Хайдут

После Йосиф продължи да пита и в същото време да обяснява на Инокентий за убийството. Яне също чу думите на брадатия мъж и се притесни. Той се чудеше как да отпусне ръцете си, за да не се издаде. Питаше се какво ли трябва да направи, за да заблуди стареца. Неочак

Ill том “Хайдут

93

/ глава “Боляровия хап “

вано разпитът свърши и старецът се изправи. Яне се отпусна с облекчение. По време на разпита не чувстваше болката в главата, но след разпита тя отново се върна.

- Невинен ли е, учителю, или виновен? - нетърпеливо попита Инокентий.

В този момент Яне мразеше малко по-големия от него монах.

- Да излезем да се разходим и ще ти разкажа още за метода - уклончиво отговори Йосиф. - А ти, момко, хубаво се наспи!

Тази нощ Яне така и не можа да мигне. На сутринта разбра отговора, който Йосиф беше дал на Инокентий. Още призори началникът на пандурите дойде и с грубо думкане го събуди. Той скочи в просъница, но дори нямаше време да се уплаши. Веднага беше зачислен към пандурите на манастира.

- Таман един от пандурите ми избяга, запиля се някъде - каза началникът. - Идвай, вземай дрехи, ще ти зачислим оръжие и от днес започваш работа в дружината на пандурите!

Замаян Яне правеше всичко, което човекът му кажеше. Чак по-късно през деня разбра, че брадатият презвитер явно го беше обявил за невинен. Олекна му. Освен това животът на пандурите много му допадаше. Зачислиха му една крива арабска сабя, но той не можа да свикне с нея, отиде до килията си и извади ятагана на Кара Мустафа, който беше скрил в една пролука между камъните. Башпандурът много се учуди откъде момчето може да има такова хубаво оръжие, достойно за паша, но не го попита. Той вече усещаше, че Яне е пазен и наблюдаван от самия епитроп и от новия презвитер Инокентий. А иначе момчето беше добро, послушно и изпълнително. То веднага допадна на всички. Правеше всичко, което му се кажеше. Не се нуждаеше от допълнително подканя-не. Яне изглеждаше крехък, но всъщност имаше голяма сила, беше жилав и с радост се хвърляше да върши и най-мръсната работа, на която другите пандури се мръщеха. Силата и издръжливостта му скоро направиха впечатление на всички и те започнаха да го тачат все повече и повече. Той беше свестен човек и никому лоша дума не каза. Освен това се отличаваше с весел нрав и умееше със случките, които разказваше, да весели цялата дружина. Не след дълго Яне се превърна в безценна част от групата на пандурите.

Скоро пандурите тръгнаха на лов, а те ловуваха в една местност под село Орешец. Това беше най-омайното и чудно кътче на света. Тук боровете и елите се докосваха до другите дръвчета. Особено есента, кога-то Бог като с четка разпръсваше златно жълтото, огнено червеното и всички останали небесни цветове, що ги има само в дъгата, тук ставаше невероятно красиво. Есенните цветове се смесваха с все още зеле

Токораз Memo

94

Ятаган и Меч

ните цветове на елите и боровете. Нямаше човек който, като види тази красота, да може да стърпи възгласа си и да не вдиша дълбоко, за да поеме повече от красотата божия. Полянките бяха с ниска трева и отвсякъде бяха оградени с храсти и дръвчета, като че ли нарочно засадени от нечия божествена ръка, за която в този момент най-важна е била красотата. Пандурите бяха дошли в този топъл есенен ден да ловят глигани. Зимата наближаваше и манастирът се нуждаеше от прясно месо за студените месеци. На Яне му бяха зачислили и един лък със стрели. Преди лова башпандурът беше разпределил задачите. Най-опитните и добри стрелци бяха отишли да чакат на пусия глиганите, а по-младите и неопитни, сред които беше и Яне, трябваше да плашат животните и да ги насочват към стрелците. Задачата на плашачите беше да вдигат шум. Глиганите, макар силни и опасни животни, бяха много плашливи, така че едва ли някой от плашачите щеше да види глиган по тези малки полянки с ниски храсти. Затова Яне вървеше и потропваше с две летви, но без никакъв ентусиазъм. Неговото желание беше да бъде в групата на стрелците и наистина да ловува. Всичко това го караше да ходи без особено желание и да обикаля повече, разглеждайки красотата на околната местност, отколкото вживявайки се в лова. Изведнъж, както си ходеше и се оглеждаше, храстите пред Яне се раздвижиха. Той се сепна и спря да тропа. Изненадата му беше толкова голяма, че кръвта му се смрази и той застина на място. “Какво беше това?” - въпросът нахлу в главата му, по-скоро като опит да избяга от това, което много добре осъзнаваше. Съвсем скоро видя с очите си това, от което се притесняваше. Пред него се показа огромен и черен, като самия дявол, глиган. Той беше толкова близо, че стреснатото момче виждаше всеки косъм от четината на огромното животно. Глиганът изгрухтя и с рязко движение се обърна с големите си бивни към него. Яне не искаше да мисли какво ще се случи в следващия момент. Беше впечатлен от това колко бързо и поврат-ливо беше животното. Взираше се в голямата глава и сближените му очи, с които то го гледаше изпитателно, готово във всеки момент да нападне. Момчето опита да извика за помощ, но някаква невидима ръка го беше стегнала за гърлото и от там не излезе нито звук. Изведнъж, без предупреждение, животното се втурна право към него. Това беше нападение, нямаше никакво съмнение. То беше навело ниско глава и към него летяха двата му бели, криви като сърпа на луната, бивни. Яне погледна наляво и надясно за помощ, но наоколо нямаше жив човек. Решението да действа беше по-бързо от самата му мисъл. Без да преценява и да мисли, като на сън хвърли летвите с които тропаше, свали лъка, хвана стрела, постави я на тетивата, изтегли силно и я пусна. Без да мисли отстъпи вдясно, така че насочи стрелата зад левия крак на глигана, точно

Ill том “Хайдут

95

I глава “Боляровия хай

там където трябваше да се намира неговото сърце. В момента обаче не се замисли за това. Единствената му мисъл беше, че черната кожа на животното е много дебела и трябва да дръпне тетивата докрай, за да може да я пробие. Може би затова стрелата е тъп звук се заби до половина в тялото на мощното животно. Всичко това стана толкова бързо, че Яне нямаше време да осъзнае каквото и да е. Чак когато видя как глиганът подгъна предните си крака и някак разколебано падна напред, той осъзна какво би се случило, ако беше закъснял дори само за миг или ако не беше уцелил. Гледаше червената пяна, която течеше от зурлата на поваленото животно и страхът нахлу в жилите му. Краката му омекнаха и той се отпусна на земята.

Поздравленията на другите ловци, радостта на приятелите му плашачи, които бяха щастливи, че именно техен човек беше успял да убие единственото животно за деня, му минаха като на сън. Започна да се съвзема едва когато, седнал около огъня, изяде голямо и добре опечено парче месо. По него бяха полепнали още горещи въглени и имаше дъх на дърво и пепел. Именно комбинацията на печено месо и миризмата на дърва го отрезви. Всички се радваха и го възхваляваха, но той все още не беше наясно точно какво се беше случило. Даде си сметка, че ако в момента на изстрела всичко му беше ясно, колкото повече време минаваше, толкова по-объркано ставаше всичко в главата му. И някаква пелена на забрава покриваше случилото се. Опита се да не мисли, защото със спомена в гърдите му нахлуваше и страхът, който го караше да трепери, но не от студ.

Вечерта опита да заспи, но не успя. Толкова силно беше вълнението му. Всеки път, когато се унасяше, се стряскаше, защото сънуваше глигана, е наведена надолу глава, готов да атакува. Виждаше белите му бивни, които се приближаваха. Още миг и щяха да го разпорят. Яне подскачаше и викаше на сън.

На другия ден отношението на пандурите към него вече беше различно. Башпандурът го избра да бъде в групата на ловците стрелци. Той беше толкова горд. Всички му обръщаха специално внимание. Ловът продължи, а късметът на Яне не свърши и той простреля още няколко глигана. Така уважението към него се увеличаваше все повече и повече. В края на улова вече всички гледаха на него като на стар пандур и много добър ловец.

Тази есен предстоеше един последен лов. Кръвта на Яне отново кипеше и той се грижеше за оръжието си. На другия ден ловците щяха да тръгнат за този последен лов. Припасите на манастира бяха запълнени, но игуменът държеше да има повече храна, за черни дни.

Токораз Memo

96

Ятаган и Меч

От известно време Яне и Инокентий се упражняваха заедно. Младият монах учеше Яне на някакви техники, които знаели монасите такси-диоти. За негово голямо учудване Инокентий знаеше техники на борба и ги правеше точно така, както ги правеха Болярови - с високо вдигане, удар в земята и с натягане през цялото време, докато се хвърля. Всичко това много учуди Яне, който започна да си мисли, че може би тези техники не са известни само на неговия род, както дядо му много пъти му беше казвал. Двамата се упражняваха и вечерта Яне си легна по-рано. Оръжието му беше готово за последния лов. Бяха му дали едно старо ръждясало копие, което той с големи усилия беше излъскал и наточил. Все пак това оръжие беше много неудобно. Беше тежко, с много груба, дебела и крива дръжка. Сега нямаше време, но когато се върнеше от лова трябваше да смени дръжката на маждрака. Преди да заспи се сети за уважението, което пандурите имаха към него, усмихна се и заспа.

Сутринта беше слънчева, една от тези утрини, в които слънцето все още напичаше, но вече нямаше предишната си сила и не прежуряше, а само топлеше. Две пеперудки си играеха над един зелен чимширов храст. Яне се загледа в полета на белите пеперудки, които като че ли танцуваха.

Старият манастирски котарак, който допреди малко се беше навирал из миши дупки, стана, лениво се изтегна и бавно, някак гордо, тръгна между чувалите пълни с жито и друга стока. Той отново бавно се протегна и разтегна тялото си, а после тръгна между едрите чимширени храсти. Котаракът обаче въобще не се интересуваше от полета на пеперудките.

Яне изгледа котарака и престана да вижда пеперудите. От силните слънчеви лъчи очите му се затваряха, но душата му ликуваше. Беше свободен. Най-накрая можеше да излезе и да бъде сред хората. Предстоеше последният лов. Досега той беше направил достатъчно, за да заслужи уважението на своите приятели, но днес му се отдаваше един последен шанс и той щеше да се възползва от него. Харесваше му да бъде пандур. Цял живот се беше борил и учил на това да бъде воин. За него да работи като пандур беше сбъднатата му мечта. За човек от раята, който иска да стане воин, това беше единственото нещо, което можеше да прави. Той често се беше замислял какво би могъл да прави, когато станеше мъж. Не искаше цял живот, като баща си и дядо си, да обработва земята. Раята нямаше право да носи оръжие и да служи като аскер, затова той мислеше да се хване на работа като пазач на кервани. Станимака беше най-близкият голям град до Боляровия хан и също така беше голям търговски център. От него тръгваха най-много кервани за Истанбул, Бяло море, Солун. Тъй като пътищата минаваха през Родопа плани

Ill том “Хайдут

97

I глава “Боляровия хан

на или през Странджа, керваните трябваше да се охраняват. Тази работа се вършеше от дервентджии. Това бяха хора, сред които имаше и християни, които пазеха керваните от хайдутите и всякакви други банди. За тази работа дсрвентджиите получаваха част от товара, който продаваха и така печелеха пари. В планините и по проходите имаше цели дервентджийски села. В тях хората се занимаваха само е това. Те бяха със специален статут и не плащаха повечето от данъците, които тегнеха над останалата рая. Тайно Яне много пъти си беше мислил как, като порасне, ще избяга от кърската работа и ще отиде в Станимака, където ще се хване да работи като дервентджия.

Маждрака, който беше излъскал до бяло, сега осветен от утринните лъчи, светеше като от чисто сребро. Може би единственото за което съжаляваше беше, че като дервентджия щеше да си има собствена пушка бойлия и пищов табанджия. А сега беше въоръжен е ятагана на Кара Мустафа, с лък със стрели и с това криво копие.

Цялата група пандури напусна манастира и се насочи към Родопа планина. Този път обаче не се спряха до първия скат, а навлязоха дълбоко в планината. Башпандурът явно беше решил като за последно да се върне с богат улов в манастира и водеше дружината дълбоко в недрата на планината. Тук освен глигани можеха да се срещнат мечки, вълци, сърни, елени и всякакъв друг дивеч. Пандурите бяха много внимателни да не се засекат е някоя хайдушка чета, защото изходът от такава среща би бил сражение. Най-накрая, чак след втория ден, дружината се оказа в една широка низина, някъде между селата Петково, Славейно и Горно Дерекьой (днес Момчиловци). Тук те спряха обоза от каруци и като се пръснаха на малки дружини, тръгнаха да ловуват.

Башпандурът - нисък, пъргав мъж, с побеляла рядка коса, ги събра преди лова и каза:

- Пазете се! Мечките вече трябва да са се прибрали в бърлогите си и да са заспали. Ако срещнете мечка, внимавайте, защото може да е стръвница! Не я закачайте! Търсете глигани, сърни и глухари! С мен ще дойдат Яне и Никодим. Айде, дружина, привечер пак тук и с богат улов! Наслука!

Всички пандури потеглиха в групи по предварителни маршрути. Всички си пожелаваха късмет и наслука. Групата на Яне беше най-малка, но в нея влизаха башпандурът и неговият помощник Никодим. За разлика от водача на пандурите, заместникът му беше глупав и ограничен, но изпълнителен мъж. Може би старият пандур го държеше до себе си заради тази негова глупавост и наивност. Също така той беше изпълнителен и верен на водача. Останалите пандури мразеха Никодим заради неговата послушност и това, че винаги ги “топеше” пред глава

Токораз Memo

98

Ятаган и Меч

таря на пандурите. Освен това с неговата тъпота и инат той беше успял да се скара с всеки един от тях. Както всеки слаб и ограничен човек, като се беше почувствал нещо повече от своите другари, Никодим се беше възгордял и издевателстваше над тях, дори повече от началника си. Това не се харесваше на останалите, особено на по-старите, които знаеха колко чини Никодим и не пропускаха да му се подиграят.

В тази група Яне веднага осъзна мястото си. Явно те нямаше да ловят и щяха само да наблюдават и направляват останалите групи, и в най-добрия случай да им помагат. Яне искрено съжаляваше, че башпандурът беше решил той да бъде в неговата група. Младата му буйна кръв копнееше за приключения, подвизи и слава. Той искаше да хване най-големия глиган или да простреля най-много сърни и цяла зима приятелите му да говорят за него, а игуменът да му благодари. А сега трябваше само да ходи след башпандура и Никодим. Тримата се движиха бавно и някак разпуснато.

- Ще отида да пусна една вода - каза Никодим и се скри зад едни храсти.

Яне остана за пръв път досега насаме с башпандура. Старецът се оказа благ мъж. Той го питаше за семейството му и откъде е. Яне се чудеше как да отговаря и в този момент откъм храстите, където беше отишъл третият спътник, се чу вик. Не можеше да има грешка, това беше вик на уплаха и смъртна опасност. Двамата мъже подскочиха и се затичаха натам. В движение Яне се опита да свали лъка от рамото си, но не успя. Двамата, с башпандура, се оказаха на малка поляна, на която се разиграваше следната сцена. Никодим беше хванал в ръка копие, подобно на това на Яне, крещеше и махаше, а срещу него беше застанала огромна мечка. Когато двамата се показаха на полянката, огромното животно се обърна и ги изгледа с малките си кафяви очички. Гърбът на Яне настръхна. Толкова неочаквано беше това, което се случваше. Веднага се сети за думите на башпандура, казани преди малко.

- Не мърдай! Стига си махал с това копие! - изкрещя старият мъж, стоящ до него.

Мечката като че ли разбра, че старият мъж е главният тук, защото сега насочи муцуната си към него. В този момент той много бавно се опитваше да свали ремъка на пушката си от рамото си. Мечката стоеше и като че ли се колебаеше какво да прави.

- Не мърдай! - отново извика старецът.

Още миг и той дръпна назад петлето на пушката кремъклийка. След миг щеше да е готов да стреля, оставаше му само да се прицели. И в този момент, без никаква причина, Никодим замахна и прободе мечката е копието, което държеше. Тъй като мечката беше обърната е лице към

Ш mem “Хайдут “

99

I глава “Боляровия хан “

Яне и башпандура, той я прободе в задния бут. Животното така изрева, че кръвта на Яне се смрази. След това всичко протече е такава бързина, че Яне не успя дори да мигне. Животното се затича към тях, като куршум изстрелян от пушка. То беше толкова бързо, че башпандурът не успя да свали цевта на пушката и да я насочи към него. Все пак успя да дръпне спусъка, но нищо не направи, защото животното вече беше до него и изстрелът отиде някъде нагоре, към небето. Само за миг на мястото на главата на башпандура се мярна огромната лапа на мечката, е дългите си криви нокти. Яне не успя да види какво стана със стареца. В следващия миг видя същата лапа пред себе си. Чувстваше зловонния дъх на мечката и страховития й рев. Почувства, че мечката го подмята във въздуха. Нямаше съмнение, че умира. Яне беше сигурен, че вече е мъртъв. Само след миг обаче, силен удар в гърба го върна към действителността. Все още не беше мъртъв. Лежеше по лице. Пръст и трева бяха влезли в устата му, а мечката беше подпряла двете си лапи на гърба му и го натискаше със силни тласъци. Гой не можеше да разбере какво прави тя, но все така продължаваше да чувства дъха й, а ревът й го караше да се моли да умре по-бързо. Костите му пращяха страховито. След малко почувства как лети във въздуха, премятайки се. Падна много лошо на врат. Целият му гръбнак изпращя по дължината си. Сега вече беше сигурен, че умира…

Когато отвори очи установи, че не е мъртъв. Опита се да помръдне, но не успя. С последно усилие на волята и на цялото си тяло успя да се обърне и видя как мечката мина покрай Никодим, махна с небрежно движение на лапата си и пречупи копието му. Той стоеше като изсечен от камък.

Яне събра всичките си сили и извика:

- Помощ!

Помощникът на башпандура или не го чуваше, или той не беше успял да издаде звук.

- Помощ! - отново извика Яне, но човекът от другата страна на полянката все така не помръдваше.

Мечката отдавна не беше тук. Мина много време преди Яне да види, че Никодим се свлича на земята. Може би и той беше ранен. Събра всички сили, обърна се и видя башпандура. Той беше проснат като някаква дрипа, а главата му беше неестествено изкривена. Явно вратът на стария мъж беше пречупен и той беше мъртъв. Яне продължи да се движи, колкото и да го болеше и да му беше трудно. След малко вече се движеше много по-свободно. Това го успокои. Тялото му все така го болеше, но поне не беше парализиран, както си беше помислил в началото. За себе си той смяташе, че по-добре да е мъртъв, отколкото да лежи

Токораз Memo

100

Ятаган и Меч

цял живот като труп. Още от малък знаеше, че в борбата винаги може да се случи да ти прекършат врата или гръбнака и тогава, макар и жив, оставаш парализиран за цял живот. Затова Болярови смятаха, че ако на някого се случи нещо такова, по-добре да го убият, отколкото да го оставят да страда. Това беше тяхно решение. Яне също беше взел това решение, ако някой път се случеше нещо такова, по-добре сам да сложи край на мъките си, отколкото да страда и да държи душата си на воин окована приживе в ковчега на тялото си. Така щеше да бъде по-честно към душата му, която беше свикнала на свобода и на това да е в силно, гъвкаво тяло на победител и пехливанин. Само това заслужаваше душата на един Боляров и нищо по-малко.

Сега, когато се раздвижи и установи, че е здрав и не е парализиран, Яне се успокои. Той допълзя до стареца и провери дали е жив. За съжаление старецът беше предал богу дух. Пушката беше пречупена и захвърлена далеч от него. В пояса му все още беше затъкнат пищова. Той със сигурност беше зареден, но башпандурът не беше имал време да го извади и да стреля с него. Яне посегна и ровейки из все още топлите черва на стареца, успя да хване дръжката на пищова. После, пълзейки на четири крака, сс отправи към Никодим. Той не беше мъртъв, защото макар и свлечен не лежеше, а беше седнал. Като прекоси половината поляна, Яне с огромно усилие успя да се изправи. Подпираше сс на ятагана на Кара Мустафа. Беше взел пищова, защото можеше мечката да се върне и отново да ги нападне. Това беше див горски звяр, затова трябваше да бъде подготвен за всичко. Досега не беше виждал истинска мечка, но беше чувал много приказки и разкази за мечки. С пищова имаше по-голям шанс да оцелее. Колкото и да беше добър като оръжие ятаганът, ръката му трепереше и едва ли би успял да направи нещо на тичаща срещу него мечка. Той си спомни колко бърза беше мечката и настръхна. Винаги беше смятал, че мечката е силна и тромава, но това което беше видял го беше уплашило. Той осъзна, че не е по силите на човек да избяга от преследваща го мечка.

Яне се приближи до седналия човек и го заговори:

- Как си, добре ли си? Ранен ли си?

Никодим остана като вцепенен и не отговаряше. Яне виждаше тъпото изражение на лицето му и го обземаше гняв. Всъщност именно седящият пред него мъж беше виновен за смъртта на башпандура, а за малко и за неговата собствена смърт. От страх той беше пробол мечката и така беше причинил смъртта на началника на пандурите. Защо му беше нужно това? Какво беше накарало седящия пред него мъж да причини смъртта на своя началник? Може би така беше спасил себе си, като беше насочил гнева на мечката към своите другари? Яне гледаше мъжа и

Ill том “Хайдут

101

I глава “Боляровия хан

изпита яд, който след това премина в съжаление. Всъщност мъжът беше достоен за съжаление. Скоро Яне щеше да се излекува от раните, може би от уплахата и от спомена щеше да се отърси по-бавно, но този жалък човечец, виновен за смъртта на началника си, винаги щеше да си остане страхливец.

Гневът на Яне нарасна, когато видя, че Никодим се изправи и по себе си нямаше дори една драскотина. Той опипа собствените си гърди и видя, че острите нокти на мечката бяха разкъсали дрехите му, а отдолу прозираше кожата му, която също беше разкъсана. Ризата му беше обагрена в червено от кръвта му. която продължаваше да тече.

- Хайде! - каза Яне, вече с потвърд глас. Въпреки раната на гърдите си, не изпитваше болка. Беше му трудно да прецени дали е сериозно ранен, или е само одраскан.

Никодим искаше двамата да се върнат по обратния път - там откъдето бяха дошли.

- Не можем да оставим ранена мечка така! - каза Яне.

Той много добре знаеше авджийското правило, раниш ли диво животно, не трябва да го оставяш така, а трябва да го настигнеш и да го убиеш. Ранените животни обикновено нападат хора, затова трябваше бързо да се открие животното и да се убие, преди да е наранило още някого. Яне знаеше, че останалите пандури са разпръснати наоколо и не желаеше да бъде причина за смъртта на някого от гях. Почти насила, въпреки раната си, хвана Никодим и го завлачи по следата на мечката. Скоро пресякоха друга поляна и точно когато излизаха на нова, видяха мечката. Тя беше легнала и дишаше тежко. Мъжете бяха изморени, затова отначало не я видяха. Яне, не стига че беше ранен, но трябваше да подкрепя и спътника си. Когато видя мечката, лявата му ръка беше заета с Никодим, а в дясната държеше пищова. Ятаганът му беше в ножницата, втъкната в червения му вълнен пояс. Мечката ги беше помирисала или ги беше чула и ги нападна веднага, без предупреждение, миг след като те я бяха забелязали. Яне нямаше време да мисли. Както държеше Никодим, вдигна пищова, прицели се и стреля. Изстрелът отекна и пред него се образува облак от лютив дим от барута. Когато облакът се разсея, за свой ужас видя, че мечката продължаваше да тича право срещу тях. Явно не я беше уцелил или дори и да го беше направил не е било смъртоносно. Той вече се беше убедил колко бързо и силно е това животно. Нямаше никакво съмнение, че след миг двамата с Никодим щяха да са мъртви. Сега вече наистина бяха ядосали животното. В този момент Яне започна да действа инстинктивно. Пусна Никодим и бързо извади язагана. Сам не вярваше, че ще успее да направи нещо срещу тичащото насреща животно, но все пак трябваше да опита. Винаги го бя

Токораз Memo

102

Ятаган и Меч

ха учили да се бори докрай, до последния си миг да бъде воин и има ли и най-малък шанс, да се бори. И дори и да загуби, и да умре, да го направи като воин. Дядо му казваше: “Ще се боря докрай! Дори да знам, че ще умра, пак ще ритам насреща и няма да спра! Ако ми е съдено камбаните да бият за мен, предпочитам аз да ги ритам и да ги бия за себе си! Ще ритам и ще се боря, колкото и отчайващо да изглежда отстрани положението и няма да правя това от страх или защото много ми се живее, а защото така съм учен! Учен съм да бъда воин, да се боря и никога да нс се предавам!”

Затова Яне извади ятагана от ножницата. Той беше сигурен, че нищо няма да може да направи на мечката, но това не му пречеше все пак да опита. Не вярваше, че с ятаган може да спре тичащия срещу него звяр, но поне щеше да умре достойно, като воин, борейки се, с оръжие в ръце.

Мечката вече се приближаваше. Яне държеше ятагана. Сети се как беше отскочил вдясно и беше пробол сърцето на глигана. Мигновено реши и този път да действа по този начин. Животното се приближаваше. Сега трябваше да запази хладнокръвие и да не избързва, защото ятаганът беше по-къс от копие и трябваше всичко това да стане много по-близо до мечката. Шансовете му за успех бяха много по-малки от предния път. И в този момент почувства как ръцете на Никодим обхващат глезените му. От одеве той беше престанал да мисли за него. Не знаеше нито къде се намира, нито какво прави, а и това не го интересуваше. Но сега мъжът напомни за себе си. Той се вкопчи в краката му и крещеше:

- Не ме оставяй! Тя ще ме убие! Хайде да бягаме!

Колкото и да беше притеснен, Яне знаеше, че нямат никакъв шанс да избягат. Животното беше наистина много бързо. Обърнеха ли му гръб, гибелта им щеше да бъде мигновена и сигурна. Немислимо беше да бягат. Яне опита да се освободи, но мъжът стискаше е всичка сила глезените му. Почувства се уловен. Опита се дори само малко да се размърда.

- Пусни ме! - извика Яне. - Пусни ме! - повтори пак, но резултатът беше същият.

- Страх ме е! Ще умрем! - продължаваше да крещи Никодим и стискаше все по-силно краката на Яне. Само за миг му мина през главата да перне, “умрелия” от страх мъж с ятагана и да посече главата му. Така щеше поне да се освободи, но нямаше време за това. В този момент мечката, с цялата си тежест, го удари. Ударът беше силен. Яне изхвърча и падна на земята. Мечката сигурно също беше изненадана от това, което ставаше пред нея. Двамата мъже се бореха и си пречеха. След като се удари в земята, той се изправи бързо като пружина. Мечката се беше препънала в лежащия на земята пандур. Яне видя как животното се тър

Ill том “Хайдут

103

I глава “Боляровия хап

каля, свито на кълбо. Това време му беше нужно. Този път нито за миг не беше губил съзнание. Сега вече щеше да бъде много по-добре подготвен за следващата атака. Звяръг може би също беше ранен и силата му можеше да е намаляла. Всъщност Никодим му беше помогнал, макар и без да иска. Яне събра мислите си. В ръката си все още стискаше дръжката на ятагана. В този момент видя, че Никодим отново скочи към него и за пореден път го улови за крака. Този път обаче Яне вече беше подготвен. Без никакво колебание вдигна свободния си крак и с всичка сила ритна в главата пълзящия и ииврещ мъж. Никодим се сви като пребито псе и започна да вие от болка и страх. Яне не изпита никакво съчувствие, а отново го ритна в свитото на кълбо тяло. Моментът беше такъв, че нямаше време да се церемони. Или двамата щяха да умрат заради страха на Никодим, или щеше да оцелее поне единият от тях. Мечката вече беше съвсем наблизо. Той я изчака още малко и когато вече беше сигурен, че я е допуснал достатъчно близо, скочи встрани. Но в този момент мечката го загърна е лявата си лапа, опитвайки се да го върне срещу себе си. Ударът беше силен, точно в гърдите му, които вече бяха разкъсани. Този път Яне беше в пълно съзнание и усети ноктите й, като шиповете на нагорещена желязна вила. Те преминаха през старите рани и оголиха ребрата му. Но сега Яне нямаше време да мисли за това. В главата му беше останала само една мисъл - да нанесе последния си удар и като истински воин да доведе нещата докрай. Той осъзнаваше, че е мъртъв, но поне щеше да положи мъртъв до себе си и звяра. Това щеше да бъде неговата последна воинска постъпка. Този удар щеше да запази спомена за него и щяха да се разказват истории за тази битка и за този удар. От малък той беше научен, че някой ден животът му може да зависи от само един удар или движение, затова трябваше цял живот да се готви за този момент. До това се свеждаше животът му. Дали бе подготвен? Сега щеше да разбере гова. Той не се съмняваше в себе си. Беше сигурен, че дори мечката да го убие, той и духът му ще успеят да я пронижат. Това беше той, Яне Боляров, на това беше учен и това щеше да направи. Насочи острието на ятагана към ребрата, точно там, където трябваше да бъде сърцето на звяра. Върхът на ятагана обаче беше крив, а острието - широко. Това оръжие беше направено за сечене, а не за мушкане. Яне осъзна това само след миг и искрено съжали, защото оръжието заседна в ребрата на звяра и не успя да порази сърцето. Все пак мечката изпита болка. Тя замахна и опита да нанесе последния си удар. Без да мисли, в отчаянието си, Яне скочи и се оказа вкопчен в козината на гърба на мечката. Така той беше на нейния гръб, а тя се въртеше и изненадана се опитваше да се освободи от натрапника. Но Яне не само се возеше на нея, а продължаваше да й нанася удари с ятагана. Мушка

Токораз Memo

104

Ятаган и Меч

ше все на едно и също място, опитвайки се да прободе сърцето й. Мечката, предчувствайки своя край, се опита с едно последно движение да се изправи на задните си крака. Яне като перце се вдигна във въздуха и само за миг огледа поляната от високо. И в този момент ги видя. Явно пандурите бяха чули изстрелите от преди малко, защото сега прииждаха от всички страни. Яне нямаше време да ги огледа. Животното се беше изправило на два крака и в тази заплашителна поза тръгна към останалите пандури. Яне виждаше уплахата в очите на пазачите на манастира. Той беше сигурен, че те дори не го виждат, толкова страховита гледка беше изправената на задни крака мечка, готова за нападение. Изправена тя беше много по-висока от всеки пандур. Момчето, което се беше вкопчило в дългата козина на мечката и така висеше върху гърба й, се възползва от това, че животното се беше изправило и протегнало. С последни усилия Яне извади заклещения в ребрата ятаган, а после с всичка сила замахна и го заби пак на същото място. Този пъг се чу изпращяване, като чупене на дебел сух клон. Нямаше съмнение, сега вече беше успял. Беше счупил едно или две от ребрата на мечката и ятаганът свободно влезе навътре в мекото. Яне не спираше да натиска. От настойчивостта му в този момент зависеше дали ще оживее и дали мечката няма да положи мъртви още от приятелите му пандури. Вкара ятагана в мечката, докато дръжката не опря в кокал. Мечката застина за миг. Тя като че ли се чудеше какво да прави. За миг на поляната се възцари мъртвешка тишина. Само Никодим, там някъде отзад, все още свит на кълбо, виеше и квичеше, оплаквайки смъртта си. Яне не знаеше какво да прави. Ако мечката беше мъртва, имаше опасност да го затисне и да го премаже в смъртта си. Така и стана. След малко мечката се олюля, краката й омекнаха и тя тръгна да пада назад, точно върху него. Той опича да извади ятагана, но не успя. В последния момент пусна дръжката и отскочи от сриващото се вече мъртво тяло. Мечката падна тежко, а Яне се оказа до нея.

Пандурите ликуваха. Те не само се радваха на смелостта и силата на Яне, но и благодаряха, че са оцелели. Дори вестта за смъртта на башпандура не помрачи радостта им. Стар беше вече той. Яне знаеше, че името му вече е вплетено в легендата за юнака, скочил на гърба на мечката и победил я само е едно пробождане на ятагана си. Скоро бабите, из мрачните соби край огнището, щяха да разказват на притихналите деца за юнак Яне, който надборил мечката. А може би дори песни щяха да се пеят за него. Сега тази мисъл му беше достатъчна и го правеше щастлив.

След смъртта на мечката Никодим се преобрази. Той гордо се изправи и се държеше така, все едно той беше победил животното. Отначало

Ill том “Хайдут

105

I глава “Боляровия хай

гледаше гузно към Яне, като че ли осъзнаваше низостта, която беше проявил. Но като се стъмни и пийна малко вино, Никодим все по-високо започна да разказва как двамата с Яне са победили мечката. Към нощта, когато пиянските гласове на пандурите се извисиха и когато мечешките пържоли и прясната меча кръв накараха кръвта на насядалите около огъня пандури да заври. Яне чу как той само бил помагал, а всъщност Никодим убил мечката, като я мушнал с копието си.

Отначало Яне много се дразнеше на лъжите на страхливеца, но замълча, защото колкото повече нощта напредваше, толкова по-дръзки и предизвикателни погледи изпращаше към него новият башпандур, който като че ли го предизвикваше и го заставяше да мълчи. На няколко пъти на Яне му се прииска да се развика на Никодим, но всеки път се стър-пяваше, защото освен на всичко останало беше учен да се въздържа и да внимава какво говори, както и да почита по-възрастните от него.

Така късно вечерта той си легна. На сутринта целият гореше. Тресеше го тежка треска. Раната на гърдите му се беше възпалила.

- Тук няма с какво да те лекуваме - каза Никодим. - Вземи един кон и се прибери в манастира. Там братята ще се погрижат за теб.

Няколко от пандурите се опитаха да се възпротивят. Те знаеха, че това означава сигурна смърт за Яне. Намираха се в недрата на Родопа планина. До манастира “Света Неделя” бяха най-малко два-три дни път. Нямаше как Яне да оцелее сам дотам, без чужда помощ и с тази рана в гърдите.

- Ще успее! - ехидно каза Никодим и злобно се усмихна на Яне. - Я вижте какъв юнак е! - гласът му едва прикриваше завистта и омразата.

Така въпреки ропота на приятелите му пандури, Яне беше натоварен на един кон и го изпратиха към Бачкьой и Станимака. Пътят беше дълъг, а Яне откри, че дори самото качване на седлото на коня му беше мъчително. Едва ли щеше да оживее през следващите три дни. Щеше да стане жертва на див звяр, на хайдути или на раната си. Като поязди малко и вече се отдалечи от очите на пандурите, на една полянка конят му започна нервно да пръхти и да танцува. Явно наблизо имаше човек или диво животно. Конят, уплашен се вдигна на задните си крака, а останал без сили, Яне тежко се отпусна и се тръсна на земята. От удара гърдите му като че ли се запалиха. За него вече нямаше съмнение, че до вечерта треската ще го сломи. Хитър беше Никодим. Така щеше да унищожи легендата за Яне. Никой нямаше да разказва история, в която героят убива мечка, но два дни след това умира от това, че гърдите му са одрани. Яне нямаше да умре геройски от мечата лапа, а от нечистотиите под ноктите й. Къде бе тук героизмът? Нищо чудно един ден да се разказва как Никодим, само с един удар, убил мечка, а след това станал башпандур. Се

Токораз Memo

106

Ятаган и Меч

га това нямаше значение за Яне. Конят, усетил се освободен от товара, побягна и отиде до едно дърво. Явно там се почувства в безопасност, за-щото започна спокойно да пасе от свежата зелена треви на, която беше покарала в късната есен и която щеше да презимува под снега, за да избуи напролет. Яне поседя малко и тогава до ушите му достигна звукът, който беше разтревожил коня. Това беше нещо средно между мяукане, ръмжене и фучене. Нямаше съмнение, там, в гъстите храсти, имаше някакво животно, рис или поне дива котка, а може би лисица. Това не го зарадва, но дали ще умре от треска, или изяден от диво животно, каква е разликата? Затова без страх и никакво притеснение запълзя към мястото откъдсто се чуваха звуците. Колкото по-навътре влизаше в гъсталака, толкова повече шумът му приличаше на борба. Най-накрая пропълзя върху една височинка и видя, точно срещу себе си, широка дупка, а от нея беше подало главата си малко мече. Когато го видя, то страхливо влезе навътре и се скри в мрака на дупката. Сега Яне разбра всичко. Мечката беше имала малки и беше привлякла вниманието на ловците към себе си, за да ги защити. Той я беше убил, а тя беше бранила малките мечета. Сега без нея те бяха обречени да умрат от глад през суровата зима. Той изпита искрено разкаяние. Досега не се беше замислил, чс убивайки силното животно, което му беше равностойно като противник, той убиваше и децата й. Бързо реши да поправи нещата. Реши да вземе мечето или ако бяха две, да ги отнесе със себе си. Пропълзя към входа на бърлогата. Мечките правеха бърлогите си с един отвор. Те бяха най-големите и тежки животни и никой не смееше да се изправи срещу мечка. Дори глутниците вълци ги обикаляха и предпочитаха да си нямат работа с мечка. Затова мечката правеше само един вход към бърлогата си. Това улесни Яне. Той се хлъзна и влезе в миришещата на мечка бърлога. Миризмата беше толкова остра, че го задуши. Само след миг откри разширението и напипа двете меки, треперещи и фучащи топки козина. Улови двете мечета. Макар и малки, те бяха доста тежки. В този момент осъзна каква голяма грешка беше направил. Ами ако бърлогата се окажеше на друга мечка и тя се върнеше? Гибелта му беше сигурна. Обърна се панически и по най-бързия начин се опита да напусне бърлогата. Молеше се на Дева Мария това да е бърлогата на мечката, която беше убил предния ден. Когато излезе навън, се изправи и побягна. Беше забравил треската и натъртения си задник. Веднага улови юздите на коня и препусна, туткайки фучащите и ръмжащи топки козина в пазвата си. Конят отначало не го слушаше и се наложи с твърда ръка да държи повода, но по-късно явно привикна с миризмата на мечетата и се поуспокои. Отначало мечетата също бяха неспокойни, но скоро той с учудване видя как смучат ризата му, пропита с кръв и лижат, с грапавите си ези

Ill том “Хайдут “

107

I глава “Боляровия хан “

чета, раните му. Чак сега Яне забеляза, че едното мече, за разлика от другото, не е кафяво, а бяло на черни петна. Такова нещо за пръв път виждаше. Както водеше коня, внимателно започна да оглежда странното мече. Скоро е учудване трябваше да признае, че това не беше мече, а малко, дебело кученце. Какво правеше това кученце в бърлогата на мечката, Яне не можеше да си обясни. Дали мечката го беше приютила при себе си и го беше кърмила заедно със своето мече, или кучка беше осиновила мечето, той не можеше да разбере. Двете животинки още не осъзнаваха, че са от различни видове. Те се държаха като малки животни, ту се бореха, ту спяха, ту фучаха едно срещу друго, но и двете с радост лижеха кръвта му, която се стичаше от гърдите му. Яне беше чувал, че е полезно животно да ближе раната ти и затова ги оставяше. Така както яздеше минаваше покрай разни села, но не спря. Знаеше, че ранен конник, който води със себе си малко мече и куче, няма начин да бъде подслонен, затова продължаваше. Не насилваше коня и язди цяла вечер, без да бърза. Животинките постоянно скимтяха и не го оставяха да мигне, а така нямаше опасност да падне от коня. На другия ден по обед вече беше до Бачкьой. Станимака беше на два-три часа бърза езда, но той не бързаше. Вече се чувстваше по-добре. Малките животинки като че ли вливаха сили в душата му.

Той яздеше и искрено им се радваше. Мечето беше много силно и палаво. То постоянно бореше кученцето, което беше едро и по нищо не му отстъпваше. Но дивото животно си беше диво, силно и жилаво. Понеже мечето беше много палаво и приличаше на юначе, Яне реши да го кръсти Момчил. Някога в тази планина беше живял юначният Момчил войвода и той беше дал отпор на турците. В името Момчил първата буквич-ка беше М, като мече, така че мечето вече се казваше Момчил. Кученцето също много приличаше на мече и беше от онези едри кучета, със здрав кокал, които каракачаните водеха със себе си и за които се знаеше, че влизат в битка е мечки и вълци без страх и без да трепне окото им. Та кученцето беше именно от тази порода - каракачанска овчарка. Тези кучета се наричаха така, макар да бяха български кучета. Те пазеха стадата от вълци и хайдуци, при дългите преходи на каракачаните от Стара планина през целите Родопи, та чак до Бялото море. Такива кучета можеха да се видят и във всяко българско село. И като спомен от това, че беше намерил каракачанката в мечата бърлога и защото знаеше, че като порасне кучето ще прилича много на мечка, Яне реши и го кръсти Мечо. И понеже двете бяха като братчета, реши да ги нарече с една и съща буква. Това стана докато преминаваше през Бачкьой и се насочи да слиза към Станимака. Двете животинки вече имаха имена. Скоро премина през града и слезе в равнината. Сега вече пришпори коня. Жи

Токораз Memo

108

Ятаган и Меч

вотното беше уморено и не изпълни неговото желание. Животинките вече бяха гладни и се бореха все по-ожесточено, като се зъбеха едно на друго или късаха от кожата му и дъвчеха. Скоро трябваше да ги нахрани, защото те все по-често го захапваха в откритата рана и като че ли се опитваха да отхапят месо от тялото му. Яне не прощаваше на малките зверчета и ги пляскаше, без да щади силата си.

Вечерта застана пред портата на Араповския манастир “Света Неделя”. В манастира почти не бяха останали пандури и охраната беше поверена на ратаите.

- Кой е? - попита човекът от другата страна на голямата порта.

- Аз съм Яне! - каза момчето и се помоли животинките все така да спят. Те наскоро се бяха успокоили и сега блажено дремваха на топлич-ко в пазвата му. Само през известно време някое от тях намръщваше муцунката си и изръмжаваше, сънувайки нещо.

- Кой Яне? - попита притесненият ратай от другата страна на портата. На Яне му стана ясно, че няма да се справи с момчето, затова каза:

- Повикай проигумена Инокентий!

- Какво да му кажа? - попита гласът.

Яне изсумтя тежко.

- Кажи му, че го викам!

- А за кого да му кажа? - явно човекът от другата страна на портата беше или много гьп, или уплашен. Яне не се стърпя и се развика:

- Кажи му, че Яне от пандурите го вика!

Животинките се разсъниха и се разскимтяха. На Яне се наложи да ги успокоява и да ги приспива, докато чакаше Инокентий да дойде до портата. Той съжаляваше, че трябваше да повика презвитера, но така или иначе после трябваше пак да го търси, за да му разкаже всичко.

Младият презвитер се появи след доста време. Явно вече си беше легнал и ратаят го беше вдигнал от леглото.

- Кой е там? - скоро сърдитият му глас се разнесе от другата страна на портата.

- Отче Инокентие, аз съм Яне от пандурите.

- Яне? Що чиниш тук толкоз късно?

Монахът зададе въпроса, но Яне разбра, че го е познал по гласа, защото скоро чу как голямата греда, е която се препречваше портата, започна да се отмества.

Най-накрая вратата се отвори. Мъжете явно бяха чули тропането на копитата на подкования кон, защото му отвориха голямата порта. Яне подкара коня и така, както беше седнал на седлото, влезе в манастира. После зави наляво и спря там, където беше стълбата за крилото на книжниците. Той знаеше, че тук се намира килията на новия презвитер.

Ill том “Хайдут

109

I глава “Боляровия хан “

На горния кат спяха монасите книжници, под тях - пандурите, а най-отдолу бяха подземията и килията, където беше спал той в началото. Откакто живееше открито сред монасите и беше зачислен към пандурите, Яне вече спеше в крилото на пазачите на манастира, в килията, която преди това беше принадлежала на момчето, което беше заместил. Тази килия се намираше точно над неговото бивше убежище, където старият презвитер го беше държал в тайна. Яне много добре познаваше подземната килия и още по пътя беше решил именно в нея да държи двете зверчета. Тя се намираше точно под нозете му и така щеше винаги да знае какво се случва долу. Освен това така останалите монаси нямаше да чуват шумовете на затворените долу животни. За това обаче му беше нужно разрешение.

Инокентий си беше наметнал топло одеало над расото. Ходеше някак унесен след коня и явно очакваше някакво обяснение.

Яне внимателно скочи от седлото, като се опитваше да не разсъни животните. После каза:

- Отче, последвайте ме!

Още не беше изговорил думите и тръгна към подземието. След себе си чу как проигуменът заповядва на ратая да заключи портите, да прибере коня му в обора и да се погрижи за него. След това Яне дочу стъпките му, които го следваха.

Той влезе в килията и постави спящите животинчета върху сламата, където доскоро сам беше спал. Инокентий го последва със светилник в ръка и извика от изненада, когато видя двете навиращи се едно в друго пухкави топчета от козина.

- Какво е това? - извика той.

- Едното е мече - посочи Яне към кафявото животно, - а другото е куче.

- Откъде ги взе?

- Намерех ги в гората.

- Как така ще намериш мече в гората? Ти ум имаш ли в главата си? Ами ако мечката те хване?

- Аз преди това убих мечката.

- Убил си мечката? - Инокентий вече викаше. Явно новините, които Яне му казваше, му идваха в повече.

- Убих мечката, но спасих мечето. Може ли да донесеш нещо за ядене от кухнята да ги нахраним, че са гладни?

- Как така в светата обител ще храним и ще гледаме мечка?

- Защо не, и тя е животинка както всяка останала?

- Тя е див звяр!

- Виж колко е малка! Сърце не ми даде да я изоставя да умре! Можеш ли такова едно беззащитно животинче да го изхвърлиш на боклука?

Токораз Memo

110

Ятаган и Меч

- Сега е малка, но ще порасне. Какво ще кажат хората? Гледаме мечка в манастира.

- Ще я гледаме тайно, тук в подземието. Само докато укрепне, а на пролет ще я пуснем на свобода.

Мина време преди Инокентий да се успокои. С времето като че ли мисълта вече не му се струваше толкова чудовищна. Той дори отиде до магерницата и донесе храна, с която нахраниха двете зверчета. Те се наядоха и отново се сгушиха едно в друго.

Инокентий много хареса кученцето.

- Каракачанско ще да е. Виж какъв тежък и як кокал има. От сега му личи, че ще стане здраво.

- Мечка го е хранила - отговори Яне. - Реших мечето да нарека на Момчил юнак, а кученцето ще се казва Мечо.

Монахът освети Яне и попита:

- Това те ли ти го направиха? - и посочи към ризата, разкъсана и пропита с кръв.

- Не, майката на мечето беше.

Монахът, като учен човек и такъв, който имаше достъп до всички книги в скрипторията, освен всичко останало беше и хекимин на манастира. Той можеше да прави от билки всякакви отвари, мехлеми и сиропи. Повечето от илачите четеше от книгите. Сега с интерес започна да разглежда раните на Яне.

- Това наистина са следи от меча лапа - каза той. - И то от голяма мечка.

От одеве Яне се чудеше как да постъпи, дали да премълчи за случката с мечката, или да разкаже пръв истината и така да изпревари лъжите, които Никодим вече разпространяваше. Най-накрая реши и разказа случката с мечката. Спести само разказа за малодушните прояви на новия башпандур.

Инокентий разгледа раната и каза:

- От смърт те е спасило това, че си дал на животинките да ти ближат раната. Тяхната слюнка е лечебна и те е предпазила от зараза.

Така двете малки животни заживяха в неговата бивша килия, а той спеше над тях. Всяка вечер двамата с Инокентий отиваха при тях хем да ги нахранят, хем да се поборят. Раната на Яне заздравя бързо, благодарение на знанията на Инокентий. Само грозни белези останаха по гърдите му. Презвитерът му показа една нарисувана книга, от която двамата учеха удари с ръце, ритници и как да въртят и да се бият с дървена сопа. На Яне му беше много интересно. Така дългите зимни нощи минаваха по-бързо и разнообразно. Животинките се свираха в сламата и също се чувстваха добре. От ден на ден те ставаха все по-големи, пожизнени и едри. Момчил беше много буен. За да го умори, Яне си игра

Ill том “Хайдут

I глава “Боляровия хан

еше все повече е него. Един ден той на шега измисли упражнението да се бори с мечето. Така откри колко е трудно да повалиш и да задържиш мечка по гръб на земята. Освен че се бореше, Яне всеки ден вдигаше все по-голямата мечка на раменете си, а после клякаше с нея. Към края на зимата вече му беше много трудно да прави това.

Веднъж, като гледаше неистовата борба на Яне с мечката, Инокентий му измисли прякора Боримечката. Никодим явно не беше доволен от това, че Яне беше оживял и се беше прибрал в манастира, където беше разказал истината за случката в гората. Той гледаше Яне с неприкрита злоба. Имаше ли възможност го поставяше на пост на най-лошото място и се опитваше да го измъчи колкото се може повече. Останалите пандури виждаха това, знаеха причината, но нищо не можеха да направят. Тъп и отмъстителен човек беше Никодим и никой не искаше да го прави свой враг. Игуменът благодари на Яне за месото ог мечка, което още повече засили завистта на Никодим.

Въпреки омразата и тежките дежурства, Яне се чувстваше щастлив. Пандурите го обичаха и се опитваха да го “спасят”, когато имаха възможност.

От това, че Никодим го измъчваше и че всеки ден се бореше и вдигаше Момчил, Яне заякна. Тази зима гой се разви и стана силен, широкоплещест млад мъж.

Към пролетта се разбра, че Мечо не можеше да се казва така, защо-то един ден Инокентий обърна внимание на Яне, че кучето е женско. То също растеше голямо, с гъста бяла козина, украсена тук-там с черни петна. Още докато беше малко, презвитерът беше отрязал ушите на кучето, за да не може, като порасне, вълците да го хапят. Така на тяхно място се бяха появили две големи топки от козина. Яне кръсти кучето Буря. Скоро започнаха да извеждат Буря при останалите кучета на манастира, но може би поради това, че беше най-едра и силна, или защо-то беше отгледана в дивотия и винаги беше играла с мечка, всички се страхуваха и бягаха от нея. А може би останалите кучета чувстваха миризмата на Момчил по Буря.

Вечер Яне и Инокентий слизаха в килията с Момчил и Буря. Мечето растеше много по-бързо от кучето и Буря вече едва успяваше да се измъкне от огромните му лапи.

- Пролетта наближава. Скоро ще ни бъде невъзможно да задържим Момчил при нас. Все по-често с Буря се бият и то не на шега, както когато бяха бебета. Страх ме е, че е диво животно и някой ден ще заварим с прекършен гръбнак нея или теб. Мечка е, диво животно е. Всеки момент животинското може да се пробуди в нея.

Токораз Memo

112

Ятаган и Меч

Яне погледна умните кафяви очи на Момчил. Той като че ли беше усетил, че се говори за него и че в момента се решава бъдещето му. Беше притихнал и го гледаше примирено и тъжно. Наистина, навън вече беше пролет и трябваше да дадат свобода на мечката. Така бяха рошили. Вече беше време да изпълнят решението си.

- Ако искаш във вторник ще го закарам в планината. Нека се върне на свобода и да изживее живота си, както Бог е отредил!

Инокентий явно се зарадва. Тежеше му, че тайно гледа мечка в килията под земята и че нарушава манастирския устав, макар че беше презвитер и проигумен. Младият мъж знаеше, че може да се случи нещо и никога нямаше да си го прости, затова сега думите на Яне много го зарадваха. А и мечката винаги го плашеше. Той виждаше как двамата с Яне си играят и се борят, но неговата природа беше друга. От дете бабите му бяха разказвали приказки за мечките и сега го беше страх от тях.

Дойде така чаканият от Инокентий вторник. Той осигури една голяма каруца, теглена от волове. После натопиха няколко хляба във вино и ги дадоха на Момчил. Той ги излапа лакомо и се опи. След това, залитайки, едвам го качиха на каруцата. Беше тъмна нощ. Яне трябваше да е на пост от пандурите. Всички вече бяха легнали и отдавна спяха, ко-гато голямата порта на манастира се отвори безшумно и каруцата напусна манастира. Бавно воловете се насочиха към тъмнеещия се в далечината силует на Родопа планина.

На сутринта Инокентий щеше да каже, че се е наложило да изпрати Яне по спешна задача извън манастира. Сега гой залости вратата и се прибра в килията си. Нощта беше напреднала и клепачите му залепваха за сън.

Мина известно време и вратата на манастира отново се отвори. Тъмна сянка, яздеща кон, се “хлъзна” покрай каменните стени на манастира и проследи отдалеко волската каруца.

Яне много добре помнеше откъде беше взел Момчил и Буря, но това се намираше много далеч от манастира. Той беше решил да пусне мечката в планината около село Орешец. Първо, защото това място беше най-близо до манастира и още призори щеше да бъде там. Не искаше през деня да вози разсънващата се мечка махмурлия. Освен това пандурите от манастира винаги ловяха в тази местност и нямаше да му е трудно да пази и крие Момчил от тях, както и да го вижда.

Сега трябваше да бърза. Воловете обаче, тези мудни животни, не искаха и да чуят. Беше избрал тях, защото бяха много силни, а и за разлика от конете не се плашеха чак толкова от миризмата на мечка.

Веселото пролетно слънце вече беше напекло, когато Яне избра една полянка и едва свали все още спящата мечка. Така отпусната тя беше

Ill том “Хайдут

113

I глава “Боляровия хан “

още по-тежка. Не искаше да я оставя така унесена, затова я напръска е вода. Момчил скоро се раздвижи. Колкото и да беше смешно, той се държеше точно като човек, препил с вино ог предната вечер. Олюляваше се, спъваше се и падаше. Мина време преди да се осъзнае. През цялото време Яне говореше на мечката мили неща и се сбогува е нея. Най-накрая подкара воловете обратно към манастира, но Момчил като че ли не разбираше какво се случва и следваше каруцата. Яне слизаше и се опитваше да прогони мечката. Той още носеше в себе си пищова табанджия на стария башпандур, който му беше останал като спомен от стареца. Яне го беше заредил, но не беше сложил патрон, а само барут, за да може, ако се наложи, да гръмне и да уплаши Момчил.

Сега той се извини на приятеля си и вдигна пищова към небето. Но миг преди да стреля мечката като че ли осъзна какво става. Тя се обърна и се затича към единия край на гората, скривайки се в храстите. Яне с облекчение я проследи. После обаче, вместо да се качи по най-бързия начин на каруцата и да тръгне, реши все пак да види как Момчил ще изглежда на свобода. Затича се и се прикри в храстите, в които животното беше изчезнало. От другата страна на драката имаше друга широка поляна. Яне се опитваше да запомни всичко това, за да може после да потърси мечката. Поляната беше росна, осветена от яркото вече, но все още не топлещо, слънце. Като че ли да се освободи от махмурлука или да се порадва на свободата, а може би, за да приеме миризмата на свежата зелена трева, Момчил се беше излегнал в средата на полянката и се търкаляше е явно блаженство, оставяйки свежата трева да го милва. Яне беше запленен от тази гледка. Мястото на мечката беше тук - на свобода. Силното и волно животно беше предопределено да властва над гората и да бъде свободно. Беше му тежко, но си призна, че Инокснтий е бил прав. Сърцето му се изпълни с радост заради приятеля му. Сега щеше да се прибере с леко сърце, защото беше постъпил правилно. Тежък товар се смъкна от плещите му. Яне се усмихна на блаженството на мечето и се сбогува с него, както се сбогува със стар приятел. Обърна се, втъкна табанджията в пояса си, опипа ятагана на Кара Мустафа и бавно, без да се обръща назад, тръгна към волската каруца. Вече не мислеше за Момчил. В този момент силен изстрел се разнесе някъде съвсем наблизо, зад гърба му. Сърцето му се сви. Току що освободеното и свободно радващо се мече сега се сепна от изстрела. Яне се обърна бързо назад. Нито за миг не си помисли, че куршумът може да е бил за него. Беше сигурен, че този куршум е бил за Момчил. Затича се към храста, надзърна и видя мечето, безпомощно махащо с лапи към небето. Куршумът го беше срещнал така, както си беше играло и се беше радвало на гревичката и свободата. Кой беше убил Момчил? Яне изскочи

Токораз Memo

114

Ятаган и Меч

на поляната. Мечето го гледаше е тъжните си очи и като че ли му се молеше да го спаси. От муцуната му течеше кървава пяна, а дупката в гърдите му зееше страшно. Яне се затича към мечето. В ръката си той държеше извадения пищов и го хвърли. Сега вече това оръжие му беше ненужно. Нищо не можеше да направи, но поне искаше да бъде до мечето, докато умира. Той хвана главата му и я положи в скута си, като му говореше нежно. В този момент зад гърба си чу нечии стъпки. Погледна натам и го видя. Това беше Никодим. Широката цев на пушката му още пушеше, а в ръката си държеше пищова, който преди малко Яне беше хвърлил на земята. Момчил като че ли усети приближаването на убиеца си, защото изръмжа и се опита да се изправи, но от това последно усилие само му стана по-лошо. Вместо страшен, ревът му се получи тъжен, а от устата му бликна нова вълна кървава пяна. Яне гледаше приятеля си в очите и видя как блясъкът им изчезна и те станаха непрозрачни, като замърсен джам. Скоро Момчил ритна за последно и застина мъртъв.

Яне очакваше да полудее, но не го обзе гняв, а примирение. Той погледна към страхливеца, който се приближаваше с плаха стъпка и държеше пищова напред. Цевта на оръжието трепереше. Яне въобще не помисли, че човекът може би искаше неговата смърт. Той се изправи и каза:

- Видя ли какво направи? Защо уби мечката? - ръцете му безсилно се бяха отпуснали надолу. Той все още не можеше да си обясни какво прави башпандуръг тук, но сега нямаше и сили за това. - Защо ти трябваше да убиваш мечето? Какво лошо ти беше направило?

Яне очакваше Никодим да се оправдае, че е бил уплашен или че е пазил живота си, но нищо такова не се случи.

- Майчичката ти ке разплача! - просъска злобно башпандурът. - Да не мислиш, че не знаех, че гледате мечка в подземието. На мен ще се подигравате! Мен ще плашите! Пак шъ я отрепа, ако трябва! Ще разправяш, че ти си утрепал мечката! Ето, и яз утрепай една! Кажи нещо сегя де! Кажи де!

После той погледна към треперещата цев и каза:

- Този пищов по право е мой! Той се предава от башпандур на башпандур! Аз съм башпандур, а не ти! Знам, че много от пандурите чакат да ме смениш, но аз няма да се дам! Това няма да се случи!

Яне слушаше думите на башпандура и отначало нищо не разбираше, но с времето нещата започваха да му стават все по-ясни. Явно башпандурът го беше проследил. Той виждаше злорадата усмивка, която се беше изписала на лицето му. Кръвта на Яне кипна. Той стисна юмруци и тръгна към Никодим. Сега щеше да научи това нищожество. Ще го убие,

Ill том “Хайдут

115

I глава “Боляровия хан

пък после да става каквото ще. Яне беше сигурен, че страхливецът няма да посмее да му направи нищо, но се излъга. Когато се приближи достатъчно, макар с трепереща ръка, Никодим насочи към него пищова, който държеше. Той не знаеше, че Яне не е сложил куршум в цевта на пищова. Яне не вярваше, че страхливецът ще стреля. И в този момент видя огъня от цевта на пищова и дочу оглушителния гръм. Пред очите му притъмня и почувства как лети. Удар не усети. Явно беше мъртъв.

Токораз Memo

116

Ятаган и Меч

БАЧКЬОЙ

Отвори очи. Цялото му тяло се тресеше. Нищо не си спомняше. Не знаеше къде е. Раздвижи ръце и напипа нещо меко. Лежеше върху козяк или върху трева. Продължи да опипва. Не, това беше козина, явно лежеше върху някакъв козяк с дълги косми. Главата го болеше, а от очите му не спираха да текат сълзи и не можеше да ги отвори, за да види каквото и да било. Отначало помисли, че нищо не вижда, но по-късно разбра, че около него цари пълен мрак. Явно беше лежал толкова дълго, че беше настъпила вечерта. По някое време козякът се размърда и Яне разбра, че това не е постеля. Нещо живо беше, но какво? Продължи да лежи. Наистина миришеше ужасно, а това, което се движеше, се приближи до него и го топлеше с дъха и с тялото си. Така измина нощта. С изгряването на първите слънчеви лъчи той разбра, че не е сляп. Опита се да се изправи. Почти не виждаше, но големите цветни петна му говореха, че беше лежал върху кафяв китеник, а се беше завивал с бял. После прогледна бавно и разбра, че беше лежал върху козината на мъртвата мечка, а това, което го беше топлило беше Буря. Неговото любимо куче лежеше до него и покорно го гледаше в очите, като че ли имаше някаква вина за всичко, което му се беше случило. Споменът за това къде се намира и какво се беше случило бавно започна да се възвръща и Яне осъзна, че трябва да бърза. Никодим можеше да се върне всеки момент и ако го завареше жив, със сигурност щеше да го убие и този път нямаше да му се размине.

С олюляващи се стъпки младият пандур понечи да тръгне, но му беше много трудно. Откри ятагана си и така, с гол ятаган в ръка, с който се подпираше, тръгна навътре към гората и към сърцето на планината. Трябваше по най-бързия начин да напусне откритата поляна, където куршумът на башпандура можеше всеки момент да го застигне.

Яне вървеше, но не чуваше стъпките на вярното си куче. Сега се замисли. Как така Буря се беше оказала до него, толкова далеч от манастира? Явно кучето го беше проследило и бе станало свидетел на това, което се беше случило. Той си даде сметка, че беше оцелял през мразо-витата пролетна нощ, високо в планината, само благодарение на това, че вярната му другарка го беше топлила, а може би и бранила от дивите зверове. Кучето го беше спасило и само то можеше да го защитава в планината. Яне разбра, че без Буря, сам в планината, е загубен и едва ли ще преживее и една нощ.

- Буря!? Буря!? - повика кучето Яне.

Ill том “Хайдут “

117

II глава “Бачкьой”

Животното обаче не беше около него. Тогава той се обърна и я видя. Буря побутваше с муцуната си главата на мъртвото вече мече и като че ли го подканяше да се изправи и да тръгне заедно с нея. Но Момчил отдавна вече нс можеше да помръдне. Кучето скимтеше жално, като че ли му се молеше. После присвиваше предните си лапи и изправяше гърба си, точно така както правеше, когато двете животни се заиграваха. Буря нс можеше да разбере и да повярва, че приятелят й, този когото считаше за свой брат, бе мъртъв. Тя мислеше, че всичко това е игра и искаше, приканваше и умоляваше Момчил да се изправи и двамата да си поиграят. Яне гледаше животното и на сърцето му сгана болно. Горчива буца заседна в гърлото му. Сега разбра колко много беше свикнал и беше обикнал Момчил.

В следващия момент Яне се притесни. Ако Буря откажеше да тръгне с него и останеше до мъртвото тяло на мечето, тя щеше да бъде застреляна от Никодим, а той щеше да е обречен на смърт, сам в сърцето на Родопа планина, през студените нощи и сред дивите животни.

Яне отново повика животното. Буря тръгна към него, но неразбира-що постоянно се обръщаше към тялото на Момчил, лаеше и скимтеше. Сърцето на Яне се късаше. Трябваше колкото се може по-бързо да отдели двете животни едно от друго. Скоро двамата с Буря навлязоха в гората, но кучето не се успокои, а непрекъснато се обръщаше назад и гледаше по посока на поляната, като че ли всеки момент очакваше сред дръвчетата да зърне огромния си рунтав приятел.

Скоро прекосиха гората и отново се оказаха на голяма открита поляна. Двамата спътници прекосиха бързо и нея. Така целият ден двамата гу прекосяваха дълбоки оврази, с вековни гори и високи борове, ту пресичаха широки вълнисти поляни, обрасли с тучна, зелена, току що покарала под снега, трева.

Нощта настъпи изведнъж, като удар с ятаган. Яне и Буря се намираха в някаква дълбока котловина, между два високи рида. Изведнъж слънцето се скри зад ската на планината и настъпи мрак. Личеше си, че във високите части на планината още е светло. Със сигурност в Тракия, в низината, беше още ден, но тук, в дъното на оврага, настъпи вечерта. Буря се прилепи до Яне и започна да ръмжи към тъмното. Яне чуваше шума и движението на дивите животни в мрака, дори му се струваше, че вижда светещите им като тлеещи въглени очи. На няколко пъти кучката се спускаше със стръв в тъмнината, а след това от мрака се чуваше шум на борба, преплитащи се тела, удар на зъби в зъби. После смелото куче се връщаше при Яне и лягаше до него. Момчето беше толкова уморено и гладно, че на няколко пъти не знаеше дали заспива или губи съз

Токораз Memo

118

Ятаган и Меч

нание. На сутринта видя, че Буря съвсем не се беше отървала без последствия от борбата. Гърдите й бяха обагрени с кръв, челото над дясното й око беше разпрано и зееше грозна рана. А когато тръгнаха Яне видя, че кучето куца с единия си крак. На вълците също не им се беше разминало. В гората, съвсем близо до мястото, където беше лежал той, имаше тела на два вълка, все още дишащи и тръпнещи, конвулсиращи в предсмъртна агония. Яне изгледа умиращите животни и без никакво съчувствие ги прободе в сърцата. Вълците бяха смели животни, трябваше да умрат е чест и да ги спаси от агонията им. След това, без повече да се обръща, продължи надолу. Не знаеше къде се намира. Гладът беше толкова силен, че не можеше да ходи изправен. Трябваше по най-бързия начин да слезе надолу, към някое село, колиба или махала. Струваше му се, че е в центъра, в самото сърце на планината. Продължи да върви през целия ден. Пътеката го водеше надолу и той беше благодарен. Пред очите му се въртяха цветни кръгове, а изтощението му беше толкова голямо, че ако имаше малка височина, сигурно нямаше да може да я изкачи. Скоро пътеката тръгна покрай малко пенливо поточе. Целият ден не срещна нито следа от човек или човешка дейност. Тази нощ беше още по-тежка за него. Той се притесняваше, че Буря няма да преживее още едно вълче нападение, но през нощта не се случи нищо такова. Яне беше благодарен на вярното, предано до гроб животно. Той осъзнаваше, че дължи живота си на нея. И ако за Буря нощта беше по-спокойна, за Яне беше нетърпима. Измъчваха го глад, болка в главата и очите и пълно изтощение. Не успя да мигне нито за миг. На сутринта беше силно изненадан. Когато се развидели достатъчно видя, че цялата нощ беше прекарал близо до един параклис. От мястото, където беше спал, сега виждаше ниската каменна ограда от плоски камъни, наредени един над друг, без никаква замазка. В средата на неправилната ограда беше построен малък параклис, боядисан в бяло. Над всичко това се извисяваше едно вековно дърво яблан*. Дървото явно беше вековно, за-щото в основата си едва ли можеше да се обхване от по-малко от четири човека и то е протегнати ръце. Ето защо през вечерта никой не ги беше нападнал и дори не чуваха шум от животни. Всъщност Яне и Буря бяха спали на самата пътека и толкова близо до параклиса. В този момент Буря изръмжа и тогава Яне видя хората, които вървяха във върволица към параклиса. Отначало той помисли, че са богомолци, но те отминаха и продължиха нагоре към него. Яне не ги виждаше добре, явно още не се беше оправил от изстрела в лицето. От вълнение, глад, изтощение и от това, че от толкова време за пръв път виждаше хора, нещо под “лъжичката” му се разтрепери. С треперещи крака той тръгна към

*яблан - народно наименование на чинара

Ill том “Хайдут

119

II глава “Бачкьой

тях, опита се да каже нещо, но от устата му излезе само някакво муче-не. Когато приближи видя, че това бяха жени туркини. Позна ги по шарените шалвари, с провиснали дъна, шарените елеци и яшмаци. Когато видяха Яне, те се разпищяха, развикаха и се разбягаха.

- Въй, Аллах! Въй, Аллах! - крещяха жените и тичаха, където им видят очите. - Шейтан! Шейтан!

Яне не можеше да види добре жените и не успя да разбере какво става. Умората и гладът замрежваха съзнанието му и му пречеха да осъзнае какво се случва. Отнякъде се появи едър мъж. Може би поради изстрела в лицето, Яне не успя да го види навреме. Той трябваше да знае, че това пред него сигурно беше харемът на богат турски бей. Нямаше какво да правят толкова много турски кадъни в сърцето на планината. А щом имаше харем, наоколо трябваше да бъдат и пазвантите на бея. Никой турчин нямаше да прати ханъмите си ей така да пресекат планината, без никаква охрана. Освен пазачите, наоколо трябваше да се намират и евнусите, ако беят беше достатъчно богат и въобще имаше евнуси.

Едрият космат мъж, с огромно като буре тяло, така удари Яне с дръжката на бича си, че изтощеният момък се просна на земята. Жените продължиха да крещят, въпреки че едва ли изпитваха някакво съчувствие към гяура, който така нагло ги беше загледал. Те бяха потресени от насилието и от силния удар, който разби носа на младия мъж. Докато падаше към земята, което се стори на Яне цяла вечност, той като че ли виждаше себе си отстрани. Момчето чу далечния лай на Буря. Явно смелата му другарка беше скочила към турчина, за да го предпази. После Яне не можа да разбере какво стана. Чуваше ръмжене, пресечено и страшно, като че от преизподнята бяха наизлезли всички адови кучета. После усети как някой го носеше и друсането предизвика болка у него. След това всичко се смеси в главата му… Отново някак отдалеч дочу дългия и настървен лай на Буря, който на места преминаваше във вой, подобен на вълчи.

Когато отвори очи, откри, че лежи на една поляна. Повдигна глава и видя, че се намира между два високи склона на планината, а той лежеше на дъното на една малка и тясна котловина. Явно наоколо течеше рекичка, защото до ухото му достигна шумът от ромоленето на водата. Наоколо беше равна поляна, с полегати малки хълмчета, тук-там като че ли нарочно поставени камъни и гъста, сочна, зелена трева. Яне понечи да се изправи и откри, че цялото тяло го боли. Въпреки това вече не беше гладен и за своя голяма изненада видя, че е облечен в своите дрехи, но те светеха от чистота. Някой го беше изпрал. Яне се изправи и въпреки болката откри следващото нещо, което го изненада, а то беше, че имаше сила. Доколкото си спомняше последният път беше много гладен и изто

Токораз Memo

120

Ятаган и Меч

щен, а сега беше сит. Някой го беше носил, беше го нахранил и изпрал. Тази мисъл му се стори толкова налудничава. Погледна пак към снежно-бялата си риза. Разтърси глава. Сам не знаеше какво става, но и не искаше сега да се замисля. Огледа се. Низината беше тясна и наклонът беше надолу. Около него игриво и някак щастливо подскачаше вярното му куче. Буря като че ли осъзнаваше, че Яне се е върнал към живота. В този момент той си спомни някакви откъслечни неща ог удара, кадъните и двата вълка. Нямаше съмнение, че дължи живота си на Буря. Яне я повика, а тя за миг прекъсна подскоците си и покорно седна пред него.

Каракачанките бяха кучета, известни, освен със силата и с умението си да водят и пазят стадо, и с вироглависто и упоритостта си. Големите смели кучета се подчиняваха много трудно дори на господарите си. Чобаните харесваха яките пазачи, но който имаше каракачанка знаеше, че много яд ще бере с кучето си и ако иска подчинение от своенравното животно, трябва да отдели много време и нерви. За да “пречупи” твърдия характер на Буря, Яне се беше заел с нейното обучение още от бебе. Той се притесняваше, че мечешкото в Буря, животинското и това, че беше израснала с Момчил, ще я направят още по-вироглава и трудна за възпитание.

Сега, когато гледаше покорните очи на вярната си кучка, изпита благодарност и към Инокентий, който му помагаше в обучението й. Ето как сега това време му се отблагодаряваше. Той се обърна и бавно тръгна надолу. Трябваше по най-бързия начин да се добере до някое родопско село. Все още беше обедно време, защото слънцето се беше вдигнало над котловината и вече напичаше с топлите си пролетни лъчи. Яне насочи лицето си нагоре, сякаш искаше да поеме колкого се може повече светлина и топлина. Изглеждаше като човек, на когото светлината дълго време е липсвала, а после се обърна и тръгна надолу. Буря - безмълвна и тиха, като сянка, го последва. Тя вървеше малко отзад и от лявата му страна. Така Болярови учеха кучетата си да вървят. Дядо му и баща му ползваха кучетата не само за пазене на стадото, но и за лична охрана. Понеже в дясната ръка те държаха оръжието си, кучето трябваше да бъде от лявата им страна, така че да не им пречи, ако искат да замахнат с нож или ятаган, или да стрелят. Освен това, ако искаха да водят със себе си кучето завързано на каиш, така можеха с по-слабата си лява ръка да водят кучето, а с дясната - коня или да носят оръжието си, както и да вършат каквато си искат друга работа. От дядо си Яне знаеше, че някога кучетата на Болярови били толкова послушни, че техните господари навсякъде се хвалели, че само с един пръст могат да ги водят и управляват. Така те имали специални бойни кучета, които учели само как да преследват и да убиват хора. Когато яздели неговите деди, държели по

Ill том “Xaiidvm

121

II глава “Бачкьой”

вода на коня с четирите си пръста, а кучето си връзвали на петия пръст. Докато разказваше, дядо му показваше как точно е ставало това, а две те момчета го гледаха с прехласнат поглед.

- Как се казва този пръст? - питаше дядо му, като развърташе огромния си дебел пръст.

- Палец - крещяха, с бурен възторг, двете деца.

- Защо се казва палец? Знаете ли? - продължаваше да пита дядо им.

Тогава момчетата победени вдигаха рамене.

- Защото именно на този пръст Болярови връзвали палетата си и е него ги управлявали. От там палец - пръст, на който се връзват палета или кучета.

Момчетата притихваха. Толкова нормално им се струваше сега това, когато дядо им го беше казал.

По-късно разбраха, че само с едно мръдване на ръката си и на палеца. трябва да можеш да управляваш кучетата си. Това означаваше с един пръст да водиш куче. Буря беше възпитавана точно така и сега той чувстваше нейната сила, но и покорността й и знаеше, че тя е истинско куче, като Боляровите.

Буря се движеше леко зад него, защото освен да гледа напред и да следи движението от лявата му страна, тя отговаряше и за защитата на гърба му.

Изведнъж иззад едни гъсти храсти Яне видя пъстър поток от хора. Стъписа се. Не очакваше тук в планината да види толкова много хора. Отначало предпазливо отгърна гъстите клонки. Листенцата и пъпките по тях бяха още твърде малки, за да могат да го прикрият, затова беше изключително предпазлив. Все още си спомняше дръжката на бича на огромния пазвант. Внимателно огледа хората. Те се движеха в две посоки, по една не много тясна пътека. Всички бяха облечени в празнични премени - шарени дрехи, аби гайтанлии, а жените с шарени кесирии. Яне беше озадачен, не видя място за волски каруци, нито дори коне и магарета. Какво правеха тези толкова много хора в планината и защо едни отиваха нанякъде, а други се връщаха? Чак тогава той се сети. Спомни си параклиса, около който беше спал. Сега всичко му се изясни и за миг се сети къде се намира. Веднъж той вече беше идвал тук. Това беше толкова отдавна, а и беше видял мястото от друга гледна точка. Това място се намираше точно над село Бачково. От манастира една пътека се виеше нагоре към планината, от страната на манастира, но от другата страна на рида. На половин сахат път от манастира се намираше аязмо. Аязмото е параклис, в който има свещен извор, благословен от бог Исус Христос или Божията майка. Над аязмото се намираше малък скален манастир, обитаван от един луд монах, който всички наричаха

Токораз Memo

122

Ятаган и Меч

поп Глигорко. Той, подпомаган от Бачковската света обител, се грижеше за скалното манастирче и за аязмото. Чак сега Яне разбра, че предния път беше видял именно аязмото, но от горната страна, а не както го беше виждал като дете - отдолу, откъдето се бяха качвали с дядо му, баба му, майка му и баща му, всички облечени точно така - в празнични носии. Всяка година, точно на деня Света Богородичка. хиляди хора от планината и от низината се стичаха към Бачкьой, както турците го наричаха, и после задължително посещаваха аязмото. Местността се наричаше Клувията, а малко над нея се извисяваше огромна отвесна като стена скала, в която се отразяваше залязващото слънце. Когато това станеше, цялата скала се обагряше в пурпурни цветове и затова тя се наричаше Червената стена. Може би в самия камък имаше нещо, което правеше червения цвят на залязващото слънце толкова ярък. Яне не знаеше, но тогава беше гледал като омагьосан залязващото слънце и беше слушал легендата за това как най-ценната манастирска икона - “Света Богородица Троеручица”, една нощ сама напуснала манастира, за да се спаси от турско нападение, а на сутринта благодарните монаси я открили в параклиса на Клувията. Тази икона беше чудотворна, за нея се говореше, чс тя е изрисувана от ръката на самия евангелист Лука. Същият онзи, който написал едно от четирите евангелия. В скалния манастир имаше каменна стена, на която, ако сложиш пара и си безгрешен, тя залепва и остава така на камъка, като привлечена от невидима божествена сила. Яне и Петко си бяха играли много, но паричките и на двамата все не искаха и не искаха да залепнат, а момчетата, “чуруликайки”, продължаваха да опитват и опитват, чудейки се за коя ли точно беля Божията майка ги упреква.

Всичко това Яне си спомни докаго гледаше пъстрия поток от хора, който, като мравчен път, се нижеше пред него. Едва сега чу глъчката. Явно днес беше някакъв празник и нишката от богомолци още от сутринта се нижеше към аязмото. Не беше големият празник на Бачковската обител, защото тогава цялата тази пътека и дори мястото, къдсто беше застанал самият той, щеше да бъде заето от хора. Понякога, на този празник, толкова много богомолци тръгваха към манастира, че те задръстваха пътя и заставаха толкова нагъсто, че не можеха да помръднат. Върволицата от волски коли и каруци понякога се виеше по пътя за Станимака, покрай река Чая и достигаше досами града, който беше на десетина километра от Бачково. Тази колона приличаше на бежанска, а повечето от хората, които задръстването застигнеше на половината път между Станимака и Бачкьой, така и не достигаха до Клувията.

Яне реши и прикрито тръгна надолу, успоредно на човешкия поток, но така че да не се разкрива. Той не искаше да се смесва с хората, защо-

Ill том “Хайдут

123

II глава “Бачкьой

то не знаеше как те ще реагират, когато го видят да излиза от храстите. Беше видял чистите си дрехи, но не знаеше как изглежда в лицето, а и Буря със сигурност щеше да ги стресне. Скоро пътеката се стесни и Яне даде команда на Буря да го последва и доколкото беше възможно се сля е тълпата. Хората сигурно си помислиха, че е един от тях, който се е отделил по своя си нужда и не му обърнаха никакво внимание.

Той вървеше към Бачковския манастир и си мислеше, че може да се договори да работи като пандур в манастира. Какво значение има дали ше работи като пандур в Араповския или в Бачковския манастир? Той вече имаше опит като пандур и нямаше да му е трудно. Освен това Бачковския манастир беше много по-голям, а и по-богат от този, от който идваше, така че и пандурите в него сигурно живееха по-охолно. Тази мисъл накара Яне да се усмихне. После се замисли, че може би е по-добре първо да опита да открие къщата на уста Манол, да се види е него, а след това да реши какво да прави. Това беше добра идея.

Скоро Яне стигна до манастира. По това, което говореха хората около него, той разбра, че те са от всички краища на низината, но имаше и хора от планината, със своите кафяви елеци, дебели шаячни потури и големи черни гайтани. Яне не последва тълпата, която задължително за последно се отбиваше към обителта, а зави надясно и по широкия калдъръмен път се спусна към селото. Мина покрай голямата чешма, е много чучури, от която буйно течеше чиста студена вода, а после и под арката, която се извисяваше над пътя. “Майстор Манол. Майстор Манол” - тази мисъл се въртеше в главата му. Натам беше тръгнал. Вървеше бавно и видя въжен мост, който някак лениво се беше протегнал над реката. Той беше увиснал и хората, като минаваха по него, го разклащаха. Много добре си спомняше тези два-три моста, които бяха проснати над реката, която тук беше широка, но буйна. Това беше връзката между двете части на селото. По-малката част от селото беше от страната на пътя, който свързваше Станимака е Ахъчелеби и Пашмакли. Това беше основният път в планината Родопа. Освен това цялото село беше пристегнато и разположено между два високи и стръмни ската на планината. Тук слънцето изгряваше късно, а рано залязваше, в момента в който се скриеше зад ската. И ако лятото това не се усещаше осезаемо, през зимата правеше дните кратки и мрачни. Лятото реката разхлажда-ше долината на Бачково, а през зимата беломорски ветрец полъхваше от юг и правеше климата на селото уникален. Бачковци смятаха, че тук растат най-вкусните и сладки смокини в цялата европейска часг на Империята на падишаха.

Яне смело стъпи на опасно люлеещия се въжен мост. Струваше му се толкова страшен. За пръв път стъпваше върху нещо толкова несигурно.

Токораз Memo

124

Ятаган и Меч

Всичко под краката му се движеше. Отсреща някакви хора го гледаха. По моста бяха завързани дървени летви, на които трябваше да стъпва, но Яне едва смогваше да ги улучи. Няколкото стъпки, които направи по моста, му костваха големи усилия. Вложи цялата си воля и смелост, за да продължи напред и в този момент погледна назад и видя Буря. Кучето гледаше люлеещия се мост и скимтеше. То се страхуваше от височината и от моста. Яне повика Буря, за да я насърчи. Тя стъпи с предните си лапи на моста, но разтвори ноктите на краката си и още по-силно заскимтя, като достигна до вой. Селяните и гостите гледаха любопитната картина, която представляваха Яне и Буря. Момчето се върна. Единственият начин беше да пренесе тежкото куче на ръце. По този начин му беше още по-трудно. Преди малко поне можеше с ръцете си да се държи за въжетата, които служеха за перила. Така Яне за пръв път пресече дървения мост на Бачково. Когато стъпи от другата страна на реката и почувства твърдата земя под краката си, благодари на Бог. Дано уста Манол живееше от тази страна на реката, че не знаеше дали ще може отново да пренесе Буря по моста. Когато пусна Буря на земята, той откри колко тежка е станала кучката му. Макар все още бебе, тя беше едра като старо куче. Селяните се смееха и се шегуваха с двамата, но Яне видя в очите им страх и възхищение. Явно бачковци оценяваха силата на кучето, което водеше със себе си и което повече приличаше на магаре или мечка. Яне съжали, че по този начин беше преминал по моста. От одеве той се опитваше да бъде незабележим, а сега всички погледи бяха приковани в тях. Опита се по най-бързия начин отново да се смеси с тълпата. Скоро други селяни тръгнаха по моста и случката с преминаването му беше забравена. Сега той се огледа. От моста тръгваше една уличка, която отиваше нагоре към ската. Тя беше къса, защото тук долината на Чая не беше много широка. От лявата страна имаше къща, която като че ли беше вкопана в земята и дворът й беше по-ниско от пътя. А отдясно се издигаше къща, не много голяма, но градена от бял камък. Ако тази къща беше на майстор зидар, тя трябваше да бъде голяма и градена с неповторимо майсторство и внимание. Въпреки че не изглеждаше да е на майстор строител, тя беше първата изпречила се на пътя му, затова Яне реши да похлопа на вратата й и да попита за къщата на уста Манол.

Той се приближи до не много голямата порта и похлопа направо с юмрук. Скоро нечии женски глас попита отвътре.

- Кой е?

Яне се стъписа. Не знаеше какво да каже за себе си. Не беше решил какво да попита.

- Казвам се Яне. Яне Боляров. Търся къщата на уста Манол. Можете ли да ме упътите?

Ill том “Хайдут

125

11 глава “Бачкьой “

- Кого търсиш? - попита отново гласът.

- Кой е? - до женския глас се чу мъжки. Явно стопанинът на къщата беше застанал редом до жената, от другата страна на портата. - Кой си и какво искаш? - гласът на мъжа проехтя силно и категорично. По всичко си личеше, че човекът е властен и не е свикнал да му възразяват, отговарят или да не изпълняват думата му.

Яне реши да се подчини на този глас. Освен това не беше направил нищо лошо и нямаше от какво да се притеснява.

- Аз съм Яне Боляров. Търся къщата на уста Манол.

- Откъде познаваш уста Манол? - попита гласът отвътре. После Яне чу как резето на вратата се отмести и портата започна бавно да се открехва.

- Той строи една черква на моя род.

- Кога беше това? - попита гласът. Портата се отвори и там се появи мъж, малко по-висок от Яне, с къса, черна, четинеста коса. Мъжът имаше дебели, стърчащи настрани мустаци, които се изтъняваха към върховете, но без да завиват краищата си нито нагоре, нито надолу. Страните на мъжа също бяха обрасли с гъста четинеста брада, която му придаваше още по-заплашителен вид. Човекът беше без шапка, а главата му беше кръгла. Някак кръгло и стегнато беше и цялото тяло на човека. Под ризата му Яне, като вече опитен пехливан, забеляза облите и стегнати като камъни мускули. По всичко си личеше, че стопанинът на къщата цял живот е вършил тежка работа. Освен силата, си личеше и неговата вдървеност. Без да го е виждал никога досега, Яне вече си представи как би се борил мъжът. Той беше виждал и друг път такива хора. Те бяха изключително стегнати и силни, но слабото им място беше гъвкавостта. Яне вече си представяше с каква техника би хвърлил мъжа, когато гласът му го стресна.

- Та кога казваш беше това?

- Преди около година, година и нещо.

- Къде?

Яне се учуди, защо мъжът го разпитва толкова подробно. Учуди се какво иска той от него.

- Недалеч от тук, в равнината, близо до Боляровия хан - отговори предпазливо.

- Боляровия хан казваш - каза мъжът и подръпна единния край на дългия си мустак. Това явно трябваше да покаже, че той се е замислил дълбоко. - Имаше такова нещо - потвърди мъжът.

Яне през цялото време чувстваше нещо заплашително в поведението на мъжа, затова му се искаше по-бързо да продължи търсенето. Той беше грижливо скрил ятагана си и не би могъл бързо да извади прекрасното оръжие. Това беше единственото оръжие, което му беше оста

Токораз Memo

126

Ятаган и Меч

нало. Вярното куче беше седнало от лявата му страна и изглеждаше, че е отпуснато и някак разсеяно се оглеждаше, но Яне знаеше, че само да даде команда или ако някой замахне срещу него, Буря на мига ще реагира и ще скочи срещу човека, дръзнал да направи това.

Вместо да го насочи и изпроводи да търси къщата на уста Манол, човекът се отмести, посочи навътре и каза:

- Ха влизай, момче.

За момент Яне се поколеба. Той не беше очаквал такова нещо. Мина малко време преди да овладее стъписването си и да прекрачи портата.

- Аз търся уста Манол - смотолеви Яне, докато влизаше.

- Спокойно! Спокойно! Това е домът на уста Манол. Ти как се казваше?

- Яне. Аз съм Яне Боляров.

- От Боляровите.

- Аха! - поклати глава момчето.

- Защо си дошъл? Защо го търсиш? Къде са вашите?

- Сам съм - каза Яне. После спря да говори. Искаше да се види с майстора. Нямаше смисъл да говори с тези непознати.

Мъжът усети нежеланието на момчето да говори и го остави на мира, тръгна и влезе през една ниска вратичка. Яне остана до едно дебело дърво. Огледа го, това беше смокиня. Буря седна до ствола й, като нервно продължаваше да се оглежда.

Мина доста време преди отнякъде да се появи жената, която започна да го разпитва дали е гладен и жаден. Яне отказа и търпеливо продължи да чака майстора. Сърцето му се беше свило. Не знаеше на къде да поеме, ако майсторът не се прибереше или ако не искаше да остане с него. Наистина той му беше отправил предложение, но то беше преди толкова много време.

Когато вратата се отвори и там застана майстор Манол, сърцето на Яне трепна. Той веднага го позна. Майсторът също го позна, усмихна се и видимо се зарадва. После, без да пита Яне за каквото и да е, го покани да влезе вътре. Той се държеше така, все едно че знае всичко. Вечерята беше обилна, в чест на госта. Всички обръщаха особено внимание на младото момче, жените му предлагаха най-вкусните мръвки и дебели комати хляб. След като хапнаха, масата беше “вдигната” и отнякъде се появи едно шише с ракия. Очите на мъжа, с кръглата глава и с мустаците, блеснаха. Сега той вече не се струваше на Яне толкова страшен.

- Ти пиеш ли вече ракия? - попита Манол.

Болярови не даваха на децата да пият вино, а какво оставаше за ракия. Най-много при някакъв повод и на празник да пийнат по една малка чашка. Въпреки че не пиеха, бяха признати за майстори, които правят хубаво вино и ракия. Немалко от хората пътуваха до Боляровия хан

Ill том “Хайдут

127

II глава “Бачкъой”

не толкова да спят в него, колкото да опитат прочутата ракия и вино на стопаните.

Въпреки че не беше пил ракия, Яне беше близвал и му бяха обяснявали как да разбира дали ракията е добра, или не чак толкова.

- Тази обаче е люта! - каза мъжът с кръглата глава, на когото всички казваха Кара Тозю. Яне знаеше, че Тозю е името, с което наричат по на-родному тези, които църковно бяха кръстени с името на Спасителя - Христос. Кара на турски означаваше “черен”, така че името на мъжа можеше да се преведе като Черния Христос. Като разбра това, гърбът на Яне настръхна. Никога досега не беше чувал по-зловещо име. Кара Тозю, Черен Христос, какво можеше да бъде това? Как ли ще изглежда Черния Христос? Всички тези мисли се сториха на Яне светотатствени. Той близна лютата ракия и тя запари в устата му. Манол и Кара Тозю го гледаха втренчено. Яне не искаше да оставя у тях впечатлението, че е малък и несериозен. Следващата глътка беше голяма. Огнената течност се разля в устата му и го задави. Той си наложи и преглътна. Парещата течност се разля по гърлото му и се ливна надолу, запари на корема му и накара от очите му да потекат сълзи. Мъжете не издържаха и се разас-мяха. Яне се чувстваше унизен, но не можеше да спре сълзите си. Имаше чувството, че ракията изгаря вътрешностите му.

- Жена, дай вода! - извика майсторът.

- Виж как се зачерви главата му! - викаше Кара Тозю и се смееше, като се превиваше от смях.

Скоро на двамата мъже им мина и вече не се занимаваха с момчето, но това не означаваше, че неговите мъки бяха свършили. Скоро ракията се разля из тялото му и му се зави свят. Той неведнъж беше виждал пияни хора. Все още беше жив споменът му от магерницата и как тогава Йосиф Брадати и Инокентий го бяха напили. Чувстваше се зле. Сега разбра, че пиянството от ракията и от виното са различни. Опита се да стане, за да отиде по нужда, но е учудване откри, че краката му се преплитат и той се спъва. Опитите му да бъде стабилен го караха още повече да се клатушка. Жените го подхванаха и му помогнаха да излезе, за да запазят достойнството му. Колкото и да беше деликатно положението, колкото и да беше малък, жените знаеха, че някой ден той ще стане мъж. За да не се срамува сега от себе си, те се опитваха да му помогнат. Яне излезе навън. Буря все така стоеше седнала до ствола на смокинята. Навън вече беше настъпил пълен мрак, а леденият ветрец го прониза и го накара да затрепери. Това проясни главата му. Остана още малко навън и се почувства малко по-добре. Искрено съжали, че се беше направил на герой и беше пил. Можеше да се направи на по-скромен и да не се излага.

Токораз Memo

128

Ятаган и Меч

Когато влезе обратно в стаята, двамата все още пиеха. Въпреки че шишето беше преполовено, мъжете изглеждаха напълно трезвени.

- Спи ли ти се вече? - попита Манол и Яне разбра, че това не е въпрос, а препоръка да си ляга.

- Да, ще си легна - примирен отвърна Яне. И без това вече му се спеше.

- Жените ще ти покажат стаята - каза Манол.

Яне се обърна и ги последва.

- Момче, да вържеш кучето! - извика Кара Тозю след него.

- Нашите кучета не дават да ги връзваме - отговори момчето.

- Вържи го, че е голямо, да не вземе сутринта да нападне някого!

- Няма да нападне - отговори със сигурност Яне.

- Ние ще му дадем да яде, каквото остане от софрата - каза жената.

- Нашите кучета са научени да вземат храна само от нас, от чужди хора няма да вземат.

- Добре, след малко ще ти донеса храна да му занесеш - каза жената.

Яне поклати глава в знак на съгласие. Обърна се и тръгна да излиза

от стаята и в този момент чу Манол.

- И, момче - каза Манол, - радвам се, че си тук!

Погледът на майстор Манол беше благ и мек. Той милваше като кадифе и накара Яне да се почувства желан и добре дошъл. Момчето само кимна в знак на благодарност. Жената го отведе до една врата. Стаичката беше толкова малка, че беше широка колкото вратата. Вътре имаше само едно дървено легло. Другата вещ в стаята беше малък иконостас на Света Дева Мария - Божията майка. Бачковската обител беше на името на Божията майка и явно светицата беше и покровителка на селото. Пред иконостаса гореше малко кандило, пълно с дървено масло. Миризмата на горящ зехтин беше изпълнила тясното помещение.

- Светата Дева ще те пази от вампири, нечисти сили и караконджули - каза жената.

Яне оправи завивките си, а после занесе храна на вярната си Буря. Кучето все така стоеше до дървото и го чакаше. Той я нахрани, като й говореше нежно и я милваше. Не можеше да й се отблагодари за това колко пъти му беше спасила живота. След като се наяде, изкомандва Буря да легне, защото, ако не й кажеше, щеше да остане нащрек цяла вечер. След като се погрижи за кучето, Яне се прибра и спа непробудно върху тесния и твърд миндер в тясната стаичка. Миризмата на кандило-го и чергите го върнаха в детството му. Тази миризма, с нещо непонятно и за него самия, му напомняше за баба му и за керпичената къщичка до Боляровия хан. Спа дълбоко. Събуди се, когато навън вече беше светло, и дълго време не можа да разбере къде се намира. Отвори вратата на

Ill том “Хайдут

129

II глава “Бачкьой

собата и щеше да извика от учудване, когато пред него не се разкри Боляровия хан, а каменната ограда и шумът на реката долу.

Така Яне заживя в къщата на майстор Манол. Разбра, че Кара Тозю му е приятел и пръв помощник, но не го помнеше от строежа на черквата до Боляровия хан. Яне беше сигурен, че тогава той не беше сред хората на майстора. Още от втория ден Яне беше изпратен да работи на един строеж. Постепенно времето се затопляше, а пролетта напредваше. Яне работеше все тежка работа. Носеше камъни и помагаше при градежа на дувари и по-малки сгради. Манол ходеше по някакви негови си работи, а Яне беше “прикрепен” към Кара Тозю. Мъжът беше строг и изискваше много от Яне. Той самият също много работеше и освен голямата сила, която притежаваше, беше и много издръжлив. Между двамата се създаде нещо като съперничество. Кара Тозю работеше и се шегуваше с Яне, като го наричаше слаб, гърчав, клечав и така нататък. Яне отначало се правеше, че се “впряга”, но е времето все по-често се дразнеше. Скоро Яне само мълчеше и работеше, напрягайки се до краен предел. Най-лошото беше, че никой не го караше да работи и така той сам “изваждаше” душата си и правеше това по-добре, отколкото ако някой насила го караше. Все по-често вечер Яне се прибираше като пребит, лягаше и заспиваше. Кара Тозю само се усмихваше. Той виждаше как честолюбието на момчето го кара да работи до пълно изтощение.

Един ден, когато седнаха да си починат, Яне гледаше Кара Тозю. Здравият мъж се изправи, отиде и с една ръка вдигна голяма обла стомна. Тази стомна беше кръгла и изтумбена. Тя поемаше много вода и така освен, че стигаше на двамата мъже за цял ден, оставаше студена през цялото време. На дръжката на стомната имаше малка дупчица, огкъде-то се пиеше. Яне обикновено захапваше чучура, но Кара Тозю му правеше забележка.

- И други хора, освен теб, може да искат да пият от стомната - казваше му той.

Сега Яне гледаше как майстора вдига стомната само с една ръка. Подпря облото й тяло на свитата си ръка и тя легна удобно и стабилно на свивката на лакътя му. Личеше си, че от много години Кара Тозю все така пие от стомна и е майстор в тази работа. Той все така, е една ръка, наклони умело стомната и от малката дупчица в дръжката потече силна тънка струя, която Кара Тозю все така майсторски насочи към устата си. Струйката, без да се разделя, попадаше точно в устата на мъжа, а той жадно гълташе и поемаше живителната течност.

Яне преглътна на сухо. Той също беше жаден, но го впечатли майсторството, с което Кара Тозю пиеше.

Токораз Memo

130

Ятаган и Меч

- Хайде да те науча и ти така да пиеш! - каза Кара Тозю, като видя как Яне го гледа.

- Защо трябва да се науча?

- За да се предпазиш, а и да не папаш водата. Сега работим само двамата, представи си обаче, че работиш с цяла бригада, никой няма да те остави да пиеш от водата им по този начин. Освен това искам да ти кажа нещо. Слушай ме внимателно! За да бъдеш майстор в едно нещо, трябва да бъдеш майстор и в другите неща. Калфата е майстор в това което върши, а майсторът е майстор във всичко! Нс можеш да бъдеш много сръчен, например в строенето или в дърворезбата, а да бъдеш със “завързани ръце” за всичко останало. Така не е нужно да видиш майстора как точно си върши работата, за това можеш да съдиш и по много по-дребни и почти незабележими неща. Ето например, ако имаш сръчност да пиеш вода по този начин, това говори много и за всичко останало, което правиш. Само по това един майстор на сеченето може да разбере как сечеш или дали можеш да яздиш.

- Е! - Яне не се стърпя и изрази съмнението си. Според него Кара Тозю прекаляваше.

- Така е! Трябва непрекъснато да упражняваш уменията и сръчността си. Не е достатъчно само това, което смяташ за твоя основна работа. Понякога за по-лесно можеш да постигнеш майсторство с по-просто и отдалечено нещо. Ти в какво искаш да станеш майстор? В строителството?

Яне се замисли. Не това беше неговата мечта.

- Искам да стана най-добрият пехливанин.

Кара Тозю се опули. Той не беше очаквал такъв отговор и като че ли му трябваше време да възприеме неговата мечта.

- Добре! Ето, ти искаш да станеш башпехливанин. Понеже това е трудна работа и изисква много години, много по-лесно е да постигнеш съвършенство и майсторство в други по-малки неща, за които е нужно по-малко време. Така ти ще се учиш как се постигат нещата и ще бъдеш по-подготвен за пехливанлъка.

- Не е ли по-добре да правя това с всяка техника в борбата?

- Да, и това трябва. Но понякога можеш да се умориш или да ти омръзне. Трябва да преследваш нещата както в дълбочина и да навлизаш в тях, така и в ширина, и да се занимаваш и с неща, които на пръв поглед изглеждат отдалечени. Понякога ти се струва, че нещото е далечно и никога няма да ти потрябва, но не го оставяй! Довери се на Бог! Щом той те е насочил към него, значи някога ще ти потрябва! Ако всеки се занимаваше само с това, от което живее, нямаше да има кавалджии, певици и дърворезбари. Понякога това, което правиш от сърце и душа, и

Ill том “Хайдут

131

II глава “Бачкьой

с което се занимаваш в свободното си време, осмисля живота ти повече от самата работа.

В следващите дни Кара Тозю учеше Яне как да пие от стомната и момчето от ден на ден ставаше все по-добро в това умение. Отначало повечето вода се лееше върху очите и гърдите му и след всяко пиене трябваше отново да пълни стомната, но е времето все по-точно уцелва-ше устата си и вкарваше струйката в нея. Трудно беше да преглъща с отворена уста, докато струйката продължаваше да тече. Освен това беше много трудно да балансира и така да насочва струйката от изпразващата се стомна, че тя винаги да отива в устата му. Колкото повече пиеше, толкова по-лека ставаше стомната и толкова по-лек и внимателен трябваше да става натискът му. Всичко това беше много трудно, затова Яне беше много щастлив всеки път в който не се олееше целият с вода.

Въпреки голямата си умора Яне отделяше време и продължаваше обучението на Буря. Кучето го придружаваше до строежа, лягаше и чакаше, докато денят не превали. Тогава, махайки с опашка, тя придружаваше момчето до къщата на Манол. Отначало гледката на кучето и момчето привличаше вниманието на хората и особено на децата, но с времето те като че ли свикнаха.

Стопанката на дома се казваше Станка. Тя беше майка на Манол. Яне така и не можеше да разбере дали Кара Тозю му беше приятел или някакъв роднина. Станка беше чевръста, работна жена и въртеше работата на цялата къща. Тя прие Яне под крилото си. Караше се на Кара Тозю, когато той се опитваше отново да напие момчето и да му гледа сеи-ра. Станка като майка орлица разперваше криле над младото момче и навикваше по-възрастния от него мъж.

Яне не беше забравил какъв ужас беше преживял той, а и кучето, когато трябваше да минат по въжения мост, затова освен останалото обучение, всеки ден двамата с Буря отиваха до реката. Постепенно кучето свикна с бурните пенливи талази на реката. След време тя вече без страх се приближаваше до пенливата река. Мина време преди да научи кучето да преминава по клатещия се нестабилен мост. Той с възхищение наблюдаваше как вярното му животно, заради него, преодоляваше вродения си страх и инстинктите си за оцеляване. Скоро вече за удоволствие Яне започна всеки ден да минава от другата страна на реката. Вече беше лято, Чая беше успокоила бурните си потоци и не беше толкова страшно, но Яне беше сигурен, че и кучето ще премине, и дори ще нагази и в най-бурния планински поток, ако се наложи. Жертвоготов-ността на Буря го караше да се възхищава на животното, което му беше толкова вярно, но в същото време това го притесняваше, защото той

Токораз Memo

132

Ятаган и Меч

знаеше, че не е готов дотолкова да се пожертва за кучето си. И така това го караше да се чувства гузен.

Когато преминаваше от другата страна, той виждаше талигите и потока от хора, който отиваше нагоре към Ахъчелеби и Пашмакли. Всеки ден имаше хора, които се отправяха към големите порти на манастира. Това бяха изстрадали хора, търсещи упование и духовна подкрепа във вярата. Така един ден краката му сами го отведоха пред манастира. Голям, със стени като крепост, той се извисяваше пред него. За момчето нямаше съмнение, че това беше най-голямата сграда, която някога беше виждал. За разлика от манастира “Света Неделя”, който беше само с един двор, Бачковската света обител беше с два вътрешни двора и беше поне три-четири пъти по-голяма. Всеки ден Яне идваше и се покланяше на иконата на Светата майка Троеручица, а след това изслушваше, ако има някаква служба, а в празничните дни присъстваше на литургията или каквото там имаше според празника.

Работата, обучението на Буря и ходенето на църква - това беше денят на Яне. Струваше му се, че по-пълноценен живот не може да има. Само понякога, като си легнеше и преди да заспи, се сещаше за роднините си, за Кара Мустафа и Кая, за Инокентий и манастира “Света Неделя”. В него все още живееше идеята, че някой ден ще се върне в манастира и животът му ще премине като пандур, тихо, кротко, без изненади и сътресения. А някой ден можеше да стане и башпандур. Обичаше да мисли как ще отмъсти на Никодим за всичко, което му беше причинил. В последно време тези мисли все по-често се въртяха из главата му. Той беше очаквал нещо съвсем различно. Беше мислил, че ще бъде около майстор Манол, ще работи заедно с хората му, ще бъде весело и пак ще бъде център на внимание, но нищо такова не се случваше. Той работеше с Кара Тозю и не беше виждал никого от бригадата на уста Манол, а и самият майстор беше видял само веднъж, когато беше дошъл в дома му. Къде беше майсторът? Какво строеше в момента? Никой не му даваше отговор. Когато се осмелеше да попита Кара Тозю, суровият мъж спираше работа, изглеждаше го и казваше:

- Ти нямаш ли си друга работа? Какво те интересува къде е уста Манол?

После продължаваше да работи и така Яне никога не успя да разбере къде е майсторът.

Една приятна лятна вечер, след като се прибраха с Кара Тозю от работа и вечеряха, Яне повика Буря и двамата, както всяка вечер, тръгнаха по въжения мост. Кучето като че ли очакваше това и вдигнала високо опашка, тръгна весело след господаря си. Хората от дома на уста Манол вече бяха свикнали с вечерните излизания на момчето и дори не обърнаха внимание на двете фигури, които се отдалечаваха към моста.

Ill том “Хайдут”

133

II глава “Бачкъой

Яне и Буря преминаха моста. Въпреки че вече всеки ден двамата минаваха по дървените летви на въжения мост, той с усмивка гледаше как Буря се беше снижила и разтваряше ноктите на лапите си, за да се задържи по-добре. Въпреки смелостта си, кучето все още изпитваше страх.

Двамата преминаха реката. Тъй като беше късно, по пътя почти нямаше хора. От кръчмата, някъде далеч зад лявото си рамо, Яне чу пиянска глъч и шум на много хора. За миг вратата на кръчмата се отвори, за-щото шумът стана по-силен, а после отново заглъхна. Тази кръчма беше построена от лявата страна на пътя, който се качваше нагоре към манастира. Повечето бачковлии предпочитаха селската кръчма, която се намираше по-близо до Станимака, в долната част на селото. В гази кръчма, която беше към манастира, обикновено отсядаха окъснели пътници, които само се отклоняваха от пътя. В нея отсядаха и богомолци, окъснели или които не бяха успели да намерят места за пренощуване в манастира. Освен кръчма, сградата беше и хан, но помещението, в което спяха хората, беше същото, в което останалите пиеха, понякога до късно вечерта. Яне мина покрай кръчмата, погледна и видя светлината през мръсните малки джамчета и сенките вътре. Двамата с Буря тръгнаха към манастира. Скоро портите на светата обител щяха да бъдат затворени, затова Яне се забърза. Тази вечер беше малко окъснял, но все пак щеше да има време поне за една молитва и да запали една свещичка пред олтара на голямата черква в манастира. Яне заповяда на Буря да го изчака пред голямата порта на манастира. Голямото куче седна и послушно зачака. Отначало монасите се плашеха от огромното куче, седнало до портата и чакащо стопанина си, но с времето свикнаха с това. Всички вече се бяха убедили, че Буря е послушна и напълно се подчинява на командите на младия си стопанин.

Яне спокойно влезе в двора на манастира, насочи се към черквата и влезе през вратата, до която беше засаден висок колкото църквата тис. Запали свещичка, помоли се на Света Богородичка за здраве и дълъг живот на семейството си и излезе. Вече беше започнало да се стъмва. Под арката, по големите изтрити каменни плоскости, той се насочи към голямата дървена порта на манастира. Това беше единственият вход на целия манастир. Така светата обител се бранеше от набези и каквито и да е посегателства отвън, и се превръщаше в непревземаема крепост само като се залостешс портата. Така игуменът контролираше всичко, което се случваше в манастира и което се внасяше или изнасяше от него.

Когато наближи изхода на манастира, отвън чу някаква непривична глъчка. Яне забави крачка и се заслуша в думите, които се чуваха отвън. Езикът, на който се говореше, беше турски и това още повече озадачи Яне.

Токораз Memo

134

Ятаган и Меч

- Това е кучето, господарю! - крещеше един мъж, като сочеше Буря, която търпеливо беше седнала и като че ли не забелязваше групата хора, която стоеше срещу нея и дори човека, който крещеше и ръкомахаше.

Нещо интересно и непонятно ставаше навън. Яне прилепна към стената, за да разбере какво става и да остане незабележим. Мъжът не преставаше да крещи:

- Това е кучето, което ни нападна, господарю! То уби вашия брат! Куче, лочило кръвта на правоверен, трябва веднага да бъде убито! Веднъж вкусило от плътта на човек, пак ще убива!

Човекът говореше разпалено и жестикулираше срещу седналото куче. Той говореше на един огромен мъж, застанал до него. Цялата група се беше наредила около исполина и си личеше, че той е главният, тарторът сред тях.

Яне слушаше думите на ръкомахащия мъж и отначало нищо не разбираше. Това, което той казваше, беше пълна измислица. Плъзгайки се по стената и прикривайки се зад каменния перваз на една от каменните чешми, които се намираха от двете страни на манастирската порта, той се приближи до групата. Човекът хем ръкомахаше към кучето, хем по всичко си личеше, че го е страх. Той като че ли очакваше във всеки момент Буря да скочи срещу него.

- Чие е кучето? - извика турчинът е гръмовен глас.

Тъй като от одеве се носеха викове, няколко от монасите на манастира бяха излезли и гледаха любопитната гледка, която представляваха кучето и групата турци срещу него. Големият турчин се обърна към монасите и със силен глас попита:

- Чие е кучето?

Той питаше на турски, но монасите, повечето от които бяха грамотни хора, със сигурност го разбираха.

- На кого е това куче? - отново попита турчинът.

Монасите мълчаха и се споглеждаха, като че ли не разбираха въпроса. Тогава отпред излезе един от тях. Яне го познаваше. Това беше същият онзи поп Глигорко, който се грижеше за Клувията и живееше горе, в скалния манастир. Той беше легенда и за самите монаси в манастира. Истинското му име беше Григорий, но всички го наричаха Глигорко. Та точно този монах излезе пред групата. Яне се учуди. Той беше сигурен, че много от монасите знаят, че кучето е негово. Те обаче мълчаха, а напред излезе този, които едва ли го познаваше и знаеше нещо за Буря. Нима той щеше да го предаде? Инстинктивно Яне се сви. Не можеше да разбере кога Буря може да е направила това, в което я обвиняваха. Беше сигурен, че турците търсят да си го изкарат на някого и явно се бяха заяли с кучето му.

Ill том “Хайдут

135

11 глава “Бачкьой

- Това куче е мое! - за учудване на Яне каза Глигорко.

- Твое? - изненада се турчинът. - На някакво момче било кучето - каза той.

- Мое е! - твърдо настоя попът.

Яне зяпна от учудване.

- Това куче преди време нападнало и убило брат ми, недалеч от тук, в местността Клувията. Сигурно всички сте чули за това подло нападение. Това куче е убило правоверен, а това означава, че трябва веднага да бъде убито, но наказание трябва да понесе и неговият господар, защото той, чрез кучето, е убил брат ми Хасан. Аз, Али Бабаджан, ще отмъстя за брат си! Ако трябва ще изтребя до крак цялото това гяурско село и този манастир ще срина, но неотмъстен брат си няма да оставя! Пак те питам, твое ли е кучето?

- Мое е! - отново твърдо отвърна монахът.

Турчинът беше висок, много едър и дебел. Тялото му приличаше на буре. Въпреки големия му корем си личеше, че мъжът притежава голяма сила. Яне беше сигурен, че той се е занимавал с псхливанска борба. Това той без грешка можеше да определи. Имаше някакво излъчване, сила и решимост в движенията на хората, занимавали се или все още занимаващи се с борба. Яне гледаше мъжа, който се нарече Али Бабаджан и дори без да беше чул името му беше сигурен, че е пехливанин. Името му потвърждаваше това. Бабаджан означаваше едър, здрав, як, в смисъл на човек, надарен с изключителна сила. Ако името не беше прякор, то можеше да означава, че целият род на Али е род на пехливани и че той е потомствен борец.

- Ще умреш и ти, и кучето ти! - изрева пехливанинът. Отнякъде гой извади дълъг бич, който на върха завършваше с остро жило. Али Бабаджан замахна и удари Буря. Кучето силно изквича и подскочи във въздуха. На Яне му се стори, че самият удар вдигна Буря във въздуха. Тя заскимтя и повдигна дясната си лапа, но не помръдна. Яне гледаше като зашеметен. Али и хората му не само заплашваха, те явно бяха рошили да приведат заплахите си в действие. Освен бича, скоро в ръката на Али се мярна и ятаган. И цялата групичка наизвадиха ятагани. Яне се чудеше какво да направи, за да запази живота на кучето, а и своя. Монасите, и особено Глигорко, също бяха застрашени, но сега той не можеше да мисли за тях. Така стоя известно време, като вцепенен, докато наблюдаваше как Али Бабаджан се приближава към Буря с изваден ятаган. Само миг и вярното му куче щеше да бъде посечено. Буря предчувстваше това, но не помръдваше.

- Дръж! Буря, дръж! - успя с всичка сила да извика момчето и хукна към Али и групата му. Буря скочи срещу турчина. За миг Яне го изпус