- Отначало ще се боря на Четиридесетте извора до Станимъка, после смятам да посетя и да предизвикам Бимбелови от Пашакьой и Фа-кия, а след това ще отида в Едирне и отново ще стана башпехливан! Ти трябва много да ми помагаш, защото всички останали пехливани се готвят да ме надвият! Представи си сега, докато ние с теб си говорим, някой пехливан в Персия се готви до изтощение, друг в Мароко или Алжир е тичал цял ден, за да се подготви, в Истанбул моят бъдещ противник е обиколил десет пехливански школи и е победил всичките им най-добри борци! Кая се моли и подлага тялото си на мъчение и аскеза, за да ме победи. Кара Мустафа е бил при много жени, после на пищен пир се е изправил и е казал: “Ще победя този слабак - новия башпехливан Яне!” Всички те мислят за мен и имат само една цел - да ме победят. Докато двамата с теб в момента говорим, те се готвят. Те са готови да минат през стени и трудности, за да вземат това, което е мое. Те искат да бъдат на моето място и знаят, че пътят е само един, трябва да преминат през мен и те са готови да го направят. Те са прави и се борят за това, но аз съм се отпуснал! Трябва да ми помогнеш!
Диньо слушаше думите на приятеля си и едва сега разбра защо той е башпехливан, какъв дух го движи и защо е победил. Изведнъж той разбра, че Яне не е обикновен пехливан или просто много силен пехливан. Той беше шампион! Той знаеше всичко това и не можеше да остави противниците му да го изпреварят. Яне ги усещаше, в което и кътче на Земята да се намират. Той мислеше за тях и си ги представяше, и нямаше да ги остави да го изпреварят. Диньо разбра, че Яне отново ще стане башпехливан и това му се стори толкова нормално. Скоро двамата намалиха и упражненията с меч, като се отдадоха почти изцяло на борба. Макар и еднорък Диньо беше много силен и беше достоен противник.
Пролетта настъпваше бавно в планината. Яне все повече се бореше и дори започна да тича из планината. Той все по-често започна да сънува битките. Спомняше си недостатъците, които беше открил по време на борбите и сега реши да ги поправи. Освен това трябваше да измисли нови неща и да придобие нова сила, въобще ново ниво. Започна всяка вечер да сънува Кая. Той трябваше да бъде нива над другите. Та той беше башпехливан и трябваше да докаже и защити това. Вече не можеше да разчита на това, че останалите пехливани ще го подценяват или че ще може да ги изненада. За него се носеха легенди и вече всички знаеха силните му страни или поне ги изучаваха. Яне беше сигурен в това.
Токораз Memo
384
Ятаган и Меч
Тази година Яне беше решил да се подготви за дълги и много изтощителни борби. Всички пехливани щяха да се борят срещу него с вдъхновение и ожесточение. Трябваше да поеме първоначалния им тласък, но трябваше и да може да издържи и да търпи, за да ги прекърши. Момчето знаеше, че ще му бъде много тежко и се готвеше за тежки битки. Всеки ден тичаше из баирите към българското село Славейно. Отначало му беше много трудно, но с времето ставаше по-лесно. Наближаваше Гергьовден и Яне се сбогува с Диньо. Вечерта преди да тръгне той му каза:
- Искам да ми изковеш истински меч!
- За да изкова истински меч ми трябва много добра стомана. Искам да нагъна листа хиляди пъти, за да стане острието гъвкаво и жилаво и в същото време изключително здраво!
- Какво трябва да направя, за да намеря такава стомана? Откъде да я взема?
- От много време не съм виждал добра стомана. Твоят ятаган е изключително добро оръжие. Гой е изкован от стар майстор от Дамаск. По-хубав материал не мога да си представя! Ако ми го оставиш, войводо, от него ще ти изкова отлично оръжие, един изключителен меч! Ще се старая много, ще вложа цялата си душа и ще се опитам да бъда на нивото на старите дамаски майстори! Вътре ще вложа мека част, която да поема ударите и да прави оръжието гъвкаво, а отвън ще бъде здраво и калено!
Яне слушаше учуден, но разбра, че Диньо има право. Той искаше да създаде най-доброто оръжие, което да противодейства на ятагана, но в същото време не желаеше да се раздели с прекрасното оръжие, което беше взел от Кара Мустафа. Сега той се замисли и разбра, че ако искаше да има новото оръжие, трябваше да се примири и да загуби старото. Само за миг той реши. Откачи ятагана от силяха си и го подаде на Диньо. Искаше да каже нещо, но знаеше, че циганинът осъзнава отговорността и знае колко скъп е ятаганът, затова не каза нищо. После се замисли дали на него самият нямаше да му потрябва оръжието, но си спомни, че през цялото лято не беше използвал ятагана нито веднъж. Защо щеше да му бъде нужно оръжието сега? Така остави ятагана на Диньо. Знаеше, че когато се върне, ще го чака изкован от него меч.
Въоръжен само с пищова, подарен му от Кара Тозю и кесиджийската кама, войводата яхна коня. През цялата зима беше мислил за Митьо Джумбиша. Беше разказвал много на Диньо за турчина и му беше обещал да го запознае с него. Дали турчинът щеше да дойде на Гергьовден, или съвсем нови ветрове го вееха сега? Яне мислеше и за султана, за баба Василка и за момичетата, но най-много мислеше за Буря. Сърцето му се свиваше, когато се сетеше в какъв вид беше оставил любимото си куче. Дали Буря беше жива? Дали животното, което толкова много го оби
Ill том “Хайдут
385
III глава “Едирне
чаше и го беше спасявало толкова много пъти, вече не беше мъртво? Той поиска да отиде до Козбунар и да я види. Сега обаче беше тръгнал към Станимака. Привечер стигна до Бачкьой, където остана два дни с Кара Тозю и Сотир. Като чуха, че Яне е тръгнал за борбите на Четиридесетте извора, те настояха да го придружат. Той опита да ги възпре, но това не беше възможно. Кара Тозю скочи и двамата дълго се бориха. Яне не искаше да унижава мъжа и затова не се напрягаше особено. Силен човек беше байрактарят му, но Яне беше много по-силен от него. После се побори и със Сотир. Чувстваше се добре, беше силен и много издръжлив. Хвана Сотир, вдигна го във въздуха и така, стискайки го, и като не му даваше да диша и да стъпи на земята, го държа толкова, колкото да бъде казана сто пъти основната молитва в християнството “Отче наш”. В това време синът на уста Манол, подпомаган от Кара Тозю, се опитваше да разкъса захвата му. Яне пъшкаше и сумтеше, но не пусна приятеля си. Не позволи и един пръст да му откопчат.
Когато тримата тръгнаха към Четиридесетте извора, върволицата от талиги и коне вече вървеше надолу към Станимака. Яне вървеше най-отпред, а селяните му сторваха път, като си шепнеха нещо.
- Какво си говорят? - Яне попита Кара Тозю.
- Хората те познават по каука, войводо! Всички знаят, че войводата на кауците е станал башпехливан! Всички знаят името ти и чакат да победиш!
- Това не е добре! Вие ли подклаждате слуховете?
- Това не са слухове, войводо! Ние разказахме това, което ти ни каза. Турни го потвърдиха, а жените запяха песни за Яне войвода и Яне пехливан.
- Това не е добре! Ние не трябва да се знаем! Не сме станали кауци, за да ни знаят хората и да ни сочат с пръст! Ние имаме дело за вършене!
- Войводо - каза разпалено Кара Тозю, - понякога работата, която имаме да вършим, ни се струва най-важна и ние се вглеждаме в нея, но понякога един пример може да бъде много по-полезен от всички дела, които вършим. Това, че за тебе се пеят песни, че всички знаят Яне Каука и знаят, че е станал башпехливанин, кара стотици момчета да не мислят, че са рая и по-ниско от останалите. И те вярват, че са достойни и също като теб могат да побеждават турците и всички други народи. Виждал съм как горят очите на децата, когато слушат разказите за битката ти с Кая, как всички извикват: “Защо не го остави да умре!”, когато слушат за това как си спасил султана. Всичко това е много по-важно от златото и съкровищата на Вълчан и Велко, защото дори да купим Българско, трябва да има достойни хора, които да живеят тук, хора, чувстващи се пълноценни чиляци, мечтаещи и вярващи си. Всеки българин трябва да бъде пехливанин. Ти правиш това, войводо, и то е най-важното нещо! Не го правиш от гордост или заради пари, така че то не е от егоизъм!
Токораз Memo
386
Ятаган и Меч
Яне се замисли върху думите на Кара Тозю и започна да се усмихва на хората, които го поздравяваха.
Когато наближиха Станимака, тримата решиха да се отклонят и да заобиколят града. Това, че селяните познаваха Яне и кауците, беше добре, но това означаваше, че и турците ще го познаят. Той си спомни нападението над него и Мирза миналата есен покрай Хаджи Елиз махала. Все още не беше сигурен, но най-вероятно Кая и Кара Мустафа бяха платили, за да ги причакат хората на Първан и Дели Узун. Затова сега, когато наближиха Станимака, тримата решиха и заобиколиха града отдалеч. Когато стигнаха до Четиридесетте извора, Кара Тозю отиде да запише Яне за участие. Всички организатори и пехливаните бяха впечатлени, че башпехливанът е тук. Скоро обаче се разбра, че въпреки протестите на Кара Тозю, Яне няма да може да вземе участие в борбите. Организаторите бяха поласкани, но не искаха да пуснат башпехливана да се бори. Те настояваха Яне да бъде почетен гостенин на борбите. Така Яне, през цялото време докато мъжете се бореха, седеше на почетно място. Той много искаше да се бори, но това явно нямаше как да стане. Болярови отново нямаха пехливанин. Яне наистина не можеше да си спомни след него кой от Болярови би могъл да се бори. “Дали Болярови знаеха, че башпехливанът на Империята е Яне от техния род? Къде ли бяха в момента дядо му и баща му? В какво ли здраве са?” - тези въпроси вълнуваха младия башпехливан, докато гледаше борбите. Шампион стана едно набито момче от Цървен. Яне не можеше да си спомни дали се беше борил с него. Сега той излезе и метна агнето върху раменете на момчето. Не можеше да разбере дали е турче, но краката му бяха къси, а тялото - дълго, силно и гъвкаво, като на турците. Както и да е, Яне метна агнето на раменете му, а то го гледаше като че вижда Бог. Най-смешното беше, че момчето сигурно беше колкото него на възраст или една-две години по-голямо.
Борбите свършиха, а Кара Тозю и Сотир бяха разочаровани.
- Ти щеше да победиш! - убеден каза Кара Тозю, а Яне се усмихна. В този момент Яне чу познат глас. Беше Мирза. Турчинът беше тръгнал за Бачкьой. Той беше запомнил за срещата си с Яне. Явно мъжът не беше забравил парите, които Яне му дължеше. Той нямаше да се откаже от парите си, ако ще да ходи в дивата планина, сред дивите българи. Сега Яне разбра колко голяма сила имат парите и златото върху някои хора. Мирза веднага застана пред Яне и на башпехливана му стана ясно, че от него няма да има отървано. Четиримата яхнаха конете и запрашиха направо към Цървен, а после и към Орешец. На Яне му се струваше много опасно отново да мине през Бачкьой, затова реши да мине направо през планината, за да стигнат до хайдушката поляна и Велковата дупка. Мирза следваше групата, макар никой нищо да не му казваше.
Ill том “Хайдут
387
III глава “Едирне
Вечерта ги завари в планината. Мъжете запалиха голям огън. Вечер, тук горе под звездите, беше студено и Яне запали още един огън. Мъжете седнаха и се разговориха. Всеки разказваше какво е правил. Мир-за също разказваше. Българите го разбираха и се смееха, а той се чувстваше много добре, защото беше център на внимание. Преди да си легнат Мирза все пак попита:
- Башпехливан ефенди, можете ли да ми кажете къде е онзи хубав и стар ятаган?
Яне се учуди, че Мирза помни оръжието му. Те много пъти бяха работили с него, но башпехливанът беше сигурен, че той го е запомнил не само защото е много добро и ценно оръжие, а защото е много скъпо. Затова Яне отговори кратко.
- Загубих го! - така той искаше да спре Мирза да го разпитва.
През нощта спаха лошо. По някое време стана много студено и Яне
цяла вечер трепери, без да успее да се стопли, да се отпусне и да заспи спокойно. Сутринта всички станаха бързо и се приготвиха за път. Явно всички бяха студували и с радост узнаха, че веднага ще тръгнат.
Когато стигнаха до поляната, там вече всички ги чакаха. Огънят гореше, а около него бяха насядали мъжете. На друг по-малък огън, който всъщност беше само разстлани живи въглени от големия огън, Теофилакт вече беше поставил чевермето. Тук бяха също и Шибил, Шабан и Кольо. Отначало времето беше студено и ветровито и осемте мъже, увити в ямурлуците си, стояха около огъня и си разказваха за това как бяха прекарали зимата. По някое време небето се затули и заваля пороен дъжд. Тежките мокри капки веднага намокриха мъжете. Наоколо нямаше заслон или гъста гора, под чиито клони да се скрият, така че Яне взе решение и мъжете, отнасяйки и недопеченото агне със себе си, един след друг изчезваха в цепнатината, а Мирза беше изумен. Яне знаеше, че те са недоволни, че турчин, който не е каук, ще трябва да влезе във Велковата дупка. Най-накрая отвън останаха само Яне и Мирза. Тогава башпехливанинът заговори:
- Мирза ага, трябва да забравите това, което ще видите и всичко, което ще научите! Ако устата ви произнесе само една думичка за тайните, които ще научите, веднага ще ви застигне най-грозната смърт! Само една думичка и сте мъртъв! Запомнете го много добре!
После Яне хвърли една борина нагоре и пещерата се освети отвътре. Входът й се видя, Яне показа на турчина как да влезе в цепнатината. Когато влязоха в пещерата, изумлението на Мирза го накара да падне на колене, така че той заприлича на богомолец. Сигурно така и беше, защото богът на Мирза бяха парите и златото, както за евреите е бил Ма-монта.
Токораз Memo
388
Ятаган и Меч
Останалите кауци бяха влезли в малката пещера, която беше отделена от голямата с дървена врата. Те бяха взели агнето и жар, така че със сигурност щяха да запалят огън и да го сложат да се допече. През вратата се чуваха приглушените им гласове. Яне гледаше коленичилия мъж и му ставаше смешно. Той вече беше разбрал, че Мирза е много впечатлен.
- Мирза ага, дължа ви пари за миналата година, за това, че ми помогнахте в Едирне и че бяхте е мен през цялото време, както в Истанбул, така и в Българско. Вземете толкова, колкото смятате, че ще ни трябват в Едирне и за тази година! Вземете, Мирза ага!
Турчинът като че ли не го чуваше, той мълвеше:
- Това, което сте казвал, Яне ага, е било истина! Вие наистина сте много, много, много богат! Такова съкровище, захвърлено така в някаква пещера! Каква небрежност! Ще имате такова богатство, а ще яздите муле!
Яне трябваше да повтори няколко пъти молбата, за да може мъжът да се приближи до купчината със съкровищата. Той богоговееше пред нея. Мирза докосна някакъв скъпоценен камък, а след това го помилва. По всичко си личеше, че го оценява и му се наслаждава. Яне го гледаше и виждаше каква любов и наслада изпитва Мирза към парите и богатствата.
След това, като оглеждаше всяка скъпоценност и я оценяваше най-внимателно, Мирза взе това, което смяташе, че Яне му дължи, после взе за пътя до Едирне и за достойното прекарване на времето там и със султана. Всичко това той нареждаше върху една плоска кожена чанта, от тези, които се носят закачени на седлото на коня. Кауците бяха подслонили конете в една скална ниша близо до входа на пещерата. Бяха взели с тях и седлата, и всичко по тях.
Когато Яне реши, че Мирза е взел достатъчно, каза:
- Приберете всичко това и да ходим при останалите! - каза Яне.
- Башпехливан ефенди, нещо да сте забравили? - ехидно каза турчинът.
- Не, не си спомням!
- Ами трябва да върнем 120 златни пари на евреина лихвар Ицхак!
Чак сега Яне се сети, че миналата година наистина бяха взели пари
на заем от евреина.
- Добре, изброй сто и двадесет пари!
Мирза се приближи до купчината и внимателно започна да избира от златните пари. Явно държеше да бъдат от някакъв определен вид.
- Нали взехме сто пари, защо ще връщаме сто и двадесет? - попита Яне.
- Нали от това живее лихварят! - отговори Мирза.
В този момент, докато двамата мъже стояха и спокойно си говореха, защитени в утробата на пещерата, нещо изскочи от сянката на златната купчина. Докато Мирза събираше златни пари, Яне стоеше и държеше
Ill том “Хайдут
389
III глава “Едирне
в ръка факла, с която осветяваше купа. Отначало войводата не можа да разбере какво става. Нещо черно изскочи от сянката и се втурна към него. Не можа да разбере дали му се привижда, или това е някаква зрителна измама от движението на факлата. Човек ли беше или животно? Затова, когато видя нападението, вече беше късно. Нещото летеше към него. Яне инстинктивно мръдна и избегна удара на мъжа, който допреди малко се беше спотайвал в сенките на пещерата. Мъжът беше въоръжен с ятаган, но пропусна. Яне бръкна в силяха си и извади пищова. Мъжът се обърна и видя пищова. Яне също го видя, това беше Борю Белята. Бо-рю също държеше пищов в ръка. Той го беше насочил към Яне. За да се предпази, Яне хвърли факлата и скочи на земята, като се претърколи. В този момент прокънтя изстрела. Яне се обърна и се опита да види къде беше отишъл Борю. Факлата беше на земята и все още светеше, но толкова слабо, че почти нищо не можеше да види. Не виждаше и нападателя. В ръката си все още стискаше пищова, но хвана и камата. Повдигна глава и се огледа. После се изправи. В този момент дървената врата, която отделяше голямата от малката пещера, се отвори и от там наизлизаха каупите. Те бяха чули изстрела и сега, въоръжени до зъби, наизска-чаха, за да видят какво става.
- Войводо, войводо! - извика Кара Тозю. - Добре ли си?
- Изхода, “отсечете” изхода! - заповяда Яне и видя как двама-трима мъже се втурнаха да завардят пътя към изхода.
- Кое краставото псе го направи това? Турчинът, нали? - попита байрактарят.
- Не, не! Борю Белята беше!
- Борю ли? Светлина! Дайте факла!
Скоро пещерата беше цялата осветена, но от Борю нямаше и следа. Той като че ли се беше стопил в мрака, но всички знаеха, че е избягал, като е излязъл навън в дъжда. Кауците излязоха да го търсят, но явно мъжът беше избягал.
- Тук съкровището не е добре защитено! Докато Борю знае за пещерата, не сме добре защитени! Може да събере дружина или да ни изпрати потеря! Може би трябва да помислим да преместим съкровището!
- Не е ли много по-лесно да убием Борю?!
Яне се замисли, Кара Тозю беше напълно прав. Той беше един от малкото останали кссиджии. Нима трябваше да се вайка и да се чуди какво да прави с някакъв човек. Това беше несериозно. След като се върнеше от Едирне, щеше да се заеме с Борю, но щеше да го погне като кесиджия, а не като войвода. Щеше да се пусне и да го преследва, да се преоблече и да го дебне, щеше да стане негова сянка. Той вече беше убил няколко човека, но Борю щеше да бъде първият, който щеше да
Токораз Memo
390
Ятаган и Меч
убие както убиват кесиджиите. Яне взе това решение. Дано, докато е в Едирне, не се случи нещо лошо.
Когато мъжете се прибраха и се убедиха, че са изпуснали Борю, чевермето вече беше готово. Мирза отначало беше много стреснат от всичко, което се беше случило, но по-късно се окопити и поддържаше огъня.
- Какво ще правим сега, войводо? - попита по някое време Кара Тозю.
- Вие започвате да се готвите! Ще стоите тук и ще пазите пещерата, ако Борю реши да се върне и да пипне богатството натрупано тук! Гответе се за тежко лято! Трябва да сме готови за всичко!
- А вие, войводо, какво ще правите?
- Аз и Мирза отиваме, за да защитя титлата си! Ти беше прав. Кара Тозьо, това да стана отново башпехливан е много важно! Аз имам дълг и трябва да отида в Едирне!
Всички мъже клатеха насърчително глави.
- Важно е, много е важно, войводо! - казаха мъжете.
Всички те искаха Яне отново да докаже силата на българите. Това беше добре за всички, не само за младите момци и за момчетата, които вече играеха на това как Яне побеждава Кая, а и за тях. Всеки искаше войводата, който го води, да е най-силният, най-умният и героичен мъж.
Решението беше взето. На другия ден мъжете останаха в пещерата, защото продължаваше да вали дъжд, а Яне и Мирза, наметнати с дебели ямурлуци, се метнаха на седлата на конете и тръгнаха. Тъй като имаше само две оръжия, Яне взе ортомата и я прибра в багажа си. Придвижваха се бавно, защото дъждът беше измил камъните и конете се хлъзгаха. Яне не бързаше, за да не ги уморят. Дъждът валеше ту отгоре, ту отстрани, ту вятърът така го завихряше, че двамата нищо не виждаха. Двамата яздеха един зад друг, но почти не се виждаха. Тъй като Яне беше решил да вървят напряко към Едирне, те се движиха направо през планината, по тесни пътечки и оврази. Някои долчинки се бяха превърнали в речни корита и водата, влачейки камъни и кал, караше конете да затъват. Животните се мъчеха, но Яне не искаше да се мокри и да гази в калта. Вечерта ги свари в планината. Стана тъмно. Яне яздеше отпред и едва виждаше пътечката, затова остави коня сам да определя посоката, в която да се движат. Разчиташе на това, че животното, в стремежа да се движи по най-краткия път, ще слиза надолу и така скоро ще излязат в равнината, което беше и тяхната цел. Дъждът продължаваше да плющи с едрите си капки. Капките така го удряха, че гърбът го заболя. Почувства как влагата пропи, премина през дрехите му и намокри гърба му. Ямурлукът не беше издържал. Скоро почувства как влагата, но вече затоплена от тялото му, го измокря, а студеният дъжд просто го об
Ill том “Хайдут
391
III глава “Едирне”
лива отвън. На сутринта дъждът продължаваше да вали. Яне видя, че вече са слезли от планината. За него нямаше никакво съмнение къде иска да отиде. Конят го беше спуснал близо до Араповската обител, а малко след нея беше Козбунар. Скоро Яне пришпори измореното животно. Цяла зима беше мислил за Буря, а сега му оставаше съвсем малко време да я види. Освен нея щеше да види и Василка с депата. Кара Тозю беше прекарал с тях цялата зима и му беше разказал всичко, както знаеше. Въпреки че знаеше, че кучето е добре, все пак Яне искаше сам да се увери в това, затова сега се забърза. Чак сега Яне можа да се обърне и да погледне своя спътник. Видът на коня и на Мирза беше окаян. Турчинът целият трепереше. Това, че скоро ще се подслонят, много го зарадва. Така и двамата се забързаха към Козбунар, а накрая вече дори пришпориха горките добичета.
Още преди да влязат в къщата, силният лай на Буря ги посрещна. Кучето ги беше надушило много преди те да се приближат до портата. Ко-гато влязоха вътре, мъжете първо се погрижиха за конете. През цялото време Буря скачаше и махаше с опашка. По всичко си личеше, че много се е затъжила за Яне. Въргаляше се пред краката му, пречейки му да ходи. Така, за да прекрачи и една крачка, той трябваше да я помилва по розовата кожа на корема.
През това време Василка започна да им приготвя нещо топло за ядене. Направи им и топъл чай, от специално избрани билки. Яне пийна и веднага топлината и сладостта на чая го накараха да се съвземе. После двамата мъже съблякоха мокрите дрехи, увиха се с одеала и ядоха. Вечерта децата много се радваха на двамата гости. Буря беше легнала пред вратата и ту пролайваше или проскимтяваше, ту тежко изпъшкваше.
- Чичо Яне - каза малкото ангелче, - ти познаваш ли Кара Тозю? Той има много големи мустаци.
- Да, познавам го!
Яне погледна Ирис. Той много добре си спомняше миналата година, когато малкото момиченце беше избрано за Еньова буля.
- Ти помниш ли миналата година кой беше Еньова буля?
- Да, спомням си! Ако слушам пак, тази година може пак да ме изберат!
- Наистина ли? А ти слушала ли си?
- Ами не много - момиченцето го гледаше с най-големите и красиви очи на света.
Докато Яне говореше с Ирис, Божура стоеше и го гледаше. Тя искаше да каже нещо, но всички бяха привлечени от очите, наивните отговори, чаровната усмивка и русите къдрици на по-малката й сестра. Ирис искаше да бъде център на внимание и успяваше. Коя ли от тях беше дъщеря на Велко и коя на Георги?
Токораз Memo
392
Ятаган и Меч
Яне и Мирза останаха няколко дни в Козбунар. Дъждът все така продължаваше да вали. До турнира в Едирне имаше много време, затова ре-шиха да не тръгват, докато дъждът не спре. Буря малко се успокои и се кротна. От миналогодишната й рана не беше останала и следа. Яне започна да се упражнява е Мирза в борбата. На шега той се бореше и с двете момичета, нещо, което старата жена не одобряваше и недоволна сумтеше:
- Учи ги! Учи ги да се борят, че са пощурели! Гледай да не ги удариш! Няма да станат жени, мъже ще станат! Хайдути!
- Тази страна няма нужда от жени, а от войводи!
- Ууу, да опустееш, какви глупости говориш, Яне?!
Така мърмореше старата жена.
- Вий, к’во сте са развъртели, като самовили, ма? Я да одите да си лягате!
- Аз нали съм змей? - Яне каза това на шега, докато се бореше с двете момичета. Ирис сама скачаше на врата му, а Божура Яне въвличаше почти насила в играта.
Изведнъж бабата замълча и тъмна сянка легна на челото й. По всичко си личеше, че тя възприема тези думи съвсем сериозно и не се шегува с тези неща.
- Змей си! - жената каза това, като го натърти. Тя като че ли питаше Яне какво иска да каже с това, а той просто си играеше с момичетата и се шегуваше, но по реакцията на баба Василка разбра, че е сгрешил. Той много добре знаеше какво искаше да каже тя. Те бяха деца на змей и самовила. Децата бяха самовили и тя ги беше нарекла с имена на цветя, за да ги предпази от змей, защото змеят щеше да ги убие, изгори и да им провали живота. Бабата наистина смяташе, че Яне е змей. Тя явно съжали, че е позволила на Яне да си играе с децата. Дали сега не мислеше как да запази децата от него? За да смени темата на разговора, Яне каза:
- Като съм змей, бабо, я кажи ще победя ли пак в борбите? Ще стана ли башпехливанин?
Бабата бясна се разфуча и след малко децата, като получиха по няколко шамара по дупето, бяха изпратени да спят. Яне се почувства гузен, но вече не можеше нищо да направи. Мирза поиска да отиде да успокои децата, но Василка така го погледна, че турчинът седна.
Друг път Яне си играеше пак с децата и те като котенца се въртяха и умилкваха в краката му. По-малката постоянно се катереше по него и когато се настанеше в скута му, се затопляше и полягваше. После й се доспиваше. В един от редките случаи, в които Василка ги беше оставила до малко по-късно, Ирис, заспивайки, започна да задава наивните си детски въпроси.
Ill том “Хайдут “
393
III глава “Едирне”
- Яне! Яне! Нали като порасна ще се ожениш за мен?
- Да - напълно машинално отвърна Яне, като дори не се заслуша във въпроса. Той знаеше, че това са детски брътвежи, че детето заспива и искаше по-бързо тя да заспи. На сутринта даже нямаше да се сеща, че го е питала.
- И никога няма да ни изоставиш?
Това вече беше по-сериозен въпрос. Яне знаеше неговия отговор.
- Никога няма да ви изоставя!
- А като се оженим, ще имаме сватба и аз ще бъда булка! Ще имаме ли деца?
От одеве Яне очакваше момиченцето да заспи, но то продължаваше с въпросите си. За да я успокои и за да не прогони съня от клепките й, той отговори:
- Да, ще имаме деца.
- Едни такива малки, като мен?
-Да.
- Аз ще бъда по-голяма от тях, нали?
- Да! Да!
В този момент Василка, като сянка, се надвеси над Яне. От одеве той отговаряше напълно машинално и мислеше, че старицата не слуша бърборенето на детето.
- Веднага търчете и си лягайте по леглата! - строго каза жената.
Момичетата веднага усетиха надвисналата опасност, разсъниха се и
побягнаха към леглата. Съблякоха се и по най-бързия начин се завиха.
Старицата не беше доволна. Като поглеждаше към тавана, тя заговори:
- Велккооо, Георгиеее, как ви изгледах, без да ви усетя? Колко послушни, добри и подчинителни бяхте? Колко по-лесно се гледат момчета? Тия двете са същински пожар, особено едната! - всичко това беше казано така, че Яне да го чуе. - Ще се жени! Още не е проходила и вече ще се жени! Знаеш, че не трябва да се жениш за тях!
Яне разбираше, че Василка говори на него, но той не мислеше сериозно това, което беше казал. Просто искаше да приспи детето. Старата обаче продължаваше:
- И знаеш, че не бива да имате деца!
Тя говореше съвсем сериозно и втренчено го гледаше.
- Никога не бива да се жениш за самовила и да имате деца, защото така целият ви род ще бъде прокълнат! Помни! Ще бъдете прокълнати до десето коляно! Няма по-силно проклятие на света от това! Сам Бог бди над това! Никога не бива да се женят змей и самовила! Ако това се случи, децата им ще бъдат надарени със страхотни качества, чувствителност, ефирност и влечение към мъдростта, знанието и изкуствата! Те
Токораз Memo
394
Ятаган и Меч
ще бъдат много умни и ще създадат нещо ново като род и вид, но ще бъдат проклети и непрекъснато ще ги дебнат нещастия, лош късмет и страдание! Не създавайте нещастно поколение! Никога змей и самовила не бива да имат деца! Това ще обрече целия ви род и наследниците до десето поколение на нещастие! До десето коляно е тази магия! Запомни това!
Яне помнеше всички тези неща.
Мирза се беше дръпнал. Турчинът беше стъписан от непровокирано-то “избухване” на жената. Без никаква причина тя беше изгонила децата и се беше нахвърлила върху Яне. Башпехливанинът не беше направил нищо. Сигурно думите, които беше казал, са били обидни за старата жена.
Мирза не можеше да разбере отношенията в семейството. Башпехливанинът, който беше много богат мъж и можеше да има каквото си поиска, живееше без жена и харем. Почиташе и страшно уважаваше старата жена, която не му беше никаква, нито майка, нито баба. Той я слушаше и й се подчиняваше. Мирза беше разбрал, че децата не са никакви на старицата и на Яне, но пък той се грижеше за тях. Не можеше да си обясни всичко това. Яне нямаше роднини или поне не ги спомена нито веднъж за времето, в което бяха заедно. Към тези хора той се отнасяше като че ли те бяха неговото семейство, но всъщност не бяха.
Най-накрая дъждът, който повече приличаше на потопа, залял земята по времето на Ноя, спря. Пекна топло пролетно слънце, но топлината му все още не можеше да изсуши земята. Яне изчака няколко дни. Той не искаше да рискува. Мирза всеки ден броеше парите, които бяха взели от Велковата дупка. Той непрекъснато се интересуваше какво се беше случило в пещерата и защо мъжът ги беше нападнал.
- Кой е той? - питаше Мирза.
- Той е мъртъв! - кратко отговори Яне. - Ще умре веднага след борбите!
Ако турчинът беше чул това преди една година, не би повярвал, но
след като сам беше видял как този съвсем млад мъж, беше победил най-добрите пехливани в света, беше разбил цяла банда само с една пръчка, след като беше видял пещерата със съкровищата и знаеше, че момчето е спасило самия султан Ахмед III, той му вярваше. Щеше да повярва на всичко, което той му кажеше. Само преди година Мирза не знаеше нищо и не беше чувал нищо за народа, от който произлизаше Яне. Сега вече знаеше много за тези прости и сурови хора. Той беше видял как децата получиха по един шамар заради това, че Яне се беше борил с тях или може би момчето беше казало нещо на бабата, нещо, което я беше ядосало и което Мирза не можеше да разбере. Тези хора бяха странни. Султанът ги смяташе за свои роби - рая, но те имаха доблест, морал и някакви
Ill том “Хайдут
395
III глава “Едирне”
странни закони. Те бяха сурови, но можеха да обичат и имаха най-красивите деца. Тези поданици на султана бяха много интересни на Мирза. Чак след като се запозна с башпехливанина, той се сети, че в последния рекрут султан Ахмед III беше поискал мъжете, които се вземат при девширме, да бъдат само българи и то само от Станимашко, Загорско, Филибелийско, Хаскьойско и Ямболско. Сега Мирза като че ли започна да разбира защо султанът беше решил така. Колкото повече ги опознаваше, толкова повече започваше да ги разбира и харесва. Ако той беше султан, също би искал еничарите му да бъдат избрани ог тези мъже.
Най-накрая двамата мъже се приготвиха за тръгване. Буря също щеше да тръгне с тях. Яне повдигна двете момиченца във въздуха, а след това ги целуна по бузките.
- Пожелайте ми успех! - каза Яне.
- Успех!!! Успех!!! - извика Ирис и се заля от смях, а смехът й беше красив, кръшен и носещ светлина, така както беше всичко в нея. - И помни, че ще ожениш за мен!
Божура само тихо каза:
- Успех, бате Яне!
Преди да тръгне, Яне мушна кожената чанта с двата документа, дадени му от Велко, в ръцете на Василка. В тях бяха описани всичките съкровища на кауците. Жената отначало беше учудена, но явно бързо осъзна какво иска Яне и само разбиращо кимна. Яне беше сигурен, че тя ще ги скрие на сигурно място.
Двамата тръгнаха и вървяха по толкова добре познатия път, а Буря ги следваше. Когато минаха покрай кръстопътя на Хаджи Елиз махала, двамата спряха. Цялата случка отново се разигра пред очите на двамата мъже. След това продължиха. Кръвта беше кипнала в жилите на башпехливанина. От дълго време Яне изпитваше притеснение и мислеше. До борбите в Едирне имаше още много време. Яне беше решил този път да отиде в града малко по-рано, а не както предния път, в деня преди борбите. Искаше да отиде там, да разгледа и да се поупражнява с някой друг пехливанин. Цяла пролет не се беше борил с истински пехливанин. Дори на Четиридесетте извора не беше успял да се побори. Не беше успял да използва това време за подготовка и да премери сили с останалите кауци. Сега двамата вървяха към Едирне. Мирза пак правеше панаир по пътя. Преди няколко седмици по същия път беше минал шведския крал Карл XII, но дори той не беше успял да предизвика по-голям интерес от башпехливанина. Яне беше помолил Мирза да няма такива неща, но турчинът не можеше да измени на природата си. Навсякъде оповестяваше, че башпехливанинът е тръгнал за големите борби в Едирне, за да кърши кости и да докаже пак, че е най-силният.
Токораз Memo
396
Ятаган и Меч
Най-накрая стигнаха до кръстопътя, който наляво водеше към Пашакьой - крепостта на Бимбелови. Яне отдавна беше решил и зави, без да се колебае.
- Яне ага, Едирне е направо!
- Знам, но ние продължаваме наляво!
- Какво има наляво, башпехливан ефенди?
- Тук живеят най-големите пехливани в Българско. След нас - след малко додаде Яне.
Той беше в разцвета на силите и уменията си. Искаше да влезе в крепостта на врага и да ги предизвика. За Бимбелови щеше да бъде чест да се борят с башпехливанина, но той искаше да им докаже, че е по-добър от тях. Освен че искаше да се побори с тях, искаше да го признаят и за техен представител. Той беше изучил и приел техния начин на борба. Той беше ученик на Велко, който беше един от тях. Сега Яне тръпнеше. Ако борбите на Четиридесетте извора му се бяха разминали, знаеше, че тук, в Пашакьой, борбата нямаше да му се размине. Идването до тук вече беше предизвикателство за Бимбелови и те щяха да отвърнат.
- Тук скоро ще пише “Едирне 1707 лето по Иса, башпехливан Яне Боляров” - каза Яне, като показа татуировката, която си беше направил миналата година. Децата много я бяха харесали и непрекъснато разпитваха какво е това, а Ирис дори искаше и тя да има такава татуировка.
Яне знаеше, че за да стане отново първи, трябва да се отбие и да се пребори с Бимбелови. Той вървеше към Пашакьой и с всяка стъпка на коня си чувстваше как някаква голяма сила се навдигаше като вълна зад него и той отново върви по пътя на воина. Той вървеше, воден от предопределението и съдбата си, към следващия куплет на песента за Яне. Неговата собствена песен, песента, в която задължително трябваше да се разказва, как Яне Башпехливанинът ще стъпи в сърцето на Бимбелови, ще предизвика отколешните противници на рода Болярови и ще ги пребори. Неговият път го водеше към славата и щеше да превърне живота му в легенда. Когато пред очите му се появи Пашакьой, сърцето му само за миг се сви. На входа на селото имаше пост. Там стояха двама Бимбелови и двама европейски гвардейци, всички те бяха на коне.
- Кои сте вие и накъде сте тръгнали? - спря ги постът.
Яне не можа да разбере какво става и защо тези мъже ги спираха. Той се чудеше как да се представи, като башпехливан на султана или просто като Яне Боляров.
- Ние сме тръгнали да търсим най-добрите пехливани от рода на Бимбелови, за да ги предизвикам да се борим! - каза Яне.
- Оп! - извикаха мъжете и се изправиха на седлата. Буря излая, като видя реакцията на мъжете. Яне знаеше, че скоро всички Бимбелови ще
Ill том “Хайдут
397
III глава “Едирне”
•знаят какво е казал и очакваше всичко. Сега съжали, че беше оставил ятагана на Кара Мустафа на Диньо, за да изкове от него меч. Не биваше да го прави. Сега в себе си имаше само един пищов и кесиджийската кама, с която много трудно можеше да се противопостави на ятаган.
По всичко си личеше, че двамата мъже се бяха засегнали. Те искаха да извадят оръжията си и да съсекат на място наглите мъже, но тук бяха и шведите. Това бяха шведски гвардейци, придружаващи своя крал, който, след битката при Полтава, беше победен от руския цар Петър I Велики. Сега те бяха с него в изгнанието му. Карл беше решил да дойде в Империята на султана, след като беше обикалял из дворовете на цяла Европа и никъде не беше получил добро посрещане и обещание за подкрепа. Султанът - естественият враг на Петър I, единствен му беше обещал подкрепа и така Карл XII беше тръгнал за най-големия град в света - Истанбул. Той обаче се познаваше много добре с главата на рода Бимбелови - Вълко Бимбелов. Бяха се запознали с него в Европа и сега Карл използваше възможността да посети приятеля си и да му погостува. Вече почти от месец кралят живееше в Пашакьой. Яне не знаеше всичко това и не разбираше защо пазачите не скочиха върху него. Шведите не разбираха какво си говорят мъжете и гледаха с любопитство това, което се случва пред очите им.
Яне беше вързал Буря на ремък, малко преди да стигнат до селото, защото много добре знаеше какво предстои и не искаше Буря да бъде убита или да убие някого от Бимбелови. Спомняше си как кучката беше скочила на Дели Узун и за малко се беше разминала със смъртта. Яне подаде ремъка на Мирза.
- Кой си ти? - попита единият от мъжете, макар че в този момент това въобще не го интересуваше и ако шведите не бяха тук, той лично щеше да ги посече, без въобще да се интересува кои са и откъде идват.
- Аз съм Яне!
Думите не предизвикаха никаква реакция у двамата мъже. Това име нищо не им говореше.
- Какъв си? От кой род си?
Шведите се бяха приближили. Това, което се случваше, ставаше все по-любопитно. Те гледаха случващото се, като представление.
- Аз съм Яне Боляров и съм башпехливан! Искам да се боря с най-добрия пехливанин на Бимбелови!
Сега вече думите му предизвикаха ефект. Мъжете скочиха върху седлата си. Буря излая. Те явно знаеха кои са Болярови и бяха чували, че един от тях е станал най-силният пехливанин в Империята. Те бяха сигурни, че пред тях стои самият башпехливан. Момчето, което беше застанало пред тях, явно беше куражлия. Никой страхливец не би се осме
Токораз Memo
398
Ятаган и Меч
лил да стъпи тук и да предизвика Бимбелови. Никой Боляров не би се осмелил да дойде тук, освен ако не е безразсъден. Какъв беше човекът, който стоеше пред тях? Какво искаше? Може би имаше някакъв капан!?
Мъжете започнаха да се оглеждат и да се изтеглят назад. Това все повече изумяваше шведите. Явно те се страхуваха от това момче. То стоеше пред тях и не беше нито голямо, нито страшно, освен това не беше и особено добре въоръжено. От бойния му кожен колан се подаваше само дръжката на един пищов и на къса кама. Какво толкова им беше казал? С какво ги беше уплашил? Шведите се бяха убедили, че Бимбелови, макар султанът да ги смяташе за рая, бяха силни, смели и доблест-ни мъже. Те самите твърдяха, че са наследници на стар владетелски род, но сега отстъпиха и се огънаха пред някакво момче. Сега шведите го огледаха по-внимателно. То беше облечено с най-обикновени дрехи, е къс син елек, който много се различаваше от характерните за Бимбелови кафяви дрехи. Другото, което го различаваше от тях, беше високият кожен калпак, който носеше на главата си, а отдолу се подаваха русите му къдрици. Кое беше това момче? Какво искаше?
Скоро единият от мъжете обърна коня и препусна към мегдана, къде-то на най-видното място се издигаше къщата на Вълко Бимбелов. Мъжът бързаше, за да предупреди старейшината какво се беше случило. Другият мъж извади пищовите си и се прицели в двамата мъже. Шведите бяха изумени. Явно случващото се не беше шега. Нещо лошо беше станало или си бяха казали мъжете. Единият от двамата - този, който беше говорил, все така стоеше и не помръдваше, като че ли беше изсечен от камък, а другият беше запрашил към селото. Скоро от центъра на селото се зададе цяла група от конници. Начело яздеше мъж с шапка, облечен както всички Бимбелови. Той беше с щръкнали настрани мустаци и поглед, който можеше да прогори дупка в този, към когото е насочен. Мъжът яздеше буен жребец, който подскачаше и танцуваше под него. По всичко си личеше, че човекът е със самочувствие, свикнал да командва и да му се подчиняват. Той яздеше и изпъкваше сред околните мъже. Яне гледаше групата, но чак когато приближиха, успя да отдели поглед от този, когото той смяташе, че е Вълко и да огледа и останалите мъже. Всички те бяха силни и напети. Представляваха страховита гледка. Бяха впечатляващи и където и да се появяха така, щяха да предизвикат възхищение и внимание. Нима все още имаше такива българи? Това бяха герои! Докато ги гледаше, вместо с притеснение и страх, сърцето му се изпълни с гордост и възхищение. Само за миг Яне си представи как стои начело на армия, съставена от такива юнаци. Какво ли беше усещането да стоиш начело на тези мъже и дори само да помръднеш пръст, те да ти се подчиняват? Това можеше да каже само
Ill том “Хайдут
399
III глава “Едирне
Вълко. Как ли се чувстваше сега водачът на рода Бимбелови? В колко различно положение се намираха днес двата враждуващи рода. Болярови бяха останали шепа хора. Двамата по-големи братя на Яне бяха мъртви и днес той беше единственият, който да продължи рода. От него зависеше дали родът ще продължи да съществува, или ще изчезне.
Бимбелови бяха в другия полюс. Те бяха стотици, родът се беше разраснал и се роеше. Освен в Пашакьой, родът се беше пръснал из околните села и чрез Шейтанови беше стигнал чак до Козбунар. Много Бимбелови имаше и в близкото село Ичме, имаше и в Узункьой. Днес зад Вълко можеха да застанат стотина юнаци, а Болярови бяха останали трима мъже - дядо му, баща му и той.
Яне гледаше приближаващите се към него мъже и продължаваше да си представя, че ги предвожда. Всеки от тях със сигурност беше пехливанин и хайдутин. Това беше неговата мечта. Кауците, които всъщност също трябваше да бъдат подразделение на Бимбелови, трябваше да станат такива. Чак сега Яне разбра, че това е неговата мечта. Кауците, които бяха твърде разнородни, трябваше да станат такива!
Мъжете спряха пред Яне, като “заковаха” конете си. Буря не спираше да лае. Шведите се отдръпнаха настрани. Усещането за тревожност у тях се засилваше. Досега те бяха познавали тези мъже, като топли и гостоприемни. Те бяха усмихнати и добродушни, но сега ги виждаха в съвсем друга светлина. Това като че ли бяха други хора. Веждите на всички бяха сключени, а очите им бяха като на орли. Това бяха страшни мъже. Всеки момент можеше да се очаква да развъртят страховитите си ятагани. И цялата тази омраза беше насочена към един човек, но той като че ли не забелязваше това.
- Кой си ти? - почти изкрещя Вълко.
- Аз съм Яне Боляров, башпехливан! Дошъл съм да предизвикам най-добрите борци на Бимбелови!
- Ааааааааах! - мъжът извика от изненада и възмущение. Такава наглост тук - в сърцето на “крепостта” на Бимбелови, не беше чувал. Ако мъжът не знаеше какво говори или ако не знае кои са те, би простил. Но мъжът срещу него беше Боляров, а Болярови много добре знаеха кои са Бимбелови. Всички Болярови бяха пехливани, така че момчето много добре знаеше какво говори и каква реакция ще предизвика. Ако беше вярно, че това момче е станало башпехливан и не се кичеше напразно с тази титла, то беше дошло да предизвика всички Бимбели. То явно беше дошло да умре. За да не го съсече веднага и да се спре, Вълко силно дръпна мустака си. Така чрез болката той искаше да се върне в реалността и да се въздържи, но не успя. Изведнъж конят му подскочи напред.
- Кой си ти, бееееееее?!
Тикораз Memo
400
Ятаган и Меч
Двата коня се удариха гърди в гърди. Яне яздеше най-хубавия кон, който беше отнел от бандата на Първан войвода и Дели Узун, но враният жребец на мъжа пред него беше много по-добър. Той беше по-висок, с дълги стройни крака, което означаваше, че е много бърз и с голям отскок. Вратът на великолепното животно беше изправен нагоре и извит назад, главата му беше малка, с красиви очи и малки остри ушички, стърчащи нагоре. Тялото и вратът на коня бяха толкова могъщи, че главичката изглеждаше несъразмерно малка. Конят беше биковрат. Всички Бимбелови познаваха този кон. Това беше най-добрият кон в цялата Империя. Той носеше в жилите си кръвта на своите предци, а те бяха издръжливите коне, идващи от степите на Азия, с които българите бяха дошли до тук. Те бяха послушни и бързи. Някога китайците бяха купили от българите така наречените “небесни коне”, като бяха платили теглото им в злато. Толкова високо ги бяха оценили древните китайци. Именно тези коне бяха предали благородната си кръв в китайските коне. Бяха ги нарекли “небесни коне” не само защото бяха богоподобни, а защото българите смятаха себе си, конете и кучетата си, за потомци на техния бог Тангра, който беше Небето. Но в жилите на Звезда, както се наричаше кобилата, течеше и кръвта на арабски жребци, които бяха по-бързи от пустинния вятър, и на родопските планински издръжливи коне, свикнали да се катерят и по най-стръмните баири, и дори да бъдат товарени. Така Звезда беше събрала в себе си кръвта на всичките си предци, но беше най-високият, силен, бърз и издръжлив кон в цяло Българско, а може би и в цялата Империя. Веднага си личеше защо конят беше наречен Звезда. Когато се приближи, върху челото на коня, точно по средата, “светеше” бяла звезда, в правилна форма. Тя по-скоро беше ромб с остри върхове, но отдалече приличаше на звездичка, изгряла и светеща върху челото на кобилата. Тя беше от бели косми и контрастираше на гарвановочерния цвят на козината на кобилата. Животното беше наистина великолепно и миг преди удара предизвика възхищение у Яне. След сблъсъка на двата коня, този на Яне се опита да се изтегли, но животното на мъжа от Бимбелови беше много по-силно. Яне усети как конят му се изправя на задните си крака, но продължи. Скоро той щеше да се обърне и да падне по гръб, затискайки Яне. Башпехливанинът усети всичко това и веднага скочи настрани и назад, претърколвайки се. Докато конят му падаше тежко назад и безпомощно риташе във въздуха, Яне се изправи на крака. Той нямаше друго оръжие, затова в дясната си ръка хвана кесиджийската кама, а в лявата - пищова. Съжали, че не беше вързал ортомата за ръката си. Преди да дойдат тук се чудеше дали да не се въоръжи с ортомата, но сега вече беше късно. Яне беше учуден, не беше очаквал толкова открито нападение.
Ill том “Хайдут
401
III глава “Едирне”
- Аз, Маринчо Бимбеля - Страшния, ще ти видя сметката! - крещеше мъжът. И скочи от гърба на коня си, защото неговият кон беше останал на краката си. Звезда тъпчеше с копитата си земята, като че ли беше усетила тръпката на битката и сега можеше да стъпче и Яне, ако Маринчо я насочеше към него. Мъжът срещу него не беше Вълко, а Марин - синът на Вълко. Марин беше страшен мъж. На Яне не му трябваха повече доказателства за това, кой е най-добрият пехливанин на Бимбелови.
Буря виеше като обезумяла и се мяташе, завързана на кожения ремък. Башпехливанинът знаеше какво ще стане, ако Мирза я изпусне, ако тя успее по някакъв начин да се изплъзне или скъса ремъка.
Яне стоеше срещу мъжа и беше готов да отговори на всяка атака. Мъжът беше извадил ятагана си и вървеше към него.
- Марине! Я, Марине! Остай го човека!
Гласът беше гръмовен и идеше някъде отстрани. Всички спряха и погледнаха натам, а там, върху гърбовете на конете си, бяха застанали двама мъже. Единият беше е едро лице и големи, леко прошарени, щръкнали настрани мустаци. Мъжът беше с пълно месесто лице и тежко тяло, което си личеше, че принадлежи на бивш пехливанин. Яне не изпита никакво съмнение, че това е Вълко - водачът на Бимбелови. До него яздеше мъж с гърбав нос и европейски дрехи, на главата, под триъгълната му шапка, с високо бяло перо, се подаваше бяла перука на вълни. Нямаше съмнение, че това е шведският крал Карл XII. Това си пролича и по шведските войници, които досега бяха стояли настрани и безучастно гледаха случващото се, но когато видяха своя крал, се изпънаха като струни. Малко зад Карл яздеше един мъж, който може би беше негов адютант, а може би не, защото двамата шведски войници поздравиха и него по много специален начин.
Думите на Вълко накараха Марин да застине. Като ги погледна, Яне веднага разбра, че Марин е син на Вълко.
- Какво искаш бе, момче? Защо си дошел тука? Беляга си ли търсиш или смъртта?
- Аз съм Яне Боляров! Башпехливан съм! Тръгнал съм към Едирне да се боря и да защитя титлата и честта на българите, но преди това искам да предизвикам Бимбелови да се борят с мен!
Мъжът търпеливо изслуша и попита:
- Защо ти е да се бориш с Бимбелови? Защо не си ходиш по пътя?
- Болярови и Бимбелови са най-добрите пехливани! Аз съм Боляров и искам да победя Бимбелови, за да се явя и от тяхно име на борбите! Да няма после човек, който да каже: “Победи, но Бимбелови не се бориха!”
- Ние имаме веселба, защо държиш да я почерниш?
Докато говореше Вълко, Марин прибра ятагана си и отново се качи на гърба на Звезда.
Токораз Memo
402
Ятаган и Меч
- Не искам да почерням нищо, искам да ме признаете за най-добрия пехливан и да си ходя! Искам да се боря и да ви победя! Аз обединих борбите на Болярови и Бимбелови и искам да го признаете! Така и вие ще бъдете признати, защото аз се боря като вас!
- Ти много дръзко хортуваш! - каза Вълко, като Яне видя как главата му почервеня. - Ние, ако искаме, можем да пратим пехливан да се бори от наше име! Нямаме нужда ти да ни представяш! Освен това кой те е учил теб на Бимбелова борба, та искаш да ни представяш и твърдиш, че я знаеш?
- Учил ме е сам Велко Шейтана от Козбунар!
- Велко?! Ти откъде го знаеш?
- Той ми беше учител!
- Това лесно ще се види като се сбориш. Как се казват дядо ти и баща ти?
- Дядо ми се казва Коста, а баща ми - Иван.
Едрият мъж се замисли и после бавно каза:
- Това е вярно, но съм чувал, че синът на Иван Боляров не се казва като теб.
- Аз имах двама братя, но и двамата умряха.
- Петко кой беше? - попита старият мъж и искрено учуди Яне.
Тези мъже, толкова далеч от Боляровия хан, ги познаваха и може би
ги дебнеха. Откъде Вълко Бимбела знаеше за брат му Петко?
- Петко умря! Удави се в една подводна река, преди години.
Яне се сети, че отдавна не беше чувал името на брат си. За Бимбелови Петко беше жив и те сигурно се готвеха да го победят в борба. За Бо-лярсви той беше станал “мълчан човек” и вече никой не го споменаваше. Така Петко живееше в мислите и устите на враговете, а беше мъртъв за своите.
- Като се сбориш, ще разбера и дали тръткаш като Боляров! Ако ме излъжеш, ще те посека, да знаеш!
Яне беше спокоен. Той много добре знаеше кой е и как се бори. Знаеше, че Бимбелови са познавачи, може всичко да е, но не можеха да не разберат, че е Боляров и че лично Велко Шейтана го е учил да се бори.
- Вярно, че с Болярови, от поколения, имаме вражда, но едно от най-важните неща при нас е уважението! Ние ги признаваме за добри колкото нас, защото знаем, че юначеството на всеки човек се оценява според врага, срещу когото се изправя! Ако си самозванец, ще те убия заради Болярови, защото никой няма право да подценява нашите врагове и да се представя за тях! Така че помисли си добре и ми кажи, още ли искаш да се бориш в нас?
Яне не каза нищо, само кимна с глава. Всичко беше ясно.
Ill том “Хайдут”
403
III глава “Едирне”
- Или си много смел, или си луд, но и в двата случая виждам, че тичаш към смъртта! Аз няма да те спирам! Ха влез и заповядай на нашата софра! - каза старият човек и направи властен жест към селото. След което се обърна, с него се обърнаха кралят и другият швед и така тримата тръгнаха. Яне беше чул поканата, но все така стоеше с кама в ръка. Конят му се беше изправил и уплашен от Звезда се беше върнал назад, където ни жив, ни умрял Мирза го беше хванал за поводите. Мир-за не искаше да изгубят скъпото животно и той да се връща на гърба на някое муле или магаре.
Яне не помръдваше, защото по същия начин стоеше и Маринчо. Чак когато тримата мъже се отдалечиха достатъчно, Марин се обърна и каза нещо на един от мъжете. След това всички се обърнаха и тръгнаха към мегдана. Мъжете обсъждаха и подвикваха, но Яне не ги чуваше. Шведите все така стояха. Те бяха чули как техният крал беше попитал водача на българите за това момче и доколкото бяха успели да разберат, това бил най-добрият пехливан в Империята на падишаха, но бил от друг род и сега бил дошъл да предизвика мъжете, които живеят в тази част на страната. Шведите - наследници на викингите, изгледаха слабото и младичко още момче и също не можеха да повярват в това, което беше казало момчето. Та то беше много по-леко от всичките мъже на Бимбелови, беше младо и дори още голобрадо.
Когато всичките Бимбелови се скриха от поглед, този, на когото Марин беше говорил, се приближи и каза:
- Вървете след мен! Накарай кучето да мълчи!
Яне повика Мирза. Той не искаше допълнително да изнервя Бимбелови, затова го повика с българското име, което сам му беше дал:
- Митко! Я ела бе, Митко!
Мирза обаче държеше трите повода и не помръдваше. Яне пак го повика, но турчинът все така не помръдваше. Яне не можеше да разбере дали не го чува, или от страх си е глътнал езика.
- Какво му има? - попита мъжът.
- Глух е нещо. Ще отида да го взема! - каза Яне.
- Да не избягаш? - каза мъжът, който беше от родата на Марин и Вълко.
Яне преглътна обидата и отиде до Мирза. Той беше твърде ядосан на
турчина, за да мисли сега за Бимбелови. Когато се приближи до него, тихо му каза:
- Какво става, бе? Защо не помръдваш?
- Няма да вляза в това село! Тези са по-зли и от Шейтан, те ще ни изколят! И да победите, и да загубите, с нас е свършено! Това ли измислихте, башпехливан ефенди?… Искам да се върнем! - проплака след малко Мирза.
Токораз Memo
404
Ятаган и Меч
- За да не ги изнервяме ще ти викам Митко, а ти се прави на глух и ням. Не знам какво ще стане, ако разберат, че си турчин? Нали разбра?!
Мирза хич не искаше да следва Яне, но нямаше друг избор, затова тръгна след него. Конят му като че ли усещаше настроението на своя стопанин, вървеше също с оклюмала глава и със силно дръпнати назад уши, което го караше да изглежда също така нещастен. Буря беше навирила опашка. Тя като че ли се радваше, че влиза в сърцето на вражеския лагер.
Мъжът, който ги водеше, настани двамата в една отделна къща. В къщата нямаше никого, но явно съвсем доскоро тук бяха живели хора. Или ги бяха изместили, или се беше случило нещо с тях. Къщата беше малка, отдолу цялата беше изба. Двете стаички бяха навдигнати и до тях се стигаше със стълба от двете страни. Точно над вратите къщата имаше широка арка. Долният кат - избата, беше от големи дялани камъни, а горният беше варосан, но със сигурност беше от кирпич. Двете врати бяха една до друга. Стаите не бяха големи. Това, което направи впечатление на Яне, беше, че нямаше миндери, а чергите, върху които трябваше да спят, бяха метнати направо върху дървеното дюшеме. Яне се настани в лявата стаичка. Тя имаше два прозореца, които гледаха на юг и един - на запад. На прозорците имаше дебели железни решетки, на редове. Митко взе дясната стая. След като остави седлото и всичкия си багаж в стаята си, Яне отиде да огледа стаята на турчина. Преди това беше взел ортомата и я развъртя малко.
Завари Мирза да прави нещо. Яне явно го стресна, защото мъжът се извърна и каза:
- В гази страна няма миг покой! Яне ага, защо не потропахте преди да влезете? Вие, християните, нямате ли тайни, не се ли усамотяватс понякога?!
Яне беше израснал в семейство, в което всички спяха в една стая или в две, но всичко се чуваше, така че не разбра за какво точно говори турчинът. Той обаче веднага се сети защо Мирза ага беше толкова разярен.
- Скъпоценностите ли криете, Мирза ага? Паричките ли кътате? - шеговито попита Яне. Той много добре знаеше, че е така, но попита само на шега.
- Паричките! Паричките! - продължи да се възмущава Мирза. На него явно не му харесваше и ролята, която трябваше да играе - да се прави на глух и ням.
- Глухоням, как го измислихте?
- Иначе веднага ще разберат, че не можете да говорите български и не го разбирате!
Мирза се замисли и скоро се съгласи, че така наистина е най-добре, но все пак това не му харесваше.
Ill том “Хайдут
405
111 глава “Едирне
- Лошо направихме, че дойдохме тук! - каза Мирза. - Няма да излезем живи от тук!
- Млъкни!
- Башпсхливан ефенди, видях как победихте Кара Мустафа и Кая, спасихте султана, видях как победихте Първан и Дели Узун, но тези мъже тук са страшни! Тези са чапрашъци, не са нормални, делии са! Искам веднага да избягаме от тук! Моля ви, Яне башпехливан! Вие сте разумен човек, как се навряхме сами в капан?!
Яне се усмихна:
- Митко ефенди, ти май се уплаши от свирепия вид на Марин и Бимбелови?
- Уплаших се! Наистина се уплаших, Яне ефенди! Срамно ли е да се уплашиш от такъв човек?!
Яне погледна Мирза и разбра, че сам не знае колко много иска от него. Това, което искаше, не беше по силите на турчина.
Пред къщата имаше плочник от големи каменни плочи. Вдясно беше плевнята, до къщата беше мястото за сламата, а до нея беше оборът. Той беше малък, но пък двата коня влязоха вътре спокойно. Яне им сложи от сухото миналогодишно сено. След това излезе на двора. Оградата беше висока, а от двете страни на каменната пътечка, която водеше към портата, беше засаден чимшир, а отстрани имаше две малки градинки. Лявата беше само от трева, а в дясната имаше засадени много и най-различни цветя. Цялата къщичка, макар и малка, беше грижливо поддържана. Яне излезе на улицата. Вдясно къщата беше много по-голяма от тяхната. Тя се извисяваше над тази на Яне и Мирза. Буря също подаде навън огромната си глава, но момчето я бутна обратно вътре. От одеве той чувстваше, че кучето е превъзбудено и иска да ухапе някого. Пред портата на съседната къща бяха насядали няколко от шведските гвардейци. Яне не знаеше езика на мъжете и всички те, облечени в еднаквите си униформи и белите си перуки, му се струваха еднакви. Мъжете веднага забелязаха Яне. Сред тях бяха двамата, които днес бяха станали свидетели на това, което се беше случило на пътя. Сега те разказваха на другарите си за случилото се. Та тези двамата погледнаха към Яне и го посочиха на останалите. Скоро цялата група го гледаше и Яне беше принуден да се прибере. Всъщност точно пред двете къщи се намираше селският мегдан. Това беше широка неутъпкана поляна, на която ставаха празненствата в Пашакьой. Точно срещу тях се намираше огромна къща, която явно принадлежеше на Вълко, а до нея - не по-малка, която сигурно беше на Марин, но сега пред нея също се виждаха униформи на гвардейци. Яне веднага разбра. Бяха го сложили до гвар-дейците, за да го пазят и да им е по-лесно да ги следят. Къщата на Ма
Токораз Memo
406
Ятаган и Меч
рин я бяха отстъпили на шведския крал. Яне тръгна към стаята си. Искаше малко да се изпъне. Пиеше му се вода. Беше видял една чешма пред къщите на Вълко и Марин, но сега беше още много светло и не искаше да пресича мегдана. Не знаеше какво ще им стане на мъжете от Пашакьой, затова си легна жаден. Скоро обаче някои отвори външната врата и Яне подскочи. Буря излая и също скочи. Трябваше да бърза, за-щото някой щеше да стане кабил*. Яне погледна през джама. Мъжът тичаше към портата, а Буря го преследваше. На башпехливанина веднага му стана ясно какво ще последва, ако кучето успее да стигне мъжа. Мъжът обаче беше бърз и пъргав. Бързо излезе през портата, добре че я беше оставил отворена зад себе си. Буря се беше засилила, вратата се затвори току пред зейналата й паст и тя не успя да спре. Чу се силен трясък. Буря удари портата с голямата си твърда глава. Тя се разтресе. Яне беше виждал така кочове да се удрят помежду си. От удара, от изненадата, от това, че не беше успяла да докопа мъжа или от болката, Буря полудя. Тя така лаеше, че сигурно гласът й се носеше далеч извън селото. Лигите й летяха напред и залепваха за дървената порта, а тя така скачаше срещу портата, като че ли се опитваше да я прескочи. Яне излезе на двора. На лявата си ръка беше нахлузил ортомата. Мирза също излезе от стаята си. Отначало той много се страхуваше от кучето, но когато разбра, че тя няма да го ухапе, а даже напротив - ще го пази, вече дори се хвалеше с приятелството си с едно толкова впечатляващо и могъщо животно, след което всички се обръщаха.
Яне извика, но кучето въобще не го чу. То така лаеше, че трябваше да я ритне, за да усети въобще, че има някой зад нея. Но и след това тя само го погледна и продължи да си лае. В погледа й Яне видя онази непокорна нишка, която я правеше вироглава и със собствено мнение. Той разбра, че не може да я спре. Сви ортомата така, че тя да влезе в ръкава му. Опипа силяха, бутна кучето така, че да не изскочи навън и внимателно излезе. Когато затвори портата, отвътре отново се чу удар. Буря пак беше блъснала главата си. И отново полудя. Тя така лаеше, че беше невъзможно да чуе, каквото й да е от това, което мъжът, стоящ пред вратата, се опитваше да му каже. Явно цялото село беше чуло лая на Буря и любопитните мъже се стичаха да видят какъв е този звяр. На чардака, от отсрещната къща, наизлязоха Вълко, Маринчо, Карл и придружаващият го швед. Шведите от съседната къща също бяха наизлезли да гледат.
- Успокой кучето си! - каза му мъжът.
Яне го чу само защото двамата се бяха отдалечили доста от вратата.
- Вържи кучето! И да знаеш, че тази вечер си поканен на гости на Вълко Бимбела! Той дава вечеря в твоя чест и в чест на Болярови!
*кабил - жертва, жертвоприношение
Ill том “Хайдут
407
III глава “Едирне
- Кучето нс мога да вържа, така че всеки път викай, аз ще излизам! Може ли да взема с мен и прислужника си?
- Да! Вземи го!
Мъжът се обърна и си тръгна. Яне се прибра в къщата, за да каже на Мирза. Буря не ги оставяше на мира, тя не спря да лае през цялото време, докато не тръгнаха.
Яне дълго се чудеше, но най-накрая реши и остави ортомата в ръкава си. Тази вечер двамата с Мирза бяха приети най-радушно в къщата на Вълко. На софрата бяха седнали главата на Бимбелови, но най-важното място беше отредено за шведския крал. Отстрани на него бяха застанали двамата шведи, свидетели на случката през деня. Яне им кимна в знак на поздрав. До шведския крал беше седнал мъжът, когото Яне беше взел за някакъв помощник на краля, но той се представи като маршал Рендшел.
Яне не знаеше, но всъщност в битката при Полтава, срещу 45 000 руска армия, предвождана от Петър I и фелдмаршал Меншиков, се изправила 22 000 шведска армия, водена именно от маршал Рендшел. Карл XII бил нелепо ранен в десния крак и тъй като не можел да ходи, водил битката от носилка, носен от верните си гвардейци. Шведите загубили чак след като многократно превъзхождащата ги руска артилерия “отнесла” шведската гвардия. Никой не подкрепил шведите, а всички им изменили. Най-голямото предателство било, когато казашкият хетман Мазе-па се обърнал срещу шведите и така 14 000 конница на шведите, предвождана от Лавенхаупт, не успяла въобще да влезе в битката.
Маршал Рендшел сега изглеждаше сломен и състарен, затова Яне го беше взел за ординарец. Старият стратег, водил войските в толкова победни битки, сега беше поддържан само от надеждата, чс султанът ще ги подкрепи и някой ден пак ще предвожда войска срещу русите.
Яне не знаеше и кой е шведският крал Карл ХИ. Швеция беше третата държава по големина в Европа. Благодарение на Карл и неговите пред-ци Швеция владееше Полша, Беларус, част от Германия и Дания. Самият Карл беше крал-воин. Той цял живот беше военен, военен сред военните. Цял живот не се беше занимавал с нищо друго освен с война. Въпреки че Швеция беше могъща държава и кралят й имаше много дворци, в техния двор той опъваше военна палатка и живееше в нея, отказвайки да спи в меките легла с балдахини в дворците си. Това хвърляше шведските благородници и особено придворните дами в смут и те бяха недоволни, че техният крал нс ги цени и не почита начина им на живот. Военните обаче се гордееха със силния мъж, който доброволно се беше отдал на военен живот. Така те го чувстваха близък и като част от себе си.
Токораз Memo
408
Ятаган и Меч
Яне не знаеше всичко това, иначе то би предизвикало неговото уважение. Карл XII седеше и е любопитство следеше разговора. Вълко му превеждаше. Яне не знаеше на какъв език точно, на френски или направо на шведски. Той явно беше обяснил всичко за Яне, защото сега кралят го следеше с голям интерес. Башпехливанът беше гладен, но хапна малко, въпреки постоянните подканяния на гостоприемния домакин. Той беше нащрек през цялото време. Ортомата тежеше на лявата му ръка, а Бимбелови дори не го обезоръжиха. Пищовът му беше зареден, а кесиджийската кама беше наточена и готова за битка.
Ако до Карл XII седеше маршал Рендшел, до Вълко беше седнал Маринчо. Яне следеше най-много него, защото той беше най-опасен от всички. Мъжете ядяха и пиеха. Маринчо не пиеше нито вино, нито ракия. Яне също не пиеше. От одеве Яне не се заблуждаваше. Той знаеше, че е поканен не защото Бимбелови много му се радват, а за да го подра-ботят, да разузнаят кой е и от къде е и да му въздействат. Затова той беше внимателен. Разбира се, Бимбелови можеха и да го отровят, но Яне знаеше, че те са хора с чест и никога няма да си позволят да действат по този начин. Спомни си колко много се беше ядосал Велко на Айше, ко-гато тя беше отровила турците. Яне го разбираше, ако Бимбелови го отровеха, върху името им щеше да се лепне петно, което с поколения нямаше да може да бъде изчистено. Така че беше спокоен, но все пак не искаше да яде много и да пие, за да не изпуска ситуацията от контрол.
- Та казваш ти си Яне Боляров, син на Иван Боляров, така ли? - Яне знаеше, че трябва да бъде внимателен и точен в отговорите. Не биваше да каже нито една дума повече, нито един звук даже. Не биваше да направи нито жест в повече. Трябваше да внимава и да извлече максимума от разговора.
- Да, аз съм Яне Боляров! - отговори стегнато той.
- И как казваш умря Петко?
- Удави се в една подводна река.
- И как попадна там? - продължаваше да пита старецът.
- Преследваше го една потеря - Яне продължаваше да отговаря стегнато.
- Потеря казваш?
- Да, потеря.
- Дядо ти и баща ти живи ли са, здрави ли са?
- Не знам! Не съм ги виждал от много време.
- Сигурен ли си, че си от Болярови?
- Да, от Болярови съм.
- Дядо ти как се казваше? - Яне беше сигурен, че вече беше казал, но старият мъж явно не се беше убедил, че пред него стои Боляров и го
Ill том “Хайдут
409
III глава “Едирие
разпитваше. Той си спомни за метода за разпитване на Йосиф Брадати и нямаше да се учуди, ако след малко Вълко го хванеше за ръцете.
- Коста се казва.
- Коста. Да, Коста. Коста Боляров. И защо казваш си дошъл?
- Миналата година победих в борбите в Едирне и станах башпехливан на всички пехливани.
- Чухме! Ти ли си бил? Много се чудихме кой българин би могъл да стане башпехливан и да победи Кая. Кая е наш приятел и дори доскоро се готвеше тук. Учудихме се защо иска да изучи нашата борба. Разпитваше и за борбата на Болярови. Тази година той е много добре подготвен и ще ти бъде много трудно срещу него.
Горчива буца заседна в гърлото на Яне. Бимбелови, които бяха известни с омразата си към турците, не се бяха спрели пред нищо и се бяха съюзили с турчин, само и само да навредят на Болярови. Те бяха подслонили и бяха разкрили тайните си пред един мюсюлманин. Яне искаше да стане и да ги обвини, че са предали род и родина, но не направи нищо такова. Той само се усмихна и каза:
- Кая е много добър борец, научихте ли го?
- Горе-долу - уклончиво отговори Вълко.
Яне реши да разузнае и попита провокативно.
- Имаше ли пехливанин от Бимбелови, който да се изправи срещу Кая?
Яне знаеше, че въпросът ще ги обиди, но той също се чувстваше обиден и предаден. Бимбелови бяха учили Кая на техните хватки. Но не само това го огорчи. Кая се готвеше сериозно да го победи, а той досега не беше имал една свястна борба през тази година. На Четиридесетте извора му бяха отказали да се бори. Тук трябваше да се бори, ако ще да ги обиди, но трябваше да се бори! Щеше да предизвика всеки Бимбелов поименно, но щеше да се бори!
Вълко обаче беше опитен и не се подаде на провокацията на Яне. Той отговори на въпроса с въпрос:
- Как така не знаеш какво става в Боляровия хан? Защо дядо ти и баща ти не са с теб, да ти помогнат при борбата?
- Вече не живея при тях.
- Все пак някъде живееш и с някого се готвиш за борбата - настояваше Вълко.
- И сам, с този глухонемия, ли ще ходиш да се бориш? - намеси се в разговора Марин.
- Исках да се боря с вас не защото не ви уважавам, а защото няма с кого да се готвя! Реших да мина през Пашакьой, защото на Четириде
Токираз Memo
410
Ятаган и Меч
сетте извора пехливаните не ме пуснаха да се боря, а ме поканиха да бъда почетен гост! Така сега отивам в Едирне, но не съм готов!
- Нещо омекна?! - каза подигравателно Марин и дръзко изгледа Яне. Башпехливанинът съжали, чс беше започнал да обяснява това. С тях явно нямаше да сс разбере. Те разбираха само от предизвикателство. Сети се за песните, в които се пееше за грубостта на Бимбелови към жените им, а и не само.
- Ти хубаво си дошъл да се бориш, но следващата неделя нас ни чака сватба! Марин ще се жени, а шведският крал Карл XII ще му куму-ва! Той е нашият най-добър и силен пехливан! Кога точно да се борите?
- Значи си дошъл да ни ползваш за подготовка! За нас е обидно, че си представяш, че ние смс пехливани, които ще победиш докато минаваш от тук! - горещо каза Марин.
Яне реши да провокира Бимбелови и ги удари право в сърцето.
- Май вие нещо омекнахте?!
Марин скочи:
- Веднага да се борим! Готов съм!
- Спокойно! Спокойно! Ако се сборите сега, можете да се нараните и сватбата да пропадне. Да го оставим за след сватбата.
Яне искаше да промени деня на борбата за по-ранен или поне да поиска някой Бимбелов да му помага да сс готви, но Вълко явно счете разговора за приключен. Скоро разговорът се завъртя около Мирза. Карл XII беше впечатлен като разбра, че неговият прислужник познава лично султан Ахмед III, но беше много недоволен, когато на всичките въпроси Мирза само мучеше.
- Сигурно са го избрали, защото не може да говори - каза Вълко, а после го преведе на краля. Бимбелови знаеха за немите прислужници на султана - дилсъзите и помислиха Мирза за един от тях.
- Сигурно е и скопец - предположи Марин.
По някое време Яне заговори:
- Вълко ефенди, понеже Марин е зает, може ли да се боря с някого другиго от Бимбелови?
Старият мъж се замисли.
- Нали искаше да се бориш с най-добрия от нас?
- Вече не държа! Искам да се боря с колкото се може повече мъже!
Вълко вдигна рамене.
- Добре тогава. Ще трябват няколко дни преди да съберем момците. В неделя през деня, добре ли е?
Яне веднага се съгласи.
После разговорът тръгна в друга посока. Вълко уговаряше сватбата на Марин. Карл XII наистина щеше да кумува на Маринчо. По някое
Ill том “Хайдут “
411
III глава “Едирне”
време бъдещият младоженец се изправи и каза:
- Заклевам се, че първородния си син, в чест на Негово величество краля на Швеция Карл ХИ, който ми оказа честта да ми стане кум, ще го нарека Кралю! Първородният ми син ще се казва Кралю Бимбелов!
Всички присъстващи се зарадваха и виното отново се разля, като вълна над софрата. Яне не пиеше, той се извини и си тръгна. Мирза го последва. Останалите мъже продължиха веселбата. Яне беше сигурен, че след като си тръгнат, ще ги обсъждат, но сега това нямаше значение. Когато се прибраха, Буря ги посрещна на прага на вратата. Тя въртеше опашка.
- Какво ще правите, башпехливан ефенди?
- Ще се боря, но няма с кого да се подготвя! Ти ще трябва да ми помогнеш!
- Аз съм слаб и не съм добър, Яне башпехливан.
- Не признавам такива. Давай, готви се!
- Какво, сега ли? Та сега е посреднощ!
- Хайде, давай!
След това, за нещастие на Мирза, Яне го накара да се борят. Двамата затвориха Буря в обора при конете. Яне първо откачи тежката и неудобна ортома от лявата си ръка, а след това се съблече само по риза. Накара и Мирза да се съблече. Яне знаеше, че Бимбелови няма да искат да се борят кара кушак - голи, намазани със зехтин. Те щяха да искат суха българска борба. При нея мъжете се борят голи до кръста или облечени с бяла ленена или памучна риза. Така борбата ставаше много по-различна, побърза, с повече хвърляния и по-стабилен захват. Яне би предпочел да се бори мазна турска борба, но знаеше, че Бимбелови няма да искат така. Те знаеха, че той е башпехливан и нямаше да искат да рискуват. Мирза никога не беше виждал такава борба. Двамата се бориха известно време, като Яне изцяло контролираше схватката. Мирза беше много напълнял и дори да не даваше съпротива, поне тежеше. През известно време Яне вдигаше турчина във въздуха, задържаше го, а след това внимателно го поставяше на земята. Яне си припомни всичките вдигания и хвърляния на Болярови. Отработи някои по-специфични неща и докато ги изпълняваше, думите на дядо му кънтяха в главата му. Той много добре си спомняше всички забележки, които старият Боляров му беше правил. Колко отдавна не го беше виждал! Дали беше здрав, или нещо лошо се беше случило с роднините му?! Защо в последните години те нс посещаваха борбите на Четиридесетте извора? Яне съжали, че не беше намерил време да посети Боляровия хан. Защо у него се пораждаше такова желание винаги, когато се намираше далеч от дома, а когато беше наблизо, никога не намираше време?
Токораз Memo
412
Ятаган и Меч
След като си припомни борбата на Болярови, Яне се захвана с техниките на Бимбелови. Той се упражняваше не само да ги прави, но и да им противодейства. Караше Мирза да застава в някакви странни положения, а след това измисляше как да избегне или да контрира действията му. Турчинът беше много недоволен. Той не беше пехливан и никога не се беше борил, затова не му харесваше да го премятат и да се върти като пумпал в ръцете на башпехливанина.
Когато и това свърши, Яне изпита желание да се сбори силно с някого. Само след миг Мирза беше проснат на земята, с изваден въздух. Турчинът се беше стягал, както му беше казал башпехливанинът, но това не помогна. Сега той лежеше, гърчеше се и не можеше да вдиша. Чак сега Яне си даде сметка, че това, което за него бе леко хвърляне, за Мирза беше силно и болезнено. Той се извини на водача си и го изпрати до стаята му да си легне. Мирза пъшкаше, охкаше и уверяваше Яне, че ако го пусне, ще се разглоби.
Тази вечер Яне дълго не мигна от вълнение. След три дни щеше да се бори. Трябваше да намери някого от Бимбелови, който да му помага. После мислите му го отнесоха към Едирне. Той си представяше новия турнир и как влиза последен на алая. След Кая той щеше да се появи последен. Пехливаните щяха да направят шпалир, да го приветстват и всички щяха да мълвят името му, като шепот, не, като легенда щеше да се разнесе над множеството.
Яне изгаряше от желание да стане и да се упражнява. Отсреща, от къщата на Вълко, все още се чуваха разговори и светлината още не беше загаснала. Водачите на Бимбелови и шведският крал още си говореха нещо…
Той щеше да победи Бимбелови, щеше да победи и на турнира. Трябваше отново да стане башпехливан. И ако сега много от пехливаните, а може би и хората, бяха решили, че е станал пръв поради късмет или за-щото останалите го бяха подценили, сега трябваше да докаже, че наистина е най-добър и силен, че Болярови са най-добрите, че българите са най-добрите!
Какво ли правеше сега Хусам? Дали беше все още в Дамаск, или вече беше тръгнал за Едирне?…
Яне се събуди. Буря лаеше ожесточено. Мирза сигурно беше станал рано и беше пуснал кучката да обикаля. Той стана и погледна през прозореца. На вратата не беше мъжът от вчера, както Яне мислеше, а Мирза водеше двама от шведските войници. Те чакаха на вратата, а турчинът отиде отново да затвори кучето в обора.
Чак когато стана, Яне разбра каква е работата. Мирза си беше взел поука от снощната борба и се беше опитал да измоли някой Бимбелов
Ill том “Хайдут “
413
III глава “Едирие”
да помага на Яне. Но никой не беше пожелал дори когато турчинът им беше предлагал пари. Той се беше правил на глухоням и беше чувал коментарите за Яне и себе си. Бимбелови очакваха да победят и никой не искаше да издава тайните на борбата си на друг пехливанин и да му помага. Тогава, в отчаянието си, Мирза беше отишъл до шведските гвардейци. Те бяха едри и той ги беше увещал, срещу пари, да помогнат на господаря му да се подготви за борбата. Шведите се бяха съгласили. Те явно имаха нужда от пари. Това бяха същите онези двама, които бяха видели как реагираха Бимбелови, но сами не знаеха защо, та момчето беше има няма на 15-16 години и бе два пъти по-лек от тях. Какво толкова можеше да им направи?
Яне искрено се зарадва на шведите. Те бяха груби и недодялани, но силни и тежки. Той се бореше е тях и ги пазеше. Единият се казваше Освалд Бергхьом, а другият - Ингмар Олафсон. Те бяха добри войници, но от борба нищо не разбираха. Яне е учудване разбра, че смятат себе си за много добри борци. Така на края на първия ден реши да им даде добър урок. Предизвика и двамата да се борят е него. Отначало се изправи срещу Ингмар. Шведът посягаше към него, но Яне успяваше да се изплъзне. Гъвкав като змия, той успя да се промуши между краката му, мина му в гръб и го вдигна във въздуха. Шведът не можеше да стъпи на краката си и безпомощно махаше, като че бе бръмбар по гръб. За да му покаже силата си, Яне го стисна. Мъжът не можеше да вдиша и бавно започна да се задушава. Яне не виждаше лицето му, но знаеше, че главата на шведа е подута и червена. Сигурно бялото лице на скандинаве-ца изглеждаше страшно. Той виждаше червения му врат и вените, които се бяха уголемили до пръсване. Най-накрая Яне намали натиска и силно удари врата на шведа в земята, като падна заедно с него назад, извивайки гърба си като мост. Огромният мъж повече не се изправи. Неговият приятел отказа да се бори и подкрепяйки го, го отнесе в съседната къща. Яне се ядоса на себе си за това, че беше отказал шведите. Ако се беше борил по-леко, можеше да ги ползва още два дни.
Шведите бяха изумени от огромната сила на младото момче. То беше по-силно и от двама им взети заедно. Те се смятаха за добри борци, но тук се бяха сблъскали е нещо, което многократно превъзхождаше разбиранията им за борба. Сега разбраха защо Бимбелови бяха реагирали по този начин. Това момче беше силно и гъвкаво като дракон. То беше бързо и се спускаше към тях, като хищен орел. Срещу него те не бяха успели нищо да направят. Явно момчето беше надарено със свръхестествена сила. То беше дракон!
Яне лежеше и си мислеше същото. Василка му беше казала, че е змей, но не му беше казала ясно дали тази година ще победи. Борбата с
Токораз Memo
414
Ятаган и Меч
шведите го беше уморила, но и му беше подействала успокояващо. Все пак той не се заблуждаваше. Бимбелови бяха големи майстори в борбата. Те нямаше да са като шведите. Те също бяха змейове.
Когато се прибраха в спалните помещения, двамата шведи разказаха на останалите за Яне. Другите войници дълго се шегуваха с тях. И така Освалд и Ингмар решиха да им покажат дракона.
На другата сутрин Яне много се зарадва, когато на портата потропа-ха десетина мъже от шведите. Бори се с тях цял ден. Шведите се учудваха на неизчерпаемата му сила и огъня, с който момчето се бореше. Мирза през целия ден стоя на малкия дървен чардак, който се образуваше от двете стълби, точно пред вратите на стаите, и се усмихваше. Башпехливанинът гореше и летеше, той беше вдъхновен. Увереността на Мирза в силите на Яне се възвърна. Той виждаше как момчето премята огромните шведски гвардейци и с каква лекота ги повдига.
Такова нещо шведите не бяха виждали. До вечерта всички бяха разбити, а Яне беше щастлив. “Той е дракон! - повтаряха всички шведи, като се прибираха. - Най-силният човек, когото досега сме виждали!” Това беше нещо изумително за тях. Сега всички повярваха на двамата си приятели и признаха, че титлата “най-добър борец в света” въобще не е преувеличена. Това момче наистина беше най-добрият борец в света. Едва ли някъде имаше по-силен човек от него, който да може да го пребори. Някои от тях бяха видели Кая и бяха изпитали страх от огромния мъж и сега, когато разбраха, че момчето е победило гиганта, още повече се впечатлиха. Всички шведи тръпнеха в очакване. Мълвата, че скоро ще има надборване на Дракона и техните домакини, вече се беше разнесла и всички искаха да видят това чудо невиждано. Всички те се бяха убедили в силата на момчето. Те бяха изгнаници, а то беше като тях, затова те му симпатизираха. Шведите бяха решили да подкрепят момчето. Освен добър борец, то явно беше и куражлия, защото беше дошло тук да предизвика цялото село и дори област на борба.
Последният ден преди борбите Яне реши да си почива. Тъй като в къщата нямаше нищо за ядене, на тях им носеха сготвено от къщата на Вълко. Яне не знаеше дали им дават от софрата на водача на Бимбелите и шведския крал, или им дават това, което е останало, но храната беше вкусна и което беше много важно - достатъчна. Мирза, макар и дебел, ядеше малко, така че за Яне оставаше доста храна. В този ден - събота, след като се изкъпа, той отиде на черква, а после спа и яде през целия ден.
На другия ден стана рано. Въобще не беше притеснен. В последните дни гой се беше убедил в силата си. Вярно, щеше да се бори с Бимбелови, но дори нямаше да го направи с най-добрия от тях. Тръпката беше
Ill том “Хайдут”
415
III глава “Едирне “
по-малка, но все пак Бимбелови бяха определили пет пехливана, с който да се бори. Цялото село се беше стекло на мегдана. Тъй като Бимбелови се бяха разселили и в околните села, бяха надошли хора и от там.
Първият човек, с когото Яне щеше да се бори, беше от съседното село Ичме (днес Стефан Караджово). Противникът му беше много силен мъж. Яне беше изненадан. На няколко пъти мъжът го поваля на земята, а единият път го вдигна и така го стисна, че костите на Яне запращяха. Той не беше подготвен. Беше мислил за Марин и беше подценил останалите Бимбелови, а те също бяха много добри борци. Яне веднага се поправи. Хвана силния мъж. Двамата се стиснаха. Яне искаше да го победи директно, без хитрости. Той трябваше да го смачка. Тази година пехливаните нямаше да му позволят да ги излъже. Нямаше да го подценят, така че той трябваше да е в състояние да премине през тях. Сега трябваше да направи същото. Мъжът, чиего име дори не беше запомнил, обаче беше много силен. Той се съпротивляваше. Яне се задъхваше, силата му беше достигнала до предела си. Той стискаше и продължаваше да стиска. Повече и по-силно не можеше. Мъжът трябваше да се предаде. Двамата останаха дълго време така. Борбата продължаваше много по-дълго, огколкото Яне искаше и беше решил. Тя прерасна в борба на изтощение. Яне мислеше и за останалите Бимбелови, които го чакаха и искаше да победи по-бързо, за да съхрани силите си, но не можеше. Сега мъжът го натисна. Той искаше да се пази, но ако загубеше, какъв щеше да бъде смисълът, че се е пазил. По-важно беше да устиска и да победи. Така най-накрая Яне усети как натискът на мъжа намаля, той се възползва и го “пречупи”. Шведите крещяха от радост. Те знаеха колко е силно момчето, но мъжът срещу него също беше много силен. След края на борбата Яне не беше на себе си. Краката му се преплитаха, а Мирза го изнесе извън алая. Чак сега Яне чу гъдулките и българската музика, която няколко музиканти отстрани свиреха. И тогава в главата му прозвуча песента за Цоню Пехливанин и за Коста Копелчето. Яне тихичко я запя и в този момент се сети, че в момента “пише” собствената си песен. Дали някой ден хората щяха да пеят тази песен и щяха да си мислят за него? Някога, когато него отдавна вече нямаше да го има, само песента за него щеше да остане. Дали на хората, които живеят след него, щеше да им е интересно да разберат как е живял той, какви неща са го вълнували и какво е преживял? За тях това щеше да бъде само един куплет от пессн-та.Те никога нямаше да могат да го разберат, а и никой нямаше да се интересува от него. Това беше някаква голяма суета. В този момент Яне проумя, чс нс бива да се бори нито заради песента и легендата за себе си, нито заради бъдещите хора, нито заради нещо друго. Той трябваше да се бори заради себе си! Трябваше да живее заради себе си! Той живе
Токораз Memo
416
Ятаган и Мен
еше този живот и това беше истинският живот, всичко останало щеше да бъде само разказ за живота му. Всъщност хората не се интересуват от живота на другите хора. Тях той ги интересува само дотолкова, доколкото може да влезе в досег е техния собствен живот и да им даде нещо, от което те се нуждаят. Но всеки човек преди всичко се вълнува и интересува от собствения си живот. След като и при него е така, няма смисъл да обвинява другите хора. Тези мисли предизвикаха у Яне онази яснота на мисълта. Може би това беше състоянието на змей. Той много добре си спомняше как на предните борби беше победил в това състояние. Дали песента, или мислите го предизвикваха?
Следващите борби ги спечели. Не беше с лекота, но през цялото време той беше змей. С всяка изминала победа шумът на мегдана ставаше все по-силен. Бимбелови не бяха доволни, а шведите крещяха от радост. Вълко, кралят, Марин и Рендшел гледаха борбите от широкия чардак на къщата на патриарха на Бимбелови.
Когато тресна и последния човек в земята, Яне беше напълно изтощен, но много доволен. Чак тогава обърна поглед към тълпата. Всички лица бяха намръщени. Мъжете бяха недоволни. Всички жужаха като пчели, напрежението растеше с всеки миг. Нещо лошо вещаеше всичко това. Шведите също усетиха, че нещо става, защото започнаха да опипват сабите си. Изведнъж на алая излезе Марин, на когото всички викаха Страшния, а защо беше така, всички знаеха. Той приличаше на буреносен облак. Чак когато го видя в средата на мегдана, Вълко разбра какво се беше случило.
- Ти дойде тук и ни унизи! - каза Марин. - Ние те посрещнахме като наш гост, но гостоприемството свърши! Ще се бием до смърт!
Тълпата избухна.
- Един от двама ни тази вечер ще легне в завивка, а другият ще спи в земята църна!
Яне беше седнал на земята и гледаше говорещия мъж. Той беше на предела на силите си. Беше се борил с пет много добри борци. Той беше свършил работата, за която беше дошъл. Всъщност не държеше да се бори с най-добрия пехливан на Бимбелови, нито да ги унижи. Той беше доволен и беше решил още утре да тръгне към Едирне. Някои от Бимбелови беше победил със сила, някои - с ловкост и по-добра техника. Беше използвал и Боляровия, и Бимбеловия начин и беше предизвикал възклицанията и възхищението на враговете си. И петимата мъже бяха много добри пехливани. И петимата със сигурност щяха да бъдат сред десетимата най-добри борци в света. Яне се бореше с тях и си призна колко добре подготвени са Бимбелови. Те имаха стотина много добри пехливани, а той, макар и много добър, беше сам. Освен това не
Ill том “Хайдут “
417
III глава “Едирне”
малка част от силата му идваше от това, на което го беше учил Велко, тоест на Бимбеловия начин. Борбата на Болярови беше загубила. Той наистина беше станал башпехливанин, но вече никога нямаше да се бори или да учи само борбата, на която го бяха учили дядо му и баща му. В него се бяха слели двата начина и след него вече никога нямаше да има чист Боляров начин. Той щеше да създаде нов метод, който нямаше как да се нарича Боляров, защото това щеше да е смес между двете борби. Как ли щеше да нарече този начин?
Яне беше много изморен, но Марин го изгаряше с поглед. Той беше поне 5-6 години по-голям от него. Беше в разцвета на силите си. По всичко си личеше, че е добър пехливанин и опасен противник. Яне виждаше големите му, кръгли като щитове, космати гърди. Ризата на Марин беше разкопчана и космите му се подаваха навън.
- Изправи се на крака и приеми предизвикателството като мъж! - крещеше Марин.
Яне опита да се изправи, но краката му не го държаха. Той беше много уморен. Ако сега се изправеше срещу Маринчо, със сигурност щеше да бъде победен. Яне реши да не го прави и да не се изправя на крака, затова остана все така седнал на земята.
Бимбелови крещяха срещу него. Мъжете бяха озверели. Те като че ли почувстваха слабостта му и искаха неговата смърт. Сърцата им копнееха за мъст. Това момче се беше държало нагло и ги беше унизило тук, в “сърцето” на Бимбелови. Сега те искаха неговата смърт! Те бяха Бимбелови и никога не бяха оставяли враг непобеден и ненаказан.
Мъжете крещяха силно и постепенно затягаха обръча между Яне и Марин. По някое време в шумотевицата башпехливанинът дочу и лая на Буря. Кучето явно беше усетило, че нещо лошо се случва с господаря му. Мъжете крещяха толкова силно, че отнемаха въздуха от дробовете на Яне. Ставаше му все по-трудно да диша, като че ли някой беше стъпил на гърдите му и скачаше върху тях. Главата му щеше да се пръсне. Яне отново се опита да се изправи, но не успя. Това беше посрещнато с още посилни викове. Момчето от рода на Болярови се огледа. Сега имаше нужда от подкрепата на Мирза, но турчинът го нямаше наоколо. Яне искаше да се изправи и да отговори по достоен начин на Марин, но не можеше.
Кръгът се разтвори и Яне видя защо. Там се беше появил Вълко, предвождан от двамата шведи. Карл XII му говореше нещо.
- Нашият гост се бори достойно и показа голямо майсторство, като победи всички Бимбелови, които се изправиха пред него. Той заслужи нашето уважение! Днес уговорката беше да се бори с пет от нашите пехливани и той ги победи. Яне Боляров има поздравленията на всички шведи
Токораз Memo
418
Ятаган и Меч
и лично на техния крал, както и моите! Нашият гост не ни излъга в нито едно нещо, което каза, затова заслужава нашето уважение! Той наистина е Боляров и наистина знае нашата борба. Кажи, Марине, какво искаш?
- Искам да защитя честта на Бимбелови! Искам да се боря с него! - като каза това, Марин посочи към земята, където все още седеше Яне.
- Знаеш, че скоро ще има сватба? - обърна се Вълко към Маринчо.
- Сватбата няма да избяга! - отговори Марин. - Искам да се борим до смърт, докато единият от нас умре!
- Да няма погребение вместо сватба?! - каза Вълко. - Защо не искате да се борите до победа?
- Обикновената победа няма да изтрие срама! Само смъртта му ще върне достойнството ни! Ние трябва да сме най-добрите, а няма как това да стане, докато той е жив!
Яне седеше и слушаше и като че ли чак сега му стана ясно къде беше попаднал и колко сериозно беше всичко.
- Ще се бориш ли с него? - попита старият мъж, като гледаше към Яне.
- Ще се боря, но не сега.
- Ставай веднага! - крещеше Марин толкова силно, че Яне не можеше да чуе Вълко.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги