

Ill том “Хайдут “

443

IVглава “Диарбекир”

вост бяха хванали гората. Гова бяха хора от всякакви народи. Яне дори нс беше имал време да ги опознае. Те бяха страхливи и наплашени, бяха събрани случайно, само защото бяха попаднали на неговия синджир. Само дядо Личо познаваше по-добре. Чак сега, когато започнаха да викат срещу него, Яне ги видя в истинския им облик. Колко се беше лъгал, като беше смятал, че от тях може да станат кауци. Това бяха хора престъпници, повечето от които бяха заточени може би основателно, но не бяха хайдути и никога нямаше да станат кауци. Яне разбра това. Той не се съпротивляваше, когато всички решиха да се върнат в град Мезре. Вървяха по същия път, по който бяха тичали преди малко - по склона надолу, а после по дъното на пресъхналата река. Чак сега Яне разбра колко голям път бяха изминали. Мъжете предчувстваха, че скоро ще пият вода и бързаха към затвора, като дори се радваха. Яне гледаше оско-телите им лица и погледи и знаеше, че занапред ще му бъде много трудно. Тези озверели мъже обвиняваха него за всичко, което се беше случило и щяха да го обвинят и за това, което им предстоеше, защото сигурно щяха да бъдат наказани. Тези мъже повече никога нямаше да го последват, никога нямаше да застанат зад него и да признаят първенството му. Той беше обречен на самота и изолация. Яне разбираше всичко това, но сега това не го интересуваше. Първо искаше да види наказанията. Когато наближиха мястото, където бяха оставили Герджика, те чуха виковете му. Големият мъж крещеше с пълно гърло. Той някак беше успял да освободи устата си. Когато се приближиха, Яне видя омразата в очите му. След като го освободиха, той изля цялата си злоба върху него. Яне падна на земята и отнесе множество ритници по гърба си. Нямаше сили и желание за съпротива, а и знаеше, че всички мъже са срещу него. Герджика беше най-силен и отпочинал от всички, защото те през цялото време го бяха носили. Сега той хвана края на синджира и като дърпаше силно, така че желязната халка се впиваше в кожата на Яне, ги поведе. След Яне тръгна и целият синджир. Скоро по този начин бегълците се върнаха в града. Така, водени от Герджика, те бяха откарани до конака. Там ги чакаше Махмуд. Като ги видя, той се нахвърли на Яне и го би с бича, докато не изля цялата си злоба. На всички останали мъже удари по два-три бича, но през цялото време повтаряше, че знаел кой ги е подучил.

Оказа се, че турцитс дори не си бяха направили труда да ги преследват. Те бяха решили да тръгнат чак на другия ден. Мързелът и убеждението, че бегълците няма къде да отидат, ги бяха накарали да изчакат. Те искаха по най-лесния начин да заловят изтощените затворници. Освен това можеше да се случи така, че повечето от тях да измрат, което още повече щеше да облекчи службата им.

Токораз Memo

444

Ятаган и Меч

Като разбра всичко това, Яне се почувства много зле. Защо не беше поискал да го откачат от синджира? Сега това му се струваше възможно. но си спомни колко уморени бяха всички.

Още тази вечер оковаха ръцете на Яне с желязно келебче. То беше дълго около половин лакът и от двете страни имаше дупки, колкото да се стегнат китките му. Сега Яне беше отделен от синджира, но ггьк пито можеше да се обуе, нито да препаше пояса си. Не можеше нито да се съблече, нито да се облече. Сам дори по нужда не можеше да отиде. Добре че беше дядо Личо. Единствено той помагаше на Яне и с това си навличаше гнева на останалите. Яне беше изолиран и мразен, а Герджика на няколко пъти жестоко му отмъщаваше за натъртеното слепоочие и за непрекъснатата болка в главата.

Заточениците скоро откриха, че тук в Мезре има хамам с минерална вода. Те измолиха от местния каймакам да се изкъпят. Всички бяха освободени от синджирите и пуснати в хамама. Само Яне си остана с келебчето. Той беше пуснат в банята, но му беше забранено да влиза във водата, за да не ръждяса келебчето. Така Яне се оказа изцяло на благоволението на дядо Личо. Нахапаните от бълхи, крилати въшки и скорпиони мъже плакаха при вида на топлата вода, която им носеше облекчение и отпусна премръзналите им изранени крайници. Сапунът беше като мехлем за краставите им, напукани и кървящи тела. Яне ги гледаше и им завиждаше. Дядо Личо го изми със сапун, а после го изплакна. Яне се почувства по-добре. Той излезе извън хамама и изчака, докато всички мъже се накиснат и измият добре. Банята продължи няколко са-хата. Яне седеше пред хамама, мислеше си и се напичаше на слънце. Гърбът го болеше повече след банята. След боя с бич, който Махмуд му беше нанесъл, гърбът му се беше успокоил, но сега от изтриването отново се беше раздразнил.

Когато приключиха с къпането, мъжете отново бяха натъпкани в студеното и влажно мазе. През следващите дни, вместо да тръгнат, затворниците се разболяха от тифус - едни от мъжете оглушаха, други започнаха да недовиждат. Бинбашията реши да изчака, докато хората не се пооправят.

Понеже не се беше къпал с останалите и беше имал време да изсъхне добре, на Яне му нямаше нищо и той се чувстваше добре.

Кюрдите водачи много помагаха на заточениците. Ако се наложеше, дори ги носеха на гръб или отстъпваха магарето, или мулето си на някой изпаднал окаяник. Откакто бяха болни от тифус, положението на мъжете се влоши. Сега ге се движеха много по-бавно и понякога вечер, когато закъснееха, на спахиите се налагаше да тъпчат с краката си мъжете, за да ги накарат да бързат.

Ill том “Хайдут

445

IV глава “Диарбекир

Скоро керванът премина Йени пазар, Токат, Йени хан, Мум чифлик, Сивас и Кангал, докато стигнаха до Хасан челеби. Там им беше позволено да купят ечемичено брашно и си замесиха вкусни погачи. На Яне дадоха по-малко, но за пръв път от толкова време той се наяде добре, хапна малко, но го изгълта прекадено бързо. Топлото “месо” на погачата ставаше на тесто в устата му, но той дъвчеше и гълташе. Скоро започна да му се повръща и едва се сдържа да не го направи.

Каторжниците бяха поканили на погача и турците, тъй като без тях цялото това “пиршество” не би било възможно. Те хапнаха и се отпуснаха. После мъжете платиха 30 гроша на бинбашията и той им показа указа с присъдите. Имаше турци, които можеха да четат на арабски и те прочетоха присъдите. Яне беше осъден за хайдутство и за това, че е бил войвода на бандити в Родопите. Присъдата му беше 15 години каторга. Като чу това, той сухо преглътна. В него все още живееше някаква надежда, че присъдата му е грешка или че ще е най-много две-три години, но 15 години му се сториха като цяла вечност. Подобно на Яне беше осъден и Герджика, но понеже веднъж вече беше заточван, беше осъден на неопределено време. Скоро хората му прикачиха прякора Уй-гунсуз. Така Герджика, без никой да знае името му, се сдоби с два прякора. Дядо Личо беше убил двама турци, които бяха изнасилили внучката му. Той беше осъден на 15 години каторга. За всички беше ясно, че това е равнозначно на смърт.

Когато всички присъди бяха прочетени, изведнъж мъжете се промениха. Те като че ли осъзнаха какво ги чака. Герджика най-лесно като че ли прие присъдата си. Отначало Яне мислеше, че това е, защото главатарят на бандитите веднъж вече е бил в Диарбекир. Но по-късно реши, че може Герджика да е мскере - човек внедрен от турците сред каторжниците. Той не беше сигурен, но внимаваше много. Предупреди дядо Личо също да внимава.

След няколко дни измъчените каторжници минаха Хеким хан, но тук милязиминът не им разреши да си купят хляб. Вечерта наближиха десетината къщици на кюрдското село Карън. В това село нямаше мъже. Жените, като разбраха, че турците смятат да пренощуват тук, настръхнаха и бяха готови за бой. Наложи се всички да спят в една освободена къща и бяха охранявани от огромни зли песове, конто бяха пуснати да обикалят около плета на къщата. Никой не посмя да излезе извън плета - нито турците, нито заточениците.

Яне гледаше свирепите създания и си спомни за вярната си Буря. Местните овчарски кучета бяха много едри. Те бяха високи като магарета, краката им бяха по-дълги от тези на българските овчарски кучета, но бяха е по-къса козина и по-слаби. Въпреки това изглеждаха зли и

Токораз Memo

446

Ятаган и Меч

мнителни. На няколко пъти Яне опита да ги повика и заиграе, но те само недоверчиво го изглеждаха и показваха големите си бели зъби. Тези кучета ги наричаха кангали, навярно на град Кангал, през който наскоро бяха минали.

На другата вечер преспаха в арменското село Харпут и така, докато един ден Диарбекир не се разкри пред очите им.

Диарбекир, разположен в северната част на древна Месопотамия, се намираше точно там, където се доближават реките Тигър и Ефрат. Все пак градът беше изграден на река Тигър. Най-древната култура в този район се е наричала “тел-халеф”, създадена в пето хилядолетие преди Христа, от двата етноса - шумери и сарабу. През 1260 година преди Христа, в местността “Фъс каясъ”, асирийците построили крепост, която наричали Амиди. По-късно градът бил владян последователно от перси, македонци, воините на Тигран II, римляни, византийци.

През 230 година градът станал римска колония под името Амида, а в 349 година бил допълнително укрепен от византийския император Константин II. След това последователно преминава в ръцете на мюсюлманите араби, сслджукските турци и персите, а в 1515 година султан Се-лим I го присъединил окончателно към своята империя.

- Скоро ще настъпи датата 10 септември. Това е денят на града - всичко това им го разказваше Герджика. - На тази дата, през 1515 година, в града, през Урум капия, влиза Фатих паша.

От разказа на Герджика заточениците разбраха, че името на Диарбекир произлиза от халдейски и означава “вечно непокварена девица”. След като тюркмените от племето “ак-куюнлар” нарекли града Кара Амид, през 639 година арабите му дават името Бекр-ибн-Вайл, заради арабския клан Бекр, който го превзема. Днес името Диарбекир идва от по-старото име на града, което е било Диарбекр или “страната на Бекр”.

Градът беше разположен върху високо поле. От север и от юг то беше заградено от високи планински вериги, а от запад се издигаше високата планина Караджадаг. Яне гледаше черните крепостни стени. Личеше си, че те са древни, но камъните не бяха почернели от времето, а за-щото бяха изсечени от черни базалтови скали, надупчени като сюнгери. Когаго наближиха града, докъдето му очи стигаха, се изправяха крепостни стени. Над тях се извисяваха крепостни кули и минарета. Като наближиха огромната порта, видяха, че над нея, в базалта, беше изсечена някаква фигура. Яне се вгледа в нея. Келсбчето много пречеше на ходенето му, но поне беше сам и подръпването на синджира не пречеше на движенията му. Отначало не можа да разбере какво е изсечено, но кога-то се вгледа по-внимателно, видя, че това е Сатаната. Да, в камъка беше изсечен ликът на Дявола. Защо Дяволът беше изсечен над портата? Как

Ill том “Хайдут”

447

IV глава “Диарбекир

во означаваше това? Нима Дяволът властваше над това място? Образът трябваше да пази града от нападатели или целта беше да се всели паника и страх в сърцата на преминаващите отдолу заточеници. Яне не можеше да си отговори на тези въпроси, но сърцето му се сви, когато мина под свода на капията и дебелата 10 лакътя крепостна стена. Може би така турците искаха да покажат на заточениците, че вече са попаднали в ада. По-късно Яне щеше да разбере, че градът е опасан с непревземаема крепостна стена, в която имаше 82 бойни кули. В югозападната й част се издигаше огромният бастион “Еди кардаш” (Седемте братя), до него се извисяваше голямата кула “Евли беден”. Градът имаше четири порти, разположени в четирите посоки на света. Северната порта се наричаше Даг капия (Горската порта). Именно през нея влизаха заточениците, идващи от север - от Черно море. Над входа на Даг капия имаше закачени каменни гюлета - знак, че крепостта е превзета през времето, когато те са били на въоръжение в армията.

На половин сахат на север от Даг капия, се намираха вилаетското управление, жилището на окръжния началник и градските казарми. Конакът на пашата и казармите бяха двуетажни жълти здания, а пътят до тях минаваше през запустели гробища. На изток от Горската порта имаше път, който водеше до селото Хъскьой и река Тигър, където се намираха турските гробища, с висока каменна кула - кслхане (къща на главите). В нея прибираха главите на обесените и закланите. Повечето глави в кулата бяха на заточеници. Яне разбра всичко това от пазачите, които непрекъснато ги заплашваха, че скоро могат да гледат света от височината на келхането.

Южната градска порта се наричаше Мардин капия, тъй като от там излизаше пътят за Мардин и Сирия. Новите заточеници, понеже идваха от Средиземно море, минаха през западната порта, която се наричаше Урфа капия. Още като влязоха през нея, заточениците видяха множество малки кафеджийници. Пред тях майсторите кафеджии бяха разпалили мангали с дървени въглища и варяха тежко черно кафе. Яне гледаше мехурчетата, които излизаха в розовата вода на наргилетата. Това беше портата, през която заточениците щяха да напуснат Диарбекир, след като им изтекат присъдите, а някои от тях никога повече нямаше да видят тези порти отвън. Дядо Личо със сигурност беше един от тях. Яне имаше същото усещане и за себе си. Като че ли тежък камък легна на сърцето му. Той се опита да вдиша, но не можа, гърдите му напразно се изпъваха, но те бяха като пробит ковашки мях.

Източната порта се наричаше Йени капия. От нея се слизаше към градините край река Тигър. До реката се намираше и мястото, където погребваха телата на заточениците и особено на българите християни.

Токораз Memo

448

Ятаган и Меч

Заточениците бяха поведени през главната улица на града, която свързваше Урфа е Йени капия. Улицата беше широка, е много спретнати дюкяни от двете страни. Всъщност синджирите заточеници бяха водени към цитаделата. Това беше вътрешна крепост, която се наричаше Ич кале. Тя се намираше в североизточната част на крепостната стена и е била построена през 1200-1207 година от Мелик Салих. (виж карта 1. стр. 671)

Преди за влязат в Ич кале аскерите се бяха пременили и сега изглеждаха по съвсем различен начин. Ако не знаеше колко занемарени изглеждаха през цялото пътуване и как ги интересуваше само да играят на комар, Яне не би повярвал, че това са същите пазачи. Махмуд също се беше избръснал и оглеждаше хората, които надзъртаха от дюкяните си, като че ли той беше покорил града и сега предвождаше войската си. На лицето му дори се беше появила усмивка.

Преди да влязат в Ич кале заточениците минаха през най-големия пазар, който се намираше до единия от входовете на Ич кале. Северният вход се наричаше Сарай капия. Това не беше главният вход за цитаделата. Пазарът беше оживен. Яне гледаше нещата изложени по сергиите и преглъщаше на сухо. Това, което най-много го впечатли, бяха дините. В родната му Тракия те ставаха сочни и червени, с месо на зрънца, но тези, които сега виждаше на пазара, го озадачиха.

- Вижте! Вижте! - не се стърпя Яне и посочи към огромните дини.

За разлика от българските тези бяха продълговати, с по-светли кори

и много по-големи. Все пак нямаше никакво съмнение, че това са дини.

- Диарбекир доставя дините за Топкапъ сарай и Истанбул - каза Герджика. - Султанът яде дини само от тук. Говори се, че тук стават най-го- лемите и вкусни дини на света. Някои от тях тежат до 80 оки (до 100 кт.) Гледат ги тук, зад крепостната стена, поливат ги с вода от Тигър, но тайната е, че ги торят с курешки от гълъби, които долитат до реката. Затова казват, че са толкова големи и вкусни.

Яне се намръщи. Мисълта, че всъщност в динята има гълъбови изпражнения, не му хареса, но като се замисли това се отнасяше за всяка храна, която яде. Докаго мислеше за това, Яне гледаше продавачите на дини, които размахваха дълги саби. Отначало не разбра какво означава това и мислеше, че по този начин ги пазят от досадните хлапета, но Герджика им обясни, че така, само с един замах, те разсичат толкова от плода, колкото купувачът прецени, че иска. Освен дини на пазара имаше всякакви плодове и зеленчуци, ябълки и много и най-различен тютюн. Миризмите на различните неща, продавани на пазара, се смесиха в един странен аромат. Яне гледаше улиците, през които минаваха. Те бяха широки и многолюдни, но тъй като бяха минали бавно и “победоносно” през града, Яне беше успял да надзърне и в сокаците. Българинът беше

Ill том “Хайдут

449

IVглава “Диарбекир”

подвластен на първото впечатление. Той знаеше, че когато за пръв път влизаш в един град, първото впечатление, което той остави у теб, е най-силно. То е като спомена за миризма. По-късно може много пъти да влизаш в един град, но вече не можеш да промениш миризмата му, която за пръв път си усетил. Затова Яне внимаваше. Той искаше да опознае града, като го помирише. Но градът никога не мирише на големите си главни, представителни улици. Въпреки усилията на повечето градски управи, да поддържат в ред и чистота чаршиите си, всъщност градовете миришеха на малките пресечки, на тесните улици и сокаци, които надзъртаха зад фасадата на чаршиите.

Въпреки че беше водоснабден и канализиран, Диарбекир не беше чист град. Той имаше много тесни, мрачни и криви улички, по които се стичаха помии и се разлагаха умрели кучета и котки. Този свят започваше веднага след главната улица и надзърташе зад всеки ъгъл, зад който Яне погледнеше. Явно тук чистотата се поддържаше трудно. Централните улици бяха чисти и широки, но само след ъгъла, в непокътнатите от столетия квартали, гъмжаха орляци от мухи и комари. Полуголи деца шляпаха по калните локви или се замеряха с конски фъшкии, а миризмата на старо, гнило дърво, на горени дървени въглища, печени овнешки шишчета, гнили листа и смрадта от улицата, се смесваха с тази на пазара, тютюна от наргилетата с розова вода и тежкото черно кафе. Всичко това правеше онази миризма, която можеше да се нарече “диарбекирска”.

По-късно Яне щеше да разбере, че всеки град носи различна миризма и това е една от неговите най-важни черти. Така например Истанбул мирише на есенна шума и паламуд, Филибе (Пловдив) мирише на вечнозелена пролет и стар чам, Станимака - на току що измъкнат месал от стар сандък, Боляровия хан - на старо, меко, пушено дърво и на земя, напечена от слънцето, току що изпръхнала и изорана.

За малко мислите на Яне се върнаха към родината и към Боляровия хан. Съжали, че не беше намерил време да се види с роднините си.

В Диарбекир имаше пет пазара и тук се въртеше най-оживената търговия в Изтока. Тези пазари бяха по-големи дори от Багдатските. Тук майсторите на дюкяните практикуваха повече от 100 занаята. Те предлагаха прочутите диарбекирски изработки на злато и сребро, фини мед-никарски изделия, вази, бижута. Повечето от майсторите, които се занимаваха с това, бяха арменци, но имаше и турци. Кюрдите правеха фини памучни и вълнени платове и ефирна коприна.

Най-дългият закрит пазар се наричаше “Узун чаршия”. Там се продаваха основно платове. На “Бит пазар” се продаваше всичко - от игли до най-скъпи злата, златоткани платове и най-скъпите килими в света - ха-жемските. Йени пазар, освен дините, плодовете и зеленчуците, които

Токораз Memo

450

Ятаган и Меч

предлагаше, беше и най-големияг пазар за добитък. Но на него освен стада животни се предлагаха и диви зверове. Дребната търговия с животни се въртеше в “Покритата чаршия” (Покритата касапница), където предлагаха зарзават, плодове и месо.

Скоро обаче минаха през портата на Йени пазар и изведнъж попаднаха в един друг свят. Той беше мрачен и прохладен и донесе облекчение на заточениците. Яне се почувства така, както когато дълго време си бил на слънце и очите ти са стояли присвити, а след това изведнъж влезеш в тъмна, влажна и прохладна черква. Чак тогава разбираш, колко си бил уморен и колко уморени са били очите ти. Така той почувства облекчение от шума и движението по диарбекирските пазари и чаршии.

Теренът на Ич кале беше неравен. Тук имаше десетина къщи, с тесни улици и ниски плоски покриви, но всички те бяха превърнати в места за живеене на командирите, докато обикновеният аскер и пазачите живееха в кулите. Именно тук оковани те щяха да станат каторжници. Тук бяха изворите и джамията “Хазрети Сюлейман”. Имаше и открити каменни басейни - хаузи, в които се къпеха затворниците.

Третото кале - Виран кале, се намираше в Ич кале и беше отделено от него с крепостна стена. Това беше най-мрачното от всички мрачни места в Диарбекир. Крепост, а в нея цитадела - втора крепост - Ич кале и в нея още една крепост - Виран кале. Влизането във Виран кале ставаше през каменна дъгообразна арка. Тук освен затворът бяха управленията на юзбашията, бинбашията и миралая, и градината на пашата. А в самата крепост Виран кале се издигаше още една крепост, която се наричаше Нярик кале. Отгоре й бяха поставени два старинни топа, които понякога стреляха.

Яне гледаше всичко това и се чувстваше все по-подтиснат. Не можеше да си представи по-добре охраняван затвор. Отвсякъде беше заобиколен с високи крепостни стени.

Строиха затворниците. Преброиха ги и поименно ги вкараха в зандана. Яне, понеже беше отделен с келебче, беше вкаран в отделна килия. Сигурно беше сметнат за особено опасен или може би Махмуд и аскерите, които ги пазеха, го бяха “натопили”. Занданът беше както навсякъде другаде - влажен, мръсен и вонящ.

На Яне му бяха нужни няколко дни, докато разбере, че пътуването му е приключило. Килията му беше тясна и висока, а там горе имаше оставен квадратен отвор, с дебели железни пръчки. Стените и подът бяха от дебели каменни плочи. Той не знаеше защо бяха турили решетки на отвора, след като и без това беше толкова на високо, че не можеше да го стигне нито с катерене, нито по какъвто и да е друг начин. Освен това отворът беше толкова малък, че през него едва ли би могъл да се измък

Ill том “Хайдут

451

IVглава “Диарбекир”

не възрастен мъж.

Първите дни бяха за Яне като приятна почивка, след изнурителното пътуване. На втория ден свалиха келебчето от ръцете му. Чак сега изпита истинско облекчение. Лежеше и по цял ден слушаше приглушените шумове на града. Той помнеше Йени пазар. Пет пъти на ден слушаше повика на мюезина към правоверните за молитва, от близката джамия “Хазрети Сюлейман”. За да противопостави своята вяра срещу тази на поганците, пет пъти на ден Яне ставаше от дървения нар, който се намираше в дясната част на тясната килия, и се молеше. Падаше на колене, подпираше сключените си ръце на дървения нар и се молеше, като произнасяше молитвата, на която дядо му го беше научил и която по-късно беше станала молитва на кауците.

Отначало дните летяха неусетно. Скоро Яне почувства нужда да знае колко време е лежал тук и започна с чертички на стената да отбелязва колко дни са отминали. За всеки ден чертаеше права чертичка, а когато дойдеше седмият ден ги зачертаваше отгоре, за да знае, че още една седмица е отминала. Яне беше чул присъдата си и вече знаеше защо е тук. Въпреки че присъдата му не беше безсрочна или до живот, той знаеше, че няма да издържи 15 години тук. Тази присъда за него беше равнозначна на смърт. Опитваше се да не мисли за времето, което трябваше да прекара тук, но понякога страхът и притеснението се промъкваха в душата му като черна сянка и го обземаха. Отчаянието се процеждаше бавно в него. Отначало мислеше много за дома, за всичко, което му се беше случило, за Велко и кауците, за Гергина и Георги, за султана, за Истанбул, за Мирза, Диньо, за целия този живот, който щеше да мине покрай него. Ако излезеше след 15 години, всичко това отдавна нямаше да е същото. Сега, през късното лято и есента на 1707 година, той беше на 15 години. След 15 години щеше да бъде на 30 години. Та това означаваше, че щеше да излезе от затвора като старец! Баща му беше някъде към тридесетте и на Яне му се струваше, че вече беше толкова стар, че миришеше на пръст. Тези мисли караха тръпки да пълзят по гърба му.

Времето минаваше и скоро Яне разбра кой ще бъде най-големият му противник в тази малка, тясна килия, а това беше лудостта. Тук наистина беше далеч от другите затворници и никой не му пречеше, но времето като че ли беше спряло. Собствените му мисли го задушаваха, нападаха го като хищни черни птици, но винаги бяха едни и същи. Дните и нощите се сливаха. Кошмарите се смесваха с реалността и животът на Яне се превърна в едно непрекъснато бълнуване. Отчиташе дните, но като че ли нямаше сили да види кой ден е. Това сега не го интересуваше толкова. Какво значение има кой ден е? Монотонността и еднообразието го караха да не знае къде се намира и кой ден е. Той беше загубил

Токораз Memo

452

Ятаган и Меч

вяра в бъдещето. Един ден се опита да говори и откри, че устата му не може да оформи добре думите, които искаше да нарече. Времето си течеше, а той всс повече изпадаше в това безсловесно състояние. Вече не си позволяваше да мисли за България, Велко, султана, кауците и за Боляровия хан. Дори и да мислеше, те вече не го вълнуваха. Като че ли силата им беше изчезнала. Като че ли всички тези неща се отнасяха за един друг Яне, в един друг живот и той имаше чувството, че този живот вече никога няма да се върне.

Скоро свикна с режима на живот. Всеки ден във вратата на килията се отваряше една малка вратичка и през нея му подаваха яденето и комата хляб. Това ставаше по един път на ден - обикновено привечер. Когато изядеше яденето, Яне трябваше да върне съдовете, отново през вратичката. Отначало не се докосваше до храната, но след няколко дни толкова много огладня, а и разбра, че храната няма да се подобри и насила натъпкваше всичко, което му беше сипвано в паницата, в устата си. Не гледаше какво поглъща, защото беше сигурен, че храната е гадна и мръсна, каквато беше и на вкус. На няколко пъти виждаше миши барабонки вътре, но когато не гледаше, някак по-леко преглъщаше. Сега не беше време да се гнуси, трябваше да яде, за да оцелява. Хлябът беше клисав и прокиснал, но той и него почти на сила го преглъщаше. Не се радваше на храната и тя не му даваше почти никаква сила, но ядеше, за да посрещне заранта на утрешния ден. Ядеше и за да не се разболее, защото вече беше разбрал, че ако отслабне много и се разболее, просто ще умре.

С времето свикна с храната. Макар че беше много лоша и недостатъчна, всъщност му подейства добре. Основното му меню се състоеше от ориз. Понякога му даваха чорба от фасул или леща, а когато имаше зеленчук, за него беше истински празник. Зеленчукът зависеше от сезона и Яне беше искрено щастлив, когато имаше морков, зеле или краставица. Тогава той така си ги разпределяше, че да ги хрупа през целия ден.

Постепенно привикна с ежедневния ритъм на каторжник. Килията му представляваше каменен куб, в който единствените забележителности бяха тесният дървен нар, вратата, отворът горе с решетките и дупката, в която ходеше по нужда.

За да не полудее, по някое време Яне започна да изучава цялата стая. Понеже нямаше друг свят, той реши да изучи това, което имаше. Изучи пръст по пръст цялата килия, нара, вратата и каменните блокове. Изучи ги по-скоро с ръцете си, отколкото с поглед. Сега това беше неговият свят и искаше изцяло да го владее и притежава. Тъй като нямаше двор и място за разходки, гой се разхождаше бавно от едната до другата стена, покрай нара и това беше най-дългата му страна в килията, не по дълга от един много висок човек. Но той ходеше бавно и преживяваше вся

Ill том “Хайдут

453

IV глава “Диарбвкир

ка стъпка, така все едно се разхожда сред дръвчетата в гората или сред хълмовете в планината.

Турските му пазачи явно бяха инструктирани да не говорят с него, но той и без това не търсеше контакт с тях. Все пак първите дни те трябваше да му обяснят режима и правилата, които трябваше да спазва. Обръщаха се към него е къси фрази, като кучета, които лаят. Наричаха го “куче”, “гяур”, “хаирсъз” и вее в този род. Обикновено не разговаряха е него, а му викаха, но той не им обръщаше внимание. Зад виковете и обидите Яне усещаше, че няма омраза и лична антипатия, а просто така те показваха разликата между затворник и пазач. След като всичко това се уточни и пазачите разбраха, че виковете им не го притесняват и не предизвикват никаква реакция у него, те престанаха да му говорят. Така през останалите дни и месеци единствения глас, който чуваше, беше своя собствен.

Пазачите само бутаха храната през малката вратичка и нищо не казваха. Той предпочиташе самотата и размишленията. Обичаше да се оттегля на нара и там се уединяваше е мислите си. Сега Яне откри за колко много неща има да мисли и то не толкова за това, което му се беше случило, а за живота въобще. Започна да премисля живота си досега. Знаеше, че на село никой не харесваше хората, които много се замислят и се задълбават в някой въпрос. Тях ги наричаха “дървени философи”, но съвсем скоро Яне с изненада откри, че за него философията е не по-малко важна, отколкото религията. Всъщност откри, че за него човек без лична идея за това защо живее и как да живее, не е човек. Най-важното за всеки човек не беше дори религията, а именно това да знае защо живее.

За да не загуби съвсем способността да говори, той започна да си пее. Пееше всички песни, които знаеше. Не искаше да си говори сам, защото беше чувал, че така правят лудите. Докато пееше песните, Яне като че се пренасяше в България. Така откри, че макар да беше затворник в тази малка килия, той можеше да “пътува”. Вярно, че това ставаше чрез мислите му, но всъщност каква е разликата. Всъщност хората така или иначе не живеят в истинския свят, а в един свят, който те приспособяват към себе си. Яне много пъти беше наблюдавал това. Никой човек не познава реалността. Всъщност реалността е Бог. Хората никога не могат да познаят Бог. Всеки човек пречупва през себе си реалността. Яне си представяше нещата така: всеки човек, след като се роди, се отделяше от света с прозрачна преграда. Така той беше ограден, като в стъклен глобус. Тази преграда го пазеше от света и правеше така, че човекът да има собствен свят. Но както няма идеално стъкло, така и тази сфера не е идеална, а изкривява света. Така хората, където и да се намират, не виждат обективната истина, а само това, което е пречупено през тяхната сфера. Колкото по-малък е човек, толкова по-силно изкривява света и се нами-

Токораз Memo

454

Ятаган и Меч

ра по-далеч от Бог. Хората, където и да се намират, всъщност пътуват само в своята собствена сфера и не могат да видят действителността. Яне разбра, че турците могат да го затворят в килия, могат да го измъчват и изтезават, но не могат да му отнемат сферата. Какво значение имаше дали е тук, в Диарбекир, заточен в малката гола килия, или се изпича из-легнат под слънцето на Родопа планина? Ако той имаше себе си, всичко беше наред. Никой не можеше да му отнеме вътрешния живот и свят. Но Яне не искаше да се връща само в спомените си, той живееше и сега в Родопа планина и посещаваше Василка, Ирис и Божура.

Скоро разбра, че тук в затвора първо се опитват да пречупят личността ти. За тях бе важно да започнеш да мислиш само за себе си и за оцеляването си, да забравиш, че си човек. Всъщност самият живот не е ли вид затвор, само че си мислиш, че имаш свободата да избираш, но всъщност си окован от липсата на пари, религия, разбирания и обществено мнение, любов, семейство. Яне разбра, че могат да оковат само тялото ти, но не и духа ти. Тогава реши да се държи така, все едно, че не е окован. Човек е това, което мисли! Това, с което занимаваш, мислите ти - това си ти! Той се заставяше да мисли за важни неща, за философия. Когато хората се опитват да избягат и мислят само за това как да излязат навън, тогава те все повече се вторачват в затвора, приемат го като пречка и преграда и така го превръщат в много по-важен, огколкото е. По този начин само затягат клупа на примката, която пазачите са им поставили. Яне се примири със затвора, прие го и по този начин са помири със света и е участта си.

Въпреки че беше затворен в килия и контактуваше със света отвън само през малкото прозорче, скоро Яне усети разликата. Дните станаха по-кратки, започна все по-рано да се свечерява, а вечерите ставаха все по-студени и дълги. Понякога, особено сутрин, беше толкова студено, че се събуждаше свит на топка, като куче. После дълго време не можеше да се разгъне и раздвижи. За да сс предпази от студа, започна да прави упражнения, да се бори с въображаем противник и да отработва ударите и ритниците от “Ето”. Ако имаше поне още един човек, той щеше да го ползва да се борят, но сам му беше много трудно, затова Яне започна да работи еленси в каменната стена, като редуваше ръцете си. След няколко дни, освен храната, през малката вратичка, окачена на панти, пазачите му мушнаха одеяло.

Зимата дойде. Яне я усети по студа и по това, че един ден, през дупката в стената, в килията му дойдоха първите гости от толкова много време - няколко снежинки танцуваха и се въртяха, като падаха бавно върху нара. Там те останаха дълго, а Яне им се радваше, като на живи същества.

Ill том “Хайдут

455

IV глава “Диарбекир

Скоро българинът въведе желязна дисциплина за себе си, за да могат дните му да минават по-бързо и да не си губи времето. Той си забрани да мисли за тези 15 години, които трябваше да остане затворен тук. Всяка сутрин ставаше, хапваше от останалото през нощта ядене, после пиеше вода от стомната, която пазачите му оставяха заедно с храната. Пиеше по онзи майсторски начин, на който го беше научил Кара Тозю. Така той искаше да се предпази от зараза, защото не искаше да докосва чучура с устни. След като се напиеше добре, Яне, пак по този начин, измиваше лицето, ръцете и краката си, а на всеки седем дни измиваше и тялото си, доколкото можеше. Следваше разходка от едната стена до другата, бавно и с наслаждаване на всяка крачка. След това Яне се упражняваше, на обяд не ядеше, а се опитваше да поспи. Следобед се уединяваше и мислеше, а привечер, за да минава по-бързо времето, пееше и дори танцуваше. След това “идваше” яденето и чистата вода. Следваше разходка и отново тренировка, но вечер тренираше само еленси. От ударите ръцете му станаха твърди като стомана, а пръстите му бяха като шишове.

Дните минаваха бързо. Яне занимаваше не само тялото си, но и мисълта си. Всъщност той не живееше толкова лошо. Може тук да беше тясно и самотно, но поне никой не му се бъркаше и не му пречеше. Колко много негови братя, в далечната България, живееха много по-лошо от него и по цял ден теглеха хомота на раята. Те водеха много по-безс- мислено и тежко съществувание. Скоро българинът престана да се оплаква от участта си и започна да мисли за времето, прекарано в килията, като на време, в което той трябва да се подготви за това един ден отново да стане войвода, пехливанин и кесиджия. Трябваше да издържи и дори да стане още по-силен. Сега имаше време и той трябваше да се възползва от него. Не биваше да се отчайва, да унива и да мисли, че животът му е свършил. Животът тепърва предстоеше, а той трябваше да е готов да го посрещне достойно. Забрани си да се самосъжалява.

Зимата си отиде, после дойде пролетта и миризмата на Диарбекир отново “превзе” килията му. Този мирис се смеси с аромата на цъфналите дръвчета. После дойде лятото. В килията ставаше все по-приятно, ако въобще можеше да се каже така. После дойде есента и отново стана хладно, а мирисът на дъжд и гнили листа се почувства дори тук, в сърцето на зандана. После отново дойде зимата.

Яне все така отброяваше всеки ден, но седмиците бяха станали толкова много, че вече не можеше да ги преброи. Скоро осъзна, че в килията е вече цяла година. Една година. Понякога му се струваше, че тук е цяла вечност, но когато се замислеше за това, че трябва да прекара тук още 14 години, му се струваше толкова малко.

Токораз Memo

456

Ятаган и Меч

После отново дойде пролетта, лятото и есента. Яне отчете втората година, откакто беше тук. Не знаеше дали се е променил, дали може да говори и въобще не беше сигурен, че има живот зад вратата на килията. За бягство дори не беше помислял. Един ден всичко това се промени. Вратата се отвори и през нея влезе човек. Отначало Яне не го позна и му трябваше доста време преди да разбере какво се случва. Това, че друг човек влезе в килията, беше толкова драстична промяна, че изпадна в шок. Чак след малко го позна. Това беше неговият стар познайник - дядо Личо. Старецът се смееше срещу него.

- Не мога да ви позная, Яне ефенди! - каза той.

Яне разбра защо. За две години той не се беше бръснал нито подстригвал, тук в килията не му позволяваха нито нож, нито ножици, нито бръснач. Дядо Личо обаче, макар и брадясал, все пак си личеше, че се е бръснал. Значи не всички каторжниците бяха държани толкова строго, като него. Яне гледаше стареца като обезумял и все още не можеше да повярва, че това не е видение. Опитваше се да каже нещо, но горчива буца беше заседнала в гърлото му и от устата му не излизаше и звук, а само сълзи рукнаха от очите му. Скоро откри, че от устата му излиза само някакво мучене. Яне опита да се изправи и да докосне дядо Личо, но краката му се подкосиха и той рухна пред него.

Когато отвори очи, разбра, че старецът го е полял с вода. После дядо Личо му разказа, че вече две години го държат затворен в кауша, изолиран от другите затворници. Всички останали били затворени в общи килии. Тази заповед не беше заради бягството, а е дошла от Истанбул, от най-високо място.

- Обявен сте за най-опасният затворник в Империята, Яне ефенди! - каза дядо Личо. - За вас се носят легенди сред затворниците. Никой досега не е успял да издържи цяла година сам в кауш, без да полудее, а вие издържахте вече две години! Виждал ли сте друг човек, освен мен, през тези две години? - попита старецът.

Яне се опита да отговори, но само кимна с глава.

След като почисти килията му и горещо стисна ръката му, дядо Личо излезе.

- Дръж се момче! - каза старецът на излизане. - И нека Пресветата майка Дева Мария те закриля!

Тази среща толкова силно разтърси Яне, че дълго време той не успя да се върне към нормалния си ритъм на живот. Един ден, както се беше уединил за размисъл, изведнъж се изправи. Струваше му се, че се задушава. Изведнъж дълго стаяваната мъка избликна, а контролът, който си беше налагал, се пропука. Той изпадна в паника и за пръв път осъзна къде се намира, колко дълго време беше прекарал тук и колко много

Ill том “Хайдут”

457

IV глава “Диарбекир

още му оставаше. Той клекна, като че ли беше смачкан от тежестта на откритието си. Беше направил страхотна грешка, като беше допуснал да се надява, и сега плащаше е разочарование. Започна да плаче, силни ридания разтърсиха тялото му. Той се сви и се скри в тъмния ъгъл. Не искаше някой пазач да го види в такова състояние. Това беше плач от безсилие и безнадеждност. Всъщност Яне не се криеше от пазачите, а като че ли се опитваше да се скрие от себе си. Единствено Бог можеше да го види в килията му и Яне се криеше от неговите очи. За пръв пъг се почувства пречупен. Беше изненадан от това, колко близо до спокойната повърхност е било отчаянието, независимо от това, че си беше налагал да живее в собствен свят, като осъществи тотален контрол над ежедневието и мислите си. Той се беше опитал да живее в тук и сега и да забрави за миналото и бъдещето.

Яне продължаваше да стои клекнал и се опитваше да се справи с проблема. Той мислеше и така успя да се справи със ситуацията. Трябваше да се заеме сериозно със самоконтрола си. Щеше да се опита да създаде нещо. Нямаше хартия и не можеше да пише, но в него назря една идея. Той знаеше толкова много неща. Щеше да остави песента за него да бъде написана от неговите наследници. Беше сигурен, че времето, което беше прекарал сам в килията в Диарбекир, щеше да бъде отделен куплет в неговата песен. Той обаче имаше толкова много неща, които искаше да сподели с хората и беше длъжен да запази за наследниците си. Яне трескаво мислеше какви са те. Първо, трябваше да запази знанията за пехливанската борба на Болярови, защото той беше последният наследник на Боляровата борба и е него щеше да загине и тя. Освен това той беше единственият човек смесил Боляровия и Бимбеловия начин и така беше създал собствен начин на борба. Яне осъзнаваше, че всичко това не бива да умира заедно е него. Освен борбата Яне можеше да направи още едно нещо. От много време той се беше замислял дали да не опише всичко, което знаеше за кесиджиите. Искаше да създаде трактат, в който да опише всичко за кесиджиите. Беше решил да го нарече “Кесиджи китаб”.

От този момент нататък Яне започна всеки ден да измисля думите на трактата за кесиджиите. Тъй като нямаше къде да ги запише, повтаряше ги, за да ги запомни. Така щеше да измисли целия “Кеседжи китаб”, а времето от 13 години сигурно щеше да му е достатъчно, за да създаде и двата трактата за борба.

Тази вечер се упражнява много, за да измори тялото си и да спи добре. Трябваше по-сериозно да тренира и да се изморява, дори до пълно изтощение, да твори и мислите му винаги да са заети, за да не се срине психиката му.

Токораз Memo

458

Ятаган и Меч

Яне с учудване беше открил, че почти беше загубил гласа си от липсата на употреба. Отново започна да пее, но сега вече и говореше. Отначало се притесняваше да не би пазачите му да го помислят за луд. От този момент Яне придоби един характерен начин на говорене, с много тих глас, почти шепот.

Есента напредваше и Яне започна да се настройва за посрещане на зимата. Един ден вратата на килията се отвори и двама пазачи го хванаха под мишниците и го изведоха навън. Яне се дърпаше, това му се струваше толкова нагло. Тези мъже бяха влезли грубо в личния му свят. Толкова много беше свикнал с килията си. че беше започнал да я чувства като своя крепост, като най-личната си територия, а те се опитваха да я осквернят. Тук той познаваше всеки сантиметър и я беше приел като част от себе си. Тази килия беше неговата държава. Тя му принадлежеше. В продължение на две години тя беше неговият дом, неговото тяло. Той се беше привързал към нея, така както човек дори с недостатък, все пак обича и свиква с тялото си.

Сега тези хора го влачеха из влажния и мокър коридор, а Яне се чувстваше зле, като охлюв, който насилствено са извадили от черупката му, като човек току що загубил къщата и живота си. Най-накрая чаушите спряха пред една желязна врата, която досущ приличаше на останалите врати, покрай които бяха минали. Тази обаче явно беше друга. Когато го вкараха вътре, той за малко не припадна. Силна слънчева светлина “го удари” в очите, така че той почувства как мозъкът му се превърна в стафида. Всъщност светлината не беше толкова силна, но от това, че беше стоял две години на тъмно, беше загубил способността да вижда на светло. Болката беше неописуема. Отначало стоеше захлупен на пода и въобще не можеше да разбере какво става и колко време е изминало. Когато попривикна малко със светлината, изправи глава, опита се да огледа стаята, за да види какво се случва около него, но не успя. Отново наведе глава и зачака.

- Как те викат, хаирсъз? - дочу силен глас, някъде далеч и високо над себе си.

Яне знаеше, че въпросът е насочен към него, но сега нито беше в състояние, нито имаше желание да отговаря. Той все така си остана, като че ли не разбираше какво го питат.

Хората, които стояха пред него изчакаха дълго неговия отговор. После пак го питаха няколко пъти, а най-накрая започнаха да разговарят помежду си.

- Полудял е нещо - каза някой, чийто глас се стори познат на Яне. Скоро се сети, че това е гласът на Махмуд или поне много приличаше на него.

- Да не е оглушал? - пак каза мъжът, който го беше питал.

Ill том “Хайдут

459

IV глава “Диарбекир

- Той ли, хитра лисица е той! Прави се на умрял! - отново каза Махмуд.

Яне се сети за приказката, която беше чувал като дете, как лисицата

се направила на умряла и избягала от ловците, които я метнали в каруцата при останалите мъртви животни, а тя ги изхвърлила едно след друго, след което сама скочила и се върнала да ги прибере. Така лисицата лишила ловците от улова им. Той реши да действа по този начин и да не отговаря. Решението беше взето мигновено, но всъщност Яне не знаеше дали може да отговори, дори и да искаше. Бяха минали повече от две години откак не беше говорил с друг човек. С дядо Личо беше открил, че е забравил да говори.

- Какво да го правим? - попита пак мъжът. - Да го пуснем ли при останалите затворници?

- Да го утрепем! - отвърна Махмуд. - Никой няма да разбере, че е умрял! Ще заровим тялото му в гяурските гробища, дето погребваме каторжниците! Никой няма да знае къде лежи!

- Защо да го трепем? - в разговора се намеси нов глас. - Той и без това си е отишъл вече. По-добре за назидание да го покажем на останалите каторжници, те и без това разправят легенди за него. Нека го видят така - сляп и полумъртъв, та да осъзнаят силата на падишаха.

- Дали да не се обадим в Стамбул? Заповедта да го оковем сам в килия дойде от там, дали да не питаме тях?

Яне слушаше този разговор, но му се струваше, че той не се отнася за него. Думите идваха някъде отдалеч и не предизвикаха никакво вълнение у него. Той слушаше с любопитство, като че ли това не беше заговор за собствената му смърт, а за някого другиго, намиращ се надалеч. Мъжете още дълго обсъждаха какво да правят с него, но колкото повече слушаше, толкова повече се отегчаваше. Мисълта му тръгна в друга посока и той дори не успя да се концентрира върху разговора, за да разбере нещо, което много го интересуваше, а именно: кой точно бе заповядал да го затворят в единична килия? Кой се беше обадил за него от Истанбул? Кая, Кара Мустафа, султанът, Великият везир, кой?

Силните ръце на пазачите отново го подхванаха под мишниците и го повлякоха. Отвориха врата. Силите на Яне се върнаха. Връщаха го в килията. Не беше успял да чуе какво решение бяха взели за него гласовете, но вътрешно се молеше дано да го върнат обратно в килията му, в живота с който толкова много беше свикнал. Там при познатото и сигурното. Чак сега Яне разбра, че щеше да му е много по-лесно да прекара останалите години от присъдата си сам, отколкото с други хора около себе си. Да, той беше отвикнал от хората. Дали това не беше признак за лудост? Не, категорично отхвърли тази мисъл. Той си беше много добре.

Токораз Memo

460

Ятаган и Меч

Мъжете го пуснаха върху някакъв под, но това не беше краят на пътешествието. След това много пъти чу превъртане на големи железни ключове в железни ключалки и отваряне на врати и дебели железни решетки. Сваляха го надолу по стълби, после пак го влачеха по коридори, пак врати и превъртане на ключове, после пак коридори и стълби. Яне съвсем се обърка. Имаше чувството, че чаушите го развеждат из някакъв загадъчен лабиринт и целта им бе да го объркат. Той не можеше да отвори очи. но усещаше променящите се миризми. Слизаха по толкова много стъпала, че му стана ясно, че вече се намират дълбоко под земята. Вече беше сигурен, че няма да го върнат в килията му. Водеха го някъде другаде. Къде? Не знаеше, а и сега нямаше време да мисли за това. Единственото което можеше да прави е да отчита миризми, които се сменяха, говор, викове, стенания и тази тежка вековна миризма на зандан. Тук миризмата на града въобще не се усещаше. Скоро откри, че може да отвори очи. Нищо не виждаше, но все пак усещаше въздуха с очите си.

Стори му се, че мина цяла вечност преди придружителите му да отворят врата и да го оставят вътре. Отначало Яне само усещаше някакво движение в мрака, но макар да стоеше с широко отворени очи, нищо не виждаше.

- Кой е там? - попита на турски някакъв глас.

Пътешествието му беше завършило. Пазачите го бяха оставили тук. Явно решението беше да го преместят в обща килия. Яне знаеше, че вече няма от какво да се страхува, искаше да отговори и въобще да каже нещо, но не успя. От гърлото му излизаха някакви звуци, но не и думи. После разбра, че не може да говори, невидима силна ръка стискаше гърлото му. Той се разгневи и вместо да проговори заплака, а буцата в гърлото му растеше все повече и повече.

- Кой си ти? - попита пак гласът. - Какво си?

Яне искаше да отговори, че е човек, но не можеше. Само сълзите течаха по страните и хлътналите му бузи. А всъщност дали наистина беше човек?

Човекът отсреща се приближи. Яне не го виждаше, но чувстваше в мрака всяко негово движение. Той като че ли разместваше плътните пластове на тъмнината и Яне съвсем точно “виждаше” всяко негово движение. Така за пръв път откри, че през годините, през които беше прекарал сам в килията, беше развил някакво умение или сетиво, което му даваше възможност да “вижда” предварително действията на хората. Той можеше да се осланя на някакъв вътрешен поглед, който му помагаше да “вижда” дори в пълен мрак или да “вижда” неща, които още не са станали, но предстоят да се случат. Това беше станало без негово желание или поне без да го иска и преследва. Това чувство за близост и за бъдещо движение щеше да му бъде много полезно и Яне скоро разб