Хайдут

Ill том “Хайдут”

205

II глава “Бачкьой

гарче, пехливанче.” Едва ли някой щеше да се сети за името му. Всички обаче щяха да разказват за борбата между Велко и Кая. Яне се обърна към двамата пехливани, които сега бяха застанали един срещу друг, и в миг се превърна в един от тълпата. Двамата мъже се гледаха очи в очи. Кая беше огромен, наистина като канара, но Велко не му отстъпваше нито по ръст, нито по-сила. Кая беше по-тежък и в тялото приличаше на огромно буре.

Както се гледаха, мъжете се засилиха един срещу друг и се сблъскаха. Тътенът беше ужасен. Яне беше виждал как два големи коча се засилват един срещу друг и се удрят, но този удар беше много помощен. Така биха се сблъскали бикове или биволи. Звукът беше толкова силен, че Яне сигурно беше затворил очи, защото не видя как Велко се беше оказал на земята. Явно по-тежкото тяло на Кая го беше съборило. Той обаче пъргаво подскочи и отново се оказа на крака. Тълпата отначало съчувствено и уплашено зашумя. Стон се изтръгна от устите на хилядите хора, но после те въздъхнаха с облекчение. След като стъпи на крака, Велко скочи и двамата с Кая се вкопчиха в смъртна хватка. Както беше прикован от гледката, изведнъж някаква силна ръка го хвана за рамото. Яне изтръпна. Сигурно хората на Кая се бяха възползвали от разсейването му и сега идеха да го задържат. Обърна се. Вместо аскер видя, че зад гърба му бе Манол.

- Хайде! - каза байрактарят и дръпна Яне.

Той обаче не искаше да тръгне. За него беше много важно да гледа тази борба. Това сигурно бяха двамата най-силни пехливани в света. Един ден той искаше да бъде на тяхното място. Трябваше да гледа тази борба, това беше най-важното нещо за него. Ръката обаче неумолимо го теглеше назад. Той все повече губеше мястото си и други хора минаваха пред него, като закриваха гледката му. Яне много се ядоса, защото чуваше шумовете от борбата, която беше като сблъсък между два разярени бика. Скоро тълпата се разреди.

- По-бързо, да бягаме! - извика Манол и го пусна.

Сега вече нямаше какво да го притегля назад. Беше ясно, че няма да гледа борбата, явно нещо лошо се беше случило.

- Тичай към конете и се яхай на твоя!

Скоро стигнаха до мястото, където се бяха готвили за борбата. Кара Тозю вече ги чакаше. Той беше оседлал трите коня и дори беше яхнал единия. Когато Манол и Яне се приближиха, той им хвърли поводите, обърна се и препусна. Яне едва смогна да се покачи на стремето и неговият кон се “изстреля” след конете на другите двама мъже. Отначало той нищо не разбираше. Най-накрая му се изясни защо беше всичко. Цялата поляна беше обградена от аскер. Мъжете се насочиха към една

Токораз Memo

206

Ятаган и Меч

група спахии, които нещо си говореха. Изненадата беше голяма и това ги спаси. Докато ги видят, докато свалят пушките да стрелят, тримата прелетяха покрай тях. Яне чу как зад гърба му изпукаха няколко изстрела. Той се приведе така, че главата му се опря до силния и дълъг врат на коня. Това беше един от конете на Велко Кесиджи. Всички те бяха огромни и много силни. Гигантът явно ги избираше специално за себе си, за да могат да носят тежкото му тяло. Скоро прекрасното животно настигна и изпревари конете на Манол и Кара Тозю. Яне не знаеше накъде отиват, но пътят пред тях беше само един и водеше към село Дървен (днес село Червен). Той беше прав като стрела и имаше широки полегати хълмове. Така конят се засилваше надолу и се качваше нагоре. Скоро се обърна и видя потерята от преследвачи. Спахиите бяха тръгнали след тях. Яне се отпусна и се довери на умното и силно животно. Гледаше да не го преумори. Така тримата стигнаха до селото. Препускащите конници привлякоха вниманието на любопитни хора, които бяха останали по къщите си и не бяха отишли на събора на Четиридесетте извора. Сега те наизлизаха, за да видят какво става. Това беше добре, защото щяха да забавят потерята. Когато излязоха от селото, Яне дочу зад гърба си гласа на Манол.

- Надясно!

Той се обърна и видя, че Манол наистина му сочи надясно. Видя пътя, който се извиваше надясно и се качваше нагоре, към скатовете на Ро-допа планина. Той дръпна юздата на коня и така тръгна по пътя, който много добре познаваше, защото това беше пътят, който водеше към село Орешец. Неведнъж беше минавал оттук, когато бяха идвали на лов с пандурската дружина. Сега той тръгна вече по-уверено. До Орешец пътят беше само един. Яне малко намали хода на коня, защото знаеше колко стръмен склон на планината трябва да изкачат. Ако турците не намаляха бяга, щяха да сгрешат, но той не би допуснал да преуморят конете си. Направи знак и на другите двама мъже малко да забавят ход. Те се обърнаха назад и видяха как турците бясно пришпорват конете си.

- Защо забавяме? - попита Кара Тозю.

- Така трябва! Тук баирът е много стръмен, но не се усеща!

Скоро мъжете се скриха зад една извивка на планината. Турците вече не се виждаха. Не се видяха и когато се скриха зад следващия завой. Яне познаваше прекрасно местността. Тук нямаше възможност за изпреварване и пресрещане, така че беше спокоен. Беше се случило точно това, което беше очаквал. Турците бяха преуморили конете си и бяха спрели. Сега важно беше да не спират, макар да се движеха малко по-бавно.

- Накъде сме тръгнали? - попита момчето.

- Към село Врата.

Ill том “Хайдут

207

II глава “Бачкьой

Яне знаеше този път. След Орешец трябваше да продължат по пътя, без да се качват на конете. Така привечер те стигнаха до село Врата. Това беше малко селце. Врата, но към какво? Местността беше чудна. Конете бяха много уморени, затова, когато се стъмни съвсем, тримата слязоха от гърбовете им и ги поведоха на повод. Селото беше много малко, по-скоро махала. Това беше една долина, отвсякъде обградена от високи хълмове, като венец. Но долината не беше като чаша, защото конусовиден връх се издигаше в средата й. Най-високият връх, от обграждащите я, се наричаше Караджов камък и те бяха тръгнали именно натам. Там, до село Врата, ги чакаше Глигорко, който се присъедини към тях.

Докато вървяха, монахът му разказа легендата за хайдут Караджа. Той върлувал из тези балкани, в областта на селата Бачкьой, Яврово, Добралък, чак до Куклен. Хайдут Караджа измислил кауците и от него по-късно ги заел Вълчан войвода. Всъщност кауците ги ушил някой си Пракоски Динчо. От всички места, за зимуване Караджата харесвал само този връх. Затова започнали да го наричат Караджов камък. Той му осигурявал сигурност и защита. Именно тук било мястото, където хайдут Караджа отвел най-лютия враг на раята в целите Родопи - наипи-нът* Ясъоглу. Яеъоглу морял раята в цялата област на Родопите, но Караджа го пленил. А след това го вързал с едно въже през кръста и го провесил от Караджов камък над бездната. Хайдутите отстъпили на двеста крачки и започнали да стрелят един след друг по въжето. Те стреляли бавно и не бързали. Въжето било дебело и когато някой го улучвал, от него се късали върви, а Ясъоглу се полюшвал и пропадал все повече и повече над бездната.

Хората разказват, че Ясъоглу толкова се уплашил, че пребледнял като платно и при всеки изстрел се изпускал в шалварите си. Като втрещен гой гледал към зеещата под краката му бездна, осеяна с остри канари. Наглият доскоро и напет турчин, сега си бил глътнал езика. Той не знаел дали не е по-добре някой от хайдутите да трепне и да го застреля, така както си виси. Това според него било за предпочитане пред ужаса от сполучливия последен изстрел, който щял да скъса няколкото последни конопени върви и да го изпрати надолу в пропастта. Ясъоглу висял и не смеел да диша, защото постоянно чувал как конопените върви се късат и пращят.

- Знаеш ли края на историята? - попита най-накрая Глигорко.

- Не - Яне никога не беше чувал за хайдут Караджа и за Ясъоглу.

- Караджа не го убил. Простил на Ясъоглу. Той решил, че след такова изпитание турчинът ще стане друг човек. И по-добре да го остави, от-

*наипин - наместник съдия, като помощник на кадията, по-скоро съдия изпълнител

Токораз Memo

208

Ятаган и Меч

колкото да се налага след една година да постъпва така и с друг наипин.

Така и станало. Ясъоглу се променил. Започнал да уважава раята и скоро станал един от най-справедливите наипи, които имало в Родопите. Той съдил не по това кой какъв е, а според делата и спазвайки справедливостта.

Това е историята на Караджов камък и хайдут Караджа.

Село Врата беше два реда къщи, от двете страни на пътя. По средата имаше чешма с един чучур, от който буйно течеше вода. Селото дори нямаше мегдан. Тримата мъже оставиха конете хубаво да се напият, а Яне се приближи до монаха и запита:

- Защо това село се нарича Врата?

Монахът, който знаеше всичко, каза:

- Има поверие, че някога тук Орфей слязъл в ада да дири своята любима, която се казвала Евридика. Някъде тук станало всичко това. Може би затова селото е кръстено така. Виждаш ли ей оня връх?

Яне погледна, попът сочеше към конусовидния връх в средата на долината.

- Всъщност това не е връх, а плато. Само от тук изглежда така. Нарича се Белинташ. Старите хора говорят, че някога тук имало огромен град и светилище. Траките езичници смятали, че тук е мястото, където трите свята се сливали: светът на хората, подземният свят на сенките и светът на боговете. Чувал ли си за Олимп?

- Чувал съм!

Яне беше чувал от дядо си елински митове и най-много му харесваше този за Херакъл, когото гърците наричат Херкулес.

- Смята се, че някога митът за Олимп се е зародил точно тук и това бил истинският Олимп, преди гърците да го откраднат и да го занесат на тяхната планина. Много от историите, които си чул като гръцки, са били измислени в Мала Азия и тук в Тракия. Според траките - древните жители на тези земи, именно тук било мястото, където трите свята се сливат. Тук жреците на бесите можели да пътуват между световете, но правели това е вестители. Извършвали жертвоприношения и по душите на убитите животни изпращали вести на боговете, а вътрешностите на изкормените животни хвърляли там - и старецът посочи една урва.

- Според тях там бил джендемът. Така хранели демоните.

- Чувал ли си легендата за Искендер?

- Да, чувал съм.

- Какво знаеш?

Яне беше чувал, че Искендер бил велик воин, който се опитал да превземе цялата земя и това бил първият опит на човек да властва над земята, много преди това да опита да направи падишахът. Яне знаеше,

Ill том “Хайдут

209

II глава “Бачкъой

че монахът ще му каже много нови неща, затова само повдигна рамене.

- Легендата говори, че някога Искендер* бил тук. За да омилостиви тракийските жреци, той пренесъл в дар златна колесница, отрупана догоре със злато. Той бил ученик на големия елински философ - Аристотел. От Аристотел получил знанието за трите свята. Познатият свят, или Средната земя на хората, той наричал Ойкумене. Та Аристотел подучил Искендер как от човек да стане Бог. Преди това само няколко човека са правили това. Един от тях бил Херакъл, който чрез подвизите си и воинските си умения станал полубог. Орфей, чрез знанието и слизането в подземния свят на Хадес, станал повече от човек. Александър дълго мислил и решил, че не иска да става просто Бог, а иска да стане най-могъщият сред боговете. Той решил да убие Зевс и да застане на неговото място. За да направи това, трябвало да превземе и да владее трите свята. Така тръгнал на дълъг поход, за да превземе Ойкумене. Когато стигнал в Индия, разбрал колко голяма е земята и се отказал. Разболял се в Персия, а във Вавилон умрял, където го и погребали. Така той не успял да стане втори Зевс и да властва над трите свята.

За Искендер се носят още слухове. Заради това, което искал да направи, хората смятат, че е бил по-страшен от Дявола и е продал душата си на Рогатия. Има легенда, че на главата си Искендер имал два рога. Но за това никой не говорел и се пазело в строга тайна. Който кажел нещо такова, веднага бил убиван. Хората знаели това, но мълчали. Тогава един човек не издържал и отишъл до един сух кладенец и извикал в него, така че никой да не го чуе:

- Искендер е Рогатия! Искендер има рога!

Там обаче, на дъното на кладенеца, растяла тръстика и когато след време от нея направили свирка, тя започнала да разказва тайната, която била научила. Така и до днес свирките разказват историята на Искендер, че той имал рога.

И до днес не се знае къде е златната колесница и златото на Искендер. Смята се, че Вълчан войвода е успял да намери пещерата, в която било златото на Искендер и на жреците на бесите. Намерил също и злато от римско и византийско време и сам събрал много злато. Много повече от нас.

Докато вървяха, монахът посочи надясно и каза:

- Виждаш ли ей онзи връх вдясно?

Яне погледна натам. Това беше част от планината, която обграждаше Бслинташ.

- Онази планина се нарича Кръстова гора. Легендата твърди, че някога свети Константин изпратил майка си по стъпките на Спасителя.

*Искендер - персийско и арабско име на Александър Македонски

Токораз Memo

210

Ятаган и Меч

Царица Елена трябвало да събере всичко що е останало като спомен и следи от Христос и неговите ученици. Тя открила мястото на Рождество христово във Витлеем, яслите и Божи гроб, и дори на Голгота успяла да открие Кръста, на който бил разпнат самия наш бог Исус Христос. Той бил много изгнил и от него била останала само една малка част.

Елена тръгнала с кораб да пренесе кръста в Константи новия град, същият този, който днес е наричан Истанбул. Но в Гърция ги нападнали пирати и те били принудени да слязат на брега в Северна Гърция. После, преследвани, навлезли в планината Родопа, за да се скрият. Тук вече разбрали, че поганците ще ги застигнат и заровили Кръста Господен. Това станало точно тук. Затова мястото се нарича Кръстова гора. По-късно на много места започнали да се появяват парченца от Кръста Господен и да се пазят в мощехранилища, но истинският кръст, този на който е бил разпнат Господа наш Исус Христос, се намира някъде тук - и монахът посочи неопределено към планината вдясно.

Докато слушаха всичко това, те бяха стигнали в подножието на Караджов камък. Тримата спънаха конете и ги пуснаха да пасат в една гора, а те самите поеха по стръмна пътека, която без извивки водеше право нагоре, към върха. Отначало на Яне му се струваше, че пътеката е стръмна и няма друго място, откъдето да може да се мине. Скоро обаче тя стана толкова стръмна, че се наложи да драпа на четири крака и ко-гато вече мислеше, че от това по-лошо не може, пътеката свърши и пред краката на първия зейна пропаст.

Яне погледна надолу и замръзна. В тъмнината зееше бездна, по-дълбока и черна от пъкъла. Сега в главата му се върнаха приказките на попа за джендема и за подземния свят. Дали не бяха истина?

Докато гледаше надолу, Манол каза:

- Вижте!

Яне се обърна и видя стотици светещи светлинки. Това беше потерята. Те се бяха разпръснали долу в равното, обикаляха и се движеха.

- Дали знаят къде сме? - попита Яне.

- Сигурно! - промълви Манол.

- Ако се качим на върха, а те го обградят, ще сме загубени! - Яне беше сигурен в това. Знаеше, че стръмният връх е като непристъпна крепост, но пък не даваше път за отстъпление. Долу хората и светлинкитс ставаха все повече и повече.

- За пръв път ни преследва толкова голяма потеря! - каза Кара Тозю.

- Ей, каук! - извика силно Манол.

Четиримата почти лежаха на земята, опитвайки се да се задържат и да не се хлъзнат надолу.

Ill том “Хайдут

211

II глава “Бачкьой”

- Какво става? Защо няма никой на пост? - Манол беше учуден. - Отче Григорие, колко хора са горе? - попита той.

- Всички освен вас тримата и Велко войвода! - сигурно отвърна попът.

- Защо тогава няма никой на пост?

- Не знам! - отвърна попът и на свой ред извика: - Ей, каук!

В мрака отсреща никой не отвърна. Очите на Яне свикнаха и с този мрак и той скоро видя, че от другата страна на пропастта пътеката продължава. Явно там трябваше да бъде постът на кауците.

Мъжете лежаха още доста време.

- Ако са тръгнали по пътеката, скоро ще са тук! - каза Манол. - Яне, тичай най-отзад и гледай да видиш турците дали драпат по нази! Видиш ли светлина, човек или сянка, ела да съобщиш!

Яне отиде най-отзад и започна да гледа. Нищо не виждаше в мрака. През известно време чуваше как мъжете подвикваха, но нищо не се случваше. Мина доста време, заваля лек дъждец, който разкаля стръмната пътека и задържането вече беше много по-трудно. Яне се напрягаше все повече и повече и все по-трудно се задържаше. Вече беше вир вода мокър, когато почувства ръка на рамото си. Обърна се, беше Манол. Той просто каза:

- Хайде!

Двамата запълзяха нагоре. Когато стигнаха до пропастта, Манол се просна и тръгна да преминава. Чак сега Яне разбра. Това беше изсъхнал дънер на едно дърво, което мъжете от върха бяха проснали над пропастта. Яне гледаше как Манол пълзеше по гладкия ствол и целият изтръпна. Опита се да погледне надолу, но нищо не виждаше, само е лицето си усети бездната. Ситни капчици като че ли летяха нагоре и полепнаха по лицето му. Тялото му беше изнурено и мускулите му се бяха вдървили. Напрегна сили, но под корема му нещо започна силно да трепери.

- Хайде, Яне, давай! - чу вика на Манол. - Тръгвай по дървото!

Яне опипа дървото. То се беше разлигавило от дъжда и беше станало хлъзгаво. Пътеката беше разкаляна и Яне не можеше да се придвижи напред към ствола. Въпреки това гой легна и бавно запълзя. Чувстваше се много зле.

- Мечка страх, мен не страх! - каза си тихо той и тръгна. Пълзеше бавно и вече целият беше върху ствола. Отдолу чувстваше бездната. Тя беше страшно дълбока и имаше чувството, че го притегля. Как Глигорко, Манол и Кара Тозю бяха минали преди него? Тогава стволът сигурно е бил по-сух. Сега обаче той се хлъзгаше и Яне почти не помръдва

Токораз Memo

212

Ятаган и Меч

ше. Изведнъж усети как се хлъзга настрани. Тялото му се изпълни с ужас, а викът застина на устните му. Чувстваше как стволът бавно се извърта. Мъжете пред него викаха нещо, но какво? Яне се вкопчи с всичка сила в дънера.

- Поддава! Поддава, земята е мокра! Дръжте! - крещяха мъжете.

- Яне, дръж се! - крещеше Манол.

Яне се държеше, но въртенето на ствола продължи и скоро усети как увисна. Краката му висяха над бездната. Държеше се единствено с ръцете си, които беше сключил около дървото. Опита се да повдигне краката си. Беше толкова добър на маймунски бой, но мокрите дрехи му пречеха и така си остана, увиснал над бездната. Мъжете опитваха да издърпат ствола към тях. Яне само висеше, нямаше какво друго да направи. Струваше му се, че това продължи цяла вечност. Най-накрая почувства как силата на мъжете се увеличи и те го изтеглиха. Яне така се беше вкопчил и мускулите му бяха толкова вкочанени, че дълго не успяха да го отделят от дървото. Целият трепереше. Макар да беше лято, той чувстваше как е премръзнал и целият се тресе. Дълго време не успя да повярва, че е жив и че е прескочил пропастта. Как щеше да се върне назад? Не искаше сега да мисли за това. От ужас беше забравил и за турците. Отдолу се чуваха пронизващите звуци на зурни.

- Направили са огромен бивак. Сигурно са няколкостотин - каза Диньо, който ходеше да види какво правят турците долу.

Чак сега, като се огледа, Яне разбра, че основната помощ, в критичния момент за неговото измъкване, беше дошла от Велко. Да, горе на самия връх, който беше гол и само с трева, беше запален голям огън. Буря също беше тук. Отначало тя така се радваше на Яне, че чак го болеше, като го подпираше с големите си лапи и го удряше с опашката си. Облиза го целия, с огромния си топъл влажен език. После като че ли разбра, че стопанинът й не е добре и се сгуши кротко в краката му, сякаш да го пази. Точно срещу Яне седеше Велко. Как мъжът беше успял да стигне преди тях до Караджов камък, Яне не можеше да си обясни. Това още повече затвърждаваше у него усещането, че Велко не е просто демон, а е самият Шейтан.

- Хадут Велко, какво стана долу на борбите? - Яне не се стърпя да попита.

- Нищо! - Велко явно не искаше да говори, но Яне го изгаряше любопитство.

- Победихте ли Кая?

- Не, Кая наистина е много добър пехливанин!

- Загубихте ли?

Ill том “Хайдут

213

II глава “Бачкьой “

- Не, не загубих, но и не победих! За мен е по-важно, че вие сте живи, аз съм жив и изпълних задачата си!

- Изпълнихте ли задачата си?

-Да!

Останалите хайдути слушаха внимателно, а дъждът все така валеше ли валеше. Те държаха огъня висок и силен, за да не може дъждът да го изгаси.

- Взехте ли записките? - с особен интерес попита и Теофил.

-Да!

- Там сигурно пише и за баща ни поп Мартин, и за Браила.

- Не знам, но и двата ръкописа са у мен.

- Кога ще ги прочетем, войводо? - попита Теофил.

- Защо не сега? Аз нямам тайни от никого от вас!

Всички много се зарадваха. Тук се намеси Яне и другите мъже се намръщеха, защото ги прекъсва. От одеве те бяха наметнали треперещото момче с дебел ямурлук, който го пазеше от дъжда, но не го стопляше. Според Яне студът, от който го втрисаше, не беше природен, а душевен и беше вътре в него. Той го беше превзел отвътре и нямаше бягство от него.

- Войводо, как ще се измъкнем от тук? Можем да се защитаваме, но не и да победим или да пробием блокадата!

- Вярно, досега никога не сме били нападани от толкова голяма орда! - потвърди и Манол.

Явно не само на Яне правеше впечатление, че са в капан и че са заплашени от гибел.

- Върхът - Велко започна бавно да обяснява - е стръмен и може със съвсем малко хора да се брани от многократно превъзхождащ враг. Досега тук сме водили не една битка и всеки път сме излизали невредими, без пито една жертва. Насам водят четири пътеки, от четирите края на върха. Всяка от тях е стръмна и на някои места трябва да се пълзи. Ко-гато враговете ни тръгнат по една от тях, ние слизаме по другите. Ако врагът се изкачи по две от пътеките, ние слизаме по другите две, защото го виждаме много рано и можем да реагираме. Ако ни нападнат по три от пътеките, ние ще слезем по четвъртата.

- А ако завардят и четирите пътеки и тръгнат по тях нагоре, какво ще правим,войводо?

- Четвъртата пътека е тайна пътека, която знаем само ние. Досега никога преследвачите не са били толкова многобройни, че да посмеят да ни нападнат от всички страни.

- Сега обаче имат тази възможност, войводо! - Яне имаше чувството, че мъжете подценяват врага и ситуацията и са заспали в някакъв сън,

Токораз Memo

214

Ятаган и Меч

който им пречи да видят опасността. Той искаше да ги разтърси. Макар и болен, мислеше по-трезво от тези мъже.

- Само да посмеят! - извика Кара Тозю и се изправи на крака, като размахваше пищов.

Яне гледаше мъжа и му се струваше смешно, че вярва, че може да спре стотици хора с този пищов. Вместо да му се подиграят обаче, другите мъже го последваха и започнаха да сипят люти закани към турците, които нито ги чуваха, нито сс интересуваха от тях. Долу се чуваха песни и музика. Турците се чувстваха сигурни. Те бяха свършили своята работа, бяха затворили кауците в капан и сега нямаше защо да бързат. Колко по-спокойни щяха да се чувстват Кая и Кара Мустафа, ако видеха каква глупост беше обзела хайдутите.

Всички опити на Яне да обърне внимание към опасната ситуация, в която бяха попаднали, завършиха напразно. Мъжете като че ли се веселяха за негова сметка. Утре щеше да бъде грозен ден. Последният ден в неговия живот. Утре, след юруша, щеше да бъде последният ден на кауците. Как беше допуснал да сс стигне до тук? Как беше оставил да го командват луди хора? Вече беше късно! Нищо повече не му оставаше освен утре да се хвърли в битка и да умре по достоен начин. Достоен, но безсмислен! Какво друго му оставаше, освен да се порадва на живота си тази вечер?

Яне млъкна и тази нощ повече не проговори. Учудено слушаше и чак сега започна да разбира.

- Да четем! Да четем! - викаше Кара Тозю. - Стига вече си говорил, Яне!

- Добре, млъквам!

- Ето ги китабите! - каза Велко и извади две книги. - Нека не ги чета аз! Сред нас има хора, които могат да четат по-ясно, по-равно и грамотно от мен! - като каза това, Велко подаде книгите на Теофилакт. Отецът ги взе и се прекръсти, като чс ли държеше в ръце свети книги.

Мъжете бяха забравили за дъжда. Повечето от тях свалиха качулките на ямурлуците си, за да чуват по-добре. Глигорко разпъна един ямурлук над главата на брат си, така че дъждът да не мокри книгите. Друг хвана в ръка свещ и всички се скупчиха около монаха, като направиха нещо като палатка. Буря все така лежеше и сякаш слушаше и разбираше това, което мъжете си говореха. Само по някое време гя се размърд-ваше и тихо ироръмжаваше, за да подскаже, чс и тя слуша.

Теофилакт бавно зачете, а мъжете викаха:

- По-високо! По-високо, нищо нс чуваме!

- Отче, недей да мънкаш, като на литургия! - извика Кара Тозю, с глас като тръбен зов на слон.

Ill том “Хайдут

215

II глава “Бачкьой “

Теофилакт се сконфузи и отново прочете началото, но този път вече по-високо. Личеше си, че му е непривично така да вика, но пък хайдутите бяха доволни. Докаго слушаха написаното, на някои места всички избухваха в утвърдителни реплики, опитваха да обяснят нещо, точно как е било или заявяваха, че са участвали в събитието.

Единствените които мълчаха бяха Яне и Велко. Айше я нямаше на Караджов камък. Его какво четеше Теофилакт:

“Лето господне 1682. Страшен е Вълчан, изкла сички арнаути, дето пренесоха жел гиците при кюлчетата злато и подир зазидаха дупката и счупиха полицата. Сами ги пренесоха и натрупаха в левия ръкав на голямата мара под Игрилото. После гръмнаха коминя и го заринаха о две. А тъй рече Вълчан да видим кой ще разидова кат години… времето… кат марата. И най-окумушлията не ще я намери. Остави вика попе писание без да описваш верния нишан над ода и насреща. Скътай го в улея в дроздовата дупка. Та нявгаш га проводя чиляк да го найде. Мътни са времената. Направи друго писание на кожа за баш нишана и го скътай в пизуля под ямата. Чиляк с двете писания да може да се рахат управи.

Останахме сааде тримата. Аз поп Мартин, Вълчан и Фатмето. Тя ще му изяде главата. На връх Господен и върза очите с червен баръш и я държа тъй срещу слънцето полвин сахаг. После и рече да се обърне и върви тъй е протегнати ръце. Там дето и падат пръстите дума издълбахме…

Тук ще е главният нишан. Мери попе аршините. На везнето и на гладкия камък на залез от прага изчукай 16 на колкото е години Фатмето. Аршините писвай сичко на тапията, са 38 от главния нишан там е търкало и в него ръка. Туй е то ръката на Фатмето направена от зиф и бурач и гледа на изгряло слънце.

Страшен човек е Вълчан. Той искаше да освободи Българското. Да откупи със злато мурабето от русите, та името му да остане да се помни во веки веков. Но царе не повярва, че има толкоз злато и се арниса. А злато има много за пушки и топове за издържане и пенсии на вдовиците и сулдатите.

Страшен човек е Вълчан. Той не знае, че писвам тия други работи тук на тапиите, но аз искам да се знае целите тия работи за него, щото нещо ме блазни, че туй ще да ми е последното писане и не ща мога разказвам веки. Чини ми се, че и мене може да убие.

Преди двадесет години на път от Цариград за Солун се другаруват Вълчан в гемията с дядо Ставрус. Гърка пита Вълчан знае ли добре балкана към Троянския проход. Вълчан му дума че на пръсти. Тогаз дядо Ставрус му открива че по персийска тапия знае там скрито голямо имане з одаите на една пещера и че има тапия за одаите. Вълчан кат повярва за дели човекът бил стар и мъдър и дигат се двамата идват тук. Туй

Токораз Memo

216

Ятаган и Меч

било пролетта, но чак септември след голямо лутане и дирене намерили ода. Вътре 193 кюлчета по 15 оки едното. Кръста божи аз съм ги броил и… сички поотделно и отредил на раклата отляво на капията. Става свада дядо Ставрус иска да идат в гръцко. Да купят имота и имането на Суати паша. Вълчан дума не дал да се дума за пилеене на златото, кат му е на акъла да освободи Българското. Тъй дядо Ставрус биде заклан от Вълчана. На гроба му до днес над главата има един златен кръст по две педи и плоча от едно разсечено кюлче злато. Гроба му е под чатала-та бука в средата на Редия трап там дето са били полугаритс и леярните на римляните. Там са правени кюлчетата. Но туй зная садека от Вълчана, а той от гърка, че в една дълбока дупка има жила и златни зърна но не сме ги дирели.

После Вълчан изуква, че туй имане ще да е малко за мурабе и заповяда да се сбира дружина от все пострадали окумушлии хора. И то тъй с времето можа и мене да земе. После взехме много хазни и убрахме много чифлици. Бастисахме зли човеци. Събрахме бая жълтици и много други разни жунжурии. Пък тогаз Вълчан проводи даскал Никола нам верен чиляк от Битоля дето беше учен човек, ходил из странство и носеше купешки гащи. Отиде чак при Руския цар Николай. Кат се върна донесе, че царя казал, че ще проводи чиляк да провери на място вярно ли е туй, че има толкоз злато дето уртувал и дето го видял. Цели три години сме го чакали на смени у наш чиляк в Русчук. Биде уговорено, но не дойде и тогаз се Вълчан много ядоса. Той кат се ядоса сече букач-ка кат врат с ятагана наведнъж с един удар. И тъй намери колая на сички от четата. Лека им пръс. Остави саде мене и Фатмето. Сетне повика арнаутите дека преместиха марата на друго място. Зазидаха главния ход и натегнаха кюските. След туй им даде по калпак жълтици, но на Кози брод ги изкла до един. Че умрелия най-мълчи. Жълтиците им заровихме под клена.

Сега, нека отворя дума и за Фатмето, че бая са му работите, че и умна му е кат везира, а ръката кат на кирасир. Туй е втора жена на Вълчан. Аз ги венчах на Еньов ден под кръстатия бук и ги благослових. Първата жена на Вълчана беше хубавица из Охрида. Жена рядко има кат нея. А Вълчан е мъж дето рядко се ражда. Колкото е висок толкоз е силен. Пъргав е кат котка. В тъмното повикаш ли истрелва силяха, а кат раз-махне ръка и метне ножа дръви кат ръката отсича. Косата му е черна и лъщи кат уния черни кумини що са в марата. Фатмето най-обича да си играе с него. Инак той е много милостив и благ, а е гневен и студен кат се ядоса. Лицето му става лиска и му затреперва лявата ръка.

Първата му жена бе отвлечена и съшкясана от бея на Итапра кьой. Скри я в харема. Тогаз Вълчан си оскуба коси и угриза чирените на кри

Ill том “Хайдут

217

II глава “Бачкьой

вата кама от злоба. Три дни нападахме чифлика, но той я беше отвел в одринските сараи. Най-сетне запалихме чифлика и Вълчан зема десетгодишното му кадънче - второто дете на бея. Доведохме го в балкана. Искаше Вълчан да го коли, но що стана… Заела тавана и пода на мара-та с кожи и все му печеше мръвки от млади елени. Порасна бая и все вървеше е Вълчана. Къмти след четири години ги венчах. Макар и тур-че Фатмето е най-хубавото момиче дека са виждали очите ми. Лицето й като пречиняно, очите зелени буки. Вълчан я научи да гърми и язди кон. Сетне тя уби двама от комитите дето я задиряли.

Сега сме живи саде Вълчан, Фатмето и аз. Тя е най-млада и ще е късметлия. Тук в балкана е най-потайно. Те с Вълчана тръгнаха за Синия вир за пъстърва, а мене все ме тегли да пиша. Работа друга нямам. Трябва да бързам, щото ще напущаме Орлите почнаха да се качват на минаретата, а уная стръвница удави един кон. Времето взе да яснее. До тук словата са мои, отдире са тия дето нявга ще вършат работа.

Главният белег на нишаните е Минаре таш, но не това дето е под Игрилото, а това дето е на 120 копрали от Хайдушкия извор и на човешки бой високо към залез. На Минаре таш има 7 тапи оловни. На залез в пи-зуля има сребърна барутчийница и тъпкан пищов и книга. От него ще почне сичко е писано в другата тапия. Тъй рече Фатмето. Тъй рече Вълчан да има две тапии за едно нещо та зора да е голям, ако наслука някой найде едната. Горския проход по билото на юг до дола на Чауша. Из него край варниците надолу под рогача до… После по първото дере до Злото място при Редия трап отдолу до Хайдушкия чучур. Оттам вече копрали ге до нашето Минаре таш. Може и под реката на Троянските колиби над манасгирчето до сухото дърво под свода до сливането на Хайдушкия чучур. Там мястото е зло и човек се бърка. Тук писвам туй, повече не бива.

Горе на рогача има два черепа еленови с 100 желтици. Левия рог се подава извънка. Който ги найде зло да не мисли и хортува и добро да струва. Туй е то.

Одовиге за марата са 4, но сега има само един. Без гая тапия и дявол не може да се оправи и земе туй що сбрахме 10 лета. Не си играй там горе в дупката дето си оставят кожите змиите след 20 аршина навътре се пълзи по дъното има плоча, а пък тя е клюса. Я си натиснал я си погребан. Въз тебе ще се стоварят отвред камъни. Там има и друго. През там си не играй… баш, който е през целия улей дето върти камъка. Там ми се удави копоя и работа е само за пъстърва. Вътре има вир дето ловяхме на корем. Но Вълчан дигна и гръмна камъка и затрупа сичко. Водата човна по друго място… Третия от дето бе главният се ходеше по полица с кон. Там арнаутите зидаха дебел зид, я го знам. Цяло лято ни

Токораз Memo

218

Ятаган и Меч

отиде. Натрупахме много пръст и камъни и насадихме малки буки… пък и да личи няма да е наше време да се мине от там. Имаше един од къмто дупката, но е задънен. Дето беше… момчето я затули с капак и отгоре пося люляка. Миналия месец се навъртаха човеци някакви, но нека се навъртат во веки веков. Намерят ли го ще видят, че е бош лаф сички там ще останат.

Сега мястото дето може да се влезе и излезе кат се носи по-малко пари. Нека се чете много пъти, та да се запомни, щото не ща някой да се обръща в гроба заради мене. Него ще намериш кат почнеш от Минаре таш, там по аршините до пизуля. Вътре в кърпа везана от Фатмето е увита другата тапия. Не лъжи се по оная тапия дето казва за камъка дето мяза на бабичка да носи съчки. Туй са Вълчанови дяволии да очуква камъните и да дяла нишани. Туй е отиди ден чувай чуко. Кат сапикясаш малката цепнатина дето надолу не бие на око през нея мушни се макар и със зор вътре. Там е широко кат одая. В средата има овърлак таш и по нищо не личи и недогажда и види се там е сичко. До полигатото отгоре ще найдеш чиличен кол и манжалъци за копане разрини камънака и то гърмоли. Камъка е тежък и под него е плочата. Нея ще дигнеш без зор щото пирин-чена халка има. Да си окумуш. Тогава ще зейне пропаст, не се бой запали борини и се мушни. Само много ум, че си мъртъв. Надолу водят 14 стъпала забити в скалата. Мазани са с меча мас да се лъзгат и да не гният. Умно. Стъпвай с обуща или опинци. Тринайстото стъпало не бутай с ръка. Има бодли. А те бодне шип ще ти причернее и одма умираш. Мазано е с вечна отрова. Вълчан праща човек в Алжир за нея. Туй е ключа делим. Правено е за рахатлъка на марата. Слезеш ли долу ще видиш напред буйна вода. Да не ти посече умъ да газиш. Водата ще те отнеме за бърже. Там дето си в дупката има гьжува. Хвани се за нея и крачни оттатък що мястото е тясно. Има една могила от пясък. Там е закопан моя копой, дето ми беше верен кат чиляк. Близнал завалията отровата и се гмурнал в реката. Мене ми е още жал за него. Кафталията го направи от оросан, та да си го гледам… там мястото е широко и прогледно. Върви нататък до-де стигнеш горната капия пак умната. Кат махаш мандалото не стой зад нея. Отвътре ще се опне черен шиш. Ще мине през тебе. Едвам с Вълчан опнахме червото та го поставихме. Не е изгнило. Мазахме го с меча мас. Умната. Кат минеш вратата ще се ядосаш, нищо. Една дупка човешки бой и няма дъно. Вълчан викаше че влизаш вдън земи. Чиляк кат върви светлината почва да гасне, ще го дострашее и туй то. Ха сега де ли е марата. Сичко било вятър духа. Бъди рахат. Списвам ти да носиш въже. Върни се от вратата вътре. Има една дупка и види се чагалата кука кат се възкачиш тръгни по полегатото, сега нагоре. Там е лесно. Има ситен пясък. Стените са гладки. Горе има шушулки. Виж по стените висят ли вълчановите

Ill том “Хайдут”

219

IIглава “Бачкьдй”

дяволи и таласъми… Той беше малко зограф. Там изписа Фатмето, но е гъмно и не си личи. Горе ще се заравни. Ще излезеш в равна одая. Там е бая тъмно и повратно. Туй ни беше конюшнята. По 20 коня са стояли и 4 юници, а и 60 овце още влизат. Там са каменните ясли, копрали, самари, ведра и въдълъци има. Много сухо и парно е мястото. Преди имаше две дупки отсветник та гледахме насреща, но Вълчан ги гръмна. Сега бледнее. До едната дупка имаше орлета. Ние ги хранехме с мръвки. Фатмето им правеше в един сахан попара от преснак и не ги беше страх от нази. Мъжкия беше бая голям и отмъкна веднъж бут месо, но Вълчан не даде никому да го барат. В конюшнята ще видиш началото на зида дето беше големия од. Сега там не се преминува. Бетер скала дебел е и отвън нищо не личи. В калната одая има бъчви и едно буре с ракия. Вълчан я обичаше. Мене ме господ бог опазил. Чуваш ли нещо нейде страшно да бучи. Тръгни направо. Ще стигнеш собата дето стояха комитите. Нарите са послани с папрат и кожи. По стените висят оръжията им. Буретата са пълни с барут. Не оди близо с огън. Преместихме ги тук га излизахме. Инък тук колкото огън се е изклало, колко клади са изгаряли в ъгъла до комина, колко мръвки са се опекли. От тук през един жам дето турихме се виждаше целия път. Там всякога стоеше часи и горе на Кучешкия зъб дето излизаше от одаята. Върви по бученето на плочата ще видиш вода да пада. Вдясно на пода има една полица. Тръгни по ней и се мушни зад водата. Тя пада отпреде и ще видиш дупка дето се влиза приведен и подир се изправяш. На 50 крачки ще видиш врата от чилик. Ключъ е отдолу. Мазан е с меча мас. Умно пак. Отключи и ритни вратата с крак, щого има отгоре кюлче злато на спринец и долу пада. Ще те убие. Туй е то стаята на Вълчан и Фатмето. Цялата с кожи послана от дюшемето до тавана. Мендерлъка е послан от Цариград. Сички собтенлъци и басмалъци са зети от керваните. Фатмето правеше разни полици та мяза на сарай. Вълчан имаше сабле гречко с златна хватка. То виси над заглавето над мендерлъка. Саде от тук веки са влиза в марата. В главната възглавница е оставил Вълчан тапия. Там е писано как да влезеш в средната врата и що да сториш. Аз не знам що е писано в нея. Отвориш ли ще видиш марата. Веки не ти трябва светлина. Вътре е кат разбутана жарава като кога сме вол пекли. В лява страна са раклите с кюлчетата. Редени са по 3 едно въз друго, 192 са и с онова над вратата са 193 сичко. Има 5 камари с желтици по отделно по тежина и род. Бройките са писани на бакърсно платно при първата камара. По навътре на две кожи телешки са исипани разни златни жунжурии, чепрази, обици, гривни, пръстени и други. В една кошница лескова има разни безцени зърна. Има едно златно табло султанско. На него и траяха Вълчан и Минчо ковача. До тях на полигатото има кринче дето вътре е послано с кадифе. Има в него гердан дето акъла да ти зайде. Земахме го

Токораз Memo

220

Ятаган и Меч

от Вешни преслоп кога бастисахме азната. Пазвантоглу паша го праща на султана армаган. Тогаз земахме 5 товара злато. Конски товари. Има чук и други работи но нс са важни. За да носиш от тук тази тежес е зор работа. Има друг начин. Ще свърши работа. В края на раклата има полигага сводница. Кат вървиш нагоре към кората кога стъпиш в средата ще видиш дупка… от едина до другия край са 26 аршина. Мерено е с въже. Там човек не може да мине, щото е право надолу и тясно в горната пещера там има разни дупки и без тапията не се знае главната дупка, за която хорту-вам. В марата да влиза сал един човек. Туй е моята и Вълчанова клетва. Другия да стои горе. Да пусне въжето и сак. Държане туй е то. Да знайте с къв зор е било как сме се трепали с време и кръв. Веднъж кога бяхме взели азната от Ловчанската кааза на Велики трапа ни огради аскер. Цял табор. Ний бяхме 15 човека и 5 товара злато земахме. Вълчан остана да гърми по аскера на Кара Асан, но 9 пехливана се хвърлиха отгоре на Вълчан. Той наръга един с кривата кама, но другите се хвърлят върху му и го хващат и връзват. Закарат го чак привечер при голямата войска на Ибрахим бей, дето била на бивак. На поляните под боаза. Вързан го закарали в шатрата. Но къде един сахата през ноща се отвързва и удушва едина чаен. Другия гръмва в главата зема коня на бея и си дойде по икиндия весел кат че бил на моабет. Фатмето го беше жив оплакала. Много е арно то, но немой сякаш ми легна на сърцето, щото е туркинче. Аз я не понасям да знайте, че голям е бил зорът и много са главите отсечени.

Вълчан е баш чиляк и народен. Той намери колая на комитите, че искат много от тях да богатеят и си гледат рахатлъка, а той си имаше на акъл мурабе с турците. Под Гедик връх се скара с Мудакат Пантата, че онзи иска Вълчан да му чини с воля и саде той да казва горските работи. У Пантата бяха 12 човека а у Вълчан 10 човека. Щеше да стане поразия че Вълчан е бая припрян, но моя кръс и клетвата ни избави от гибел. Бяха се вратили за камите та да се колят, а другите бяха настръхнали. Нейсе мина се по мирно. Били са страшни работи.

Аргели чиляк самичък от марата не ще излезе жив… Инак, нека е благословено туй дето ще стане с тия много пари.

Аз поп Мартин Русчук.”

Когато спря да чете, Теофилакт се обърна към Велко.

- Това е написано от баща ни поп Мартин.

Яне гледаше Велко и разбра, че той е син на Вълчан, а майка му е Фатмето. От одеве като че ли се беше отделил от действителността и сънуваше с отворени очи. Разказът на поп Мартин оживя пред очите му, а явно пред очите и на останалите мъже.

- Искаме и другия китаб! - след като се стреснаха казаха мъжете.

Ill том “Хайдут

221

II глава “Бачкьой

Теофилакт разтвори книгата, но преди да започне да чете той погледна Велко, който кимна и така даде разрешение за начало на четенето. Попът зачете е равен глас все едно изнасяше проповед и Яне отново потъна в разказа. Отдавна вече беше забравил турците и безумната ситуация, в която се намираха. А Теофилакт четеше:

”В лето 1665 обрахме и заклахме Манук бей. Пресрещнахме го до село Армени. Земахме 32 товара и колата дето бягаше. Парите и кочията скрихме в пещера над Армените. Там изписахме кола с 4 коня. Тогаз наскоро обрахме сараф Яко. От него земахе 70 оки злато. Него заклахме и парите при колата турихме. В 1671 обрахме хазната с 6 конски товара и тях при колата турихме. С нази имаше 12 души гурци. Те се уплашиха Вълчан да ги не изколи и избягаха. Земаха колкото можаха да носят. Тогаз Вълчан и попа рекоха да местят парите. На 6 август пренесяхме парите 70 души с 9 катъра и колата. Минахме черния пясъчен дол и стигнахме помежду Трънето и Гарваните. Спряхме в гората на една поляна. Там ни вързаха очите. Вървяхме къмто четвърт саат и тогаз ни развързаха. Бяхме на каменливо и пропастливо място. Под канарата има пропаст и се дели една пещера. Отива под скалата навътре. Там нанесяхме парите в торби по 20 оки едната. Вътре е файтона без колелата. Те са отстрана. Парите накрае редихме и затрупахме с камъни подирс файтона и пак камъни и накрае зазидахме дупката със сух дувар. Мястото е много сарп и добиче не може да мине. Гората е едра и редка. На връщане Вълчан и попа пак ни вързаха очите. На поляната ни отвързаха. Тръгнахме за нашто място. Вървяхме къмто един саат. По пътя заклаха трима наши другари. Заровихме ги до пътя. Турихме по един фес пари до главата. Гробовете заличихме с дребни камъни. Вълчан се беше много ядосал дето чели крачките. Живяхме в една дълбока пещера помежду две долчини. Тя е на залез слънце. Там извира вода силна и чиста под скалата. Под канарата на една малка поляна има голям камък. Над камъка има една торба пари увита в една козя кожа. Заровена е накрай скалата до личен камък. Там е Червената скала и има голяма пещера. От нея пещера къде изгряло слънце има 3 дупки. В едната изписахме колата с 4 коня и задното колело счупено без наплата. Под него копай има една торба пари. Там канарата е обвита в бръшлян. Наблизо има наш проход и една тясна поличка дето сега е откъсната и близо до дупката се не оди. Вълчан гръмна полицата. Падна цела долу къмто 10 аршина. Отдолу дупката се не види. Много е тясна и лоша за влизане. С лево рамо напред настрана саде се влиза. Дупката е висока къмто 10 аршина. Другите пари са в нашето място. Скоро турците ни изнамериха и тръгнахме да бягаме. Бяхме с 9 катъри 30 човека. Навред бяха се

Токораз Memo

222

Ятаган и Меч

турците пръснали. Отидохме на поляната на Кулника проход, ала видяхме, че турците вардят и не мой се мина с катърите. Беше вечер. Тогаз се реши да заколим катърите. Одрахме ги и ги хвърлихме в една земна пропаст в крушака. Сички взехме пари кой колко може да носи. Другите ги увихме в кожите на катърите и ги хвърлихме в един геран. Той е на римското кале къде прохода. Нахвърляхме много камъни докат покрият водата. От него геран се е вадило вода е синджир и е срязан камъка колко да си туриш ръката. Герана е самороден от едната страна с малко зидано. Същата нощ се пръснахме и хванахме балкана кой де му видят очите.

В лето 1672 къмто Петров ден доде Кара Иван и ни обади, че дошли трима италянци с писмо от султана пашата на Филибето да им даде ас-кер та от Карлово до Сливенския балкан да дирят старини от римско време. Никой от заптиите не се наели да ги водят. Тогаз Кара Иван се наел срещу голяма плата да ги води из балкана. Тъй Кара Иван доде и рече на Вълчана. Къмто след дестина дена ще са тука. Тогаз войводата нареди да чакаме и да се не пръскаме.

Петров ден беше. По билото откъм Маркова дупка видяхме четирима души с два коня натварени с дрехи и храна да идат. Завардихме пътя. Оградихме ги и взехме при нас. Те се първом много уплашиха. Сетне се са-пикясаха и почнаха да питат за тез места. С тях уртуваше Димитрос. Питаха за галерии дето са вадили руда нявгаш римляните. Кога Вълчан ги запита кво точно търсят та да им кажем те мълчаха. Развеждахме ги по балкана цели две недели и Вълчан се много ядоса. Той разбра че търсят голямо римско богатство. Фана го яд и рече да ги накаже. Накладахме буйни огньове. Набихме колове помежду и ги вързахме живи да се опекат. Вълчан беше много сарп. Дигна пищова и уби едина най-стария. Подир уби двамата млади и накрай остана Павел средния. Той се беше много уплашил и ни жив ни умрял призна, че идат от Италия. Папата ги пратил с писмо при султана. Султана ги приел богато. Почивали малко и ги проводил при пашата та да им даде аскер че по тез места е опасно. И тъй до тука с Кара Иван, който ги възкачил на балкана. Павел рече да разпорим дрехите на стария. Вътре бяха зашити разни книги и карти. Тогаз отвързахме Павля и той се закле да ни открие сичко. Книгите бяха за големи римски съкровища. Едното било тука по тез места. Тогаз тръгнахме къде местото Козарките. Много се бъхтахме и бактисахме. Ала накрая намерихме по книгата едина ход. Павел каза че има 9 хода. Влязахме в пещера с много ръкави. Тръгнахме по първия наляво. Стигнахме одая цялата с мрамор послана. Каза че туй била одаята на началниците. Там имаше златни ризници и мечове и шлемове. Дигнахме червена плоча и тръг

Ill там “Хайдут

223

II глава “Бачкьой

нахме по друга галерия. Насреща се видяха още дупки. Водеха за други одаи. Зсмахме средната. Излязохме на место широко. Спряхме се. Павел каза да се връщаме, че напреде има лоши капани, но Вълчан прати трима от нашите да проверят. Къмто след полвин сахат време саде едина се върна. Другите пропаднали а него желязо увратило. Туй каза и издъхна. Влязохме малко навътре и видяхме зинала пропаст. Отсреща имаше бъчви пълни със злато корита с пари някаква маса и книги. Павел каза, че туй са книги за други места. Вълчан тогаз се арниса и рече да излизаме. Тръгнахме по друга галерия. Стигнахме голяма пещера. Там имаше злато на пръти и листа. Подир тръгнахме нагоре. Вървяхме ни малко ни много. На стените имаше разни фигури. Стигнахме въртоп. От там възлязохме и по канарата се спуснахме. Стигнахме една воденица. Много стара работа. Павел каза да се отмести плочата на савака и тръгнахме по улея. Водата беше силна. Тъй по водата стигнахме тясно място. Надигнахме плоча и излязахме на една поляна. Дупката затулихме. Вълчан рече на камъка да се изкове лява ръка, та да се не загуби. Тръгнахме да дирим другите одо-ве. Върнахме се в одаята на началниците. От там до трите дупки. После до широкото място. Отместихме плоча. Откри се друг ход. Той беше от дясна страна. Влязохме в други две одаи натъкмени с мрамор. Това бяха одаите е богатството. Имаше много злато, сребро и пари. Павел каза са-кън да не одим къде тях. Отровени били. Вечна била отровата. Върнахме се назад на широкото. От там малко назад и отместихме друга плоча. Отвори се дупка кат пизул. Видеха се Козарките малко от Чаушите и Маркова дупка. Отвънка беше обрасло е бръшлян и кат туриш плочата нищо се не види. Тука изковахме орел е криле разперени.

И тъй много време обикаляхме по балкана. В много калета влязахме и други книги земахме. Павел вървеше се с мене и сичко казваше. Гато бяхме на Юмрук кая Павел се на Вълчана примоли, та да го пусне. Вълчан го съжали нели сичко ни откри и го пусна да си оди. Даде му кон и пари колкото иска. Тогаз се комитите раздумаха, че Павел право при султана ще иде и сичко ще му обади. Тогаз султана войска ще проводи и сички ни ще затрият. Тогаз Вълчан нареди Павля да се стигне и погуби. Трима от комитите скочиха на конете. Настигнали го на Мсзсва локва над Крачана. Там го убили и погребли над пътеката. Над главата му турили един камък. Парите му сложили до кладенеца.

Вълчан войвода в лето 1673 по светите празници ни откри големи римски богатства. Мястото е над Искъра на високото. Сички ни закле кръвно, та живи да ни дерат турците нищо да не отървем. Клетвата е голяма.

Влязахме и с наши очи видяхме купища злато. Тука оставихме при римските и наште. Вълчан войвода извика - Днеска България има зла

Токораз Memo

224

Ятаган и Меч

то, ала няма свобода. Дано Бог бъде милостив да помогне, та честен българин тия пари да найде и умен да е, та тайните да разгадай. Чс много са римските пари, ала силни отрови и страшни секрети ги вардят. Нищо не барай. Наши трима другари умряха. Отровиха се. Погребахме ги на втория кат при чучура. Другите наши другари що бяха от турци избити са на долчината при самородния мост. Над моста са. Тогаз люта битка стана, че турци ни издадоха.

На 600 разкрача от моста беше нашта воденица. Черкезите я запалиха. На воденицата кат идеш нагоре по венеца ще тръгнеш. Давай по полицата на канарата къмто 700 крачки. Там са две пещери. Едната е опушена. Ще влезеш вътре на ребро. Ще видиш опушено. Гледай право надолу е кат цепкол. Спусни се с въже до 20 аршина. Там отстрана изчисти 3 аршина камъни. Дупка ще се отвори. На тоз ход са страшни капани. В голямата пещера и там има дупка, ала пак на капани налиташ. Срещу воденицата има канара. Тука извор извира. Сега е чешма. Ний я правихме. Там под бръшляна изковахме каруци. Давай още нагоре е другата воденица. Вътре кат влезеш водата е прекарана през сечена скала. Насреща през реката е чучура. Там на камък отстрана изковахме конче и бричка. На 10 крачки писахме на голяма римска плоча с нечетно римско писмо нашо писмо. Гледай на средата на поляната. Там има речен камък с кръст отдолу. Под него е плочата. Ний я засипахме с един аршин земя. От тука се влиза.

На Злати дол из гората ни обградиха черкези и страшно гърмяха пушките. Подир се спуснаха с конете да ни насекат. Ний се бихме юнашки. Трима от нази паднаха и се нагоре дигнахме. Тогаз Вълчан рече на делията да идат двама да гледат черкезите. Подир това се донесе, че ни търсят по дупките из повитака из канарите. Тогаз войводата каза и попа клетва направи. Да умрем ала да отмъстим на тия арсъзи дето никой не жалят и убиват жени и деца та да грабят. Юрнахме се един след други, та им изклахме конете. И подир на пусия на двете буки ги избихме до един. Тогаз войводата каза за туй мурабе секи ще ни зачита у турско и Българско. От там по дола възлязохме и стигнахме стария манастир. Той е латински. Тука погребахме нашти другари в един гроб и турихме по един фес пари златни. Отгоре камък турихме и кръст изковахме. На него сички свещи палихме. На манастира войводата байрак-гаря и аз слязохме под плочата. Там дето попа чете отдолу е одая нема-зана. Там е много брилянт и злато латинско. Има един златен кръст дето свети. Осем педи е. В кюшето имаше три пушки и нанизи и златни колани и една книга. В манастира седяхме два месеца. Подир по книгата одихме та дирехме старите пари и разни римски работи. Доде часовоя, та донесе че наште каменари що бяхме пратили да правят корита

Ill том “Хайдут”

225

II глава “Бачкъой”

палят огньове че хазната минава. Ний ги срещнахме на скрито място на завоя на дерето. Чухме на катърите звънците да звънят. Ората се много плашат от хазнитарите щото они на месо стрелят и на они що са с гръб. Ала ний право в тях гръмнахме и ги сички съборихме и с ятагани нася-кахме. Тогаз хванахме катърите бяха 11 катъра. Тръгнахме по дерето. Стигнахме извор с добра вода. Там пладнувахме. Изядохме две юнета и почивахме доста. Подир тръгнахме по пътеката. Таз пътека през поляна минава. Кат стигнахме на поляната видяхме 12 камъни хоро и на средата един камък, кат гайдар. Под него бели пари турихме. Вървяхме още и тогаз Вълчан каза - Тука мястото е диво и пропастливо и дружината се настани. Ний с Вълчан и байрактаря свихме покрай поляната и спряхме на три купни на сами канарата. На средния купен има полвин месец и кръст. Вълчан извади книгата и каза - Голяма римска пара има тука, 8 крачки направи зад средния купен и отмести три камъка забучени в цепкола. По шест басамака слязохме и свещи запалихме. Кат при-дохме се видя врата. Двама натиснахме и се отвори. Вътре има аскер с калъч в ръка и мечка възправена. Кат доближихме се сбраха и препречиха пътя и вратата се одма затвори апзъдън. Кат се отстъпи отстрана има халка. Да се закачи на пръта. Подир аскера и мечката ще се дръпнат и пещерата ще се освети. Вътре на синджир висят нанизи, накити и пафти. Напреж има дюзени римски, разфърляни и три купа злато сечено. Има и несечено. То е при тарпаната. Подир излязохме. Турихме пак сакрета и забучихме камъните в цепкола и натрупахме ситни камъни. Подир туй Вълчан примери осем крачки право от купена и нишан направихме. Изковахме три дъна на котел. Върнахме се при дружината на равното място. Там има тепе. На връа имаше бял камък. Вълчан отиде на тепето и зема та зафърли белия камък. И тогаз рече да се разкопае туй тепе. Кат разкопахме се откри ход зазидан. Вътре имаше казан окачен. Ний го изнесахме и затулихме хода с плочата. Турихме в казана парите от хазната. Ода зазидахме с камъни та да се не знае де е. В казана турихме книгата, увита и заляна е восък и клетва сторихме. Никой да не иде на туй място един без други. И попа ни закле който е жив и тука до-де добро да стори и свещи и тамян да запали на сички ни. Нашто имане халал да е. Римското е за добро. Онова на синджирите да раздаде и манастира Св. Илия да огради и покрива да направи. Таз вечер хайдушко хоро сторихме. Заранта Вълчан на бял камък срещу тепето кез направи. Мери право на бял речен камък. Отдолу е плочата.

Еврейското кале е помежду селата Дупни Връх, Губислав, Мачище и Заноге. Кат се оди въз водата на буковото дере отлево е калето. Отстрана на калето откъде изгрев слънце са изковани една турска конска подкова и един ибрик. Тук е голямо богатство. На залез нагоре от калето на

Токораз Memo

226

Ятаган и Меч

един куршум има воденичеще. От вратата на воденицата къде изгрев слънце на 10 крачки има един камък дето отстрана са изковани 3 улуци дълги по една педя. От нишана на север на три стъпки е воденичарски бакър с 60 оки злато. Покрай дерето път минава на 60 крачки от трите улука отстрана на пътя близо има становит камък дето отгоре направихме мечешка стъпка. Нишана е тапа с 300 парчета желтици. В дерето дето е калето нагоре има друго воденичище. Къде залез е гроба на зевзек Коьо. Над гроба му е софра с три вилици три лъжици 5 комата и в средата 3 риби в паница. От софрата къде залез на три крачки копай и земи 150 оки злато и 100 оки сребро в винено буре. На 15 души да се даде.

По водата надолу дето се сбират двете дерета малкото и голямото от-лево има канара. Там е изковано параклис. Ще се разбие параклиса и ще се отвори пещера. Вътре има изковани 7 души хоро играят. В едина е ключа от железната врата. Ключа е в главата му с три желтици. Над воденицата с трите улука има висока канара. Там на плоча има изкована човешка ръка. Дигни ръката с плочата и влез вътре. Там е пещерата с железната врата. Парите са римски.

В буковия дол дето е калето има кладенец. Отстрана на кладенеца на камък отстрана са извъртени 7 дупки. От нишана на юг на 6 крачки има празно място два аршина широко и три дълго. На средата полвин аршин дълбоко има винено буре с 70 чанти злато. От ода на калето на 10 крачки насреша има две малки тепета. Отстрана има становит камък дето са изковани един улук и три дупки. Тепетата да се разтурят пълни са със злато. От тука на надолу у буковия дол има воденица дето водата е от кладенец. Ог воденицата на 15 крачки къде калето на равен камък има изкована меча стъпка. Тапа е с 300 парчета.

Горе калето е голямо колко едно гумно и от едно място саде се оди. При хода на един камък има изковано леген и ибрик. Под тех е ода за богатството римско дето налиташ на смока.

Настрана от калето има три грамади. На ода на калето има два улука дето са вадили вода. Срещу воденицата има на една голема канара изкована човешка глава. Тапа е. Има 8 оки златни пари. Над главата има пещера. Вътре вода извира. Пред пещерата има дърво зелено. Дето се сбират двете дерета през големата река има грамада и кладенец. Грамадата е пълна с пари.

Да идеш от Габрово на залез слънце. Там са бурмалий канари. Кога на канарата идеш голяма дупка ще видиш. Да влезеш мост трябва да правиш. Три дупки има ачик. Едната къде момите гледа. Кога тях видиш помежду момите и дупката да гледаш. Там има грамада камъни. Отгоре е камък чер. Под камъните има плоча голяма. Двама трудно я дигат. Кога слезеш първом трудно върви се, подир лесно е. От там сто

Ill том “Хайдут “

227

II глава “Бачкьой

и петдесет разкрача мери и къде ляво свърни. Пет копрали брой. На стената малка полица има. Под полицата писано с шило. Правено е пиле и стрела. Накъде стрелата сочи тръгни. Там малка дупка е вода има. Водата изтича. Мушни ръката и халка от пиринч ще хванеш. Таз халка къде тебе дръпни и скалата ще падне. Кога скала падне голямо блато ще видиш. В туй блато кога влезеш стълба има. Първом води надолу подир нагоре. Водата е много студена. Кога възлезеш голямо богатство ще видиш. Златни картини и книги са до стената редени. Златни пари много са в торби мешинови. Туй место дето го писувам се много трудно намира. Затуй да търсиш в ниското девет басамака. Самородни са. Въз тях ще възлезеш на две халки пиринчени. Стой помежду халките и гледай в ниското. Там един гьол се види. Туй не е гьол а извор. От халките на 50 крачки яре изковахме клекнало. То е заградено. От там ще гледаш на изгрев слънце. Там има грамади камъни. На канарата има пищов изкован на грамада да мери. Отгоре има камък с малък кръст. Сега разрови та да откриеш плочата. Кога я дигнеш по басамаци се слиза. Долу има златна мома тъче на стан златен. Сакън да ги не доближиш. Там ще останеш. От лява страна прът има. Дърпай с две ръце. Ще се отвори дупка. Отдолу има вода голяма. По ръба да обиколиш и вътре да влезеш. Има един пищов. През цевта минават 7 бакърени телове. Те са за 7 капана. Тъй сега да излезеш и да идеш горе на високото на ачика. През десния проход по пътеката ще възлезеш. Горе е църквата. Дълга е 40 аршина и 18 широка. Кога влизаш отпреде олтаря има бяла мермерна плоча. Отдолу е пещера. Туй е голямо подземие. На много катове е слиза чак долу. Горе са манастирски работи. Долу е стражата и голямо богатство. Лесно отдолу се влиза ала се не излиза. Саде тука се влиза и тук се излиза. Тука са три светилници, голям златен кръст, кандила, потир, разни одежди и други работи.

В Преславската планина е проходът Дервиш. Пътя през него наричали Шахан Иолу. Проходът и пътят се пазели от крепост, наричана Бело-то градище. До днес по тези места личи водопроводът. От крепостта се виждат като на длан Преславското и Шуменското поле. Легенда разказва, че тук била лятната резиденция на българските царе. Дворците били много богати. Имало чешма от чисто злато. В подземието била царската съкровищница, пълна с богатства от цял свят.

Село Медвен е източно от град Котел. На север от селото е Борил могила. Легенда разказва, че там било съкровището на цар Борил. Входът на подземието бил сух геран. Долу започвала галерия. Зад желязна врата била съкровищницата. Вътре имало много злато, сребро и безценни камъни. В мраморен сандък Борил оставил корона, жезъл, златен кръст и златен меч…

Токораз Memo

228

Ятаган и Меч

Император Валент бил убит при Одрин. Римляните го отнесли в Рила. Погребали го в пещера. До саркофага сложили съкровището му. Саркофагът и съкровището били долу… Горе погребали знатните войни, загинали с императора. Около саркофазите им струпали злато и сребро… В пещерата римляните направили препятствия и сложили шипове с отрова… Към изхода се излизало нагоре. Там имало мраморен саркофаг. Оттук със скрит механизъм се отварял входът за императорската гробница и съкровището…”

Теофилакт четеше, а книгата като че ли нямаше край. Хайдутите бяха заприличали на малки деца. Те въздишаха при описанието на всяко съкровище и се облизваха. Яне си спомни съкровището във Вслковата дупка и разбра, че не от алчност и бедност се облизват те. Това за тях беше приказка. Те бяха малки деца, които все още вярваха в приказки. Но скоро щеше да се развидели. Никой не беше усетил как дъждът беше спрял и там, от изток, небето беше изсветляло и се беше появило красиво розово сияние. Яне не беше мигнал през цялата нощ, но сега, когато приказката го “пусна”, той усети как треската отново го превзема. Въпреки болестта той стана и погледна надолу. Ясно видя трите пътеки и върволиците турци, които пъплеха нагоре.

- Войводо, турците идат! Нападат ни! - изкрещя Яне.

Велко, пъргав като сърна, подскочи на крака и тръгна към него.

- Войводо! Войводо! - викаше от другата страна Диньо Циганара. - Войводо! Открили са тайната пътека!

Велко погледна от страната на Яне, после се затича към страната на циганина, а след това трескаво започна да се оглежда на всички страни.

- Всички на оръжие! - гласът му прогърмя и Яне беше сигурен, че са го чули из цялата долина, а може би и по-далеч, отекнал от върховете.

Мъжете вече бяха разбрали, че се случва нещо страшно и всички се готвеха за битка. Кара Тозю препасваше силяха си и се шегуваше с останалите мъже, които се струваха на Яне някак сковани и притеснени. Явно и в техните твърди глави бавно беше пробила идеята, че краят на земния им път наближава. Те гледаха мрачно.

- Ще се бием! Трябва ми време! Трябва да ги задържим! - извика Велко.

След това той разпредели мъжете така, че на всяка пътека да има по равен брой. Яне се падна в една група с Кара Тозю. Мъжът така го плесна по гърба, уж да го насърчи, че Яне после кашля дълго време и това го подсети, че с болен. Ръцете и коленете му трепереха и го втрисаше.

- Стреляйте без команда! - извика Велко.

- Това означава, че ние двамата с теб отговаряме за тази пътека! Не бързай да стреляш! Ще изчакаме читаците хубаво да се приближат! Ще

Ill том “Хайдут

229

II глава “Бачкьой

умрем, но не бива да пуснем турците! - докато говореше това Кара То-зю не скучаеше. Той събираше камъни и ги нареждаше така, че да се прикрие зад тях и да може за стреля по хората, който щяха да дойдат по пътеката. Това беше същата онази пътека, по която вчера мъжете бяха пропълзели над пропастта. На същото това място Яне беше увиснал над бездната. Кара Тозю повика момчето да му помогне. Така двамата изтеглиха дънера нагоре и от него и камъни направиха второ укритие за Яне. Кара Тозю, след като огледа свършената работа и явно остана доволен, нареди пушката, извади двата пищова и ги провери дали са заредени. След това извади ятагана и го развъртя, а камите внимателно затъкна в силяха.

- Яне! А, Яне? Имаш ли табанджия или нещо друго, що се гърми с него?

- Нямам, Кара Тозьо!

- Я дръж тогава! - като каза това мъжът му подаде единия от пищовите си.

- Не! Недей! Не го искам! - опита се да възрази Яне и направи това съвсем искрено. Той много добре си спомняше колко лошо стреляше и как се беше представил на изпита.

Докато Кара Тозю се приготвяше и беше в съвсем весело настроение, Яне огледа пищова. С него мъжът му беше дал барутница и няколко кръгли оловни куршума. Опита се да си припомни как точно се стреляше и зареждаше оръжието. От огъня що го гореше, от притеснение или страх, но не се чувстваше сигурен. След това извади ятагана на Кара Мустафа и по примера на Кара Тозю го развъртя малко да загрее ръката си. Днес щеше да се мре! Буря като че ли усещаше напрежението у мъжете и помирисваше пъплещата нагоре сган, защото гърбът й беше настръхнал и втренчено гледаше към пътеката, като че ли очакваше всеки момент от там да се покажат турци.

- Яне! А, Яне! - извика по-силно, отколкото беше нужно Кара Тозю. - Знаеш ли кой беше моят баща? Чувал ли си за него?

Яне не знаеше нищо за Кара Тозю.

- Не! - извика Яне и повдигна рамене.

- Ааа, чувал си! Чувал си! Песни се пеят за него!

След това, с ясен и силен глас, Кара Тозю запя. Гласът му се носеше, като че ли стъпваше по въздуха и се лееше към околните върхове. Яне не беше забелязал колко чист и силен е гласът на Кара Тозю. Може би, защото пееше за баща си, той влагаше още по-голяма сила и чувство и песента обхвана целия Караджов камък. Турците сигурно също чуваха песента. Скоро и другите мъже се включиха и песента като че ли обедини цялата дружина. Всички викаха така все едно, че искат да уплашат

Токораз Memo

230

Ятаган и Меч

и спрат пъплещите нагоре турци. Яне затвори очи и в главата му остана само песента. Всеки мъж чрез гласа си заставаше до останалите и Яне ги виждаше един до друг. Тези мъже бяха силни и достойни. Те бяха готови да умрат и дори в толкова тежък момент гърлата им не се бяха свили от страх и пееха. Тази песен беше изпята отпървом в Странджа - една много по-малка, но не по-малко горда планина. Тя беше създадена там, но сега тук, в Родопите, тя се разгърна и придоби още по-голяма ширина и размах. Яне я беше чувал, но не я знаеше, иначе и той щеше да задерс гърло заедно с останалите. Той беше сигурен, че песента я чуват не само турците, не само планината. Тази песен беше предсмъртна, тя беше толкова силна и чиста, че беше като молитвата на умиращия. Тази песен я чуваше и Бог.

Тилянин вика из Ямбол, из Ямбол край джамията, из Ямбол край Безистена:

- Слушайте, мало и голямо, кой ще се еми наеми,

Вълчана да си улови,

Вълчана страшен хайдутин, султана ша му хариже една ми крина жълтици,

че ми се изясно изпровикна пашата пандаклийския.

Аз ша си Вълчан уловя,

Вълчана страшен хайдутин.

От де е зачул тоз Вълчан и си на Кольо думаше:

- Кольо льо, Кара Кольо льо, нареди Кольо юнаци, точете саби френгии, пълнете пушки бойлии,

че ми се канил пашата, пашата пандаклийския.

Събира пашата потеря, към Бакаджика потегли.

Юнаци всички готови, начело с Вълчан войвода.

Пашата баир наближи,

Вълчан се в него прицели, прицели и го удари.

Ill том “Хайдут “

231

11 глава “Бачкьой”

викна пашата да плаче:

- Дей гиди Вълчан войвода, със него шега не бива, със сабя бръснач разделя, на птиче стреля, удря го, камо ли мен ще изпусне.

Тъкмо свърши песента и последните гласове още се носеха из планината, когато Буря изръмжа и скочи напред по пътеката. Там се забеляза шарена чалма. Кара Тозю изрева и се прикри зад камъните. Яне нямаше време да мисли, но веднага разбра, Кара Тозю беше син на легендарния приятел и байрактар на Вълчан войвода - Кара Колю. Така както Велко беше син на Вълчан, Сотир - на Манол, Теофил и Глигорко - на поп Мартин. Кара Колю наистина беше много известен и за него песни се пееха и за тогава, когато бил войвода на чета и когато станал байрактар на Вълчана. Всъщност кауците бяха четата на Вълчан, но съставена от синовете им. Айше и Диньо сигурно също имаха някаква връзка. Яне не беше сигурен, но Кара Колю май също беше от рода на Бимбеловите.

Сега обаче нямаше време да мисли за това. Няколко турци вече бяха стигнали до пропастта. Яне трескаво стискаше пищова и гледаше към по-възрастния мъж. Той обаче беше вперил поглед напред и не помръдваше. Не даваше никакъв знак за стрелба.

- Да стрелям ли? - попита най-после Яне. Той знаеше, че турцитс няма как да преминат през пропастта, освен ако не носят стълба, но кой щеше да се сети да вземе стълба със себе си на това диво място. И точно тогава проехтяха изстрели. Яне чу как куршум се удари в камъните пред него. Турците ги бяха видели и започваха да стрелят. Яне се сви. Изпита съжаление, че не беше натрупал още малко камъни. Преди малко камъните му сте струваха достатъчни, но сега беше сигурен, че те ще поддадат или ще пропуснат куршумите на турците. Яне знаеше, че турците няма как да преминат през пропастта. Не можеха да прескочат, така че двамата можеха цял ден да стоят тук и да защитават пътеката, без да пуснат някой по нея. Сети се и произнесе молитвата, която дядо му му беше предал през онази нощ в Старата черква: “Господи, помилвай ме, умолявам те да не изпитам мощта на враговете си, с помощта на господа моя бог Исус Христос! Да не чувствам болка и никаква мъка! Амин!” Като свърши, се обърна и видя Велко, който като обезумял се въртеше, мърмореше нещо под носа си и като че ли извършваше някакви заклинания. Друг път би помислил, че Велко се е чалнал, но сега не му беше до смях. Освен това в последно време беше видял твърде много странни неща и чудатости от Велко, за да се подиграва. Велко беше

Токораз Memo

232

Ятаган и Меч

на самия връх. В този момент проехтяха още няколко изстрела, които го накараха да се обърне напред. Погледна Кара Тозю. Той го гледаше с поглед, който би го убил, ако можеше.

- Пожелай смъртта, преди тя да те е пожелала! - силно извика Кара Тозю. - Бъди готов да стреляш!

Яне се наведе напред и погледна през една дупчица, която мъжът го беше подучил как да остави нарочно. Изтръпна! Няколко турци бяха вдигнали стълба от другата страна и се опитваха да я прехвърлят над пропастта. Край! Това беше всичко! Турците бяха подготвени. Сигурно някой от тях вече беше водил битка тук и така те не идваха с празни ръце, а бяха готови да превземат върха. Кауците ги бяха подценили. Яне се беше заразил от самоувереността на останалите хайдути.

- Сега! Стреляй! - извика Кара Тозю.

Яне скочи, изправи гърди пред турците. Вдигна пищова, прицели се в един от турците, който с въже се опитваше да спусне стълбата от другия край на пропастта, и натисна спусъка. Чу се силен гръм. Пищовът “ритна” в ръката му и гъст облак лют дим се оформи пред момчето. Той стоеше и искаше да види дали е убил мъжа. Облакът бързо се разнесе. Тук на върха и най-малкият повей на вятъра отнасяше всичко веднага.

- Какво правиш, Яне?! Скрий се! Ще те убият! - крещеше Кара Тозю някъде отляво, но ушите му, от изстрела и треската, го караха да го чува някъде отдалеч. Когато димът се разсея, той го видя. Турчинът, в който се беше прицелил и стрелял, беше цял и невредим. Той все така продължаваше да се опитва да спусне въжето и стълбата.

Яне клекна и отново се скри. Не беше успял да убие врага, но пък и не беше станал убиец. Обзе го някакво спокойствие.

- Зареждай! Зареждай! - крещеше Кара Тозю и някак машинално Яне започна да зарежда пищова, но вече му беше безразлично. Той вече знаеше, че те са мъртви. Колкото и да убият, те нямаше да замръкнат тази вечер. Защо беше всичко това? Тази съпротива беше безсмислена! Зареждаше пищова като мъртвец, а мислите му го водеха към Боляровия хан, към баба му, майка му, дядо му, баща му и към Петко. И към слънцето и топлината. Не му било съдено да живее дълго, не му било отредено да стане достоен мъж от Болярови ге!

- Готов ли си? Зареди ли? - крещеше Кара Тозю. - Стреляш и тичаш напред! Чу ли? Кимни с глава!

Яне чуваше Кара Тозю, но не разбираше добре думите му. Той ги чуваше, но смисълът им като че ли не можеше да пробие в съзнанието му.

- Разбра ли, бе? Кимни с глава, ако си разбрал!

Яне не разбираше, но кимна. Кара Тозю само това беше чакал. Той се изправи и гръмна с пушката напред. Голям облак дим затули пътеката

Ill том “Хайдут

233

IIглава “Бачкьой”

чак до пропастта. Старият хайдут хвърли пушката, грабна в ръка пищова, а в другата - гол ятаган и се втурна напред по пътеката. Яне гледаше как мъжът отива на явна гибел и се чудеше какво става. Някаква сила го беше приковала към земята и краката му не можеха да направят и крачка напред. Кара Тозю - синът на Кара Колю, крещеше и летеше към врага. Яне очакваше всеки момент той да полети към пропастта. Той обаче спря, изгърмя още един изстрел към врага, а после хвана края на стълбата, който беше “стъпил” от тяхната страна на пътеката и се опита да я вдигне. Чак сега Яне проумя какво става и каква е целта на по-стария от него каук. Турците също разбраха какво цели мъжа. Те скочиха да натискат стълбата отгоре, за да натежат и мъжа да не може да я бутне в дерето. Кара Тозю обаче вече беше започнал да я вдига. Така ръцете на всички бяха заети и никой не можеше да извади оръжие и да стреля по врага, който беше съвсем близо през пропастта. Кара Тозю и турците се напрягаха и се гледаха, а бяха толкова близо едни до други. Както си държеше стълбата, едва сега мъжът осъзна, че е сам. Той учудено се огледа и като видя Яне, започна да крещи:

- Идвай да помогнеш! - в същото време тежко пъшкаше, защото няколко турчина натискаха отсреща, а един от тях дори тръгна по стълбата. Той беше с гол ятаган в ръка и внимателно, но бързо, се придвижваше по стъпалата. Колкото по-напред минаваше турчинът, толкова по-тежко ставаше на Кара Тозю.

Чак сега Яне се почувства готов и се втурна напред. Той хвана стълбата до мъжа. Двамата се напрегнаха. Турчинът осъзнаваше какво става и беше наясно, че ако не бърза, след малко ще полети надолу. Той се беше опулил и захапа със зъби ятагана, за да може по-бързо да се движи напред. Яне го виждаше вече съвсем близо. Дори чувстваше дъха му. Турчинът вече беше съвсем близо, той хвана ятагана в ръка и тръгна да замахва. Или те, или той. Яне напрегна последни сили и двамата с Кара Тозю избутаха стълбата. Последното нещо, което видя, беше ятаганът, който се спусна и удари земята до тях, а мъжът, със страшен рев, полетя надолу. Стълбата падаше след него и след няколко завъртания и удари, се разби в земята. Потераджиите бяха потресени не само от смъртта на другаря си, а и от вледеняващия кръвта вик. Известно време те стояха и гледаха надолу и като че ли бяха забравили за Яне и за Кара Тозю.

Двамата мъже използваха този миг и тичешком се прибраха зад укритията си.

Вече беше обед, а турците от страната на Яне само тук-там изпращаха по някой изстрел към двамата мъже. На другите места битката беше много по-люта. Яне беше изнурен до краен предел. Миговете се сляха в часове. Стоеше и вече не чувстваше какво става. По някое време при

Токораз Memo

234

Ятаган и Меч

тях дотича Велко. Той извика:

- Бъдете готови да отстъпите! Сега!

Яне едва се изправи на крака и видя колко е мрачно. Тримата тичаха към огъня на върха. Турците нямаше как да прескочат пропастта, така че нямаше как да ги последват, но пък можеха да стрелят в гърбовете им. Затова те се бяха снишили и бягаха ту наляво, ту надясно.

Когато стигнаха до огъня, Яне видя колко тежко е положението на другите подстъпи към върха. Турците вече бяха отблъснали защитниците и те бранеха вече самия връх.

- Какво ще правим, войводо? - крещеше Кара Тозю.

- Намерих изход, но трябва да отстъпим, без да дадем жертви! - отвърна му Велко.

- Накъде да отстъпим? - попита синът на Кара Колю. - Тук няма друг изход освен при Свети Петър - каза той и с поглед посочи нагоре, към започващото да се смрачава небе.

- Има някъде!

Той заведе мъжете дотам, където доскоро беше горял огънят. Там имаше дълго въже.

- Сложете тук-там възли на въжето и пригответе много борини! - след като каза това, Велко се втурна да помага на защитниците.

Те бяха в тежко положение. Турците вече ги отблъскваха. Изведнъж се видя Диньо, който бясно размахваше ятагана срещу голяма група ог атакуващите. Той се въртеше и успяваше някак да се защити. Яне искаше да помогне на Кара Тозю да слагат възли по въжето, но гледката на биещите се мъже неудържимо привличаше вниманието му. Тогава се случи нещо, което го накара да извика. Турците се скупчиха около Диньо и над него се кръстосаха десетки ятагани. Яне извика, скочи напред и бясно започна да маха с ятагана срещу турците. Те се обърнаха и може би това им попречи да насекат тялото на циганина на дребни парченца. Включването на Яне като че ли вкара нов импулс в битката на защитниците.

- Сега е моментът да отстъпим! - извика Велко.

Защитниците тъкмо бяха тръгнали напред и се готвеха да изтласкат прииждащите по пътеките нападатели. Велко знаеше, че това няма да продължи дълго и сега е шансът им да се измъкнат. Гигантът скочи и се затича към Кара Тозю. След малко другите ги последваха. Яне хвана Диньо, който лежеше в огромна локва кръв и го замъкна натам. Мъжете тичаха и един след друг изчезваха някъде. Когато Яне довлече Диньо, видя как Кара Тозю почти насила набу гва един от братята в някаква дупка.

Преди сам да се шмугне в дупката, Кара Тозю погледна Яне, който влачеше Диньо и извика:

Ill том “Хайдут

235

II глава “Бачкьой

- Остави го! Не можеш да го спасиш! Той вече е мъртъв!

Яне се наведе и видя, че Диньо е още жив, макар да беше в несвяст. Той щеше да го спаси, ако ще ог това да зависеше живота му. Спомни си добрината на Диньо, това как го беше учил да върти ножа и неговата усмивка. Най-хубавата усмивка на света. Той напрегна сили и завлече тялото на ножара до отвора. Чак сега разбра, че дясната ръка на Циганара е отсечена от рамото. Докато го влачеше, тя се обърна и провла-чи, като страшно висеше, държана само от една кожа. След още малко съвсем се откъсна и остана там, в следата, като че ли го чакаше. Яне погледна в отвора и видя, че това е една дупка, в която беше пуснато въжето. До отвора лежеше Глигорко. Той беше поставен така, че досега Яне не го виждаше. Глигорко лежеше и тежко дишаше. От устата му беше потекла кървава пяна.

- Яне! Яне! - простена попът. Той явно го позна. - Яне!

Яне теглеше Диньо. Издърпа го досами изхода и се зачуди какво да прави. В този момент видя Манол, който под дъжд от куршуми тичаше към него. В този момент Глигорко пак го извика. Ето защо Теофил не беше искал да се спусне в дупката. Той не беше искал да остави брат си.

- Яне! Яне! - мъжът мълвеше все по-тихо.

Яне се надвеси над него. Попът беше лошо ранен в гърдите. На няколко места зееха кървави рани, от които бликаше същата розова пяна и топла кръв.

- Сега ще те спася! - каза Яне.

- Не можеш! Аз съм пътник! Убий ме, не ме оставяй в ръцете на поганците! Нека умра гук! Не искам да поругават тялото ми!

Манол вече беше на изхода.

- Яне! Хайде, Яне! Да побързаме, защото турците идат по мен!

Яне се наведе към него.

- Можем ли да завържем Диньо и Глигорко и да ги спуснем в дупката?

- Много време ще отнеме, докато изтеглим въжето! - каза Манол.

- Нека, майсторе! Нека ги спасим! Искам да ги спася, както искам да знам, че и останалите кауци ще направят същото за мен!

- Добре! - каза Манол и бързо, като опитен дюлгер, започна да вади въжето от подобната на бунар дупка.

Яне се обърна към Глигорко.

- Яне! Убий ме!

Той много добре чуваше мълвящите устни на попа.

- Не! Ще те спасим!

Попът поклати глава.

- Само Бог може да ме спаси! Скоро ще имам среща с него! Погрижи се за тялото ми, да не се поругаят с него!

Токораз Memo

236

Ятаган и Меч

- Какво да направя? - Яне говореше и видя как Манол завърза тялото на циганина през кръста.

- Убий ме! - повтаряше попът.

Яне го чуваше, но не можеше да вземе решение. Манол се обърна и изстреля един изстрел към турците. После бавно спусна тялото, но явно му стана много тежко, защото заби пети в една скала и извика.

- Яне! Яне, ела помагай!

- Убий ме! - мълвяха устните на умиращия. - Убий ме и хвърли тялото ми долу!

Яне не знаеше какво да прави. Трябваше да помогне на Манол, но не можеше да остави предсмъртното желание на този, който му беше разказвал толкова интересни неща, без отклик. Не искаше да убива монаха, но и не можеше да го остави в ръцете на турците.

- Яне! Яне! - викаше Манол.

Яне се втурна и хвана въжето. Сега, когато го държаха двамата, много по-бързо спускаха тялото на Диньо, което беше много натежало.

На Яне му се струваше, че спускат тялото цяла вечност. Явно пещерата беше много дълбока. Когато почувства, че олекна, той се обърна към Григорий, а Манол изстреля още един пищов към турците. Те също отвърнаха е няколко изстрела.

- Убий ме! - мълвеше Глигорко.

- Нямаме време! Турците идат! - крещеше Манол.

Нямаше време. На Яне му стана ясно, че няма да имат време да спуснат и Глигорко и ако направят това, ще заплатят е живота си. Трябваше да действа. Глигорко се давеше в кървавата пяна, беше ясно, че няма да оцелее.

- Хайде, Яне! - викаше го Манол.

Яне имаше нужда от време, за да вземе решение какво да прави с Глигорко.

- Вие се спускайте, байрактар Манол! Аз ей сега ще дойда!

- Не, аз съм стар човек, само след теб ще сляза!

Трябваше да се действа. Явно Манол искаше да бъде последен и нямаше да се спусне преди него.

Яне се обърна към Григорий. Вече не беше ясно дали е жив, или мъртъв. Яне извърна глава, не можеше да гледа това лице и изстреля куршум право в сърцето на попа. После избута мъртвото тяло и го хвърли в дупката. Не мислеше дали няма да премаже някого долу. После направи жест на Манол да слиза, но майсторът му каза:

- Хайде, ти си по-млад! Аз ще съм последен!

Яне кимна, хвана се за въжето и започна да се спуска. Попадна в нещо като бунар с гладки стени. Личеше си обаче, че дупката не е правена от

Ill том “Xaiidvm

237

II глава “Бачкьой

човешка ръка. Това беше естествена пещера, но отвесна надолу. Той се спускаше бързо. Не виждаше нищо около себе си. Чак сега видя долу, там нейде, светлините на борините. Глигорко сигурно беше станал на пихтия, толкова високо беше. Той продължи да се спуска и отворът се разшири. Скоро Яне почувства, че виси сред мрака на празно пространство.

Изведнъж въжето се разклати. Явно Манол също се спускаше. Яне се забърза, но отново усети онази слабост в ръцете си. Той все още беше трескав. Не беше ял от два дни. В ушите му изтрещяха няколко изстрела. Въжето силно се разклати, толкова силно, че Яне за малко щеше да полети надолу. Едва успя да се задържи. Толкова силно се клатеше въжето, че не можеше бързо да се спусне, както желаеше. Явно турците стреляха в дупката на пещерата. Докато висеше на въжето, той беше уязвим. Яне се забърза надолу. След малко въжето се успокои, но в този момент нещо голямо и черно прелетя покрай него, като за малко не го удари и се разби долу. Беше толкова тъмно, че не можа да види какво е, а и сега нямаше време за това. Ако това, което профуча покрай него, беше Манол, това означаваше, че турците го бяха простреляли и той вече беше мъртъв. Сега беше неговият ред. Яне се спусна така, че ръцете му се “запалиха”. Сега възлите, които Кара Тозю беше направил, вместо да му помагат, го забавяха. По някое време частица на надежда се появи в главата му. Може би това, което беше прелетяло, беше камък или нещо хвърлено от турците. Може би вместо да стрелят, те бяха ре-шили да ги замерят с камъни. Трябваше да бърза. Спусна се още по-бързо. Може би затова не успя да види пода и се приземи тежко, като падна. Сега трябваше да бяга и по-бързо да се махне от тук. В този момент някаква светлина се приближи към него.

- Бързо! Бързо! - чу вик и една силна ръка го подхвана под мишницата.

Яне се остави и последва мъжа. Това беше Кара Тозю. Той остави

Яне и се върна, намаза нещо на въжето и след това го подпали. Явно въжето трябваше да бъде изгорено, за да не могат турците да се спуснат по него. Освен това дори турците да имаха собствено въже, те нямаше да посмеят да го спуснат, докато това гори.

- Манол, горе е Манол! - извика Яне. Той изпита ужас, че Кара Тозю може да подпали въжето, докато Манол е още горе и така да “отсече” пътя му за спускане.

Кара Тозю се обърна към Яне и двамата се видяха очи в очи.

- Манол! - промълви Яне.

- Не! - каза съвсем тихо Кара Тозю и поклати глава, а голямата му шапка каук се разклати. Като че ли с нея той посочи вдясно. Яне се обърна и го видя. Там, на пода, лежеше полуразмазан Манол. По това как бяха извити крайниците му личеше, че е мъртъв. Над него се беше

Токораз Memo

238

Ятаган и Меч

надвесил Теофилакт, който изнасяше опело, а Сотир плачеше над мъртвото тяло на баща си. Яне също се приближи и погледна лицето на мъртвия мъж. Дали той имаше вина за тази смърт? Манол сам беше избрал да го пусне пред себе си. Дали ако беше останал последен нямаше сега да е на мястото на уста Манол байрактар?

Кара Тозю беше заел позиция до въжето и чакаше да не би някой да се спусне по него. Горящото въже осветяваше пещерата, която беше като огромен каменен купол. След като свърши опелото, Велко и Яне веднага изкопаха дупка, в която положиха мъртвото тяло на Манол. Сотир остана до рохката купчина пръст на гроба.

- Буря, къде е Буря? - сети се Яне.

От мрака веднага се появи кучката. Тя весело махаше с опашка, явно не разбираше това, което се беше случило, и беше щастлива, че Яне се е сетил за нея. Мъжете сигурно я бяха вързали за въжето и я бяха спуснали в дупката, преди да са притеснени от турците. Яне се сети как кучката я беше страх да минава по въжения мост в Бачкьой. Добре че я беше научил.

След като се видя, че въжето изгоря някъде нагоре, дружината тръгна навътре. Пещерата беше огромна - цял подземен свят. Докато вървяха, Яне си спомняше думите на Глигорко за подземния свят и сега разбираше откъде идват легендите. Пещерата беше толкова голяма, че сигурно целият Караджов камък отвътре беше кух. Дали нивото, на което се намираха, бе по-ниско от равнината, или ако повървяха настрани, нямаше да излязат през някоя водоравна пещера? Групата вървя дълго време и на Яне му стана ясно, че вертикалната пещера от върха на Караджов камък се спуска под нивото на върха. Сега те се намираха някъде дълбоко под земята.

По заповед на Велко Яне вървеше последен. Той трябваше да внимава и да гледа Сотир да не изостане. От одеве момчето, което съвсем скоро беше загубило баща си, искаше да изостане и си личеше, че не е на себе си. Теофил също не се чувстваше добре, заради смъртта на Григорий, но той не можеше да изостане, защото двамата с Кара Тозю бяха направили носилка, върху която ни жив, ни умрял лежеше Диньо, с отрязана ръка. Велко беше спрял кръвта да тече от грозната рана, като с борината беше обгорил рамото. Теофил му беше помагал. От болката и писъците Диньо беше загубил съзнание и сега само от време на време простенваше.

Най-накрая Велко направи знак да спрат. Запалиха огън с каквото имаха под ръка. Събраха няколко факли и така се получи огън. Пещерата беше много студена. Яне беше останал без ямурлук, но Сотир му по

Ill том “Хайдут”

239

II глава “Бачкьой”

даде този на баща си. Всички се скупчиха около огъня. Яне отново започна да трепери.

- Оживяхме, войводо! - каза Кара Тозю.

- Все още не е сигурно! - каза Теофил.

- Дадохме скъпи жертви! - отвърна Велко.

Чак сега Яне разбра защо Велко и останалите бяха толкова спокойни. Ето каква била тайната на Караджов камък.

- Съберете се около мен! - каза Велко.

Мъжете се скупчиха около огъня, така че по-добре да чуват войводата.

- В момента навън е вечер. Турците няма да посмеят да ни преследват през нощта. Те ще тръгнат след нас чак по светло, ако въобще посмеят да тръгнат. Знаете, че тях ги е страх от джендема и смятат, че той е точно тук. Аз не съм сигурен, че не е така. Тук цялата местност е изпълнена с отвесни дупки и пещери, които според някои отдолу са съединени. Смята се, че някъде има толкова голяма пещера, че в нея може да се помести цял град като Филибе. Аз единствен познавам тези пещери. Смятам да тръгна веднага, макар че съм много уморен и не съм спал от два дни.

Яне слушаше думите на войводата и разбра как Велко беше успял да ги изпревари и се беше появил преди тях на върха на Караджов камък.

- Ще починем тук малко по-дълго и след това ще тръгнем. Още на входа на пещерата ще се разделим. Яне и Диньо са зле, ако Василка не ги види, сигурно ще умрат!

Яне се опули. Той не се чувстваше чак толкова зле, но Диньо наистина беше в тежко положение.

- Войводо, у нас ли са китабите за съкровището на Вълчан? - попита Кара Тозю.

- Да! - Велко ги извади и ги показа.

- Поне да знаем, че другарите ни не умряха напразно! Двамата с Теофил трябва да си припомните всичко, което поп Мартин и Вълчан са ви казвали. Като слушах написаното не съм сигурен, че без допълнителни указания можем да намерим съкровищата.

- Освен това - каза Велко - нашият байрактар Манол е мъртъв. Байрактар. на негово място, ще стане Кара Тозю, така както баща му беше байрактар на Вълчан. От този момент той ще бъде мой байрактар. Ко-гато аз тръгна към Козбунар, за да доведа Василка, той ще трябва да ви отведе до Велковата дупка. Ще се справиш ли, Кара Тозю байрактар?

- Ще се справя, войводо! - твърдо каза Кара Тозю.

Така Велко се изтегли малко назад и показа, че разговорът е приключил.

Беше толкова студено, че беше немислимо Яне да заспи. Там където огъ

Токораз Memo

240

Ятаган и Меч

нят огряваше лицето му, му беше топло, но гърбът му беше вкочанен от студ.

- Никой да не заспива, че може да не се събуди! - заповяда Велко. - Говорете си нещо!

Велко сбута Кара Тозю, който се унасяше с усмивка на уста. Мъжът сигурно беше щастлив, че подобно на баща си е станал байрактар. Може би и мисълта за съкровищата го сгряваше.

Мъжът се изкашля и се поизправи:

- Трябва да си говорите! След малко тръгваме!

- Войводо, може ли да те попитам нещо? - каза Яне.

- Да, Яне, питай!

- Може ли да ни разкажете за Бимбалови?

Велко се замисли за миг и после започна да разказва:

- Цялата история на рода, която аз знам, започва от Момчил. Някога България е била държава, голяма колкото Империята на падишаха. И не винаги ние, българите, сме били рая. Точно преди гурците да ни нападнат, държавата била разделена и деспот Момчил или Момчил войвода отговарял за Родопа планина. Цялата тази планина била негова. В Тър-нов управлявали Шишманите, в Прилеп - Вълкашина и Углеша. Нали сте чували за Крали Марко?

Мъжете се бяха разсънили и с шумни възклицания изказаха потвърждението си.

- Крали Марко бил приятел на Момчил, който бил по-възрастен от него. Той, Марко, бил син на Вълкашин. Постепенно турците превзели цяло Българско. Някои, като Иван Шишман и синът му, приели исляма, а други, като Марко, станали васали. Момчил последен запазил земите си.

- Това не е вярно! Това е лъжа, войводо! - Кара Тозю беше толкова засегнат от думите на Велко, че отново се беше изправил на крака. - Крали Марко е този, който се бие с Муса Кесиджи и освобождава три синджира роби! За това се пее във всяка втора юнашка песен в България!

- Добре! Добре! - Велко примирително махна с ръка. Явно той също не беше сигурен в това, което казваше. - Знаех, че така ще реагирате, но в нашия род легендата е такава. Момчил, поради непристъпността на планината и твърдата си ръка, запазил земите си като остров сред турските земи. Скоро обаче бил убит в битка. Но той нямал деца и не оставил наследници. Имал обаче сестра, която се наричала Стояна. Тя, заедно с трите си деца, напуснала Родопите и се заселила в село, което по-късно заради тях започнали да наричат Пашакьой*. По-късно един от клоновете на рода се заселил в близките села Ичме и Факия.

Стояна имала трима сина: Вълко, Пейчо и Нико. Отначало им викали Белени, чак по-късно започнали да им викат Бимбелови. Пейчо Ов

*Пашакьой - Селото на пашите

Ill том “Хайдут

241

II глава “Бачкьой

чарят от Бимбелите, при една обиколка из горите, спасил живота на бъдещия султан Селим III. В знак на благодарност той му подарил шапка и чанта. Обещал му, когато поиска, да влиза при него, в който и сарай да се намира, и единствен той от цялата Империя имал право да остава с шапка на главата в негово присъствие. Освен това където и да отидел, в който и да е сарай, ако той поискал, трябвало чантата му да се напълни със злато. На нея имало инкрустирана султанската тугра. Такава била заповедта на Селим. Бимбелови, разбира се, нито веднъж не се възползвали от благодарността и щедростта на султана. Те винаги работили много и е труд, и със силата си, постигали всичко. Били най-добрите пехливани!

Яне се размърда и поиска да каже и за Болярови, но Велко му направи знак да мълчи и продължи разказа си.

- Кара Колю и по-голямата част от дружината на Вълчан са били от рода на Бимбеловите. Днес главата на рода е Вълко Бимбела. Него всички го знаят из Империята, а и из Европа.

Като каза това Велко погледна към Яне и каза:

- Е, Яне, доволен ли си сега?

Яне беше доволен, но една друга мисъл, от известно време, се въртеше в главата му. Той слушаше, но и мислеше. След като Бимбалови, най-големите противници и врагове на Болярови, са наследници на Момчил войвода - владетелят на Родопа планина, кои бяха Болярови? Откъде беше тази вражда, която се предаваше от поколения? Защо Болярови и Бимбалови се мразеха толкова? Какво бяха делили в миналото? Яне мислеше. Отговорите можеха да са само два. След като се знаеше, че Бимбалови са владели Родопа, Болярови или си бяха съперничели с тях за Родопа планина, или двата могъщи рода еа си съперничели по границата. Яне никога не беше чувал техният род да е бил в планината. Явно Болярови някога, много отдавна, бяха владели равнината и земите в Тракия, а враждата с владетелите на Родопите е била за могъщество. Момчето беше затворило очи и се беше унесло в нещо между дрямка, мислене и мечта. Можеше ли в миналото родът му да е владял цяла равна, златна Тракия - от Татар Пазарджик, Филибе, Станимъка, Загора, Хаскьой, до Бургас? Той беше попаднал в дружината на враговете. Сега беше сам, като куче сред вълци. Трябваше да бъде внимателен! Той беше последният останал жив Боляров. Трябваше да има наследници и да продължи рода на Боляровите! От това му състояние го изведе един ритник. Велко го беше ритнал.

- Хайде, Яне! Тръгваме!

Велко ги водеше е твърда крачка, като човек израснал в лабиринтите от пещери. Цялата Родопа отдолу беше прокопана с тунели и пещери.

Токораз Memo

242

Ятаган и Меч