Хайдут

е ръце демирлии, е пръсти челиклии.

Никой са не наима е Цоня да са бори, е Цоня да са бори, е Цоня Пехливанин.

Наело ми са и, наело момче аджамия,

момче аджамия на дванайсет годин е негова сгоденичка,

той ще са бори, тя ще го гледа.

Отговаря Цоню Пехливани: Ако ша са бориш, първен да каулим: ако те надвия, ша ти отзема, ша ти отзема младата сгоденица и ша ти отрежа ръцете то лахтете, ръцете от лахтете, краката от коленете.

Че са се хванали да се борят Цоню Пехливан и Коста копелчето, Борили са й малко и млого, малко и млого, три дни и три нощи. Дсто Цоню хване, бели меса къса, дето Коста хване, рунтави кожи дере.

Борили са три дни и три нощи, в кръв отънали, река кървава текнала, пак са един друг не разпускат.

Разсърди се момче аджамия, че издигна Цоня Пехливанин, та го в земя удари - у земята потъна, потъна и издъхна.”

По описанието на борбата и по техниката, която направил Коста, Яне беше сигурен, че той е от рода на Боляровите и че е дядо му. Те хвърляха и тръткаха така противниците в земята, че да ги убият. Това беше техният начин. Яне вече беше сигурен, че Коста аджамия е дядо му. Дали някой ден и за него нямаше да се пеят песни, или да сс разказват легенди?

В този момент в мрака се дочу пърхане на криле и един гълъб кацна на рамото на Велко. Това накара всички кауци да възкликнат. В гледката имаше нещо свръхестествено. Всички знаеха, че вечер гълъбите не летят, защото не виждат в тъмното и могат да се загубят, но въпреки това този гълъб беше долетял до тук. Велко стана и се отдалечи. Яне знаеше, че ще прочете съобщение. Скоро се чу изплющяването на крилата на гълъба и той отлетя обратно.

- Лягайте! - каза Велко. - Утре, рано сутринта, с Яне тръгваме, а вие, с Кара Тозю, ще се готвите за битка!

Всички ликуваха, докато си лягаха. Предстоеше им битка. Яне също се вълнуваше. Нещо интересно предстоеше и той щеше да участва в него. Вечерта провери оръжията си и стегна силяха. Провери сух ли е барутът в барутницата и всичко останало. Тази вечер спа като къпан. Още беше тъмно, когато Велко го побутна и той веднага скочи на крака, без да каже нито дума. Облече се, обу се и препаса силяха си. Веднага беше готов да тръгне. Велко му бутна в ръката едно парче козя пастърма и без шум и каквото и да е забавяне, двамата тръгнаха на път. На пост

Ill том “Хайдут

275

IIглава “Бачкьой”

беше Шибил и те го поздравиха тихо, преди да потънат в дебрите на планината. Велко вървеше с широка стъпка и на Яне скоро му стана ясно, че войводата бързаше. Понякога, за да го достигне, му се налагаше да подтичва отзад. Велко не спря през целия път и дори не забави крачка, и понеже беше много зад него, Яне дори не можеше да го попита защо бързат толкова и накъде са тръгнали. Вече наближаваше обяд, а мъжът все така бързаше. На моменти Велко дори започна да подтичва и се обръщаше към Яне да му прави жестове по-бързо да го следва. Момчето яката се беше изпотил. Добре че времето вече беше по-хладно, ако беше лято, сигурно отдавна вече щеше да е паднал от изтощение. Най-накрая спряха да се изкачват и тръгнаха по равното. Сега вече Яне напрегна сили и настигна войводата. Гората беше толкова гъста. Яне бързаше и беше толкова уморен, че почти не можеше да огледа откъде минават. Ако се наложеше да се върне сам, сигурно нямаше да може и щеше да се загуби. Това не беше характерно за него.

Мина много време, както се стори на Яне цяла вечност, преди Велко да направи знак за спиране. Яне спря, а краката му се подкосиха. От одеве вървяха покрай буйна планинска река. Това, че реката беше толкова високо, не успя да го изненада. Искаше да скочи и да пие, но от бързане дори нямаше време да се наведе и да загребе с шепичка. Сега, когато Велко нареди да спрат, той легна и се напи с големи глътки. Водата беше ледена. Студът го прониза и само за миг го втресе. Скоро водата стигна в корема му и го пресече. Коремът го преряза. Велко се беше изправил и гледаше нещо надолу. Там потокът минаваше между две скали. Скоро Яне отиде до Велко и каза:

- Скоро ли ще тръгваме, че нещо ме преряза?

- Пътуването ни беше до тук! Стой тук, аз скоро ще се върна!

- Добре! Аз ще отида повънка.

- Добре! После стой тук и ме чакай!

Като каза това, Велко тръгна вляво, а Яне дочу грохота на падащата вода. Ето къде изчезваше тя, явно се спускаше надолу във водопад. Реши после да погледне и да види това чудо на природата, но сега имаше много по-важна работа. Бързо намери малко равно място под едно дърво и клекна под него.

Не се чувстваше добре. Не биваше като е толкова загрят да пие от ледената вода или поне трябваше да пие по-малко. Остана клекнал дълго време. От умората краката му пулсираха. Беше разпасал силяха и си играеше с него. Когато свърши, се опита да се изправи. Краката му едва го държаха. Обу се, препаса силяха и се наметна с елека. Цялата му риза беше вир вода мокра. Дали да не я съблече, да запали огън и да я изсуши? Не знаеше какво да прави. Реши първо да отиде да види водопада, а след

Токораз Memo

276

Ятаган и Меч

това да запали огън. Можеше и да се изкъпе, ако имаше удобно за това място. В момента в който се приближаваше към ръба, точно там, между двете скали, прокънтя изстрел. Яне го чу много ясно. Това беше изстрел и дори тътенът на водопада не успя да го заглуши. Той идеше някъде отдолу. Яне пристъпи и се стъписа. Пред краката му зееше пропаст, в която водата от реката се изливаше, но не това гледаше той. Долу вляво имаше пътека, на която бяха застанали двама мъже. Единият беше насочил пищов към другия и явно току що беше стрелял, почти от упор, в сърцето му. Яне трудно различаваше кой кой е. Трябваше му време. Той се взря и тогава ги разпозна. Мъжът, който се срина в краката на другия, беше с грозен белег, който разсичаше лицето му. Това без съмнение беше Велко войвода. Не можеше добре да види лицето на другия мъж. Сигурно беше кесиджия. Велко неведнъж му беше казвал, че само кесиджия може да убие друг кесиджия. Явно това се беше случило. Без да иска Яне извика. Гледката на свличащия се войвода го накара да извика от изненада и ужас. В този момент убиецът на Велко се обърна и Яне успя да види лицето му. То беше същото като на Велко, но без белега. Досега Яне не го беше виждал, но веднага го позна. Това беше братът близнак на Велко - другият син на Вълчан войвода. Да, именно той беше убил току що брат си. Отдолу по пътеката някой тичаше към двамата мъже. Яне не успя да види кой е, защото в този момент мъжът вдигна втория си пищов и се прицели в него. Нямаше време да миели, нито да гледа. Наведе се, обърна се и побягна назад. Убийците на Велко го бяха видели. Брат му сигурно нямаше да остави жив свидетел на това, което се беше случило. Яне тичаше през глава. Почти не гледаше накъде бяга, защото мислите се блъскаха в главата му и му пречеха да види каквото и да е. И без това на идване почти нищо не беше видял. Какво беше станало? Велко беше мъртъв! Брат му го беше убил! Не беше успял да защити войводата. Сега сигурно щяха да гонят и него, за да го убият. Той трябваше да тича, сега само това можеше да го спаси.

Тичаше като обезумял. Не помнеше откога тичаше, но вечерта го завари в една гъста гора. Беше толкова тъмно, че се принуди да се покатери на един бор и така остана през цялата нощ. Целият беше мокър, а полъхваше лек студен ветрец, който го пронизваше. Какво да прави? Къде се намираше? Опита се да мисли. Ако допреди малко най-важното нещо за него беше да бяг а, сега беше жизненоважно да мисли. Да, за да се спаси той трябваше да мисли. Трябваше да си изясни всичко и да вземе правилно решение. Към сутринта вече беше взел решение. Щеше да се върне на хайдушката поляна и пред кауциге щеше да разкаже всичко, което беше видял при Сливодолското падало. След това Кара Тозю щеше да реши какво да правят.

Ill том “Хайдут “

277

II глава “Бачкьой”

Яне едва дочака да се развидели, слезе от дървото и се опита да се ориентира накъде да върви. Докато беше горе, се сети за думите на Василка, че когато някой кесиджия умре другите не трябва да се бръснат. Ако имаше брада и ако се бръснеше, Яне не трябваше да го прави. Когато слезе и тръгна, не му беше много лесно, защото не беше запомнил пътя, по който бяха дошли, но знаеше само посоката и така вървеше направо през върховете, без да се отклонява от предварително избраната посока. Бързаше. Много бързаше. Беше запомнил, че с голямо бързане бяха стигнали от Велковата дупка до Сливодолското падало - за един предиобед. Сега обаче той имаше преднината от предния ден. Почти тичаше, а мислите му все така го преследваха и му пречеха да се ориентира. Мина доста време преди да попадне на познатата пътека, която водеше към хайдутската поляна. Доста се лута, преди да я открие. Най-накрая стъпи на нея и тръгна решително. Вече наближаваше поляната, но не виждаше никаква стража. Изведнъж усети, че се случва нещо нередно. Мина една стъпка встрани и се запромъква, подобно на Велко. Веднага се сети за това. Колко пъти неговият учител кесиджия ги беше дебнал по този начин. Движеше се безшумно, като достоен ученик. Всички кауци стояха строени на поляната. Отпред стоеше Велко. Яне премигна. Не можеше да повярва на очите си. Мъжът отпред не беше Велко, а брат му, защото белегът на лицето му беше съвсем пресен. Макар да беше опитал да скрие това, със спуснатата над главата си качулка на ямурлука, той го позна. Ето какво беше станало. Как ли се казваше братът на Велко? Явно той го преследваше и беше дошъл до тук, за да го чака. Мъжът говореше високо.

- Яне Боляров подло гръмна брат ми - Георги Ксхая, с пушка. Рани и мен.

Яне за малко не извика. Толкова нагла беше лъжата, която мъжъг

произнесе. Кауците също се разшумяха.

- Защо? Защо му е било на Яне да го убива?

- Не знам! Може би заради богатствата на баща ми! Трябва да тръгнете след него, да го откриете и веднага да го убиете на място! Не го оставяйте да говори, защото той е в състояние да каже всичко и да се опита да ви поквари и подмами!

- Не е редно да го убиваме така! - обади се Кара Тозю. - Ние никога не убиваме така, винаги даваме право на човека да се защити и да обясни!

- В никакъв случай! Убийте го веднага, на място! Нека умре като куче, както подло от упор уби брат ми!

Яне слушаше думите и приклекна. Толкова чудовищни бяха обвиненията, отправени от убиеца на войводата към него. Той посегна и хвана дръжката на пищова, подарен му от Кара Тозю. Искаше още сега, тук да простреля лъжеца право в сърцето. Това обаче не беше възможно.

Токораз Memo

278

Ятаган и Меч

- Аз трябва да се прибера в Козбунар, а вие се пръснете из планината и го търсете! Той е от Боляровите - Боляровия хан! Знам го! Ще отида там и ще избия всички от рода му! Око за око, зъб за зъб!

Яне слушаше, а веждите му така се сключиха и лицето му така се намръщи, че чак го заболя. Него да го преследват, добре, но да заплашват близките му, това нямаше да прости на когото и да било!

След малко мъжът се обърна и си тръгна. Кауците започнаха да обсъждат Яне и въобще всичко, което братът на Велко им беше казал. Той вече нямаше работа тук. Трябваше да бяга. Вече знаеше къде ще ходи мъжът. Той щеше да го чака там и да го убие. Не само защото беше убил подло учителя му, а и защото го беше наклеветил и беше заплашил роднините му. Смърт! Само кръв можеше да измие обидата и смъртта. До-като вървеше към рида Добростан, последният рид на Родопа планина, преди да се спусне в Тракия, той се сети за поговорката, че “Кръв с кръв не се измива”, но сега разбра, че и древните са бъркали. Ах, колко много са бъркали! Нямаше как, убийството на Велко можеше да се плати само със смъртта на убиеца му. Отмъщението като че ли даде криле на момчето. Колко сладко беше то. Душата му ликуваше. Мисълта, какво ще направи с убиеца, го караше да забрави за това, което беше видял на пътеката под Сливодолското падало. Омразата и мисълта за мъст го зареждаха със сила и го движеха напред. Не спря да легне и дори не подгъна крак да почине. По някое време напипа пастърмата, извади я и за-ръфа така. както си вървеше. Не я ядеше като кесиджия, а я ръфаше като хищно животно. Какво значение има как ще яде пастърмата, важното е, че скоро щеше да пререже гърлото на наглия убиец. А може би щеше да го простреля, а след това, с ятагана на Кара Мустафа или с кесиджийската кама, щеше да отсече главата му. Убиецът на кесиджия трябваше да умре от кесиджийско оръжие… Отново се размечта… На моменти мечтата за скорошната среща с мъжа го караше да тича. Трябваше да го изпревари преди да реши да тръгне към Боляровия хан. На другия ден по обед Яне беше в околностите на Козбунар. Селото се намираше на пътя му за Боляровия хан и той реши да се отбие, за да види дали няма гук да срещне убиеца на Велко. Отиде до скритата врата и в далечината видя две големи, еднакви къщи. една до друга. Нямаше грешка, това бяха къщите на Велко и на брат му. Скритият вход беше затворен и той не знаеше какво да прави. Умората го обзе. Още беше доста светло. Реши в тъмнината да се промъкне и да свърши работата си. По някое време откъм селото се дочу музика. Това беше странна свирня. Не беше българска, защото звучеше по друг начин, но нс беше и точно турска. Тя не беше изсвирена от зурни, а от някакви флейти, които звучаха по друг начин. Странна музика. Какво ставаше? Каква беше причината

Ill том “Хайдут

279

11 глава “Бачкьой”

за тази музика? Яне не се стърпя и прикрито тръгна към дувара на двете къщи, но отзад. Зад дувара видя високи бели шапки, които се движеха от другата страна. “Шапки, странно! - помисли Яне. - Еничари! Нямаше никакво съмнение, това бяха еничари, с високите си бели шапки, с надянат отгоре бял ръкав! Еничари! Най-омразните хора на света! Кучетата на султана! Кучетата на войната! Какво правеха те тук? Заради кого бяха дошли?” Едва се сдържа да не излезе да ги види. Те обаче отминаха и отидоха там, където трябваше да бъде мегданът на селото. Вечерта настъпваше бавно, а Яне не беше решил какво да прави. Трябваше да открие убиеца и да го накаже. Това беше вечерта на възмездието, а той щеше да бъде ангелът с огнен меч, който щеше да въздаде справедливост. Той, Яне Боляров, щеше да изпрати в пъкъла черната душа на убиеца. Тази вечер той щеше да бъде острието на възмездието, щеше да наложи божията воля и правда. “Нека Бог направлява десницата ми!” - помисли си Яне. Той се върна до скритата врата и започна да я удря с един голям камък. Тя обаче беше изкована от желязо и не поддаваше. Тази вечер трябваше да влезе в къщата. Продължи с всичка сила да удря с камъка по вратата. Всичко това продължи до пълното му изтощение. Най-накрая беше толкова изморен, че до главата му дойде мисълта да взриви вратата. Еничарите в селото обаче щяха да чуят шума и щяха да му попречат, а и убиецът щеше да го усети. Така че продължи да удря с камък по вратата. Взе по-малък камък, който да успява да хвърля. Какво щеше да стане със съкровищата? Велко вече беше мъртъв. Дали той не беше останал единственият жив човек, който знае къде са скрити съкровищата на кауците? Сега трябваше да разбие тази врата. Не знаеше колко дълго беше удрял, но наоколо беше станало тъмно като в рог. Продължи да удря и най-накрая, след много мъки, успя. Трябваше да запали свещ, но ръцете му нямаха сили да запалят огън. Сигурно нямаше да може да задържи чакмака в ръката си. Тръгна опи-пом напред. В тунела беше по-тъмно от тъмното. Яне вървеше бавно. Пищовът, ятаганът и камата бяха с него. Всичко беше наред. Не знаеше как ще намери пътя. Беше решен, дори месец да се върти в подземията, но най-накрая щеше да излезе в стаята. Ръцете му бяха наранени от камъка. Вървеше бавно и опипваше стените като слепец. По някое време осъзна, че ходи с широко отворени очи, но нищо не вижда. Уплаши се нещо да не го бодне в окото и прикри очите си с ръце. Не знаеше къде се намира, нито откога върви. Беше се загубил, но това не го притесняваше. Имаше сили и решимост, волята му за мъст щеше да го крепи, до-като не изпълнеше клетвата си. Да, той се беше заклел сто пъти да отмъсти за Велко и нямаше да позволи на нищо и на никого да го отклони или спре! Само дано някой не го изпревари и дано убиецът няма вре

Токораз Memo

280

Ятаган и Меч

ме да нападне Боляровия хан! Яне знаеше, че роднините му не са безпомощни, но мъжът беше подъл и зъл, той нямаше да влезе в открита битка е рода му. Забрани си да мисли за това и забърза напред. В този момент чу шум и нещо се мерна в мрака. Светлина! Да, това беше светлина. Тя идваше от някакъв страничен коридор. Дали съдбата не му се усмихваше и не му водеше убиеца право при него? Яне клекна и като хищен звяр се запромъква към светлината. Това беше свещ, но за негово съжаление не беше носена от мъж, а от жена. Тя уверено вървеше из лабиринта. Светлината й помагаше, но беше явно, че много добре познава подземията.

Яне й се довери. Тя щеше да го отведе до някой от изходите на подземието, а може би щеше да го закара до човека, който толкова много търсеше. Дали не беше Василка? Приближи се и се взря. Не, това не беше старата жена. Тя се обличаше в черно и беше много по-ниска и прегърбена. а това беше гъвкавата снага на млада жена, с кръшна походка. Яне тихо тръгна след нея. Не искаше да се издаде, нито да я изплаши. Скоро стигнаха до стълбите. Нямаше грешка, много добре беше запомнил тези стълби. Яне я остави да мине малко напред. Тук вече не можеше да се загуби. Помнеше всяка извивка и стълбичка. Скоро изскърца вратата в дъното на миндера, а после и външната врата на долапа. Тя изскърца два пъти, което означаваше, че жената е затворила само външната врата, а тази в дъното беше оставила отворена. Това беше прекрасно за Яне. Само дано жената не се върнеше бързо назад и не го пресрещнеше. Той можеше да влезе в долапа без проблем. Така и направи. Влезе в него. Вратата не беше добре затворена и през процепа той наблюдаваше какво ставаше в стаята. Жената, която беше вървяла пред него, стоеше клекнала пред леглото, а там лежеше някакъв мъж. Яне насочи погледа си и ръката му конвулсивно се хвана за кесиджийската кама. Там лежеше убиецът на Велко. Той стоеше в тъмното, но белегът му беше пресен. Жената говореше нещо, но Яне беше толкова развълнуван, че нищо не чуваше. Не можеше да спре на едно място и дори не можеше спокойно да види какво се случва. Беше само на една врата разстояние от този, когото копнееше да убие. Дали да не скочи и да не го съсече на място, пред очите на жената? Тя обаче със сигурност щеше да се развика и той трябваше по някакъв начин да я спре, а еничарите бяха съвсем наблизо. Братът на Велко сигурно също имаше пазванти, които да пазят него и имота му. Какво да прави? Реши да изчака малко и като че ли това го успокои. Погледна през пролуката и видя нещо, което го потресе. Мъжът се наведе към жената и бавно, садистично, заби ножа си право в сърцето й. Тя ужасено и някак учудено го погледна. Какво ставаше? Той беше виждал тази жена. Това беше жената на бра

Ill том “Хайдут

281

11 глава “Бачкьой

та на Велко. Мъжът пред очите му уби жена си, след като само преди два дни беше убил брат си. Защо беше всичко това? Какво да направи? Жената беше красива и също някак красиво падна на земята. Главата на Яне се завъртя. Потресен той отстъпи назад, като че ли искаше да избяга от това, което бяха видели очите му. Но така не можеше да спре случващото се в стаята. Залитна назад и се подхлъзна по стълбите. Опита се да се хване, но всичко беше черно и не успя да се ориентира. Не го и интересуваше. Падна назад в мрака и не разбра какво стана. Сигурно се беше ударил или беше припаднал. Когато осъзна, че е жив и се опита да се изправи, разбра, че от дълго време лежи на каменния под и мисли за това, което беше видял. Бързо откри стълбите и се изкачи обратно по тях. Отново влезе в долапа. Погледна през процепа на вратата. Навън беше ден, защото светлина проникваше през чепа, през който беше гледал. Освен това отвън се чуваше музика. Дали всичко, което снощи беше видял, не беше игра на изтощените му до крайна степен сетива? Яне бавно и внимателно отвори вратата на долапа. Не, това, което беше видял, не беше игра на сетивата му. Жената все така лежеше пронизана в гърдите. В стаята обаче нямаше никого. Държейки ятагана, Яне огледа стаята. От двора се чуваше музика. Той се приближи до чепа и погледна навън. Там, в съседния двор, бяха строени много мъже, които еничарите пазеха. От Кара Тозю знаеше, че султанът изпраща еничарите из българските села да събират кръвен данък - девширме. Това, което сега наблюдаваше, явно беше девширме. Еничарите събираха български младежи, за да попълнят войската си. Това не се беше случвало от много години насам. Вгледа се в тълпата и го видя. Убиецът също беше там и като глава на семейството стоеше най-отпред. Яне стисна дръжката на ятагана. Нищо не можеше да направи. Музикантите тръгнаха отпред и поведоха хората извън огромния двор. Мъжете, внимателно пазени от еничарите, ги последваха, а най-накрая тръгнаха много жени и деца. Всички се насочиха по улицата надясно, където трябваше да се намира мегданът. Девширме. Братът на Велко беше богат, стар и глава на семейство. Нямаше как да го вземат в девширме. Той щеше да се върне. Яне седна. Щеше да го изчака. Не му хареса дори само мисълта да стои в тъмна стая, с труп в нея. Трябваше да се занимава с нещо, за да не мисли за мъртвата жена. Реши да я свали в подземието. Така щеше да му е по-лесно. Въпреки че беше огледал, не успя да види баба Василка в групата, която вървеше най-отзад.

След като свали долу трупа на младата жена, внимателно залости вратата към подземието. Тя беше толкова красива и нежна дори в смъртта си. Страхуваше се душата на жената да не се върне. Василка беше магьосница. Като нищо жената на брата на Велко можеше да е

Токораз Исто

282

Ятаган и Меч

нейна ученица. Ако Велко беше кесиджия, значи беше и змей. Брат му също можеше да е змей, а жените на змейовете бяха самовили. Това означаваше, че жената може да е самовила. Яне искаше спокойствие. Сега не искаше да се занимава с духове. Стоенето в тъмното го унасяше, но не биваше да заспива. Така през известно време той се изправяше и размахваше кесиджийската си кама, за да се приготви за това, което предстоеше да се случи.

Георги и домочадието се прибраха в къщата си едва когато навън започна да се смрачава. Яне беше вперил поглед в дупката и наблюдаваше огромната група, която се прибираше и оживено коментираше. Беше ясно какво. Девширмето явно беше свършило, турцитс бяха взели необходимите им хора и си бяха тръгнали. От стопанството на брата на Велко със сигурност не беше взето нито едно момче, защото Яне не видя някой да плаче или да изразява мъка. Той гледаше и видя това, което искаше. Василка водеше за ръка две малки дечица. Те бяха облечени като кукли, с малки шарени носии и шарени кърпи на главите си. Пред тях вървеше баща им - убиецът на майка им и на брат си. Яне отново стисна камата. Той щеше да дойде. Скоро щеше да дойде при него. Трябваше да погребе жена си, не можеше да я остави така. Яне щеше да го чака. Свечери се съвсем. Яне бръкна в пазвата си. Там беше останало съвсем малко парче пастърма. Бавно, като кесиджия, го засмука. Търпение! Това беше най-важното качество за всеки кесиджия! Трябваше да бъде ловец и да се научи да чака. Ловът не е само преследване, но и поставяне на капани и чакане. Сега той чакаше на пусия и трябваше да има търпение. Жертвата скоро щеше да се появи и той трябваше да е готов. Това стана късно посреднощ. По стълбите отвън се чуха стъпки. Яне се приготви и тихо се скри в долапа, като притвори вратичката, така че да вижда какво става. Стисна силно дръжката на кссижийската кама в дясната си ръка. Мъжът отвори вратата и влезе в стаята. Той носеше в ръката си свещ и Яне веднага го разпозна.

- Какво? Как? - мъжът гледаше стъписан към мястото, където трябваше да се намира трупът на жената, която той сам беше убил. Там обаче нямаше нищо. - Къде? Къде можеше да е? Какво се беше случило?

Мъжът изглеждаше така, все едно е видял призрак. Той не можеше да повярва, че жената не е мъртва и сигурно е избягала. Втурна се към долапа и към тайния вход, откъдето би могла да излезе, без никой да я види. Отвори широко вратичката и застана с открити гърди пред Яне. Момчето само това чакаше. Скочи напред и зъби острието на кесиджийската кама в гърдите на мъжа. Тя изстена и с лекота влезе до сърцето. Мъжът ококори очи и го гледаше с учудване. Той беше мъртъв, но още не го знаеше. Смъртта беше дошла по-бързо, огколкото болката.

Ill том “Хайдут

283

II глава “Бачкьой

Яне бързо извади острието и отново, с всичка сила, го заби в гърдите на мъжа. След това продължи да удря с всичката сила, на която беше способен. Удряше толкова силно, че всеки път камата влизаше до дръжката в гърдите на убиеца. Мъжът все още стоеше на крака, а Яне го беше пробол поне двадесет пъти. Най-накрая той се олюля и падна тежко назад. Яне не спря. Наведе се над вече мъртвото тяло и продължи да нанася удари. Удряше като обезумял. Във всеки удар влагаше всичката си сила. От очите му течаха сълзи, но той продължаваше да удря… удря… удря. Удряше без да мисли. Ръката му стискаше камата. Беше се превърнал в божията десница. По някое време погледна към лицето на мъртвия вече човек. Разколеба се. Дали не беше сбъркал, дали не беше убил самия Велко? За миг забави ударите и отпусна ръкохватката на камата, но след това се сети за случката при Сливодолското падало, как мъжът беше излъгал кауците, че той, Яне, е убил войводата им, как после заплаши семейството му и пак заудря.

Когато спря, сигурно беше нанесъл над сто удара в гърдите и корема на човека. Беше го изпратил в ада, където беше неговото място. “Дано да го е боляло!” - помисли си Яне. Чувстваше се напълно изтощен, дотолкова, че не успя да се изправи, а се отпусна върху тялото на мъртвия, а черната му кръв попи в дрехите му. Когато се съвзе и се изправи, си помисли, че сигурно представлява страшна гледка. Трябваше да направи още нещо. Чувството му за мъст не беше напълно задоволено. Трябваше да направи още нещо!

Стана и като обезумял отвори вратата на стаята. Отсреща имаше врата, а вляво беше дървеното стълбище. Заслиза надолу. Трябваше да намери Василка. Излезе от къщата, тръгна през двора към малката вратичка между двете къщи. Само преди няколко минути от там беше минал вече мъртвият убиец. Вратата, както очакваше, беше оставена незалос-тена. Той я натисна и влезе в съседния двор. Ако единият двор беше запуснат и оставен да гревясва, другият беше грижливо поддържан. Личеше си, че е двор на чорбаджийска къща. Той беше огромен, но си личеше грижовната и подредена ръка на чорбаджийката. Тя явно разбираше от красота, това си личеше във всяко нещо. Но сега на Яне не му беше до това. Натисна вратата на къщата. Мъжът беше оставил и нея отворена. Веднага вдясно имаше врата, а стълбището беше насреща. Яне внимателно я натисна. После мина по коридорчето и стигна до голямо помещение. Тук бяха налягали прислугата. Тук трябваше да спи жената или поне щяха да го насочат.

- Баба Василке! - тихо прошепна Яне. - Василке!

- Кой е там? - попита някой в мрака.

- Василка, Василка търся!

Токораз Memo

284

Ятаган и Меч

Яне мислеше трескаво. Не искаше да събуди всички, затова реши да излъже. Сети се как може да вдъхне доверие на хората и да повика старата жена.

- Кой си ти? - гласът в мрака беше непознат за Яне.

- Велко. Велко ме изпраща! Василка каза да намеря!

- Ааа, Велко!

Скоро нещо се размърда в мрака и Яне различи силуета на старата прегърбена жена. Хората я бяха разбутали. Явно те бяха свикнали и това се беше случвало и друг път.

- Кой е? - на свой ред попита старицата. Тя явно не беше чула целия разговор.

- Баба Василке, аз съм Яне!

- А, Яне! Какво правиш тук?

- Имам да ти кажа нещо.

- Айде, ела по-бързо да излезем навън!

Скоро двамата излязоха по коридора, затвориха първо едната врата, а после и другата. Сега вече бяха пред къщата. Жената погледна към него и щеше да извика от ужас, ако той не беше запушил устата й. Пусна я чак когато се успокои достатъчно.

- Какво става? Какво се е случило? Ранен ли си? Защо си целият в кръв? - питаше го старицата.

- Трябва да направиш нещо! - каза Яне. - Трябва да спасиш хората! Това място е прокълнато!

- Какво става, Яне? Какво става? - почти стенеше жената.

- Избих ги! Проклет род, проклето семе, проклето място! Вече реших какво трябва да се прави! Аз вече знам!

- Какво? За какво говориш?

- Имаш ли къща, баба Василке?

- Имам.

- Вземи децата и ги отведи там, че са сираци.

- Какви деца, Яне? Какво става? Ранен ли си? Държиш се като обезумял!

- Вземи децата и ги спаси! Аз ще направя това, което трябва! - като каза това, Яне се втурна към плевнята. Там трябваше да има сено. Той беше решил. Вече знаеше какво трябва да направи, за да прочисти това място. В това място нечистите сили се бяха увили една в друга, като змии в змиярник. Той трябваше да ги изринс оттук. Не мислеше, че ге са Бимбалови, а той Боляров. Беше забравил, че има прокоба над Болярови и Бимбалови. Той беше видял достатъчно. Натрупа слама покрай къщата. После запали една факла и запали плевнята и къщата, от която току що беше излязла Василка. Старата жена се опита да му попречи, но той беше толкова по-бърз и силен от нея, че гя едва смогваше да го

Ill том “Хайдут

285

II глава “Бачкъой”

догони. Ушите му бяха глухи за молбите й да се осъзнае. Тя нищо не знаеше, затова така говореше. После Яне премина в другия двор, там където се извисяваше къщата на Велко. Хвърли факлата в нея, така че скоро и тя пламна.

Василка, като видя, че не може да го спре и като осъзна, че къщата, в която спяха толкова много хора и в която се намираха децата на чорбаджиите - Божура и Ирис, гори, се втурна да буди хората и да спаси децата. Ако се беше забавила и ако беше последвала Яне, щеше да пожертва живота на всички хора. Беше ясно, че Яне отива да пали и другата къща.

- Божееее! Боже! Какво нещастие ни сполетя! Откъде дойде това до главите ни? - вайкаше се тя и така навлезе в горящата къща. Скоро от там започнаха да изскачат хора. Всеки викаше и махаше. Едни влизаха и излизаха, за да извадят първо хората, а после и да спасят по нещо ценно, а други гледаха, като втрещени, адската гледка. Няколко човека се опитаха да вадят вода от бунара и да гасят пожара, но това беше много трудно. Не напразно селото се казваше Козбунар, което на турски означаваше дълбок кладенец, дълбок извор. Тук водата беше дълбоко и кладенците бяха дълбоки, което означаваше, че от тях водата се вадеше много бавно и трудно. Така най-накрая всички се отказаха. Къщата гореше в буйни пламъци, които се извиваха нагоре в тъмната нощ и осветяваха небето, пръскайки малки искрички наоколо. Гореше и сайвантът с животните, и плевнята със сеното. Гореше и съседната къща близнак на Велко. Всичко беше в пламъци. Всички животни и хора бяха спасени. Нямаше ги само стопаните - Георги и Гергина, която от няколко дни беше нещо болна. Велко също го нямаше.

Велковата къща нека си гори, той Велко рядко си идваше. Вярно, че вчера при девширмето беше тук. Безумен беше и постоянно обикаляше по пущинаците. Какво ставаше обаче с башчорбаджията? Всички гледаха към Василка. Да влизат ли в огъня да го търсят? Старата жена гледаше към горящата къща, а в двете си ръце стискаше ръчичките на двете момичета. Те стояха и гледаха Василка, с големите си тъжни очи. Божура - по-голямата, като че ли разбираше, че с този огън всичко си отиваше. Отиваше си детството, богатството и дори родителите им. Докато малката се радваше и подскачаше. Това за нея беше игра. Високите огнени езици на пожара не я плашеха. Малката й забрадчица се беше смъкнала и огнените отблясъци си играеха с русата й коса, като й придаваха красив меден отблясък. Детето гледаше всичко това с пъстрите си очи и като че ли поглъщаше огнените езици и всичко, което се случваше. В тях като че ли влизаше и черната като кадифе нощ и целият свят.

- Какво да правим, Василке? Къде са Георги чорбаджи и Гергина? Всичко гори! Какво да правим?

Токораз Memo

286

Ятаган и Меч

Тези въпроси изтръгнаха Василка от унеса. Тя се сепна.

- Дръжте децата! - каза тя и подаде ръчичките в ръцете на хората, които я бяха обградили. - Чакайте малко! - като каза това, тя се обърна и със ситни стъпки се затича към вратницата между двата двора на къщите близнаци. Хората помислиха, че отива да види какво става с другата къща. Явно на старицата не можеше да се разчита и те се опитаха, със собствени сили, да спасят каквото могат, но най-вече държаха децата по-далеч от огъня. Опитаха се да ги накарат да се обърнат е гръб.

“Който гледа пожар, насън ще се напикае!” - това говореха хората.

Сега на хората съвсем не им беше да спасяват пустеещата къща на Велко. Всички те живееха благодарение на Георги чорбаджи и животът им зависеше от този имот и къща.

Василка съвсем не беше обезумяла. Тя влезе в двора на съседната къща и там, на тревата, осветяван от пожара, видя Яне - спокоен и седнал по турски.

- Какво стана? - попита жената вече много по-спокойна.

- Нищо! Сега вече се чувствам отмъстен! Чувствам се пречистен!

- Огънят пречиства, но защо трябваше да направиш всичко това?

- Той беше убиец!

- Но ти знаеше! Ти знаеше, че той е кесиджия!

- Не, не, не! Не говоря за него! Как се казва братът на Велко, другият син на Вълчана?

- Георги! - учудено отговори жената.

- А жена му?

- На Георги ли?

- Да, на Георги!

- Гергина се казва, защо?

- Всички те са мъртви!

- Кои?

- Всички!

Като каза това Яне изведнъж изгуби всякакво желание да говори. Той седеше и като омагьосан гледаше огъня. Очите му бяха изсъхнали и му се струваше, че не може нито да премигне, нито да отклони поглед от огнените езици. Това беше магия!

- Яне! Яне! Разкажи ми! - баба Василка го раздруса и чак след това момчето заговори.

- На Сливодолското падало видях как Георги уби брат си Велко, с пищов в сърцето. Гръмна го от упор, право в сърцето.

Като чу тези думи, Василка изпищя и се хвана за сърцето. Яне обаче не й обърна никакво внимание. Като омагьосан той продължаваше да разказва:

Ill том “Хайдут

287

II глава “Бачкъий”

- Там бяхме четири човека. Георги после ме обвини пред кауците, че аз съм убил брат му и сега те ме дебнат да ме убият. Но аз вече съм готов!

После, когато вече бях тук, проследих Гергина и видях как Георги уби и нея. Прободе я е нож в сърцето. А после аз го убих. Сега трябваше да запаля къщите, разбираш ли?

Жената стоеше като вкаменена. Мина много време преди да отговори:

- Разбирам! - просто каза тя.

- Трябва да отведеш двете деца и да напуснете това прокълнато място. Велко определи мен като наследник на всичко, което знаеше и като продължител на Вълчановото дело. Кауците със сигурност ще се опитат да ме убият, така че не знам! Сигурно ще трябва да се изправя и срещу тях. Ти трябва да се грижиш за момиченцата, а аз ще ти помагам, доколкото и когато мога, защото те останаха сами на света. Нямат нито баща, нито майка, нито чичо. Само ти им остана. На коя страна ще си ти? На тяхна или на моя?

- На твоя! - твърдо каза жената. - Ти ще ги победиш всичките! Ти си Яне Боляров! Ти си ученик на Велко войвода! Ти си кесиджия!

Яне не можеше да повярва. Жената беше казала неща за него, които той още не смееше да признае сам пред себе си. Нейната увереност в силата му стопли сърцето му.

- Остави всичко това на мен! - каза жената и някаква странна решимост блесна в погледа й. Тя придоби някаква сила. Вече не беше старата грохнала старица. Стана и тръгна обратно към двора и горящата къща на Георги. Тя беше загубила собственото си дете и мъжа си. Беше огкърмила и отгледала такива левенти, като Велко и Георги, и беше заместила Вълчан. Доскоро мислеше, че вече е стара и непотребна, но сега двете момиченца имаха нужда от нея. Сега тя трябваше да бъде силна. Трябваше да намери сили да отгледа и тях. Нямаше време и място за старост и слабост. В този момент тя трябваше да бъде решителна. Нямаше време да унива и да мисли. Това, че беше загубила двете си деца, за каквито смяташе Велко и Георги, не биваше да я пречупва. Сега трябваше да бъде силна! Имаше да се грижи и за нов син - Яне Боляров.

В ръцете си още стискаше железен обръч, на който бяха нанизани ключовете. Освен ключовете на двете къщи, на складовете и допълнителните постройки, преди време Георги беше нанизал и още един ключ. Беше го взел от Петко и не знаеше от къде е. Сега обаче жената не обръщаше внимание на това, а и нямаше откъде да знае, че това е ключ, който крие толкова много тайни.

Тя се върна в двора на Георги чорбаджи. Вече всичко й беше ясно. Къщата догаряше и вече нямаше какво да се направи. Всички бяха мър

Токораз Memo

288

Ятаган и Меч

тви. Тя знаеше истината, но никой друг не биваше да я научава. Сега беше време да се действа!

- Елате всички тук! - извика жената и макар гласът й да беше слаб и тих, всички я чуха и се подчиниха. Скоро всички се събраха около старата жена. В този момент те имаха нужда от водач и се радваха, че жената ги събра.

- Къщите, всичко изгоря! - каза жената.

- Някой ги е подпалил! - извика някой от хората. - Не може просто така всичко да пламне изведнъж!

- Никой не го е извършил! Това не е човешка постъпка! Проклятие е! Аз бях навън и видях светкавицата, която се спусна от небето! Явно Шейтаните е трябвало да умрат! Велко е спял в едната къща, а Георги и Гергина - в другата! Сега всички те са мъртви!

Тълпата се разшумя. Всички бяха потресени от думите на старата жена. Някои може би се съмняваха, но никой не посмя публично да изрече такова нещо.

- Каквото било, било! - извиси глас старицата. - Сега по-важно е какво ще правим и как ще се спасим ние, живите. Аз ще взема двете деца сирачета и ще се грижа за тях, докато Господ ми е отредил дни на тая земя, а после ще ги оставя в ръцете на някого другиго. На всеки един от вас, които работихте честно и вярно служихте на Шейтановигс, ще раздам спасената стока и каквото е останало и ще се приберете по домовете си.

До сутринта Василка разпредели животните и това, което беше останало. Правдива беше жената и всичко свърши така, че не остана ни един недоволен от делбата. Хората плачеха и покрусени се сбогуваха с нея. Тя стоеше до голямата порта и всички целуваха сухата й ръка, а после и малките ръчички на Божура и Ирис. Доскоро те ги бяха почитали, като господарки и им се бяха радвали, а сега ги целуваха по-скоро от съчувствие. Много се струпа на главите на двете деца и никак не беше светло бъдещето им. На всички им беше тъжно за двете сирачета, които бяха останали без имот, подкрепа и имане. Скоро със сигурност щеше да ги налегне мизерията и лошият, тежък селски живот.

По светло дворът вече беше съвсем опустял, а хора, с наведени глави, напускаха селото и навсякъде разказваха какво се беше случило и как един от най-богатите хора, за една нощ само, беше загубил живота си, и как един от най-богатите родове беше останал без нищо и без бъдеще.

Двете къщи догаряха. Василка повече нямаше работа тук. Тя хвана двете деца и ги отведе в съседния двор. Там Яне все още съзерцаваше огъня.

- Хайде и теб да те водя с мен! - каза старата жена. Тя преметна бохчата през рамо, пое двете малки ръчички в едната си ръка, а с другата

Ill том “Хайдут”

289

IIглава “Бачкьой”

хвана Яне и го поведе и него, като малко безпомощно хлапе. След като излезе на улицата се обърна и затвори голямата порта на къщата близнак. Почувства как затваря по-голямата част от живота си. Тя се беше гордяла с братята, с това какви бяха станали и с всичко що бяха направили. Но всичко това беше отишло по дяволите, за няколко часа само. Тя се обърна. Този живот свършваше дотук. Напред беше мъка и несигурност. Но и това беше живот, който трябваше да преживее. Тя пак пое ръчичките на момиченцата, хвана твърдата ръка на Яне и тръгна. Прекоси пътя, който свързваше Станимака и Хаджи Елиз махала (днес Първомай) и премина в една уличка от другата страна. Повървя малко и стигна до една дълга къща, чиято задна стена беше дувара. Тя беше ниска и така затворена, че нищо не се виждаше от нея. Това беше старата къща на Василка, в която беше живяла преди да се премести в къщата близнак. Тук от много години не беше жнвял никой и всичко трябваше да се пипне от мъжка ръка, за да стане за живеене. Къщата беше изградена от две стаи, една срещу друга и нещо като открита стая между двете. По средата имаше дебела греда, която подпираше покрива с керемидите. Вратите на стаите бяха равни и гладки. Цялата къща беше проста и по всичко си личеше, че Василка, преди да отиде при Шейтановите, е живяла в бедност.

Когато затвориха вратата на Василкината къща, Яне като че ли се събуди. Той огледа къщата. Имаше много неща за вършене по нея.

- Първо да хапнем, а след това да се заемаме за работа! - каза старата жена.

Чак когато хапна няколко залъка, Яне разбра всъщност колко е гладен. Опита се да се въздържа, но не успя. Когато свърши, беше “омел” всичко. Момиченцата го гледаха със страх.

- Откога не си ял? - попита по-малкото момиченце, което имаше руса къдрава косичка и личице на ангелче.

Яне се замисли. Не беше ял нормална храна от няколко дни, а през това време му се бяха случили толкова много неща.

Този ден работи много и привечер къщата вече беше готова за живеене. Яне поправи огнището и запали огън, за да стопли и изсуши стените, да прочисти комина от паяжини и мръсотии и Василка да може да сготви каша за вечеря. Жената разбра колко гладен е Яне и сложи цяло котле с каша върху огъня. Яне оправи вратите така, че да се отварят докрай и да се затварят плътно. Момиченцата почистиха малките джамчета на прозорчето. Василка помете всичко и изтупа всички черги и одеала.

- Как се казват? - по някое време попита Яне.

- Голямата е Божура, а малката - Ирис.

Токораз Memo

290

Ятаган и Меч

- Защо все с имена на цветя са кръстени? - Яне попита и веднага се сети. Така се кръщаваха момичетата, за да бъдат защитени от змейове. Това беше научил от самата Василка.

- Ти ли си им кръстница?

- Аз!

Яне помисли какъв по-точен въпрос да зададе на вещицата. Най-накрая го измисли:

- И двете ли са застрашени от змей, та така реши да ги кръстиш?

Жената не отговори, но поклати утвърдително глава. Явно беше точно така и затова двете носеха имена на цветя.

- Довечера, като заспят, ще ти кажа!

По някое време, от небето, към Василка се спусна гълъб. Това бяха гълъбите, които бяха гледали в къщата на Георги. Някак си те бяха оцелели и сега този се спусна, навярно познал старата жена. Скоро още няколко гълъба се спуснаха от небето. Горе, на бижиклика*, Яне им направи място къде да живеят.

Яне едва дочака вечерта. Момичетата легнаха в стаята отсреща, а Яне щеше да спи в откритата одая. Василка вече беше приготвила одъра с постелите му.

Сега, след като се беше наял до насита и беше седнал на малко трикрако столче, Яне се сети за обещанието на старата жена.

- Дойде ли време, баба Василке, да ми кажеш?

- Ще ти кажа! Защо да не ти кажа? Ама може да не ти хареса това, което ще чуеш!

- Защо да не ми хареса? Аз какво общо имам?

- Сега ще разбереш!

Василка помълча известно време, после започна да говори:

- Ти помниш ли, че някога ти бях казала да се замислиш кои са змейовете?

Яне се замисли и си спомни това.

- Да, спомням си! И кои са змейовете?

- Змейовете не са измислени и не са митология! Ти си змей! От теб трябва да се пазят момичетата, защото те са специални и ако са близо до змей, той може да ги изпепели! Велко също беше змей. От него трябваше да ги пази името им. Гергина също трябваше да ги пази от змейове. Едното от тях е дете на Георги, а другото - на Велко. Велко беше змей, а майка им беше самовила. Момичето е специално дете. Георги беше разбрал всичко това. Той щеше да убие и теб и детето, след като уби майка им. Щеше да убие и другия човек, който беше е него на Сли-

*бижиклик - място над тавана и под покрива, което било използвано като склад или за сушене на продукти

Ill том “Хайдут “

291

IIглава “Бачкьой”

водолското падало. Добре че момчето го взеха на девширмето.

Какво стана? Откъде ни дойде всичко това до главата? Георги? Мислих, че Георги е мекушав и никога няма да направи нещо такова. Той също се оказа змей. Какъв да бъде, като баща му е Вълчан, от рода на Шейтаните, а майка му Фатме - бейова щерка и самовила? Тя била по-веща от ходжа и истински воин, и години наред ходила с Вълчан из планините, отначало като заложник, а после като негова булка. Какво можеше да се очаква?

Жената млъкна и Яне усети как мислите и спомените на бабата са толкова плътни, че са като нещо твърдо, което оставаше следи по челото й и правеше бръчките й още повече. Яне почти можеше да ги види.

- Аз защо да съм змей? - попита това което най-много го интересуваше.

- Змей си, защото си роден такъв. Ако някога посегнеш към жена, тя трябва да бъде самовила, а децата ви няма да бъдат обикновени. За да ги запазиш, ако са момичета, наречи ги с имена на цветя! Ако са момчета, ще бъдат като тебе!

- Значи змейовете са хора, така ли?

- Така!

- Нося ли опасност за момичетата, когато съм покрай тях?

- Някога, когато те се раждаха, аз им бабувах и тогава видях в бъдещето, а там имаше змей, който заплашваше живота на децата. Това беше някакъв могъщ змей, когото видях как ги наранява. Мислих, че е Велко, а то се оказа Георги. Не знам обаче, може и да си ти. Макар че не знам, какво повече можеш да им сториш? Тогава това видях, затова ги кръстих с имена на цветя.

На другия ден Яне изпрати гълъб. В малкото сребърно пръстенче на крака му беше сложил съобщение за Теофилакт. Там беше написал, че иска лична среща с Кара Тозю, след един ден, в къщата на Манол.

- Ще ми трябва кон! - каза Яне.

- Нямаме кон, само това муле ни остана - каза Василка.

Яне добре познаваше това муле. То беше издръжливо животно, високо и силно. За планината беше по-добро дори от кон. Яне беше доволен.

Яне изпрати писмото на Теофилакт, защото знаеше, че той е в скалния манастир над Бачкьой. Кара Тозю, ако беше отседнал някъде, сигурно щеше да е в къщата на Манол. Всеки път, когато бяха в планината и получеше писмо, той го даваше на Яне да му го прочете. Младият каук подозираше, не, беше сигурен, че Кара Тозю е неграмотен и не познава буквите. Затова той изпрати гълъба, който ходеше до Теофилакт. Василка познаваше всеки гълъб до къде пътува. Кой до Бачкьой, кой до Момчиловци и кой до Велковата дупка. Така монахът щеше да прочете

Токораз Memo

292

Ятаган и Меч

съобщението на байрактаря. По всички правила сега именно Кара Тозю трябваше да стане войвода, а Яне - негов байрактар.

На другия ден Яне тръгна от Козбунар към Станимака. Когато мина покрай Араповския манастир, Яне се загледа и си спомни времето, което беше прекарал в него. Тогава мислеше, че през целия си живот ще бъде пандур и мечтаеше целия си живот да прекара в манастира. Колко много неща се бяха случили оттогава, неща, които на някои хора не им стигаше цял живот да преживеят. Той беше видял толкова много неща, а сега приключението му продължаваше. След като стигна да Станимака, спря, за да похапне, защото беше гладен. Седна в една турска механа. Сервираше се на ниски миндери, направо на пътя. Яне си поръча пилаф и шербет и седна да похапне. До него седнаха турци, които запалиха наргиле и започнаха сладък мохабет. Яне предвидливо беше скрил ятагана, който беше отнел от Кара Мустафа. Знаеше, че Кая управлява цялата Станимашка кааза, а Кара Мустафа е дясната му ръка и всъщност той управлява, защото Кая по-често стоеше в Истанбул. В този момент го видя. Той беше облечен в красиви златотъкани дрехи. Снажен, е черна гарванова коса и снежнобял тюрбан, с високо пауново перо. Красивите му мустаци, грижливо поддържани и щръкнали настрани и красивото одухотворено лице, излъчващо мъжественост. Това беше Кара Мустафа. Яне се сви и прикри лицето си, за да не го види и познае турчинът. Той ходеше, като истински владетел на този град. Когато отмина, мъжете до него заговориха:

- Чува се, че Кара Мустафа е полудял. От известно време е изчезнал агата от съседната кааза - Али. Смята се, че някой ги е бастисал, но как и къде е станало, никой не знае. Изчезнали са й всичките му пазванти. Сигурно са били кауците.

Гърлото на Яне се стегна. Не можеше повече да стои и да яде. Стана, плати, яхна мулето и продължи нагоре към Бачкьой. Веднага намери къщата на Манол, която толкова добре познаваше. Преди да похлопа на портата, провери пищова, който винаги носеше със себе си. Този пищов винаги му напомняше за битката, за Кара Тозю, за Велко, за Манол и за всички другари, които тогава беше загубил. Провери ятагана и камата. Не знаеше как ще реагира байрактарят, като го види. Много добре си спомняше как Георги го беше обвинил, че е убил Велко. Кара Тозю щеше да го нападне или пък можеше да очаква дори засада от всички кау-ци. Затова Яне беше готов на всичко. Слезе от мулето и похлопа на портата. Вратата отвори Сотир. Той изглеждаше спокоен. Яне му се усмихна. Двамата бяха станали приятели, а откакто загуби баща си в битката при Караджов камък, изпитваше и съчувствие към него. Дамата мъже се прегърнаха с крепка мъжка прегръдка. Силяхът малко попречи на Яне.

Ill том “Хайдут

293

II глава “Бачкьой

Сотир му покача да влезе вътре. Яне вкара мулето, а Сотир го отведе в яхъра и след малко се върна. Там, под смокинята, имаше скована дървена пейка, която беше застлана с черги. Двамата мъже седнаха на нея. Отнякъде дотича Буря. Любимото му куче скочи и започна да му се радва. Яне много се зарадва на старата си приятелка. Когато седна, кучето постави глава на крака му и изпъшка тежко. Яне помириса въздуха - топъл, мек, изпълнен е есенни аромати. Бачкьой си беше все такъв. Отвън се чуваха шумовете на селото - ту излайване на куче, ту звън на чан. Всичко беше толкова спокойно и през цялото време чувстваше реката и планината. Душата му се отпусна. Защо да се съпротивлява? Ако кауците бяха решили да го убият, какво можеше да направи?

- Буря те чакаше. Тя тъгуваше без теб. Страхотно куче е.

- Къде е Кара Тозю? - попита Яне. Той не знаеше дали Сотир знае, че той има среща тук е байрактаря. Може би си мислеше, че е дошъл да се видят двамата.

- Тук е! След малко ще дойде, каза да го изчакаш!

Значи все пак знаеше, че ще идва. Може би Кара Тозю беше решил да доведе и останалите кауци и да го заклещят? Не знаеше.

- Ти какво правиш? - попита Яне, колкото да си говорят нещо.

- Ако знаеш колко много искам да съм като теб, да обикалям балкана и да участвам в битки! Всяка вечер сънувам Караджов камък!

Момчето сигурно искаше да каже още нещо, но в този момент на портата се похлопа и той трябваше да стане, за да отиде да отвори. Без да иска Яне пак докосна дръжките на табанджията, на ятагана и на камата. Може би на вратата щеше да се покаже групата на озверелите кауци. Яне само за миг се поколеба. Не можеше да вдигне оръжие срещу доскорошните си другари. Все пак, ако Борю Белята беше най-отпред, той щеше да го гръмне, пък после, ако щат да го съсекат. Портата се отвори, но там се появи само Кара Тозю. Яне се изправи. Мъжът се приближи към него, със стегната стъпка.

- Хей! Радвам се! Ха добре си ми дошъл!

После разтвори ръце и искрено го прегърна. Яне беше стъписан. Той отговори, но съвсем сдържано. Не можеше да разбере какво става.

- Ха седни! Седни де! - каза байрактарят, като посочи към пейката.

Яне седна. Кара Тозю седна до него и сложи ръка на крака му, като

нелеко го плесна.

- Казвай, какво става с теб? Къде се губиш?

- Първо искам да кажа, че чух всичко, което Георги Шейтан ви каза на хайдушкото сборище! Искам да кажа, че това не е вярно! Повярвай ми, байрактар ефенди, това не е вярно!

- Знам, Яне! Не знам защо, но Георги Шейтан ни излъга!

Токораз Memo

294

Ятаган и Меч

- Кауците търсят ли ме?

- Търсят те, но виждаш, че аз съм си тук. Не повярвах на нито една негова дума.

- Как разбра?

- Първо, мъжът каза, че си стрелял с пушка. Аз знам, че с войводата тръгнахте без пушка - като спомена войводата, Кара Тозю се намръщи. - После каза, че си стрелял с пищови по него. Това също беше лъжа. Ти, както виждам, все още носиш пищова, който аз ти дадох. С него не можеш да стреляш два пъти, нито толкова бързо да го презаредиш. Георги ни излъга, не знам защо.

- Аз знам! - твърдо отговори Яне.

Той помилва Буря по главата, като че ли от нея търсеше твърдост и увереност.

- Ще ви разкажа всичко. Георги уби нашия войвода. Като подлец го простреля с пищов в гърдите. После опита да убие и мен. Аз отидох в Козбунар, за да го убия, защото той ме наклевети и пред вас заплаши рода ми. Там обаче го видях да убива жена си Гергина. След това го убих. По-късно от баба Василка разбрах, че ако не го бях убил, той щял да убие децата си - Божура и Ирис, или поне едната от тях и човека, който е бил с него на Сливодолското падало.

Кара Тозю зацъка с език.

- Какво е това? Какво става?

- Не знам, Кара Тозьо! И аз не знам какво стана!

- Сигурен ли си, че войводата е мъртъв? Защото нали знаеш какъв беше войводата?

- Знам!

- Знаеш ли поне къде е гробът му?

- Не, за жалост не знам. Единият, който знае, вече е мъртъв, а другият еничарите са го взели на девширме.

- Трябва да го намерим и да разберем къде е заровен войводата и дали е погребан по християнски!

- Кара Тозьо, трябва да говоря с теб!

- Кажи! - насърчи го байрактарят.

- Много съм ти благодарен, че ме прие толкова добре и благодарение на твоя бърз ум и съобразителност си разбрал, че съм невинен и че Георги Шейтана е лъжец, но сега искам да говорим по още един въпрос. Когаго обикаляхме с Велко, той постоянно ми говореше, че трябва аз да го наследя, като войвода на кауците. Знам, че съм много по-млад и че е много неуважително, но войводата така говореше. Дали е бил искрен, или така е искал само да ме насърчи? Ти знаеш ли нещо по въпроса? Ако не знаеш, не искам да ми вярваш, а веднага ще призная твоето пър

Ill том “Хайдут”

295

IIглава “Бачкьой”

венство и ще ти се подчиня. Ти си по-стар от мен, беше втори човек в дружината и байрактар, нормално е ти да станеш войвода. Кажи ми, Кара Тозьо, какво смяташ?

Яне се чувстваше много неудобно, когато казваше всичко това. Той сам осъзнаваше колко несъстоятелни са претенциите му да бъде войвода на кауците, но все пак реши да поговори с байрактаря, защото искаше всичко между тях да е ясно. Беше му ясно, че дори Велко да е говорил с Кара Тозю за това, байрактарят няма никаква полза да го признае. Яне си спомни колко много се радваше синът на Кара Колю, когато Велко го провъзгласи за байрактар. Сега имаше възможност да стане войвода на кауците и ако искаше, никой не можеше да го спре. Кара Тозю заговори:

- Наистина и на мен войводата много пъти ми е споделял, че ти си човекът, който трябва да го наследи! Казвал ми е насаме, много пъти това и знам, че не ме лъжеш!

Кара Тозю се изправи и подви крак пред Яне. От неудобство момчето се изправи. Буря изръмжа дълбоко и глухо, защото трябваше да вдигне глава от крака на Яне.

- Какво правиш, Кара Тозьо?

- Нищо, войводо, просто ти засвидетелствам моето подчинение и признание!

Тези думи “удариха” Яне като с мокър парцал. Той вдигна вежди от учудване. Кара Тозю го беше нарекъл “войводо”. Това беше най-шоки- ращото за него.

- Ето и още нещо! - като казваше това, Кара Тозю бръкна в силяха си и от там извади двата китаба. Яне веднага ги позна. - Велко ми ги даде преди да тръгне към Сливодолското падало. Каза да ти ги дам, ако с него се случи нещо. Ето ги, войводо, твои са! - Кара Тозю му ги подаде, все така, както си стоеше на коляно, а в окото му Яне мярна сълза.

На него също му беше много тъжно и хич не се зарадва, че вече беше войвода. Велко му липсваше. Без него нещата вече не бяха същите. Сега си даде сметка, че щеше да му е много по-лесно, ако Кара Тозю се беше нагърбил да бъде войвода. Отговорността само за миг го притисна и смачка с тежестта си.

Сълзите вече се стичаха по бузите на мъжа. Яне не искаше да го кара да се чувства неудобно, затова гледаше встрани. Освен това той се страхуваше и на него да не му потекат сълзи. Кара Тозю продължи да говори:

- Войводата нямаше деца и наследници, затова той избра теб за свой наследник. Той не знаеше, че Айше е непразна от него.

Токораз Memo

296

Ятаган и Меч

- Айше непразна?! Значи Велко все пак ще има дете? - Яне искрено се зарадва. Той знаеше, че една от сестрите беше дете на Велко, но това нямаше връзка с дружината. - Ще го отгледаме и когато порасне, ще предам дружината в негови ръце. Тази дружина е била на дядо му Вълчан, на баща му Велко, някой ден ще бъде негова. Това е много хубаво! - душата на Яне ликуваше. В последно време отвсякъде беше заобиколен от смърт. Това беше една добра новина. - Къде е Айше? Трябва да се грижим за нея! Детето трябва да е момче и ще го кръстим с име, което да започва с В. Мисли, Кара Тозьо, мисли име на юначето! Къде е Айше?

- Тук е!

- Къде тук?

- Тук, в Бачкьой. В къщата.

- Защо не ми каза веднага! Повикай я, искам веднага да я видя!

Кара Тозю опита да каже нещо на Яне, но гой не искаше да го чуе.

Най-накрая отиде да повика Айше.

Скоро жената се появи. Тя беше цялата облечена с черно, като жена, която жали. Лицето й беше набраздено от дълбоки бръчки, подобни на белези. Черната забрадка беше спусната ниско над очите й. Кожата й изглеждаше още по-черна, а очите й бяха дълбоки и хлътнали. Жената изглеждаше постара с няколко години от последния път, когато я беше видял. Това беше друг човек. Това беше сянката на Айше. От Айше не беше останало почти нищо. Мъката я беше опустошила.

Докато Яне гледаше жената, тя беше вперила поглед в него, но като че ли не го виждаше. Сякаш сама не разбираше какво се случва с нея. По лицето й не премина нито следа от чувство. Тя беше останала като студена пепел в огнище и никакво въгленче не проблясваше в душата й.

През това време Кара Тозю се беше приближил до ухото на Яне и му прошепна:

- Яне! Яне, тя беше непразна, но пометна! От тогава ходи облечена в черно и тъжи за детето!

- Пометна!? - като на себе си повтори Яне.

В него се появи желание още веднъж да убие Георги Шейтана. Ако можеше в този момент да е пред него, пак щеше да го прободе с камата в гърдите.

- Тя как е? - попита Яне, макар сам да виждаше това.

- Не е добре! Не иска да яде! Бълнува! Не е добре с главата! Какво да правим, как да й кажем за войводата?

Яне поклати глава. Стопанката на дома Станка и сина й Сотир прибраха жената обратно в къщата. Двамата мъже седнаха и Буря пак поста

Ill том “Хайдут”

297

II глава “Бачкьой

ви глава върху крака на Яне. Дълго време мълчаха, докато Кара Тозю не прекъсна мълчанието.

- Скоро е Димитровден. Хайдушкото време свършва, трябва да разпуснем кауците и всеки да реши къде ще прекара зимата!

- Ти, Кара Тозьо, ще разпуснеш кауците! Нека всички отидат по родните си села! Заръчай им да мълчат! Обясни им, че аз съм вече войводата, а ти си все така байрактар на четата! Да пазят мълчание, защото за всяка казана дума ще режа глави, така им кажи! За теб също имам задача, Кара Тозьо.

- Каква, войводо?

- Кара Тозьо, в Козбунар останаха Василка и двете кръгли сирачета - Божура и Ирис! Искам да отидеш да ги пазиш и да се грижиш за тях!

- Не искам! Това са децата на убиеца на войводата!

Яне се изкуши да му каже, че поне едната не е дете на Георги, а на Велко, но реши засега да мълчи.

- Ще отидеш! Ще се грижиш за тях и ще направиш така, че и косъм да не падне от главите им!

- Ти защо не отидеш при тях, войводо, да ги пазиш?

- Не мога! Аз съм опасен за тях и трябва да стоя далеч, за да не ги нараня!

Кара Тозю едва ли разбра думите му, но сега това не го интересуваше, затова той му каза:

- Сега, байрактар, повикай Сотир Манолов!

- Да, войводо!

След малко Сотир излезе от къщата.

- Сотир Манолов, искаш ли отново да бъдеш в дружината на кауците? - попита Яне.

- Да, Яне! - учуден отговори Сотир. Само преди малко той сам беше започнал да му разказва за това.

- Аз съм новият войвода на кауците. От днес отново си в дружината, а не си само ятак. Имаш задача за зимата, да се грижиш за майка си и за Айше! Стой тук, в къщата, а по Гергьовден аз ще ти изпратя вест къде ще се събираме! Разбра ли?

- Разбрах, войводо! - изпъна се като струна Сотир. В очите му имаше блясък, който не се беше появявал там от деня на смъртта на баща му.

- Сега вадете кауците и да ходим!

- Къде ще ходим, войводо? - попита Кара Тозю.

- Ти, Сотире, бягай да повикаш Теофилакт! Давам ти един сахат време!

След малко Сотир “изхвърча” през портата. Яне и Кара Тозю хапнаха и поговориха малко за това-онова. Яне даде напътствия на байракта-

Токораз Memo

298

Ятаган и Меч

ря си, какво да каже на кауците и докъде да им разкаже това, което знаеше. Хапнаха добре и пийнаха от бъклицата вино. Пиеха направо от чучура. Яне насочи струйката със сигурна ръка. Той знаеше, че Кара То-зю го дебне. От днес нататък той беше войводата и всички щяха да го дебнат, и нямаше да му простят и най-малкото колебание, несигурност или страх. Той пи като майстор от виното и показа на своя байрактар, че е достоен да бъде войвода.

Като пийнаха, двамата мъже нахлупиха кауците си. Яне знаеше, че високите шапки ще предизвикат интереса на околните хора, но му беше омръзнало вече да се свива и да се крие. Така той насърчи Кара Тозю и двамата бавно тръгнаха по улиците. Всички хора ги заглеждаха. Минаха през моста, прекосиха пътя и покрай кръчмата тръгнаха нагоре към манастира. Буря ги следваше и още повече засилваше интереса към тях. Когато минаваха през моста, Яне се обърна да види как кучето ще премине, но Буря се справи без даже да се поколебае. Двамата вървяха и се оглеждаха. Мъжете, които ги срещаха, ниско се покланяха и изразяваха уважението си. Те бяха чували за кауците и за подвизите им. Жените също ги заглеждаха. Не Яне, а по-скоро изправената фигура на байрактаря, със стърчащите настрани мустаци, привличаше погледите им. Хората ги обсъждаха, когато отминеха и Яне чуваше това. Може би някой ден това щеше да бъде началото на песента за Яне войвода.

Пред огромния каменен свод на манастира вече ги чакаха Сотир Манолов и Теофилакт. Сотир беше с висока кожена шапка - каук, а Теофил държеше в ръце шапката, а на главата си имаше висока цилиндрична попска килимявка.

Яне си спомни за последното си посещение тук. Спомни си за Али Бабаджан и бягството му от манастира и селото.

Четиримата влязоха в двора, но не отидоха в големия храм, а в по-малкото дворче и влязоха в по-малкия храм. Там нямаше никого. Тримата клекнаха пред амвона, със запалена свещ в ръце.

- Отче, благослови ни и нека всички заедно да кажем нашата молитва!

Мъжете държаха шапките в ръцете си. Кара Тозю смутено мачкаше своята. Теофилакт свали килимявката и сложи каука на главата си. После всички заедно казаха думите на каушката клетва, която преди това от поколения се беше предавала в рода на Боляровите.

Като свършиха, мъжете сложиха кауците си, а Теофилакт свали своя и сложи отново килимявката си. След това всички бавно се прибраха в къщата на Манол. Като влязоха вътре, прибраха хайдушките шапки и на главите си сложиха обикновени шапки. Вечеряха. Яне отново разясни всичко и каза на Кара Тозю къде ще се намира. Посреднощ Теофилакт се изправи и каза:

Ill том “Хайдут

299

1 I глава “Бачкъой”

- Димитровден е. Народът смята свети Димитър Солунски за по-го- лям брат близнак на Свети Георги. Посреднощ небето се разтваря и душите на умрелите през годината се възкачват на небето. Това лято умря нашият войвода - като каза това, Теофилакт произнесе кратка молитва за душата на Велко.

- Ако сте убили някого през годината, ако сте били причината за неговата смърт или ако е починал ваш близък, се помолете за душата му! Има ли такъв случай с някого от нас тримата?

- Има! - твърдо произнесе Яне.

- Нека споменем и детето на Велко и Айше! - добави Кара Тозю.

- Не може! Нероденото дете става еврейче, но не е чисто!

- Попе, това са глупости, да знаеш! - ядоса се не на шега Кара Тозю.

Мъжете бяха пийнали доста младо вино и главата на байрактаря стана червена. Теофил знаеше кой е Кара Тозю и че е чакмаклия, затова, макар да беше сигурен в думите си, се съгласи с него и реши за по-бла- горазумно да остави защитата на религията си за по-подходящ момент.

На другия ден мъжете се разделиха. Яне беше решил къде да прекара зимата. Той яхна мулето. В силяха беше прибрал китабите на Велко и оръжията си. Така, следван от Буря, тръгна към сърцето на планината. След два дни мина покрай къщата на Велко в селото, на което местните казваха Момчиловци, където в долния кат бяха погребали турците. Буря позна къщата и като я наближиха, замаха радостно с опашка и застана пред вратата. Яне й се скара и без дори да намали ход, продължи напред. Той беше решил тази зима да прекара при Диньо. Едноръкият ковач го посрещна с голяма радост. После двамата заживяха заедно. През деня Яне помагаше на ковача. Едноръкият му приятел се беше научил сам да кове, с помощта на онова приспособление, което задържаше метала за корема му, но сега, когато Яне му помагаше и когато имаше с кого да обмени някоя и друга дума, му беше много по-леко. Кара Тозю му беше дал кесия със златни пари, така че двамата си живееха добре. Когато свършеха работа и навън станеше тъмно, двамата мъже сядаха и Яне разказваше на Диньо всичко, което му се беше случило през лятото. Разбира се, за съкровищата Яне му разказваше без да споменава местата, откъдето са ги изровили, къде са ги сложили и откъде са минали. Най-любим разказ на Диньо беше за Сливодолското падало и всичко, което след това се беше случило в Козбунар. Въпреки че много пъти го беше чувал, циганинът искаше Яне да го разказва пак и пак. Мулето и Буря спяха в едно помещение, “залепено” за ковачницата. Там беше топло и двете животни си прекарваха добре. Яне често купуваше кокошки и Буря се хранеше с карантиите и месото. Мъжете бяха безгрижни, животните бяха добре и така неусетно дойде Коледа и

Токораз Memo

300

Ятаган и Меч

Новата година, и после всички празници. Това, което липсваше на Яне, беше, че селото беше помашко, но пък те, като единствени християни, раздаваха и черпеха мюсюлманите. Те им отвръщаха по същия начин. Скоро Яне стана любимец на цялото село. Той осъзна, че планът му да прекара зимата в помашко или турско село се беше оказал много добър. Никой нямаше да се сети да го търси тук.

Коването много заздрави ръцете на Яне. Една вечер, когато вече му беше омръзнало да разказва за Сливодолското падало, той стана и разчисти малко място. После всяка вечер с Диньо започнаха да се борят и да се “бият” с ками. Понякога вадеха ятаганите. Един въпрос през цялото време го интересуваше - как ятаганът да се преправи така, че да става и за мушкане. Когато нямаха работа, двамата вземаха едно парче метал и се опитваха да измислят форма, която да бъде съвършена за оръжие. Ятаганът беше най-силен за сечене, но беше тежък за дуелиране и невъзможен за мушкане. Двамата с Диньо много мислеха върху тези неща. Понякога, както си ковяха някоя подкова или остен, Диньо скачаше и започваше да размахва остена или трескаво започваше да говори за съвършеното оръжие.

- Представи си, че измислим най-доброто острие - съвършеното оръжие! Аз ще го изкова и с него ще въоръжим всичките кауци! Това е моята мечта! Трябва да я сбъднем! Нека и аз поне с това да се почувствам част от дружината и да бъда с мъжете!

Диньо още не можеше да повярва, че Яне е новият войвода. Той му казваше войводо, но понякога изпадаше в пристъп на гордост, приближаваше се, силно го прегръщаше и му се радваше. По всичко си личеше, че Диньо се гордее с него и смята присъствието му тук, в малката му скромна къщичка, с една стая и ковачницата, за голяма чест.

Една вечер Яне разказваше на Диньо за Айше. Като чу за скръбта на младата жена, Диньо се натъжи.

- Искам да дойде при мен! Аз ще се грижа за нея!

Яне много искаше да попита дали Айше и той не са брат и сестра, но не посмя.

Скоро снегът започна да сс топи и пролетта отначало плахо, а след това все по-настойчиво, започна да навлиза в планината. Яне се бореше все по-активно. Не беше решил, но му се искаше да се бори това лято. Той използваше Диньо, който много му помагаше и така се опитваше да обедини двата стила на борба, на родовете, които от векове бяха воювали един срещу друг - Бимбелови и Болярови. Когато времето се оправи, Яне започна да обикаля из планините, да вдига трупи и да се къпе в ледените води на реките.

301

III том “Хайдут “

II глава “Бачкьой “

Десетина дни преди Гергьовден двамата мъже тръгнаха надолу по пътя. Диньо затвори за малко ковачницата и каза на хората, че слиза до Бачкьой и скоро ще се върне. Хората ги изпращаха, като им махаха и ги поздравяваха, а децата подтичваха след тях. Оставиха ги чак когато бяха вече доста далеч от селото и Диньо не на шега им се скара. Ковачът беше решил да слезе и да отведе Айше със себе си в Петково. Яне искаше да приготви дружината за събиране, но преди това щеше да се бори на Четиридесетте извора. Когато стигнаха в Бачкьой, там ги чакаше тъжната вест, че Айше се беше споминала през зимата. Тя така и не се беше съвзела. До края не разбирала какво става с нея и отказвала да се храни и да разговаря. Починала тихо, в съня си. Стопила се бавно и безшумно. Диньо много се натъжи и веднага след като посети гроба й си тръгна. Тя беше погребана отстрани на бачковските гробища, защото била мюсюлманка. След като Диньо си тръгна, Яне се зачуди дали той също не е мюсюлманин.

След няколко дни щеше да е борбата на Четиридесетте извора. Той беше готов. Отпочина ден-два и тръгна към сборището. Както на Богородица, когато колите от цялата равнина тръгваха към Бачковския манастир, така сега всички се бяха устремили надолу към Станимака. Яне яздеше мулето, а Кара Тозю - малко планинско конче. Буря ги следваше.

Тази година в борбите участваха много хора. Яне внимаваше за това дали ще види Болярови, но за съжаление никой от Болярови не беше тук и не му се обади. Търсеше с поглед и Инокентий или някой от братята в манастира в Арапово, но и от тях не видя никого. Пазеше се също така от Кая и Кара Мустафа. Те също не бяха тук. Кая не беше идвал от година и след като миналата година за пореден път беше спечелил състезанието в Едирне и отново беше обявен за султански башпехливан на цялата Империя, не се беше връщал в Станимака. Чу се, че Кара Мустафа бил втори след него. Сега Кара Мустафа бил заминал да се готви в пехливанските школи в Истанбул, защото до тазгодишното състезание оставаха по-малко от два месеца, а той се “точел” да измести Кая и да го победи. Яне слушаше клюките и се усмихваше. Това, че двамата султански пехливани ги нямаше, му действаше много успокояващо. Направи така, че първите срещи да са кратки и бързи. Бореше се с Боляровия начин. Удряше пехливаните в земята, така че те повече не успяваха да се изправят. Така лесно стигна до последната среща и победи. Човекът извика “Евала” още преди да го удари в земята, докато го беше вдигнал във въздуха и Яне го постави внимателно. След това му метнаха дебело шиле на раменете. Така за Гергьовден агнето беше осигурено. За пръв път от толкова години Яне беше господар на себе си.

Токораз Memo

302

Ятаган и Меч

Вече два пъти ставаше победител на борбите на Четиридесетте извора. Такъв щеше да стане и онзи път, в който се намесиха Кая и Велко. След победата се зачуди накъде да поеме. Дали да се върне в Боляровия хан и да прегърне майка си, баща си, дядо си и баба си, или да отиде в Козбунар при Василка и да види двете деца? Или пък да се върне в Бачкьой? Зачуди се само за миг. Нямаше време, утре беше Гергьовден и хайдутите щяха да се съберат на чеверме на хайдушката поляна до Велковата дупка. Вече беше пратил Кара Тозю с агнето напред, за да подготви чевермето. Сотир беше тръгнал да събира кауците, а той трябваше веднага да тръгне към Станимака и после към Бачкьой.

На другия ден Яне пристигна на хайдушката поляна. Кара Тозю и Сотир бяха подучени от него да са готови на всичко. Повечето мъже все още го смятаха за убиец на Велко. Освен него, Кара Тозю и Сотир, бяха дошли още братята Шибил и Шабан и Кольо Майтапа, но другите двама ги нямаше.

- Къде е Васил Бумбара? - строго попита Яне.

Сотир отговори:

- Войводо, той отказа да дойде! Каза, че вече бил уморен и не искал цяло лято да разнася товари из планината.

- Ти предупреди ли го, че не е по желание?!

- Да, войводо, но той отказа. Каза, че е готов да умре, но няма да ти се подчини. Каза, че си убил Велко и че той ще се подчини на Велко, но не и на теб.

- Добре! - каза Яне и тежка сянка, като облак, легна на челото му.

- А Борю?

- Борю въобще не го открих. Хората казаха, че още като се стопил снега се запилял из планината и оттогава не се върнал.

- Войводо, какво ще правим, да попълним ли бройката на двамата? - попита Кара Тозю.

- Не! Не е нужно!

- А, ще ги накажем ли?

Яне не помръдна. Той вече беше взел решение. На другия ден Кара Тозю се зае с обучението на четниците. Яне не беше решил какво ще правят през лятото, но все щеше да измисли нещо. Преди всичко кауците трябваше да се подготвят. Яне влезе в пещерата. Тук, до камината, висеше една ортома. Велко го беше научил как да прави това оръжие. Сега той трябваше да отиде и лично да отмъсти за обидата, която Васил му беше нанесъл. Беше усетил, че всички очакват да стори това и ако не го направеше, кауците, които бяха сурови хора, щяха да го помислят за мекушав, страхлив и слаб, а никой не иска такъв човек да го командва и да повери живота си в ръцете му.

Ill том “Хайдут”

303

II глава “Бачкъой”

Яне откачи ортомата и я закачи на лявата си ръка. Преди да тръгне провери още веднъж оръжията си. Яхна мулето и повика Буря да го последва. Той тръгна към Добростан - последният дял на Родопите. Отначало мина покрай Чаушово. Борю Белята беше родом оттук. Разпита внимателно, но всички хора му казваха същото, което бяха казали преди това и на Сотир. После Яне мина през Орешец и се спусна към Горно Арбанаси. Тук щеше да се срещне с Васил Бумбара. Той много добре помнеше как бяха идвали дотук да го вземат. Вече не говореше с никого и никого не питаше. Слезе от мулето и го завърза за едно дърво, но така, че да може свободно да пасе. Отново провери оръжията си и ортомата. Повика Буря да го следва. Кучето щеше да му е от голяма помощ. Все още беше светло и той седна на земята, хапна малко сланина и хляб и се приготви. Когато се стъмни съвсем, се спусна към селото. Като яташка, къщата на Васил беше последната и най-близо до гората и планината. Така отзад, откъм планината, на Яне щеше да му бъде много лесно да влезе в двора на къщата.

Стигна до дувара. Направи знак на Буря да мълчи, а сам се покатери по една слива. Дървото не беше много дебело, но беше жилаво и го издържа. Дворът изглеждаше безлюден, а в къщата нямаше никаква светлина. Яне прескочи дувара. За съжаление трябваше да остави Буря отвън. Тя щеше да остане да го чака и да пази тила му. Скочи в двора и се опита да бъде тих и невидим. Като сянка се промъкна покрай стената. Хлъзна се незабележимо. Скоро стигна до вратата. Клекна и зачака. Ако някой го дебнеше, щеше да се изнерви и да се издаде. Той сам неведнъж беше дебнал Велко и знаеше колко е лошо, когато шумът спре и от преследвач се превърнеш в преследван. Преди това си контролирал ситуацията, а след това я изтърваш. Това е страшното, когато дебнеш. Тогава винаги този, който е по-малко търпелив, се издава. Остана дълго време така, но не долови никакъв шум. Изправи се, дръпна клупа на лявата си ръка и ортомата увисна на китката му. Тихо отвори вратата и влезе вътре. В този момент нещо скочи на гърба му. Яне замахна с ортомата назад. Беше ясно, че е нападение. Васил е бил предупреден. Чу се силен удар, а после още едни. Нещо тежко падна и се удари във вратата, като я затвори. Само за миг видя светлина и после силен гръм. Това беше изстрел. Някой стреля в него от непосредствена близост. Не усети болка. Не можеше да не е уцелен. Може би имаше още миг живот. Васил си беше взел помощник. Единият беше ударен с ортома в главата и сигурно вече беше мъртъв. Другият току що беше стрелял по него и все още се намираше отпред. Изборът беше само един - нямаше съмнение, че щеше да го убие. Яне не знаеше дали има достатъчно разстояние да го съсече с ятагана, затова извади кесиджийската кама. Тя вече беше отнела

Токораз Memo

304

Ятаган и Меч

живот и то на най-омразния човек. Острието беше пило от черната му кръв. Сега беше време за втората му жертва. Яне опита да замахне, но силна болка в корема го преряза. От това се опасяваше, да не умре преди да успее да отмъсти за себе си. Трябваше да го убие, само така можеше да умре достойно, като кесиджия. С последно усилие Яне скочи напред и заби камата в човека, който преди малко беше стрелял по него. После загуби самоконтрол и пред очите му причерня…

Осъзна, че лежи на дървен под. Изправи се. Вратата трябваше да е някъде зад него. Опита да отвори, но нещо му пречеше. Ритна тежкото тяло. Сети се, че го беше ударил с ортома в главата. Сигурно беше мъртъв. Отвори вратата. Ризата на корема му беше в кръв. Не можеше вече да прескочи дувара, затова мина през вратата, обиколи двора на къщата от външната страна. Буря все така го чакаше, до сливовото дърво. Яне я потупа по главата. Беше ранен. Сега най-важното беше да бърза. Още беше тъмно. Накъде да поеме? Към планината беше стръмно и дори и да се скриеше, какво щеше да прави там? И тогава реши да тръгне към Козбунар. Там беше Василка, тя можеше да му помогне. Лесно намери мулето, яхна го и бързо излезе на пътя, а след това го пришпори. Яко беше животното и много издръжливо. Ако бързаше много, утре до обед щеше да е при Василка. Стигна в Козбунар още на разсъмване, но мулето беше на предела да силите си. Все пак между него и себе си, Яне избра себе си. Животното оживя само благодарение на грижите на старата жена. Тя го подсуши и напои, а освен това му даде да яде някакви специални треви. Буря също беше уморена. Тя рухна още щом премина прага на къщата, плъхтеше и не можеше да помръдне. Старицата огледа раната. Това беше само одраскване. Дори оловото не беше останало в него. Въпреки шегите на старата жена, много го болеше. Най-лошото беше, че не можеше да се обръща сам в леглото. Двете ангелчета чуруликаха около него и много го радваха. Особено по-малката много си играеше с него и Яне я закачаше. Постоянно една сянка се спускаше над него, когато ги погледнеше. “Коя от тях беше дете на Велко и коя на Ге-орги? Коя Георги беше решил да убие и коя, според него, щеше да наследи цялото богатство на Вълчан?” - непрекъснато се питаше Яне. Опитваше се да премахне тази черна сянка и да забрави. Децата нямаха никаква вина за действията на бащите си. Опитваше се да приема и двете еднакво. Едва тогава успяваше да сс засмее. Лошото беше, че когато се засмееше, много го болеше. Божура беше много по-сериозна. Тя вече се държеше като малка жена и като че ли съзнаваше, чс Яне е мъж и имаше някакъв свян към него. Тя подхождаше много повече да е на Георги, а може би бе на Велко?

Ill том “Хайдут “

305

II глава “Бачкьой”

Яне разказа на Василка всичко, което му се беше случило. Много искаше да разбере дали е убил Васил и другия мъж, с когото му бяха направили капан. Чак сега Яне разбра. Двамата се бяха наговорили. Те го бяха причакали. Борю и Васил му бяха направили капан. Бумбара нарочно беше говорил така, за да го предизвика и гой да отиде, за да го накаже. Те бяха измислили всичко. Знаели са какво точно да кажат, като са били сигурни, че Яне няма да се унижи да поиска помощ от кауците, а сам ще отиде. Той беше попаднал в капан, поставен му от двамата мъже. Добре че се беше измъкнал, но дали те бяха останали живи? Ако не, трябваше да се върне и да ги довърши. Защо им беше това? И сега разбра. Те искаха да отнемат съкровищата на Вълчан и Велко. От алчност! Те му бяха поставили капан, не защото не искаха да са кауци, а за да вземат китабите и да научат всичко, което Яне знаеше. Може би затова не го бяха убили. Скоро мълвата се разнесе. Намерили Васил Бумбара, от Горно Арбанаси, убит в къщата си. Имало много кръв, главата му била премазана. Таласъм някакъв го убил или змей. Такава рана никой не бил виждал. Нямало оръжие или човек, който да може да остави такава рана. Макар и ранен, Борю беше оцелял. Яне нямаше да му прости. На седмия ден изпрати гълъб на Кара Тозю. Съобщаваше му, че е жив и че ще остане известно време в Козбунар, а обучението на кауците да продължи. Не съобщи, че е ранен. Това хората му не ги интересуваше. Всяка слабост трябваше да се скрива от тях. Не каза и че е убил Васил Бумбара. Те скоро щяха сами да разберат. Борю беше ранен и едва ли щеше да предприеме нещо срещу тях, така че и за него не му писа. Въпреки усилията на Василка раната гнояса и много го болеше. Няколко дни, сам не знаеше колко точно, лежа в треска. Когато можеше да става, вече беше лято. След няколко дни щеше да бъде Еньовден. Яне беше взел решение, веднага след борбите на Четиридесетте извора, да отиде и да се бори в Едирне. Чувстваше се подготвен да победи всички и да стане башпехливан. Искаше да се бори с Кая. Щеше да го победи. Като каза това на Василка, тя се разсмя:

- Слаб си още! Къде ще се бориш? Трябва първо да се съвземеш!

Яне слушаше всичко, което жената му говореше. Пиеше горчивите отвари и дори се опитваше да не се мръщи.

Еньовден беше в средата на лятото, затова му казваха още “Среди ле-те”. Тогава черквата отбелязваше рождението на Св. Йоан Кръстител. Хората обаче вярваха, че на Еньовден лятото започва да свършва и идва зимата. “Свети Еньо започва да си кърпи кожуха и отива да донесе зима” - така казваха хората. Смяташе се, че на сутринта на Еньовден слънцето се изкъпва в реките и изворите и поема обратния си път към

Токораз Memo

306

Ятаган и Меч

зимата. Кукувицата - предвестница на пролетта, кука само до Еньовден.

Още по късни нощи Василка разбуди момичетата, събуди и Яне.

- Ставай, ти си болнав! Ако си решил да ходиш в Едирне, ще ти трябва много сила!

Без да говорят, всички станаха и тръгнаха към някаква поляна, която се намираше на един хълм извън селото. Макар да изглеждаше нисък, изкачването на хълма много го затрудни. Той вървеше из високите росни треви, а навущага му се напояваха все повече и повече с роса, ставаха все по-тежки и той все по-трудно ги вдигаше. На връх хълма като че ли се беше събрало цялото село. Всички обаче изглеждаха някак призрачни - повече сенки, отколкото хора. Всички бяха накичени с букети и с венци на главите си.

По някое време Василка и Ирис се отделиха и тръгнаха нанякъде, без да го предупредят. Яне хвана Божура за ръка и я поведе към останалите хора от селото. Приближиха се до голяма група момци и моми, които, като омагьосани, гледаха в една точка. Яне погледна натам, за да види какво гледат. На тръгване той беше посегнал към силяха, но Василка го беше спряла. Сега за пръв път от толкова много време беше без оръжие в себе си. Двамата с Божура погледнаха натам, накъдето гледаха останалите. И изведнъж малката ръчичка силно го стисна. Яне също стисна ръчичката на Божура. Двамата, като омагьосани, гледаха величествената гледка, която се разкриваше пред очите им. Отначало златна, силно светеща точка, се появи точно там, между земята и небето. Само за миг точката беше толкова силна, че на Яне му се стори, че ще го изпепели или поне ще изгори очите му. В тази точка беше събрана силата и мощта на цялото слънце. Този точица беше толкова силна, че само за миг промени всичко наоколо. Изведнъж небето стана бакърено. То като че ли грейна и смеси тъмносиньото на нощното небе със светлината и с розовото, като се получи най-красивото светлосиньо. Вече беше сутрин и денят беше настъпил като изстрел. Всички цветове преливаха и искряха. Между медния диск, който все повече се показваше, и тях, се беше образувала огнена пътека, която тръгваше от слънцето и достигаше до самите крака на хората. Възторжен възглас се изтръгна от устите на всички мъже и жени. Само за миг те станаха едно цяло е небето, земята и слънцето.

Изведнъж всички хора се обърнаха и по сенките си започнаха да гадаят каква ще бъде годината, кой ще се ожени и за кого. Долу, под хълма, течеше някаква река. Момите съблякоха дрехите си и останаха само с дълги, почти до петите им, бели сукмани. Божура дръпна ръката си и отиде при останалите моми. Те се затичаха и започнаха да се къпят и плискат във водите на реката. Мъжете запалиха огън навръх хълма.

Ill том “Хайдут

307

11 глава “Бачкьой”

Дръвчетата предварително бяха натрупани. На Яне му се искаше да продължи да гледа чудната гледка, която представляваха къпещите се, пръскащи се с вода, играещи и пеещи момичета и млади жени. Пръските на реката скриваха тази вълшебна гледка. Той искаше да види дали Божура е там. Искаше да види и Ирис, но мъжете и момците го грабнаха и всички се наредиха покрай огъня. Отдолу се чуваха песните и смехът на жените, а тук, на самия връх, разгореният се огън, е връх остър като кама, се забиваше в искрящото, все повече и повече, небе. Яне гледаше като омагьосан. Отначало беше по-тъмно и огънят се открояваше, но е всеки миг слънцето се показваше все повече и огънят малко по-малко избледняваше. Но въпреки това топлината ставаше все посилна и посилна.

Пламъците бяха високи, колкото втория и дори третия кат на къща. И в този момент един от мъжете се отдалечи, засили се достатъчно и е пъргав скок прелетя над огъня. Все пак пламъците бяха много високи и в един момент той целият изчезна в тях. Когато излезе, всички мъже завикаха от възхищение. Момците, един по един, започнаха да прескачат огъня. Най-накрая дойде ред и на Яне. Всички го побутваха. Той все още не се чувстваше готов. Раната все още го болеше, а и навущата му тежаха от попилата в тях роса.

Яне се засили и се насочи към огъня. Огънят беше като стена пред очите му. Той скочи. Винаги се беше отличавал е голям отскок, но сега изведнъж не можа да подскочи, раната го заболя, а краката му бяха толкова тежки, че вместо да прескочи, той се озова в средата на пламъците. Всичко около него беше като стена, висока огнена стена. Въглените запариха на краката му. Яне се опита да ги вдигне, но не успя. Някаква голяма умора го беше обзела. Беше попаднал в средата на огъня! Трябваше да направи нещо, но сам не знаеше какво. “Може да изгоря!” - тази мисъл веднага се появи, но чудно защо, въобще не го уплаши. Той все така стоеше, оглеждаше се и му се струваше, че може да остане така колкото си иска и нищо няма да му стане. Изведнъж, през огнената стена, Яне видя лицата на мъжете. По тях се четеше страх. Мъжете гледаха ужасени, но не знаеха какво да правят. Никой не смееше да влезе в огъня, а и той, след падането на Яне в него, беше лумнал още по-силен и висок. Всички виждаха как мъжът стои вътре. Всички бяха сигурни, че мъжът вече гори. Никой не можеше да разбере какво става. Той стоеше спокойно и като че ли не можеше да разбере какво се случва. Повечето от мъжете се взираха и опитваха да видят кой е този безумец. Никой не го познаваше. Чуждоземен ли беше или… змей! Мъжете не знаеха какво да правят. Те се развикаха. Никой не посмя да влезе в огъня, но искаха поне да “събудят” мъжа, стоящ в него. Старите жени, ко

Токораз Memo

308

Ятаган и Меч

ито не бяха с младите на реката, дочуха тревожните гласове на мъжете и се втурнаха да видят какво става. Яне продължаваше да стои в огъня и спокойно да се оглежда. У него все още нямаше никакъв страх. Той по-скоро беше учуден. Чувстваше топлината, но тя като че ли се хлъзгаше по тялото му и не го пареше, нито го изгаряше, а само приятно го затопляше. Сети се за чудовището тритон, което можело да живее в огъня или за саламандъра - някакво животинче, което можело да преминава през огън. Какъв беше той - тритон или саламандър? Стоеше и мислеше, като че ли не той се намираше в огъня. Чувстваше как в този момент се докосва до някаква древна легенда и дори участва в нея. Може би не беше змей, защото не успя да прескочи огъня? Изпита известно разочарование заради това.

Изведнъж почувства силен тласък откъм гьрба си. Яне пристъпи напред и мина през огъня, а натискът в гърба му продължаваше. Той учудено погледна назад и я видя. Василка, като продължаваше да го бута, излезе от огъня. Мъжете бяха изумени. Такова нещо никой от тях не беше виждал. Старата жена го буташе и му викаше:

- Тичай и се потопи в реката!

Яне целият пушеше, едва сега топлината стигна до него. Той тичаше и без да спира, със скок, се озова във водата, близо до стъписаните жени. Водата беше студена и само за миг го охлади. Остана малко под водата. Кожата му поемаше хладина от водата. Изплува бавно и се обърна по гръб и тогава му се стори, че е в рая. Леките сукмани на жените, от водата, бяха полепнали по телата им и бяха станали полупрозрачни. Голите им тела се очертаваха отдолу, а ефирната материя лепнеше по красивите гърди, кореми и бедра на момичетата. Това беше раят. Преди малко беше в огнения пъкъл, а сега - сред най-красивите жени, които беше виждал. За пръв път виждаше полуголи жени. Из тялото му се разля топлина. Яне се изправи и засрамен, сред писъците на жените, се изкачи обратно на хълма. Всички мъже идваха да го пипнат и да сс убедят, че е жив и е добре. Старите жени също идваха, по-скоро от любопитство и заради клюката. Най-накрая Яне и Василка останаха сами.

- Какво стана? - учуден попита Яне.

- Нищо! Сега разбра ли, че си змей? Змей си! Затова не изгоря!

Яне се замисли.

- Почивай! - каза Василка. - Сега вече си най-силният мъж в света!

- Какво? - Яне не можеше добре да разбере какво говори жената.

- Нищо! Нали искаше да се бориш?

-Да!

- Ще победиш! Ти си змей и в момента си най-силният човек в света!

Ill том “Хайдут

309

II глава “Бачкьой

- Едва ли! Може би башпехливанинът Кая или Кара Мустафа е по-силен от мен?

- Ти си по-силен от тях, защото си змей!

- Може да не съм змей! Може да е било случайно! Все пак не успях да прескоча огъня, като някой къпинчо бухнах в средата му!

- Да, ти не успя да прескочиш огъня, но влезе вътре в него и не се запали, и не изгоря, защото ти си най-силният сред змейовете!

Яне не можеше да разбере какво говори старата жена, затова се усъмни в думите й. Тогава тя го хвана за ръката, поведе го и му каза:

- Ела да се увериш!

Василка тръгна напред. Тя се насочи към огъня. Яне се дръпна. Един път му се беше разминало, но за нищо на света не искаше пак да се окаже в огъня. Два пъти за един ден щеше да му дойде много. Не искаше повече даже да вижда огън.

Мъжете бяха разстлали огъня на широка площ. Той вече не гореше, а само въглените тлееха. Василка събу обувките си.

- Събуй се! - каза на Яне.

Младият мъж не знаеше какво става, но се подчини. Жените вече се бяха облекли и всички се бяха събрали около огъня, като пееха някакви странни песни. Някой подаде на Василка една икона на Св. Йоан Предтеча. Тя наведе глава и със ситни стъпчици започна да танцува, като се въртеше и тъпаше на място. Странен танц, по скоро удари на пети в земята. Жените и мъжете продължаваха да пеят. По всичко си личеше, че това, което жената и хората правеха, не им е за пръв път. Изведнъж Василка вдигна глава нагоре и тънко и кресливо, подобно на птица, изпищя и тръгна… все с тази къса стъпчица, като че ли тъпче нещо по земята. Всички изохкаха. Яне погледна изумен. Жената ходеше, като почти влачеше краката си в жарта. Да, старата жена танцуваше в жарта. Тя се движеше все с тая стъпчица. Ходеше така и сякаш не чувстваше нищо. Понякога вдигаше глава или я навеждаше към иконата, но все така стъпваше, с един и същ ритъм.

Жената танцуваше в кръг. Всички крещяха от възторг и възхищение, особено когато минеше покрай тях. Яне гледаше и не можеше да повярва. Жената наистина танцуваше върху жаравата. Изведнъж тя влезе в центъра на кръга и започна да се върти все по-бързо и по-бързо. Всички крещяха. Обикаляното в кръг и въртенето явно имаха някаква връзка със слънцето. Най-накрая жената намали скоростта на въртене, подаде иконата на хората, а тя се наведе, пое в ръцете си шепа тлеещи, горещи въглени и отново затанцува в кръг. Тя ги поднасяше към хората, като че ли искаше да им ги подаде. Когато мина покрай Яне, тя поднесе въглените

Токораз Memo

310

Ятаган и Меч

към него. С лицето си той усети тлеещата топлина и леко се дръпна. Василка направи пълен кръг и когато се спря пред Яне ги пусна.

- Хайде! - каза тя и го хвана с горещите си ръце. Яне се дръпна, беше бос и не искаше да стъпи върху горещите въглени. Василка обаче силно го дръпна и той залитна напред. - Не се плаши! Само не допускай страха в теб! Слушай песента и се отдай на ритъма! Ти си змей, помни това!

Докато тя му говореше и го дърпаше, той неусетно беше стъпил върху жарта, но не усети болка, не чувстваше и топлина, поне не на ходилата си, по-скоро на лицето си. Така, воден от нея, той се отдаде на ритъма. Страхът изчезна и двамата направиха пълен кръг.

Когато танцът свърши и всичко спря, Яне дълго време не успя да разбере какво става и дали това наистина се беше случило. Мъжете се навеждаха и вземаха огън от жаравата. Те го слагаха в извити турски керемиди и го отнасяха със себе си.

- Какво правят? - попита Яне.

- Вземат от Еньовденския огън, така наречения “нов огън”. Те ще го отнесат в къщи, където ще гори цяла зима. На този ден се смята, че небето се отваря, а реките спират да текат. Където има скрито имане, на този ден, точно в средата на нощта, духът пазител на имането се появява като пламък на съкровището.

- Това съм го виждал!

Жената само поклати глава в знак на съгласие.

- Еньо или Йоан е закрилник на магьосниците, врачките, билярките и вещиците, както и на змейовете. Негов атрибут е огънят, затова змеят е огнедишащ. На този ден билките са най-силни и всички вещерки, точно на Еньовден, берат билетата за магиите. Смята се, че това е така, защото звездите слизат от небето и придават допълнителната сила на билките.

- А, ти, бабо Василке, набра ли билки? - закачливо попита Яне.

- Цяла вечер не съм спала и съм брала билки! Сега трябва да отида, да извия венец от една специална билка, която цъфти на този ден, защото обичаят трябва да продължи.

Жената тръгна да се изправя, а Яне попита:

- Кое е това цвете?

- Казва се еньовче. То е дребно и цъфти с малки жълти цветчета, но го няма по поляните, а по горите. Еньовчето е лековита билка и може да предпазва от змейове и самовили, както и от различни болести. Всички българи знаят, че в нощта срещу Свети Еньо и до изгрев слънце билките са най-лековити. Почакай тук, ей сега ще се върнем!

Яне поседна за малко и без това имаше нужда от това.

Ill том “Хайдут”