Хайдут

311

IIглава “Бачкьой”

Видя, че всички жени бяха накичени е венци от най-различни цветя. В тях, разбира се, жълтото се открояваше най-много.

Скоро всички се загледаха към селото. Яне се изправи и отиде да види какво става. А там видя Василка и едно малко момиченце, което ходеше до нея. Веднага разбра, това беше Ирис и тя беше избрана за Еньо-ва буля. Това означаваше, че тя завинаги ще е защитена от змейове, тоест от него. За Еньова буля се избираше три, четири или пет годишно момиченце, което трябваше да бъде сираче, а ако не - изтърсак. Еньовата буля трябваше да се облече в “честита” “целукупна” къща - такава, в която съпрузите са в първи брак, със здрави и живи деца. Еньовата буля задължително се обличаше е части от булчинско облекло - женска риза с широки ръкави, препасана с коланче, а отгоре е червен кавад*. На главата на Ирис беше поставено червено було. Кармъзеният цвят на булото правеше косата на малката сестра да изглежда още по-златна, а красивите й пъстри очи и чипото носле изпъкваха много хубаво. Каква красота и чистота се излъчваше от момиченцето! И какво достойнство! Ирис ходеше накичена, изправена и бавно, с някакво достойнство, тя като че ли осъзнаваше колко важна е ролята й през този ден. Тя беше боса и Яне виждаше малките й изящни пръстчета. Върху булото на момичето беше поставен голям венец от еньовчета. В ръцете си тя държеше стръкове зеленина и цветя. Около Ирис имаше много девойки, които внимаваха босите й крака да не стъпват върху гола земя. Две девойки ходеха пред Еньовата буля. В ръце те носеха менче с вода, покрито с бяла мъжка риза. Водата беше събирана от седем извора и докато бяха правили това, момите бяха мълчали през целия път, за да е чиста водата. После е била покрита с ризата и вечерта е престояла под звездите, под цвете трендафил. Яне знаеше, че водата се нарича “мълчана вода”, а момите са “чисти”. Тези, които пазеха булята да не стъпи на земята, започнаха да топят китки и венци в менчето.

Яне гледаше Ирис. Тя сияеше и като че ли разпръскваше светлина. Изведнъж отстрани видя Божура. Момичето намръщено гледаше сестра си и Василка. В очите й имаше отчуждение и отсъствие. На Яне му стана тъжно за нея. Той отиде и я хвана за ръка. Това като че ли я изведе от вцепенението, в което беше изпаднала. После се опита да я заговори, но не успя.

Когато се прибраха вкъщи, вече беше обед, но на Яне му се струваше, че е късно вечерта. Той беше толкова уморен от нещата, които му се бяха случили, че легна и спа като мъртъв. На другия ден вече беше взел решение. Сбогува се с Василка и децата, яхна мулето, подсвирна на Бу

*кавад - връхна дреха, с ръкави до лактите

Токораз Memo

312

Ятаган и Мен

ря да го последва и тръгна на път. Отиваше към Едирне, където щеше да участва в най-големите борби в света. Той тръгна към славата, към пътя на предопределението, както му се струваше тогава, по пътя на воина. Отиваше да победи Кая и да стане първият българин башпехливанин. Досега това не бяха успели да направят нито Бимбелови, нито Болярови. Той щеше да бъде първият. Той, Яне Боляров, тръгна по пътя на личната си легенда. Песента, която някой ден щеше да се пее за него, трябваше да продължи и той пое натам. Вече не чувстваше болка или слабост, той вече беше част от легендата и песента.

Ill том “Хайдут

313

III глава “Едирне”

ЕДИРНЕ

Яне яздеше мулето по цял ден, но не бързаше особено. Буря го следваше, не искаше да уморява и нея. Когато се умореше или през вечерта, отбиваше се в някой хан и се нахранваше добре. Не се преуморяваше, защото знаеше, че скоро ще участва в борба, така че трябваше, когато стигнеше в Едирне, да е по възможност починал. За миг само се поколеба, когато стигна до разклона, който водеше към Пашакьой и Ичме. Много искаше да се побори с Бимбелови. Чувстваше се готов да ги победи. Освен това щеше да му е много полезно за подготовката, но нямаше време. До турнира в Едирне оставаха само няколко дни, а Яне знаеше, че една рана или изкълчване можеше да го спре от борбата и за това, за което беше тръгнал. Така той се колеба само миг и продължи към втората столица на Империята - Едирне.

Градът беше наистина впечатляващ. Още отдалеч видя минаретата на най-голямата джамия - Селимие. Досега Яне беше виждал само един град - Станимака, но Едирне беше поне пет пъти по-голям. Може би Фи-либе беше голям колкото Едирне, но макар да живееха само на един ден път от най-големия град в Българско, той никога не беше ходил дотам. За него беше чувал само разкази от дядо си, а от пътниците в хана беше слушал истории за много други градове. Яне обичаше, когато беше още дете, да сяда направо върху дъсчения под на хана, да се облегне на стената, да хване стърчащите си кокаливи коленца и омагьосан, с отворена уста, да слуша разказите на пътниците. Често те си говореха за цените на стоките или споменаваха този или онзи търговец. Яне нищо не разбираше, но все пак обичаше да ги слуша. Не толкова заради това, което хората говореха, а защото мечтаеше и е детското си въображение рисуваше дворците на халифа в Багдад, посещаваше Кайро и Александрия, като се спускаше е лодка, е едно триъгълно платно, по Нил, ходеше за тамян чак в Сана в Йемен, ходеше на поклонение в Йерусалим, в черквата “Божи гроб” или стоеше в дворец, в смятания за един от двата най-стари града в света - Дамаск. Кой беше вторият най-стар град в света? Фи-либе, разбира се! Все пак мечтите му най-често го отвеждаха до най-големия град в света, столицата на султана - Истанбул.

Едирне беше много красив и пълен е много народ. Със сигурност повечето присъстващи бяха дошли специално, заради най-големите пехливански борби, защото Яне видя хора облечени е най-различни дрехи, говорещи на различни езици. Той попита на няколко места и скоро намери огромната поляна, на която утре щяха да започнат борбите. Тя бе

Токораз Memo

314

Ятаган и Меч

ше до Стария дворец - Ески сарай. Тук бяха живели турските султани преди да превземат столицата на света - Истанбул и да се пренесат там. Тук живееха и еничарите. Записа се да се бори в една огромна шатра. Човекът, който го записа, беше огромен мъж, явно бивш пехливан, който като чу името му - Яне Боляров, го погледна учудено и каза:

- Знам, от Станимака!

На Яне му стана драго, че дори тук хората са чували за рода му и знаят Болярови от Станимака. Той трябваше да се представи добре, за да не посрами името на рода си. През цялото време, докато беше пътувал, той се беше упражнявал. С парите, които Василка му беше дала, се беше хранил добре и беше спал на миндери или в легла в кервансараите, където беше пренощувал. Сега, макар да беше изминал дълго разстояние, беше починал, нахранен и готов за борба. Освен това нищо друго в последно време не беше занимавало мислите му. Мислеше само за предстоящата борба. Раната в хълбока му съвсем заздравя. Остана само грозен, червен белег, от гладка и тънка като ципа кожица, но пък въобще не го болеше. Белегът на гърдите му, останал от ноктите на мечката, все още не беше изчезнал.

За приключението си в огъня, за нестинарството и за всичко, което му се беше случило на Еньовден, си спомняше само понякога, преди да заспи. Тогава се подсещаше и за това как беше убил Георги Шейтана, за мъртвия Велко и Гергина, и за това как беше убил Васил Бумбара. Бо-рю Белята - сега беше неговият ред. Веднага след като станеше башпехливан, щеше да отиде и да довърши и тази работа. Не обичаше да мисли за тези неща и за Караджов камък, защото се разсънваше и после много трудно клепките му намираха съня. Предпочиташе да мечтае за това как ще стане башпехливан, как ще трътне Кая в земята и всички пехливани вкупом ще извикат “Евала! Евала, башпехливан!” А той ще бъде горд и всичките му роднини ще се гордеят с него, и дори предните му “на оня свят” ще почувстват какво е направил той, техният наследник - Яне Боляров. В такива случаи почти чувстваше тежестта на коча върху раменете си и усещаше миризмата му.

След като се записа за участие в борбите, Яне отиде да се разходи из пазара. Всъщност целият град се беше превърнал в един голям пазар. Освен многото хора, които се бяха стекли от всички, дори и най-отдале- чените краища на Империята, тук бяха и свитите на пехливаните. Имаше борци от Арабия, Персия и дори от далечна Индия, пехливани от Мароко, Либия и Алжир, и такива от Сърбия, Гърция, от Кипър или от Египет. Всички те бяха дошли е много помощници, готвачи и хора, които ги водеха. По всичко си личеше, че всички те са изпратени тук, за да защитават честта на своя народ и че за това щедро плащаха агите,

Ill том “Хайдут”

315

III глава “Едирне”

шаховете или шейховете. Може би единствено Яне беше дошъл дотук сам и без нито един човек антураж. А и кого представляваше Яне - цял един народ - рая!? Султанът сигурно дори не знаеше, че властва над такъв народ. Това нс го притесняваше. Яне знаеше кой е, какъв е родът му и какво може. Той беше наследник на славен български род, беше тук, за да докаже това. Борбата беше божествена в своята същност, защото всеки излизаше на алая само с това, което можеше да носи у себе си. Излизаш там и си облечен само с кожените гащи - киспет. Със себе си можеш да вземеш само това, което те изгражда като майстор. Силата, бързината, майсторството, издръжливостта, смелостта и устойчивостта ти на болка. Това колко пари имаш, с какъв кон си дошъл, с колко жени си бил, кой стои зад теб и ти плаща, не е важно. Това няма отношение към това, което се случва в борбата. Ти излизаш напред и си сам със себе си, и всичко което си изградил е с теб. С теб са силните ти страни, но и недостатъците ти. Тогава най-добре разбираш кой си всъщност. Когаго си на маса или си в обикновения живот, не зависиш толкова много от недостатъците си. От тях не зависи живота ти или победата. В момента на борба обаче всичко е важно и тогава най-лесно можеш да разбереш кой си и да си дадеш ясна сметка с какво още трябва да се пребориш, за да бъдеш завършен, не само като боец, но и като човек. Стремежът на всеки пехливанин е да бъде съвършен, душата му да бъде като елмаз и врагът да не може да намери и пукнатина, в която да драска с нокти. Ако имаш пролука или цепнатина в себе си, ти си загубен. Тогава по-добре не ставай пехливанин! Такива хора нс смеят да се борят, защото веднага борецът отсреща ще ги атакува в слабото им място. Смята се, че добрият пехливанин трябва да бъде човек с достойнство, който притежава всички човешки качества и е завършен като личност и човек. Дребнави, страхливи, зли, мързеливи и суетни хора не могат да бъдат пехливани.

Затова пехливаните се уважаваха помежду си, защото, макар да бяха противници, те не бяха врагове и често виждаха у другия това, което те не бяха успели да изградят у себе си и го ценяха, защото знаеха колко е труден пътят и през какво трябва да преминеш, за да го постигнеш.

Съдиите в пехливанската борба, които винаги са бивши пехливани или башпехливани, не се намесваха по време на борбата, освен ако някой не подгъне крак и не докосне коляно или ако не бъде хвърлен. Тогава те трябваше да регистрират това, което всички и без това виждаха.

Затова Яне не се притесняваше от противниците си и не се впечатляваше от свитите им, нито от ексцентричността им. Той беше Яне Боляров и това му беше достатъчно. Скоро и те щяха да разберат какво означава това. “Ти си змей!” - често думите на Василка се появяваха в главата му. Все още не разбираше какво означава това, но все пак го успокояваше.

Токораз Memo

316

Ятаган и Меч

За голямата суматоха в Едирне не малък беше приносът и на самия султан. Сегашният султан Ахмед III беше дошъл във втората си столица - Едирне, за да гледа най-големите пехливански борби. Ахмед III не обичаше много Едирне. Преди три години тук се бяха развили твърде трагични събития, които доведоха до неговото възкачване на престола. На 15 юли 1703 година в Истанбул беше избухнало еничарско въстание срещу брат му и тогавашен султан на Империята - Мустафа II. Той обаче беше отседнал в любимия си град, а именно Едирне и се беше отдал на почивка и лов, когато еничарските пълчища достигнаха до брега на река Тунджа при Едирне. Тогава Мустафа II беше принуден под заплаха да предаде властта на по-малкия си брат, сегашният султан на Империята - Ахмед III. Няколко месеца по-късно детронираният султан почина в едно от дворцовите крила на Топкапъ сарай. Затова сегашният султан не харесваше Едирне, но пък не можеше да изпусне най-голямо- то събитие на годината в Империята. Нещо за което после щеше да се говори цяла година. Султанът обаче, както се полага, не беше дошъл сам. С него бяха Великият везир, много аги, прислужници, дворът му, една част от жените му и евнуси. Всички те бяха натоварени на 16 кервана и бавно се придвижиха от Истанбул до Едирне. Всички бейове, които искаха да са близо до него, да бъдат забелязани или да не изпуснат нещо, също бяха дошли тук. Така градът се беше превърнал в най-ожи- веного място в Империята.

Яне се разхождаше и се опияняваше от миризмите и подправките. Свят му се завиваше от многото шарени цветове, глъчката, различните езици, шумовете и подвикванията на продавачите. Всичко му беше толкова интересно и любопитно, но и много го измори. По някое време се сети за музиката от флейти, която беше чул в Козбунар и високите шапки, които беше видял. Тук, сред улицата, видя няколко еничари. Чак сега се сети за най-омразнитс хора на света - еничарите. Той знаеше, че тук се намират едни от най-големите еничарски казарми. Попита хората и те веднага го насочиха натам. Вече се стъмваше, но хората все още бяха по улиците и даже и намерение нямаха да затварят дюкяните. Той лесно ги откри. Те бяха на края на града. Яне вървеше около нещото, подобно на крепост, и си мислеше. Не знаеше защо беше дошъл и какво очакваше да намери. Сети се за думите на Кара Тозю, че трябва да намерят човека, който при Сливодолского падало е бил заедно с Георги и единствен знае къде е погребан Велко, и по християнски ли е положен в земята. За Яне беше дълг да изрови останките на войводата и кесиджия и да ги зарови по християнски в гробище. Иначе Велко щеше да обикаля из света, като върколак или караконджол и душата му - “сянката” му, нямаше да намери покой. Яне обикаляше и сам не знаеше как да

Ill том “Хайдут “

317

III глава “Едирне

стане това. Изведнъж, на една отдалечена полянка, видя два силуета, които се очертаваха на фона на спускащото се към земята слънце. То вече беше “целунало” хоризонта и така срещу него Яне наблюдаваше чудна гледка, която като че ли беше излязла от фантазията му. Две тела, двама воини - единият едър, с огромен гръден кош, другият висок, но много по-слаб, гъвкав и силен. И двамата имаха телата и завършените движения на пехливани, но и нещо повече. Те се дуелираха, но това не беше просто размяна на удари с оръжия. Двамата играеха, като мишка с котка. Единият беше въоръжен с класически ятаган и го въртеше с ръката на опитен воин. Личеше си, че това е човек, занимавал се цял живот със сечене и то не само във въздуха. Яне можеше да познае кога човек е сякъл тикви и кога - глави. Огромният мъж беше сякъл глави и то не една. Младото момче, с гъвкаво, но очевидно силно тяло, още повече го впечатли. Не толкова неговата сила и бързина, а това, че в движенията му имаше някакъв богоподобен ритъм, който му беше познат. Освен това оръжието, което държеше в ръка, беше с право, дълго, тънко острие. Момчето посрещаше силните удари, а след това се опитваше веднага да отвърне с мушкане в тялото на гиганта. Понякога едрият мъж спираше и поправяше движенията на момчето. Той му показваше грешките, а после правилните движения.

Всичко това беше толкова неочаквано за Яне. Отначало той стоеше като вкаменен и беше забравил дори да диша. После се сети, че с поведението си може да притесни мъжете и да ги прекъсне, затова клекна, прикри се зад един храст, застина и продължи да наблюдава всичко, което се случваше пред очите му. Вече не си спомняше защо и как беше дошъл до тук. Не помнеше и това, че е в Едирне и че на другата сутрин щеше да се бори. Всичко това вече нямаше значение. Тези двама мъже бяха като сбъднат сън за него. Те, пред очите му, даваха отговор на въпросите, които от толкова време си беше задавал и чиито отговори беше търсил с Велко, с Кара Тозю и с Диньо Циганара.

За Яне нямаше никакво съмнение, че това бяха еничари. Това личеше по дрехите, по това как въртяха оръжията си, въобще по всичко. От много време вече мечтаеше, някой ден да кръстоса оръжие с тези вероотстъпници и родоотстъпници и със силата си да ги накара да разберат каква голяма грешка са допуснали, като са се отказали от своята вяра и от народа си. Яне щеше да е първият човек, който щеше да ги надвие. Щеше да смеси борбата и сериозната подготовка на кауците, щеше да измисли най-доброто оръжие, което да победи ятагана и щеше да стане страшилище за всички “кучета на войната”. Сега обаче виждаше нещо друго. Самите еничари работеха с право оръжие и бяха много по-напред от него в разработването на техника срещу ятаган. Той беше закъс

Токораз Memo

318

Ятаган и Меч

нял. Те го бяха изпреварили. Това бяха много полезни мигове за него и той го осъзнаваше. Гледаше и “попиваше” всичко, което се случваше пред очите му. Всеки миг се врязваше в паметта му. По-късно щеше да повтори видяното, а сега трябваше да гледа, за да нс изпусне и най-малкото обяснение, и най-незначителното на вид движение. Той беше толкова съсредоточен, че и змия да го ухапеше, нямаше да забележи и да допусне да го откъсне от това, в което се беше загледал. Нищо не можеше да го накара да отдели поглед от тази гледка, нито пари, нито сила, нито танцуваща султанска ханъма. Сега това за него беше най-важното нещо. То струваше повече от жени, злато и всичко останало накуп. Някой ден от тези знания щеше да зависи животът на много хора и може би участта на България, когато той - наследникът на Вълчан и Велко, се изправи пред султана и неговите “кучета”.

Мъжете престанаха да се упражняват и сега едрият мъж накара момчето да прави нещо друго. Той го караше, докато замахва с ятагана, да го изпреварва и да го мушва в зоната, където е открит. Това беше много интересно - изпреварващо движение срещу замахнал човек. Ятаганът беше тежко оръжие, което искаше широк замах, за да може да му се придаде по-голяма сила и да добие инерция. След това той беше непобедим, но едно изпреварване, с много по-лекото и дълго право острие, беше гениален ход. Яне не се беше сетил за това. Той стоеше и продължаваше да гледа. Струваше му се, че урокът няма да има край, а душата му ликуваше. Щеше да запомни всичко, а после в Козбунар или в малката ковачница на Диньо, щеше да работи и мисли, докато не ги изпревари. Ако трябваше, нямаше да спи, земята щеше да изоре, но скоро щеше да стане най-добрият воин с право острие в света. Как ли се казваше това оръжие? Кой го беше измислил? Дали някой от еничарите не беше негов творец?

Скоро беше принуден да прекъсне мислите си, защото сега двамата правеха нещо съвсем ново. След като защитеше действията на човека с ятагана, момчето трябваше като змия да прекара своето право острие и без да губи контрол, да мушне едрия мъж. Яне се взираше. Искаше да види лицата на мъжете, но не можеше. Отначало слънцето го заслепяваше, а когато то залезе, здрачевината му пречеше. Тъй като беше стоял срещу слънцето, сега нищо не виждаше. Скоро мрак обгърна двете фигури и Яне виждаше все по-лошо. По-скоро по движенията на телата се опитваше да разбере това, което правеха с оръжията. По-бързите техники с оръжията скоро престанаха съвсем да се виждат.

Яне беше готов да остане тук до края, дори и нищо да нс се виждаше. Най-накрая мракът явно попречи и на мъжете, защото те се обърнаха и си тръгнаха. Чак сега Яне се огледа. Наоколо беше тъмно като в рог.

Ill том “Хайдут

319

III глава “Едирне”

От напрягане и взиране очите му бяха уморени, а на всичкото отгоре в тъмното не можеше да се ориентира как да се добере обратно до мястото, където щеше да спи и утре рано сутринта да се бори. Беше толкова развълнуван, че в момента утрешната борба въобще не го интересуваше. Трябваше да се прибере по-бързо. Това не стана лесно. Няколко пъти се губи в тесните и криви сокаци на Едирне. Когато намери поляната, където беше вързал мулето и където го чакаше Буря, вече беше среднощ. Точно до мулето и Буря един от пехливаните беше разпънал голямата си шатра. Той беше от Сирия и се казваше Хусам.

- Комшу - каза той, - страшно куче имаш! От одеве няколко пъти я пробваме да я ядосаме, но тя не помръдна от мястото си! Ти ли й каза да стои тук?

- Да! - каза Яне и беше доволен от това, което чуваше.

Шатрата отвътре беше силно осветена, а от сенките, които пробягва-ха по стените й, се разбираше, че вътре има пиршество. Яне вече мислеше къде трябва да отиде, защото явно веселбата тук щеше да продължи до ранни зори, а той искаше да се упражнява в нещата, които беше видял, а и да поспи. Искаше утре да е починал, а и очите му вече залепваха и търсеха съня.

- Пехливан ефенди - съвсем уважително и дори с маниерничене му заговори Хусам, - присъедини се към нас и към нашето скромно пиршество! Ела и ни удостои с присъствието си! За нас ще бъде истинска радост да си сред нас! - в думите на Хусам нямаше и следа от ирония и подигравка.

Яне стоеше. Не искаше да влиза в шатрата, но пък беше гладен и освен това нямаше как да откаже, без да обиди гостоприемния си домакин. След кратко колебание Яне последва домакина си. В шатрата имаше сервирани много ястия: печено пиле, ориз и много други паници, панери и всякакви съдове, препълнени с лакомства. Чак сега Яне разбра колко е гладен. Вътре бяха насядали много мъже. Много от тях бяха от хората на Хусам, но някои бяха пехливани като него. Яне веднага ги позна. Широките рамене, здравите вратове, счупените уши и погледите, никога не можеше да сбърка. Не знаеше дали тези мъже са спътници на Хусам, които само му помагат, или утре щяха да се борят.

- Кой е новият гост? - питаха пехливаните.

- Яне! Яне Боляров се казвам!

- Аз съм Хусам Джаулджуйлия! - каза домакинът, а после и останалите пехливани се представиха. Повечето имена Яне така и не успя да запомни. Това нямаше и никакво значение. Скоро всички се отдадоха на пиршеството, а повечето и на виното, и вече никой не му обръщаше внимание. Яне се отпусна и като че ли позабрави за това. което беше ви

Токораз Исто

320

Ятаган и Меч

дял от еничарите. Сега гладът го превзе и той се нахрани много добре. Дори малко преяде, но се усети навреме и се спря. След това измънка някакво оправдание, но така и никой не го чу. Всички вече говореха на висок глас и почти никой нищо не чуваше от това, което говореха останалите. Яне вдиша от приятния хладен вечерен въздух. Погледна към небето. Там имаше леки облаци, които закриваха звездите и само луната беше очертана зад тях. Той тръгна между шатрите. Покрай всяка от тях цареше различна атмосфера, според човека, който я обитаваше и който утре щеше да се бори. В много от тях имаше веселия и пиршества. Воините се бяха отдали на живот и празненство, за да забравят за битката, която утре предстоеше. На други места цареше полумрак и тишина, явно пехливаните вече бяха заспали или се бяха отдали на почивка. Яне вървеше тихо покрай палатките, водеше мулето за повода, а Буря ги следваше. Искаше да се премести, за да отиде на по-тихо място и да поспи. Изведнъж дочу зад себе си силен шум. Обърна се и видя, че Хусам го следваше:

- Защо ни изостави, Яне ефенди? Някой да не ге е обидил? Нещо да не те е наскърбило?

Всъщност Яне се беше нахранил много хубаво и нямаше нищо против компанията на Хусам, но имаше нужда да си почине.

- Не, Хусам ефенди! Всичко беше много добре, но идвам от дълъг път и искам да си почина! Извинете ме пред гостите си!

- Не, не, не, Яне ефенди! Ще дойдете сам да им го кажете! - с пиянски глас говореше Хусам. Според Яне той беше много пиян и на него не му беше ясно как този мъж, само след няколко сахатя, без да е спал, ще се бори.

- Искам да спя! - по-твърдо каза Яне.

- Всеки истински мъж и пехливанин трябва да има сили да се бори след като цяла вечер е бил в компанията на жени и вино, иначе какъв борец е? Ти нали си истински мъж? - попита Хусам, като му намигна едновременно съзаклятнически и провокиращо.

Яне никога досега не беше стоял в компанията на жени, но все пак се смяташе за мъж. Само че не виждаше защо мъжът трябва да ее доказва първо на масата, а после в леглото. Според него това трябваше да стане на алая, в битка сред пехливаните. Всичко друго беше за тези, които само говорят и се хвалят с подвизите си.

Яне опита още няколко пъти да отклони досадните брътвежи на Хусам и да се “откачи”, но пияният мъж беше като досадна лейка. Най-накрая българинът реши да излъже, само и само да се откопчи от досадния пиян сириец.

Ill том “Хайдут

321

111 глава “Едирне “

- Искам да се видя с башпехливанина Кая! - Яне излъга съвсем съзнателно. Реши да каже това, защото от целия панаир наоколо познаваше само Кая и Кара Мустафа, а и искаше да изглежда малко по-значим в очите на сириеца. Вече беше започнало толкова да му се спи, че беше готов да каже и някаква глупост, само да се отърве от досадното преследване на пияния мъж. Освен това Хусам беше толкова пиян и така за-валваше думите, че едва ли утре щеше да се сети какво му е говорил в този момент.

Хусам обаче изненада Яне, като изведнъж каза:

- Няма как да се видиш с Кая. Всички знаят, че три дни и три нощи той не яде и не спи, а непрекъснато се моли в джамията, която се намира най-близо до султанския дворец. Така всеки път преди борбите той подготвя душата и тялото си и се пречиства, за да бъде достоен башпехливан. Всички знаят, че не бива да го прекъсват и да го виждат в този момент.

Яне беше учуден и стъписан. Реши да излезе от ситуацията с шега:

- Всъщност няма смисъл от това пречистване, защото утре Кая може да не стане башпехливан!

- Как така да не стане? - учудено попита Хусам, като че ли Яне казваше нещо, което не можеше да се случи и той не го разбираше.

- Може аз да стана башпехливан!

Едва сега Хусам разбра шегата. Както беше замислен и озадачен, той избухна в смях и по всичко си личеше, че взе думите на Яне само като шега.

- Аха, да станеш ти башпехливан? Разбрах! Разбрах! Тогава ще се окаже, че не е имало смисъл Кая да се пречиства!

По начина, по който се смееше Хусам - малко пресилено, на Яне му стана ясно, че той приема думите му като чиста шега и че всъщност сириецът, както може би и повечето пехливани, знаят, че най-силният сред тях е настоящият шампион и че само той може да бъде победител. Мисълта, че някой друг може да победи Кая, беше непосилна за Хусам и той беше сигурен, че башпехливанинът е ясен още преди да са започнали борбите. Той беше дошъл тук да се бори, но прекрасно си даваше сметка, че турчинът е непобедим.

След много извинения и благодарности, слсд клетви за вечна вярност и уважение, Яне най-накрая успя да се откопчи от “лигавата” прегръдка на пияния мъж. Той си отдъхна и като че ли товар се свлече от раменете му. Намери си място, където да пренощува, върза мулето, застла си завивка и легна под небето, направо на земята. Буря легна до него, но случката с Хусам прогони съня от клепките му. Хем беше много уморен, хем не му се спеше, освен това непрекъснато чуваше шумове от хо

Токораз Memo

322

Ятаган и Меч

рата наоколо. Скоро стана и започна да отработва движенията, които преди малко беше наблюдавал, но понеже нямаше право острие и противник, си представяше въображаем. По някое време дотолкова се вжи-вя, че забрави кое време е и че трябва да спи. Той удряше с въображаемото си оръжие, после подскачаше, завърташе се и огскачаше. Отстрани сигурно изглеждаше като маймуна. По някое време от мрака изплува неясният силует на Хусам.

- Знаех, че ме лъжеш! Искаше да се оттеглиш, за да се готвиш за утре! Защо не ми каза? - като каза това, Хусам си тръгна обиден. После се обърна и каза: - Това е нещо китайско, нали? Чувал съм, че те правят някакви такива маймунджулъци!

Яне остана сам. Трябваше да отиде да спи някъде. Напусна поляната. Тръгна из улиците на града. В ръката си държеше повода на мулето, а Буря го следваше. Както си вървеше по една пуста, тъмна улица, вляво видя няколко кръгли светлини, а отгоре - много правоъгълни прозорци. Това явно беше хан. Приближи се до вратата. Тя беше в средата на каменната сграда. Отгоре беше с формата на арка. Яне върза мулето на коневръза пред хана. Натисна вратата и Буря го последва. Влезе в хана. В механата долу седяха хора, които ядяха и пиеха. Те изгледаха бегло и пренебрежително новодошлия, но Буря като че ли привлече повече вниманието им. Яне също се огледа. В този момент към него се приближи някакъв мъж. Младият пехливанин веднага го позна, това беше гостилничарят.

- Какво искате, ефенди? Тук с кучето не може!

- Тя е винаги с мен! - каза Яне. - Търся стая!

- Нямаме стаи!

- Тогава ще спя тук! - каза Яне.

- С кучето не може тук! - гостилничарят се опита да бъде твърд.

- Нека някой се опита да ме пипне! - Яне каза това и започна да се отглежда къде да легне. Гледаше дългия миндер покрай стените.

- Не може тук! - дочуваше гласа на човека, но това не го интересуваше. Той бръкна, извади една пара и я сложи в ръката на мрънкащия човек.

- Ще спя тук! - най-накрая Яне си хареса място. - Тя ще стои до мен и никого няма да закачи! Трябва да лягам, че утре ще се боря!

- Вие ще се борите ли, ефенди?

- Да! Утре ще се боря!

- Вие пехливан ли сте, ефенди?

- Пехливан съм!

- Малко сте дребничък!

Яне го изгледа и човекът разбра, че е сгрешил.

- Сега ще ви намеря стая, ефенди! - изведнъж мъжът стана раболепен и услужлив. Той хвана Яне и го поведе по стълбите нагоре. Буря недоволно

Ill том “Хайдут”

323

111 глава “Едирне

изръмжа. Не й харесваше, че чужд човек се е приближил толкова близо до господаря й. Човекът веднага се усети и сконфузено го пусна.

Стая се намери. Мъжът твърдеше, че е последната и че е неговата лична, но Яне искрено се съмняваше. Мислеше, че човекът му даде стая, само Буря да не притеснява гостите му долу.

- И утре като се борите и като трябва да вдигнете коча на раменете си, сетете се да кажете, че сте спали в “Девечи хане”, господарю! Нека хората разберат къде спят истинските пехливани!

Яне легна, не го притесняваха нито виковете долу, нито димът, нито тропотът. Утре той щеше да се бори и това беше най-важното. Беше на крачка от това, за което цял живот беше мечтал. Той сбъдваше мечтата на поколения Болярови. Много от предните му бяха умрели, без дори да имат възможността да стигнат до тук. Той сбъдваше и техните мечти. Някои от тях със сигурност са били подобри пехливани от него или поне по-посветени на борбата, но гой сега беше тук. Ех, защо ги нямаше сега баща му и дядо му, да се гордеят с него и майка му, и баба му, да се търкулне сълза по бузите им?! Защо братята му не бяха живи да го видят?! Ако беше жив Петко, сигурно щеше да е тук при него и да го подкрепя! Спомни си брат си. Колко нелепо го бяха загубили. Това, че Болярови мълчаха, не намаляваше мъката по него. Където и да ходеше, Яне носеше Петко в сърцето си. Сега, натрупаните през времето чувства, изведнъж избухнаха у него и той заплака. Сълзите течаха от очите му, като водопад. Той не беше очаквал такова нещо от себе си. Не плачеше заради нещо конкретно, нито, защото му бе тъжно. Когато спря да плаче, на душата му беше олекнало. Той затвори очи и заспа, а спа като новороден.

Когато се събуди, беше се наспал напълно. Протегна се и костите му изпукаха. След това бързо се приготви. Дали не беше закъснял? Когато го видя, ханджията започна да му прави ниски теманета и да го приветства като най-добрия пехливан някога отсядал в хана му и го заклинаше да спомене името на хана му, като повтаряше много пъти “Девечи хане”. Освен това бутна в ръката му нещо за ядене. Той се хилеше многозначително и твърдеше, че то дава много сила на мъжа в леглото и на алая за борба. Старецът се кривеше и ог устата му течаха лиги. Яне не пожела да вземе това нещо, но старецът се кълнеше, че без него няма да спечели и че не е спал, за да го направи специално за него. Яне поиска пастърма. Плати и тръгна. Излезе навън, отвърза мулето и бавно тръгна към алая за борба. Струваше му се, че целият свят се е запътил натам.

Когато стигна до огромната поляна, на която щеше да се бори, отиде, върза мулето и Буря на един коневръз и заповяда на кучето да пази мулето. Сега двете животни бяха на сигурно място. Знаеше, че Буря ще

Токораз Memo

324

Ятаган и Меч

пази мулето, а и така нямаше опасност да се втурне и да нападне човека, с когото щеше да се бори. Защото нямаше как да обясни на вярното си куче, че това не е нападение над него.

Когато отиде да се запише за борбите, веднага за него се “залепи” някакъв мъж, който непрекъснато му казваше какво да прави.

- Сега се преоблечи! Сега си сложи киспет! Сега се намажи със зехтин!

- Не мога сам! Намажи ми гърба! - каза Яне.

Мъжът услужливо запретна ръкави и намаза 1ърба на Яне. Когато видя разкъсаните от мечката гърди, той потрепери и си личеше, че го е гнус. Яне беше сигурен, че иска да го пита, но не посмя. Затова пък каза:

- Много си слабичък още, ефенди! На колко години си? - попита той.

- Около четиринайсет! - отговори Яне.

- Малък си още! Не те ли е страх? Ти сигурно си най-слабият и най-младият тук! Сам ли дойде до тук?

- Сам дойдох!

- А въобще борил ли си се някога? Да не си мечтал да се бориш и да си дошъл тук да скочиш направо в “дълбоката вода”? Внимавай, тук нс е мястото да започваш да се бориш! Не искам да те плаша, но тези тук са най добрите пехливани в света!

Яне се огледа. Гледката наистина беше впечатляваща. Той наистина беше най-дребният и лек от мъжете. Само за миг сърцето му трепна и като че ли страхът се опита да го превземе, но Яне го възпря. Едва сега той осъзна къде беше попаднал. Стегна се чак сега, може би малко късно насочи вниманието си изцяло към борбата. Каквото беше дотук, беше, сега беше време за борба. Пехливаните започнаха да загряват. Всички те бяха облечени в късите до коленете кожени гащи и телата им лъщяха, намазани с масло. Яне не искаше да загрява. Той гледаше мъжете. Някои от тях бяха с едри набити тела, други бяха силни, с релефни, като сухи пръчки, тела, а имаше и по-дебели мъже, но всички бяха изключително силни. Изведнъж пехливаните зашумяха. Сред тях се появи Кара Мустафа. Мъжът беше много красив, мускулите му бяха изящни и толкова силни, без грам мазнина по себе си. На гърдите му се виждаше всяка жилка от мускулите му. Те бяха заоблени и правилни. Сега Яне разбра защо красивият пехливан беше любимец на жените. Но не беше само тялото и лицето му, в движението на Кара Мустафа имаше някаква поза и финес. Той като че ли казваше: “Вижте ме, това съм аз, красив, лек и впечатляващ! Аз съм най-съвършеният борец, аз съм душата на компанията, аз съм центърът на света!”

Яне се наведе. Много добре си спомняше онази вечер, между Боляровия хан и Станимака. Ако той беше пожелал, сега този красив мъж нямаше да е между живите и червеите отдавна щяха да са изяли тези

325

111 том “Хайдут”

111 глава “Едирпе”

мускули, мургавата кожа, мустаците и ситните къдрави косъмчета по гърдите му. Яне го изгледа, а гърдите му се издуха. Той виждаше впечатлението и възхищението, което Кара Мустафа предизвикваше у пехливаните, но знаеше, че е по-силен от този мъж. Кара Мустафа беше самовлюбен човек. Той смяташе, че е център на света и именно суетата му го караше да бъде слаб. Суетен човек не може да бъде сериозен борец, защото той мисли от гледната точка на търговец - какво ще спечели и какво ще загуби. Той винаги преценява и не е готов да се жертва и да заложи достатъчно, за да “играе” на живот и смърт. Яне знаеше всичко това и само се усмихваше. Той искаше да се скрие, за да не го види преди борбите Кара Мустафа, защото тогава можеше въобще да не се бори. Затова накара мъжа да му донесе едно одеало, седна и се зави с него през глава. Стана му топло, но пък така се чувстваше добре. Чувстваше се сигурен. Докато стоеше така и се беше вглъбил, бавно произнасяше молитвата на Болярови, която по-къено беше станала молитва и на кауците. Така той щеше да защитава честта не само на рода си, но и на приятелите си, една част от които вече бяха мъртви. Докато Яне произнасяше молитвата, през цялото време пред очите му се появяваха образите на всички тези мъже.

“Господи, прости ми и ме помилуй! Умолявам ге никога да не изпитам мощта на враговете си с помощта на моя бог Исус Христос! Да не почувствам болка и никаква мъка! Амин!”

После Яне остана под одеалото и в този момент му се допя. Остана по този начин, а думите сами се лееха от устата му. Отначало пееше тихо и някак като на себе си, но е всяка дума гласът му ставаше все по-силен и твърд. Той като че ли намери себе си и се сети кой е.

“…Телалин вика, телалин вика, телалин вика из Будина града, из Будина града, из Демиркапия, вика два дни, вика три дни, една ми неделя:

- Цоню ша са бори, Цоню Пехливанин, с ръце демирлии, е пръсти челиклии.

Никой са не наима с Цоня да са бори, с Цоня да са бори, с Цоня Пехливанин.

Наело ми са и, наело момче аджамия,

момче аджамия на дванайсет годин с негова сгоденичка,

той ще са бори, тя ще го гледа.

Отговаря Цоню Пехливани: Ако ша са бориш, първен да каулим: ако те надвия, ша ти отзема, ша ти отзема младата сгодсница и ша ти отрежа ръцете то лахтете, ръцете от лахтете, краката от коленете.

Токораз Memo

326

Ятаган и Меч

Че са се хванали да се борят Цоню Пехливан и Коста копелчето, Борили са й малко и млого, малко и млого, три дни и три нощи. Дето Цоню хване, бели меса къса, дето Коста хване, рунтави кожи дере.

Борили са три дни и три нощи, в кръв огънали, река кървава текнала, пак са един друг не разпускат.

Разсърди се момче аджамия, че издигна Цоня Пехливанин, та го в земя удари - у земята потъна, потъна и издъхна.”

Гласът на Яне се извисяваше все повече и повече. Мъжът отвън слушаше песента на Яне. Отначало помисли, че момчето се е чалнало от страх, но по-късно реши, че така то се подготвя за борбите.

Когато спря да пее, Яне вече беше готов за борба. Той стана, отметна одеалото от главата си и започна да се раздвижва, както правеха всички останали. Враговете му можеха да го видят, но ако искаше да остане скрит, да си беше стоял у дома. Трябваше да е мислил, когато тръгваше. През пялото време му беше ясно, че няма как да се бори в Едир-не и да остане скрит. Преди да тръгне насам беше предал картите и описанията на съкровищата на Василка. Едва ли някой щеше да се сети да ги търси у една стара, грохнала жена, а Яне знаеше, че на вещицата може да се разчита. Тя би умряла, но не би издала тайната на Вълчан войвода. Така сега той беше освободен. Нямаше как да участва на турнира без двамата пехливани да го видят и разпознаят.

Въпреки че беше станал и загряваше, никой не му обърна внимание. Всеки пехливанин гледаше преди всичко себе си. Отново сред тълпата, която беше наобиколила алая, и сред пехливаните, се дочу шум на възхищение и преклонение. От одеве Яне скришом с едното око поглеждаше към нещото, което приличаше на павилион и което беше издигнато в единия край на огромната поляна. То беше украсено с бели платове и воали, които, полъхвани от вятъра, ефирно се движеха. Там щеше да седи и да наблюдава борбите самият султан и цялата му свита.

Яне погледна натам, но разбра, че не султанът беше предизвикал тази реакция у гостите и пехливаните. И тогава го видя. Той беше огромен. Беше по-висок от всеки друг и като кораб - бавно и величествено, се носеше над тях. Нещо в него караше Яне да настръхне. Това беше спотаената мощ. За разлика от суетния Кара Мустафа, който беше повърхностен и се надуваше като паун, Кая отвън изглеждаше смирен и религиозен, вглъбен и някак затворен в себе си, но под всичко това си личеше една дълбочина. Всички знаеха, че башпехливанът идва след тридневен пост и молитва и че за него борбата не е място за показване, а религиозно преживяване. Той беше пречистен и готов за единение с

Ill том “Хайдут

327

111 глава “Едирне”

Аллах и всички пехливани чувстваха това. Ако публиката беше възкликнала заради начина по който изглежда Кая и той я беше впечатлил с външното си - неговата сила и размери, пехливаните въздъхнаха, загцото усетиха завършеността на качества на башпехливана. В себе си той нямаше никакво излишество и никакъв недостатък. Беше висок и извисен като минаре и стабилен и внушителен като джамия. Минаре и джамия едновременно. Всички други пехливани бяха само едното или другото. Всеки имаше своите силни и слаби страни и всеки се стремеше към завършеност, но тя се виждаше само у Кая. Минаре - извисеност, която се протяга към Аллах, висота на целите, гъвкавост и ръст, и джамия - пространство, в което да подслони всичките си качества, завършеност и съгласие със себе си. Мощ и стабилност. Джамията беше основата, която даваше възможност на минарето в него да се извиси. Досега Яне никога не се беше впечатлявал от борци, но този път изпита притеснение. Той беше повалил Кая, но в схватка без значение и то с изненадващо, забранено действие. Сега обаче башпехливанът щеше да е нащрек и едва ли това, че Яне е от Боляровите, щеше да му е достатъчно. Сигурно смесването на техниките на Боляровия и Бимбеловия начин също нямаше да му даде чак толкова голямо предимство. Методите му може би щяха да са достатъчно добри, но Яне нямаше да има личната сила да се противопостави на Кая. Може би той нямаше да е достоен, за да победи и у него щеше да е вината. Момчето подскочи няколко пъти. Сред тези огромни мъже все повече му се струваше, че е дребен и неподготвен. Как въобще беше мислил, че тук ще победи някого? Сега си даде сметка, че младежката му самоувереност го беше водила в това му приключение, а не здравите воински амбиции. Следващият път, ако въобще за него имаше следващ път, щеше да се отдаде на молитва, духовно развитие и на повече дълбочина. Като гледаше Кая, Яне разбра, че това е най-важното нещо, което му липсваше. Сега обаче вече беше късно, нямаше нито време, нито възможност нещо да се направи. Трябваше да се съсредоточи и да се бори с малкото, което имаше.

В този момент видя Хусам. Мъжът беше видимо зле. Явно запоят през нощта не му се беше отразил добре. Яне се усмихна. А можеше да има късмет и да му се падне да се бори с някакъв такъв пехливан. После се засрами. Нима той, Боляров, щеше да трепери и да се моли да му се падне глупав недостоен противник, за да докаже уменията си?! Въпреки че дядо му го нямаше наблизо, той изпита срам заради мислите си. Трябваше да се държи достойно. Засвириха зурни и задумкаха тъпани. Всички преместиха погледи от Кая и ги обърнаха към трибуната, къде-то скоро се появи султанът и величествената му свита от гости, първенци и прислужници. Тъй като беше по-нисък от околните, Яне не видя

Toko pen Memo

328

Ятаган и Меч

почти нищо от това зрелище и предпочете да слуша коментарите и възклицанията на околните пехливани. Султанът поздрави борците и те му отвърнаха в хор. Яне нито знаеше какво става, нито какво да прави, така че само той, от всички пехливани, мълчеше.

Скоро всички се оттеглиха, като по средата поляната остана празна и започнаха да съобщават имената на пехливаните, които да излизат да се борят един срещу друг. Бореха се без разлика в теглото, без продължителност на борбите, докато някой падне и се признае за победен. Всеки можеше да загуби борба само веднъж и след това спираше да се бори. Когато се изтеглиха от алая, изведнъж напрежението между пехливаните силно нарасна и като че ли въздухът около тях се сгъсти.

Кой ли щеше да бъде първият му противник? Въпреки срама си пожела някой по-слаб и недостатъчно добре подготвен. Сега, като ги гледаше, Яне разбра колко е недостоен. Гледаше ги и се опитваше да си избере някого, с когото да му е най-лесно да се бори. Това обаче беше много трудно. Тук нямаше случайни борци. Изведнъж си спомни думите на дядо си, които старецът му беше казал преди толкова много време, там, в Боляровия хан. Тогава малкият Яне, ги беше чул и както му се струваше ги беше разбрал, но едва сега те като че ли минаха през сърцето му. Дядо му беше казал:

“Никога не гледай противниците или враговете преди битка, защото тогава започваш да изпитваш страх! Тогава ти няма да виждаш истинските, реалните противници, а в очите ти остават само добрите им качества. И така, от тези силни техни страни, в главата ти се изгражда един непобедим обобщен враг. Той е съвършен и непобедим, но е само в главата ти. Този враг го виждаш благодарение на страха си. Той е изграден не толкова от предимствата и силните страни на противниците ти, колкото от твоите страхове и собствени недостатъци. Най-накрая ти така или иначе ще се изправиш срещу някой конкретен човек, който няма да има нищо общо с този обобщен враг. Но ти ще си вече уморен, защото вече си се борил с обобщения враг в себе си. Ти трябва да мислиш за всеки конкретен противник, а не да загубиш битката предварително, още от измисленият и сглобен от теб обобщен противник!”

Колкото и да го беше срам, Яне отново поиска одеалото, седна и се зави през глава. Искаше да се отдели от всичко това, да избяга от страха и притеснението. Дано по-бързо го повикат, защото това чакане го убиваше. Той беше казал името си на човека, като му го беше повторил няколко пъти и сега разчиташе, че той ще му каже, когато го извикат да се бори.

Скоро го чу и целият потрепери. Скоро щеше да се бори. Стана, но чувстваше някаква слабост в краката си. Струваше му се, че главата му е в облаците, а краката… крака въобще нямаше. Ушите му бяха стран

Ill том “Хайдут

329

III глава “Едирие

но заглъхнали и когато кажеше нещо, гласът му се връщаше в главата му и отекваше. Струваше му се, че не може да говори. Може би заради заглъхването на ушите и тълпата, шумът от борбите стана някак размазан и далечен, далечен. Като че ли всичко това не се случваше с него. Някаква сила, която беше извън него, го караше да върви, разбира се, всичко това ставаше и благодарение на ръката на неговия човек, която го подкрепяше и водеше към алая. Когато стъпи на полето за борба, се обърна към човека и му каза нещо, но тъй като сам не чу какво точно каза, не разбра дали въобще от устните му е излязъл звук. За негова изненада човекът замахна и му удари едни шамар. Яне не почувства никаква болка и обида.

- Много сте пребледнели, ефенди! Да не ви стане лошо?

Яне се обърна и тръгна към масата, където казваха кой с кого ще се бори. Сега беше важно да му се падне лесен противник. “Нека поне първият бъде малко по-лесен!” - повтаряше си Яне. Когато му го показаха, Яне изтръпна. Това беше висок, строен, силен мъж. Той беше с широки рамене. Не беше от най-тежките борци, но по всичко си личеше, че е много добре подготвен. Беше по-висок с една глава ог Яне, а мустаците му - грижливо поддържани, стърчаха настрани. Най-страшното беше, че до него стоеше Кара Мустафа, който като че ли се опитваше с погледа си да прегори дупка в гърдите на Яне. Това явно беше човек от антуража на Кара Мустафа и Кая и със сигурност беше един от най-добрите борци в Империята. Яне не беше имал късмет. Освен това Кара Мустафа стоеше до мъжа и му говореше. Той сигурно много добре беше опознал българската борба, тъй като години наред беше останал в Станимака, за да я изучава. Сигурно беше запознат и с метода на Болярови. Всичко това беше много лошо за Яне. По движенията, които Кара Мустафа правеше, младият пехливанин разбра, че той разказва на противника му за борбата на Болярови. Къде можеше да е виждал той тази борба? Освен от него самия в хана, може би и на Четиридесетте извора.

Яне гледаше двамата мъже и изведнъж го обзе прозрение. Те двамата страшно много си приличаха. Да, нямаше съмнение, ако не беше притеснен, сигурно много по-рано би разбрал всичко. Неговият противник и Кара Мустафа бяха братя. Чак сега Яне видя лицата им, очите, еднаквите коси и мустаците. Той щеше да се бори с брата на Кара Мустафа. Това откритие го зашемети. В този момент мъжът между тях извика:

- А сега, един срещу друг ще застанат Кара Исманл от Станимака и Яне Боляров от Станимака.

Публиката се разшумя. Яне не можа да разбере какво точно ги беше развълнувало, но пък и вече нямаше значение. Той беше вперил поглед в черните, като въглен, очи на Кара Исмаил. Вече не виждаше и брат му,

Токораз Memo

330

Ятаган и Меч

сега в целия свят за него беше останал само един човек и това беше той - Кара Исмаил. Брат му току шо му беше разказал за начина на Болярови и Яне веднага взе решение какво да прави. Нямаше да се бори като Боляров. Щеше да изненада врага си, щеше да се бори като Бимбелов.

Яне гледаше очите на Кара Исмаил и видя как той се намръщи. Явно беше видял белега на гърдите му.

Схватката започна. Кара Исмаил беше отлично подготвен пехливан. Личеше си, че се е борил в султанската школа, под водачеството на брат си и Кая, и че са му помагали най-добрите пехливани в Империята. Той имаше прекрасно класическо образование по пехливанска борба. Беше балансиран боец и макар без особено силни страни, беше много опасен. Двамата мъже се вкопчиха. Яне напрегна цялата си сила. Не искаше още с първия сблъсък да излети на земята. Борбата щеше да бъде дълга и изтощителна, още от началото си даде сметка за това. Опитваше се да хване Кара Исмаил, но внимаваше много да не се увлече в нападение и през цялото време мислеше и за защитата си. Братът на Кара Мустафа беше много силен. Той го превъзхождаше във височина и в началото се опитваше да натиска Яне отгоре и да го пресира. Яне устоя. Цял живот беше учен как да се справя с такива противници. Макар да се беше отказал от Боляровия начин, на няколко пъти се опита да захване турчина странично и да му мине в гръб, но той все избягваше. Това беше негова любима хватка, когато се бореше срещу брат си Петко. Турчинът обаче се оказа подготвен и предупреден за тази атака. Борбата продължи доста дълго. Яне започна да се задъхва, от усилието ръцете му се бяха зачервили и “горяха”. Хората отстрани ревяха от вълнение. Това се очертаваше да бъде една дълга борба. Турците обожаваха борби между добри и равностойни противници, когато битката не се решава за секунди и не зависи от силата и бързината. Те обичаха борби, които се печелят с воля, в които бойците изчерпват всички сили и възможности и тогава някой се мобилизира и победи. Яне беше чувал за вкуса на турците към борбата и сега много добре осъзнаваше, че тази борба е точно по техен вкус. Той искаше да победи бързо Кара Исмаил и да съхрани силите си за следващите борби, но нищо не можеше да направи. Турчинът беше много добър и също искаше да победи. Докато Яне се бореше, непрекъснато чуваше Кара Мустафа, който говореше отстрани и даваше съвети на брат си, най-вече как да се пази. Така всяка атака на Яне беше неутрализирана, защото четири очи следяха за нея. Скоро българинът свикна с гласа на Кара Мустафа. Битката продължаваше вече много време. С всеки изминат миг тълпата ставаше все по-възторжена и по-шумна. Въпреки че бяха обявени, че двамата са от Станимака, публиката много добре познаваше Кара Исмаил - брата на Кара Мустафа, и сигурно знаеше, че са се

Ill том “Хайдут”

331

III глава “Едирие”

изправили турчин срещу българин, защото по-голямата част от нея беше на страната на турчина. Яне усещаше това по шума. Когато той направеше нещо, наоколо цареше тишина, докато дори при най-малкото мръдване на неговия противник или дори подготовка, всички френетично започваха да крещят. Но това не му пречеше. Яне беше хванал Кара Исма-ил за киспета и си почиваше. Въздухът тежко свистеше, когато навлизаше в дробовете му. Вече беше уморен и имаше нужда от почивка. Всичките му опити да победи бързо бяха разгадани и завършиха без успех. Те само го бяха уморили и сега той имаше нужда да почине.

Докато двамата се бориха, публиката неистово крещеше, но над всички викове се извисяваше един вик: “Шейтан! Шейтан!…” В този момент Кара Мустафа започна да вика и да жестикулира. Той говореше на брат си. Увещаваше го да атакува, казваше му, че Яне вече се е уморил и пречупил. Той крещеше името на хватката, която според него брат му трябваше да направи. Досега Кара Мустафа беше говорил само за защитата, но сега за пръв път реши да подскаже на брат си как да атакува. По-го- лемият брат сигурно беше нетърпелив да види човека, който го беше унизил, победен. И сега, при първа възможност, искаше брат му да се възползва, защото знаеше, че умората на българина ще трае кратко. Така принуден той извика името на хватката, а Яне наостри слух. Той вече беше готов. Кара Мустафа му беше помогнал. Турчинът сигурно го мислеше за много уморен и че няма да може да осъзнае и да реагира на думите му, но всъщност Яне не беше толкова уморен, а просто се готвеше за още по-тежка и дълга схватка. Кара Исмаил сгреши, че послуша брат си. Той тръгна в атака, така както искаше брат му. Яне чакаше точно това. Той пъргаво избегна захвата на нокът разстояние от ръцете на турчина. Ако не знаеше какво ще прави противникът му и не беше предупреден, Кара Исмаил със сигурност щеше да го улови и да го победи, но сега не стана така. Яне успя да избегне ръцете на турчина, мина зад гърба му, двете му ръце се хлъзнаха в киспета му и Яне хвана с ръце чатала на турчина. След това го вдигна. Сигурно болеше. Сега това за него нямаше значение. Вдигна го високо и го тръшна на земята. При падането даже не подви крак. Турчинът падна тежко настрани. Тълпата изпищя от болка и съчувствие, а след това така завика, че Яне помисли, че ще го разкъсат. Той се олюляваше и едва стоеше на краката си. Беше победил, но беше изчерпал силите си докрай. Това сигурно щеше да бъде последната му победа в този ден. Не виждаше откъде можеше да намери сили да излезе пак да се бори, а камо ли да победи.

След като свърши борбата всички в един глас крещяха: “Шейтан! Шейтан! Шейтан!…” Яне все още беше зашеметен и не можеше да осъзнае какво означават тези викове.

Токораз Memo

332

Ятаган и Меч

След като го обявиха за победител, Яне видя как Кара Мустафа се втурва към брат си, който лежеше на земята. Той му се караше, но не осъзнаваше, че всъщност сам е виновен за загубата му. Яне се обърна и подпиран от нечия ръка, се отправи извън кръга. После посочи на своя човек да го заведе при мулето и Буря. Отвърза кучето, което, като скочи да му се радва, го събори на земята. После, с огромния си език, го облиза целия, явно не само от радост, а и заради зехтина. Мина време преди да се съвземе и тогава се сети за пастърмата и за онова нещо, дето помагало в леглото, дадено му от собственика на “Девечи ханс”. Той стана, взе ог дисагите първо пастърмата и режейки я на гънки ивици, с кесиджийскага си кама, започна да смуче сушеното месо. Като хапна доволно, пи вода и хапна от онова нещо. То беше като тънък арабски хляб, печен на камък, но вътре беше пълен с нещо като мед, тахан и много ядки. Младият пехливан успя да усети още вкуса на шам фъстък, орехи, лешници, бадеми, но имаше и още неща, които не можа да определи. Имаше и маково семе, сусам, анасон и други. Беше много сладко, толкова сладко, че чак пареше на гърлото му. Яне хапна два залъка. Вторият толкова го засити, че го преглътна насила. След гова ожадня. Пи много вода, толкова, че чак му стана тежко. После полежа малко. Неговият човек го зави с одеалото и отиде да види кога ще сс бори пак. Мъжът, който беше с него, беше искрено щастлив. Той възхваляваше Яне като “велик пехливан” и постоянно говореше как бил сигурен в победата му. После показваше как точно беше победил. От тези повторения българинът разбра, че мъжът е бил сигурен, че Яне ще загуби още първата си борба и сега е искрено учуден. Това обаче вече не го ядосваше. Лежейки, си даде сметка, че сам, ако трябваше да залага, никога не би заложил на себе си. След малко се почувства много по-добре. Не знаеше дали от месото или от “чудото” на ханджията, но вече беше много по-добре. Стана и сс раздвижи. Не биваше да спира и да изстива. Вече дори не сс съмняваше, че отново ще излезе да се бори. Отиде и видя, че не беше изял и половината от месото, а навитият на руло арабски хляб още не беше и започнат. Отхапа още един залък и така започна да се оглежда, да се разхожда и да се чувства много по-добре. Сладостта бавно се процеждаше в устата му и му даваше сила. Всички пехливани сс поздравяваха помежду си, независимо дали бяха победени и вече бяха отпаднали, или бяха победители. Тс се държаха като равни. Досега Яне не беше гледал нито една борба, затова реши да отиде да погледа. Другите мъже обаче го тупаха по рамото и го поздравяваха, всички тс казваха:

- Евала, победи Кара Исмаил!

От думите им той разбра, че са гледали борбата му с Кара Исмаил.

Ill том “Хайдут “

333

III глава “Едирпе

Както си гледаше спокойно и анализираше качествата на борещите се, тъй като всеки един от тях можеше да бъде негов противник, покрай него мина Кая. Башпехливанът се готвеше за първата си среща. Той дори не забеляза Яне. Погледът му беше устремен някъде в отвъдното и като че ли беше в транс, не виждаше и не чуваше нищо. Най-накрая обявиха кой ще се бори. Башпехливанът излезе и с противника му се вкопчиха, но силите им не бяха равни. Кая бавно и без особено усилие вдигна противника си, а след това внимателно го постави на земята. Публиката избухна в рев. Толкова голяма сила и великодушие демонстрира башпехливанинът. Всички бяха сигурни, че той е най-силният човек на земята и има право да бъде следващият башпехливан.

Яне стоеше и гледаше безмълвен. Това за него беше демонстрация на всичко, което един пехливанин трябва да притежава. Кая беше като жива книга, не само за техника, а и като кодекс за морала на бореца. Той не знаеше как ще победи този човек, нито дали има право на това. Той беше по-незначителен като човек, беше още малък. Как щеше да победи тази завършена личност, този светец в борбата?! Докато мислеше това, неговият човек разтревожен го пипна по рамото.

- Скоро ще се борите! Гответе се, господарю!

Яне трепна. За пръв път в живота му го наричаха “господар”. Явно мъжът наистина беше много впечатлен от победата му. Той обаче продължи да гледа Кая. Мислеше си за това от кой род е противникът на Кая. Той сигурно също беше от някой знатен пехливански род, но кой? Кая излезе от алая, последван от възхитените погледи на хората. Всички крещяха името му. Дори след борбата, хората бяха толкова пленени от силата на пехливана, че не можеха да откъснат очи от него. Той тръгна сред пехливаните и скоро мина покрай Яне, който също го зяпаше. Гигантът спря и го погледна в очите. Ставаше нещо странно. Всички хора усетиха това и затихнаха. Башпехливанът, богоподобният, макар това да беше греховно в исляма, но нямаше с кого да се сравни могъществото, силата и завършеността на бореца, та той спря и се загледа в един от пехливаните, в едно слабо и младо, още голобрадо момче.

- А, Яне!? Яне Боляров! - каза Кая. - Чух, че си дошъл да се бориш тук!

Яне мълчеше. Не знаеше какво да отговори. Той беше очаквал удар и

може би щеше да е много по-добре, ако Кая го беше ударил с едно елен-си в главата. Сега младежът стоеше и нищо не можеше да измисли и да отговори. Чувстваше се неловко, недодялано и глупаво. Унижението беше пълно, защото след като почака малко и като разбра, че няма да има отговор, башпехливанинът направи темане и продължи. Яне се чувстваше смачкан и унизен. Беше се държал като глупак. Беше показал стра

Токораз Memo

334

Ятаган и Меч

ха, незначителността и неподготвеността си. Публиката го беше сметнала за идиот или ням. Срам!!!

Така обаче не смяташе неговият човек. Той беше не по-малко смаян от Яне.

- Теб те познава Кая паша - башпехливанинът?! Той изрече името ти! Кой си ти? Откъде си? Откъде те познава?…

Въпросите на мъжа нямаха край. Той беше по-впечатлен, че Яне познава Кая, отколкото всичко останало. Скоро извикаха името му и колкото и да е странно, това зарадва Яне, защото така поне нямаше да слуша непрекъснатите тиради на човека до него.

Противникът му беше еничар. Разбра го по това, че зад него, през цялото време, стояха няколко мъже с високи бели шапки. Яне вече можеше да познае тези шапки и еничарите само по това как стоят и се държат. Доскоро той ги беше смятал за най-омразните хора на света, но от снощи разбра, че те не са само “роби на султана” и бездушни, безмозъчни машини за убиване, сред тях имаше майстори и в никакъв случай не биваше да ги подценява. Освен това скоро след началото на схватката умората отново се появи. Тежката борба с Кара Исмаил му се беше отразила. Публиката отново беше доволна. Еничарът беше силен мъж. По тялото му се беше отпечатал животът на лишения, битки и изтощение. Той беше сух, но много тежък и силен. Беше висок колкото Кая и Велко, но макар и по-лек, въобще не беше по-малко опасен. Двамата се бориха дълго и колкото повече се проточваше срещата, толкова по-неясно ставаше за Яне как ще победи.

Публиката предчувстваше борба от тези, които харесва, и крещеше с пълно гърло. Всеки път, когато Яне се бореше, тя крещеше: “Шейтан! Шейтан!…” Момчето, което Кая беше поздравил, участваше във втора борба. Хората вече го бяха забелязали и дори повтаряха името му.

- Българин някакъв! Яне! Яне Боляров!

Най-накрая, съвсем случайно, той налучка пътя към победата. След едно от разтърваванията, когато двамата вървяха един към друг, Яне реши да удари еленси в тялото на еничара. Той го уцели в един белег, който еничарът имаше отстрани на тялото, в областта на ребрата. За миг, само за миг, еничарът се стегна, явно изпита болка. Все пак той беше трениран да издържа на болка, но Яне веднага го усети. Разбра, че белегът е пресен. Явно раната току що беше зараснала или още не беше заздравяла добре. Яне веднага нанесе следващо еленси, като събра в него цялата мощ, на която беше способен. Спомни си колко много беше тренирал еленси и как само с един удар в главата беше повалил Кая. Сега, след втория удар, еничарът спря. Явно болката беше много силна и пред очите на воина причерня. Яне не искаше да го измъчва, затова веднага замахна и насочи нов, още по-силен плесник. Той изплющя така,

Ill том “Хайдут

335

III глава “Едирне”

че отекна над цялата поляна. Хората не можеха да разберат защо изведнъж еничарът беше престанал да се бори и го насърчаваха. Яне обаче знаеше какво става и нямаше да изпусне еничара. Събра всички сили. Човекът отсреща вече съвсем не мърдаше. Яне замахна и нанесе поредния си удар. Еничарът се беше прикрил е лакът, но и това не помогна. Яне насочи удара в лакътя, но той се предаде и на ребрата. Човекът издиша. Яне удари още веднъж. Еничарът пребледня и припадна. Хората изпищяха. Не бяха виждали такова нещо - пехливанин да победи и то само с еленси, е няколко последователни еленси.

Битката свърши. Яне беше доволен. Беше успял да победи, малко случайно наистина, но пък беше имал късмет и победи без много да се измори. Сега вече човекът, който отговаряше за него, беше втрещен. Той не можеше да намери думи, с който да изрази учудването и възхищението си. За разлика от предния път, Яне беше много по-спокоен. Не беше гладен, но все пак хапна един залък от “чудото” на ханджията. Изведнъж придоби някаква кристална яснота, гледаше срещите на другите пехливани и дори не се притесняваше. Нищо под лъжичката му не трепваше. Очакваше следващата си среща. Видя как “приятелят” му от снощи - Хусам, победи. Яне отиде да се разходи, видя как са мулето и Буря, после легна и погледа небето и облаците, които спокойно се движеха. Те бяха бели и пухкави и образуваха красиви фигурки. Младият пехливанин забрави, че е в Едирне и че участва в най-големите пехливански борби, а като че ли лежеше сред тревите на някоя поляна в Ро-допа или до Боляровия хан и съвсем спокойно съзерцаваше небето. Човекът дойде и го побутна.

- Ставай, скоро ще се бориш с някакъв Хусам Джаулджуйлия!

- Знам го! - спокойно каза Яне.

Човекът беше наистина учуден.

- Откъде ги познаваш всички тези мъже, ефенди? Познаваш Кара Ис-маил и Кара Мустафа, който беше втори миналата година, Кая те познава и този Хусам познаваш?

Яне нищо не отговори, но знаеше, че ще победи. Не че подценяваше Хусам, но беше изпаднал в такава яснота на съзнанието си и чувстваше такава сила, че не можеше да разбере как някой ще го победи.

Борбата беше кратка. Преди нея Хусам вежливо го поздрави. Яне също го поздрави, като приятел. През цялото време Яне контролираше схватката. Той беше по-бърз, по-силен и по-издръжлив. Хусам може би беше добър пехливанин, но след среднощния запой три победи не бяха малко. Яне победи Хусам с “курткапан” (вълчи капан). След края на срещата Хусам горещо го поздрави и го нарече “равен на Кая”. Яне знаеше, че сириецът го ласкае, но му стана приятно.

Токораз Memo

336

Ятаган и Меч

Следващата борба на Яне беше срещу противник, който беше два пъти по-тежък от него. Яне успя да го вдигне във въздуха и така го удари в земята, че счупи крака му и той повече не стана. Хусам беше дошъл да го подкрепя и да му подсказва и въпреки че сам беше загубил от него, искрено се радваше на победата му. След срещата Яне се поинтересува от здравето на мъжа, чийто крак беше счупил. Мъжът не му се сърдеше, а беше приел, че това е мъжка борба и такива работи се случват. Той се чувстваше поласкан, че Яне каза няколко добри думи за него.

- Щастлив съм, че загубих от един от четиримата! - каза мъжът.

Чак по-късно Яне се замисли, че всъщност до края на турнира бяха останали четирима пехливани. Двама от тях, той много добре познаваше - Кара Мустафа и Кая. Всички Болярови щяха да се гордеят с него, че беше стигнал до тук.

Кара Мустафа и Кая! Дали съдбата нямаше да бъде благосклонна към Яне и да срещне двамата мъже в следващата среща? Не знаеше кой е третият, но който и да беше нямаше да е на нивото на двамата. Ако те се сбореха, можеха да загубят турнира. Това беше една много малка надежда, която се появи в Яне. Но съдбата не беше благосклонна. Следващата му среща беше с Кара Мустафа, но преди това Яне видя как Кая “смаза” четвъртия от останалите пехливани. Башпехливанът го направи по безапелационен начин, без да вложи никакви усилия. Или той беше много по-добър като борец от противника си, или по-слабият пехливан се беше примирил и даде само формална съпротива. Яне не можеше да разбере това. Все пак отстрани победата на Кая изглеждаше като детска игра. “Как ли би изглеждал тук Велко?” - по някое време Яне си зададе този въпрос. В никакъв случай нямаше да отстъпва на пехливаните, нито по ръст, нито по сила, нито по умения. Велко беше много по-висок от Яне, по-силен и тежък. Дали нямаше да се справи по-добре от него? После се сети, че в деня преди битката при Караджов камък, Велко и Кая се бяха изправили един срещу друг. Как ли беше завършил сблъсъкът между двамата? Яне беше попитал, но така и не беше получил отговор. Велко обаче не беше наранен и участваше в битката с турцитс при Караджов камък. Както можеше да се убеди, Кая също не изглеждаше да е загубил. Какво беше станало? Кой беше победил? Двамата бяха ли се борили въобще? Това бяха въпроси, които го разтърсваха в този важен и напрегнат момент, и го отвличаха от това, което ставаше пред очите му.

Сега нямаше време за странични мисли. Пред Яне беше застанал Кара Мустафа и го гледаше лошо под тъмните си вежди. Яне пък гледаше мустаците му. Колко ли време отделяше мъжът всеки ден, за да поддържа такива мустаци?

Ill том “Хайдут

337

Ш глава “Едирие”

Борбата започна. Още с първия сблъсък Яне разбра, че не беше успял да се подготви и настрои за битката. От първия натиск усети настървението, с което Кара Мустафа се бореше. Мъжът срещу него беше успял да вложи в тази атака нараненото си самочувствие, унижението от онази нощ. преди няколко години, срама, че Яне беше победил брат му, и всичко останало, за което имаше да отмъщава. Още първата атака на турчина беше вихрена. Яне очакваше нещо такова, но какго се оказа не беше подготвен. Още миг и Кара Мустафа щеше да го вдигне. Турчинът му биеше еленси след еленси. Той опитваше при всеки захват да го одере, удари, ощипе и нарани. Въобще бореше се като жена, с онова настървение и злоба, характерни само за тях. Това не беше забранено, така че Яне не можеше нищо да направи. Отначало българинът не успя да противодейства. Отстрани изглеждаше, че той отстъпва, че е стъписан и объркан.

Сега на Яне му се наложи да си припомни как се беше борил братът на Кара Мустафа - Кара Исмаил. Братя бяха, не можеше да се борят по кой знае колко различен начин. Щеше да гради борбата си върху това. Все пак по-големият брат беше по-добър, миналата година той за пореден път беше станал втори пехливанин на същия този турнир. Сила му даваше и високото самочувствие, и желанието винаги да бъде център на внимание, което тук беше прераснало в амбицията му да стане пръв. Къде бяха слабите му места? Суетата, която беше породена от същия този егоцентризъм, високото самочувствие и това да се надценяваш? Яне знаеше, че такива борци винаги подценяват противниците си и надценяват себе си. Тук беше слабото място на Кара Мустафа, но как да го използва в борбата?

Изведнъж на Яне му дойде блестяща идея. Както се бореше, той повика Хусам и човека, който му помагаше. Едва смогна да надвика виковете на хората и това “Шейтан!”, което така натрапчиво го преследваше. Без да спира натиска върху турчина, той извика:

- Хусам ага, отидете до мулето ми и донесете денка, който е на самара!

Двамата мъже отначало бяха стъписани и не можеха да разберат дали чуват добре, или нещо им се причува. Мина известно време преди да разберат, че Яне беше казал точно това. Хусам Джаулджуйлия остана да вика и да помага на Яне, а другият мъж изтича за денка.

Като чу, че докато се бори с него, Яне говори с помощниците си за някакъв денк, Кара Мустафа много се ядоса и бурно го атакува. Това беше обида за всеки пехливанин. Яне успя да се напрегне и “овладя” атаката на турчина.

От страната на Кара Мустафа, да викат и да му помагат, се бяха наредили много негови приятели. Пръв сред тях беше този, когото Яне вече

Токораз Memo

338

Ятаган и Меч

беше победил в първата си борба - брат му Кара Исмаил. Освен тези, които викаха и даваха смислени съвети на противника му, имаше няколко мъже, които само гледаха и се кипреха. Те явно бяха от групата на турчина, но не бяха пехливани, а само бяха дошли да гледат. Зад групата на Кара Мустафа се извисяваше Кая. От одеве гигантът беше впил мрачния си поглед в борещите се мъже и ги гледаше, като че ли това беше най-интересното нещо, което беше виждал и от което зависеше животът му.

Отначало Кара Мустафа беше много по-активен, но с времето започна да губи силите си. Яне разбра, че битката ще е дълга и изтощителна, затова не бързаше. Този път обаче, за разлика от първата борба, той имаше кристална яснота на съзнанието си. От одеве вече няколко пъти Яне се беше “гмурнал” и беше успял да улови тънкия кръст на Кара Мустафа, но всеки път турчинът успяваше да се изплъзне, защото беше много трудно да се задържи тяло, намазано с мазнина. Яне се ядосваше на всяка своя несполучлива атака, защото пехливанската мазна борба, за разлика от сухата българска, беше състезание на грешки. Колкото повече грешиш, толкова повече се изморяваш… и губиш. При нея не е толкова важно колко си добър и колко успешни атаки си направил, а колко по-малко грешки си допуснал. Затова, ако по сухия начин можеха да се борят и да бъдат добри и природно силни момци, които не са надарени с особена техника и вникване в борбата, при “мазната” борба силата и предварителните възможности не влияеха толкова много. Ако “мазният” пехливанин няма съвършена техника и не е получил сериозно обучение, той не можеше да бъде добър. Това не беше борба на умения и в атака, а борба на грешки и в отстъпление. Тази борба искаше повече стабилност, по-яки нерви и сериозен характер. Яне знаеше всичко това, защото дядо му го беше подготвил. Той осъзнаваше, че ще загуби заради своите грешки, а не благодарение на уменията на Кара Мустафа.

Отново опита да се “гмурне”, но турчинът отново успя да се изплъзне с майсторство. Яне се нуждаеше от идеи. Беше се изчерпал, беше опитал почти всичко. В този момент, в който се чудеше какво да прави, видя че мъжът носи денка.

- Извади ятагана и ми го покажи! - с последни усилия извика Яне.

Мъжът не разбираше много добре какво иска Яне или по-точно защо иска това, но го изпълни. Яне видя острието на ятагана на Кара Мустафа. Отблясъкът на острието само за миг го заслепи, но накара и турчина да погледне натам. Той явно позна собствения си ятаган. Сигурно споменът за оръжието и за онази нощ, когато то му беше отнето, нахлу в него. Яне знаеше, че след малко турчинът ще се окопити, защото ще поиска пак да си върне изящното оръжие, което може би е принадлежало на поколения от рода му. Но в този момент той се отпусна. Така ми

Ill том “Хайдут

339

III глава “Едирне”

сълта му, от борбата, се пренесе върху ятагана. Дори само колкото трае едно премигване на клепач, но това беше достатъчно за Яне. Той се възползва от този миг невнимание и вдигна Кара Мустафа, а след това, преди да му даде време да се окопити, го “заби” в земята.

Първото нещо, което осъзна, беше, че животът му е в опасност. Помощникът му с ятагана така се беше въодушевил, че без да прибира оръжието в канията, го размахваше и тичаше към него. До него тичаше Хусам и добре, че беше той, иначе щеше да има кръвопролитие. Сириецът накара мъжа да прибере оръжието и така двамата понесоха Яне. В първия момент еуфорията беше огромна. Отвсякъде се стичаха пехливани, които го поздравяваха и го потупваха. Яне не беше чак толкова щастлив. Той знаеше, че е спечелил с хитрост, а не с умения, затова не се чувстваше горд от постъпката си. Беше успял да разстрои противника си, с вида на оръжието, което му беше отнел. Знаеше, че това не е много честно. Болярови дори не биха се зарадвали на такава победа. Но така беше успял да продължи напред. Сега предстоеше последната битка - срещу башпехливанина Кая. От нея щеше да зависи дали ще направи нещо велико, или само ще се представи много добре. Тази борба щеше да бъде границата между това дали е нещо изключително като явление, или е само много добър пехливанин. Ако победеше, това щеше да се помни цял живот. Яне се опита да си даде много ясно сметка за това. Иначе не знаеше нито как ще се бори срещу Кая, нито как въобще би могъл да победи. У него имаше само едно желание, но без идея как би могло да се осъществи. Той беше изпаднал в онова състояние, в което изпадат всички аджамии пехливани. Това го дразнеше, но нищо не можеше да направи. Вече нямаше ятаган, който да му помогне. Срещу Кая трябваше да се бори с уменията си, с това, което беше научил и постигнал в живота си.

Не знаеше какво ще прави и какво да измисли, но пък и сега вече беше твърде късно за това. Дядо му много пъти му беше давал пример и Яне сам знаеше колко са смешни пехливаните, които докато имат време да се подготвят, се шегуват или ги мързи, а когато дойде време за борба и когато усетят, че нещата са сериозни, започват да се пулят, страхливо да се оглеждат и глупаво да питат: “Сега какво да правим?” Преди това, когато са имали време и когато е трябвало да изградят ниво, те са били небрежни, защото са смятали, че има време и че все нещо ще успеят да измислят. Но когато усетят страха, започват да питат, но тогава вече е твърде късно. Така и сега Яне си даде сметка, че вече е късно. За толкова малко време не можеше да “стопи” разлика в умения, трупани през много години. Когато разбра това, се успокои. Той трябваше да победи с това, което вече беше изградил и което имаше, но кое беше то?

Токораз Memo

340

Ятаган и Меч

За това мислеше гой, докато извади “чудото” на ханджията от “Девечи хане” и бавно, смучейки го, го изяде цялото. Не беше гладен, но скоро щеше да се нуждае от сила, от много сила. Когато му станеше прекадено сладко, си отрязваше парче от солената пастърма и я слагаше в устата си. Така изяде всичко.

Преди последната борба имаше много време. Хората сс бяха пръснали и си говореха. Някои разпалено жестикулираха, други спореха, а трети се опитваха да повторят някоя техника и движение, които ги бяха впечатлили. Всички бяха в очакване на най-важната борба. Човекът, който по време на борбите беше до Яне, сега се грижеше за него. Хусам също му помагаше. Те му направиха масаж и му дадоха чай, защото след сладкото и соленото, сега българинът изпитваше огромна жажда. Знаеше, че не трябва да пие много вода, но не можеше да се спре. Мъжете през цялото време му говореха и го хвалеха. Може би така те смятаха, че му вдъхват кураж и го подготвят за борбата. Докато Хусам говореше преди всичко за славата, за уважението, което ще придобие, ако победи, за това, че всички жени щс искат да са с него или че ще има храна и приятели в изобилие, мъжът говореше за пари и злато, за това, че башпехливанът една година е на щедрата издръжка на султана, за скъпия диамантен пръстен, който предния път султанът свалил от ръката си и подарил на Кая, за това, че бейовете една година ще се бият да го направят свой почетен гост, да го поканят на трапезата си и да го отрупат с подаръци и съкровища.

- Ако станете башпехливанин, ще ме вземете ли със себе си? - питаше мъжът, с надежда в гласа.

- Само ако стана, така ли? - с насмешка се отнесе Яне. - Предполагам, че тогава ще има много хора, които щс искат да тръгнат с мен! Аз търся хора, които биха тръгнали с мен дори ако съм последен! Не обичам наведени хора, които винаги следват победителите! Ти ще бъдеш с мен, а утре, като загубя, ще ме изоставиш, заради другия силен на деня, заради другия башпехливан!

- Само ако спечелиш, щс ти бъда нужен, господарю! Аз знам много езици и познавам всички по-знатни хора в столицата! И понеже всеки бей и дерибей, дори на най-отдалечената област, има дворец и присъствие в Истанбул, може да се каже, че познавам всички господари в Империята! Ако станеш башпехливан, ще ти трябва някой, който да те учи как да се държиш като равен с господарите! От един обикновен пехливан ще трябва да се превърнеш в башпехливан, човек с обноски, който цени разкоша и парите!

- Господарят Кая такъв башпехливан ли е? Защо не отидеш при него?

Ill том “Хаидут

341

III глава “Едирие

- Господарят Кая не цени живота! Той е религиозен мъж и присъства с нежелание на празниците в негова чест. Миналата година аз държах за господаря Кара Мустафа, който щеше да бъде достоен башпехливан. С него двамата щяхме да покажем какво означава башпехливан, но това няма да се случи и тази година, защото вие, Яне ефенди, го победихте.

Яне беше сигурен, че скръбта на мъжа беше непресторена.

- Сега всичките ми надежди са свързани с вас!

Яне реши да се пошегува с мъжа.

- Аз и сега съм много богат, но гова не ме впечатлява!

Яне не лъжеше. Той наистина държеше ключа към съкровищата, натрупани от Вълчан и Велко. Само един човек можеше да му направи някакъв зулум и това беше Борю. Сети се пак за него и твърдо реши след Едирне да отиде да го търси и да му отмъсти.

- Богат сте?! - пренебрежително каза мъжът. - Вие сте единственият пехливанин дошъл съвсем сам! Добре че съм аз и господарят Хусам, иначе нямаше да можете да намерите къде е мястото за борба! Поне да яздехте кон, пък то муле. Личи си, че сте беден и идвате от някое затънтено място на Империята. От къде бяхте?

- От Станимъка съм. Едно хане близо до Станимъка.

- Това сигурно е някъде високо в планините, отделено от света. Щом яздите муле, трябва да е бедно и пусто място. Сигурно е някъде между голямата пустиня Сахара и Атлазките планини, или Кавказ, или някъде от по-далеч, от Памир и Хиндукуш. Откъде сте всъщност, господарю?

- Наистина до Станимъка има планина, но не е затънтено.

- Ох, извинете, ако ви обидих! Никой човек не смята, че живее в затънтено място. Всеки смята, че се е родил на най-интересното място на света и там е центърът на мирозданието! Извинете, че ви нарекох беден! В това няма нищо срамно, когато нямаш възможност да забогатееш, но когато имаш е глупаво да яздиш муле, след като може да имаш чистокръвен жребец!

Мъжът наистина го смяташе за беден, но не това го засегна. Обиди го това, че го сметна и за лъжец.

- Наистина имам много богатства!

- Да, във вашата страна, Яне ефенди, сигурно сте ага или везир, но в Истанбул ще бъдете най-низш просяк! Столицата на султана е великолепен град, скъп и разкошен! В него нищо да не ядеш и да не си купуваш и само да стоиш е скъпо! Той е виждал толкова богати хора, колкото няма в целия останал свят! Вие към кой народ принадлежите?

Яне беше видял толкова съкровища, иманета, злато и богатства, че беше сигурен, че дори султанът не може да се мери с това, което имаше в

Токораз Memo

342

Ятаган и Меч

пещерите на кауците. Нямаше как да обясни всичко това на този мъж. Представи си златото, а после равното поле, което се ширеше около Фи-либе и Боляровия хан, Родопите и онази мъглица, която правеше полегатите хребети да приличат на някакъв митичен, прадревен змей. България - колко красива беше тя! Заслужаваше си да се откупи със злато! Всяка педя от нея, той щеше да закупи със злато! Богатствата не бяха важни, а земята и идеята България. Яне почувства това със сърцето си, но нямаше как да го обясни на този човек. Все пак се чувстваше засегнат и каза:

- Аз съм българин!

- Не съм чувал за българите. Къде живеят те?

- Не си чувал, защото според султана ние не сме народ, а рая! Иначе Станимъка не е нито в Алжир, нито в Мароко, а е на два дни път с кон от тука. А българите са един от най-големите народи на Империята, които я изхранват и поддържат. Дори около Едирне е пълно с българи, чак до Бяло море и до Албания, а на север - до Дунав.

- Добре! Добре, не се обиждайте, Яне пехливан! Виждам, че целият се напрегнахте! Отпуснете се да ви размачкам!

Хусам също слушаше този разговор и искрено се учудваше. По всичко си личеше, че и той не беше чувал нищо за българите.

- Да се готвят башпехливанът Кая от Истанбул и Яне Боляров от Станимака - при споменаването на първото име тълпата избухна в бурни възгласи, а второто име мина под сянката на незаглъхналите възклицания от първото и този път “Шейтан!” не прозвуча така силно, както преди. Това не го интересуваше сега. Тръгна към алая, като не чувстваше и не мислеше за нищо. Ходеше все едно Бог направляваше краката му. В главата му нямаше и една мисъл. По някое време, съвсем за кратко, си спомни думите на Василка: “Помни, че си змей!” Но скоро и те изчезнаха в небитието. Как щеше да се бори в такова състояние, не му беше ясно. След сигнала той се спусна към Кая, но се удари в него като в скала. Толкова силен и мощен беше башпехливанът. Ръцете му - здрави като коренища на гигантско дърво, го обгърнаха и го стиснаха с такава сила, че ако не беше толкова силен, млад и подготвен, сигурно щеше да се прекърши. В тази “мъртва” хватка, като на змия, Кая увеличаваше натиска все повече и повече. Въздухът на Яне “излетя” от дробовете му. След малко започна да чува как ребрата му пращят под силата на стискането на Кая. Изход нямаше. След като го стегна така, гигантът го вдигна от земята. Той огъна гърба си като мост и краката на младия пехливанин започнаха смешно и безпомощно да махат във въздуха. Башпехливанът имаше такава сила, че сигурно можеше да изкорени средно голямо дърво, само с двете си ръце. Яне усети, че губи. Нямаше опора и не можеше нищо да направи. Напрегна всички сили и се опита с ръ

Ill том “Хайдут”

343

III глава “Едирпе”

це да бръкне под ръцете на гиганта. Сети се, че някога дядо му му беше разказвал една история за борбата между гигантите Херакъл и Антей. Сега Кая беше хванал Яне точно по същия начин, по който Херакъл беше държал Антей.

Ако телата и ръцете на двамата пехливани бяха сухи, той нямаше да може да бръкне, но като бяха намазани със зехтин, Яне успя да вкара ръцете си и със силен натиск разкъса захвата на гиганта. При падането той взе едно мигновено решение. Реши да се възползва от този момент и от това, че беше много по-нисък от Кая. Вместо да падне на прави крака, той ги сгъна в коленете. Знаеше, че така рискува много и че може да докосне земята, макар и неволно, с друга част от тялото си, освен с ходилата, но реши да рискува. Дори да загубеше, така поне нямаше да е срамно. Падна тежко на земята, със свити крака. Изведнъж рамото му се оказа на височината на чатала на Кая. Нямаше връщане назад, след миг той или Кая щеше да бъде шампион. Ако гигантът само се сетеше да го натисне, той нямаше да може да удържи и щеше да се стовари на земята. Кая обаче пропусна тази възможност. Сигурно беше твърде зает с това да мисли как Яне беше успял да разкъса захвата му. Той изпусна ситуацията само за миг, но точно този миг беше нужен на българина. Той веднага тръгна да се изправя и качи Кая на рамото си. Тежестта на башпехливанина беше огромна и Яне имаше чувство, че жилите на краката му ще се скъсат. Толкова трудно му беше изправянето. Публиката ревеше заедно с него. Той така викаше, че имаше чувството, че гърлото му ще изхвърчи от устата му, но сам не се чуваше. Краката му се огъваха. Кая беше във въздуха. Яне се напрегна за последен път и успя да изправи краката си. После много рязко отпусна главата на Кая, при което тялото на гиганта се удари в земята. През това време българинът задържа краката му, затова ударът се получи много тежък. Стори му се, че земята под краката му се разтрепери. В първия момент нищо не чувстваше и не разбираше какво става с него. Много ръце се протягаха към него. Чуваше откъслечни викове и радостни възгласи. Някакви хора му говореха нещо, но беше толкова шумно, че той не ги чуваше, а и не разбираше какво точно му говорят, но отново чу вездесъщото “Шейтан!”. Само една мисъл се въртеше в главата му - “Девечи хане”, “Девечи хане”.

Мина много време преди тълпата да го остави. Яне искаше да разбере защо като го видят всички крещят “Шейтан!”, но сега нямаше сили да пита за това. Хусам и помощникът му почти се сбиха с хората, за да го оставят на мира. Сега обаче на свой ред Хусам го сграбчи, вдигна го и започна да крещи, като се въртеше в кръг. Когато и той го пусна, към него се приближи помощникът му.

Токораз Memo

344

Ятаган и Меч

- Сега, башпехливан Яне ефенди, трябва да се стегнеш! Бързо наметни някой халат, защото скоро трябва да излезеш, за да ти дадат коча, а после трябва да те поздрави и самият наш господар, владетелят на всички правоверни - султан Ахмед III!

- Нямам халат! - бързо каза новият башпехливан и най-добър борец в света - Яне.

- Как така без халат? Какъв пехливанин си без халат? - възмути се той.

Яне реши да се пошегува, на душата му вече беше леко и той каза:

- Най-добрият пехливанин!

Мъжът се същиса, той като че ли полудя и започна да се щура наля-во-надясно. Най-накрая изчезна нанякъде. Чак сега Яне си даде сметка, чс дори не знае името му.

Когато след малко се върна, с чисто нов шарен копринен халат в ръка, Яне го попита:

- Всъщност, ефенди, как ви е името?

- Името ми, не е важно името ми! Вижте какъв достоен халат намерих, достоен за башпехливан! Скъперникът не пожела да смъкне достатъчно от цената и нямах време да се пазаря, но после ще отида да се разправям с него! Дължите ми пари за това истинско бижу, башпехливан ефенди! Бързо! Бързо!

Той хвана и почти насила повлече Яне след себе си. Доскоро място за борба, сега алая беше изпълнен с всички пехливани, които бяха участвали в борбите. Всички те се бяха строили и когато мъжът избута пред тях стъписания Яне, като по команда всички, включително Кая и Кара Мустафа, в един глас извикаха:

- Евала! Евала! Евала! Башпехливан!

Към Яне се приближи един нисичък възрастен човек, който водеше след себе си огромен коч. Рогата на животното бяха така завъртени на челото, че очите му не се виждаха. Отвсякъде се чуваше почти истерична музика на зурни и тъпани. Различните оркестри така сливаха музиките си, че на Яне му се струваше, че ще полудее. Човекът говореше нещо, но то нито се чуваше, нито се разбираше. Изведнъж, с едно единствено, много ловко движение, той вдигна огромния коч и с лекота го постави на раменете на Яне. “Пехливанин и то много добър!” - помисли си Яне. Самото движение, силата и умението да балансира, веднага показа на Яне, че дребният мъж е опитен и много добър пехливанин. Сигурно в миналото на него самия бяха поставяли такъв коч на раменете. Яне хвана кръстосаните крака на коча и като приклекна, го вдигна над главата си. Всички пехливани и цялото множество, като един, извикаха:

- Евала!!!

Ill том “Хайдут

345

Ш глава “Едирне”

От този момент Яне беше официално обявен за башпехливан. Той беше успял, беше сбъднал мечтите на хиляди Болярови и на милиони българи, техен пехливанин да бъде най-добрият, но сега не разбираше нищо от това.

Така както държеше коча се сети за Кая. Със сигурност си беше навлякъл неговата омразата и тази на Кара Мустафа, но сега не можеше да мисли за това.

След като Хусам му помогна да свали коча. помощникът му го поведе към трибуната, откъдето през цялото време султанът, с цялата си свита, беше наблюдавал. Яне се качи горе, но все още беше толкова зашеметен, че дълго време не можа да разбере кой точно е султанът.

- Е, Мирза, кой си ми довел? - попита един красив млад мъж, в разцвета на силите си и с осанка на владетел. Той имаше бледо одухотворено лице, което разкриваше вътрешна красота и финес.

Чак след това Яне видя златотъканите дрехи, безупречния тюрбан и всичко, което недвусмислено показваше, че това е самият султан. “Хубаво е за един владетел, когато хората го познават не по дрехите и антуража, който е около него, а по лицето и осанката. Това говори, че владетелят преди всичко е достоен и значителен човек и след това владетел по силата на властта” - това си мислеше Яне, като се възхищаваше на ясния поглед и гладка мисъл на султана. Със сигурност Ахмед III беше любител на изкуствата. Дядо му винаги му беше описвал турските султани като дребни, прегърбени, с брадавица на носа, скъперници, свад-ливи, дребнави и жестоки. Затова Яне винаги беше смятал, че те са с много тъмна кожа, която съответства на цвета на душите им. Този мъж нямаше нищо общо е представата му. Той беше изтънчен и благороден.

Султанът продължи да говори е помощника му. Така Яне разбра, че неговото име е Мирза и че някога е работил за султана. Сега беше ред на Яне да се учуди на познанствата на Мирза, точно така, както той се беше учудвал на неговите.

- Привет, башпехливанино! - обърна се по някое време султанът към Яне.

- Привет, Ваше величество! - бавно отговори Яне, като не беше сигурен дали точно така трябва да се обърне към султана. Мирза обаче веднага поправи нещата. Той, като опитен човек, продължи да обяснява, че Яне е малко нескопосан, защото не е учен какво да прави и да казва.

- Иначе не е лош човек! - завърши Мирза.

- Разбрах, че си от някакъв народ! Кой по точно?

- Българин съм, Ваше величество!

- Българин! - султанът така го каза, че не се разбра дали се сети кои са българите, или го каза само така, за да го запомни и по-късно да пи

Токораз Memo

346

Ятаган и Меч

та за тях. - Днес се бори чудесно и достави голяма радост на очите ми, макар да държах за Кая! Тази вечер те каня да бъдеш мой гост!

Султанът кимна, а Яне не знаеше какво да прави. Мирза съобразително хвана халата му отпред и го дръпна надолу. Без да иска Яне се поклони, а след това се обърна и така двамата напуснаха трибуната. Срещата със султана беше приключила толкова изненадващо. Той още не беше сигурен, че въобще се е състояла.

- Много бързо свърши всичко, Мирза! - каза доволен Яне. - Мислех, че ще съм много по-притеснен!

- Ти беше много “дървен” и нищо не каза, и по-добре. Султанът разговаря с теб даже прекалено дълго, а тази вечер ще бъдеш почетен гост на празненство в твоя чест. Това е много!

Докато двамата говореха, към тях се приближи някакъв мъж. Той беше дебел, с тяло подобно на буре. Двамата с Мирза започнаха да разговарят, като добри стари приятели. Когато мъжът си тръгна, Мирза каза:

- Трябва да тръгваме към сарая на султана. Там имаш отредени лични покои и те чака хамам, специално за теб. По пътя трябва да прода-дем мулето и да видим какво ще правим с кучето.

- Мулето не продавам, а кучето идва с мен! - рязко отсече новият башпехливан.

Мирза се направи, че не чува и продължи да се държи така, все едно, че Яне нищо не беше казал. Той си мърмореше под нос, но така че Яне да го чува:

- Уф, какво ми дойде до главата! Точно моят човек да стане башпехливан и той да е груб и недодялан, и да не се вслушва в думите ми! О, Аллах, защо само ме подлъгваш, че ще има щастие за мен, а после ме разочароваш? Мирза, Мирза е наказан!

Театралното тюхкане на Мирза не дразнеше Яне, дори напротив, развеселяваше го. Той гледаше хитрия мъж и искаше да види докъде може да стигне.

- Мъжът питаше и искаше да знае още нещо. В хамама някой трябва да ви размачка гърба! Какво ще искате - две ханъми или млади момчета?

- Какво? - Яне се изуми.

- По какво си падате, башпехливан ефенди?

- Досега никога не съм бил с жена, а с мъж дори не съм си го помислял! Аз съм християнин!

- Вай, вай, башпехливанин още не е бил с жена! Веднага трябва да се уреди този въпрос! Ако другите хора разберат, ще се смеят!

Яне премълча. Скоро той заговори на друга тема.

- Преди да тръгна към сарая има още няколко сметки, които трябва да уредя тук - каза Яне. След това, с твърда крачка, тръгна да търси Ху-

Ill том “Хайдут

347

III глава “Едирне”

сам. Намери го до шатрата му. Всички много се зарадваха, че лично новият башпехливан ги е удостоил с присъствието си и цялата свита на сириеца, която пак се беше събрала, искрено се зарадва на успеха на Яне. Новият башпехливан отдаде почит на всеки и се сбогува с Хусам, като с добър приятел.

- Сега, като башпехливан, ще обикаляш много из Империята. Ако някой ден се отбиеш в Дамаск, ме потърси! Нас всички ни знаят! Бих те поканил да седнеш при нас, но знам, че султанската трапеза те чака!

Яне се обърна и си тръгна. По някое време каза на Мирза.

- Коча, който спечелих от борбите, изпрати на ханджията на “Девечи хане”. Благодари му и му изпрати моите поздрави. Кажи, че башпехливанът му благодари. Догодина пак ще отседна при него и отново ще ми направи от своята “закуска”.

Докато Мирза отиде да свърши това, Яне обиколи града и отиде да види казармите на еничарите. Миналата вечер беше наблюдавал нещо, което беше оставило дълбок отпечатък у него и сега искаше пак да погледа, но не видя никого и скоро тръгна към пазара. Мирза го чакаше премалял от нетърпение.

- Бързо! Бързо, ефенди, закъсняваме!

След това го поведе. Лично той водеше поводите на мулето, а Яне и Буря го следваха. Мъжът явно знаеше накъде точно ги води. Скоро тази любопитна група застана през портите на Стария дворец. Мирза поговори със стражите и те го пуснаха. Когато Яне минаваше покрай тях, всички направиха ниско темане и го поздравиха най-вежливо, като го нарекоха “башпехливан”. Младежът беше потресен. Никога досега в живота си не беше получавал такова уважение. Сега сърцето му се стопли. Но това не беше краят. Всеки, който го срещаше, му правеше място и го поздравяваше. Явно вече всички го познаваха. В сарая имаше специално крило отделено за него. Там сновяха множество слуги, с които се разправяше Мирза. По някое време се появи един прислужник и каза:

- Прибрахме мулето на прислужника Мирза, а къде е конят на господаря?

Мирза веднага се появи отнякъде с готов отговор.

- Господарят много бързаше, за да не закъснее за борбите и конят му издъхна по пътя!

- Това означава, че господарят няма кон в момента!

- Да, при първа възможност господарят ще си купи кон, който съответства на ранга му!

Обърканият човечец се поклони и излезе с гръб към вратата. Яне се чувстваше странно. Толкова много хора му се кланяха, наричаха го “господарю”, а той беше част от раята и беше израсъл в бедност в Боляровия хан.

Токораз Memo

348

Ятаган и Меч

- Казах ви, че трябваше да се отървем от мулето! Мирза не е свикнал да язди муле!

- А Мирза свикнал ли е да го ритат отзад? - Яне не се стърпя на нарастващите претенции на помощника си. Тези думи като че ли успокоиха поне за миг мъжа. Яне го държеше при себе си, защото имаше нужда от помощта му, но понякога се ядосваше на досажданията му.

- Яне ефенди, имате ли пари? - попита по някое време Мирза.

- Не, нямам никакви пари.

- Трябва да отидем да вземем назаем малко пари! Не подхожда на башпехливанин да няма пари, да не раздава злато на прислугата и да не приема скъпи подаръци!

Яне веднага разбра, че мъжът има нещо предвид и на шега го попита:

- Откъде да вземем заем?

- Има тук един евреин, Ицхак се казва, той с радост ще ви отпусне заем!

- Никакъв заем няма да тегля!

- Не може, господарю, да се появявате навсякъде с едни и същи дрехи! Трябва и кон да си купите!

Мина се не мина някое време и Мирза пак дойде при него. Върху пищно легло, покрито цялото с най-фини полупрозрачни балдахини, бяха сложени дрехи. До тях стоеше човек с метър и с ножица в ръце. Той помоли Яне да ги облече, за да ги отнесе и да ги дошие. Това бяха дрехи, с които башпехливанинът трябваше да бъде облечен тази вечер. Те бяха подарък от султана. Яне искаше да помогне на мъжа да си свърши работата по-бързо. И точно когато ги беше облякъл и шивачът вземаше мярката, отнякъде се появи Мирза. Той беше като фурия. Развика се, започна да дърпа дрехите от гърба на Яне и за малко не го събори. Яне разбра, че първо трябвало да се изкъпе в хамама, а чак след това да се вземат мерки. На новия башпехливанин се наложи да стисне малко Мирза за врата, за да го успокои. После благодарният шивач си свърши работата и се оттегли, горещо благодарейки. Мъжът явно беше свикнал на такова отношение, но беше впечатлен от силата, спокойствието и благородството на новия башпехливанин. Личеше си, че това момче има благороден характер, не е покварено от властта и не се е самозабравило. После мъжът цяла година щеше да се гордее е това си познанство, да разказва случката и да възхвалява качествата на новия башпехливан.

Яне беше останал съвсем гол, Мирза беше отнесъл нанякъде халата му, затова сега се прикриваше с две ръце.

- Хайде, господарю! - каза Мирза и го поведе по дълъг и широк мраморен коридор.

- Хей, аз съм гол! Не мога да ходя така!

Ill том “Хайдут

349

III глава “Едирне

- Те всички са прислужнички, господарю! - спокойно му отвърна мъжът.

Най-накрая спряха пред една врата.

- Тук е, господарю! Това е хамамът! Влизайте!

Яне бутна широката врата и веднага навлезе в друг свят. Топлина и гъсти валма пара го обгърнаха. Кожата му цялата настръхна, но това беше от удоволствие. Той вървеше бавно и чу как вратата зад него се затвори. Подът беше украсен е многоцветна мозайка. Не можеше да види какво е изобразено на нея, но чувстваше пода топъл. Явно по някакъв начин той се нагряваше. Яне продължи напред и скоро стигна до голям басейн. Бавно влезе в него и не можа да сдържи стона на блаженство, който се изтръгна от гърлото му. Водата беше приятно топла и дори малко по-топла, отколкото беше очаквал. Отначало хем му беше малко горещо, хем му беше хубаво. Потопи се целият, до брадичката във водата. Чувстваше как изтощените му и стегнати от напрежение мускули, които се бяха превърнали в буци, сега се отпускаха и възлите, на които се бяха сплели, бавно се разплитаха. Това беше блаженство. Сега разбра какво е хамам и защо това беше награда за всички пехливани. Усещането да се изкъпеш в турска баня, след тежка борба, беше най-приятното нещо, което му се беше случвало досега. Това беше раят. Той дишаше тихо и леко, като че ли се страхуваше да не прогони прекрасния сън, в който беше попаднал. Докато стоеше на място, кожата му свикваше е горещината на водата. Водата беше толкова топла и така разпусна цялото му тяло, че на Яне му се струваше, че лети. Когато обаче раздвижеше ръце, изведнъж започваше да чувства водата по-гореща и така, макар да беше под вода, целият настръхваше от удоволствие. Парата беше толкова гъста, че нищо не виждаше. Скоро започна да се движи из басейна и имаше чувството, чс тялото му е огнена топка, а той е сред облаците.

И тогава от белите пухкави облаци се появиха два ангела. Отначало Яне не разбра дали това не е видение, но те бавно навлязоха във водата. Жените бяха напълно голи и само на главите си имаха по една малка диадема и тънък прозрачен воал сс спускаше над тялото им. Яне спря. Отначало воалите им, а по-късно и косите им, бавно се мокреха. Гледката беше толкова красива, чс Яне остана с отворена уста. Сигурно е изглеждал смешно, така изумен и застинал, с вода до брадичката. Жените се разсмяха и минаха от двете му страни. После леко го докоснаха, а той целият потрепера. После панически се опита да се освободи от тях.

- Там! Там! Почакайте ме там!

Двете жени веднага разбраха какво иска Яне и смеейки сс, излязоха от водата и отидоха близо до една дървена ажурна стена от много фина дърворезба. Ситни геометрични формички се преплитаха и образуваха невероятна плетеница. Още на влизане Яне я беше забелязал. Жените го

Токораз Memo

350

Ятаган и Меч

чакаха и си говореха, а Яне не можеше да излезе и така остана дълго във водата.

- Няма ли да идваш? - го повика по някое време едната жена. Яне погледна надолу.

- Още не! Можете ли да ми дадете някакъв пешкир?

- Защо, срам ли те е? - двете жени отново избухнаха в смях. - Сещам се защо? - каза другата и се засмя, но вече по по-различен начин.

Скоро му донесоха пешкир, но трябваше да мине още доста време преди да излезе. Когато го видяха, двете жени се смяха дълго. Яне бързо легна по корем и се отпусна. Жените само това чакаха. Веднага го заляха с някакво топло благоуханно масло и започнаха, с бавни движения, да размачкват мускулите му. Той беше затворил очи и така се беше отпуснал, че на моменти му се струваше, че потъва в някаква черна пелена. Те бяха толкова опитни в масажа, че така, като беше затворил очи, Яне престана да чувства тялото си такова, каквото беше. Струваше му се, че е тесто, а жените го месят и премятат и като че ли кости не бяха останали в него. Беше толкова отпуснат. Когато Мирза влезе с трясък и се развика, че закъсняват, Яне опита да се изправи, но не можеше. Голите жени, поклащайки съблазнително бедра, напуснаха хамама, а Яне остана легнал по корем, като гледаше след тях. Наистина нямаше сили да се изправи. Наложи се Мирза да му помага, за кой ли път днес. Яне влезе в басейна, за да отмие благовонното масло, което жените бяха втрили в тялото му. После излезе от хамама. Студеният и чист въздух му подейства ободряващо и го накара да се стегне. Новите му дрехи вече бяха ушити и грижливо сгънати го чакаха върху леглото. Яне се облече и от денка извади кесиджийската кама, която втъкна в копринения колан на новата си дреха. Той знаеше, че ще се яви пред султана, а бива ли воин да се яви пред владетел без оръжието си? Освен това не знаеше какво могат да намислят Кая и Кара Мустафа. Той трябваше да е готов на всичко. Шивачът явно беше голям майстор, защото дрехата беше много удобна и Яне веднага се почувства много добре, облечен с нея. Тя обаче беше турска - с шалвари и някаква горна част, като на бейовете, която се спускаше чак до петите му. Дадоха му да облече обувки с мека подметка, които бяха с извити нагоре остри върхове. Обувките бяха много удобни за ходене по мрамора на сарая, но Яне не можеше да си представи как би ходил с тях из Българско или Родопа планина.

- Къде са ми дрехите? - попита Яне. Новите дрехи много му харесваха, но не можеше да си представи как с тях би се прибрал в Боляровия хан, Бачкьой или Козбунар.

- Изгорихме ги! Те бяха пълни с въшки!

Ill том “Хайдут

351

Ш глава “Едирне”

Яне се намръщи и зверски изгледа мъжа, който се направи, че не забелязва това.

- Искам си дрехите!

- Няма ги, наистина ги изгорихме.

Яне не искаше да се ядосва, затова последва Мирза. Двамата вървяха дълго из коридорите. На едно място пред него се изправи огромен арап. Той сигурно беше от тези еничари, които само пазеха. Арапът беше висок колкото Велко и Кая и много му заприлича на кесиджията, който преди няколко години беше видял в стаята на Велко в Козбунар.

- Юсуп ефенди, султанът ни чака! - каза Мирза. - Това е новият башпехливан!

Юсуп явно въобще не беше впечатлен от Яне. Той все така го гледаше отгоре и никакъв мускул не трепваше по лицето му.

- Знам! - каза той бавно, а Яне като че ли потъна в дълбокия му глас.

Мина доста време преди сейменът да се премести и да ги пусне да

влязат. Той го направи бавно и е неохота. Яне и Мирза влязоха в голяма зала, е много мраморни колони. Повървяха доста преди да стигнат до мястото, където беше подредена дълга софра, върху ниска масичка. Около масата бяха насядали и налягали много хора. Това беше елитът на Империята. Когато Яне застана прав, всички спряха да говорят.

- Представям ви новия башпехливанин! - каза султанът и всички поздравиха Яне. После Мирза го настани близо до султана и до един човек, който по-късно разбра, че е Великият везир Чорлулу Али паша. Двамата мъже си говореха за изкуства, за поезия и за всичко останало, но не и за управлението на Империята. Яне почти нищо не разбираше от това, за което говореха, но разбра, че са умни и просветени хора.

“Може ли толкова умен човек да ни управлява, а ние да тънем в мракобесие? - мислеше си Яне. - Дали ако му кажа да освободи народа ни, няма да го направи?” От самото начало такива мисли се въртяха в главата на новия башпехливанин. Чорлулу Али паша по нищо не отстъпваше на султана и така мъжете все повече и повече навлизаха в разговора за изкуства. Яне виждаше как все по-голямо отегчение се изписва по лицата на останалите гости.

Храната беше в изобилие и добре подбрана. Повечето ястия Яне въобще не беше виждал, но дори и по-простите храни, които познаваше, бяха сготвени по великолепен начин. Отначало гой се притесняваше и само плахо опитваше от гозбите. Като хапна малко, гладът го превзе. Цял ден беше ял само пастърма и от “чудото” на ханджията от “Дсвечи хане”. Този ден не беше ял нормална храна, а се беше борил много пъти. Скоро се нахвърли върху храната. Най-много му харесаха едни мал

Токораз Memo

352

Ятаган и Меч

ки печени бутчета, залети с вкусен сос. Сигурно бяха от пъдпъдък или някаква друга птица. Яне ядеше и слушаше разговорите. Другите хора му се радваха и го насърчаваха. Всички хвалеха силата и уменията му и преразказваха борбите му. Опитваха се да си припомнят тази или онази борба и постоянно се допитваха до Яне, като към най-голям авторитет.

Най-накрая се нахрани. През цялото време, докато ядеше, слуги сменяха течността в една от чашите. Сега, когато се нахрани, отпи от нея. В чашата имаше вино, което беше охладено и много приятно. Виното беше с лек малинов аромат и много сладко. То приятно щипеше на върха на езика му и като че ли в него имаше и малко лимон.

- Какво е това? - попита Яне, когато слугите пак смениха чашата му.

- От Кавказ носят лед, с който охлаждаме виното. В него киснем сушени смокини, стафиди и разтваряме мед. Накисват се и различни билки, слагат се и резенчета зелен лимон.

- Какви билки?

- Това го знае само главният виночерпец!

Яне отпи пак от студената течност и тя все повече му се услаждаше. Студът пречеше да усеща алкохола и киселия вкус на виното. Прислужниците сменяха течността, когато тя се затоплеше. Студенината приятно се разливаше из тялото на момчето и така скоро, без да усети да е пил много, главата му се “завъртя”.

Разговорите ставаха все по-интересни и на него все повече му се искаше да каже нещо, но не знаеше какво.

По някое време се изправи един мъж и помолен от султана, започна да рецитира стихове. Яне знаеше добре турски, но все пак му беше трудно да вникне в смисъла на чутото, а може би виното също беше виновно за това. После зад завесата се чу тиха музика и пред султана, във вихрен танц, се завъртяха няколко танцьорки. Всяка движеше примамливо хълбоци и като че ли се опитваше да съблазни султана и гостите. Яне ги гледаше и пред очите му всичко се въртеше, но не от танца, за-щото когато притвореше очи, въртенето продължаваше. Вълна на блаженство се разливаше из тялото му. Той гледаше танцьорките и разбра колко голяма е разликата между тях и българките. Жените в родния му край се обличаха съвсем просто и смятаха, че задължението им е да раждат деца. А жените тук бяха като дявола. Те примамваха мъжете и ги изкушаваха. За пръв път в живота си Яне се почувства изкушен. Винаги беше смятал, че трябва да бъде с жена, която да обича и харесва. Беше си представял жената, с която е, скромна, тиха и послушна. Тези жени бяха от друго тесто. Те бяха свободни и ефирни, точно като воалите, с които се бяха прикрили. Когато музиката свърши, жените спря

Ill том “Хайдут

353

III глава “Едирне “

ха своя танц. Чак тогава Яне успя да ги разгледа. Най-красивите цветя на Империята събрани в един букет. Всички те стояха, а гърдите им се повдигаха от умора. Приличаха на уморени расови коне. Султанът се наведе напред и хвърли бялата си кърпа в краката на една от тях. Жената се наведе и взе кърпата, а после, в знак на благодарност за оказана чест, я допря до гърдите си. След това всички жени, гледайки към султана, излязоха назад.

- Башпехливан ефенди, харесаха ли ви ханъмите ми? - попита го султанът.

Яне се почуди как да отговори. Те наистина много му харесваха, но не знаеше как да реагира. В Боляровия хан и в България да похвалиш стопанката не беше лошо, но да кажеш за омъжена жена, че ти харесва и че танцува красиво, това вече беше обида. Яне беше чувал, че турците са ревниви и не знаеше, ако похвали танца на жените, дали това няма да разгневи султана.

В този момент се намеси Мирза, който го спаси:

- Башпехливан ефенди е останал без глас и е втрещен от красотата и майсторството в танца на вашите ханъми, о превелики владетелю и по-велител на всички правоверни!

Султанът се засмя на ловкото измъкване. Той гледаше изуменият поглед на Яне и всичко му беше ясно.

- Май башпехливанинът не е много сведущ по жените? - шегувайки се каза Великият везир.

В първия момент Яне не разбра какво точно говорят мъжете.

- Има такова нещо! - призна Мирза. - Той идва от някаква дива страна, която била съвсем наблизо.

- Много ли е беден? Нуждае ли се от пари? - попита пак Али паша.

Яне искаше да каже, че е богат и че има пари. Той си представи богатствата на Вълчан и Велко. Сигурно беше много по-богат от всички тези мъже вкупом. Дали сега не беше възможно да поиска да купи България? Не знаеше колко пари ще му трябват и дали ще му стигнат. Може би не беше лоша идея да попита султана, пък току виж вече има пари да откупи България.

- Мисля, че е много беден! Струва ми се, че няма пукната пара! Освен това до тук е дошъл, яздейки муле!

Всички мъже се шегуваха за негова сметка и избухнаха в смях, при последните думи на Мирза. Яне искаше да се защити. Той не беше дрипльо. Беше по-богат от всички тези мъже. Той беше горд човек, от славен род на пехливани. Някога неговият род сигурно беше владял цяла Тракия и Загоре.

Токораз Memo

354

Ятаган и Меч

- Богат съм! - пиянски избоботи Яне и не позна гласа си. - Имам пари да купя цяла България!